Даниел Стийл
Целувката (13)

13.

Бил напусна болницата в Лондон пет дни след като Изабел беше заминала за Париж. Дните, прекарани без нея, бяха особено потискащи. Толкова беше самотен без нея, но знаеше, че трябва да свикне. Освен това в личния си живот му предстоеше да покори Еверест. Терапевтите бяха набелязали какво трябва да прави през следващата година, но когато му обясняваха програмата, те го предупредиха да не храни прекалено големи надежди. Можеше да възвърне способността си да ходи само ако станеше някакво чудо и въпреки че те се възхищаваха на решителността му, не искаха той да рухне, ако не успееше да проходи с помощта на патерици и шини, и се наложеше да остане в инвалидната количка.

Според тях шансовете последното да стане бяха големи. Смятаха, че трябва да бъде благодарен, че изобщо има чувствителност в краката си, като се имат предвид пораженията на гръбнака му. Обясниха му, че съществува голяма разлика да имаш чувствителност в краката и да можеш да ходиш.

При изписването сестрите се изредиха да го прегръщат и да плачат. Всички го бяха заобичали, развълнувани от дълбоката му привързаност към Изабел. Смятаха, че самият факт, че двамата бяха оживели след катастрофата, беше най-големият им подарък в живота. Това им беше дало съвсем нова вяра и надежда. Всички в интензивното отделение бяха удивени от оцеляването им.

Бил обеща да им изпрати картички от Ню Йорк и поръча подаръци за всички от „Хародс“. На сестрите купи красиви златни гривни, а на лекуващия лекар швейцарски часовник „Патек Филип“. Той беше щедър, мил, внимателен и оценяваше грижите, които бе полагал персоналът за него. Щеше да липсва на всички. До летището го придружиха сестра и санитар, а представител от рехабилитационния център щеше да го чака на летище „Кенеди“ в Ню Йорк.

Бил се обади на дъщерите си, за да им каже, че пристига, и те обещаха да го посетят на следващия ден в рехабилитационния център. Нарочно не се обади на Синтия, защото искаше да постави известна дистанция между тях. Бил смяташе, че така ще бъде по-добре и за двамата след развода. Той й остави значителна сума пари, къщата и няколко коли, а също и внушителен пакет акции.

Той беше подписал документите по развода предишния месец. Синтия остана удивена от бързината, с която се уредиха формалностите и от щедростта му, и продължаваше да смята, че това се дължи на желанието му да се ожени за Изабел, въпреки че той й каза ясно и открито, че няма такива намерения. Ако Синтия не беше видяла с очите си колко е влюбен в Изабел, може би щеше да му повярва.

Първите няколко часа Бил се чувстваше удобно в самолета, но после вратът и гърбът го заболяха. Той носеше шини и изпита облекчение, че пътува със собствен самолет, защото можеше да се изпъне, колкото му е удобно. За него това беше от огромно значение. Лекарят го посъветва да се въздържа от пиене и ядене по време на полета и Бил го послуша. От болницата му бяха предложили да го придружи сестра по време на полета, но той отказа и щом самолетът излетя, веднага съжали. Искаше да докаже, че може да бъде независим. Когато кацнаха в Ню Йорк, той беше напълно изтощен и изпитваше силни болки.

Чакаха го двама мъже от помощния персонал на болницата и шофьор. Те го прекараха през митницата без проверка, а отвън беше паркирана линейка, оборудвана със специална болнична носилка. Заведоха го до тоалетната и Бил си помисли дали да не звънне на Изабел от летището, но реши да изчака да пристигне в рехабилитационния център. Изпитваше силни болки и искаше час по-скоро да легне на носилката.

— Сега по-добре ли е? — попита единият от мъжете, когато го настаниха в линейката, и Бил се усмихна.

— Полетът беше кошмарно дълъг. — Беше се измъчил, макар че лежа през по-голямата част от полета. Беше си опънал седалката като легло, но дори и така се получаваше лек ъгъл, който му причиняваше болки. Това му напомни още веднъж, че има да измине дълъг път, докато се възстанови, но той не се съмняваше, че ще успее да го стори. Все пак мисълта, че това ще му отнеме много време, не можеше да не го разстройва.

Донесоха му термос с кафе, студени напитки и сандвич. Когато потеглиха, Бил се чувстваше значително по-добре. Навън беше прекрасен есенен ден, а въздухът беше приятно топъл.

