Даниел Стийл
Целувката (6)

6.

Когато Синтия дойде на другия ден, сестрите хранеха Бил. Денят беше неделя, четири дни след катастрофата, но Бил все още изглеждаше изтощен. Все пак и двамата бяха благодарни, че е в съзнание и е жив.

— Как си, скъпи? — попита Синтия с ведър и свеж вид.

Навън беше топло и тя носеше фланелка, къси панталонки и взети назаем от момичетата сандали. Оливия и Джейн щяха да се поразходят из Лондон и искаха да отидат до пазара. Не беше удобно да стоят през цялото време с майка си в болницата, затова щяха да дойдат по-късно същия следобед.

— Как се чувстваш? — поинтересува се Синтия, като се приближи до леглото.

Той не можеше да вижда много надалече заради ъгъла, под който бе поставена шината на врата му. Когато тя се появи в полезрението му, той се усмихна.

— Имах намерение днес да изиграя няколко партии тенис — отвърна той. Гласът му звучеше прегракнало, но мисълта му течеше плавно.

Току-що го бяха обръснали и се чувстваше по-нормално, но пред него стояха още изпитания. Той сподели с лекаря, че зрението му е замъглено — нещо, което се очакваше. Последиците от удара в главата бяха значителни, а комата също оказваше влияние. Чакаха специалист да прегледа отново краката и гръбнака му и дежурният лекар му каза, че от заключенията на специалиста зависи дали ще го оперират отново. Всички вече бяха наясно, че оздравяването му ще отнеме много време. Степента на възстановяване обаче още не можеше да бъде определена. Всички се вълнуваха най-вече дали ще може да ходи отново. Бил го знаеше, но двамата със Синтия избягваха темата, макар да разбираха, че травмата на гръбнака можеше да го остави в инвалидния стол до края на живота му.

Синтия не бързаше да обсъжда с него тази тема, защото и без това той си имаше достатъчно грижи. За последните няколко дни тя се питаше отново и отново, какво би означавало да бъде негова жена за в бъдеще. Нямаше представа дали той ще се върне на работа, или какъв щеше да е животът му, ако се оттеглеше от политиката по принуда. Но положението можеше да бъде далеч по-лошо — нещо, което те разбираха много добре. Можеше да е напълно парализиран. И двамата въздъхнаха с облекчение, когато разбраха, че след време ще може да използва пълноценно горната част на тялото си. Ала въпросът за пълноценното използване на долната част на тялото стоеше открит и ужасяваше Бил.

— Как са момичетата — попита той, докато Синтия придърпваше стол, за да седне до него. Забеляза, че е разтревожен и напрегнат.

— Добре са, днес ще ходят на битпазара. Казаха, че след това ще наминат да те видят. — Дъщерите му си отдъхнаха, след като видяха, че животът на баща им е извън опасност. Синтия ги насърчи да поизлязат, за да сменят обстановката.

— Тази седмица трябва да се върнат вкъщи, Синди. Няма какво да правят тук.

— И без това щяхме да идваме в Европа след няколко седмици. Не мисля, че ще искат да си тръгнат сега — усмихна се съпругата му, но той отбягна погледа й. — Може да ги заведа в Париж за два-три дни, ако се чувстваш по-добре след няколко седмици. Така или иначе, и ти ще се прибереш скоро вкъщи. — Всъщност самата тя не вярваше на думите си.

Лекарят я беше предупредил, че Бил ще бъде хоспитализиран в продължение на месеци. Тогава тя го попита дали е възможно Бил да бъде преместен в Щатите със специален медицински самолет, но всички лекари от екипа бяха на мнение, че е твърде рано да мислят за това.

— Не знам кога ще мога да се прибера у дома, Синди. Момичетата не могат да ме чакат тук цяло лято, нито пък ти.

— И без това нямаме какво друго да правим — изрече с лекота тя и се усмихна.

— В такъв случай нещата много са се променили през последните седмици. Та ти никога не се спираш, Синди. Не участваш ли в някой тенис турнир, няма ли да ходиш някъде или да организираш парти в чест на някого? Ще се побъркаш, ако само седиш тук, без да правиш нищо.

— Няма да те оставя сам, Бил — тихо възрази тя. — Ще изпратя момичетата вкъщи, освен ако не искат да отидат сами някъде. „В добро и в зло“, помниш ли тези думи? Аз още ги помня. Няма да си тръгна и да те оставя сам.

— Аз съм възрастен човек — изрече той с необичайна сериозност и тя забеляза искриците в погледа му. Това я тревожеше, тя се опитваше да не задълбочава разговора им, но не можеше да го спре да й каже онова, което беше намислил. — Канех се да поговоря с теб за тези неща. Имам предвид онова, което спомена от брачната клетва. През последните години преживяхме много от второто. Вината е моя, постоянно отсъствах, бях изцяло погълнат от политиката и не отделях достатъчно време на теб и момичетата. — Изпитваше вина заради това от много време насам, но между тях вече имаше студенина, която му попречи да разчупи установения стереотип.

— Ние бяхме свикнали. Никой не те обвинява. Аз имам свой живот и свои занимания. Не се оплаквам от брака ни, Бил — каза съвсем сериозно Синтия.

