Даниел Стийл
Целувката (15)

15.

След заминаването на Гордън за Сен Мориц и на Софи за Куршвел в къщата настана мъртвешка тишина. Изабел седеше в стаята на Теди и му четеше. Денят беше мрачен, а времето необичайно студено. В къщата ставаше течение, затова тя навлече Теди с пуловер върху пижамата и го зави с одеяло.

Коледата му донесе много приятни вълнения, купища книги и нови игри. Тя му купи голям плюшен мечок, за да не се чувства самотен в леглото. Искаше й се да можеше да му подари добро здраве. Здравето му беше постоянен извор на тревоги за нея.

Бил й се обаждаше по-често, тъй като знаеше, че Гордън отсъства. Тя също му се обади един-два пъти. Той й звънеше по два пъти на ден. Изабел тъгуваше за дните в болницата, когато бяха заедно и можеха да си говорят по всяко време. Сега нямаше нито желание да излиза, нито да се вижда с приятели, затова се изненада, когато получи покана, адресирана до двамата, от една много известна светска двойка. Съпругата притежаваше модна къща, съпругът й беше много стар, с благородническа титла и ръководеше влиятелна банка. Изабел не можеше да си спомни дали някога се е виждала с тях, но реши, че Гордън ги е срещал на светските събирания, на които ходеше сам, или вероятно познава съпруга от банката. Поканата беше много изискана, за сватбата на дъщеря им през януари. Изабел си отбеляза мислено да изпрати подарък на булката, но после забрави за поканата. Никога не ходеше на подобни прояви, а Гордън вече не я канеше да го придружава на светските събирания.

Тя прекара следващите няколко дни в разговори с Бил и с Теди. Той щеше да посрещне Новата година в центъра, където бяха планирани най-различни празненства. Обеща да й се обади на тридесет и първи в полунощ, за да посрещнат заедно Новата година, а тя щеше да му се обади в полунощ нюйоркско време.

Изабел чакаше обаждането му, когато телефонът иззвъня и отсреща жената се стресна, когато чу гласа й.

— О, колко глупаво от моя страна! — възкликна тя. — Ужасно съжалявам, набрала съм грешен номер. Обаждах се, за да кажа, че си изпуснах самолета — завърши тя смутено, с леко пиянски глас и затвори.

За Изабел беше пълна загадка коя беше тя и закъде пътуваше. Тя предположи, че жената е набрала грешен номер и също затвори телефона.

Бил се обади след малко, както бе обещал, и те вдигнаха наздравица за Новата година в Париж. Теди вече спеше. Изабел му се обади на свой ред в шест часа сутринта парижко време, когато при него беше полунощ. Беше малко странно, но и двамата много се забавляваха. След като си поговориха, Изабел слезе долу, за да си направи чаша чай и да прегледа вестника, после отново се качи горе. Сестрата на Теди имаше свободен ден и Изабел се радваше, че ще се грижи сама за сина си.

Той спа до късно този ден и тя започна отново да чете вестника. С изненада видя името на Гордън в клюкарската хроника, където се споменаваше за престоя му в Сен Мориц. Пишеше, че той е там с приятели. Изброяваха се имената на Ага Хан, принц Чарлс и редица други знаменитости. Тогава тя забеляза още едно име. Текстът гласеше, че се очаква графиня Дьо Лин също да се присъедини към тях за посрещането на Новата година. Това беше жената, която ги канеше на сватбата на дъщеря си и Изабел можеше само да предположи, че тя и Гордън бяха приятели. После, като си мислеше за това, тя си спомни снощното телефонно обаждане на жената, която каза, че е пропуснала полета си. В един много особен миг косата на тила й настръхна. Защо жената се беше обадила в къщата на Гордън? Защо, за бога, Изабел бе предположила, че това е графиня Дьо Лин? Първото й име беше Луиз. Изабел не можеше да си представи, че тя е замесена по някакъв начин с Гордън, вероятно беше приятелка на някого другиго от компанията в Сен Мориц. Само че мисълта за съвпадението не й даде мира цял ден. В шест часа вечерта тя реши да направи нещо абсолютно неразумно. Много искаше да чуе гласа на графинята. Обади се на услуги и си записа номера, помисли известно време, после набра номера. Отсреща веднага вдигнаха.

— Ало? Да?

— Търся мадам Дьо Лин — каза Изабел, като пропусна титлата й.

— Да.

— Обаждам се за потвърждение на полета ви за Сен Мориц — обясни Изабел, без да има представа какво ще говори след това.

— Още преди час ви казах, че мога да замина най-рано утре. Съпругът ми е много болен — с раздразнение съобщи тя, но Изабел вече бе чула това, което я интересуваше.

Гласът беше същият от предишната вечер, когато леко смутената, вероятно подпийнала графиня беше съобщила за пропуснатия полет.

— О, ужасно съжалявам. Сигурно сте говорили с колежката ми. Разбира се. Извинявам се, мадам Дьо Лин.

— Трябва ли отново да го потвърждавам? — попита графинята с надменен тон.

Странно, тя притежаваше същия пренебрежителен маниер на говорене като Гордън, забеляза Изабел. Двамата сякаш бяха близнаци.

— Не, няма нужда. Приятно пътуване — каза любезно Изабел и затвори.

Не знаеше защо, но цялата трепереше, опитвайки се да проумее информацията. Нямаше представа какво я накара да се усъмни в нея. Не можеше да не се запита защо графинята се бе обадила на Гордън предната вечер. Не искаше да си прави прибързани заключения, но връзката бе очевидна. Шестото чувство й подсказваше, че Гордън има любовна връзка с нея. Графинята е искала да му се обади в Сен Мориц, за да му каже, че ще пристигне по-късно, но явно е била пияна и му се е обадила вкъщи.

— С кого говори? — попита Теди, когато влезе в стаята й, което се случваше рядко. Той се сепна от изражението на лицето й. — Случило ли се е нещо?

— Не, аз… Тъкмо се обаждах на баща ти в Сен Мориц. Беше излязъл.

— Сигурно кара ски или вечеря навън — предположи Теди и тя кимна.

Когато Бил й позвъни по-късно, тя му разказа всичко.

— Струва ми се пресилено — внимателно подхвана той, — но жените имат забележителен нюх за тези неща. Имам повече доверие на вътрешния ти глас, отколкото на логиката си. Винаги усещах, когато Синтия си хванеше нов любовник. Струваше ми се по-различна, настроена по-приятелски и по-весела. Предполагам, че се е забавлявала повече. — Това му се беше случвало много пъти и в повечето случаи винаги бе познавал кога му изневерява.

— Дори не знам защо се обадих. Може да е било грешно избиране, но тя беше прекалено любезна и беше склонна да дава обяснения. Ако беше грешка, просто щеше да затвори. И защо ще ни кани на сватбата на дъщеря си?

— Ако теорията ти е вярна, той вероятно й е казал, че ти няма да дойдеш, а тя иска той да отиде. Направила е гаф заради добрите си маниери — иронично подметна Бил. — Трябвало е просто да го покани устно.

— Трябва да ги поизплаша като приема поканата — каза Изабел.

— Засегната ли си? — попита Бил, любопитен да научи каква е реакцията й.

Знаеше, че тя от години не спеше с Гордън, но все пак беше омъжена за него. Освен това Гордън се държеше толкова отвратително с нея след катастрофата, че в известен смисъл тя изпита облекчение, че има оръжие срещу него. Не беше хубаво да гледа по този начин на положението, но така го чувстваше. Откакто се бе върнала от болницата, той се държеше като несправедливо засегнат и на Изабел й беше дошло до гуша да я третират като престъпник в собствения й дом.

— Не знам какво изпитвам — призна тя. — Яд, болка, облекчение. Чувствам се унизена, но и отмъстена. Не съм сигурна. Навярно те са само приятели и аз греша.

— Интересно ще бъде да разберем — тихо каза Бил.

— Откъде бих могла да науча? Ако съм познала, той никога няма да си признае пред мен. Трябва да е луд, за да го стори. Нямам ни най-малка представа с какво се занимава, къде ходи и с кого се вижда. — От години Гордън не й казваше нищо.

— Наеми детектив — предложи практично Бил.

— Би било прекалено грубо. А ако той разбере, направо ще побеснее. Ще ме тормози още повече, за да прикрие вината си.

Бил се съгласи, че съществуваше подобна вероятност.

— Тогава следи внимателно развоя на събитията. Може би в пресата ще се появи още нещо.

— Гордън е твърде хитър, за да се излага на показ по този начин — отбеляза Изабел, докато обмисляше ситуацията.

След като приключиха разговора, на нея й хрумна друга идея. Имаше една стара позната в света на висшата мода. Бяха съученички и приятелки, но Изабел не я беше виждала от години, откакто Теди се бе родил преждевременно. Казваше се Натали Вивие и двете бяха много близки като момичета.

