Даниел Стийл
Целувката (19)

19.

Изабел стоя във Вашингтон още четири дни. Сенаторът спечели изборите и тя се зарадва заради Бил. Видя го да седи на инвалидния си стол отстрани — властта зад кулисите. Той не й се обади отново, нито тя на него. Сега вече вярваше в думите му. Знаеше също, макар и несъгласна с него, че трябва да уважава чувствата му. Не беше за вярване, че той е толкова упорит и готов да пожертва всичко. Но той явно искаше да се откаже от онова, което можеше да има с нея. Сърцето й се късаше от решението му, но тя не беше в състояние да го принуди да се върне при нея. Налагаше се да приеме избора му, без значение, че не бе съгласна. Това беше негово право, както тя имаше право да вярва, че заедно биха могли да имат прекрасен живот. Тя щеше да се гордее да бъде до него, в инвалиден стол или не. За нея нямаше значение, но за него имаше. Негово право беше да живее както намери за добре.

Изабел се обади на Софи във вторник вечерта след изборите и й каза, че се прибира. Звучеше натъжена, но Софи не попита за причината. Двете имаха достатъчно много причини да се чувстват така. Софи страдаше от загубата на брат си не по малко от Изабел.

— Видя ли се с твоя приятел? — попита тя, опитвайки се да развесели майка си.

— Да — тихо отвърна Изабел. — Той е добре.

— Ходи ли вече?

— Не.

— Не допусках, че ще може отново да проходи. Когато го видях в болницата, беше зле, ти също.

— Иначе е много добре във всяко едно отношение. Ще се прибера у дома утре вечерта, мила. — Изабел обичаше Софи винаги да е в течение къде се намира. Това беше останало от миналото, когато носеше отговорността за Теди, но истината беше, че Софи всъщност нямаше потребност да следи всяка крачка на майка си, но така двете се чувстваха по-сигурни. — Ще се видим след няколко седмици.

— Ще ти се обадя в края на седмицата, мамо. Добре ли прекара? — Софи се надяваше да е така, но майка й звучеше много потиснато.

— Не съвсем — призна Изабел, — но съм доволна, че дойдох.

Това пътуване я бе принудило да приеме онова, което не бе могла да приеме през изминалите месеци. Освен това тя разгледа и някои музеи и галерии. Планираше отново да започне работа като реставратор в Лувъра през втората половина от годината, затова се потапяше сред изкуството. Това й напомняше за времето, прекарано с Бил в Лондон. Картините, музеите, „Хари“, танците, музиката, смеха, атмосферата. Може би някой ден щеше да престане да си спомня. Надяваше се. Щом той вече нямаше да е част от живота й, по-добре беше да го забрави колкото се може по-скоро. Навярно един ден щеше да престане да го обича, което би било проява на милост свише.

В сряда сутринта тя събра оскъдния си багаж и се обади на пиколото да свали чантата й долу. Полетът й беше в един на обяд, а тя напусна хотела в десет. Когато затваряше вратата на стаята си, телефонът иззвъня. Тя се забави малко, докато отключи отново, но когато влезе в стаята, звъненето беше престанало. Провери на регистрацията и служителят й каза, че се е обаждал да провери кога ще се освободи стаята, защото имало вече чакащи.

Пътуването до летището беше дълго и мълчаливо. От предишната вечер не спираше да вали сняг и Вашингтон изглеждаше красив под пелената от сняг. Изабел се регистрира за полета и след малко отиде да си купи списания и книга, за да има какво да чете в самолета. Чувстваше се примирена, тъжна и по някакъв странен начин свободна. Радваше се, че дойде, защото най-сетне беше разбрала, че Бил няма да стане част от живота й. Не очакваше, че ще го приеме така спокойно. Докато плащаше за книгите и списанията, тя си наложи да не мисли за него. Тъкмо благодари на жената за рестото, когато чу един глас точно зад гърба си:

— Знаеш, че си луда, нали? Винаги съм го знаел.

Тя затвори очи, без да може да повярва, че това й се случва. Не беше възможно. Но когато се обърна, се изправи срещу Бил.

— Ти не само си луда, но и много грешиш — тихо каза той.

Изглеждаше до болка познат и същевременно толкова властен, както си седеше на стола, че тя не можа да не се усмихне.

— Ти да не ме следиш или заминаваш някъде?

Сърцето й биеше неистово. Не знаеше дали не беше съвпадение, или чудо и не смееше да го попита.

— Звънях в хотела, но оттам ми казаха, че си тръгнала.

— Много странно — каза тя, опитвайки се да остане спокойна. Ръцете й трепереха и тя стисна още по-силно току-що купените списания и книги. — От регистрацията ми казаха, че са звънели да разберат дали стаята се е освободила.

— Сигурно съм се обадил след тях. — Изабел предположи, че Бил се е обадил да се сбогува, но защо беше дошъл на летището? — Знам, че постъпих правилно — обясни той и отстъпи настрани. Хората ги заобикаляха, но двамата не им обръщаха внимание. Очите им бяха приковани един в друг. Изабел беше пребледняла. Той имаше вид, сякаш не беше спал дни наред. — Ти заслужаваш много повече.

— Знам, че искрено ми го желаеш — отвърна тя и сърцето й отново се сви от болка. Колко пъти щеше да й повтаря все едно и също? — Ала за мен няма как да има нещо добро, след като загубих Теди, загубих и теб. Нямам какво повече да губя, освен Софи. Не мисля, че човек трябва да бяга от любовта. Не би трябвало. Тя е безценна, рядко срещана. Но ти очевидно го направи. — Изабел знаеше, че каквото и да каже или направи, не би могла да го разубеди. Той щеше да продължи да държи на своето, както и тя.

— Искам нещо по-добро от това за теб. Искам да имаш пълноценен живот с мъж, който ще лудува из стаята и ще танцува с теб на Нова година.

— Аз искам нещо повече от това. Искам някой, когото да обичам и който да ме обича, някой, когото да уважавам, за когото да се грижа и с когото да се смея до края на живота си. Лекотата, с която да обичаш, е като да се изправяш и да сядаш. Навярно ти не го споделяш — заключи тя, приемайки съдбата, която Бил беше избрал за тях.

— Откъде си толкова сигурна?

— Щеше ли да ме обичаш, ако сега седях на инвалидния стол вместо теб? — тихо попита тя и в очите й бликнаха сълзи, когато той кимна мълчаливо.

После той й отговори, осъзнал най-сетне какво иска да му каже тя.

— Да, щях да те обичам.

— Сигурно нямаш много високо мнение за мен, щом смяташ, че аз не мога също да те обичам.

Той нищо не каза, само я придърпа в скута си и я погледна, прегърна я и я целуна, оставяйки я без дъх.

— Защо го направи? — насили се да го попита тя. — Това за „здравей“ ли беше или за „сбогом“?

— Ти избери. Знаеш мнението ми. Обичам те. Имаш право сама да решиш. — Хелена му беше казала същото много отдавна и най-сетне той сам беше разбрал, че е права. Опита се да предпази Изабел, но вече не можеше. Тя имаше право сама да избере съдбата си, а този път дори и неговата.

Изабел му се усмихна и прошепна „Здравей“ като го целуна, а той силно я прегърна.