Даниел Стийл
Целувката (7)

7.

Гордън Форестър замина за Париж рано сутринта в понеделник. Преди тръгване той се обади в болницата, откъдето му казаха, че няма промяна и потегли за летището. Взе със себе си всички вещи на Изабел от хотелската стая. Реши, че няма смисъл да ги оставя в болницата. Тя нямаше нужда от нищо в нейното състояние. Летейки над Ламанша, той не знаеше нищо повече отпреди. Лекарите все още нямаха представа дали ще оживее и дали ще се възстанови. Вътрешните й органи се възстановяваха бавно, но главният проблем бяха сърцето и белите дробове. Щеше да мине много време, преди черният й дроб да се нормализира, а раната на главата, въпреки че беше по-лека от останалите травми, продължаваше да я държи в дълбока кома. Даваха й успокоителни, за да може да се възстановява от травмите. Но дали щеше да се събуди, или да умре, или пък да остане завинаги в кома, тепърва предстоеше да се разбере. Все още имаше много въпроси, на които никой не знаеше отговорите. Това, че беше жива вече пети ден след катастрофата, беше обнадеждаващ знак и несъмнено всеки ден беше от огромно значение, но независимо от това, тя продължаваше да е в критично състояние.

Когато самолетът се приеми на летище „Шарл де Гол“, Гордън знаеше, че не може да продължава да държи децата в неведение. Досега изчакваше, надявайки се на някакво подобрение, но такова нямаше. Струваше му се твърде опасно да изчаква повече. Софи беше достатъчно голяма, за да научи, че съществува вероятност да загуби майка си, а Теди, болен или здрав, просто трябваше да приеме действителността. Гордън щеше да изчака Софи да се прибере от Португалия и тогава да каже на Теди, за да може тя да му помогне с момчето. Сцената не беше нещо, което Гордън очакваше спокойно, нито ситуация, с която той щеше да се справи добре. Особено в случая, че почти не поддържаше отношения със сина си.

Докато вкарваше багажа си в таксито, той си мислеше за неприятния сблъсък с Робинсън. Продължаваше да е бесен от безочието и нахалството, с което Бил го попита защо мрази Изабел. Предположението беше оскърбително и той се питаше дали Изабел не му го беше казала. Гордън не мразеше съпругата си, просто я беше загубил в хаоса и безкрайните години след раждането на Теди. Вече не можеше да я раздели в мислите си от ужасите на болничната стая и онова, което тя олицетворяваше за него. В очите му Изабел вече не беше негова съпруга — тя беше медицинската сестра на Теди и нищо повече.

Задаваше си въпроса дали вътрешно тя не оправдава аферата или най-малкото флирта си с Бил с неговото безразличие. Ако са ходили заедно в „Анабел“, както писаха във вестниците, за което говореше и снимката, тяхната връзка не беше така невинна, както твърдеше Бил Робинсън. Гордън все още имаше безброй въпроси без отговор, но докато Изабел не се оправеше, той знаеше, че няма да получи никакво обяснение. Бил Робинсън със сигурност нямаше да му каже нищичко. По принцип Гордън се чувстваше засегнат, но всъщност от години не гледаше на нея като на жена.

Преди да замине, той бе оставил инструкции на регистрацията Бил да не бъде допускан до стаята й. Сестрата ги записа най-официално, но Гордън имаше неприятното чувство, че никой нямаше да се съобрази с желанията му. Всички явно питаеха прекомерна симпатия към Бил и никаква към него самия. Да не говорим за огромното уважение и възхищение от общественото положение на Бил. Бил Робинсън беше много влиятелен човек.

Когато Гордън излезе от летището, той отиде право в офиса си и проведе няколко телефонни разговора. Обясни положението на секретарката си, но тя не му спомена, че е видяла снимката на Изабел и Бил в „Хералд Трибюн“ и е напълно наясно. По негова молба тя му даде телефона на Софи в Португалия. Преди да замине за Лондон, Изабел й го бе оставила за всеки случай.

Софи беше отседнала в къщата на приятели в Синтра. В момента я нямаше, затова на Гордън не му оставаше нищо друго, освен да й остави съобщение. Тя му се обади в шест часа, точно преди той да си тръгне от офиса. Когато вдигна слушалката, той си пое дълбоко дъх и се подготви за онова, което се налагаше да й съобщи.

