Даниел Стийл
Целувката (11)

11.

Бил съвсем падна духом след неуспешния им опит да правят любов. Въпреки че продължиха да спят в една стая, той за нищо на света не искаше да пробват отново. Беше се подложил на възможно най-голямото унижение и макар че Изабел се опитваше да му вдъхне кураж, не искаше да му се натрапва. Всъщност тя внимаваше да не го прави. Държеше се кротко, спокойно, подкрепяше го и настояваше, че с време и търпение сексуалните му способности вероятно ще се възвърнат. Дори по време на краткия им опит, той беше почувствал твърде много, за да си мисли, че ще остане завинаги безчувствен. Но Бил отказваше да приеме дори и най-слабата вероятност, че за него има някаква надежда. Според него вратата на живота му като мъж беше завинаги затворена. Той и Изабел не се отчуждиха и намираха утеха един в друг, но Бил изобщо нямаше намерение да опитва пак.

Колкото повече се сближаваха емоционално, толкова повече времето сякаш летеше. Физиотерапевтите започваха да работят с Бил, а Изабел се подложи на серия изследвания, които покриваха всичко: от електроенцефалограми за мозъчните й функции до сонограми за сърдечната й дейност. Малко по малко те се възстановяваха и все повече осъзнаваха, че времето им заедно изтича. Бяха платили твърде висока цена за тези прекарани два месеца заедно, но с напредването на времето бяха започнали да се чувстват почти като женени.

Освен че седяха заедно по цял ден, той я придружаваше на изследванията, четяха заедно вестника, сутрин закусваха заедно, а през нощта спяха в леглата си, сложени едно до друго. Единственото нещо, което липсваше на съпружеския им начин на живот, беше сексът, който продължаваше да е болното място на Бил. Дори и без физическата страна на техните отношения, Изабел се чувстваше щастлива както никога.

— Сякаш работя в някоя почивна станция — пошегува се дружелюбно една от сестрите, когато те се върнаха от терасата, където бяха поседели на слънце.

Този ден Изабел имаше главоболие и преди обяд й бяха правили скенер на мозъка, но лекарят каза, че всичко е наред. Оздравяването й се следеше внимателно и тя се възстановяваше забележително добре. Гордън настояваше тя да се прибира. И Изабел, и Бил знаеха, че от връщането й в Париж ги деляха дни. Изабел не се надяваше на усложнения и при двамата, но с ужас очакваше раздялата си с Бил, защото не знаеше кога ще го види отново.

Тя разговаряше с децата си всеки ден и беше на мнение, че Софи звучи все по-напрегнато, което я притесняваше. Цялата отговорност за Теди лежеше на нейните плещи и въпреки че Изабел говореше с него всеки ден, той не беше така добре, както преди заминаването й. Изабел изпитваше вина, че не е до него, но в момента единственият й избор беше преместване в болница в Париж. Тя знаеше, че връщането при децата й ще я направи щастлива, но едновременно с това изпитваше мъчителна болка при мисълта, че ще се раздели с Бил.

Двамата обсъждаха това понякога и Изабел смяташе, че за в бъдеще могат да продължат да се срещат някъде, както бяха направили през юни. Тя не знаеше как би могла да се измъква, но все щеше да намери начин. Онова, което споделяше с Бил, не беше нещо, от което би се отказала толкова лесно, дори и да се виждаха само няколко пъти годишно. Бил отговаряше уклончиво на предложението й да се срещат на всеки няколко месеца. Дори не можеше да си позволи да мисли за това. Въпреки че се възстановяваше успешно, неговото оздравяване беше далеч по-бавно от нейното и настроението му често беше лошо. Не искаше да й дава напразни обещания, докато не видеше как ще тръгне рехабилитацията му. Продължаваше да смята, че не иска да е бреме за нея, но и не желаеше да се откаже от възможността да я вижда. След прекараното в болницата време им беше трудно да си представят, че телефонните разговори ще са им достатъчни.

— Не съм сигурен, че преценяваш реалистично възможността да се срещаме в Париж — каза тихо един ден Бил. — Гордън не знае какво става тук, но знае, че сме били заедно през онази нощ. Когато беше тук, той недвусмислено ми нареди да напусна стаята ти. Не смятам, че ще си седи просто така, докато ти излизаш навън. Мисля, че от сега нататък той ще бъде крайно подозрителен към нас двамата.