Сестрата ги беше оставила сами още в началото на разговора.

— А би трябвало, Синди. Трябваше да го сториш още преди много време. Нашият брак не съществува реално и така е от години. Нямаме общи интереси, нямаме общи приятели. Дори не знам какво правиш през по-голямата част от времето, а напоследък даже забравям да ти съобщя къде съм. Честно казано, не мисля, че те е грижа. Изненадан съм, че дойде тук. Отдавна съм разбрал, че ако си отида един ден, това няма да те направи нещастна.

Той не се самосъжаляваше. Онова, което й каза, беше самата истина. Не й каза обаче, че знае за многобройните й любовни истории през последните години, макар двамата да бяха говорили за неговата връзка със съпругата на един сенатор. Тогава Синтия беше бясна и каза, че той я е унижил. Въпреки това Бил се държа като джентълмен и не изтъкна факта, че краткотрайните й забежки с тенис инструктори, професионални играчи на голф и съпрузите на нейни приятелки го караха да се чувства посвоему унизен. Верността не беше вече характерна черта на техния брак. Първоначално изневерите й бяха като отмъщение, защото се чувстваше отхвърлена, когато той беше обсебен напълно от политиката. На моменти Бил си мислеше, че авантюрите й са средство да привлече вниманието му, но не това беше начинът. Накрая той се отдалечи от нея и те вече не го засягаха. Никога не й каза нищо, защото бе по-лесно да си затвори очите, но знаеше всичко и накрая това уби любовта му към нея. Остана само приятелството. Той й беше благодарен, задето не го изостави в този труден момент, но вече не я обичаше. Разбра го през времето, прекарано с Изабел.

— Не е честно да говориш така — промълви Синтия засегнато. — Как можеш да си помислиш, че няма да дойда, след като знам, че лежиш в болница в критично състояние? Нима ме смяташ за толкова безсърдечна?

— Не, скъпа. Знам, че имаш сърце — усмихна се тъжно той. — Просто то отдавна вече не ми принадлежи. Бих искал да не е така и понякога си мечтая да се върне времето, когато сърцето ти ми принадлежеше, но и двамата трябва да приемем действителността. Канех се да поговоря с теб, когато се прибера у дома, но катастрофата промени плановете ми.

Синтия го погледна с насълзени очи един безкраен миг. Не можеше да повярва на ушите си. Какво ирония! Тъкмо когато осъзна, че още го обича или може би, че се е влюбила пак в него, той й казваше, че вече не я обича и всичко е свършено. Дори не беше сигурна какво точно иска да й каже, но чутото не беше окуражаващо.

— Изабел Форестър има ли нещо общо с това? — попита тя, като се опитваше да запази самообладание. — Влюбен си в нея, нали?

Моментът не беше подходящ да се крият зад думите. Тя се запита дали Бил няма намерение да се ожени за Изабел. Не беше типично за него да кръшка и да се забърква в любовни истории. Случвало се беше само веднъж и никога повече след това, доколкото й беше известно. Връзката му със съпругата на сенатора се беше задълбочила много, преди да приключи. Той сам сложи край, защото знаеше, че ако отношенията им продължат, това означава раздяла със Синтия и разрив в семейството.

— Решението ми не е заради Изабел — отвърна чистосърдечно той. Трябваше да е напълно откровен заради всички тях. — Аз съм причината. Не знам защо още продължаваме да сме женени. Предполагам, по навик. Или по инерция, а може би поради някакво заблуждение, че нещата ще се оправят. Може и да е, защото сме искали да имаме семейство или заради децата. Само че така ли искаш да живееш? Омъжена за мъж, който никога не е до теб. Вече не си говорим, нямаме нищо общо, освен дъщерите ни. Ти си имаш свой личен живот, аз също. Ти заслужаваш нещо повече, както и аз.

Казаното беше самата истина, Синтия го знаеше, но не искаше да го чува.

— Все още, ако пожелаем, можем да оправим нещата. Щом разбрах какво ти се е случило, осъзнах, че още те обичам. Държах се като глупачка през всичките тези години. — И двамата знаеха как и защо, нямаше нужда да го изрича на глас. — Струва ми се, че отначало бях ядосана, задето ти водеше толкова интересен живот, в голяма част от който аз не участвах. Затова реших и аз да се позабавлявам. Направих го по най-погрешния начин и накрая се почувствах като измет — нараних себе си, нараних и теб. Но това може да се промени. Виждам колко много неща продължават да ни свързват, колко много се обичаме един друг. — Сълзите, в които плуваха очите й, изведнъж преляха и потекоха по страните й. Тя се наведе и докосна ръката му. — Бях ужасена, когато разбрах, че може да те загубя. Обичам те, Бил! Не се отказвай от нас точно сега. Твърде рано е.

Ако можеше, той би поклатил глава, но очите му не лъжеха.