— Как беше в Лондон? — попита весело тя. — Забавлявахте ли се с мама?

— Откъде знаеш, че съм бил в Лондон? — Никой не знаеше, освен Теди и медицинската сестра.

— В края на седмицата се обадих вкъщи и говорих с Теди. Той не ти ли каза?

— Още не съм го видял. Сутринта дойдох тук направо от летището — обясни студено Гордън. Той запълваше времето, като търсеше слепешком думите.

— Тогава ще звънна вкъщи. Трябва да питам нещо мама.

— Тя не може да говори с теб — каза с недомлъвки той. Моментът, от който се бе страхувал през цялото време, дойде. Това беше кошмар, от който не можеше да се събуди. Вместо това трябваше да въвлече и децата си в него.

— Защо? Излязла ли е?

— Не, майка ти е в Лондон.

— Интересно. Останала е? — Не беше типично за майка й да оставя Теди, камо ли за шест дни. Софи знаеше, че тя е заминала за Лондон във вторник. — Кога се връща? — В тона й се усещаше объркване.

— Още не знаем. — Пое си още един път дълбоко дъх той и изрече неизбежното: — Софи, майка ти претърпя злополука.

На другата страна на линията настъпи мъртва тишина. Софи чакаше баща й да продължи, а сърцето й биеше глухо. Нещо в начина, по който го каза, я плашеше.

— Много сериозна злополука. Мисля, че е по-добре да се прибереш у дома.

— Какво е станало? Тя добре ли е? — едва успя да промълви тя.

— Колата й е била ударена от автобус. — Нямаше как да не каже истината. — Тя е в кома. Лекарите не знаят какво ще стане. Има много тежки вътрешни травми. Може и да не оцелее. Смятам, че трябва да уредиш нещата си и да се върнеш в Париж колкото се може по-скоро. — Независимо от чувствата му към Софи и предполагаемите му чувства към Изабел, той звучеше сякаш уреждаше бизнес среща. Гордън правеше всичко по силите си да остане незасегнат от болката на дъщеря си. Не можеше да си позволи този лукс.

— О, боже мой… боже мой… — Гласът на Софи прозвуча на границата на истерията, което не беше типично за нея. Обикновено беше сдържана и спокойна, разумна и относително хладна, също като баща си. Но онова, което той току-що й съобщи, надхвърляше най-ужасните й кошмари. През целия си живот се бе подготвяла за загубата на брат си, но никога за тази на майка си, която обичаше повече, отколкото би признала някога пред себе си. Когато баща й се обади, това беше последната причина, за която би се сетила. — О, боже, татко, мислиш ли, че тя ще умре?

Гордън я чуваше как плаче и за момент се поколеба какво да й отговори.

— Възможно е — отвърна смутено той и седна на стола си, загледан в пространството пред себе си. Спомни си за времето, когато почина майка му. Можеше само да се опита да изтласка надалеч спомените. — Фактът, че още е жива е обнадеждаващ, но тя е в много критично състояние и засега няма подобрение — откровено обясни той, а Софи заплака още по-безутешно, докато той чакаше на телефона, без да може да измисли нищо, за да я успокои. Не искаше да я заблуждава и да й дава лъжливи надежди, освен това Изабел наистина можеше да умре всеки момент. Софи трябваше да приеме действителността, Теди също.

Тогава тя се сети за нещо, което я накара да изтръпне.

— Теди знае ли? — Когато го чу в края на седмицата, той звучеше добре, а и никога не би я излъгал. Софи не можеше да си представи Теди да пази подобна тайна от нея или да е весел при условие, че знае.

— Не, не знае. Искам да изчакам да се прибереш и тогава да му кажа. Смятам, че най-добре е да приключваме разговора и да започнеш да уреждаш пътуването. Има ли кой да ти помогне там?

— Не знам — отвърна объркано тя. — Искам да отида в Лондон и да видя мама — каза тя, като че ли отново беше петгодишна и изведнъж се бе почувствала като сираче.

— Искам първо да се прибереш у дома — твърдо настоя баща й. Искаше тя да присъства, когато съобщава новината на Теди. Нямаше намерение да носи бремето сам.

