Даниел Стийл
Целувката (9)

9.

Нещата в болницата следваха своя ход. Физиотерапевтите дойдоха, за да прегледат Бил и да изготвят рехабилитационна му програма. Налагаше се често да го обръщат в леглото, за да поддържат кръвообращението му и да го предпазят от евентуална пневмония, но ежедневието му беше убийствено еднообразно. Един или два пъти дневно той молеше санитарите да го закарат в стаята на Изабел. Сестрите не спазваха инструкциите на Гордън и много от тях вярваха, че посещенията на Бил ще й се отразят добре. Не можеше да й навредят по никакъв начин, а настроението на Бил видимо се повдигаше. Той се чувстваше по-добре винаги, след като я видеше. Среднощните им разговори по телефона ужасно му липсваха. Той лежеше в леглото си и с часове си мислеше за нея. Крепяха го само тези няколко минути, които прекарваше при нея.

Травмите му започваха полека да отзвучават. Вратът и гърбът продължаваха да го болят, но вече можеше да се движи много повече отпреди и имаше някакви слаби усещания в краката си. Въпреки това прогнозите оставаха същите. Той се опитваше да не пада духом и да мисли за работата, която му предстоеше в Щатите, но промените, пред които беше изправен, бяха неописуемо тежки.

Бил беше любимец на сестринския персонал. Лекарите и сестрите шепнешком обменяха предположения помежду си за отношенията му с Изабел, но никой не злословеше за онова, на което ставаха свидетели всеки ден. Повечето от тях предполагаха, че той има любовна връзка с нея, а една от сестрите разказа, че случайно го е чула как е поискал развод от жена си, но каквито и да бяха отношенията му с Изабел, всички го харесваха и го смятаха за много приятен мъж.

— Искам го за себе си — заяви на шега една от сестрите пред група колежки в закусвалнята на болницата. — Много хубав мъж е.

Само че той не даваше аванси на никоя от тях, никога не се държеше дръзко, грубо или невъзпитано и всички, които контактуваха с него, искрено му се възхищаваха. Бяха забелязали също, че американският посланик го посети няколко пъти.

— С какво ли се занимаваше той? — попита друга сестра, като се мъчеше да си спомни.

Всички обаче бяха наясно, че той е много важна персона.

— С политика — каза една от сестрите на Изабел. — Трябва да е бил луд по нея. Колко жалко. — По този въпрос нямаше две мнения.

Гордън не беше идвал повторно да види съпругата си, нито Софи, когато Синтия и дъщерите му се върнаха от Париж. Момичетата бяха в отлично настроение, когато пристигнаха, и си тръгнаха натъжени и сериозни, след като Синтия и Бил им казаха за развода. Първоначално Оливия и Джейн бяха шокирани от новината.

— Но защо? — Оливия седна в стаята на баща си и заплака. — Вие двамата се обичате… нали? Мамо?… Татко?…

Дъщерите им никога не бяха допускали, че те двамата не се обичат, затова Бил трябваше да им обясни, че със Синтия са се отчуждили и за двамата ще е по-добре, ако се разделят. Не искаше да им казва за връзките на майка им с други мъже, нито колко нещастни са били и двамата. Толкова години го бяха пазили в себе си. Бил трябваше да признае, че нещата в известен смисъл се бяха подобрили, откакто й каза, че за него всичко е приключено. Сега се чувстваше по-честен и открит към Синтия. Тя обаче съвсем ясно му заяви, преди да си тръгнат, че ако той промени решението си, би предпочела да остане омъжена за него. Бил й отказа внимателно, но твърдо. Вече не искаше да бъде неин съпруг. Всичките му мечти бяха свързани с Изабел.

— Така е по-добре — настоя той, но Синтия беше разстроена от реакцията на момичетата.