Трябваше им половин час, за да стигнат до болницата, която представляваше огромен комплекс, простиращ се върху добре поддържан терен в покрайнините на Ню Йорк. Имаше повече вид на луксозен спортен клуб, отколкото на болница, но Бил беше прекалено изморен, за да го разглежда. Искаше само да се добере до леглото. На игрището играеха два отбора в инвалидни колички, а отстрани ги наблюдаваха хора на болнични носилки, които ги насърчаваха. Атмосферата изглеждаше приятелска, повечето хора бяха дейни и пълни с енергия. Бил обаче се чувстваше депресиран. Болницата щеше да бъде негов дом за една година или в най-добрия случай — за девет месеца. Той се чувстваше като дете, изпратено в пансион, и изпитваше носталгия по Изабел и лондонската болница с познатите лица, с които беше свикнал. Дори не си позволи да мисли за дома си в Кънектикът. Той вече беше част от миналото. Когато го откараха в стаята му, в очите му имаше сълзи. Никога досега през целия си живот не беше се чувствал толкова безпомощен и самотен.

— Всичко наред ли е, господин Робинсън?

Бил можа само да кимне.

Стаята изглеждаше като стандартна стая в добър хотел. Въпреки безбожната цена обстановката не беше луксозна, нямаше излишна украса и удобства, освен единичното болнично легло като онова в лондонската болница, модерното обзавеждане, чистия килим и плакат с пейзаж от Южна Франция. Репродукцията на акварела му беше позната, стори му се, че разпознава Сен Тропе. Стаята беше светла, с отделна баня. Имаше факс, телефон и извод за включване на компютър. Казаха му, че не могат да му поставят микровълнова печка, но той и не искаше. Макар че не го споменаха, причината беше, че не искаха пациентите да се хранят сами по стаите си и да се изолират. Целта беше да се хранят в трапезарията с другите, да се включват в спортните прояви, да използват салона за развлечения и да се сприятеляват. Всичко това беше част от процеса на рехабилитация, включително общуването при новите обстоятелства. Без значение кой беше той, кой е бил или ще бъде, те искаха да се включи активно в тяхната общност, докато трае възстановяването му.

Телефонът и факсът му напомниха, че трябва да се свърже със секретарката си. През последните два месеца и половина политическите му цели се бяха стопили почти до нулата. Той не можеше да върши работата си от леглото и секретарката му беше отменила всички срещи. Нямаше как да запознава хората, да планира кампании или да направлява протежетата си успешно. За тази цел беше нужна здрава ръка и денонощно стоене на борда. Докато оглеждаше стаята, Бил отново си помисли, че дори и да е в състояние да се върне към работата си, тази страна от живота му щеше да остане замразена за още една година.

В стаята имаше малък хладилник, пълен със същите неща като минибаровете в добрите хотели — сода, леки закуски, шоколад. Той остана приятно изненадан, когато откри, че има две половинлитрови бутилки с вино. След като остана сам в стаята, той отвори бутилка кока-кола, отпи глътка и си погледна часовника. Искаше да се обади на Изабел, но се опасяваше, че Гордън може да си е вкъщи. Въпреки това се обади, защото се чувстваше твърде самотен, за да отлага разговора. Ако вдигнеше Гордън, щеше да затвори.

Изабел вдигна слушалката на второто позвъняване. При нея беше единадесет часа вечерта, но гласът й звучеше бодро. Познатият нежен глас прониза като с нож сърцето му. Бил копнееше да я чуе.

— Моментът удобен ли е? — веднага попита той и Изабел се засмя.

— За какво, любов моя? Всъщност много е удобен, ще ми се да беше тук. Гордън е в Мюнхен тази нощ. Как мина пътуването?

— Мъчително — призна си той, без да се оплаква повече. — Намирам се в затвор. — Бил отново се огледа наоколо и макар да знаеше, че в новата болница не е толкова зле, се чувстваше силно депресиран. — Мразя това място — добави той, като дете в пансион, на което му е домъчняло за вкъщи.

— Е, хайде, бъди добро момче. Като се върнеш, ще ти подготвя страхотна изненада — окуражи го тя, точно както правеше със Софи. — Ще свикнеш и преди да се усетиш, вече ще е свършило. Може би ще останеш по-малко, отколкото очакваш. — Тя се стараеше да го ободри, но той звучеше много потиснато и сърцето й се сви.

Как й се искаше да може да направи нещо за него, но от това разстояние беше много трудно. И двамата трябваше да се борят сами. В много отношения неговата борба беше много по-тежка от нейната.

— Ами ако остана две години тук? — попита той. Отново звучеше като малко дете.

— Това няма да се случи. Обзалагам се, че ще приключиш за нула време. Какви са хората в центъра?

Още в Лондон и двамата се бяха опасявали, че центърът ще бъде пълен със старци, възстановяващи се след удари, с които той нямаше да има много допирни точки. Но от малкото, което видя по пътя към стаята си, повечето пациенти бяха млади, дори по-млади от него. Много от тях бяха стигнали дотук като резултат от падания при каране на ски, злополучни скокове в басейн, автомобилни катастрофи и травми в гимнастическия салон. Хората, които бяха мотивирани да се лекуват в този център, в по-голямата си част бяха млади, с дълъг и продуктивен живот пред себе си.

