Даниел Стийл
Целувката (12)

12.

Самолетът, за чийто полет секретарката на Гордън беше резервирала място, кацна на летище „Шарл де Гол“ малко след два часа следобед. Изабел нямаше друг багаж, освен малка чанта с тоалетните й принадлежности, няколко книги и снимки на децата и на Бил. Служителят на летището хвърли бегъл поглед на паспорта й и даде с ръка знак да минава. Никой не я чакаше. Гордън не беше дошъл, не бе казал и на Софи с кой полет пристига майка й.

Когато се качи на изпратената от Гордън кола, Изабел с удивление установи колко изтощена се чувстваше. Едва пристъпваше. Знаеше, че сигурно се дължи не само на прекомерното вълнение, но и на рязката промяна да е отново навън. Сестрата я закара с инвалидна количка до колата. През това време Изабел не преставаше да мисли за Бил. Опита се да му се обади, преди да се качи на колата, но сестрите в Лондон й казаха, че спи. Тя не пожела да го буди, защото нямаше какво друго да му каже, освен че го обича и не може да понася да е далеч от него. Вече се чувстваше самотна, а дори още не беше се прибрала вкъщи. Все пак знаеше, че когато види децата, отново ще се почувства щастлива.

По време на полета почти не разговаряха със сестрата. Тя беше наета от болницата, освен това работеше като частна сестра. Връщаше се в Лондон с полета в шест същата вечер. Изпълняваше само ролята на болногледачка по време на пътуването, както бе казал Бил, но идеята беше добра, след като Гордън нямаше да я придружава. За нея беше по-добре да не е сама, в случай че й призлее, припадне или се изплаши и притесни. Боледуването й бе продължило много дълго и шокът, на който беше подложена, беше огромен. Сестрата й зададе няколко въпроса за катастрофата, тя вече беше видяла картона на Изабел, и след малко потъна в мълчание, а в самолета през цялото време чете книга.

Изабел се чувстваше странно потисната, докато прекосяваха града. Изобщо не се вълнуваше, че вижда отново Париж, а гледката на Айфеловата кула не събуди никакви чувства в нея. Искаше само да е от другата страна на Ламанша, в болницата при Бил. Когато колата премина на левия бряг на Сена, тя се насили да мисли за Теди и Софи. Предвкусването на срещата с децата й я развълнува, особено след като колата зави по улица „Гренел“. Сега мислеше само за тях, не можеше да дочака да ги види и в същото време, когато се сетеше за Бил, непреодолимият копнеж и тъгата стягаха сърцето й.

Огромните бронзови врати към двора бяха широко отворени в очакване на пристигането й. Пазачът чакаше колата и когато шофьорът я паркира в двора, тя погледна нагоре към къщата. Никой не се показа. Прозорците на децата гледаха към градината, а тя не очакваше Гордън да си е вкъщи по това време. Той я беше предупредил, че ще се прибере в шест, тъй като има много натоварен ден и тя бе отвърнала, че го разбира. Това беше неговият начин да й покаже, че тя не може да го контролира и това няма да се промени. Когато слезе от колата, никой не я посрещна.

Пазачът се поклони и мълчаливо докосна козирката на шапката си, когато тя му кимна. Шофьорът обърна колата, а сестрата я придружи по стъпалата до входната врата.

Изабел натисна звънеца и почака малко, преди да се появи домашната помощница Жозефин. Тя погледна Изабел, избухна в сълзи и я прегърна.

— О, мадам…

Беше се опасявала за живота на Изабел и беше искрено щастлива да я види жива и здрава. Жозефин работеше в къщата още от първата година на брака им. Изабел я прегърна и се усмихна, докато Жозефин бършеше с ръце сълзите си.

— Толкова се радвам да те видя — каза Изабел, като пристъпи в познатото антре и се огледа наоколо.

Изглеждаше по-различно, отколкото си го спомняше. По-голямо, по-тъмно и по-потискащо. Стори й се странно, как понякога умът ни може да ни мами. Домът й изглеждаше особено, сякаш беше попаднала в чужда къща. Тя се чудеше дали катастрофата и нараняването на главата не бяха причината за тези усещания, или те бяха съвсем истински. Не се беше прибирала вкъщи от дълго време. Бяха изминали два месеца, откакто през юни отиде за два дни до Лондон. Толкова много неща се случиха през това време, затова и завръщането й предизвикваше особени чувства. Изабел нямаше усещането, че мястото й е тук, нито искаше да бъде в къщата на улица „Гренел“. Тук я задържаха само децата.

Тя благодари на сестрата и я остави с Жозефин, после бавно се качи по стълбището, за да види децата си. Застана за момент в началото на коридора, за да си поеме дъх и дочу в далечината гласове. В тази секунда всичко около нея изчезна, освен гласа на сина й. Чуваше го как говори на някого. Тя отиде на пръсти до стаята му и отвори вратата.

Първоначално Теди не я видя, той лежеше в леглото и говореше с любимата си сестра, Марта. И без да го вижда, само по звученето на гласа му, Изабел позна, че е изморен и тъжен. Без да каже нищо, тя само пристъпи в стаята и се усмихна.

Той я погледна и явно отначало не разбра какво става, после скочи от леглото с ликуващ възглас и се втурна към нея. Прегърна я толкова силно, че за малко не я събори на земята.

— Мамо! Ти се върна!!! — притискаше я той, гушеше се в нея и я целуваше така силно, че Изабел се страхуваше да не паднат и двамата и се опитваше да запази равновесие.

Сестрата го предупреди да внимава с майка си. Очите й се наляха със сълзи като го прегръщаше, като го докосваше и усещаше свежия мирис на косата му.

— Господи, колко много ми липсваше… Не мога да повярвам… Теди, обичам те… — Той беше като малко кученце с майка си — дърпаше я, целуваше я и я милваше.

Изведнъж тя разбра колко много й беше липсвал, отдръпна се малко от него и седна на леглото, без да пуска ръцете му. Едва тогава забеляза колко блед беше Теди. Беше отслабнал и изглеждаше още по-крехък отпреди, а когато седна до нея и се закашля, тя забеляза колко трудно си поемаше дъх и как не можеше да спре да кашля.