Изабел отново се обади на услуги и си записа номера на Натали. Тя беше все още неомъжена и беше фактор в света на висшата мода. Постът й беше равностоен на този на Луиз в конкурентна модна къща. Изабел имаше усещането, че разплита някаква голяма мистерия и чувстваше непреодолимо желание да научи всичко, което можеше за Луиз дьо Лин. През последните дванадесет часа графинята се беше превърнала във фикс идея за Изабел.

Изабел изчака да стане по-прилично време и се обади на Натали. Беше събота и Натали лично вдигна телефона. Тя силно се изненада, когато разбра кой й се обажда.

— Боже мой, не сме се чували от години… Как е момченцето ти?

Изабел й разказа, че той боледува от бебе и тя му се е посветила изцяло.

— Досещах се, че нещо такова е станало. Всички казват, че си се затворила вкъщи. Продължаваш ли да рисуваш?

— Не ми остава време за рисуване.

Двете си разказаха набързо най-важните промени в живота си. Майката на Натали беше починала, баща й се бе оженил повторно, а тя живяла с един сенатор десет години, след което той се върнал при умиращата си жена. Тя не се беше омъжвала, нито имаше деца и продължаваше да обича работата си. Сякаш времето беше застинало от последния път, когато се бяха видели. Те бяха приятелки още от училище, но се откъснаха една от друга, когато Изабел се омъжи за Гордън. Натали го мразеше, смяташе го за надут и арогантен и беше твърдо убедена, че се е оженил за Изабел само заради положението й в обществото. Нямаше му доверие, но сега не спомена нищо за това пред Изабел, която първа изрече името му.

— Трябва да ти задам един много неприятен въпрос. Ти не ми дължиш нищо, Нат, само искам да разбера нещо, а нямам кой друг да попитам.

На другия край на линията настъпи мълчание и Натали се запита доколко можеше да е откровена с Изабел. Беше си задавала въпроса, дали някога ще се стигне до този разговор и не се изненада, когато тя й се обади, макар да й се струваше малко странно, че тя се интересува чак сега, след толкова време.

— С какво мога да ти помогна? — тихо попита Натали.

— Искам да те попитам за една особа, няма да кажа на никого, че сме разговаряли. Искам да ми кажеш истината. Какво знаеш за Луиз дьо Лин?

От другата страна се чу въздишка. Натали реши да кара направо.

— Много е талантлива, има труден характер, изглежда чудесно, макар че е малко по-възрастна от нас, понякога се държи доста грубо с хората. По-скоро е студен човек. Струва ми се, че е много амбициозна. Говори се, че тя стои зад успеха на модната къща. Мисля обаче, че и парите на съпруга й са допринесли за това. Той е почти стогодишен, напълно изкуфял, предполагам и много болен. Когато умре, тя ще наследи парите му. Втора съпруга му е и децата от първия му брак я мразят до смърт, според онова, което съм чувала да се говори. Достатъчно умна е, за да им отнеме поне отчасти полагащото им се наследство. Вече се е похвалила, че е успяла. Тя се ожени за него, когато той беше осемдесетгодишен и му роди дете, за да се подсигури. Сега той е на деветдесет и няколко години. Няма да изкара още много. А е един от най-богатите хора във Франция.

Информацията беше интересна, но не това искаше да чуе Изабел.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Изабел, не рови в неща, които ще ти причинят страдание. Животът и без това не ни спестява болката. Защо ме питаш?

— Защото искам да знам. Ти знаеш нещо, нали?

От другата страна отново настъпи мълчание и се чу въздишка.

— Това не е точно тайна. Половин Париж знае.

Сърцето на Изабел заби по-силно при тези думи.

— Тя има ли връзка с Гордън? — попита най-накрая Изабел онова, което я интересуваше.

Натали се засмя. След всички тези години Изабел продължаваше да е по детски наивна. Точно това качество в нея й бе харесало още в училище. Невинността на Изабел отваряше сърцата на хората. Но може би сега й предстоеше да порасне.

— По груби изчисления тя му е любовница от десет или дванадесет години. Навсякъде ходят заедно. Изненадана съм, че досега никой не ти е казал. Показват се заедно в обществото доста открито и така е от години. Всички знаят.

— Вече не поддържам връзки с никого — сподели Изабел. — Сигурна ли си?

— Да, напълно. Той й купува бижута, купил й е кола. Мисля, че имат общ апартамент в Париж, някъде на левия бряг на Сена. На улица „Бак“, мисля. През лятото отсядат в хотел „Кап“. Миналата година ги засякох в Сен Тропе. — Той имаше живот, цял един свят, за който Изабел нищо не знаеше. Беше много по-лошо, отколкото предполагаше. — Той напуска ли те? — практично попита Натали. — Ако има такива намерения, тогава трябва да го притиснеш да подпише щедро споразумение — от онова, което съм чувала, той е пръснал цяло състояние по нея.

— Не мога да повярвам, Натали! Как е възможно? Сигурна ли си?

— Абсолютно. Ако не ми вярваш, обади се на други стари познати, те ще ти кажат същото. Гордън и графинята са двойка от години.

— Той не е споменал нищо за раздяла — замислено каза Изабел. — Вчера се досетих, но не предполагах нещо чак такова. — В най-лошия случай тя си представяше скорошно увлечение или обикновена любовна история, но не и цял друг свят, в който той е живял години наред, докато тя си е стояла вкъщи и се е грижела за сина им.

— Засега той няма причина да те напусне. Когато стане изгодно за него да го направи обаче, предполагам, че Гордън няма да пропусне случая. Тя е богата и влиятелна. За нея няма мърдане, докато съпругът й е жив. Макар че кой знае, Гордън може да й е омръзнал вече. Човек никога не знае. Все пак, пази се от нея, тя е истинска кучка. Ако реши, че я застрашаваш по някакъв начин, ще те преследва до дупка. Наблюдавала съм я да действа по този начин в средите на висшата мода. Бива си я. Била е шивачка в някаква дупка, когато е срещнала стареца, който я е направил графиня и й е купил модната къща. Не мога да отрека, че е добра в работата си. Само че стой по-далече от нея. Ако реши, че си заплаха, ще те помете, преди да успееш да се усетиш. Ако тя поиска Гордън, ще ти го измъкне под носа. — Всъщност и двете знаеха, че вече го е направила.

— Аз не представлявам заплаха за нея — призна с горчивина Изабел.

Чувстваше се като пълна глупачка. Отгоре на всичко, Гордън се бе държал жестоко с нея години наред. Колко подло от негова страна!

— Тя може и да не гледа така на нещата. Съжалявам, Изабел!

Натали мразеше да бъде вестоносецът, който съобщава първи лошата новина. Тя обичаше Изабел открай време.

Учудващо как Гордън се беше обвързал с друга жена до такава степен. Изабел не можеше да не се запита дали нейното пълно отдаване на сина им не я беше докарало до това положение. Натали каза, че връзката им е отпреди десет, дванадесет години. Точно по същото време Гордън започна спи в отделна стая, изхвърли я от сърцето и от живота си. Всичко й се изясни.

— Изабел, ще бъдеш много по-добре без него един ден — каза откровено Натали. — Честно казано, тя също. Той е завършен егоист. Винаги съм смятала, че мрази жените.

Изабел й разказа за катастрофата, но не спомена Бил, след което си обещаха скоро пак да се чуят. Тя изпита облекчение, че научи истината, независимо колко болезнена беше. След като постави слушалката върху телефона, тя остана да седи неподвижно, загледана в пространството, после се обади на Бил. Той спеше дълбоко, но тя не можеше да чака да му съобщи току-що наученото.

Изстреля всичко на един дъх, докато той се опитваше да се разсъни и към края на разказа й Бил вече седеше в леглото като поразен от мълния, с ококорени очи. Цялата история беше типично френска. За Щатите не беше обичайно да имаш дългогодишна любовница. Повечето хора се развеждаха. В този случай графинята чакаше съпруга й да умре, за да го наследи.

— Невероятно! Убедена ли си, че Натали не греши? — Това потвърждаваше подозренията му какъв негодник беше Гордън.

— Натали винаги е добре осведомена. Защо никой досега не ми е казал?

Унизително беше да научи последна, след като цял Париж знаеше. Това я караше да се чувства като пълна глупачка.

— Хората вероятно са си мислели, че знаеш, но не искаш да си усложняваш живота. Много хора го правят, особено в Европа, но и тук някои постъпват по същия начин.

И на него също никой не му бе казал за изневерите на Синтия, той сам се бе досетил.

— Тук също такова нещо се среща по-рядко, в днешно време хората се развеждат. Как мислиш, че трябва да постъпя? — Тя наистина нямаше представа как да използва получените сведения.

— Какво искаш да правиш? — практично попита Бил.

— Не знам. С удоволствие бих му казала в лицето на минутата, когато се прибере, или бих му се обадила в Сен Мориц, но знам, че няма да е много разумно.