— Мисля, че са съвсем нормални — въздъхна той и погледна през прозореца към открития басейн с олимпийски размери, където много от пациентите плуваха, а инвалидните им колички бяха паркирани отстрани. — Просто не ми се стои тук. Искам да се върна във Вашингтон и да работя или да съм в Париж при теб. Сякаш животът тече покрай мен.

Не беше възможно да бъде на нито едно от двете места и най-много се страхуваше, че никога отново нямаше да бъде. Трябваше да може да седи в продължение на часове, да възвърне издръжливостта си, да пътува свободно сам, да се грижи за себе си. Издръжливостта, подвижността и ясният ум бяха жизненоважни за кариерата му. Бил се опасяваше, че сега ще възникне и известна психологична бариера в отношенията на хората към него. Хората понякога бяха доста странни и нищо чудно да сметнеха, че неспособността му да ходи го е увредила и в други отношения и той нямаше да може да води успешни кампании. Трудно беше да предположи в каква насока щяха да се проявят човешките предразсъдъци. За него беше жизненонеобходимо по ред причини да се изправи отново на крака.

За Изабел нямаше никакво значение дали Бил ще може да ходи, но искаше той да се оправи заради него самия. Любовта й към него не можеше да се промени. Тя му го беше казвала многократно, но той беше обсебен от мисълта да проходи отново. Не желаеше да бъде зависим от никого. Нито от Синтия, нито от дъщерите си, нито от сътрудниците си и със сигурност не от Изабел. Ако не можеше да я закриля, да се грижи за нея, да застане до нея като мъж и да я люби, тогава той нямаше намерение да бъде част от живота й. Много неща зависеха от възстановяването му и макар да не й го беше казал направо, Изабел усещаше, че залогът е твърде висок. Сега й оставаше само да се моли за него и да бъде до него, дори само по телефона.

— Как е Теди? — попита загрижено той. — Ти как си?

— Добре съм. Софи вчера замина в колежа. Теди все още е много изтощен, притеснявам се за сърцето му. На моменти си мисля, че състоянието му се влошава, но той изведнъж се стабилизира и денят му минава добре. Трудно е да се каже, но има силен дух.

Откакто си беше вкъщи, Теди беше в добро настроение, но инстинктът й подсказваше, че лекарят има право и Теди е по-слаб от всякога. Здравето му беше силно разклатено.

— Оливия и Джейн се върнаха в колежа, но казаха, че ще дойдат да ме видят през уикенда.

— Синтия ще дойде ли?

Изабел ревнуваше донякъде от Синтия, макар че не искаше да го признае. Бил го усещаше и се чувстваше поласкан. Всъщност Синтия беше предложила да дойде с момичетата, но той сметна, че идеята не е добра. Не искаше Изабел да знае за този разговор, защото не й беше казал за развода. Продължаваше да мисли, че така тя няма да се чувства задължена към него, щом и двамата бяха женени. А нямаше да си мисли и че той очаква същото от нея или че си търси някоя друга. Ако тя се освободеше от Гордън, той щеше да я чака. Но Бил смяташе, че само ще усложни положението, ако й каже за развода, затова продължаваше да се прави, че е женен за Синтия.

— Мисля, че Синтия е извън града за няколко дни — каза небрежно той.

Изабел винаги бе смятала, че Синтия проявява безчувственост, като не се съобразява с него, но никога не си позволи да сподели мнението си с него.

— Гордън е в Мюнхен за два дни на някаква конференция, свързана с банката. Ще се върне вкъщи за почивните дни. Мисля, че си има планове — осведоми го тя.

Тя самата вече не беше част от плановете на Гордън, а и нямаше желание да бъде. След Лондон тя се чувстваше напълно отчуждена от него и не се засягаше, че не я води никъде със себе си. Той просто приемаше от само себе си, че тя иска да си остане вкъщи със сина си и беше прав. Изабел все още се изморяваше много бързо. Тя си лягаше рано и стоеше по цял ден с Теди. Преди заминаването на Софи двете излязоха да обядват навън и това усилие остави Изабел почти без сили. Лекарят й обясни, че ще минат месеци, преди да се почувства както преди.

Това важеше още повече за Бил. Полетът беше цяло изтезание за него. От месеци не беше изпитвал подобна болка, която още го мъчеше, докато говореше с нея.

— Какво ще правиш довечера? — попита го нежно Изабел.

Разбираше, че той е изморен и тъжен и се тревожеше за него.

— Предполагам, че ще си легна. Тук няма обслужване по стаите, но аз и без това не съм гладен.