Изабел погледна сестрата, която наблюдаваше трогателната сцена с мокри от сълзи страни. Тя и сама можеше да се досети, че Теди не е добре от купчината лекарства и сиропи край леглото му. Преди заминаването й той беше в добра форма, но изминалите два месеца бяха взели тежката си дан.

— Какво правиш в леглото по това време? — попита тя с разтревожено изражение, докато той се покатери обратно на леглото и се облегна на възглавниците с усмивка, без да откъсва поглед от нея.

— Докторът не ми разрешава да ставам — обясни той, сякаш това беше маловажен въпрос. Сега, когато тя си беше отново у дома, той не се интересуваше колко е зле. — Казах му, че е глупаво. Вчера исках да отида в градината и Софи не ми даде. Тя е още по-страхлива от теб, през цялото време се тревожи и не ме оставя да правя нищо сам.

— Звучи разумно — вметна майка му и широко се усмихна. — Явно се грижила добре за теб в мое отсъствие.

— Ти добре ли си? — попита я разтревожено той.

Кашлицата му спря, но когато Изабел се вгледа по-внимателно в него, видя, че ръцете му треперят. Съмняваше се, че причината за тремора е в едно от лекарствата и това не й хареса. Някои от лекарствата за облекчаване на дишането го караха да трепери. Изабел знаеше, че те се отразяват зле на сърцето. Софи не знаеше тези подробности, но все пак се бе справила чудесно.

— Татко ми каза, че си била в кома, после си дошла в съзнание, и ето че сега си добре.

— Горе-долу така беше. Опасявам се обаче, че не стана така бързо. Но все пак вече съм добре.

— Какво изпитваш, когато си в кома? Беше ли красиво? — попита той с особено изражение на копнеж в погледа. — Спомняш ли си го?

— Не, не мога. Само си спомням един сън, в който участваше и ти. Имаше много ярка светлина и аз отивах към нея, но ти ме накара да се върна обратно и аз те послушах. — С Бил бяха говорили много пъти за този сън, но не смееше да каже това на Теди. Съжаляваше, че Бил не може да се запознае с Теди. Струваше й се несправедливо, че не може да ги срещне, макар да се надяваше някой ден това да стане.

— Много ли те боля? — тревожно я попита той.

Приличаше на Малкия принц на Сент Екзюпери, седнал по турски на леглото, с копринените си къдрици, които обрамчваха лицето му. Изглеждаше много по-малък от годините си. На четиринадесет, той никога не беше посещавал училище, рядко излизаше от къщата и нямаше приятели. Имаше само Софи и родителите си и най-много разчиташе на Изабел.

— Болеше ме само в началото. После си почивах много, правиха ми изследвания, вземах лекарства и оздравях, за да мога да се върна вкъщи при теб.

— Липсваше ми — прошепна той.

Не можеше да опише с думи колко бе жадувал да я види и колко се страхуваше, че тя никога няма да се прибере.

— И ти ми липсваше — каза Изабел и се огледа, както лежеше напряко на леглото. Чувстваше се уютно, защото прекарваше по-голямата част от времето си тук. — Къде е Софи?

— Трябваше да свърши някои неща. През следващата седмица започва училище. Добре че си дойде. Татко през цялото време не си е вкъщи и Софи е бясна заради това.

— В такъв случай ние с теб ще си четем и ще редим пъзели. Щом другите са така заети, ние ще имаме повече време само за нас, нали? — спокойно предложи Изабел, но вътрешно се запита къде е бил и с какво се е занимавал Гордън.

Разбираше, че това е само впечатлението на Теди, и вероятно съпругът й не е бил навън чак толкова много време, колкото му се струваше на Теди.

Имаше много приказки, прегръдки и смях, когато Софи влезе в стаята с купчина списания за Теди и нададе лек вик, забелязала майка си на леглото до Теди.

— Мамо! — изтича към нея тя и се хвърли да я прегръща, но изведнъж се притесни, че може да я нарани. За разлика от брат й, майка й й се струваше твърде крехка. — Толкова си отслабнала, имам чувството, че ще се счупиш!

— Храната в болницата беше ужасна — усмихна й се тя. Не спомена, че на няколко пъти Бил беше поръчвал превъзходна храна отвън, но тя нямаше апетит и никога не изпитваше глад. Дрехите й се въртяха около нея.

— Добре ли си? — попита загрижено Софи, превърнала се в семейния страж в отсъствието на майка си.

— Когато съм с вас, се чувствам прекрасно — отвърна Изабел и широко се усмихна.

Техните лица също грееха от щастие.

След около час тя отиде в стаята си, за да си полегне малко. Чувстваше се напълно изтощена, а Марта каза, че ще наглежда Теди.

Изабел се отпусна на леглото, изрита обувките си и обходи с поглед стаята. Стените бяха декорирани с копринени тапети на цветя в деликатни пастелни тонове. На фон с цвят слонова кост имаше изрисувани розови и бели цветя, и лавандули в бледи цветове. Всички мебели бяха в стил Луи XV. В известен смисъл се чувстваше добре сега, когато децата бяха при нея, но все пак Бил й липсваше извънредно много. Тази празнота предизвикваше почти чувство на паника у нея. И двамата се държаха много храбро на раздяла, но Изабел не знаеше кога ще може да го види отново. В най-добрия случай щеше да е след много време. Копнееше да чуе гласа му, да види усмивката му или просто да докосне ръката му. Толкова беше самотна в тази къща, в която живееше с децата и съпруга си, който много отдавна се беше превърнал в един чужд за нея човек.

Тя полегна само за няколко минути, но преди да се усети, заспа, и се събуди от нежното докосване на Софи по рамото.

— Мамо, добре ли си?

През това лято тя беше пораснала твърде бързо. Изглежда, че от детството беше прескочила направо в изпълнения с грижи свят на възрастните. Като я слушаше, човек можеше да реши, че тя е майката, а не детето.

Изабел легна по гръб и й се усмихна. Дори без да го изрича с думи, тя чувстваше някаква нова близост помежду им.