— Твърде късно е, Синди. Нищо не е останало между нас, освен дъщерите ни, и фактът, че сме добри приятели. Това е причината да си тук сега. И аз бих направил същото за теб. Ти не ме губиш, Синди. Затова искам да сложа край сега, за да запазим това положение. Ако не вземем мерки или продължим по този начин, накрая ще се намразим, а аз не искам да става така, заради нас и заради децата ни. Ако сложим точка сега, ще си останем приятели завинаги.

— Аз съм твоя съпруга. — Сега тя се бореше за живота си, но виждаше пределно ясно, че няма да излезе победител. — Не искам да бъда просто твоя приятелка.

— По-добре така, отколкото другата възможност. Много скоро ще се забъркаш с някой неподходящ мъж, навярно с някой от приятелите ми или с някой, който е от значение за мен и нервите ми не ще да издържат. Тогава отношенията ни няма да са от най-приятните. — Той също се чудеше как досега Синтия беше успявала да избегне скандала, навярно много внимаваше.

— Повече няма да постъпвам така — заплака тя и издуха носа си.

Унизително беше да го чуе да говори откровено пред нея за липсата й на дискретност. Чувстваше се неудобно от факта, че той знаеше за всичките й връзки, макар тя винаги да се бе клела пред себе си, че той няма да научи. Освен това й беше удобно да си мисли, че и той върши същото. Но Бил беше твърде почтен, твърде лоялен и сериозен мъж за подобни връзки и тя трябваше да го разбере много по-рано. Затова вероятно той се бе влюбил в Изабел — защото беше мъж на място и чувствата му бяха истински и дълбоки. Когато обичаше, го правеше с цялото си сърце.

— Приключвам с любовните истории. Кълна се! В момента нямам връзка с никого.

Беше скъсала с последния си любовник само преди четири седмици. Запозна се с него в кънтри клуба и връзката им продължи три месеца. Той имаше жена и три деца и прекаляваше с пиенето. Това не му пречеше да е страхотен в леглото, но тя се страхуваше, че някой път ще се напие и ще се раздрънка. Тя не искаше да поеме риска да се изложи, ако това станеше.

— Ще го направиш отново. И двамата знаем, че ще стане така. Не те обвинявам, сигурно си права. И двамата сме ужасно самотни. Дори когато сме заедно, сякаш сме на хиляди километри един от друг. Никой от нас не желае това, нито го заслужаваме. — Докато говореше, той се сети за Изабел. Не можеше да се отърси от тревогата си за нея нито денем, нито нощем в сънищата си, където се луташе безцелно и все я търсеше.

— Ще се ожениш ли за нея? — завърши с ридание въпроса си тя.

Бил мразеше да й причинява болка, но нямаше друг избор. Решението беше дошло само̀ още когато разговаряха с Изабел и въпреки катастрофата, той искаше да приключи със Синтия. Положението само щеше да се влошава, а той не искаше да става зависим от нея. Накрая тя неизбежно щеше да го намрази. Не беше жена, която би прекарала остатъка от живота си в грижи за съпруг инвалид. Ако свършеше в инвалидния стол, последното нещо, което искаше, беше да й причини страдание. Имаше един-единствен избор и той беше да приключи с брака си и да започне да се грижи сам за себе си.

— Не, няма да се оженя за нея. Ако оживее, тя няма да напусне Форестър. Той е негодник и се отнася отвратително с нея, но Изабел има неизлечимо болно дете. Казвам ти, решението ми няма нищо общо с нея. Отнася се за нас двамата. Един ден, когато срещнеш подходящия човек, ще ми благодариш. Аз не съм за теб, никога не съм бил. В началото си прекарвахме страхотно, но никога не сме искали едно и също. Изобщо не вярвам на приказките, че противоположностите се привличат, не и на моите години. На този етап от живота си и двамата имаме нужда от хора със същите интереси като нашите. Ти винаги си искала различен от моя начин на живот. Като по-млад не мислех, че е от значение, но съм грешал. Ти имаш нужда от някой забавен, приятен мъж, който ще ходи с теб по партита и ще има много свободно време, което да прекарва с теб. Нямаш нужда от работохолик, който отсъства през повечето време, и повече се тревожи кой ще бъде следващият президент, отколкото какво правят децата му. — Бил знаеше, че винаги ще се чувства виновен заради пропуснатите моменти от детството на момичетата, без значение, колко близки си бяха сега.

— Ти си чудесен баща, Бил. Винаги си се държал прекрасно с момичетата. Те не биха могли да те обичат повече. — Тя наистина го мислеше. Дъщерите му го боготворяха, въпреки че бяха свикнали с отсъствията му. Отдаваха голямо значение на работата му и се гордееха с него.

— Не прекарвах достатъчно време с тях — призна той с чувство на вина. — Знам го. Никога няма да мога да наваксам това време, но имам намерение в скоро време да се опитам. Навярно ще намаля темпото, поне за известно време. — Въпреки че едва ли вече щяха да му се отдадат много възможности. И двете бяха в колеж, имаха личен живот и той го знаеше. В много отношения беше изпуснал последния влак и пропуснатите възможности нямаше как да бъдат наваксани. Оставаше му само да бъде до тях винаги, когато имаха нужда от помощ и съвет, и да присъства в живота им като възрастни хора, доколкото го допуснеха в него.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя и отново издуха носа си. Изглеждаше изплашена и объркана.

