Даниел Стийл
Целувката (8)

8.

Софи дълго си мисли за Бил в самолета на път за Париж. Сега разбираше защо майка й го е харесала. Той изглеждаше много добър човек и тя изпита жал към него. Една от сестрите й каза, че Бил няма да може да ходи. Той явно го приемаше философски и се чувстваше съсипан не заради себе си, а заради Изабел.

Когато самолетът кацна в Париж, мислите й се насочиха отново към майка й и брат й. Разкъсваше се между желанието да бъде при майка си и дълга към брат си. Беше решила да остане няколко дни вкъщи, а после да се върне в Лондон, за да я види отново.

Хвана такси от летището и когато пристигна, къщата й се стори странно тиха. Не се чуваше никакъв шум и докато се качваше по стълбището, забеляза, че в стаята на баща й е тъмно. Остана потресена, когато влезе при Теди и видя състоянието му. Той имаше много висока температура и почти не беше на себе си. Сестрата обясни, че лекарят току-що си е отишъл. Бил на мнение, че ако температурата на Теди не спадне през нощта, приемането му в болница ставало наложително. Самата мисъл за това, след като беше видяла майка си, беше почти непоносима за Софи.

— Какво е станало?

Останала без сили, Софи седна на стола. Имаше чувството, че е пораснала само за една нощ. Теди дори не разбра, че тя е в стаята. Бяха му дали успокоителни и той спеше.

— Струва ми се, че е разстроен заради случилото се с майка ви — прошепна сестрата. — От дни не е спал както трябва. Не иска да яде, не иска да пие.

С лекаря бяха обсъждали дали да не го включат на система, но той толкова много плака и се моли, когато ги чу, че те се разбраха да изчакат още един ден, ако им обещае, че ще се опита да яде и да поема течности. На Софи й се струваше, че Теди е много отслабнал през тези няколко дни.

— Къде е баща ми? — попита Софи и прокара пръсти през косата си. През последните няколко дни тя заприличваше все повече на майка си.

— Излезе да вечеря навън — обясни сестрата, без да коментира. Всъщност не го беше виждала от предния ден, но си замълча пред Софи. — Как е майка ти? — загрижено попита тя.

— Няма промяна — отвърна Софи и се сети за Бил. — Никой не дава прогнози. Казват, че може да остане дълго време в кома и после да се възстанови. — В очите й проблесна надежда при тези думи, но лекарите бяха казали и че майка й може да умре всеки момент. Можеха единствено да се молят и да чакат. — След няколко дни пак ще отида да я видя.

Сестрата кимна и отново провери пулса на Теди, който едва се долавяше и биеше ускорено. Тя се намръщи, докато записваше данните за лекаря. Струваше й се почти сигурно, че ще се наложи хоспитализирането му. Софи също се съгласи с нея, защото така беше по-безопасно за Теди.

Тя реши да изчака баща си, за да обсъди с него състоянието на Теди, но към полунощ с изненада установи, че него още го нямаше. Тя попита сестрата дали баща й знае, че Теди е зле.

— Обадих му се в офиса този следобед — обясни делово тя. — Сигурна съм, че скоро ще се прибере. — Но в три през нощта Софи още беше будна, а той не беше се прибрал. Преди това тя се обади в болницата в Лондон и там също нямаше промяна. За миг й се прииска да говори с Бил, само за да го чуе, но се притесни да му се обади и затвори телефона, без да попита за него.

На следващата сутрин Софи се събуди на стола край леглото на Теди, облечена, както беше виждала майка си да прави толкова често, когато Теди беше болен. Нямаше намерение да спи на стола, но докато чакаше баща си, без да се усети, беше заспала. Помисли си, че той не е искал да я буди или не е знаел, че тя е при Теди.

Брат й вече беше буден и изглеждаше малко по-добре, когато тя излезе, за да потърси баща си. Сестрата обясни, че треската е преминала, но Теди все още не й изглежда добре. Когато отиде в дъното на коридора да поговори с баща си, с изненада установи, че вратите на стаята му са отворени и вътре няма никого.

Учудена, тя се обърна към домашната помощница:

— Жозефин, баща ми не е ли спал тук тази нощ?

Жената поклати глава и побърза да слезе на долния етаж. Какъв отговор можеше да даде на дъщеря му? Но Софи и сама се досети, че той не се е прибирал. Щорите и пердетата бяха вдигнати, лампите — угасени, а стаята — подредена. Леглото му си стоеше оправено. За миг тя изпадна в паника. Ами ако му се беше случило нещо? Тогава тя и Теди щяха да останат сираци. Не можеше да си представи къде може да е бил. Час по-късно позвъни в офиса му и когото той вдигна телефона, гласът му прозвуча напълно спокойно. Не се бяха виждали откакто беше заминала за Лондон и за нейно голямо учудване, не беше го заварила вкъщи при Теди. Това й се струваше крайно безотговорно.