Бил не искаше да обяснява, че не я вижда омъжена за инвалид или в най-добрия случай — за мъж с увреждания. Но преди всичко, той вече не я обичаше. Онова, което изпитваше към Изабел, му бе отворило очите за много от нещата, които му липсваха. Не искаше повече да живее в лъжа. Съзнаваше, че няма бъдеще с Изабел независимо дали тя щеше да се възстанови или не, но фактът, че беше влюбен в нея, бе достатъчен, за да му покаже, че е време да се освободи от този брак без любов, продължил твърде дълго, не без негово съгласие.

Бил остана тих и замислен, след като те си тръгнаха. Обеща да се обажда често на дъщерите си, когато се приберяха у дома. На път към хотела те попитаха майка си дали не смята, че баща им не е с всичкия си след катастрофата, и дали не мисли, че той може да промени решението си.

Синтия се усмихна тъжно и поклати глава.

— Той е напълно с ума си. Предполагам, че аз не съм била на себе си през тези години. Не бях добра съпруга за него — призна тя. — Приемах го за даденост и му завиждах за успеха и независимостта, което беше много подло от моя страна.

Момичетата не бяха забелязали нищо такова и бяха съсипани от мисълта, че родителите им ще живеят разделени.

— Сега татко как ще се оправя сам? — с тревога попита Джейн.

Нараняванията му бяха сериозни и лекарите смятаха, че повече нямаше да може да ходи.

— Не знам — въздъхна Синтия. — Той е много горд и е в състояние да се справи сам. Ще намери начин. Но отговорът на въпроса ти, Джейн, е не, не мисля, че ще промени решението си. Никога не го прави. Щом си науми нещо, той се придържа към него, без значение какво е то. Дори няма да си признае, ако е сгрешил, просто ще го приеме. Но независимо колко ме боли от решението му, мисля, че то е добро за него. — В известен смисъл той беше направил онова, което искаше и слагайки край на брака им, беше запазил добрите им отношения. Въпреки несъгласието си, Синтия му се възхищаваше. Просто й беше жал за момичетата — за тях това беше истински удар, освен това се страхуваше за себе си, защото знаеше, че едва ли ще намери друг като Бил.

— Мислиш ли, че той има връзка с Изабел Форестър? — попита Оливия и Синтия се замисли.

И преди си беше задавала същия въпрос.

— Не знам. Той каза, че няма. Досега никога не ме е лъгал, това мога да кажа със сигурност. Мисля, че е влюбен в нея, но не смятам, че са направили нещо нередно. По думите на баща ви бракът й с Гордън Форестър е стабилен. Сигурно двамата са влюбени един в друг или са просто приятели.

— Мислиш ли, че татко ще се ожени някога за нея? — попита загрижено Джейн.

— Едва ли сега този въпрос стои пред тях — отвърна Синтия. Горката жена беше с един крак в гроба. — Не. Дори тя да се оправи, не мисля. Баща ви казва, че тя никога няма да напусне Форестър, освен това животът й се върти около тежко болния й син.

— Какво ли ще прави татко, когато се върне у дома? Имам предвид в Щатите… — попита с тъга Оливия.

— Не знам. Предполагам, че ще си намери апартамент. Ще се върне на работа. Чака го продължителна рехабилитация. Не смятам, че ще го изпишат до няколко месеца. Лекарите тук имат още много работа с него.

Момичетата кимнаха и останаха смълчани през останалата част от пътя до хотела. Все още не можеха да повярват. Синтия също не можеше да повярва докрай, че Бил няма да промени решението си.

Толкова беше типично за него — да постъпи, както смята за правилно, независимо от трудностите. Дори след края на брака им Синтия продължаваше да го уважава и знаеше, че никога в живота й нямаше да има друг мъж като него. Съжаляваше само, че не го бе разбрала по-рано. Знаеше, че по-голямата част от вината за развода беше нейна, независимо от готовността на Бил да я поеме.