— Добре съм, мила. Май съм задрямала. Само съм малко уморена.

— Не позволявай на Теди да те изтощава. Толкова е щастлив, че си тук, прилича на малко кученце. През последните няколко дни има температура — загрижено каза Софи.

— Вижда ми се отслабнал — отбеляза Изабел и потупа с длан мястото до себе си на леглото, за да седне Софи.

— Ти също — добави Софи и се вгледа в майка си, която изглеждаше по-различна, сякаш нещо извънредно важно се бе случило с нея, както и всъщност беше станало. Тя за малко не загуби живота си, а после направо се прероди. Освен всичко се бе влюбила силно в един чудесен мъж. Промените у нея бяха очевидни дори за осемнадесетгодишната й дъщеря.

— Свършила си чудесна работа с Теди — заслужено я похвали Изабел. Тя знаеше по-добре от всеки друг, че грижите за болно дете като Теди не бяха никак лека работа. Той беше любящ и винаги оценяваше нещата, които другите правеха за него, но непрекъснато трябваше да бъде под зорко наблюдение. Това беше живот, изпълнен с нескончаемо бдение и буквално без почивка за онези, които се грижеха за него. — Съжалявам, че не можах да се прибера по-рано — нежно каза Изабел.

— Най-важното е, че си жива. Това ми стига — отвърна с уморена усмивка Софи.

— Сега искам да си починеш — загрижено каза Изабел. — От утре аз ще правя компания на Теди. Искам да се позабавляваш, преди да се върнеш в училището.

Когато този път Софи се усмихна, отново заприлича на момиче. Тя не искаше да се оплаква на майка си колко трудно и колко самотно й е било, без да има с кого да сподели тревогите си, освен с приятелите си. Те я посещаваха от време на време, но след няколко седмици се отказаха, защото тя беше ангажирана с Теди. Освен това повечето пътуваха нанякъде през ваканцията. За нея тези два месеца бяха много дълги, тежки и самотни, а баща й с нищо не й помогна. Сякаш не искаше и да знае за Теди. Той имаше болно дете, болна жена и за равновесие — свой собствен живот. По време на отсъствието на Изабел той почти не разговаряше със Софи, което я караше да се чувства като прекалено обременен служител, а не като негова дъщеря.

Изабел стана, изми лицето си, среса се и се поколеба дали да не се обади на Бил, но сметна, че не разполага с много време преди прибирането на Гордън. Както се оказа впоследствие, Гордън се прибра чак в седем. Изабел беше в стаята на Теди и му четеше, когато видя високата тъмна фигура да преминава покрай стаята. Навярно беше познал гласа й, но отмина, без да се отбие и да я поздрави.

Изабел довърши страницата и остави книгата. Теди беше изял вечерята си още преди час и бе уморен след вълненията от завръщането на майка си през деня. Софи излезе с приятели за първи път от два месеца. След като целуна нежно Теди по бузата и му обеща да се върне след малко, Изабел тихо отиде в дъното на коридора, за да види съпруга си. Откри го в стаята му да говори по телефона. Когато я видя на прага, той придоби изненадано изражение, сякаш беше забравил, че се е прибрала.

Изабел знаеше, че това не е така, но за него беше типично да не вдига шум при някое заминаване или завръщане. Той почти никога не се сбогуваше, когато заминаваше някъде, нито когато тръгваше сутрин за работа. Когато се прибереше, първо отиваше в стаята си да си почине и чак тогава се обаждаше на Изабел и децата. Тази вечер не беше по-различно. Както правилно бе предположил, Изабел беше при Теди и нямаше защо да бърза, тъй като и без това по-късно щеше да я види.

— Как мина пътуването? — попита той от разстояние и се усмихна. Дори не направи опит да се приближи към нея, докато тя продължаваше да стои на прага.

— Добре. — Като че ли не бяха изминали два месеца. Изабел имаше усещането, че я е нямало два дни и той не е забелязал отсъствието й, през което време за малко не бе загубила живота си. Не беше го виждала от заминаването си за Лондон. — Сестрата много ми помогна. Без нея пътуването щеше да е много по-тежко. Децата изглеждат добре — тихо отбеляза Изабел.

Ако не се броеше, че Теди беше отслабнал и имаше температура, а Софи бе пораснала с цели пет години за два месеца. Като оставим настрана това, всичко беше „наред“. Изабел обаче знаеше, че той не искаше да чуе за другото. Що се отнасяше до Гордън, подробностите около децата и къщата не бяха негов приоритет и грижа.

— Ти как си? — попита загрижено той, с което я изненада.

Изабел очакваше, че той ще се държи все едно че не е била зле. Той мразеше болестите и болните хора и смяташе боледуването за проява на слабост. И двамата знаеха, че всеки здравословен проблем му напомня за майка му и му причинява страдание. В неговите представи детството му беше провалено и опорочено от болестта й.

— Добре съм. Само малко съм уморена. Мисля, че ще мине известно време, преди да се почувствам както преди.

През следващата седмица имаше час при кардиолог и гастроентеролог за сърцето и черния дроб. От болницата я бяха предупредили, че ако има дори най-слабото главоболие, трябва веднага да се прегледа. Лекарите в Лондон предполагаха, че ще й е нужна година, ако не и повече, за да се възстанови напълно.

— Изглеждаш много добре — любезно отбеляза Гордън.

По много причини той искаше събитията от изминалите два месеца да не бяха се случвали изобщо. Не направи опит да стане и да я целуне, нито се приближи към нея, докато разговаряха. Гордън беше съвършено различен от Бил. Изабел се запита още веднъж дали не й е сърдит. Вече знаеше за приятелството й с Бил, който бе споделил с нея как Гордън го бе изгонил от стаята й. Той обаче не я попита нищо, нито спомена за Бил. Изабел разбра, че Бил Робинсън от сега нататък беше тема табу между тях. Нямаше нужда Гордън да я предупреждава.

— Вечеряла ли си? — попита студено той.

Тя поклати глава и както често й се случваше напоследък, почувства как й се завива свят. Трябваше да не прави резки движения с главата, поне за известно време.

— Още не. Чаках те. Теди вече вечеря, а Софи е навън с приятели.