— Добре — съгласи се тя и продължи да плаче.

— Обади ми се, когато разбереш кога ще пристигнеш. Ще изпратя някой да те посрещне.

Дори не му хрумна да го направи самият той, особено при тези обстоятелства. Резервираното и студено държание беше толкова естествено за него, че не намираше сили да премахне стените, зад които се криеше, дори заради дъщеря си, но тя беше свикнала с това. Всички бяха свикнали, макар тя да беше най-близка с него.

— Ще се опитам да се прибера още довечера — отвърна вяло тя.

Намираше се на два часа път от Лисабон, но ако побързаше, може би щеше да успее да хване последния полет. В противен случай щеше да се наложи да чака до сутринта.

Малко след това двамата приключиха разговора и Гордън нареди на шофьора си да го закара вкъщи. От четири дни не беше виждал Теди и момчето изглеждаше в добро настроение, но в мига, в който го видя на прага на стаята си, веднага попита за майка си:

— Къде е мама? Долу ли е? — Очите му светнаха при произнасянето на името й.

— Не, не е — отговори Гордън неопределено, опитвайки се да го възпре, като го погледна строго. — Софи ще се върне довечера от Португалия.

— Така ли? — изненада се момчето, като за момент забрави за предишния си въпрос. — Мама каза, че Софи заминава за две седмици. Тя защо се връща по-рано? — В неделя Софи не му беше споменала нищо за по-ранно връщане и той инстинктивно усети, че нещо се е случило. После с упоритостта на куче, захапало кокала, той се върна на въпроса си. — Къде е мама?

Гордън не се осмели да му каже, че тя е в Лондон, защото Теди предусещаше, че става нещо нередно. Синът му беше твърде умен и чувствителен, за да се остави да бъде заблуждаван. Гордън се надяваше единствено, че Софи ще се върне скоро и ще му помогне да кажат истината на момчето.

— След малко пак ще дойда при теб — отсече Гордън, без да отговори на въпроса. — Трябва да проведа няколко телефонни разговора. — С това той напусна стаята на Теди, макар да беше наясно колко е разтревожен.

Гордън слезе по стълбите към стаята си с мрачен вид.

— Къде е майка ми? — чу той как Теди попита сестрата, докато затваряше вратата.

Очертаваше се дълга нощ, докато Софи не се прибереше вкъщи. Той реши проблема, като се затвори долу в библиотеката, но час по-късно остана слисан, когато вдигна очи и видя Теди да влиза в стаята. Той беше настоял да слезе сам и сестрата не можа да го спре. Изглеждаше развълнуван и блед.

— Нещо не е наред — каза тихо Теди и се облегна на един стол, останал без дъх, докато гледаше баща си право в очите. Гордън винаги се държеше с него сякаш той не съществуваше, но този път Теди нямаше да се остави да бъде отблъснат. Решителният му вид напомняше на Гордън за Изабел. Досега не беше виждал Теди в тази светлина и за първи път забеляза, че синът му вече не е малко дете. — Искам да знам къде е майка ми! — настоя той и седна на стола. Ако трябваше, щеше да чака цяла нощ, докато получи отговор. Можеха да го изкарат от стаята само със сила.

Гордън изпита раздразнение, че трябваше да прикрива собствения си страх. Момчето винаги го караше да се чувства неловко с неговия болнав и крехък вид, но сега изглеждаше по-добре, отколкото от много време насам. Преди шест месеца едва ли щеше да може да слезе по стълбите сам. Но сега нямаше начин да продължава да го избягва и Гордън въздъхна.

— Майка ти е в Лондон — призна той и вътрешно се помоли да не се налага да обяснява нищо повече. Когато обаче срещна погледа на сина си, той разбра, че е хранил прекалено големи надежди.

— Защо?

— Отиде да разгледа една изложба — отвърна Гордън и заби поглед в килима, опитвайки се да приключи разговора.

— Знам. Това беше преди шест дни. Защо не се върна с теб?

След тези думи Гордън вдигна очи и сякаш видя сина си за първи път. Цял живот се опитваше да не забелязва, че той съществува, защото не искаше да се привързва към него, а сега не можеше да избегне настойчивия му поглед.