Знаеше, че ако го направеше, Гордън щеше да освирепее.

— Мисля, че е по-добре да изчакаш и да му го хвърлиш в лицето следващия път, когато започне да те обвинява. Смяташ ли да го напуснеш?

Тя искаше, но сметна, че не би било редно. Промяната щеше да е много тежка за Теди, а нямаше гаранция, че Гордън щеше да й остави достатъчно средства, за да се грижи за момчето. Приятелката му и без това не можеше да се омъжи за него, така че той нямаше да припира да се развежда или да прояви щедрост, ако го направи. Гордън не би искал да се замесва в скандал, особено като се има предвид общественото му положение и безупречната му репутация в банката. По-умно беше, ако си мълчи и изчака, както я посъветва Бил. Предстоеше й да обмисли много неща и да вземе доста решения.

— Добре, сега имаш оръжие срещу него. Може би по-хитрата тактика е да не се издаваш, че знаеш нещо, докато не настъпи подходящият момент и тогава да му нанесеш съкрушителен удар.

— Щом всички знаят, няма да стане кой знае какъв скандал, ако се разведем, нали?

— Не, ще стане. Едно е да имаш тайна любовница, дори това да е публична тайна и съвсем друго разгневената съпруга да вдигне врява до небесата, да даде изявление в пресата, да го обвини публично, да настоява за голямо парично обезщетение при развода и да настрои общественото мнение против него. Та ти изглеждаш като Дева Мария с болното си дете, за бога! Бил съм свидетел в политическите среди на подобни скандали. Ако някой от моите кандидати се забърка в каша като тази, бих му казал да намери начин да се покрие, да остане женен, да изглежда безукорен, да започне да храни сираци или да издържа слепи монахини. Със сигурност не бих го посъветвал да излезе от прикритие, да си признае всичко и да се разведе. Той ще иска цялата тази бъркотия да се покрие, без да се вдига шум, а в случая това зависи само от теб, любов моя. Топката или топките му, извини ме за израза, са в твоите ръце. Единственото нещо, което той не би искал, е публичен скандал или развод. Особено щом тя още не е свободна. Когато се освободи, той ще иска да се измъкне от брака ви възможно най-тихо, но нито минута по-рано. Като го знам що за човек е, не мисля, че ще започне да се извинява и да се държи по-добре с теб. И накрая, той винаги ще се опитва да ти прехвърли вината. Колкото повече има за криене, толкова по-злонамерен ще бъде към теб. Ако му се опълчиш, адът ще се отвори под краката ти, ще ти покаже колко зъл може да бъде, стига да го предизвикаш и ще се опита да те сплаши, за да не вадиш на показ кирливите му ризи. Бъди много внимателна, скъпа. Ако го притиснеш в ъгъла, ще се опита да те разкъса на парчета. Познавам този тип мъже, той няма да отстъпи или да се оттегли без бой, преди окончателно да те е съсипал. По каквато и да е причина, този брак е удобен за него и той няма да ти позволи да му объркваш плановете. Може би любовницата му иска той да е женен, за да не се компрометира. Тя не би искала да предизвика гнева на стареца. Мисля, че има много неща, за които ти дори не подозираш, затова внимавай и не го притискай твърде силно.

Съветите бяха разумни. Изабел знаеше, че Бил е прав, просто не знаеше какво да прави. Сега като си мислеше, разбираше, че вероятно той не е спал вкъщи много пъти и е прекарвал нощите с графинята в апартамента, за който спомена Натали. Едва в последно време тя беше започнала да подозира, че Гордън не се прибира изобщо. Софи също се досещаше. Сега си спомни за пътуванията му с приятели, за ваканциите, които прекарваше „сам“, за светските събирания, за местата, на които ходеше. Натали имаше право, тази история не беше от вчера.

— Интересна история, нали? — попита Изабел, без още да може да осмисли неочакваните разкрития.

Изведнъж Гордън й се стори като някакъв непознат. Луиз дьо Лин беше много по-интересна и изтънчена от нея. Изабел се чувстваше като пълна глупачка заради онова, което беше ставало години наред под носа й.

— Искам да помисля още малко над това. Не прави още нищо — замислено каза Бил. Най-вече защото не искаше тя да пострада по никакъв начин, което много лесно можеше да стане.

— Добре, няма.

— Не забравяй, ако го притиснеш, той ще предприеме ответен удар. Това го знам със сигурност.

Тя беше съгласна с него. Гордън можеше да бъде много отмъстителен, ако го засегнеше за каквото и да било. Изабел го бе разбрала още преди години.

 

 

През следващите дни Изабел и Бил говориха пак за това, но не стигнаха до по-различни изводи. Когато Гордън се прибра, той изглеждаше щастлив, беше почернял и се държеше учудващо приятелски с нея. Дори попита как е Теди и тя го увери, че е добре. Изабел не спомена нищо за графиня Дьо Лин.

Позволи си само една малка волност, когато му връчи пощата. Отдели поканата, тъй като беше адресирана до двамата, и спомена между другото, че са поканени на сватбата на дъщерята на граф и графиня Дьо Лин. Каза, че е приела от името на двамата и събитието сигурно ще бъде много приятно. Погледът й беше съвсем невинен и не издаваше с нищо, че знае. Гордън я изслуша, без да реагира по никакъв начин.

— Лекарят на Теди казва, че трябва да излизам повече и има право. Предположих, че ги познаваш и след като ни канят, си помислих, че няма да имаш нищо против да те придружа — мило каза тя с широко отворени очи.

— Не, нямам нищо против — отговори той напълно спокойно и за момент Изабел се запита дали Натали не беше сгрешила, но тогава той се обърна към нея със странно изражение на лицето. — Всъщност малко са досадни — и двамата са доста стари. Мисля, че навярно ще се отегчиш. Ако имаш намерение да започнеш отново да излизаш, смятам, че трябва да избереш нещо по-забавно. — Гордън изглеждаше по-скоро загрижен, отколкото уплашен.

— Колко възрастни могат да бъдат, щом дъщеря им тепърва се жени? — попита невинно Изабел, а Гордън сви рамене.

— Не мисля, че дъщеря им е младо момиче, вероятно е грозна стара мома. На мен не ми звучи много интересно.

Той беше решен да я откаже от намерението й и за пръв път от години Изабел се забавляваше от разговора им.

— Имаш право, едва ли ще е много интересно. Редно ли е да им пиша, че няма да отидем или ще бъде прекалено невъзпитано да им откажем?

— Аз ще се погрижа за това. Между другото, къде е поканата?

— На писалището ми.

— Ще я взема на излизане. Ще поръчам на секретарката ми да изпрати отговор.

— Благодаря ти, Гордън. Ще им изпратя подарък като извинение.

— Ще накарам Елизабет да се погрижи и за това. Ти си имаш достатъчно работа.

Тя му благодари мило, а той замина на работа с поканата в ръка.

Бил много се смя, когато Изабел му разказа за сценката.

— Ти наистина си цяло чудовище. Само не забравяй какво ти казах. Внимавай с него, той не е глупак. Може да те наблюдава, за да разбере как ще постъпиш. Може да си мисли, че някой ти е казал нещо, ако както казва приятелката ти, цял Париж знае.

— Няма нищо да правя.

През следващите дни тя проверяваше единствено стаите му късно през нощта и рано сутринта, щом станеше. Точно както предполагаше, той не се прибираше по цяла нощ и не очакваше, че тя ще разбере, след като влизането без покана в стаите му беше негласно забранено. Вероятно той беше в апартамента на улица „Бак“ с Луиз.

Изабел и Гордън си играха на котка и мишка през следващия месец и нищо не се промени. Той водеше съвместен живот с друга жена, имаше апартамент, връзка и в известен смисъл беше женен повече за нея, отколкото за Изабел. Точно както в някои отношения тя се чувстваше повече омъжена за Бил.

Бил вече беше прекарал пет месеца в рехабилитационния център и се чувстваше по-здрав от когато и да било. Вратът вече не му създаваше проблеми, раменете му бяха заякнали, а ханшът му бе станал по-тесен. В бански костюм, когато плуваше, той приличаше на съвсем млад мъж. Чувствителността в краката му се бе възвърнала до голяма степен. Той се движеше с лекота на инвалидния стол, но не само не можеше да ходи, но не можеше и да стои изправен. Краката му просто не го държаха и той падаше веднага, щом ги натовареше малко. Дори специалните приспособления за поддържане не вършеха работа. Обещанието, което си бе дал относно Изабел, го тормозеше непрестанно.

Той продължаваше да се среща със сексоложката доктор Харкорт въпреки първоначалната си съпротива. Все така настояваше, че е приключил със секса. Неуспешният му опит с Изабел беше твърде мъчителен, за да се остави да бъде убеден, че нещо би могло да се промени. Все пак разговорите с Линда Харкорт му бяха приятни. Потокът от интересни книги не секваше, но те не можеха да му повлияят. Той твърдо държеше на своето.