Болеше го твърде силно, за да се храни, а не искаше да взема болкоуспокояващи. Спря ги още преди няколко седмици, защото се боеше да не се пристрасти към тях. За щастие това не стана, но той не искаше да започва отново да ги взема.

— Може би не е лошо да се поразходиш и да разгледаш наоколо.

Не й харесваше идеята Бил да стои затворен в стаята си. Щеше да се чувства прекалено самотен и тя се опасяваше, че така той ще падне духом още повече.

— Ще го оставя за утре. Тук не ти предлагат голям избор. Започвам терапията в седем сутринта и няма да се прибера в стаята си чак до пет следобед. — Режимът беше много натоварен, но той беше избрал този център именно по тази причина. Бил смяташе, че ако работи по-усилено, по-бързо ще постигне резултати. А сега искаше само да си тръгне, дори преди да е започнал. — Ще ти се обадя утре сутринта, веднага щом стана. — При нея щеше да бъде обед и времето беше удобно да й позвъни. Ако й се обадеше вечерта, когато се прибереше в стаята, при нея щеше да е единадесет вечерта. Ако Гордън вдигнеше телефона, това щеше да й създаде проблеми.

— И аз мога да ти се обаждам понякога — предложи тя, но Бил й каза, че е по-добре той да й се обажда, което беше истина.

— Ще ти се обадя утре, скъпа — каза накрая той, прекалено изтощен, за да говори дори и с нея.

Болката в гърба направо го оставяше без дъх и той имаше усещането, че е на светлинни години от нея и от живота, който познаваше. Наистина най-накрая се бе върнал в САЩ, но това не му помагаше с нищо. Намираше се сякаш на необитаем остров и беше осъден да остане на него цяла година. Това не беше ободряваща мисъл.

— Обичам те, скъпа — прошепна той в слушалката.

След като затвори, Изабел дълго лежа, замислена за него. Така й се искаше да може да го прегърне и да го утеши, но от това разстояние можеше само да го обича и да го окуражава да мисли позитивно.

 

 

На следващата сутрин Бил стана в шест часа. След разговора си с Изабел той изобщо не бе ставал от леглото. Само се бе претърколил и бе заспал облечен, докато алармата не го събуди. Чувстваше се пребит от умора и едва се движеше. Той позвъни на санитаря да му помогне да седне на стола и се запъти към банята. Половин час по-късно вече се чувстваше по-добре и се обади на Изабел, преди да излезе.

— Как си, скъпи? — попита загрижено тя.

Той звучеше по-бодро и беше в по-добро настроение от предната вечер.

— Много по-добре. Снощи бях като труп.

— Знам — усмихна се тя.

Теди се беше събудил в добро настроение и навън беше прекрасен септемврийски ден. При нея беше обяд.

— Съжалявам, че снощи бях толкова унил. Чувствах се като дете, което за пръв път е отишло на лагер.

Тя се усмихна при тези думи, защото си беше помислила същото.

— Знам. Прииска ми се да хвана самолета и да те прибера у дома — съчувствено каза тя.

— Така обикновено постъпват майките. Бащите само казват на хлапетата да се стегнат. Това е основната разлика между двата пола. Всеки път, когато момичетата отиваха на лагер, те се затъжаваха за дома. Синди винаги искаше да ги прибере по-рано, а аз настоявах да си изкарат смяната.

— И кой надделяваше? — попита развеселена Изабел. Досега Бил не беше споменавал за тази черта от характера на Синтия, която й се стори по-симпатична отпреди. Тя би постъпила по същия начин. Докато не замина за университета, Софи не се беше отделяла от майка си. Изабел искаше тя да се запише в Сорбоната, вместо да ходи в Гренобъл.

— Тя, разбира се. Аз бях непрекъснато извън къщи и не можех да наложа правилата си. Когато се приберях, те вече си бяха вкъщи.

— Браво на нея.

— Е, по-добре да вървя, за да видя какви мъчения са ми приготвили. Убеден съм, че тук те са издигнати в култ.

Всъщност той изобщо не беше подготвен за режима, на който го подложиха.

След умерената терапия в лондонската болница това тук беше като да се запишеш във флота. Бил си направи упражненията на стола, доколкото можа. Дадоха му да вдига тежести, за да заякне горната част на тялото му. Трябваше да се упражнява и на гладиатор. Имаше специална физиотерапия за врата му, продължителни упражнения в басейна и специален комплекс за краката. За обяд разполагаше само с половин час и почти не му остана време да отиде до трапезарията, нито да поговори с някого. Когато се прибра в стаята си в пет, той беше толкова уморен, че едва се движеше. Не успя да се премести от стола на леглото, затова позвъни на санитаря, който се усмихна, когато Бил изпъшка.