— Теди е много зле — каза тя с обвинителен тон, като че ли вината беше негова, но той явно не се тревожеше.

— Знам. Говорих с Марта вчера следобед. Преглеждал го е лекар, днес говорих с него по телефона. — Гордън нямаше намерение да търпи укорите на едно осемнадесетгодишно момиче.

— Тази нощ не си се прибирал — лаконично отбеляза Софи и той почти се развесели от тона й, макар че на нея изобщо не й беше забавно.

— Известно ми е. Бях с приятели извън града, стана много късно и реших, че е по-разумно да остана там, отколкото да шофирам до вкъщи.

Софи предположи, че е пил и като се има предвид случилото се с майка й, трябваше да признае, че е постъпил разумно, като не е шофирал.

— Току-що звъннах в болницата — тихо каза той. — Няма промяна.

Новините я обезсърчиха още повече, а и продължаваше да е разстроена от отсъствието на баща си. Ако с Теди се беше случило нещо лошо, щяха да имат нужда от помощта му, а никой не знаеше къде да го намери. Баща й обаче явно не се чувстваше ни най-малко виновен и тя се запита дали отсъствията нощем от къщи не са нещо обичайно за него. Досега не беше подозирала за тях. Не можеше да не се замисли за отношенията между родителите си, за които явно не знаеше много, особено след като се запозна с Бил. Все така продължаваше да й се струва странно, че майка й никога не беше споменавала за приятелството си с него, а досега никога не беше търсила баща си късно вечер или рано сутрин, за да разбере, че той не се прибира. Може би и друг път е нощувал навън. Често му се случваше да излиза вечер на светски прояви, свързани с работата му, а майка й отдавна вече не го придружаваше.

Изведнъж Софи почувства, че животът й се обърква, не само заради случилото се с майка й, а и заради онова, което едва сега излизаше на бял свят. До този момент винаги беше поставяла баща си на пиедестал, а сега се питаше дали той не крие някои тайни от нея. Навярно имаше и други причини, различни от болестта на Теди, които задържаха майка й вкъщи, и заради които родителите й спяха в отделни стаи.

— Ще се прибереш ли довечера? — попита притеснено тя, чувствайки, че се държи повече като съпруга, отколкото като дъщеря, но в момента имаше нужда от подкрепа. Твърде много плашещи неща се случваха около нея.

— Да, ще се прибера. Първо ще вечерям навън, но ще си дойда, преди да си си легнала — увери я той.

— Ако се наложи Теди да влезе в болница, искам ти да си си у дома — обясни Софи.

— Лекарят не смята, че състоянието му е толкова тревожно. Мисля, че Теди преживя шок и има нужда да се възстанови от него.

— Както всички нас — тъжно отбеляза Софи. — Кога ще отидеш отново в Лондон?

— След няколко дни. И без това нищо не мога да сторя. Ако настъпи някаква промяна, те ще ни се обадят.

„Но ако тя умреше — помисли си Софи, — нямаше да има никого до себе си, а ако се наложеше да ги предупредят за нещо, щяха да са необходими часове, за да стигнат от Париж до болницата в Лондон.“

Софи предпочиташе да остане при майка си, но разбираше, че Теди също се нуждае от нея, особено след като вече знаеше, че баща й понякога не се прибира вкъщи. Трудно й беше да прецени кое е по-правилно. Баща й обаче явно не се тревожеше толкова.

Гордън каза, че има среща и прекъсна разговора.

Софи прекара деня с брат си в четене на глас, разказване на истории и в разговори за майка им. Правеше всичко по силите си, но и двамата знаеха, че тя не можеше да замести Изабел. Когато баща й се прибра късно вечерта, тя вече беше пребита от умора. Той беше в добро настроение и остана в библиотеката да изпуши една пура. Софи го чу да се прибира и отиде при него. Учуди се, че той не се качи да ги види горе. Досега винаги се беше държал мило с нея, а през последните дни, особено когато майка й беше толкова зле, почти не й обръщаше внимание. Докато го наблюдаваше, изведнъж й хрумна, че предишният му интерес е бил повече показен, навярно за да дразни Изабел и да й показва колко малко значи за него. Софи беше неговата малка любимка, а Изабел беше пренебрегваната. Сега той беше започнал да се държи и към нея студено и отчуждено.