За да усложнят още повече ситуацията, Джо и Джейн дойдоха при него през март и му съобщиха, че искат да се сгодят. Въпреки че харесваше много Джо, Бил се разстрои и проведе няколко телефонни разговора със Синтия. Тя проявяваше много повече разбиране от него и споровете им продължиха няколко седмици. Накрая Бил проведе дълъг разговор с Джейн, когато тя дойде от университета да го види.

— Татко, ние знаем какво правим. Не сме деца. Идвам тук от седем месеца и знам в какво се забърквам.

Поради естеството на травмите си Джо носеше памперси, вземаше лекарства и можеше да движи само едната си ръка. Неговите способности да се движи бяха много по-ограничени от тези на Бил. Джо беше приет да следва право и имаше изключителни умствени заложби. Лекарите смятаха, макар да не даваха стопроцентова гаранция, че той може да има деца някой ден. Линда обясни на Бил, че някои мъже, въпреки че не могат да осъществят полов акт, с медицинска помощ биха могли да оплодят съпругите си. Не беше ясно обаче дали Джо е един от тези мъже. Той също беше неин пациент. Що се отнасяше до Бил, той смяташе, че младостта на Джо работи в негова полза. Бил не беше склонен да „експериментира“ и да се прави на глупак на своята възраст. Беше готов да се въздържа от секс до края на живота си. За разлика от Джо, той приемаше това като неизбежно.

— Не знаеш в какво се забъркваш — възрази Бил. — Той ще бъде напълно зависим от теб — физически и емоционално.

— Не е вярно. Джо се грижи за мен. Той е единственият мъж, освен теб, който го е правил. Той ще стане адвокат, инвестирал е добре парите от обезщетението. Става дума за един милион долара в ценни книжа. Борсовият посредник на мама ги погледна и каза, че Джо е направил всичко както трябва. Това, че не може да се катери или да танцува валс, изобщо не ме интересува.

— Един ден може да те заинтересува.

— Ти и мама не успяхте, въпреки че сте можели да ходите и двамата. Какво е по-различното при нас? Защо положението ни да е по-лошо от вашето, когато сте се оженили?

— Защото той е инвалид — настоя Бил, — което ще бъде ужасно бреме за теб. Ние с майка ти не успяхме дори когато можех да ходя, както ти каза. Даже не бих си помислил да се оженя за нея, ако бях в сегашното си състояние.

— Това е направо потресаващо! Не мога да повярвам, че разсъждаваш така.

Бил изведнъж съжали за посещението й в болницата и за запознанството й с Джо. Тогава не предполагаше, че ще стане така, но беше сгрешил. През следващите две седмици той води спорове с дъщерите си и със Синтия и накрая седна да поговори с Джо. Бил очакваше Джо искрено и прямо да се опита да го убеди, защото явно беше разстроен още преди да започнат разговора, но Бил не беше подготвен за онова, което Джо му каза.

— Знам как се чувстваш, Бил — тихо започна Джо, Джейн му бе казала всичко. Тя беше бясна заради реакцията на баща си и искаше да се сгодят, без да е дал съгласието си. — Мога да ти кажа, че не си прав. Не мога да ти обещая, че животът ни ще бъде лек, и двамата знаем, че няма да е така. Чудесно го съзнавам. Разбирам го по-добре от Джейн. Двамата сме много млади. Бракът не е лесно нещо. Родителите ми са разведени, ти и Синтия също. В живота няма гаранции. Нищо не е сигурно, но също така мисля, че между нас с Джейн има специална връзка и искрено вярвам, че при нас може да се получи. Решен съм да направя всичко по силите си, за да я закрилям, обичам и да се грижа за нея. — Очите му се напълниха със сълзи и Бил извърна глава, защото не искаше вълнението на Джо да се предаде и на него. — Но също така те уважавам твърде много, за да направя нещо против волята ти. Имам доверие на преценката ти, макар и да смятам, че в случая грешиш. Мисля, че аз и ти имаме право на добър живот и щастлив брак, както всички останали хора. Само защото не мога да ходя и да движа лявата си ръка, не значи, че нямам право да обичам. Надявам се, че и ти мислиш така. Но ако не искаш да се оженя за нея, ако кажеш не, ще й кажа, че съм размислил и съм променил решението си. Ако такава е волята ти, по-добре тя да мрази мен, а не баща си. Тя има нужда от теб може би повече, отколкото се нуждае от мен. Не искам да съм част от семейството ви, ако ти не желаеш. Всичко зависи от теб.

Бил се почувства отвратително, докато го слушаше. Искаше му се всичко това да бе истина, но наистина смяташе, че на двамата ще им бъде много тежко и искаше да защити дъщеря си. Искаше тя да има мъж, който може да крачи край нея до старини.

— Какво ще стане, ако разберете, че не можете да имате деца, след като опитате? — За него това беше основен проблем и знаеше, че един ден ще бъде и за Джейн.

— Тогава ще си осиновим. С Джейн сме разговаряли за това. За това няма гаранции. Много двойки без нашите проблеми откриват, че не могат да имат собствени деца. Ще постъпим, както смятаме, че е най-добре и за двамата.

Бил разбираше, че не може да изисква повече от един мъж. Джо беше добър, любящ, луд по Джейн, интелигентен, любезен, разбран, образован, финансово осигурен, но беше прикован в инвалидния стол за цял живот. Това беше най-трудното решение, което Бил беше вземал някога. Той изслуша Джо, после протегна ръце към него и двамата се прегърнаха.

— Добре, малък негоднико. — Двамата бяха с насълзени очи, а долната устна на Бил трепереше, докато се опитваше да заговори. — Действай. Но ако някога я накараш да се чувства нещастна, ще те убия!

— Кълна се, че докато съм жив, ще направя всичко по силите си за нея.

Това беше всичко, което човек можеше да иска от мъжа, който се женеше за дъщеря му. Двамата избърсаха сълзите си и се усмихнаха, а Бил извади половинката вино от хладилника.

— Кога искате да се ожените? — попита Бил и наля две чаши вино.

Имаше усещането, че през последния половин час е изкачил Алпите. Джо изпитваше същото.

— Говорихме за юни или юли. Тогава отивам в Нюйоркския университет да уча право и можем да получим квартира като семейство, така че това няма да й пречи на училището.

През есента тя навършваше двадесет и завършваше колеж. Той беше на двадесет и три. Разбира се, бяха млади, но и други се женеха млади и успяваха. Бил се надяваше, че те ще са сред щастливците, единствено това искаше за тях.

— Кога ще те изпишат оттук? — попита Бил.

— След месец или два. Тук съм от една година и лекарите смятат, че съм почти готов. Смятам да отскоча за малко до вкъщи в Минеаполис.

Бил кимна. Планът изглеждаше разумен, ако изобщо можеше да го определи така. Стига Джо да не седеше в инвалиден стол, Бил би подскачал до небесата от радост.

Двамата се понапиха с виното и Джо се обади на Джейн, когато се прибра в стаята си. Чувстваше се изтощен. Преди разговора с Бил трепереше от страх какво ще каже той, но всичко мина учудващо добре. Щом чу новината, Джейн заплака от облекчение. Благословията на баща й означаваше много за нея. Тя не искаше да се омъжва без неговото съгласие, Джо също.

Пет минути, след като Джо си тръгна, Джейн се обади на баща си — плачеше, смееше се и му благодареше, после предаде слушалката на майка си.

— Постъпил си правилно. Първоначално се притеснявах, но ти постъпи както трябва.

Синтия се държеше забележително спокойно и зряло. Не само децата, но и те двамата бяха пораснали през последната година.

— Откъде си толкова сигурна? — попита загрижено Бил.

— Просто знам. Ти също, само дето си много изплашен. Той ще бъде добър с нея. Това е всичко, на което могат да се надяват. Останалото зависи от съдбата.

— По-добре да внимава, иначе ще отговаря пред мен.

— Гордея се с теб — каза Синтия.

— Недей. Той просто е такова мило момче, че сърце не ми даде да му откажа.

— Радвам се — същото каза и Изабел, когато се обади, за да разбере как е минало. — Никога нямаше да ти простя, ако беше казал не — разпалено заяви тя.

Цяла нощ не можа да спи от притеснение и стана в четири сутринта, за да може да му се обади. Всичко работеше в тяхна полза. Нямаше нещо по-неустоимо от любовта, а едно беше сигурно — Джо и Джейн се обичаха. Бил се надяваше, че съдбата ще бъде милостива към тях. Джо вече беше платил предостатъчно.