— Мисля, че трябва да се разведем. Само така ще запазим онова, което е останало. Синди, искам да остана твой приятел.

— Върви по дяволите! — изруга тя и се усмихна през сълзи. — Никога не съм предполагала, че ще поискаш да си тръгнеш. — Тя не можеше да повярва, че това се случва с тях, особено при тези обстоятелства. Преди три дни искаше единствено той да остане жив, а после само за части от секундата тя си спомни как си мислеше след шока от вестта за катастрофата, че е по-добре да умре, отколкото да остане прикован към инвалидния стол. Тя не искаше подобно нещо да се случва нито с него, нито с нея, а сега кошмарите не само се сбъднаха, но той я напускаше. Не можеше да не си помисли, че Бил просто е депресиран и реагира истерично на катастрофата. — Сигурен ли си, че искаш точно това? Ти преживя ужасен шок. Естествено е да…

Той я прекъсна, преди да довърши изречението. Изглеждаше напълно спокоен, когато й каза:

— Трябваше да го направим още преди години, Синди. Просто досега не ми достигаше кураж.

— Да, но аз съжалявам, че си се решил сега. Тази седмица почувствах как любовта ми към теб се възражда. А сега искаш да ме напуснеш. Едно нещо ще ти кажа, Бил Робинсън. Избрал си най-неподходящото време. — Тя заплака още по-силно и го погледна с преливащи от тъга очи. — Защо не си ме спрял, щом си знаел какво правя през всичките тези години? Защо нищо не каза?

Мисълта, че е бил наясно с любовните й авантюри през цялото време, я ужасяваше, но и двамата знаеха, че отговорността да ги прекрати беше нейна, а не негова.

— Не знаех как да ти го кажа. Не исках да се занимавам с това. Отначало заблуждавах сам себе си, че случващото се не е истина, после свикнах. Не знам, Синди… Може би не съм искал да съм честен към себе си. Но сега имам избор. За мен е твърде късно да се преструвам. Нямам сили да се залъгвам повече с детски приказки с щастлив край. Може би ще остана съвсем сам, особено сега, но поне ние двамата няма да живеем в лъжа. Така е по-добре. Не си ли съгласна?

— Не, не съм — честно призна тя. — По-скоро бих живяла в лъжа, отколкото да те загубя. Освен това не е необходимо да живеем в лъжа. Можем да се опитаме да спасим брака си, само ако ми дадеш още една възможност.

Изричайки това, тя отново заприлича на момичето, за което се беше оженил и сърцето му се сви от мъка. За момент съжали, че не беше провел този разговор още преди години, но тогава не беше готов, а сега всичко за него беше свършило.

— И за двама ни е прекалено късно. Просто още не си го разбрала.

— Какво ще кажа на хората? — Стомахът й се сви на топка. Мисълта Бил да се разведе с нея беше толкова унизителна, че й се прииска да избяга и да се скрие някъде.

— Кажи им, че най-накрая ти е дошъл умът в главата и си ме изритала. Трябвало е да го сториш отдавна — още когато започнах да работя по сто и четиридесет часа седмично. И двамата сътворихме куп глупости. Вината не е само твоя. — Бил както винаги постъпваше кавалерски и се държеше почтено и мило, с което правеше раздялата още по-болезнена. Тя разбираше какво губи и осъзнаваше, че едва ли ще намери друг като него. Мъжете като Бил бяха рядкост.

— Какво ще кажа на момичетата?

— Това е друго нещо. Няма да ни е лесно. Смятам, че ние двамата трябва добре да обмислим как да им го съобщим. Те са достатъчно големи, за да разберат, но едва ли ще го приемат. Никой не обича радикалните промени.

— Аз също — добави тя със задавен глас.

В момента Синтия не мислеше за това, но за него промяната щеше да е най-тежка. Чакаше го дълъг и труден път и той бе избрал да го измине сам. Не хранеше илюзии относно възстановяването си, знаеше, че има голяма възможност никога да не може да проходи. Рехабилитацията дори до степен, до която му позволяваха възможностите, щеше да е мъчителна, особено ако останеше сам. Но също така знаеше, че Синтия няма да може да понесе психически трудностите. Способността й да се посвети изцяло на някого отдавна беше изчерпана с грижите за дъщерите им. Животът с инвалид щеше да я подлуди. Синтия не беше Изабел. Тя никога нямаше да живее и да се отдаде на болния си син по начина, по който го правеше Изабел. Бил беше готов да носи бремето си сам.

Синтия стана, отиде до прозореца и остана там, загледана в пространството с незрящ поглед и разбито сърце. В този момент в стаята влезе американският посланик, който беше научил за катастрофата от „Трибюн“. Изглеждаше силно разтревожен и притеснен. Когато Синтия се обърна и той видя подутите й очи, забеляза, че и тя се намира в същото състояние. Нямаше представа за какво си бяха говорили и никога нямаше да му хрумне, че е влязъл по средата на семейна драма, когато се втурна към леглото на Бил, стисна ръката му и го погледна с дълбока загриженост.