На другата сутрин те заминаха за САЩ и не можаха да минат през болницата, защото полетът беше много ранен. Синтия и момичетата му се обадиха по телефона от летището, за да се сбогуват и след края на разговора дъщерите му плачеха. Бил не го сподели с никого, но след заминаването им много се натъжи. Чувстваше се самотен и започваше да осъзнава колко дълъг и труден път му предстоеше. Чакаше го поне година мъчителна рехабилитация, ако не и повече. Само че нямаше избор. От време на време провеждаше телефонни разговори по работа. Обаждаха му се и хора, които бяха разбрали за катастрофата.

През повечето време обаче се чувстваше като в пашкул — заобиколен от доктори и сестри, с Изабел в отсрещната стая. Никак не му беше лесно.

Две седмици след катастрофата Бил вече се бе възстановил задоволително, а Гордън Форестър още не бе намерил време да посети отново съпругата си. Бил си беше създал навик сутрин и вечер санитарите да го закарват при Изабел. Лежеше в леглото и й говореше с надеждата, че тя ще го чуе в дълбокия си сън, после го връщаха в стаята му.

Сестрите му бяха казали, че Форестър не може да дойде, защото синът му бил болен и Бил през цялото време се притесняваше за Теди заради Изабел. Молеше се положението да не е твърде лошо. Мислеше си също и за Софи, като се надяваше, тя поне да е добре.

Към края на третата седмица след катастрофата той почти беше загубил надежда, че тя някога ще излезе от комата и се питаше дали Гордън няма да я остави тук, забравена и необичана от никого. Нямаше как да я преместят в Париж — беше твърде опасно заради респиратора и Бил започваше да се тревожи за съдбата й, след като се върнеше в САЩ. Лекарите бяха на мнение, че ще могат да го изпишат след около месец. Той не можеше да понесе мисълта, че ще я остави сама, без никой да я посещава, да й говори, да я успокоява и да го е грижа какво ще стане с нея. Не проумяваше как можеше Гордън да я изостави така, но той го бе направил. Една нощ той пак си мислеше за това, докато я държеше за ръката и й говореше. Сестрите вече не намираха нищо необичайно в това. Когато го заварваха в нейната стая, те само му се усмихваха и бъбреха с него, като че ли беше в реда на нещата да го виждат там по няколко пъти на ден.

Бил тъкмо казваше на Изабел колко е красива и колко му липсват разговорите им. Навън беше топла, мека юлска нощ. Прозорците бяха отворени и външният шум долиташе в стаята. Той се замисли за вечерта, когато бяха заедно в „Хари“ и после в „Анабел“. Прииска му се да можеше да върне стрелките на часовника назад и отново да е в онази вечер.

— Помниш ли колко хубаво си прекарахме? — тихо й говореше той, докато галеше и целуваше пръстите й. — Толкова обичам да танцувам с теб, Изабел. Ако се събудиш, можем някой ден пак да потанцуваме.

Само че за него това беше само спомен, далечен сън. Той още й говореше и й припомняше онази нощ, когато усети лек натиск върху дланта си. Първоначално реши, че това е само рефлекс и продължи да говори, но същият нежен натиск се повтори. Бил замълча и погледна сестрата, която тъкмо влизаше в стаята. Не искаше още да казва нищо, но продължи да й говори малко по-упорито. След малко пак замълча и се опита да застане така, че да може да я наблюдава.

— Усетих как ми стисна ръката преди малко — ясно изрече той. — Искам да го направиш отново.

Чакането му се стори цяла вечност.

Сестрата не откъсваше очи от тях двамата, но нищо не се случи и тя отмести поглед.

— Направи го отново, Изабел. Стисни ми ръката, съвсем леко… Направи усилие.

И тогава, сякаш протягаше ръка от друг свят, едва-едва, тя го направи. На лицето му грейна широка усмивка и очите му се насълзиха.

— Това беше чудесно! — насърчи я той, все още напълно завладян от онова, което току-що беше усетил. — А сега искам да си отвориш очите. Само мъничко… Гледам те, Изабел. Искам и ти да ме погледнеш.