— Добре сте потренирали днес, господин Робинсън.

Той беше млад афроамериканец, пострадал при тренировка на бейзбол преди пет години. Сега учеше за рехабилитатор. Бил се почувства обнадежден, когато видя, че при него няма и следа от предишните увреждания и той е във фантастична форма. Момчето беше двадесет и шест годишно.

— Шегуваш ли се? — погледна го с нещастно изражение Бил. — Мисля, че днес се опитаха да ме убият.

— След няколко седмици това изобщо няма да ви прави впечатление. Ще правите упражненията с лекота и дори ще са ви приятни — добави той и предложи да му направи масаж.

Бил не можеше да си представи, че това време някога ще дойде. Реши да пропусне вечерята и да си остане в леглото. Беше задрямал, когато се събуди от почукване на вратата и попита сънено кой е. Когато отвори очи, един младеж в инвалидна количка вече беше в стаята му.

— Здрасти. Аз съм Джо Андрюс. Настанен съм в съседната стая. Ще се навиеш ли за един баскетболен мач в осем?

Бил го погледна и изстена, после се разсмя. Андрюс седеше свободно на стола си и явно можеше да движи само едната си ръка. Той беше хубаво момче на около двадесетина години. Преди шест месеца беше преживял катастрофа, в която бяха загинали шест души.

— Баскетбол? Шегуваш ли се? Можете да ме използвате за топка. Не мисля, че ще съм в състояние отново да седя, камо ли да се движа.

— В началото винаги е трудно — усмихна му се Джо, — после става по-лесно. Мястото е страхотно. Преди шест месеца бях завързан към специална дъска и можех да движа само очите си. Мислех си, че ще бъда щастлив, ако мога да почеша си носа.

Начинът му на мислене беше много зрял.

Бил изстена отново и седна.

— Ти имаш за съюзник младостта си — подчерта Бил, макар че преди катастрофата и той беше в много добра форма, — а аз съм един стар човек.

— Тук няма стари хора. Капитанът на баскетболния отбор е на осемдесет и две години, с удар. Играл е за янките преди шестдесет години.

— Аз съм изпаднал от лигата си. По-добре да се бях записал във флота.

— Щеше да ти е по-лесно, но нямаше да е толкова забавно. Тук има няколко наистина хубави жени.

По някакъв забавен начин Бил се почувства като в колежа. Момчето веднага спечели симпатиите му. То имаше весели очи, хубава усмивка и яркочервена коса.

— Май не си се помайвал тук.

Това не беше вярно, но поне Джо отново имаше желание да се забавлява. Момичето, за което беше сгоден, бе загинало в катастрофата, но той не спомена този факт пред Бил.

— През почивните дни ходя в Ню Йорк. Може, ако искаш, и ти да дойдеш с мен някой път. Само за двадесет минути с влака и сме в центъра.

— Трудна работа. Точно сега не мисля, че съм в състояние да се движа.

— Защо не дойдеш да погледаш мача? Ще те запозная с някои от момчетата.

Той беше решен да въвлече Бил в центъра на събитията. Джо беше старши отговорник на етажа и доброволно се занимаваше с приобщаването на новите пациенти, както в случая с Бил. Важно беше за духа на пациентите да се включат в повече социални дейности извън тяхната собствена терапия. Именно това бе спасило живота на Джо. При постъпването си в рехабилитационния център след катастрофата Джо бе искал да се самоубие. А сега беше преминал през най-лошото и отново беше взел живота си в ръце.

— Наистина ли има момичета? — пошегува се Бил.

— Ти женен ли си? — попита Джо, опитвайки се да го предразположи.

Виждаше се, че има подход към хората и действително е приятно момче.

Бил се натъжи, като го гледаше, седнал в инвалидния стол.

— Не. Развеждам се.

— Много лошо. В отбора има две момичета. Едната е осемнадесетгодишна.

— Предпочитам да не си слагам пак веригите, ако успея да се опазя. Другата на колко е години?

— Шестдесет и три — ухили се Джо.

— Тя остава за мен. Повече ми подхожда като възраст.

— Ти на колко години си?

— Петдесет и две, но днес навърших деветдесет.

— Вечерял ли си?

— Смятам да я пропусна тази вечер.

Предната вечер също я пропусна. Не си струваше усилието да излиза, след като веднъж се беше прибрал в стаята си.

— Идеята не е добра. Ще дойда да те взема в шест и половина, а ти си помисли за мача след това. — Джо дори не го попита и преди Бил да има време да възрази, него вече го нямаше.