Теди беше красиво момче, но нещата при него не бяха наред. Здравословните му проблеми ужасяваха баща му. Но сега, въпреки всичко, мъката, която прочете в очите на Теди, докосна сърцето на Гордън. Повече не можеше да крие истината от него, макар че не искаше да е отговорен за евентуалното влошаване на здравето му. Открай време животът на Теди висеше на косъм, а Гордън не искаше да става причина за съкращаването на дните му, като му поднесе кошмарната новина за майка му, която Теди обожаваше.

— Тя претърпя катастрофа — обясни той с приглушен тон, без да го поглежда и чу как дъхът на Теди секна. Не можеше да понесе онова, което щеше да прочете в очите на сина си.

— Тя добре ли е? — едва попита шепнешком той. Вече беше разбрал, че има нещо лошо и очакваше с ужас онова, което баща му щеше да му отговори.

— Надявам се, че тя ще се оправи. Още не знаем. Много е зле. Съжалявам — сковано изрече Гордън, благодарен, че Теди поне не заплака. Той само седеше, дишаше равномерно и гледаше с очакване баща си.

— Не можеш да я оставиш да умре — прошепна той, сякаш Гордън имаше някаква власт над положението.

— Нищо не зависи от мен. Ти знаеш, че не искам да й се случи нищо лошо. — Ала погледът на Теди бе красноречив. Той знаеше, че майка му е нещастна, въпреки че тя никога не му го беше казвала направо. За втори път през тези два дни някой обвиняваше Гордън за отношението му към Изабел и това никак не му се нравеше.

— Затова ли Софи се връща у дома? — попита Теди и Гордън кимна.

Той продължаваше да седи срещу момчето и дори не му мина през ума да отиде при него и да го прегърне. Подобни жестове му бяха напълно чужди, за разлика от Изабел.

— Искам да отида в Лондон със Софи или с теб — заяви решително Теди. — Кога се връщаш там? — Той не се съмняваше, че баща му ще отиде отново. Не можеше да понесе мисълта, че майка му е сама в болницата.

— Не знам — честно призна Гордън. — Реших, че е редно да се върна тук при теб.

Теди не можа да проумее думите му, защото продължаваше да се опитва да приеме новината. Гордън беше удивен и впечатлен от стоицизма, с който Теди понасяше лошите вести, без да заплаче. Теди прояви по-голяма смелост, отколкото бе очаквал Гордън.

— Искам да говоря с нея. Може ли да й се обадим сега? — попита Теди, но баща му поклати глава.

— Не, не може. След катастрофата не е идвала в съзнание. Тя е в кома заради травма на главата.

— О, не! — извика Теди, като изведнъж си представи отчайващото състояние, в което се намираше майка му и заплака. — Веднага искам да отида при нея! — заяви той.

— Тя няма да разбере, че си там — практично възрази Гордън, — а и това няма да се отрази добре на теб самия. Няма да издържиш на пътуването. — Такава беше действителността, независимо колко болна беше майка му или колко критично беше положението й. Не можеше дори да се мисли за пътуване на Теди до Лондон.

— Напротив, ще издържа! — ожесточено възрази той и храбро избърса сълзите си. — Тя се нуждае от нас в този момент. Винаги е била до мен. Не можем да я оставим сама, татко. Не можем да се отнесем така към нея! — Той изведнъж заприлича отново на дете и заплака от безсилие.

— Да изчакаме да се върне Софи — каза уморено Гордън. — Защо не се качиш горе и не си починеш? Така си вредиш. — Говореше му като на възрастен, но Теди не му обърна внимание.

Единственото, което искаше, бе да отиде при майка си. Нищо не беше в състояние да го спре. Той продължаваше да говори за това, докато се качваше на малкия асансьор, монтиран отстрани на стълбището още преди години. Дори след като си легна в леглото, той продължи да говори на сестрата с уплашени очи. Не престана, затова след вечеря сестрата му премери температурата и видя, че се е повишила. Прекаленото вълнение му вредеше. Точно от такава реакция се страхуваше Гордън.

Когато Софи пристигна късно през нощта, той все още не спеше. Тя беше успяла да хване самолета в осем вечерта и пристигна в Париж преди полунощ.