Бил осъзнаваше, че Гордън може да следи дори телефонните й разговори. Съпругът й се бе шокирал, когато бе разбрал, че тя си е намерила приятел под носа му.

Бил не й го каза, но беше решил още преди седмици, че ако останеше прикован към инвалидната количка, няма да допусне да се превърне в тежест нито за нея, нито за някой друг. Това беше една от причините, макар и не основната, да се разведе със Синтия. А като капак на всичко, ако не можеше да бъде мъж с Изабел, в пълния смисъл на думата, той щеше да прекрати отношенията им.

Ако успееше да проходи отново, щеше да се среща с нея в някое уединено кътче на Франция винаги когато тя успееше да се измъкне от вкъщи. Само че въпросът със секса оставаше под въпрос. Ако и в САЩ не успееха да го изправят на крака, той нямаше да допусне Изабел да го види отново в това състояние. Не искаше да й натрапва ограниченията, които неизбежно щяха да се наложат, ако останеше инвалид. Тези два проблема го измъчваха и вгорчаваха последните им дни заедно в болницата. Той не искаше да натоварва Изабел с тези проблеми и тя нямаше представа колко безпомощен и притеснен се чувства той. Бил внимаваше да не издава песимизма си, но тя го усещаше.

Веднъж Бил призна пред лекаря за неуспешния си опит да прави секс, което го беше наранило дълбоко и лекарят го окуражи, доколкото можа.

— Разбирате ли, не съм изненадан — каза хирургът с необичайна съпричастност. — Всъщност онова, което чух, ми звучи доста обнадеждаващо, особено след такава значителна травма. Дайте си малко време и ще бъдете много насърчен от резултата. През първата година е съвсем основателно да очаквате, че ще си възвърнете способността за ерекция и оргазъм. Мисля, че сте избързали малко с ентусиазма. Още е твърде рано, има време.

Въпреки че думите на лекаря бяха окуражаващи, Бил не му повярва. Той продължи да живее в ужас, че положението му е безнадеждно и никога няма да се подобри. Беше твърдо решен да не опитва втори път в близко бъдеще, макар че Изабел беше готова да пробва. Той беше изоставил всяка надежда за физическа близост с Изабел в настоящия момент и навярно завинаги. Освен това нямаше представа, кога и дали изобщо някога ще имат възможност да опитат отново.

Все пак, независимо от терзанията на Бил, той и Изабел продължаваха да делят една стая, а тя обмисляше какво да прави с живота си. Съзнаваше, че не може да се освободи от брака си заради Теди и Софи, но не можеше да се откаже от Бил. Никога не си беше представяла, че ще играе ролята на негова любовница, но сега го искаше, а и само тази възможност й оставаше. Двамата с Бил споделяха нещо, което Изабел изпитваше за първи път. Често имаше усещането, че те са две тела с една душа. Нищо на този свят не можеше да я накара да се откаже от любовта си.

Тя разговаряше с Гордън на всеки няколко дни. Секретарката му имаше задачата да се обажда в сестринската стая и да се осведомява за състоянието на Изабел. По-често обаче тя му се обаждаше само от уважение в офиса и проверяваше как е Теди. Обикновено Софи й звънеше и я държеше в течение. Самата Изабел говореше с Теди всеки ден. Когато разговаряше с Гордън, той звучеше сдържано и студено. Повечето пъти Изабел имаше чувството, че се обажда в неподходящо време и прекъсва работата му. След катастрофата той имаше много малко какво да й каже. Тя усещаше, че той вече изобщо не й се доверява, макар никога да не го спомена. Вероятно я наказваше и тя знаеше, че ще трябва да дава обяснение, веднага щом се върне в Париж. Фактът, че тя и Бил са били в „Анабел“ и „Хари“, а после заедно в колата в такъв късен час, говореше сам за себе си. По време на разговорите им, Гордън само веднъж спомена: „Ти не си жената, за която се ожених, Изабел. Всъщност изобщо не съм сигурен, че те познавам“. На моменти тя изпитваше вина и съзнаваше, че не е редно да поддържа отношения с Бил, но за нея той беше като наркотик, животът й зависеше от него и тя не желаеше да се отказва от любовта си.