В Париж беше пролет. При Изабел нямаше промяна през последните два месеца. Тя не се издаваше пред Гордън, че знае за изневярата му, защото чакаше благоприятен момент да му го хвърли в лицето. Всичко обаче се промени за нея, откакто научи за Луиз. Вече не изпитваше вина заради чувствата си към Бил и през повечето време избягваше Гордън. Нито се извиняваше, нито очакваше нещо от него. Той беше един непознат, с когото живееше в една и съща къща. Бил само се тревожеше Гордън да не усети промяната у нея. Но засега той явно не се досещаше.

Бил продължаваше да й се обажда всеки ден, но знаеше, че скоро трябва да вземе някои решения. Вече седем месеца траеше рехабилитацията му и макар че се чувстваше по-силен и здрав, нямаше значителна промяна в състоянието му. Тялото му укрепна и въпреки че по първоначален план трябваше да остане в центъра година, терапевтите му казаха, че скоро ще бъде готов за изписване. Бил обмисляше колебливо дали да не си тръгне през май. Лекарите му казаха окончателната си присъда — нищо повече не можеха да направят за него. Нямаше никога да се раздели с инвалидния стол. Не можеха да сторят чудо, нито да му предложат операция. Той оставаше прикован към инвалидния стол за цял живот. Бил трябваше да се примири със сегашното си състояние, което нямаше да се промени. Това беше възможно най-жестокият удар на съдбата. По-лошо би било само ако Изабел бе загинала при катастрофата. Невъзможността да ходи означаваше, че никога няма да види отново Изабел. По-скоро би умрял, отколкото да я натоварва с недъга си. Той се почувства като жив труп, когато му казаха, че не могат да направят нищо повече. Още не й беше казал, че всичко е свършено, но знаеше, че се налага да го направи скоро, за да няма време за размисъл. Беше се заклел, че в близкото бъдеще ще се оттегли завинаги.

Приятелите му от Вашингтон обаче не спираха да се обаждат. Един сенатор го канеше да оглави кампанията му през юни. От четири години той беше хвърлил око на президентския пост и знаеше, че Бил е човекът, който можеше да му помогне. Бил му обеща.

Той сподели това с Изабел, която беше започнала да вярва, че връщането му на работа ще му повлияе благотворно. Тя безпогрешно разбираше кога Бил се чувства обезкуражен от липсата на напредък в рехабилитационния център, но лекарите правеха всичко по силите си. Правилно предусещаше, че той отлага следващата крачка. Напускането на центъра беше като да напуснеш майчината утроба.

Нейните рани вече бяха оздравели напълно. Изследванията бяха нормални, почти нямаше главоболие. Възстановяването й беше забележително успешно. Нищо не й напомняше за преживяната катастрофа, освен дългия тесен белег от шева на срязаната артерия. Други следи нямаше, с изключение на връзката й с Бил, зародила се по време на престоя им в болницата. Той продължаваше ужасно да й липсва и тя го беше помолила да дойде да я види след изписването му от центъра. Но когато го попиташе за това, той не даваше ясен отговор. Изабел знаеше, че му е твърде рано да прави планове за пътуване, но се надяваше, че скоро ще може да пътува. Вече седем месеца не го беше виждала, което й се струваше цяла вечност. Бил изпитваше същото.

Той постоянно се измъчваше над този въпрос. Искаше да я види, но не смяташе, че е редно. Веднъж щом истински разбра и прие факта, че никога повече няма да може да ходи, всичко за него се промени. Телефонните им разговори вече не му се струваха така невинни. Изпитваше вина, че я подвежда, след като вече беше взел решение. Според него той нямаше какво да й предложи, освен емоционална подкрепа и няколко откраднати мига, които биха могли да споделят няколко пъти годишно. А това според него беше твърде малко. Не беше в състояние да им осигури съвместно бъдеще, защото тя беше омъжена, нито защита от Гордън и подкрепа в грижите й за Теди. Най-много се боеше от съжалението й. Не беше в състояние да го понесе. Бил знаеше, че ако избереше да я напусне, тя трябваше да повярва, че той е оздравял напълно. Ако не успееше да я убеди, тя никога нямаше да го остави. Познаваше я добре. Всеки път обаче, когато си помислеше за раздяла, или решаваше да не й се обажда повече, сърцето му се късаше. Не искаше тя да се чувства изоставена, но след време така щеше да е по-добре за нея. Само ако можеше да й осигури бъдещето, което искаше, щеше да я чака вечно, но сега, като знаеше, че не може и завинаги ще остане в инвалидния стол, той убеждаваше сам себе си, че трябва да я освободи, и то за нейно добро. Особено щом не можеше да бъде мъж с нея. Дори Джо и Джейн да бяха толкова луди, че да се опитваха да си изградят съвместно бъдеще, той никога не би подложил Изабел на това. Всеки ден между него и съвестта му се водеше люта битка.

Освен Бил, другият подарък в живота на Изабел беше коренното подобрение на здравето на Теди през последните два месеца. Тя не знаеше дали не се дължи на времето или просто на чист късмет, но той изглеждаше по-укрепнал и здрав в сравнение със състоянието му през изминалата година. Дори няколко пъти слезе да вечеря с нея в трапезарията. През април, за пръв път от години, тя го закара на разходка до Булонския лес. По пътя се спряха да се почерпят със сладолед. Когато се обади на Бил, гласът й прозвуча възторжено. За последен път бяха правили подобна разходка, когато Теди беше съвсем малък. Той навършваше петнадесет и тя благодари на Бога за Теди — най-прекрасния дар в живота й.

На другия ден следобед, когато Бил й позвъни, той отпочна онова, което смяташе, че е редно да направи. За първи път я излъга. Беше го обмислял дълго и мъчително. Колкото и ужасно да изглеждаше, той го правеше заради нея. Обичаше я достатъчно, за да се пожертва. Теди беше по-добре, от няколко месеца Гордън я беше оставил на мира и почти не се вясваше вкъщи. Бил знаеше, че никога няма да има подходящо време, за да направи онова, което бе решил. Той й се обади с разтуптяно сърце, за да й съобщи „фантастичната“ новина и се опита да звучи убедително. Изабел го познаваше твърде добре и той се страхуваше тя да не разбере, че я лъже. Ала по някакво чудо тя му повярва, че е направил няколко стъпки този ден и най-накрая мозъкът му е осъществил връзка с краката му. Остана слисана от вестта и избухна в щастливи сълзи, с което го накара да се чувства още по-зле. Въпреки това Бил не се съмняваше, че постъпва правилно. Той разбираше, че за нейно добро трябва да я убеди, че е оздравял напълно. Теди й беше достатъчна грижа, нямаше нужда да се грижи и за него. В сегашното си състояние той нямаше какво да й предложи, без значение развоя на събитията с Гордън. Бил не би могъл да й стори това. Отказваше да съсипе живота й и да я превърне в болногледачка. За разлика от Джо и Джейн, той разбираше по-добре какво го очаква. Не можеше да й позволи да го съжалява, да му помага и да се грижи за него. Щом не можеше да ходи, по-добре да изчезнеше от живота й. Днешната лъжа беше първата стъпка към освобождаването й. Според него само това можеше да й даде. Като че ли пускаше на свобода красива птичка.

Те си поговориха известно време и Изабел го попита как се е почувствал, когато е направил първите крачки, дали е било страшно или чудесно и той й разказва охотно подробностите. Всеки ден след това затвърждаваше лъжата си. Сега се чувстваше зле, когато й се обаждаше, защото мразеше да я лъже. Тя беше сърдечна, уязвима и доверчива, и той я обичаше толкова много. Достатъчно, за да не вгорчи живота й с недъга си. Виждаше себе си като половин човек или по-малко, който няма какво да предложи на една жена. Дори да се възстановеше, щеше да е само частично. В неговите очи прогнозите на терапевтите бяха разрушили онова, което беше останало от живота му и връзката му с Изабел.

Когато не разговаряше с нея по телефона, Бил уреждаше бъдещето си във Вашингтон. Най-накрая беше започнал да планира живота си след напускането на рехабилитационния център. Вече беше обещал да се заеме с кампанията на сенатора в края на юни.

Преди това трябваше да си намери апартамент. Бил искаше да прекара известно време с кандидата и да го опознае възможно най-добре. Сватбата на Джо и Джейн предстоеше в началото на юни. Джейн вече беше избрала пет-шест шаферки, а Оливия щеше да бъде кумата. Планираше се тържеството да се състои в къщата им в Гринуич. Готвеха се да посрещнат триста души в специално опъната шатра на моравата пред къщата. Имаше много работа за вършене и Синтия беше обезумяла от разговорите с доставчиците на храната, с цветарите и с пробите на роклите на момичетата.

Джо и Джейн не бяха на себе си от щастие. Вече се бяха записали за семейна квартира в Нюйоркския университет. Джейн замина с него в Минеаполис, за да се запознае с родителите му. За медения месец щяха да заминат за Италия. Докато слушаше Джо, когато ходеха заедно на терапия, Бил се чувстваше все по-зле от онова, което щеше да причини на Изабел. Но решението беше взето. Той не се съмняваше, че това е единственият възможен и правилен избор. Оставаше само да й каже.