Гордън само се намръщи.

— Предположих, че ще искаш да си легнеш, веднага щом се прибереш, Изабел. Първият ти ден извън болницата сигурно е бил много изморителен. Довечера имам бизнес вечеря с важен клиент от Банкок.

— Няма нищо — усмихна се тя, като продължаваше да стои на прага. Всъщност той не я покани да влезе и тя се придържаше към правилата на доброто възпитание. Гордън винаги ясно беше показвал, че в стаята му не може да се влиза без покана и това правило важеше даже за нея. — Ще поръчам на Жозефин да ми донесе нещо за хапване в стаята. И без това не съм гладна. — Не искаше нищо друго, освен супа или препечена филийка и яйца.

— Мисля, че това е отлична идея. Утре ще вечеряме заедно.

Безразличието, с което я посрещна след дългото отсъствие, не би я изненадало преди, но след като вече познаваше Бил и бе видяла как се отнасяше той към нея, студенината на Гордън будеше недоумение у нея. Нямаше проява на внимание към здравето й, нито отпразнуване на завръщането й, нито цветя. Той дори не я прегърна, преди да излезе. Изабел знаеше, че до другия ден няма да го види повече. Всъщност тя даже се изненада, когато той се отби за минута, преди да излезе. Носеше тъмносин костюм, бяла риза, тъмносиня вратовръзка „Хермес“ и миришеше на скъп одеколон. Навярно отиваше на вечерно парти, но Изабел не го попита.

— Вечеря ли вече?

Това беше проява на изключителна загриженост от негова страна и тя се трогна от вниманието му. В миналото се задоволяваше с тези трохи от любовта му.

— Хапнах яйца и малко супа — учтиво отвърна тя и той кимна.

— Почини си. Не стой при Теди тази нощ. Това е работа на сестрата.

Изабел би искала да е при Теди през цялото време, но нямаше да издържи.

— Той вече спи — осведоми го тя. Току-що го беше проверила и тъкмо си бе легнала, когато Гордън дойде.

— Разумно е и ти да сториш същото — посъветва я той, без да се приближава до леглото й.

Рядко я докосваше, никога не я прегръщаше, а от години не беше я целувал. Когато се намираха в една и съща стая, той пазеше явна дистанция помежду им. Показваше някаква привързаност към нея само пред хората, когато излизаха навън. Преди години тя се подвеждаше от тези прояви на любов и решаваше, че отношението му започва да се променя, но когато се приберяха вкъщи, той отново се превръщаше в студен съпруг още щом затвореха вратата на спалнята. Най-трудното нещо на този свят за Гордън беше да установи близост с друго човешко същество. Изабел беше коренно противоположна като характер — топла, нежна, любяща. Отношението на Гордън бе коренно различно от опита й с Бил, който непрекъснато изпитваше необходимост да я прегръща и докосва.

— До утре — каза Гордън, обърна се и излезе от стаята.

Това не беше бракът, за който си бе мечтала, но сега нямаше смисъл да се занимава с този въпрос, защото трябваше да се задоволява с онова, което имаше. Трябваше единствено да се приспособи отново към него след месеците, прекарани с Бил. За това се изискваше много сила.

Минути, след като Гордън си тръгна, тя вдигна слушалката и набра Лондон. Когато от централата вдигнаха, тя помоли да я свържат със стаята на Бил.

Бил прозвуча потиснато, но щом чу гласа й, се усмихна широко.

— Тъкмо си лежах и си мислех за теб — с лекота изрече той, а тонът му контрастираше с посрещането на Гордън. — Как са децата?

— Чудесно — усмихна се тя, щом чу гласа му. Бил говореше като съпруг в командировка, който проверява как е семейството му. — Толкова се зарадваха, като ме видяха. Горката Софи е напълно изтощена.

— А Теди?

— Отслабнал. Е, отново поддържа висока температура, но тази вечер беше малко по-добре. Утре ще прекарам деня с него.

— Не се преуморявай. Още не си в състояние да преминеш на пълни обороти.

— Знам, скъпи. Как мина твоят ден?

Всъщност беше ужасен, но той не искаше да й го казва. След заминаването й се чувстваше самотен, но разбираше, че трябва да свиква. Сега разполагаха само с телефонните разговори, също като едно време. Но след двата месеца, в които живяха заедно, те им се струваха съвсем недостатъчни. И двамата жадуваха за топлотата и близостта на другия.

— Нормално — излъга той. — Липсваше ми. Тук се опитват да ме подготвят за изписването през следващата седмица. Имам чувството, че отивам в тренировъчен лагер.

Бил отиваше в рехабилитационен център с изключително сурова програма, защото смяташе, че така ще постигне най-добри резултати. От това зависеше неговото и тяхното общо бъдеще. Независимо от прогнозите за краката му в Лондон, той не беше загубил надежда. Все още беше уверен, че в Щатите могат да му кажат нещо различно. Имаше по-голяма вяра на родните лекари.

Поговориха си още малко за нейното прибиране вкъщи, за децата и за обаждането на Джейн, което го беше разведрило малко. В края на разговора той я попита за Гордън:

— Той как се държи?

— Като Гордън. Прибра се късно от офиса, а сега вечеря навън, но това е без значение.

Сърцето й беше в Лондон, с изключение на онази част, която принадлежеше на децата й. В него нямаше място за съпруга й. Дори никога повече да не видеше Бил, тя знаеше, че за тях с Гордън всичко е свършило. От брака им беше останала само фасадата — една празна черупка, лишена от съдържание.

— Показва ли с нещо, че ти е ядосан?

Бил се притесняваше най-вече за това. Гордън изглеждаше гневен, когато го изгони от стаята на Изабел.

— Не, но той никога не показва чувствата си. Ако го стори, то ще е когато най-малко го очаквам. Така постъпва той. Трупа всичко и много по-късно ти го връща.

Този път нямаше признаци за разплащане на сметките. Той явно не се интересуваше от нея, така беше от години. Нямаше разлика. Винаги беше едно и също.

— Просто не искам да си го изкара на теб заради онази вечер, когато катастрофирахме. Знам, че се чувства засегнат и има основания. — А сега имаше още повече основания, но не го знаеше.