Момчето си изпълни задачата и въпреки нежеланието си, в шест и половина Бил отново седеше на стола си и се чувстваше много по-добре отпреди един час. Беше изкъпан, избръснат и сресан. Носеше фланелка и маратонки, и двамата с Джо се запътиха към трапезарията, сякаш бяха колежани. Джо явно познаваше всички и представи Бил на един куп хора. Джо успя да му разкаже, че е на двадесет и две и е от Минеаполис. Беше завършил колеж и искаше да се запише да следва право през следващата година. Имаше две сестри и брат близнак, който беше загинал в катастрофата, заедно с годеницата му и пътниците от другата кола. Братът на Джо шофирал през една снежна вечер, когато другата кола ги ударила челно. Много пациенти в болницата бяха преживели трагедии: деца, които си бяха играли като всички свои връстници; жена, простреляна в гръбначния стълб, докато купувала кока-кола за децата си в магазина посред бял ден; хора, пострадали при най-различни злополуки и катастрофи. Много от тях се подлагаха не само на физиотерапия, но и на психотерапия, също като Джон и жената с простреляния гръбнак. Целта на лечението беше да ги подготвят да водят пълноценен, продуктивен и нормален посвоему живот, когато напуснеха болницата.

В центъра бяха настанени двеста пациенти, а около триста идваха всеки ден като приходящи. Онези, които живееха тук, формираха ядрото на общността, грижеха се един за друг и с течение на времето започваха да се чувстват като семейство. Шумът в трапезарията напомняше на Бил не толкова за колежа, колкото за коктейл в разгара си. Всички се смееха, говореха, уговаряха си срещи, хвалеха се с победите си през деня или се оплакваха от прекомерното натоварване. Бил си помисли, че отдавна не беше виждал толкова много усмихнати лица. Обстановката тук нямаше нищо общо с очакванията при пристигането му.

— Следващата седмица има турнир по тенис, ако играеш — осведоми го Джо, докато разговаряше едновременно с още около шестима души, четирима от които бяха момичета.

Това не беше необичайно за болницата, където имаше много привлекателни млади мъже в инвалидни колички. Бил предположи, че около половината от хората, които видя, бяха мъже на около двадесет години. Другата половина покриваше широк спектър от възрасти и по-малко от половината от тази група бяха жени и момичета. Три четвърти от пациентите бяха от мъжки пол. Явно мъжете по-често ставаха жертва на злополуки или имаха по-лош късмет, караха прекалено бързо колите си, поемаха по-голям риск или се занимаваха с екстремни спортове. Тук обаче имаше и мъже и жени на възрастта на Бил. На неговата маса седеше едно красиво момиче с изящно лице, което говореше забавено. Тя беше модел и бе паднала по едно мраморно стълбище по време на снимки, при което беше получила масивна травма на главата. Беше прекарала шест месеца в кома и докато говореше с нея, Бил осъзна какви късметлии бяха с Изабел. Момичето се казваше Хелена, а най-добрата й приятелка в рехабилитационния център беше една балерина, пострадала при катастрофа и решена на всяка цена да се върне отново на сцената. Това бяха хора, изправени пред неимоверни трудности, които правеха героични усилия да преодолеят лошия си жребий. Бил изпита възхищение към тях.

Към края на вечерята той отново се чувстваше добре и Джо и Хелена го убедиха да дойде на мача. Той се съгласи, но без да играе. Искаше само да погледа.

— Играчите са доста добри — усмихнато каза Хелена със заваления си говор.

Тя също седеше в инвалиден стол, защото вследствие на травмата на главата получаваше световъртеж и понякога най-неочаквано падаше. В стола се чувстваше по-сигурно. Красотата й порази Бил и той си помисли, че прилича на Изабел. От Джо знаеше, че е работила в Ню Йорк, Париж и Милано, и е била на кориците на „Вог“ и „Харпърс Базар“ преди злополуката. Според Джо тя се възстановяваше забележително добре.

— Следващия път може и ти да поиграеш — окуражи тя Бил.

— А ти защо не играеш? — пошегува се Бил.

Хелена беше по-висока от повечето мъже, съдейки по безкрайно дългите й крака. Носеше къси панталони, сандали, имаше безупречен педикюр с яркочервен лак. Много от младите мъже я заглеждаха, но тя си имаше приятел — фотографът, с когото работела по време на злополучния инцидент. Момчето й беше изключително предано. Двамата планираха да се оженят, щом Хелена излезеше от болницата. На ръката й имаше годежен пръстен с размерите на яйце, както би се изразила Синтия.

Бил и Хелена наблюдаваха играта един до друг. Около тях имаше многобройна публика, която викаше и крещеше окуражително към играчите от двата отбора. Всички се радваха, независимо кой бележеше точка. Самият факт, че играеха, беше победа за тях. Бил беше впечатлен от уменията им.

— Женен ли си? — попита Хелена.