— Господи, Робинсън, какво е станало с теб? Нали трябваше да се срещнем миналата седмица? — не можеше да повярва на лошите вести той.

Синтия и Бил се спогледаха.

— Спречках се с един преминаващ с пълна газ автобус и той победи. Много глупаво от моя страна — обясни с усмивка Бил, без обаче да може да скрие умората си. Разговорът със Синтия го беше изтощил. Той се обърна към нея: — Синди, защо не отидеш при момичетата? Не е лошо да излезеш за малко оттук, разходката ще ти се отрази добре.

Тя само кимна, без да може да изрече и дума. Не искаше да плаче пред посланика, а знаеше, че няма да може да сдържи сълзите си, ако останеше и минута повече. Също не искаше да вижда и дъщерите си, затова реши, че е по-добре да се прибере в хотела и да си поплаче на воля.

— Довечера пак ще дойда — каза тя и очите й отново се наляха със сълзи, докато го целуваше по бузата. — Обичам те — прошепна тя и излезе бързешком от стаята под погледа на посланика.

— Горката Синтия, изглежда не е на себе си! — съчувствено изрече посланикът, който ги познаваше от години.

Той беше от Ню Йорк и преди време се канеше да се кандидатира за президент, но Бил го разубеди, защото смяташе, че няма шансове да спечели. Работата му в посолството беше неоценима, освен това му допадаше. От три години беше посланик в Лондон и Бил знаеше, че президентът има намерение да го помоли да остане за втори мандат.

— Как си? — попита той със загрижен поглед.

— Вече съм по-добре. Въпреки напрегнатото начало на деня. — Разговорът със Синтия не беше нещото, което беше очаквал с нетърпение, но бе неизбежен. Преди катастрофата Бил планираше да го проведе, когато се прибере вкъщи, и не можеше да се остави случилото се да промени намеренията му. Ако не друго, то злополуката само затвърди решимостта му. Освен това не искаше да дава празни надежди на Синтия, независимо колко болезнена беше раздялата.

— Имаш ли нужда от нещо? — попита посланикът, като седна на стола. Жена му го беше предупредила да не се застоява дълго.

— Нямам нужда от нищо специално. Нов врат, нов гръбначен стълб, чифт здрави крака — обичайните неща — опита се да се пошегува Бил, но тъгата в очите му го издаваше.

Посланикът се усмихна. Ако не друго, освен че беше добър човек, Бил Робинсън бе и човек, който умееше да губи с достойнство.

— Какво казват лекарите?

— Не много. Рано е да се прецени. По мое мнение, щом Франклин Рузвелт е могъл да ръководи цяла държава от седнало положение, за мен също няма да има значение.

И двамата обаче знаеха, че има. Само за частица от секундата целият му живот се промени — не само като политик, но вероятно и като мъж. На този етап не можеше да се прецени напълно отражението на катастрофата, но като оставеше настрана факта, че вероятно нямаше да може да ходи, той нямаше никаква представа дали отново ще може да прави любов. Когато съобщи на Синтия, че иска развод, беше взел под внимание и тази вероятност. Тя никога нямаше да може да свикне. Независимо от това, съществуваха много по-основателни причини за развод, които стояха в основата на решението му. Бъдещите му недъзи бяха само върхът на айсберга.

— Имаш ли представа колко дълго ще останеш в болницата?

— Вероятно много дълго — каза потиснато Бил.

Чувстваше се много изморен. Сутринта и за него беше много натоварена, а приключването на брака му силно го беше натъжило. Той не само се беше отказал доброволно от съпругата си, но вследствие на катастрофата съществуваше вероятност да загуби и най-близкия си приятел — Изабел. Когато си мислеше за това, бъдещето му се струваше черно и безнадеждно. Нямаше какво да очаква, освен години на изпитание, прекарани в усилия да възвърне здравето си. Но поне беше жив.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на нас, нали? — бодро каза посланик Стивънс. — Грейс също ще дойде да те види, но каза да ти предам, че ще дойде някой друг ден. Не иска да те изморява. Притесняваше се, че моето посещение ще наруши почивката ти. Ако имаш нужда от нещо, каквото и да било, обаждай се без колебание в посолството. Просто кажи на Синтия да звънне на Грейс. Предполагам, че тя ще остане тук с теб. — Горката жена изглеждаше така разстроена. Едва ли й беше леко да приеме факта, че съпругът й можеше да остане инвалид за цял живот. — Ще поръчам на Грейс да й се обади след няколко дни.

Бил премълча, че има намерение да я изпрати с момичетата обратно в Кънектикът. Само се усмихна и го остави да говори. Двамата бяха стари приятели, но не му се искаше да споделя с него новината за предстоящия развод. Още беше твърде рано. От уважение към момичетата трябваше да каже първо на тях.

Посланикът си погледна часовника, после хвърли един поглед на Бил и реши, че е стоял достатъчно. Грейс имаше право. Бил наистина имаше нужда от покой, затова след около пет минути той си тръгна. Мъжът, който Бил само преди броени дни възприемаше като баща, сега му се струваше енергичен и пълен с живот само защото можеше да излезе от стаята без чужда помощ.