— Говорихте ли със Синтия? — попита Изабел с преднамерено спокоен тон. Още в болницата бе забелязала, че тя не му се обажда.

Бил имаше няколко разговора от болницата с адвоката си и беше попълнил документите по развода, без да казва нищо на Изабел.

— Джейн ми съобщи, че тя е в Саутхамптън. Ще се видим в болницата в Ню Йорк.

— Дано да си прав. — Изабел беше шокирана от липсата на внимание от страна на Синтия.

Бил обеща, че ще й се обади на следващия ден. Тя каза, че цял ден ще си бъде вкъщи. С едночасовата разлика между Лондон и Париж нямаше никакъв проблем. Когато Бил отидеше в Ню Йорк, щеше да им е много по-трудно, но Изабел знаеше, че ще се справят, както се бяха справяли и преди. Преди да затвори телефона, Бил й повтори, че я обича.

Тази нощ Изабел лежеше в леглото си, в къщата, която се предполагаше, че е нейният дом, и се чувстваше като на чуждо място. За нея домът й беше там, където беше Бил.

Тази нощ тя не чу кога се прибра Гордън, защото спеше в стаята си.

На сутринта се натъкна на него в коридора, на път към стаята на Теди. Изабел се събуди по-късно от обичайното. Когато стана, вече беше близо девет часът. Носеше пеньоар, лицето й беше измито, а косата — сресана, когато видя Гордън да бърза към стълбите с куфарче в ръка. Той не каза нищо, само й махна с ръка, докато слизаше почти тичешком по стълбите. Говореше по мобилния си телефон, а миг по-късно двигателят на колата му избуча на двора.

Изабел и Теди изкараха хубав ден. Тя му чете много, лежа до него на леглото, което й напомни за времето, прекарано с Бил в болницата. Те четоха, говориха си и играха на игри, а след обяда Теди поспа, после лекарят дойде да го прегледа. Според него Теди беше много по-добре, откакто майка му бе при него, но когато Изабел излезе да го изпрати, той се обърна към нея с тревожно изражение.

— Вече знаете, че състоянието му се влошава, нали, Изабел?

Тя се боеше точно от това, но си мислеше, че влошаването е само временно. Сега, когато си беше у дома, тя щеше да положи всички усилия да го върне към състоянието, в което го остави, преди да замине преди два месеца. Изабел беше убедена, че ще успее. Софи беше полагала много добри грижи за него, но тя не беше запозната с тънкостите, които владееше Изабел.

— Той е блед и е отслабнал, но тази сутрин е по-добре — обнадеждено каза Изабел.

— По-щастлив е, но е по-отпаднал. Трябва да приемете фактите. Функциите на сърцето му се влошават, а белите му дробове това лято не са никак добре.

— Какво се опитвате да ми кажете, докторе? — попита го тя разтревожена.

— Тялото му се бори да не компенсира слабостта. Колкото повече расте, пред толкова по-голямо предизвикателство са изправени сърцето и белите му дробове.

— А какво ще кажете за трансплантация? — попита тя.

— Няма да издържи на операцията. — А без нея дните му бяха преброени. Тези проблеми не бяха по силите й. Самата тя още бе твърде слаба. Лекарят я предупреди да щади силите си. — Искам да го видя с някой и друг килограм повече — каза лекарят, — вас също. — Той беше загрижен за нея. Тялото й беше понесло огромен шок и още й личеше.

— Ще поработя по въпроса. Ще минем на режим напълняване — усмихна се тя, сериозно замислена над думите му.

Изминалото лято беше трудно за Теди, за нея също, но тя вече си беше вкъщи и нищо нямаше да й попречи да върне нещата в предишното положение. Беше убедена, че ще успее.

— След ден-два ще намина да го прегледам отново. Ако има проблем, обадете ми се.

Нейните проблеми не бяха свързани с Теди, а с Гордън, който се прибра начумерен вечерта и не обясни с нищо лошото си настроение. Не слезе долу и вечеря в стаята си. Нито говори с нея, нито дойде в стаята й. По-късно, когато тя лежеше в стаята си и мислеше за държанието му, го чу да излиза. Нямаше представа къде отива, и отново го видя чак на следващата сутрин. Когато слезе за закуска, той вече седеше на масата, четеше вестник и пиеше кафе. С нищо не показа, че я е забелязал, докато не прочете вестника си и не си допи кафето. Изабел остана с впечатлението, че й е сърдит, без тя да има представа какво е направила, за да го разсърди.

— Чу ли се с приятеля си в Лондон? — рязко попита той.

Изабел се стресна от внезапния въпрос. Не желаеше да го лъже, но и нямаше намерение да му казва, че Бил се е обаждал два пъти през деня.

— Да, говорихме — отвърна тя.

Изненада се, че Гордън споменава Бил. Откакто се беше върнала, той не беше засягал темата, но сега явно нещо го беше вбесило.

— Не мислиш ли, че не е редно той да ти се обажда тук, Изабел? Смятах, че ще му е неудобно да го направи, след като едва не те уби в Лондон.

— Автобусът едва не уби и двама ни. Вината не беше негова.

— Ако не беше излязла с него, това нямаше да се случи. Не смятам, че искаш децата ти да узнаят, че си била с чужд мъж по време на катастрофата. — Това беше прикрита заплаха, че ако реши, може да каже на Теди и Софи, и тя чудесно го разбра. Той я предупреждаваше.

— Не, не искам. Само че не беше така, както го изкарваш. Ние бяхме само приятели — обясни спокойно тя, въпреки че сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

— Значи ли това, че с приятелството ви е приключено?

— Нямах предвид това. С него преживяхме много неща. — Тя се вгледа внимателно в съпруга си. Знаеше колко отмъстителен може да бъде Гордън и не искаше да започва война срещу него. Съзнаваше, че ако го направи, той щеше да я спечели. Винаги печелеше. За Гордън най-важните неща бяха авторитетът и контролът и той нямаше да търпи неподчинение. Тя не искаше открит конфликт с него и ако можеше, щеше да го избегне. — Той не представлява заплаха за теб, Гордън. Аз вече съм си вкъщи.