Всички знаеха, че обожава годеника си. Тя просто проявяваше любопитство към Бил, който беше хубав мъж и при други обстоятелства тя вероятно би била привлечена от него, ако не беше щастливо сгодена.

— Разведен. Почти. След няколко месеца.

— Много неприятно — каза със съчувствие тя. — Тук ще бъдеш много популярен — усмихна се широко Хелена.

Бил си помисли, че досега не е виждал толкова много добре изглеждащи мъже, събрани на едно място, повечето от които бяха наполовина на неговите години. Това обаче не го притесняваше, защото той не се смяташе за свободен, тъй като обичаше Изабел.

— Имаш ли си приятелка?

Бил се канеше да каже не, но изведнъж реши да е откровен с нея.

— Да.

— Ще се ожените ли? — Въпросът попадна право в целта.

— Не. — Бил се отказа от увъртането. Тук нямаше защо да пази тайни. — Тя е омъжена и няма намерение да се развежда. И без това не й е лесно.

— Какво искаш да кажеш? — погледна го тя настойчиво и пропусна да види как единият от играчите отбеляза точка.

Врявата в огромната зала беше оглушителна, но тя се интересуваше повече от отговора на Бил.

— Означава, че тя си има достатъчно свои проблеми, за да я товаря и с моите. Едно от децата й е много болно. Тя няма нужда от съпруг в инвалиден стол.

— Защо? Какво значение има? По-добре престани да разсъждаваш по този начин. Тя така ли го възприема?

— Вероятно не, но аз така чувствам нещата. Нямам намерение да се превръщам в бреме за нея.

— Много мило от твоя страна. Ами те какво да кажат? — посочи тя участниците в мача, които бутаха количките си един в друг, караха с пълна скорост из игрището, усмихнати и облени в пот. Очевидно беше, че си прекарват страхотно. — Да ти приличат на бреме?

— Аз не съм женен за тях. Може би щях да ги възприема като бреме, ако бях. Виж, Хелена, не мога да танцувам, не мога да стоя прав, не мога да се разхождам по улицата, дори не знам дали някога ще мога пак да ходя. Не мога да натоварвам другиго с моите проблеми. — Той дори не си помисли да й каже за провала си като мъж.

— Ти какъв си? Кънкьор? — попита тя, като повдигна едната си вежда.

Тя беше умно момиче и начинът й на мислене допадаше на Бил.

— Занимавам се с политика.

— Да не би да не можеш да работиш седнал? Това е ново за мен.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, знам. И аз разсъждавах по същия начин, но разбрах колко съм грешила. Говорът ми е смешен. Понякога забравям мисълта си, падам по средата на някой разговор. Доста неловко. Освен това не знам дали ще мога някога отново да работя, но проклета да съм, ако позволя това да ми провали живота. Не съм човек, който се отказва без бой. Мога да правя и други неща. Все още изглеждам доста прилично — скромно отбеляза тя и Бил вдигна изразително очи нагоре. Вече бяха приятели. Приятелствата тук се завързваха бързо, като на кораб. Общото нещастие ги сближаваше още повече. — Все още не съм загубила интелектуалните си способности, макар понякога да звуча глупаво. Ако това не се нрави някому, да върви по дяволите. Годеникът ми не дава пукната пара за подобни притеснения и ако не мислеше така, нямаше да го погледна. Навярно трябва да оставиш дамата сама да реши.

— Положението е малко по-сложно.

— Има ли прости неща в този живот? — заяви невъзмутимо тя, докато наблюдаваше играта, после отново обърна поглед към Бил. — Гледай само да не вземеш погрешно решение само защото си убеден, че си прав. Залагам си задника, че ако тя заслужава любовта ти, което най-вероятно е така, за нея няма да има никакво значение можеш ли да ходиш или не.

Бил знаеше, че тя има право. Само че пред Изабел стоеше проблемът с Теди. Според Бил връзката им зависеше от това, дали той ще може да ходи отново. Това беше условието, което той си беше поставил без знанието на Изабел.

— Знаеш ли, Хелена, бих искал да приема този бас — не пропусна да се пошегува той.

Въпреки това думите й силно го развълнуваха, не само заради смелостта, но и заради прямотата й.

— Кой бас?

— За задника ти — отвърна той и тя се разсмя с глас.

— Успокой се, голямо момче. Ти обичаш друга, а аз съм сгодена.

— Колко жалко — заяви развеселен той.

Двамата седяха заедно до края на играта като стари приятели.

Отборът на Джо победи и той се присъедини към тях щастлив и потен. Прекрасно момче — помисли си отново Бил, докато отиваха към трапезарията, за да пийнат по нещо безалкохолно. Там бяха и повечето от участниците в мача и техните поддръжници. Вечерта се оказа много приятна и когато Хелена се прибра в стаята си, Джо се ухили съучастнически на Бил.