Докато масажираше краката на Бил една нощ, тя сподели с него мислите си. Бил казваше, че краката му още са като изтръпнали, но все пак усеща нещо — от време на време болка, като че ли е вървял много дълго. Предаде му разговора си с Гордън през деня. Този път той се държа особено рязко с нея и когато остави слушалката, тя въздъхна с облекчение.

— Мисля, че едва ли някога ще спечеля отново доверието му — каза тя на Бил. — Разбира се, той е прав за себе си. Дори не мога да си представя как ще я караме, като се прибера. Ами ти? Синтия много ли ти е ядосана?

Изабел беше забелязала, че той никога не говори за нея, а само за момичетата. Но все пак бракът им беше много по-различен от нейния с Гордън, всеки от тях си имаше свой живот и не си правеха труда да поддържат фасадата на идеален брак. Бил още не беше казал на Изабел за развода. Това беше единствената му тайна от Изабел. Не искаше тя да знае, че скоро ще бъде свободен. Не желаеше да си мисли, че е длъжна да стори същото. Тя нямаше намерение да напуска Гордън и на Бил му се струваше, че е най-добре тя да мисли, че и той продължава да е женен за Синтия.

— Не съм убеден, че тя си тръгна щастлива от болницата — честно призна Бил. — Не скрих от нея, какво изпитвам към теб. Не се наложи. Но тя ме познава и знае колко се тревожех за теб.

— И това не я притеснява? — учуди се Изабел.

— Сигурен съм, че я притеснява, но тя знае, че е по-добре да не го прави на въпрос. Самата тя има какво да крие — усмихна се той. — Не можеш да пратиш по дяволите един мъж само защото се е влюбил. Синтия отдавна си има свой живот. През последните десет години не си е губила времето.

Докато го слушаше, Изабел се натъжи.

— Не вярвам, че Гордън някога ме е мамил — тихо промълви тя. — Той е прекалено консервативен, праволинеен и разумен, за да се впусне в подобно нещо.

От онова, което Бил знаеше за техния брак, той имаше някакви съмнения, но не искаше да ги споделя с нея. Не беше нормално един мъж да се държи така студено и грубо, както Гордън се държеше с нея, и да не потърси разтуха и утеха при друга жена. Напротив, когато го видя, Бил си помисли, че Гордън не прилича на мъж, който би бил предан и верен на някого. Той определено се чувстваше свободен. Бил смяташе, че някоя тайна любовница сигурно би обяснила потресаващото отношение към съпругата му.

— Кое те кара да мислиш така? — попита внимателно Бил, защото не искаше да сее съмнение в душата й, особено след като тя се връщаше при него. Желаеше тя да води спокоен живот, а не да я насърчава да обяви война на мъжа, който много лесно можеше да й навреди.

— Любовта няма значение за него, нито сексът — открито сподели тя. — От години спим в отделни стаи.

Бил разбра какво имаше предвид тя и се усмихна. В някои отношения тя беше много срамежлива, поне в изказа си. С него обаче беше съвсем открита и спокойна. Бил беше сигурен, че Изабел се заблуждава относно Гордън.

Бил и Изабел бяха напълно щастливи един с друг, но с изтичането на седмицата започнаха да стават напрегнати. Изабел имаше назначена серия изследвания и ако резултатите бяха добри, лекарите щяха да я изпишат. Наближаваше краят на август. Бил и Изабел бяха от два месеца в болницата. Гордън с всеки изминал ден ставаше все по-нервен и настъпателен и обвиняваше лекарите, че нарочно протакат изписването й. В рехабилитационния център, в който беше записан Бил за следващите шест месеца, вече го очакваха. Изабел трябваше да се прибере в Париж, а той да замине за САЩ. Наближаваше края на тяхната необичайна идилия. И за двамата беше трудно да го приемат.

— Ще се закълнеш ли да ми се обаждаш всеки ден? — попита една нощ тя с тъжно изражение, докато лежаха в леглата си.

На следващия ден имаше записан час за скенер на мозъка. Черният й дроб оздравяваше, сърцето изглеждаше нормално на последната сонограма, а дробовете й най-накрая бяха чисти.

— Ако мога, ще ти се обаждам по десет пъти на ден — обеща той и я придърпа към себе си. — Ти също можеш да ми звъниш, нали знаеш?