— Не е там работата, Изабел. Казвам ти веднага да престанеш с всичко това! Поемаш твърде голям риск, ако продължаваш да ме предизвикваш. Не те съветвам да го правиш!

— Нямам никакво намерение да те предизвиквам. Съжалявам, че се получи такава неловка ситуация — сведе очи тя.

— Интересен избор на думи. — Очите му я пронизваха заплашително. — Да се разминеш на косъм със смъртта, докато ми изневеряваш, определено е „неловка“ ситуация.

— Не съм ти изневерявала. Само излязох на вечеря — меко възрази тя.

— И на танци. Била си навън в два през нощта.

Изабел не го попита къде е бил предишната нощ, нито къде е ходил, след като излезе от къщи късно през нощта. Тя никога не задаваше въпроси. Не би се осмелила. Още в началото на брака им Гордън беше показал, че той определя правилата и е свободен да прави каквото си иска. От нея се очакваше да ги спазва и между тях имаше мълчаливо съгласие, че тя няма да задава въпроси, нито да се противопоставя на авторитета или на независимостта му. Ако се осмелеше, наказанието щеше да е жестоко. Така стояха нещата помежду им. В брака им нямаше претенции за равноправие. Гордън никога не го бе предлагал, нито обещавал, и сега нямаше намерение да променя положението. Единственото нещо, което я учудваше, беше готовността, с която бе приемала авторитарното му управление. Едва сега виждаше, че това беше диктатура, а не брак.

— Ти си омъжена жена — напомни й той — и очаквам от теб да се държиш подобаващо. Надявам се, че си си взела поука.

„Каква поука — запита се Изабел. — Това, че за малко не загинах, премазана от автобус, само защото беше вечеряла с друг мъж?“ Тя се почуди какво щеше да направи Гордън, ако знаеше, че е делила една стая в болницата с Бил или ако някой му кажеше. Той се бе изразил съвсем ясно. Нямаше да търпи поведение, различно от образцовото. Всяко друго щеше да бъде посрещнато с наказание, с мълчание, със заплахи, с отхвърляне, с обиди, ако се наложеше и с изгонване, дори би я лишил от децата й. А при евентуален развод, тя нямаше да може да се грижи за Теди, което беше от първостепенна важност за нея.

— Имаш късмет, че съм склонен да ти простя. Но само ако разбера, че не се държиш както трябва, или че се виждаш с него, нещата между нас ще се развият много неблагоприятно за теб. Предлагам ти да му кажеш да престане да ти звъни.

Изабел обаче никога нямаше да го направи. Само тези разговори й бяха останали. От Гордън определено не можеше да очаква топлота или подкрепа. Той стана от масата, взе куфарчето си и напусна стаята. Беше казал каквото имаше да казва, и след малко Изабел го чу да излиза за работа.

Тя остана да седи в трапезарията, мъчейки се да събере мислите си, разтреперана от разговора. Преди се питаше дали Гордън се кани да я накаже, сега вече знаеше. Тя беше затворник, каторжник с доживотна присъда и ако престъпеше пак правилата и той научеше, господ знае какво щеше да стори с нея. Можеше даже да се разведе с нея и да спечели попечителството над Теди. Това би бил най-големият кошмар. Изабел знаеше, че Гордън беше способен на това. Прииска й се да се обади на Бил, но не посмя. Щеше да изчака той да й позвъни. Той го направи на обяд, след физиотерапията. Гласът му звучеше изморено, но настроението му беше нормално и се чувстваше щастлив да поговори с нея.

— Здравей, мила. Какво правиш? — ведро попита той, но щом я чу, веднага усети, че нещо е станало. — Какво се е случило? Разтревожена си.

— Не, добре съм — излъга тя, но когато той настоя, тя се предаде и му каза за разправията с Гордън от сутринта.

— Той само се опитва да те сплаши. Да царува чрез страх. — Бил мразеше всичко в този мъж и осъзна, че Гордън не се върна да я види в болницата само за да я накаже и изплаши, да я накара да се чувства неуверена и несигурна. Само че не знаеше, че така им прави подарък, който се оказа направо божи дар. — Нищо не може да ти направи. Няма как да ти отнеме Теди. — Бил се опита да й възвърне увереността, но напразно, и докато говореха разбра, че Изабел е истински изплашена.

— Съдът винаги защитава бащата. Може би той ще е в състояние да ги убеди, че аз съм негодна като майка.

Сърцето на Бил се късаше, като я слушаше така притеснена. От сутринта Изабел не можеше да мисли за нищо друго.

— Как би могъл да убеди някого, че ти си „негодна“? Като им каже, че си прекарала четиринадесет години в денонощни грижи за него? Мила, не ставай глупава. Той се опитва да те сплаши и успява. — Страхът й беше неоснователен, но Гордън винаги всяваше страх у нея. Изглеждаше толкова всемогъщ и всезнаещ.

— Той е много влиятелен. — Поне в нейните очи винаги бе бил такъв.

— Мен не ме впечатлява — отвърна ядосано Бил. Как му се искаше да се разправи с Гордън, задето се отнасяше толкова зле със съпругата си. Гордън Форестър беше грубиян. — Просто се опитай да не му обръщаш внимание и си върши работата.

— Това и правя.

— Довечера ще вечеряш ли с него?

— Не знам. Никога не ми казва.

Бил се побъркваше само като слушаше на какво е подложена, но беше безсилен да й помогне. Как му се искаше тя да се разведе с Гордън, но знаеше, че няма да го направи. Изабел рискуваше да загуби твърде много и се страхуваше от онова, което той можеше да й причини, а Гордън точно това желаеше. Бил се опита да й го обясни, но тя възрази, че изцяло зависи от милостта на съпруга си. Нямаше собствени средства, а синът й имаше нужда от скъпоструващо лечение. Бил силно се разстрои от думите й. Той щеше да се ожени за нея и да се погрижи за момчето. Но сега беше твърде късно. Ако не можеше да се възстанови физически, не беше честно да я кара да се омъжва за инвалид. Ръцете му бяха вързани. Мъже като Гордън винаги намираха подходящото оръжие да притиснат в ъгъла жертвите си. В този случай това беше страхът. Бил се питаше откога ли е така и колко тормоз бе преживяла Изабел през всичките тези години. Явно е бил прекомерен, щом този мъж си позволяваше да не я зачита и да се държи така арогантно. Срещата им и последвалата катастрофа му бяха дали оръжието в ръцете. За нещастие, той беше научил.