— Е, тя ще развали ли годежа си? — попита той. — Досега никой от нас не е успял.

— Работя по въпроса, но засега безуспешно.

И двамата знаеха, че това е само шега. Хелена беше лудо влюбена в годеника си. Джо каза, че той бил страхотно момче. Щели да се женят през пролетта и Хелена имала твърдото намерение да измине пътя до олтара без помощта на количката. От онова, което Бил беше видял тази вечер — несломимият дух, който струеше от нея — той не се съмняваше, че тя ще успее. Тя беше забележително момиче.

— Хелена има сестра, която идва да я вижда — осведоми го Джо по пътя към стаите им. — Прилича на жаба. — Бил се разсмя силно. — Сигурно са от различни майки или нещо такова. Хелена ме запозна с нея и щях да падна, като я видях. Но все пак е приятно момиче.

Двамата размениха типично мъжки погледи и Бил отново се засмя.

— Понякога стават такива неща.

— Значи следващия път ще играеш с нас? — попита Джо, докато се придвижваха по коридора.

— По-скоро предпочитам да гледам.

Беше му приятно да поговори с Хелена и думите й го накараха да се замисли, макар че не беше съгласен с нея.

Нямаше намерение да се превърне в товар за друг човек или да играе ролята на безпомощен инвалид, със сигурност не и за Изабел, дори да се виждаха само няколко пъти годишно. Тя нямаше нужда от подобно главоболие. Другите грижи й бяха достатъчни.

— Искаш ли утре да дойдеш с мен в Ню Йорк? Няколко от момчетата ще дойдат. Ще вечеряме навън, после ще гледаме някое представление.

— С удоволствие — любезно отвърна Бил, — но дъщерите ми ще дойдат да ме видят.

Оливия идваше от Джорджтаун, а Джейн от Нюйоркския университет.

— На колко години са? — заинтересува се Джо. Той определено се интересуваше от жени, макар да не беше ходил на среща след смъртта на годеницата си.

— Деветнадесет и двадесет и една. Бих искал да те запозная с тях, ако си тук.

— Няма да тръгна преди шест часа — каза Джо на вратата. — Имам уговорка за плуване, но ще бъда тук.

Преди катастрофата Джо бе бил капитан на отбора по плуване в колежа.

— Ще се оглеждам за теб — обеща Бил, преди да се разделят.

Стана му криво, че не му остана време да се обади на Изабел, а сега беше твърде късно. При нея беше пет часът сутринта. Той реши да изчака още един час, когато тя ставаше и тогава да й се обади.

Той легна в леглото, като се стараеше да не заспи и в полунощ й позвъни. Изабел вдигна слушалката почти веднага и той усети облекчението в гласа й, когато разбра кой й се обажда.

— Добре ли си? Притесних се за теб.

— Всичко е наред. Ходих да гледам баскетболен мач. Тук не ми дават дъх да си поема, но мястото е много добро. — Той й разказа за хората, с които се бе запознал, за техните истории и за терапията, на която го подлагаха.

— Боже мой! Аз едва ли бих могла да направя и една част от всичко това! — възкликна тя.

— Не съм убеден, че и аз мога. Дават ни само по един ден почивка. Момичетата идват утре и се радвам, че ще ги видя.

От два месеца не ги беше виждал и много му липсваха. Бил с изненада установи, че Синтия също му липсваше. След тридесет години заедно, тя се бе превърнала в навик, от който му беше трудно да се откаже, макар че вече не я смяташе за част от живота си.

— Ти как си, скъпа?

— Добре съм. Току-що ставам. Теди още спи.

Те побъбриха още малко и приключиха разговора, когато Изабел чу, че Теди е буден. Тя все още мислеше за Бил, докато отиваше да провери как е синът й. Даде му сутрешните лекарства и той веднага заспа отново. Изабел отиде в стаята си, облече се и застана на прозореца, загледана в градината, докато мислено беше при Бил. Мисълта, че щеше да мине много време, преди да се видят отново, я изпълваше с тъга, но каузата си заслужаваше чакането. Изабел знаеше, че можеха да не се видят цяла година.

Бил заспа с усмивка, докато си мислеше за нея. Думите на Хелена звучаха в главата му, виждаше смисъл в тях, но продължаваше да смята, че не се отнасят за него. Той нямаше място в живота на Изабел или в нечий друг живот, ако не можеше отново да проходи. Вярваше го с цялото си същество, макар видяното днес в центъра да го убеждаваше в противното. Все пак Хелена беше красива и млада, и жена… Тя просто не разбираше как се чувства той… За него беше различно… Защото бе мъж. Бил знаеше, че ако не може да се върне в живота на Изабел изправен на собствените си крака, щеше да е по-добре да не го прави изобщо.