Гордън беше буден и я чакаше, и веднага щом чу колата, излезе да я посрещне в преддверието. Щом го зърна, тя се хвърли в прегръдките му и заплака.

— О, татко… Моля те, не я оставяй да умре…

Гордън за първи път я виждаше така разстроена, но в случая беше разбираемо и веднага щом се поуспокои, тя се качи при Теди. Той я чакаше в леглото и двамата се прегърнаха като че ли не се бяха виждали от години. Беше ги сполетяло най-ужасното и немислимо нещо. Никой от тях не можеше да си го представи, нито да го проумее и да го понесе. Прегърнати, те дълго плакаха, докато баща им най-накрая не влезе с изтощен вид в стаята. Вълненията през деня бяха оказали влиянието си както на него, така и на децата му.

— Ще дойда с теб в Лондон, за да видя мама — тихо се обърна Теди към Софи, докато баща им ги наблюдаваше с мрачно изражение. Реакцията им беше по-лоша, отколкото си бе представял.

— Не мисля, че ще е добре за него — намеси се Гордън. — Състоянието му само ще се влоши още повече. — Говореше така, сякаш Теди не присъстваше в стаята.

— Мама не би го одобрила — каза Софи и оправи разбърканите му коси. Още с докосването тя разбра, че Теди е прекалено топъл. — Много ще се разстрои, ако се разболееш и това няма да е добре и за нея, когато дойде в съзнание — продължи със съчувствие Софи, наблягайки на думата „когато“.

Теди я гледаше с широко отворени очи.

— Искам да я видя, независимо дали е в кома. Тя ще усети, че съм при нея.

Бил също изповядваше тази теория, с която Гордън не беше съгласен. За него беше безсмислено Теди да ходи при майка си.

— Тя не усеща кой е при нея — търпеливо му обясни той.

Беше напълно уверен в това и не вярваше, че хората в кома чуват или усещат какво става около тях. Мнението му се затвърди, особено след като я видя, затова нямаше да позволи на момчето да замине. Би било лудост и прекалено голям риск за него, защото Теди беше твърде крехък, за да излиза от къщата, камо ли да пътува.

— Тогава защо ти ще ходиш, щом тя няма да разбере, че си там? — обърна се многозначително Теди към сестра си.

— Тя е здрава — подчерта Гордън — и мисля, че е редно да отиде, а аз ще остана тук с теб.

— Ти няма ли да дойдеш, татко? — изненада се Софи, но нищо не каза, когато той поклати глава.

— Засега не. Ще те изчакам да се прибереш. Утре можеш да отидеш и да останеш и през нощта, ако решиш.

— Мислех си да остана няколко дни.

— Добре, виж как е, но не оставай много дълго — съгласи се Гордън и излезе от стаята.

Нямаше намерение да остава сам с болния Теди за по-продължително време. Искаше Софи да поеме грижата за него, а това нямаше как да стане, ако тя останеше при майка си в Лондон.

Софи остана да спи през нощта при Теди, прегърнала го здраво, а на сутринта стана още преди да се е събудил. Взе си душ и се приготви за пътуването, докато той спеше.

— Тръгваш ли вече? — попита сънено той. — Искам да дойда с теб. — Само че беше твърде отпаднал, за да може дори да се помръдне. Нощта му се беше отразила твърде зле и за първи път от много време насам той изглеждаше много болен.

— Скоро ще се върна — прошепна Софи и излезе от стаята.

Отиде да си вземе довиждане с баща си, но той беше тръгнал вече за банката. Билетът й беше подсигурен, както и резервацията за „Кларидж“. Тя знаеше, че името на болницата е „Сейнт Томас“ и имаше пари, останали от пътуването до Португалия. Шофьорът на баща й я чакаше отвън и след половин час тя вече беше на летището. Движението не беше натоварено. Софи изглеждаше по-спокойна и зряла, отколкото всъщност се чувстваше.

Самолетът й се приземи по обяд местно време и колата от хотела я закара направо в болницата. Облечена в тъмносиня рокля и обувки, купени й от майка й, тя се чувстваше като възрастна. Косата й беше прибрана и дрехите й бяха много елегантни, но всеки, който я видеше, нямаше да каже, че е на осемнадесет, защото очите й гледаха по детски уплашено и тъжно.