— Опитай се да не му се пречкаш. Аз ще ти се обаждам. — Бил разбираше, че е по-добре телефонният му номер да не се появява на сметката им. Гордън само това чакаше. — Обаждай ми се само в краен случай — добави той. — Аз ще ти звъня.

Изабел се чувстваше самотна и изолирана в ситуацията, в която се бе оказала. Беше в немилост, още повече сега, когато Гордън знаеше — той щеше да я накара да плати скъпо и прескъпо. До последната монета.

Двамата поговориха още малко, преди той да отиде отново на физиотерапия. Бил й обеща да й се обади пак по-късно през деня, преди Гордън да се върне от работа.

Този път съпругът й я изненада. Вместо да закъснее, той се прибра рано, в четири часа с вид, сякаш очакваше да я хване да върши нещо нередно. Само че Бил вече й се беше обадил и тя лежеше на леглото на Теди и играеше карти с него. Теди беше запален по игрите на карти. Обичаше също да реди пасианси, но предпочиташе да играе с майка си.

Гордън им махна, когато мина покрай стаята, но не се спря да говори нито със сина си, нито с Изабел. Софи беше потърпевша от абсолютно същото отношение през цялото лято. То й разкри едно друго лице на баща й, което не й харесваше. Тя не понасяше начина, по който той разговаряше с нея, изцяло пренебрегвайки Теди, сякаш брат й беше невидим или не съществуваше. В очите на Гордън момчето не отговаряше на изискванията му и имаше непоправими недостатъци, които бяха причината да го отхвърля. Теди не заслужаваше вниманието му. Всичко това отдавна беше известно на момчето и то не хранеше никакво уважение към баща си, камо ли обич. Гордън никога не беше показвал, че го обича, нито че обича Изабел и така беше години наред. Софи чак сега започваше да разбира нещата. Тя сподели това с майка си, когато се отби да я види, преди да излезе с приятели.

— Защо му позволяваш да се отнася така с теб? — обвини я Софи. Искаше майка й да се защитава и се разстройваше, че не го прави. Макар че през годините беше се карала с нея, сега Софи беше най-силният й съюзник.

— Той не е искал да причини страдание никому, миличка. Просто си е такъв. — Изабел винаги бързаше да го защити пред децата, без значение колко основателни бяха оплакванията им. — Той не е човек, който показва чувствата си — обясни тя и Софи я изгледа ядосано.

През това лято тя бе опознала баща си повече, отколкото бе искала, и загуби всичките си илюзии по отношение на него. Сега беше изцяло на страната на майка си. В очите й Изабел се беше превърнала в герой.

— Той непрекъснато демонстрира безразличие, пренебрежение и низост. Държи се ужасно с теб и не го е грижа за Теди — ядосано подчерта Софи.

— Разбира се, че го е грижа, Софи. — Изабел изслуша с притеснение думите на дъщеря си, макар да знаеше, че по-голямата част от казаното е истина.

— Интересува се само от себе си. За мен също не му пука.

— Той е много горд с теб.

Софи не го отрече, но също така не й повярва.

— Дори да е така, той няма право да се отнася по този начин с теб и с Теди.

Гордън се държеше малко по-добре със Софи, отколкото с останалите, но напоследък и това се промени и не остана незабелязано от дъщеря му. Никога не й благодари за положения труд, за жертвите, които правеше, или за любовта и грижите към брат й в отсъствието на майка им. Софи видя баща си в нова светлина — студен, безчувствен, коравосърдечен мъж, какъвто всъщност беше. Тези качества му бяха донесли успех в бизнеса, но определено не печелеха симпатията на съпругата му и децата му.

— Моля те да не се тревожиш за тези неща — настоя Изабел. — Баща ти е добър човек.

Независимо от думите й и тя, и Софи знаеха, че това е лъжа. Гордън беше всичко друго, но не и добър, камо ли сърдечен човек.

— Аз и баща ти сме свикнали с характерите си. Знаем какво да очакваме и какво изпитваме един към друг. Не е толкова зле, колкото изглежда отстрани.

Софи знаеше, че беше дори по-зле. Сега разбираше защо спят в отделни стаи, освен това вече знаеше, че баща й е навън през цялото време. Той почти никога не прекарваше вечерите вкъщи, докато Изабел беше в болницата и Софи знаеше, че много пъти той изобщо не се прибира, но не го спомена пред майка си, защото знаеше, че много ще я заболи, ако научи. Софи не смяташе, че той си има любовница. Баща й не беше от този тип мъже. Но също така не знаеше и къде ходи — Гордън не намираше за нужно да дава обяснения.

— Няма проблем — повтори отново Изабел, без да успее да убеди дъщеря си. Не виждаше смисъл да й обяснява колко е неприятно положението, в което се намираше.

— Винаги ли е бил такъв?

Сега, когато се връщаше в мислите си назад във времето, както бе правила през последните два месеца, тя не можеше да си спомни някога баща й да се е държал по-различно към майка й. Не си спомняше някога между тях да е имало привързаност и обич. Нямаше спомен баща й да е прегръщал или целувал майка й. Двамата спяха поотделно още след раждането на Теди. Майка й казваше, че така ще се грижи по-лесно за болния й брат и няма да безпокои баща й, но Софи разбираше, че причините са много по-дълбоки. Чудеше се как досега това не й беше направило впечатление. От най-ранно детство тя предпочиташе баща си и сега изпитваше вина за това. Докато майка й я нямаше, тя научи много неща и порасна. Това, че за малко не я загуби в онази катастрофа, я накара да я цени повече от всякога.

— Беше ли по-различен, когато се оженихте? — попита Софи, натъжена заради майка си, защото сега хранеше най-нежни чувства към нея.