— Добре ли си? — попита го младежът един следобед, докато се придвижваха към стаите си. — Напоследък си много мълчалив. — Джо се притесняваше за него. Бил имаше странен вид. Джо знаеше, че Бил е достигнал тавана на възстановяването си и беше загрижен как му се отразява това. На всички тях в един момент се налагаше да се изправят лице в лице с истината и действителността.

— Готвя се да се върна в реалния живот. След сватбата ме чака куп работа — обясни Бил, но Джо беше забелязал, че бъдещият му тъст е загубил почти всякакъв интерес към терапията през последния месец.

Вече не посещаваше и часовете при Линда Харкорт. Нямаше какво повече да обсъжда с нея, нито го интересуваха книгите й. Заедно с Изабел си беше отишла и надеждата му за щастие. Бил се съгласи да остане още месец в центъра, но сърцето му вече не беше тук. В мислите си го беше напуснал. Изглеждаше разсеян и мълчалив, и когато не разговаряше с хората, което се случваше много често, той имаше потиснат вид, както и се чувстваше.

В края на май Бил се сблъска с разплаканата Хелена на връщане от вечеря. Той се движеше по коридора, когато тя едва не го събори, докато се опитваше да го задмине.

— Хей, да блъснеш някого и да избягаш, е углавно престъпление! — извика след нея Бил.

Тя се спря, без да се обръща назад, закри с длани лицето си и зарида.

Бил се придвижи до нея и докосна рамото й.

— Мога ли да ти помогна?

Тя поклати глава, без да отговори, но после го погледна отчаяно. Когато отпусна надолу ръце, Бил забеляза, че годежният пръстен с огромния диамант, който тя не сваляше от пръста си, го няма. Не беше трудно да се досети какво се е случило.

— Искаш ли да си поговорим? — предложи той и тя кимна.

Качиха се в стаята му и Бил й връчи пакет книжни кърпички. След като си издуха носа, Хелена му се усмихна през сълзи.

— Съжалявам. Не съм на себе си — извини се тя, красива както винаги, дори когато плачеше. Беше ослепителна красавица, независимо от факта, че седеше в инвалиден стол.

— Да позная ли или ти ще ми кажеш?

— Заради Серджо е. Той се обади… Напоследък се държеше особено. Работи в Милано и в последно време все го няма. Преди няколко месеца отложи сватбата, защото смяташе, че имаме нужда от още време… Глупости, та ние ходим от шест години… но преди злополуката не бяхме сгодени. Мисля, че той го направи, защото изпитваше вина, че паднах, докато работех с него. През онзи ден той ме караше да отстъпвам все по-назад, докато не паднах надолу по стълбите… и… той току-що ми каза, че не може да го направи, било непоносимо за него, аз съм имала нужда от твърде много грижи. Каза, че имал нужда от по-самостоятелен човек до себе си. Заради това е — удари тя по страните на инвалидния стол и отново заплака, а Бил я прегърна през раменете.

През изминалите девет месеца говорът й се беше подобрил значително, но проблемът със световъртежа оставаше и никога нямаше да се промени. Точно от това се страхуваше Бил при Джо и Джейн. Затова искаше да освободи Изабел, преди да го е намразила за онова, което вече не беше или не можеше да прави.

— Вероятно се е изплашил — реалистично подходи Бил.

Серджо беше един от най-известните и преуспели млади фотографи в бранша — едва на двадесет и девет години. Освен това можеше да има който си поиска модел, а не съпруга в инвалиден стол. Щеше да е много хубаво, ако беше удържал обещанието си към Хелена, но ако това не беше по силите му, каза й Бил, станало е по-добре, че й го е казал сега.

— Нали разбираш, Хелена, щом не е в състояние да го направи, значи е постъпил правилно. Не би искала да те изостави след сватбата. Ако той не е мъжът за теб, по-добре да го знаеш, преди да сте се оженили.

Това беше теорията му за Изабел, макар да знаеше, че тя никога не би го изоставила, както той смяташе, че трябва да постъпи. Щом тя не можеше да го направи, тогава той щеше да го стори за нейно добро. Постъпката на Серджо затвърди мнението му, че „пълноценните“ хора не могат да имат нещо общо с хората, които не бяха в състояние да правят същите неща като тях.

— Вярвай ми, Хелена, един ден ще си доволна, че е станало така — каза той и тя заплака още по-силно.

Момичето не мислеше така. Обичаше го и вярваше, че и той я обича. Вече имаше сватбена рокля, беше намерила доставчик за храната, фотограф и музикална група. Само че бракът беше нещо много повече от това, особено в техния случай.

— Защо да съм доволна? — не разбираше тя думите на Бил.

— Защото не би искала да си бреме за него. Така той само ще те намрази.

— Аз не съм бреме — гневно възрази тя. — Не съм по-различна отпреди злополуката. Все още съм си същият човек.

Джо и Джейн биха аплодирали думите й, но не и Бил. Той беше на точно противоположното мнение.

— Никой от нас не е същият. Не можем. Трябва да се съобразяваме с много ограничения. Има неща, които никога няма да можем да правим отново — тихо каза Бил, мислейки за Изабел.

— Например какво? Да танцуваме? Да караме ски? Или кънки? На кого му пука? — издуха носа си тя.

— Очевидно на Серджо. Това искам да ти кажа. Поне е бил честен към теб, което е достойно за уважение.

— Не мога да го уважавам. Той е боклук! Не съм направила нищо, за да ме изостави по такъв начин.

— Не. Просто не си имала късмет като всички в този център. Ето затова сме тук.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че никой никога няма да ни обича, защото сме такива? Ако наистина го мислиш, не съм съгласна с теб и смятам, че това са глупости. Ами Джо и Джейн?

— Ти си по-голяма от тях и по-умна. — Тя беше двадесет и осем годишна и искаше да живее живота си, да има съпруг и деца. — Продължавам да вярвам, че правят грешка и ще си платят за нея. Може би един ден Джейн ще постъпи като Серджо. И тогава какво? Дотогава ще имат две деца и ще разбият не само своя живот, но и техния.

— Така ли мислиш? Че никой никога няма да остане с нас или да ни иска? Това са празни приказки и ти го знаеш. Или поне се надявам да го знаеш. Ние имаме право на същите неща като всички останали.

— Може би не — мрачно отбеляза Бил, — или поне аз не смятам така. Мога да говоря само за себе си. Чувствам, че нямам право да налагам това — махна той към инвалидните им столове — на друг. Няма да е честно. — И двамата знаеха, че говори за Изабел и Хелена се разстрои още повече.

— Говорил ли си с психоаналитика си напоследък, Бил? — попита тя, изведнъж загрижена повече за него, отколкото за себе си. — Мисля, че имаш нужда, защото разсъжденията ти вонят. Мисля, че Серджо е задник и може би имаш право за едно — за мен е по-добре, че той ме напусна сега, а не по-късно, но не мисля, че това има нещо общо с това — посочи тя към инвалидната му количка, както бе направил той преди малко. — Според мен има общо с това, дали ме обича и каква съпруга ще бъда. Навярно той смята, че не съм достатъчно добра за него.

— Точно това исках да кажа — произнесе тежко Бил и Хелена го погледна ядосано.

— Не, не искаш да кажеш това, Бил. Ти си объркан. Мислиш, че сме загубили правото да бъдем обичани в деня, когато сме се озовали в инвалидния стол. Не го вярвам и никога няма да го повярвам. Навън има много хора, които не биха дали и пукната пара дали седим или стоим на двата си крака. Аз също не искам да съм в това състояние. Бих предпочела да мога да тичам наоколо сама и да нося високи токчета. Но не мога. Е, какво от това, по дяволите? Да не би да искаш да ми кажеш, че не би обичал някоя жена само защото е в инвалиден стол? Толкова ли си ограничен? Не мисля — погледна го многозначително тя.

— Може би не — отвърна той, като избегна да отговори на въпроса й. Знаеше, че в думите й има истина, въпреки че го отричаше. Защото ако Изабел беше в неговото положение, той щеше да я обича все така, може би и повече. Само че точно там беше работата. — Предполагам, че някои хора не са достатъчно големи да го направят. Дори да искат, трябва много добре да се вгледаш и да обмислиш дали искаш точно това за тях. Наистина ли искаш да ги подложиш на това или ги обичаш достатъчно силно, за да се откажеш сам от тях? — Той имаше предвид себе си и Хелена изглеждаше объркана.

— Защо просто не ни закарат на някой пуст остров в океана? Това може да реши проблема. Тогава няма да пречим на никого и те няма нужда да се показват като хуманни човешки същества или да изпитват съчувствие. Знаеш ли какво? Страшно се възхищавам на Джейн и Джо заради онова, което правят. Те вярват един в друг и имат право. Обичат се, а това е най-важното. Останалото — стола, патериците, или без стол и без патерици, няма абсолютно никакво значение. Поне за мен е така. Не ми пука дали мъжът, за който ще се омъжа, е глух, ням или сляп, ако е добър човек и се обичаме, това е достатъчно за мен. Този инвалиден стол не означава нищо за мен, ако някой друг седи в него, а не аз.