Когато се представи на регистратурата, сестрите я посрещнаха с усмивки. Една от тях веднага я заведе в стаята на майка й. Вратата на отсрещната стая беше отворена и тя забеляза, че мъжът вътре я наблюдава. Той нямаше друг избор, защото леглото му беше обърнато към вратата, а той не беше в състояние да помръдне.

Тя предпазливо пристъпи в стаята на майка си и остана поразена от онова, което видя вътре. Майка й беше бледа като смъртник, а главата й беше бинтована. Респираторът поддържаше дишането й, беше включена към монитори, а от тялото й стърчаха различни тръбички. Докато се приближаваше към леглото, очите на Софи се наляха със сълзи. Тя остана загледана в нея, като докосваше ръката й, докато накрая сестрата не й подаде стол да седне.

Софи започна инстинктивно да й говори с надеждата, че тя ще я чуе. Каза й колко много я обича, като я умоляваше да се бори за живота си. Изабел не показваше никакви признаци на подобрение. Само респираторът се движеше, а линиите на мониторите равномерно просветваха. В стаята нищо друго не помръдваше. Състоянието на майка й беше по-страшно, отколкото бе очаквала. Като я гледаше, трудно можеше да повярва, че е още жива.

Софи седя при нея няколко часа, после към пет часа стана и си тръгна. Същият мъж, когото беше забелязала преди, отново я гледаше. Сестрите му бяха казали коя е, но той и сам можеше да се досети. Тя изглеждаше като една много млада Изабел.

— Софи? — повика я той и тя се сепна, изненадана, че той знае името й.

Приближи се бавно и застана на прага на стаята му.

— Да? — колебливо каза тя, още силно разстроена от състоянието, в което бе заварила майка си.

Бил изпита желание да я прегърне заради Изабел и заради себе си. Толкова малко можеше да направи за нея в този момент.

— Казвам се Бил Робинсън. С майка ти сме приятели. Бях в колата с нея по време на катастрофата — обясни той, сякаш искаше да се извини, че майка й изобщо е била там. — Толкова съжалявам за това, което стана.

Софи кимна, загледана в него. Не си спомняше майка й някога да е споменавала името му, но той изглеждаше приятен човек и очевидно също беше пострадал много тежко, но за разлика от майка й, беше в съзнание.

— Какво е станало с вас? — попита внимателно Софи от прага, без да посмее да пристъпи навътре. Още не можеше напълно да проумее кой беше той или защо е бил е майка й.

— Вратът ми е счупен и главата ми е ударена, но майка ти е много по-зле от мен — обясни с мъка той. — Бих дал всичко, за да съм на нейното място, Софи. Надявам се, че ще ме разбереш. Ако можех, бих дал живота си за нея.

Думите му трогнаха Софи. Тя се запита как той и майка й се бяха сприятелили. Та майка й не излизаше никъде заради Теди!

— Теди как понесе новината? — попита той. — Знае ли вече?

— Баща ми му каза снощи — отвърна тя. Струваше й се странно, че той ги познаваше, без те да знаят нищо за него. — Много е разстроен. През нощта имаше треска, но въпреки това настояваше да дойде. Утре трябва да се върна у дома, за да се погрижа за него. Бих искала да остана, но той има нужда от мен.

Тя заемаше мястото на Изабел. Бил изпита желание да протегне ръка и да я докосне — толкова приличаше на майка си.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — попита Бил, чувствайки се безсилен също като нея.

В този момент никой не можеше да направи нищо. Те не бяха в състояние да върнат времето назад и да помогнат на Изабел да излезе от комата.

— Не, благодаря. Добре съм — отвърна тя, въпреки че изглеждаше съкрушена.

— Къде си отседнала?

— В „Кларидж“.

— Съпругата и дъщерите ми също са отседнали там. Ако се появи някакъв проблем довечера, обади им се. — Докато го изричаше, Синтия и момичетата се зададоха по коридора и видяха Софи да говори с него от прага на стаята.

Той ги запозна и Софи се извини, че е време да тръгва. Не искаше да се натрапва. Помисли си, че дъщерите му са хубави момичета и правилно предположи, че Джейн й е връстничка. Софи се сбогува учтиво и продължи надолу по коридора. Имаше намерение да се върне по-късно вечерта, за да види отново майка си. В момента това бе единственото, което я интересуваше.