Лицето й остана все така неподвижно, но тогава пръстите й помръднаха отново и Бил се почуди дали все пак това не беше само механичен рефлекс. Точно когато започна да се обезкуражава отново, тя сбърчи нос, но очите й останаха затворени. Сърцето му се разтуптя. Тя излизаше от комата.

— Какво беше това? Много смешна физиономия. Страхотно! Какво ще кажеш за една усмивчица?

По страните му се стичаха сълзи. Всичките му усилия, сили и любов в този миг бяха съсредоточени върху нея. Сестрата стоеше застинала и ги гледаше. Тя също видя моментната гримаса на Изабел. Това определено не беше рефлекс.

— Можеш ли да ми се усмихнеш, любов моя? Или да си отвориш поне едното око… Толкова много ми липсваш…

Той я умоляваше да се върне при него, искаше да достигне до бездънната пропаст, в която се намираше Изабел, и да я издърпа благополучно при себе си.

Бил остана още половин час, без да спира да й говори и макар че се чувстваше изтощен, отказваше да се предаде.

— Изабел… добре, направи пак онази смешна физиономия… Хайде… сбърчи нос.

Вместо това този път тя вдигна ръката си на няколко сантиметра от леглото и после я отпусна рязко, сякаш усилието беше твърде голямо за нея.

— Това беше много, много добре. Ти направи страхотно усилие. Почини си малко, любима. После пак ще опитаме.

Бил искаше да задържи вниманието й, докато не успееше да я върне при себе си и към живота. Не спираше да й говори, опитваше се да я накара да мигне, да раздвижи някоя част от лицето си, да отвори очи, да му стисне отново ръката.

Много дълго тя не помръдна и тогава той забеляза как клепачите й потрепнаха едва-едва.

— Боже мой… — прошепна той към една от сестрите и тя се втурна да потърси лекар, който да види какво става.

След три седмици на косъм от смъртта, Изабел се връщаше отново, благодарение на неуморните усилия и всеотдайната любов на Бил.

— Изабел — отново започна той, този път още по-упорито. — Трябва да си отвориш очите, любов моя. Знам, че е трудно. Ти прекара много време в сън. Сега е време да се събудиш. Искам да те видя. Знам, че и ти искаш да ме видиш. Само си отвори очите съвсем лекичко — произнесе той и в следващия момент тя го направи.

Бил дори не го очакваше. След толкова време щеше да се задоволи дори с най-малкия знак. Но тя изпълни точно молбата му и клепачите й се повдигнаха съвсем леко.

— Това е… Точно така… Можеш ли да ги отвориш малко повече… Направи усилие, мила… Отвори тези красиви очи…

Лекарят вече беше дошъл, но стоеше отзад и не се намесваше. Бил се справяше много добре.

— Изабел — опита отново той, — чакам да ме погледнеш. Чакам много отдавна.

От устата на Изабел се отрони дълга въздишка, клепачите й потрепнаха за секунда и тя отвори очи, без да го погледне, после веднага ги затвори, сякаш усилието й беше дошло в повече.

— Хайде, любима, задръж ги отворени, за да можеш да ме погледнеш. Моля те, любов моя…

Да я гледа как се връща бавно към живота беше, като да я гледа как се носи бавно към земята от много далечно място. И тогава накрая, най-сетне тя отвори отново очи, обърна глава и погледна право към него, като простена тихо.

Бил си помисли, че главата я е заболяла от движението, но тя се усмихна, затвори очи и като че ли се опита да произнесе някаква дума. Тя се мъчи още известно време и когато накрая отвори отново очи, произнесе името му с дрезгав глас.

— Бил…

Той целуна ръката й и преглътна напиращото ридание, за да може да й отговори. Искаше да я възнагради за положеното усилие.

— Изабел, толкова много те обичам… Какво добро момиче си ти. Постара се толкова много и се върна.

— Да — прошепна тя, затваряйки очи, но този път ги отвори без подканяне. — Обичам те… — прошепна тя и отново произнесе името му, сякаш се наслаждаваше на звученето му.