Времето след това сякаш се влачеше. Бил поспа малко и късно следобед при него дойде специалист. Синтия не се беше обаждала, но Бил подозираше, че е в хотела и ближе раните си. Той не се съмняваше, че макар и първоначално да беше болезнено и за двамата, тя щеше да се чувства много по-добре след приключването на брака им.

Заключенията на специалиста не бяха обнадеждаващи. Той разясни на Бил всички възможности — от най-лошата до най-благоприятната. От рентгеновите снимки и от констатациите по време на операцията, беше стигнал до заключението, че Бил едва ли ще може да ходи отново. След време чувствителността от кръста надолу можеше да се възвърне постепенно, но травмата на гръбнака му бе от такъв характер, че едва ли щеше да може да контролира краката си. Дори чувствителността в краката да се възвърнеше, пак нямаше да може да стои прав. Щяха да му направят специални шини и с помощта на патерици можеше да се научи да ги влачи, макар че според него инвалидната количка щеше да е много по-удобна за придвижване. Това бяха добрите новини. При лошия вариант съществуваше възможността нервите да продължат да дегенерират и в комбинация с травмата на врата, той би могъл да остане безчувствен от кръста надолу. Можеше да развие артрит, който да причини по-нататъшно увреждане на костите и като допълнение на вече съществуващите проблеми го чакаше живот, изпълнен с мъчителни болки. По негово мнение на петдесет и две години Бил все още имаше шанса да използва донякъде краката си, дори и да не можеше да ходи. По изчисленията на лекаря щяха да са необходими около шест месеца за оздравяването на врата му, а рехабилитацията на краката щеше да му отнеме около година. Можеха да му направят още една или две допълнителни операции, по ползата от тях според него щеше да е минимална, а рискът — прекалено голям.

Той предупреди Бил, че някои хирурзи ще поискат да експериментират с него и могат да му обещаят подобрение, за което няма никакви гаранции. Той откровено призна, че хирургът, който предприеме тази операция, би бил глупак, ако поеме такъв риск, и Бил се съгласи с него. Картината, която му описа лекарят, беше поносима, но не лека, затова от него се изискваше смелост да я приеме. Той му обясни съвсем честно, че трябва да работи като вол през следващата година, за да овладее до известна степен краката си, освен това беше необходимо да развие мускулите на торса и ръцете, за да компенсира неподвижността на краката, да не говорим за рехабилитацията на врата му. Но с времето, и като положеше максимални усилия, той беше сигурен, че Бил ще бъде в състояние да води добър живот, ако приеме ограниченията, наложени му от катастрофата. Лекарят заяви без заобикалки, че е много жалко, дето Бил е стигнал дотук, но все пак това не е краят на света.

После, сякаш четеше мислите на пациента си, отговори на въпроса, който Бил не смееше да зададе. Ясно беше, че нямаше да може да избегне инвалидния стол, но той нямаше представа какво ще стане със сексуалния му живот, ако изобщо беше в състояние да води такъв за в бъдеще, и този страх го парализираше. Лекарят му обясни практично и открито, че има доста голяма възможност Бил да възвърне сексуалните си възможности и да е в състояние да води относително нормален живот, макар че не можеше да се каже предварително. В този област беше трудно да се правят прогнози, но той смяташе, че вероятността съществува, и се постара да обнадежди Бил. Бил можеше да опита някой ден, но засега бе твърде рано. Предстоеше му първо да се възстанови. Достатъчно лошо беше, че не може да ходи, затова лекарят не искаше да лишава Бил от надежда за останалото.

— Ако съпругата ви прояви за известно време търпение — подчерта с усмивка лекарят, — нещата могат да тръгнат на добре.

Бил не му обясни, че не след дълго няма да има съпруга, освен това не можеше да си представи да пробва с някоя случайна жена. Но поне искаше да знае, в случай че решеше да експериментира, дали ще стане. Но никой не можеше да му го обещае. Трябваше само да чака, което беше направо мъчително. Щом се възстановеше, планираше да се потопи повече от всякога в работата си, защото само тя му оставаше.

След като лекарят си тръгна, Бил остана замислен. Чувстваше се силно депресиран. Само за няколко часа се случиха толкова много неща и имаше нужда от време, за да ги осмисли. Не беше лесно да приеме, че няма да ходи никога вече… Никога вече… — думите отекваха в съзнанието му. Разбираше все пак, че можеше да е много по-лошо. Би могъл да е напълно парализиран или мъртъв, а нараняването на главата би могло да причини трайни мозъчни увреждания. Но въпреки милостта на съдбата, за която трябваше да е благодарен, вероятната загуба на мъжествеността му омаловажаваше всичко и той остана да лежи притеснен и депресиран. Мислите му го отведоха при Изабел. Той затвори очи и си спомни за дните, които прекараха заедно. Не можеше да повярва, че е било само преди четири дни. Преди четири дни той танцува с нея в „Анабел“, чувстваше я така близо в прегръдките си, макар че сега никога вече нямаше да може да танцува, а тя беше на косъм от смъртта. Очите му се напълниха със сълзи при мисълта, че можеше никога да не говори с нея, да чуе гласа й, да види красивото й лице. Когато сестрата влезе в стаята, сълзите се стичаха по лицето му. Тя знаеше за посещението на специалиста и се досещаше, че новините не са добри и пациентът е обезкуражен, затова внимателно се опита да го разведри. Той беше хубав, жизнен мъж и тя само можеше да предполага какво означава за него загубата на двигателните му способности. Още от първия ден сестрите предполагаха, че ще се получи точно така. Нараняванията му бяха твърде сериозни.