— Това дъщеря й ли е? — тихо попита Синтия.

— Да. Тя има и син, но той е много болен.

Синтия нищо не каза и започна да подрежда стаята му по липса на друго занимание. Момичетата седнаха да побъбрят с него.

Бяха решили да отпътуват на следващия ден. Отиваха в Париж за една седмица, а на връщане щяха да се отбият в Лондон, за да го видят отново. Бил одобри горещо мисълта, защото искаше те да се развлекат малко. Двамата със Синтия се бяха разбрали да им кажат за развода, когато се върнат от Париж, за да могат да свикнат с идеята, когато се приберат вкъщи. Бил не искаше да им проваля разходката в Париж. Синтия се канеше да ги заведе на вечеря по-късно вечерта. Щяха да използват членството му в „Хари“. Името на ресторанта му напомни за Изабел и прекарването им там.

 

 

Бил лежеше тихо и си мислеше за Изабел, когато Софи се върна. Този път тя спря и влезе при него.

— Как сте, господин Робинсън? — попита вежливо тя, когато той й се усмихна.

— Все така. А ти как си?

Тя сви рамене и очите й се насълзиха. Сърцето й се късаше, като гледаше майка си в този вид, без да дава никакви признаци, че ще дойде в съзнание. Тя се намираше в някакво далечно изолирано място, от което никой не можеше да каже дали изобщо някога ще се върне. Сестрите го бяха предупредили, че тя може да прекара години в кома и накрая да почине, без изобщо да дойде в съзнание. Тази мисъл беше чудовищна и изглеждаше ужасно нечестно животът на такава изключителна жена като Изабел да бъде похабен по този начин. Откакто беше дошъл в съзнание, Бил изпитваше желание той да беше умрял, а Изабел да беше останала невредима.

— Как се запознахте с мама? — попита Софи, застанала до леглото му.

Този въпрос я вълнуваше, откакто той я заговори по-рано този следобед. Баща й не беше споменал, че не е била сама в колата и Софи се изненада, когато Бил й каза.

— Запознахме се много отдавна в американското посолство в Париж. — Изведнъж Бил изпита необходимост да говори за Изабел и беше благодарен, че Софи го попита. — Обядвахме заедно няколко пъти през годината и понякога разговаряхме по телефона. Тя ми разказа за теб и за Теди.

Софи искаше да го попита дали е влюбен в майка й и дали тя е отвърнала на чувствата му, но тъй като и двамата бяха женени, щеше да е нетактично. Само й се стори странно, че досега не беше чувала за него. Майка й никога не беше споменавала името му.

— Познавате ли се и с баща ми? — попита отново тя и той се усмихна и я покани да седне.

— Да, познавам го. Мисля, че ми е много сърдит след катастрофата. Предполагам, той смята, че това никога не би се случило с Изабел, ако не бяхме излезли заедно на вечеря. На негово място и аз щях да изпитвам същото.

— Вие не сте виновен. Сестрата ми каза, че шофьорът е загинал на място. Толкова е ужасно! Не разбирам как може да стават подобни неща. — Очите й отново се наляха със сълзи. — Майка ми е толкова добър човек! Не е честно да й се случи това.

— Да, тя наистина е много добър човек.

В неговите очи също имаше сълзи, когато протегна ръка и хвана нейната. По някакъв странен начин сякаш докосваше Изабел, а за Софи този мъж, който беше приятел на майка й, олицетворяваше връзката й с нея. Чрез Изабел двамата се почувстваха свързани по необичаен начин.

— Невинаги съм се държала добре с нея — призна след известно време Софи. — Често й се сърдех. Когато бях по-малка, тя прекарваше толкова много време с Теди и аз си мислех, че не ми обръща достатъчно внимание.

Той я разбираше — така тя изповядваше греховете си и споделяше нещата, за които сега съжаляваше.

— Тя много те обича, Софи. Никога не е казвала нищо друго за теб, освен че си прекрасно момиче. — Бил искаше да я накара да се почувства по-добре. Само с това можеше да й помогне.

— Беше ли щастлива тя през онази вечер? — тъжно попита Софи. — Забавляваше ли се?