— Мисля, че пак сме там, където ни прекъснаха — каза той и се усмихна през сълзи. Цяла вечност беше изминала, откакто се целунаха през онази нощ. — Нямаше те твърде дълго, любов моя. Така ми липсваше!

— Говори ми… — нежно изрече тя с усмивка и Бил, сестрите и лекарят се засмяха.

От три седмици той й говореше, а тази нощ го правеше с часове. Като че ли през цялото време беше знаел, че може да я накара да се събуди. Не се отказа и макар че напоследък се беше обезкуражил, продължи да упорства.

— Обичам… да слушам… гласа ти — довърши тя, като че ли беше много уморена, което вероятно беше точно така. Усилието беше непосилно за нея.

— И аз обичам да ми говориш. Чаках твърде дълго, за да ми проговориш. Къде беше, любов моя? — попита нежно той, без да изпуска ръката й.

— Нямаше ме — отвърна тя и отново се усмихна, после го погледна. В очите й се четяха хиляди въпроси, на които Бил знаеше отговорите. — Колко дълго?

— Три седмици — не скри истината той и тя го погледна изненадано.

— Толкова много? — бореше се тя да намери точните думи.

Засега се справяше много добре и лекарят, който я наблюдаваше, беше на същото мнение.

— Толкова много.

Имаше да й казва толкова много, копнееше да сподели с нея хиляди неща, но беше твърде рано. Тя току-що се бе завърнала на земята от едно много далечно място.

Неочаквано Изабел се сети за нещо и го погледна с разтревожени очи.

— Теди… и Софи?

— Те са добре. — Надяваше се, че не изрича лъжа, тъй като не разполагаше със скорошни новини, макар да знаеше, че Теди не е бил добре. Бил обаче беше сигурен, че щом научеше, че майка му отново е в съзнание, състоянието на момчето ще се подобри значително. — Софи беше тук. Дойде да те види. Прекрасно момиче, прилича на теб.

Изабел се засмя, затвори очи, после ги отвори и в тях се четеше нов въпрос. Бил знаеше какъв е той, почти можеше да чете мислите й.

— Той също беше тук.

Тя кимна и потръпна.

— Главата… ме боли.

— Сигурно е така. — В това нямаше никакво съмнение.

— Разни други… неща… също.

Лекарят я слушаше внимателно, зададе й няколко въпроса, изслуша отговорите със задоволство и им препоръча да си починат. Изабел посрещна с тревога думите на лекаря и пристигането на санитарите, готови да откарат Бил в стаята му.

— Не… не си отивай… — стисна силно ръката му тя.

Бил погледна въпросително към лекаря.

— Мога ли да остана при нея?

Лекарят забави отговора си, докато обмисляше молбата му. Не виждаше причина, поради която да не може да остане. Те бяха възрастни хора, приятели, и сестрите можеха да ги наглеждат и двамата. Това беше подходяща награда за стореното от Бил, а и имаше вътрешното усещане, че постъпва правилно.

— Мисля, че идеята е добра.

Бил вече не беше свързан с монитори. Нуждаеше се единствено от стойка за системата и лекарства за болката, в случай че ги поискаше, което правеше много рядко.

— Искам да спиш тук — настоя Изабел, без да пуска ръката му и той се усмихна широко.

Тя се върна, беше жива и е при него. Това беше най-щастливата нощ в живота му. И двамата се усмихваха, докогато сестрите нагласяваха леглата им.

Лекарят прегледа Изабел внимателно и остана доволен от резултата. Зададе й още няколко въпроса и тя му описа как усеща главата си. Сподели, че има чувството, че кожата й се е свила и вътрешностите й са опънати, а лекарят й отвърна, че причината е в травмите на вътрешните й органи и че известно време ще има такива усещания. На другия ден предстояха прегледи и изследвания. Сега и двамата му пациенти имаха нужда от почивка.