— Как мина денят ти, татко? — попита предпазливо тя. Нейният беше твърде нерадостен — с притеснения за майка й и грижи за болния й брат.

— Дълъг. А твоят?

— Бях с Теди през целия ден. — Тя очакваше, че той ще я попита още нещо, но при споменаването на брат й, баща й изведнъж придоби отегчен вид и си наля чаша червено вино.

— Какво друго прави днес? — попита той, загледан в пурата си.

Софи се почувства особено — седяха и разговаряха, сякаш нищо не се е случило. Майка й беше в кома в някаква болница в Лондон, а здравето на брат й се влошаваше от момента, в който беше разбрал. А баща й се държеше сякаш всичко си беше както преди. Като го гледаше, се сещаше единствено за дълбокото отчаяние и загриженост, изписани на лицето на Бил Робинсън, който изглеждаше съсипан, докато говореше за майка й. Нищо от това не можеше да се прочете на лицето на баща й, който си оставаше спокоен и някак дистанциран, когато я споменаваше.

— Това е всичко, което правих днес, татко. Бях при Теди. Той много страда.

Гордън само кимна, без нищо да каже. Сякаш почти беше забравил, че тя е в стаята, когато телефонът звънна. Който и да беше от другата страна на линията, Гордън каза, че после ще му се обади. Сърцето на Софи почти спря, когато го чу. При всеки звън на телефона, тя се вцепеняваше от страх, че може да се обаждат от Лондон, за да им кажат най-лошото.

— Време е да си лягаш — отпрати я Гордън, докато отпиваше от виното си. — Денят ти е бил доста уморителен.

Явно той не искаше да говори повече и Софи се почувства наранена от пренебрежението му. Никога досега не беше изпитвала такава самота, като сега.

— Кога ще отидеш отново в Лондон? — попита тихо тя, преди да излезе от стаята.

— Когато намеря за добре — отсече той и се намръщи. Тя го дразнеше. Само за един ден се беше превърнала в копие на майка си.

— Искам да дойда с теб — настоя тя със съзнанието, че баща й губи търпение, но в момента това не я интересуваше ни най-малко.

— Брат ти има нужда от теб.

— Искам пак да видя мама. — Звучеше като заинатило се момиченце.

— Та тя дори няма да разбере, че си там. Нужна си ми тук. Не мога да се занимавам с момчето и медицинската сестра. По цял ден ми звънят в офиса, нямам време за това, Софи. Ти трябва да се погрижиш за него.

Дори не я помоли, просто й каза какво да прави и очакваше, че тя ще му се подчини безпрекословно.

— Това момче е твоят син, татко! Освен това той има нужда и от теб, не само от мама и мен. Ти никога не разговаряш с него. — Беше твърде изтощена и изнервена, за да се въздържа повече.

— Няма за какво да си говорим — грубо отвърна той и си наля още една чаша порто.

— Освен това не е твоя работа да ми казваш какво да правя.

С Изабел бяха водили този разговор много пъти през годините, но тя отдавна се беше отказала да го убеждава. По свои причини, които се кореняха в миналото му, наред с много други неща, Гордън бе решен да не поддържа връзка със сина си. Със своята наивност Софи не би могла да го промени. Ако Теди беше здрав и силен, и в състояние да участва в нещата, които интересуваха баща му, положението щеше да е съвсем различно. Но в сегашното си състояние момчето просто не съществуваше и не представляваше интерес за него. Будеше единствено раздразнение, макар че сега Гордън изпитваше жал към него. За него Теди беше бреме. Гордън винаги бе смятал, че грижите за него са работа на Изабел, не негова. А в нейно отсъствие — на Софи.

Начинът, по който баща й говореше за Теди, натъжи Софи. Бяха разговаряли с брат й за това много пъти, но тя винаги спореше с него и не можеше да го разбере. Но сега прозря истината. Теди казваше, че баща им е студен, лош, егоист и че го мрази. Сега тя разбираше, че Теди го познава в светлина, в каквато тя не искаше да го види. Що се отнася до Гордън, да има син като Теди, не бе повод за гордост. Той предпочиташе да забрави за съществуването му точно както правеше по отношение на съпругата си.

Софи си облече нощницата и отиде при Теди. Сестрата каза, че той отново има температура. Софи се сгуши до него на леглото, сякаш бяха две деца, изгубени в гората. Никога досега не беше изпитвала такава самота и тъга. Докато сълзите й мокреха възглавницата, оставаше й единствено да се надява, че майка им ще излезе скоро от комата. Не можеше да си представи какъв щеше да бъде животът им, ако тя умреше.