— Искате ли нещо за болките, господин Робинсън? — попита тя, когато Бил я погледна.

— Не, добре съм. Как е госпожа Форестър? Има ли промяна?

Всеки път когато влезеше някоя сестра, той ги питаше, но те не можеха да разберат дали се чувства виновен, че тя е била в колата с него или се интересува, защото я обича. Трудно беше да се каже. Само сестрата, която стана свидетел на сцената при посещението му в стаята на Изабел, можеше да им каже, но тя беше обещала на лекаря, че няма да пророни нито дума за онова, което е чула.

— Състоянието й продължава да е все същото. Допреди малко съпругът й беше при нея, но току-що си тръгна. Мисля, че се връща в Париж за няколко дни. Няма с какво да помогне тук. — Освен да бъде при нея, да й говори и да я умолява да се събуди.

Мисълта за Гордън будеше омраза у Бил. Той се държеше с нея така студено и безразлично. После му хрумна, че щом Гордън е заминал за Париж, то тогава той би могъл да я види отново. Бил сподели желанието си пред сестрата, която знаеше за предишното посещение и за разрешението на лекаря, но не можеше да реши какво да му отговори този път. Ала щом го погледна в очите, веднага се досети какви нерви му е коствал изминалият ден и сърцето й се сви.

— Ще видя какво мога да направя — отвърна тя и изчезна.

След пет минути се върна, придружена от двама санитари, които освободиха спирачния механизъм на леглото му и го забутаха към вратата. Сестрата откачи жиците на мониторите, но той беше достатъчно добре, за да изкара известно време без тях.

Сестрата на Изабел задържа вратата на стаята, за да влязат, и санитарите закараха внимателно леглото му до нейното. Щорите в стаята й бяха спуснати и респираторът издаваше познатия съскащ звук. Сестрите излязоха и ги оставиха насаме. Бил се обърна към нея, доколкото му позволяваха възможностите, които бяха безкрайно ограничени, и хвана ръката й точно както предния път.

— Аз съм, Изабел… Трябва да се събудиш, любов моя. Трябва да се върнеш при нас. Теди има нужда от теб, аз също. Необходимо ми е да поговоря с теб, толкова ми липсваш! — Докато й говореше, по лицето му се стичаха сълзи и след известно време той остана да лежи мълчаливо, хванал ръката й.

Сестрите тъкмо щяха да го подсетят, че е време да го върнат в стаята му, но той лежеше толкова кротко до нея и изглеждаше странно умиротворен. Изглеждаше като че ли се унася в сън, когато вратата се отвори и Гордън Форестър влезе и се огледа наоколо. Двете сестри припряно се засуетиха и санитарите веднага се появиха.

Гордън нареди рязко на сестрата, която се грижеше за съпругата му:

— Моля ви незабавно да откарате господин Робинсън в стаята му — бяха единствените му думи и Бил не каза нищо, докато изкарваха леглото му навън.

Нямаше съмнение какво ставаше там или какво търсеше той при нея, затова Бил изпита страх, когато санитарите избутаха леглото му покрай Гордън. Сигурен беше, че Гордън ще настоява тези посещения да се прекратят. Но ако наистина скоро заминаваше за Париж, Бил щеше да се погрижи да я види отново. Той лежеше в стаята си и мислеше за това, колко безжизнен вид имаше Изабел, когато Гордън влезе с решителна крачка при него.

— Ако отново ви заваря в стаята й, Робинсън, или разбера, че сте били там, ще я преместя от тази болница. Ясно ли е? — Той се тресеше от гняв, а лицето му беше побеляло. Бил навлизаше в територията му и той нямаше да търпи подобно нахалство. Що се отнасяше до Изабел, тя беше негова и той щеше да се погрижи Бил да не може да припари до нея, каквито и да бяха отношенията им. Изабел му принадлежеше.

— Думите ви не ме впечатлиха, господин Форестър — тихо отвърна Бил, като го погледна решително в очите. — Сигурен съм, че посланик Стивънс има какво да каже относно начина, по който бях преместен от стаята на Изабел. Само че аз нямам нужда от чужда защита. С Изабел сме приятели отдавна. Тя никога не е направила нещо, което не бихте одобрили, мога да ви уверя в това. — Освен една целувка в колата, но Гордън нямаше защо да го научава, това беше само между тях двамата. — Загрижен съм за нея. Вие сте късметлия. Тя е чудесна жена и аз искам тя да се оправи толкова, колкото и вие, дори повече. Теди се нуждае от нея даже повече, отколкото вие самият. Ако думите ми, присъствието ми или просто насърчаването тя да се бори, за да живее — защото аз много държа на нея — могат да й помогнат, то тогава това е най-малкото, което мога да сторя за нея.