Сестрите изключиха всички лампи, с изключение на една малка лампичка и помогнаха на Бил да се завърти на една страна. Той беше доволен, защото така виждаше по-добре Изабел. Не искаше да заспива, а само да я наблюдава цяла нощ, да гледа лицето й и да държи ръката й. Тя на свой ред не изпускаше ръката му, обърната към него с изражението на щастливо дете. Приликата им със Софи беше поразителна.

— Толкова си красива — шепнеше той. — Обичам те толкова много. — Съществуването й си струваше чакането тези три седмици, както и през целия му живот преди това.

— Липсваше ми, докато не бях в съзнание — прошепна тя.

— Откъде знаеш? — на свой ред прошепна той и сестрата се усмихна от другия ъгъл на стаята.

— Просто знам.

Бяха като деца, които си гостуваха за уикенда и си приказваха в тъмното.

Лекарят и сестрата тихо притвориха вратата след себе си. В коридора се усмихнаха и си размениха многозначителни погледи. Двамата пациенти бяха толкова трогателни. Никой не бе очаквал, че Изабел ще оживее.

 

 

Лекарят се обади на Гордън още същата нощ, за да му каже, че съпругата му е дошла в съзнание. Чувстваше се длъжен да го направи. Обаче Гордън беше излязъл и лекарят каза на жената, която вдигна слушалката — сестрата, която се грижеше за Теди, да му предаде, че са го търсили от болницата. Той не пожела да остави съобщение. Ако Бил и Изабел знаеха, щяха да му бъдат благодарни.

Докато лежаха с лице един към друг, двамата имаха усещането, че цял живот са спали заедно. Изабел се опита да се обърне по гръб, но при всяко помръдване главата я болеше твърде силно, затова тя остана обърната към Бил, който беше буден и я гледаше с широко отворени очи.

— Какво е станало с теб? — попита го тя, защото изведнъж забеляза огромната яка около врата му.

Сега тя се притесни за него.

— Вратът и гърбът ми са контузени. Ще се оправя — отвърна й той с усмивка.

Наистина вече беше добре. През тези три седмици нейното здраве беше по-важният проблем за него.

— Сигурен ли си?

— Да. Никога не съм се чувствал по-добре.

— Аз също — замислено го погледна тя. — Нищо не си спомням… Как се озовахме тук?

— Това, любов моя, е една много дълга история, която ще ти разкажа утре. Колата ни е била ударена от автобус. — Засега нямаше намерение да й казва, че са загинали единадесет души, а тя едва не беше станала дванадесетият. — Спомням си само как се целувахме и после се събудих в болницата.

— И аз си го спомням — сънено се усмихна тя и се прозя.

Искаше му се да я целуне отново, но не можеше да помръдне. Можеше само да лежи и да докосва с ръка лицето и ръцете й.

— През някой от следващите дни ми се ще да те целуна отново — замечтано каза тя и Бил не отговори.

Размишляваше върху възможността да изгуби трайно потентността си. Мълчаливо продължи да държи ръката й. Засега можеше да й предложи само това.

— Надявам се децата да са добре — изрече тя, без да се досеща за страховете на Бил.

— Щом те чуят, ще бъдат — успокои я той.

Тя се натъжи за момент и стисна по-силно ръката му.

— Той ще дойде отново, нали?

Бил не искаше да й казва, че съпругът й не е идвал да я види от две седмици. Не смяташе, че му влиза в работата, освен това го беше намразил заради всичко, което беше или не беше сторил за нея.

— Да не мислим сега за това — прошепна Бил. — Защо не затвориш очи и не се опиташ да поспиш? — Прииска му се да я погали по косата.

— Мислех, че искаш да съм будна — пошегува се тя.

Определено щеше да се оправи — след триседмичната кома и катастрофата, която преживя — тя си оставаше все същата. Духът й беше все така силен. Накрая куражът й и любовта му я бяха извадили от комата.

— Заспивай отново. Говориш прекалено много, ще се изтощиш. — Бил не можеше да спре да се усмихва, като я гледаше. Сега му се струваше дори по-хубава отпреди.