— Браво. Тогава се омъжи за мен — пошегува се Бил и тя се облегна на стола си, усмихвайки се през сълзи.

— Бих си взела белята с теб — засмя се тя, — освен това имаш скандални възгледи. Все още смятам, че не е лошо да говориш с психоаналитик, преди да си тръгнеш или ще надробиш куп глупости. — Тя също беше пациент на Линда Харкорт и терапията беше успешна, защото тя ходеше с желание.

— Какво например? — погледна отбранително той. Харесваше я, защото беше много умно момиче и с течение на времето бяха станали приятели.

— Например да напуснеш хората, които те обичат, защото мислиш, че си бреме за тях. Защо не ги оставиш сами да решат, вместо ти да решаваш вместо тях? Нямаш право да налагаш мнението си или да вземаш решения вместо тях.

— А може би аз мога да преценя по-добре. Ако обичаш някого, ти ще искаш да го предпазиш и от него самия.

— Не можеш да предпазваш хората — заяви категорично Хелена. Тя беше поработила доста над себе си и си беше изяснила много неща, много повече от Бил. Той беше прекарал времето си във вдигане на тежести и беше успял да избегне честите срещи с психоаналитика. Личеше си. — Хората имат право на собствени решения. Не можеш да ги лишиш от това право, както и те не могат да ни лишат. Това е въпрос на уважение.

— Може и да си права — каза замислено Бил. — Нямам готови отговори. Имам само въпроси. Аз съм много по-стар от теб. Навярно, ако бях на твоите години, щях да съм много по-смел. Може би не грешиш и Серджо е негодник. Но ако е така, ще ти е по-добре без него и ще е за предпочитане да го разбереш сега.

— С това съм съгласна — тъжно отбеляза тя, — но все пак ме боли.

— Да — каза той, — боли. Но животът често ни кара да страдаме. Някои хора никога не пропускат да ни разочароват. По-хубаво да ги отстраним от живота си по-рано — завърши той и Хелена кимна в съгласие.

Бил мислеше за Синтия и това нямаше нищо общо с инвалидния стол.

— Предполагам, че Серджо е един от тях — философски додаде Хелена.

— Може би следващия път ще получиш пръстен с по-малък диамант, но от по-голям мъж.

Тя кимна.

Поговориха си още малко и Хелена се запъти към стаята си, но преди това напомни на Бил да отиде да поговори с психоаналитика, преди да се прибере у дома.

Когато Изабел му се обади по-късно същата вечер, той се чувстваше притеснен. Някои от нещата, казани от Хелена, го бяха разколебали. Тя беше толкова убедителна, когато каза, че недъзите им нямат никакво значение за хората, които ги обичат, че той за малко да й повярва. Тя беше млада жена и ако един мъж се грижеше за нея, това беше едно, но той като мъж чувстваше, че трябва да предложи нещо повече от това.

— Струва ми се, че си изморен — забеляза Изабел, която веднага усети, че настроението му е лошо. — Да не си се разхождал прекалено дълго и да си се изтощил? — Тя му вярваше стопроцентово, че вече отново ходи.

Бил погледна стола си и се почувства виновен, докато я слушаше. Тази лъжа му отрязваше пътя към Изабел. Той не можеше вече да се приближи до нея, но такъв беше планът му. Нямаше намерение да се връща назад, независимо от думите на Хелена. Нещата бяха отишли твърде далеч и той не се съмняваше, че постъпва правилно, като умишлено се отдалечава от нея. Единственият въпрос беше кога ще скъса окончателно.

— Да, предполагам, че съм се преуморил. Имам доста задачи, преди да си тръгна — мъгляво обясни той.

— Лекарите направиха чудеса с теб — каза Изабел с по-нежен от всякога глас, така доверчива, че сърцето му щеше да се пръсне от мъка.

Колкото и да беше погрешно, той искаше да й подари свободата и да я спаси от бремето, което несъмнено щеше да съсипе живота й. Хелена му каза, че Изабел има право да решава сама, а той й отнемаше това право. Но Бил беше убеден, че Изабел е прекалено добра, за да го напусне изобщо някога. От няколко дни тя усещаше особената промяна в гласа му, но не можеше да я определи. Бил й се струваше отчужден и нещастен. Тя само можеше да предполага, че той се притеснява от предстоящото напускане на защитената среда в центъра и започването на нов живот. Все пак сега, когато можеше да ходи, за него щеше да е много по-лесно и тя изпитваше облекчение.

— Как върви подготовката за сватбата? — попита тя няколко минути по-късно, надявайки се да го разсее от черните мисли.

— Синтия е на път да откачи. Аз се опитвам да стоя настрана. Единственото ми задължение е да плащам сметките. Това е по-лесната част. — Трудната част бяха плановете му за Изабел, но тя още не знаеше. — Как е Теди? — смени рязко темата той.

Изабел беше забелязала, че напоследък често го прави — скачаше от тема на тема, като че ли не искаше да се задълбочава в нищо. Това беше нетипично за него и за разговорите им през изминалите почти пет години. Тя го познаваше по-добре, отколкото той предполагаше.

— Страхотен е — отвърна Изабел, с което му даде кураж да продължава плана си. Той никога не би скъсал с нея, ако Теди не беше добре. С този отговор тя без да знае подписа присъдата си. — Никога досега не е бил по-добре.

— Много хубаво. — Той й каза, че следващата седмица заминава за Вашингтон да си потърси апартамент.

Това я накара да попита отново за Париж.

— Може да наминеш след сватбата, ако не си прекалено уморен. Само за няколко дни, преди да започнеш работа.

Изабел знаеше, че иска твърде много от него, но се опасяваше, че той няма да има време да дойде след това. Познаваше натовареността на работата му.

— Ще видя. Може да започна кампанията още същата седмица.

Още една лъжа, кампанията нямаше да започне преди края на юни. Той имаше време да прескочи до Париж, но не можеше да ходи и не можеше да й каже, че я е излъгал. Сам направи така, че да не може да я види.

— Ще измислим нещо — само това можа да предложи.

Когато затвори, Изабел беше много разтревожена. Имаше ясното усещане, че той я избягва, без да може да разбере защо. Промяната настъпи буквално за една нощ. Тя не знаеше обаче, че всичко започна от момента, когато терапевтът му потвърди, че никога няма да може да ходи. Това беше повратната точка за Бил. Той беше дал обещание пред себе си, че ако това стане, ще спре да й се обажда и няма да я види никога повече. Само че не можеше да престане да й се обажда. Накрая Изабел започна да се чуди дали не го е обидила неволно. Но той не изглеждаше ядосан, а само отчужден. От девет месеца не се бяха виждали и той все още нямаше представа кога ще дойде в Париж, а на нея й беше напълно невъзможно да отиде в Ню Йорк. Не можеше да остави Теди за толкова дълго.

С наближаването на сватбата Изабел вече полудяваше от притеснение. Бил пропусна да й се обади на няколко пъти и когато тя поиска да разбере причината, той каза, че е много зает. Вече беше наел апартамент във Вашингтон и бе говорил със сенатора за кампанията му. Вълнуваше се, когато говореше за това. Два дни след сватбата той не й се обади изобщо. По някаква странна, подсъзнателна причина тя не посмя да му звънне. Изведнъж Бил беше издигнал стена между тях.

 

 

Сватбата беше великолепна и всички плакаха, когато Джо и Джейн произнесоха брачните си клетви. Гледката на седналия в инвалидния стол Джо и Джейн, която стоеше до него и му държеше ръката, беше наистина затрогваща. Никой не плака повече от Бил, седнал в стола си до Синтия в края на първия ред в църквата.

— Добре ли си? — попита го тя по време на тържеството след това. Той седеше до нея необичайно смълчан. — Изглеждаш потиснат.

— Просто си мисля за работата. След няколко дни напускам центъра и заминавам за Вашингтон. Знаеш как е при мен. — Физически той изглеждаше превъзходно, но Синтия виждаше, че нещо го измъчва.

— Изглеждаш ми разстроен. — В края на краищата тя предположи, че настроението му се дължи на факта, че гледа как малкото му момиченце се омъжва.

Оливия дойде и поседя при него за малко. По традиция Джейн трябваше да танцува с него, но вместо това танцува с дядо си, докато Бил и Джо я гледаха и й се усмихваха. Това не притесняваше Джо, за разлика от Бил. Сватбата беше прекрасна, тържеството също и всички много се забавляваха. По пътя на връщане в центъра Бил мислеше само за Изабел.