— Стойте настрана от нея. Достатъчно направихте. Тя едва не загина в онази кола с вас. Какво сте си въобразявали, че правите навън в онзи късен час? Нямахте ли представа как ще изглежда в очите на хората? Допуснали сте да ви снимат папараците, но освен че се изложихте съвсем, изложихте и мен. Предполагам, че сте се надявали да ви се размине. Е, очевидно е, че сметките ви са излезли погрешни. А сега най-доброто, което можете да направите, е да стоите далеч от стаята й и от живота ни. Нямаме нужда да ни замесвате повече в скандали.

— Не ви замесвам в никакъв скандал — отвърна ожесточено Бил.

— Не съм убеден. Независимо какво е мнението ми, забранявам ви да припарвате до стаята й! Изразих ли се достатъчно ясно?

— Защо толкова я мразите? — попита Бил, когато Гордън почти беше стигнал до вратата.

Гордън застина на място и се извърна бавно към Бил.

— Да не сте полудял? Аз да я мразя?! Тя ми е съпруга. Защо мислите, че съм тук?

— Какъв избор имате? Можехте ли да не дойдете тук и да продължавате да се правите пред хората, че ви е грижа за нея? Едва ли. И двамата знаем защо сте тук. Само за пред хората, защото нямате друга възможност. Вие сте отговорен за нея, но всъщност не ви пука, Форестър! Съмнявам се, че някога изобщо ви е пукало.

— Копеле! — изсъска Гордън и напусна стаята.

Не можеше да не се запита дали самата Изабел не е споделила с Бил за отношенията на съпруга й и доколко той бе запознат със семейните им работи. От думите му съдеше, че знае твърде много.

Бил все още си мислеше за спречкването с Гордън, когато Синтия и дъщерите му дойдоха да го видят следобед. Момичетата бяха обиколили пазара и бяха накупили куп джунджурии, които им бяха харесали, а Синтия беше направила дълга разходка, през която беше премислила думите му. Никой от тях не спомена пред момичетата за плановете им за развод. Беше прекалено рано. Те останаха до времето за вечеря и Оливия го нахрани с лъжичка. Бил се опита да яде сам, но с неудобната шина около врата му, храната се разсипваше наоколо, особено супата.

— Какво каза лекарят? — тихо попита Синтия преди тръгване.

— Каза, че е по-добре да си ходиш — прошепна той и Синтия го погледна така, сякаш щеше да заплаче отново. — Пошегувах се. Каза, че мога да си възвърна донякъде чувствителността на краката, ако се потрудя здравата. Интересно предизвикателство. Кой знае! Може би пък ще направят някакво чудо и ще ме вдигнат на крака. — Той още не искаше да повярва в противното, макар че според лекаря вероятността беше много малка. — След три седмици се захващам сериозно с терапия и рехабилитация. Искат да дадат на тялото ми още малко време да се възстанови, преди да започнат с процедурите.

— Тези неща могат да се правят и у дома — предложи тя. Все още се чувстваше съкрушена от решението му и таеше надежда, че той ще се размекне.

— Сигурно. Ще видим — отвърна неангажиращо той. Не искаше да говори пред момичетата. — Ами ти? Кога ще се прибереш у дома? Мислила ли си за това? — попита смирено той. Много му дойде този следобед.

— Момичетата искат да останат до края на седмицата. Мисля, че бихме могли да прескочим до Париж за няколко дни, разбира се, ако ти си добре, и после да се върна при теб. — Тя продължаваше да се надява, че той ще промени решението си, но Бил изглеждаше непреклонен. Той не съжаляваше за нищо, защото знаеше, че така е най-добре и за двамата.

— Недей — каза нежно Бил. — Вече се оправям. По-добре се върни у дома с момичетата. Знам, че правеше планове да посетиш родителите си в Мейн. — За Синтия вече беше ясно, че няма да се връща в Европа и след Мейн ще отиде направо в Хамптънс. — Скоро и аз ще се върна в Щатите.

Чакаше го много работа. Ако се прибереше, налагаше се да потърси рехабилитационен център, в който да остане известно време, а после да си намери апартамент и да се изнесе от къщата. Само че още беше твърде рано за тези стъпки. Първо трябваше да кажат на момичетата какво са решили. Той искаше да им го съобщят заедно със Синтия, за да могат да видят, че родителите им си остават приятели. За него това имаше значение и се надяваше, че и за тях ще бъде така.

Синтия и момичетата отидоха да вечерят в хотела, а той остана да лежи мълчаливо в стаята си. Искаше му се отново да види Изабел, но не желаеше да насилва късмета си, в случай че Гордън не беше заминал, освен това беше много уморен. Изминалият ден беше наситен със събития. Казаха му, че най-вероятно никога повече няма да може да ходи; че „би могъл“ да води сексуален живот след време, но е рано да се каже със сигурност; видя Изабел и кръстоса шпаги със съпруга й, каза на Синтия, че иска развод. Освен катастрофата, която беше променила живота им необратимо, случилото се днес наистина беше забележително.