Странно беше, че пита именно него за това. Бил мислеше единствено за тяхната първа и последна целувка.

— Да, беше. Същия следобед бяхме ходили на една чудесна изложба, която много й хареса. После вечеряхме. Дойдох в Лондон, за да се видя с американския посланик — преиначи донякъде истината той за доброто и на двамата, — случайно се срещнахме в хотела и решихме да вечеряме заедно. — Нямаше причина да казва на това дете, че срещата му с Изабел в Лондон не беше случайна, нито пък да признава, че обича майка й. Нито Изабел би искала тя да научава, нито той самият. — Не се бяхме виждали много отдавна.

— Майка ми никога не е имала време за развлечения. Непрекъснато се грижи за Теди и винаги си стои у дома.

— Знам. Това е неин избор. Тя много ви обича и двамата.

Софи кимна и двамата поседяха мълчаливо известно време, после тя се изправи. Все още не познаваше този мъж много добре, но знаеше, че е намерила приятел. Преди да тръгне, тя се усмихна. Докато я гледаше, Бил виждаше само Изабел и жената, в която щеше да се превърне един ден Софи.

— Утре ще мина да ви видя — обеща Софи. — Ще дойда сутринта, преди да си замина.

— Благодаря ти, че поговори с мен, Софи.

Тя му бе донесла утеха в един ужасно самотен момент от живота му, по-самотен, отколкото тя можеше да си представи или да разбере. Животът такъв, какъвто го познаваше, беше на път да се промени завинаги. Никога вече нямаше да може да ходи, да танцува или да се разхожда по улиците. От сега нататък движенията, както и животът му, щяха да са много по-сложни. Той се бе отказал от брака си и беше загубил жената, която обичаше. В този момент нямаше нищо, за което да се хване — беше загубен насред океана, без да вижда твърда земя около себе си. Все пак минутите, прекарани в разговор с дъщерята на Изабел за бъдещето на двамата, му донесоха известно успокоение. Дори да не я видеше никога повече, което беше напълно възможно, той беше благодарен за запознанството им.

На следващата сутрин Синтия и момичетата се отбиха на път към летището да си вземат довиждане. Софи пристигна малко след като те си тръгнаха. Тя поседя при майка си около час, после мина да се сбогува с него.

Софи забеляза, че той е потиснат и предположи, че причината е в заминаването на семейството му. Нямаше представа, че тъгата му е най-вече заради майка й, макар да подозираше, че я обича.

— Довиждане, господин Робинсън — мило се сбогува тя преди тръгване. — Желая ви бързо оздравяване.

Бил не я попита дали ще дойде отново, защото му се стори нетактично, тъй като никой от тях не знаеше дали Изабел ще оживее.

— Грижи се добре за себе си… заради майка си, Софи. Знам, че тя щеше да се притеснява за теб. Грижи се и за Теди — каза той с насълзени очи. Майка й би й казала същото на изпращане. — Ще мисля за теб.

— Ще се моля за вас, когато отида на църква — обеща тя.

Сбогувайки се с него, изпитваше чувството, че се разделя с част от майка си. Той беше така мил и Софи беше доволна, че се запозна и сприятели с него.

— И аз ще се помоля за теб. — Той протегна ръка, хвана нейната и нежно я целуна. Не можеше да я целуне по бузата заради шината на врата си.

Тя се усмихна свенливо и си тръгна, а той остана да лежи със затворени очи и да си мисли за нея.

Малко по-късно помоли отново сестрите да го закарат в стаята на Изабел. Тя продължаваше да лежи — безмълвна и далечна, но Бил й заговори за Софи.

— Тя е чудесно момиче. Сега разбрах защо се гордееш с нея — каза той, като че ли тя можеше да го чуе, но все пак той продължаваше да се надява.

После полежа в стаята й известно време, като не спираше да мисли за нея и да я умолява да се върне и да се бори за живота си. Когато го закараха обратно в стаята му, той почувства голяма умора. Честите му посещения при Изабел бяха престанали да будят коментари сред служителите на отделението. Приемаха ги като израз на любов. Никой не се интересуваше от причината, нито се чудеше какви са били отношенията им. Много от сестрите вярваха, че ако някой е в състояние да върне Изабел към живота, то това е само Бил.