Той се затвори в стаята си и два дни подред пропусна физиотерапията. Накрая събра смелост да й се обади. Изабел вече се тревожеше много за него, защото той не отговаряше на обажданията й. Телефонът беше звънял няколко пъти през тези два дни. Бил знаеше, че е Изабел. Той само лежеше в леглото, мислеше за нея и му се щеше да беше умрял.

— Къде беше? — попита разтревожено тя, когато най-накрая той се обади. — Помислих си, че си отишъл с тях на меден месец — пошегува се тя, но й личеше колко е притеснена и Бил се намрази заради това, защото знаеше, че притеснението й не беше нищо в сравнение с болката, която щеше да изпита след малко. След петгодишна връзка за него беше немислимо тя да изчезне от живота му, но разбираше, че й дължи този последен подарък. — Как мина сватбата? — попита тя, нищо неподозираща, и Бил въздъхна.

— Беше много хубава. Всички плакаха по време на церемонията, а след това много се забавляваха.

— Разкажи ми повече.

Теди спеше. Напоследък той спеше повече и тя имаше много свободно време.

Бил си пое дълбоко дъх, сякаш се канеше да скочи от най-високата площадка в басейна.

— Изабел, трябва да ти кажа нещо.

Сърцето й спря за миг. Преди да е изрекъл следващата дума, тя знаеше, че нещо много сериозно не е наред.

— Защо ли имам неприятно предчувствие за това? — задържа дъха си тя, докато чакаше.

— Ние със Синтия подновихме брачните си клетви. — На другия край настъпи безкрайна тишина, докато тя осъзнаваше думите му.

— Какво точно означава това?

Тя се опитваше да се държи вежливо, но й се искаше да извика. Както винаги тя се държеше възпитано и го изчака да й обясни.

— Отново ще заживеем като съпруг и съпруга. — Това беше втората ужасна лъжа, която изричаше. Първата беше, когато й каза, че отново може да ходи. — Положението се промени, откакто дойдох в центъра. Смятаме, че това е важно за момичетата.

Едната беше омъжена, а другата — двадесет и две годишна. Колко важно можеше да бъде за две млади жени техните родители да подновят брачните си клетви? Изабел обаче не попита за очевидното. От значение беше единствено фактът, че го бяха направили.

— Кога го решихте? — Цялото й тяло се тресеше, но тонът й остана измамно спокоен.

— През последните няколко седмици. — Гласът му звучеше почти надменно и той се насилваше да не мисли за онова, което й причиняваше.

— Досещах се, че нещо става. — Интуицията й не я беше подвела. Познаваше го добре, което не беше изненадващо след петгодишна връзка. — Затова ли не планираш да дойдеш в Париж? — Сега й стана ясно. Знаеше, че нещо го тревожи, но не знаеше какво е то. — Какво ще стане с нас?

— Мисля, че не трябва да се чуваме повече.

Думите му я удариха по-силно от сблъсъка с автобуса. Изабел не можеше да продума известно време и мислеше, че ще припадне. Затрудняваше се да си поеме въздух и за първи път след катастрофата усети поразеното си сърце. Сякаш той беше стоварил огромна тежест отгоре й и тя беше прекалено смазана, за да отговори. Изабел знаеше, че трябва да каже нещо, но никога не беше очаквала това. Едва ли можеше да го вини. Тя беше отказала да напусне Гордън заради Теди. Толкова малко можеше да предложи на Бил, освен телефонните им разговори. За него имаше смисъл да поднови отношенията си със Синтия, независимо, че така й причиняваше страдание. Решението беше правилно за него, а тя го обичаше достатъчно, за да му желае най-доброто.

— Не знам какво да кажа. Радвам се за теб, Бил. — Той беше възстановил не само краката си, но и брака си.

Бил я чуваше как плаче и му се искаше да е мъртъв. Въпреки болката, така беше по-добре за нея, независимо дали тя го разбираше. С онова, което й каза, Бил откъсна част от собственото си сърце. Това беше върховната жертва, която можеше да направи за нея и тя за него.

— Искам да се грижиш за себе си. Не оставяй Гордън да вземе връх. Пази си оръжието и ако те тормози, използвай го срещу него. Така той няма да посмее да те закача повече. Докато съпругът на Луиз е жив, той ще запази брака ви.

Бил беше мислил много по този въпрос, който беше основната му тревога. Не искаше Гордън да я тормози, след като той самият вече нямаше да е част от живота й. И без това не можеше да я защити, освен с любовта си, което му се струваше крайно недостатъчно.

— Много мило, че се тревожиш за това — каза тя, объркана и шокирана. — Не разбирам… Не си ми казал, че между вас със Синтия нещата са потръгнали. Как стана така? Кога?

— Не знам. Може би, когато децата решиха да се оженят, решихме и ние да сложим в ред живота си.

Всъщност разводът им приключи през март, точно когато Джо и Джейн обявиха, че искат да се оженят. Връзката на Синтия с новия й приятел, с когото се виждаше вече девет месеца, явно беше сериозна и Бил се радваше за нея.

— Искам да бъдеш щастлив, Бил — произнесе Изабел, — каквото и да значи това за теб. Знай, че те обичам с цялото си сърце.

— Знам. — По страните му се стичаха сълзи, но гласа му не трепна. Свободата й зависеше от това, дали ще успее да я убеди, а той беше решен да го стори на всяка цена. — Аз също те обичам, Изабел. — Искаше да й каже, че винаги ще я обича, но нямаше начин да го направи. — Грижи се добре за себе си. Ако някога имаш нужда от нещо, обади ми се. Винаги ще бъда насреща.

— Не мисля, че това ще се хареса на Синтия.

— Тридесет години са много време. Трудно е да ги загърбиш.

Но той ги беше загърбил. По сходни причини. Сърцето му принадлежеше на Изабел и завинаги щеше да остане нейно. Само че само той го знаеше.

— Ужасно ще ми липсваш — промълви тя и започна да плаче, — но искам ти да си щастлив… Бъди щастлив… бъди добър към себе си, Бил. Ти го заслужаваш.

Бил разбираше, че заслужава да гори в ада, задето я караше да страда така, но продължаваше да е убеден, че подаръкът, който й правеше, бе по-голям от болката й в момента. Той не се съмняваше, че някой ден тя щеше да го разбере.

— Довиждане — простичко каза той и положи внимателно слушалката.

Изабел остави нейната и отчаяно заплака на глас. Отстрани човек можеше да си помисли, че някой е умрял.

— Какво има, мамо? — Теди дотича в стаята й с ужасени очи.

Плачът й се чуваше в коридора — никога досега синът й не беше я виждал в такова състояние. Когато стигна при нея, беше останал без дъх.

За момент Изабел не можеше да проговори, но си наложи заради него да се стегне.

— Един стар приятел е умрял.

Не знаеше какво друго да му каже и в известен смисъл наистина това беше вярно. За нея Бил беше мъртъв. Нямаше го. Загубен завинаги. Не можеше да си представи да живее без него, не можеше да си представи какъв ще бъде животът й без обажданията му. Сякаш беше получила смъртна присъда в един живот, в който и без това почти нищо не й беше останало. Сега имаше само децата си.

Докато Теди я наблюдаваше, тя се изправи, взе палтото си и го прегърна.

— Добре съм. Просто ми е тъжно. Ще изляза да се поразходя малко.

Тя го заведе до стаята му и го сложи да си легне. После излезе навън и се разхожда с часове. Върна се чак за обяд и лицето й беше смъртно бледо, почти сиво. Дори болногледачката на Теди се притесни за нея.

— Добре ли сте, госпожо Форестър? — попита почтително тя.

За цялото време, през което я познаваше, не я беше виждала в такъв вид. Изабел кимна мълчешком и се усмихна безрадостно. Очите й представляваха две дълбоки езера от болка.

— Добре съм — механично отвърна тя.

Нямаше какво друго да каже. Следобеда, докато четеше на сина си, по лицето й безспир се стичаха сълзи, а Теди я галеше по ръката. Не знаеше как да я утеши. Когато тя го прегърна за лека нощ, от гърлото й се отрони сподавено ридание.

— Съжалявам, мамо — нежно прошепна той и я прегърна още по-силно, а тя кимна с тъжна усмивка.

— Аз също, миличък.

Тази нощ мислите й бяха само за Бил. Чувстваше се опустошена повече, откогато и да е било в живота си. Той й бе отнел надеждата, смеха, любовта и утехата в трудни моменти. Тя щеше да умре като затворница на Гордън, но това вече не я интересуваше. Нищо не я интересуваше. Щеше да живее, за да служи на Теди и Софи, и някак си щеше да преживее дните си.

Бил лежеше на тъмно в стаята си в рехабилитационния център. Не беше помръднал, откакто разговаря с Изабел. Тази нощ изобщо не заспа. Само лежеше и плачеше. Все пак постъпи правилно. Вярата, че е направил каквото е редно беше единствената му утеха.