— Искам да си говорим цяла нощ — засмя се тя и после се сети за нещо. — И пак да танцувам с теб.

Той й се усмихна. Имаше чувството, че наистина танцуват.

— Някой ден ще танцуваме.

— И искам да отидем отново в „Хари“ — мечтаеше тя.

— Сега? — подразни я той, по-щастлив от всякога. Обожаваше да лежи близо до нея и да разговарят.

— Добре. Утре. И после ще отидем в „Анабел“. Трябва да си наваксаме. Не съм танцувала от седмици — заключи тя с доволна въздишка.

— Дръж се прилично, иначе лекарите ще те приспят отново.

— Аз само искам да си лежа тук, при теб — засмя се леко тя в полутъмната стая. — Сега можем да кажем, че сме спали заедно, нали?

— Много си палава за жена, която боледува от три седмици. Струва ми се, че не е редно да си мислиш за такива неща — укори я той и съжали, че не може да я прегърне.

Всъщност той я прегръщаше с цялото си същество. Дълбоко в сърцето му, тя винаги щеше да бъде негова. Тази нощ тя беше негова и каквото и да станеше, това никога нямаше да се промени. Тя беше изминала целия този път от тъмнината към него и каквото и да станеше, където и да отидеше, той знаеше, че никога вече нямаше да я изгуби.

— С теб вървяхме под някаква много ярка светлина… Отивахме някъде по една тясна пътека… Децата започнаха да ни викат и ти ме накара да се върна.

Сякаш ток премина през Бил при тези думи. Когато дойде в съзнание, той си спомняше съвсем същото, както го описваше тя.

— Какво друго си спомняш?

— Беше много светло… а аз бях много изморена… Седнах на един камък. Не исках да се връщам, но ти непрекъснато ме дърпаше назад. Каза ми, че някой друг път пак ще дойдем… Аз не исках, но ти позволих да ме поведеш обратно.

Тази нощ той беше направил същото. Първия път я изтръгна от смъртта, а втория — от непрогледния мрак, в който се беше потопила. Описанието на камъка и ярката светлина съвпадаше с онова от неговите спомени.

— Изабел, и аз бях там. — Бил имаше изумен вид, а тя не разбираше защо. — Сънувах абсолютно същото! Точно както ти го описа.

— Знам, че и ти беше там — не виждаше нищо странно в това тя. — Видях те, държах те за ръката и се върнах обратно с теб.

— Защо? — мъчеше се да си спомни той, за да си обясни какво точно им се беше случило.

Не смяташе, че преживяването им е било съвсем обикновено. Хората говореха за подобни случаи, но повечето не преживяваха едно и също нещо по едно и също време и нямаха еднакви спомени. Той осъзна, че някъде, по някакъв изпълнен с дълбок смисъл начин, душите им се бяха слели. В един друг живот те се бяха срещнали и бяха станали едно.

— Върнах се само защото ти ми каза да го направя — тихо каза тя, — но след това пак се загубих. Струва ми се, че заспах край пътеката.

— Да, със сигурност, Изабел, но ако пак го направиш, ще ти се разсърдя много. Никога вече не ме изоставяй.

— Няма — обеща тя и целуна пръстите му. — Благодаря ти, задето ме изчака и ме върна.

Вече й се спеше. Тя се прозя няколко пъти и преди той да може да й отвърне, вече спеше спокойно, хванала ръката му.

Докато я гледаше, той си спомни с кристална яснота онова, което тя му бе описала преди малко — как вървяха към ослепителната светлина, а Изабел беше на пътеката в далечината пред него. Трябваше да използва цялата си сила, за да я откъсне от светлината, а тази вечер тя отново се беше върнала при него. Не беше сигурен какво означаваше всичко това, но знаеше, че бяха преживели нещо необикновено. Наблюдавайки я в съня й, той разбираше, че въпреки изпитанията, през които преминаха, е голям щастливец.