— В началото на брака ни той се държеше покровителствено. Беше много силен, много решителен и аз си мислех, че това означава обич. Бях много млада. Беше прекрасно, когато ти се роди. Той бе толкова щастлив.

Тя не спомена пред Софи, че Гордън е искал син. След Софи тя направи един спонтанен аборт и четири години след това се роди Теди. После всичко се обърка. Гордън я обвиняваше за преждевременното раждане на Теди, настояваше, че тя го е предизвикала и вината е нейна.

Веднага след раждането Гордън се отдели от болното дете, а в разстояние на няколко месеца се откъсна от Изабел. Тогава тя имаше нужда от подкрепата и обичта му, тъй като преживяваше тежък момент в живота си. През първите две години от живота на Теди за малко не го загубиха на няколко пъти и това я ужасяваше. Той беше толкова мъничък, нежен, и животът му се крепеше на косъм, но Гордън не пропускаше да й изтъкне, че според него тя е виновна за всичко. Непрекъснато й повтаряше колко е негодна и неспособна, и така подкопа напълно самоувереността й и самочувствието й като майка, жена и съпруга. Когато Теди навърши две години, той вече я беше изключил напълно от живота си. Тя никога не разбра докрай защо, но някак си започна да вярва, че тя е виновна за това. Дори сега все още понякога си го мислеше. Винаги бе имала чувството, че ако се беше постарала повече, той нямаше да спре да я обича и всичко помежду им щеше да е наред. Точно както постъпи и тази сутрин, като я укори за поведението й и катастрофата в Лондон, така през годините неизменно я бе обвинявал и тя с готовност бе приемала вината. Благодарение на Бил, тя не беше склонна да се извинява повече. Знаеше, че не беше редно да се среща тайно с него в Лондон, но до този момент не беше извършила нищо нередно. Както бе казала на Бил, тя уважаваше брака си и срещата им беше съвсем невинна. Едва в болницата, след катастрофата, нещата се промениха. Тя обичаше толкова много Бил, че беше готова да поеме цялата вина на света, само и само да го има в живота си. Нямаше начин да се откаже от него сега.

— Не знам защо си се омъжила за него, мамо — каза Софи и се приготви да излиза за срещата с приятелите си.

Това лято беше разбрала, наред с много други неща, че баща й не само беше лош, но беше способен и на жестокост. Тя ненавиждаше тези му качества.

— Омъжих се за него, защото го обичах — усмихна се тъжно Изабел. — Бях на двадесет и една и си мислех, че ме очаква чудесен живот. Той беше красив, умен и преуспяващ. Баща ми реши, че той е направо божи дар. Каза ми, че Гордън е съпругът за мен и аз му повярвах. Той беше страшно впечатлен от баща ти, който беше много образован човек.

На тридесет и осем години Гордън вече беше директор на банката и връзките на семейството й с кралското семейство силно го бяха впечатлили. Бракът му с нея разшири контактите му в обществото. Тя имаше много приятели от кръга на родителите си, които бяха от полза за него. Но щом осъществи личен контакт с тях, той я изолира. Гордън не беше способен да проявява привързаност или любов. Отначало се показа изключително чаровен, а после много бързо стана груб, без да се интересува от нея, сякаш тя съществуваше единствено, за да му служи.

Пет години след сватбата им той вече не си правеше труда да хаби обаянието си заради нея. Сега не беше по-различно. До смъртта на баща й бракът им вече се бе превърнал в кошмар, но тя никога не се издаваше. Срамуваше се, а Гордън я беше накарал да си мисли, че грешката е само нейна. Оттогава тя прехвърли цялата си любов върху Софи и Теди. „Поне в това — мислеше си тя — не се провалих.“ В рязък контраст с мнението на Гордън, Бил смяташе, че тя е постъпила съвсем правилно. Все още й беше трудно да повярва, че двама мъже могат да оценяват живота й по толкова различен начин. Но сега тя се доверяваше изцяло на Бил и ценеше само неговото мнение. Само че за доброто на децата си трябваше да остане с Гордън въпреки всичко, и да се постарае да се справи.

Малко след това Софи излезе, а Гордън и Изабел седнаха да вечерят в трапезарията. След разменените реплики от сутринта, двамата почти не разговаряха. Изабел не искаше да го ядосва повече и цялото му излъчване я предупреждаваше да си мълчи. Макар не казано, от само себе си се разбираше, че дори разговорът с нея беше цяло бреме и не представляваше никакъв интерес за него. Тя говореше единствено за децата, с което го отегчаваше. Изабел не продума по време на вечерята и след като си изпи кафето, тя се качи в стаята на Теди. Гордън се барикадира зад вратата на кабинета си както винаги, като каза, че има работа. По-късно, когато си легна, Изабел се замисли над онова, което й каза Софи. Тя беше здравомислещо, умно и прозорливо момиче и поведението на баща й я възмущаваше, но тя се притесняваше повече от примирението на майка си. Искаше майка й да му се противопостави, но вместо това Изабел го защитаваше, без значение какво й причиняваше той, и на Софи й беше болно и тъжно за нея.

Този вечер Изабел не чу Гордън да излиза, но когато на сутринта отиде да му каже, че го търсят спешно по телефона от Ню Йорк, видя, че леглото му не е било използвано. Нямаше откъде да разбере къде е бил, нито имаше кого да попита. Това я изненада и тя се запита дали той и друг път не е отсъствал нощем. За първи път разбираше, че не се е прибрал. Сега обаче й се наложи да прогледне за много неща. Тя не каза нищо, само предаде по телефона да го потърсят в офиса. Самата тя можеше да го попита къде е бил, но не искаше да се унижава. Вместо това се зае с ежедневната си работа, както я бе посъветвал Бил, погрижи се за Теди и изчака Гордън да се прибере вечерта от работа. Когато той си дойде, тя не го попита и не каза нищо. Откритият сблъсък не беше в нейния стил, освен това пренебрежението на Гордън вече нямаше значение. Тя имаше Бил и любовта му.

След вечеря си легна и много след като беше заспала, Гордън излезе и затвори тихо вратата зад себе си, като внимаваше никой да не го чуе.