— Добре. Сутрин ще ставам много рано, за да ти се обаждам, преди да си легнеш. — Тя обаче знаеше, че ако се обажда прекалено често, Гордън или секретарката му ще забележат нарастването на телефонната сметка. Тя не можеше да му звъни така свободно, както той на нея. Изабел разбираше, че така мами Гордън и мразеше лицемерието, но не можеше да понесе мисълта да скъса с Бил и да не знае какво става с него. Та те бяха живели заедно цели два месеца.

Престоят в болницата ги разглези и сега Изабел се страхуваше от мисълта за раздялата, защото нямаше представа кога ще го види пак. Лекарите му бяха казали да се подготви за дълъг престой в рехабилитационния център — от шест месеца до година. И на двамата това прозвуча като доживотна присъда.

— Трябва да се постараеш да оздравееш по-скоро — каза му тя и като се наведе над леглото му, го целуна по гърдите. — Искам да дойдеш в Париж, веднага щом можеш.

Нямаше начин тя да отиде в Ню Йорк. Софи достатъчно дълго бе носила отговорността за Теди, освен това наближаваше времето да се върне в училище. Изабел знаеше, че ще мине много време, преди да може отиде някъде извън Париж. Изпитваше отчаяна нужда да види Теди. По телефона гласът му звучеше все по-отпаднало и немощно.

Бил не реагира, когато тя спомена за идването му във Франция, но тя не забеляза. Той беше обещал пред себе си, че ако не се изправеше на крака или по-лошото, ако не можеше да бъде мъж, щеше да излезе постепенно от живота й. Това беше негов личен обет, за който тя не знаеше. Никога не й беше споменавал колко мрачни бяха прогнозите за здравето му и колко много се страхува, че няма да може да ходи. Изчакваше първо да види какво ще кажат специалистите в Ню Йорк. Все още не му се вярваше, че ще остане прикован на инвалидния стол. Но ако това все пак се случеше, той нямаше да допусне тя да стане болногледачка на още един инвалид.

Бил не можеше да приеме нейното съжаление, нито грижите й. Тя беше прекарала цели четиринадесет години в грижи за безнадеждно болното си дете и той не желаеше да я натоварва със себе си, нито тя да мисли за него по този начин. Но дори и да не се срещнеха никога вече, той не можеше да си представи, че няма да разговарят поне по телефона. Даже вече не можеше да си представи да се събуди сутрин или нощем и Изабел да не е до него. Болеше го само от мисълта, че тя е толкова далече и той не е в състояние да бди над нея, да се грижи за нея или да вижда усмихнатото й лице, когато тя влиза в стаята. Времето, прекарано с Изабел, беше най-щастливото през целия му живот. Само можеше да си мечтае нещата да стоят другояче, Теди да е добре и Гордън да не я държи така здраво в хватката си. Той имаше безброй желания, свързани с нея, но се опасяваше, че нито едно от тях няма да се сбъдне.

Последните няколко дни в болницата сякаш отлетяха със скоростта на светлината. Изследванията й бяха нормални и тя беше възвърнала част от силите си. Приготовленията за нейното изписване бяха направени. Гордън щеше да дойде, за да я прибере, но в последната минута се обади и каза, че е наел медицинска сестра, която да я придружи по време на пътуването вместо него. Каза, че имал много работа. Изабел и без това предпочиташе той да не идва, защото не искаше никой и нищо да й попречи да прекара последната нощ с Бил.

Сестрите ги оставиха сами през последната нощ. Двамата искаха просто малко спокойствие и уединение. Изабел заминаваше на сутринта, а Бил през следващата седмица. Предстояха му още няколко изследвания.

— Не мога да си представя, че утре ще се разделим — промълви нещастно Изабел.

Двамата се бяха сгушили в леглото на Бил. С радост би правила любов с него, но се боеше да не го разстрои, ако не се получеше, особено през последната им нощ заедно. Не можеше да си представи да бъде отново с Гордън и приемаше с облекчение дистанцията, която той бе поставил помежду им. Почти не си спомняше какво беше усещането да е омъжена за него, повече се чувстваше омъжена за Бил.

— Искам да се грижиш за себе си, любов моя — прошепна той, притиснал я близо до себе си.

Огромната яка около врата му беше сменена с по-малка и той беше в състояние да мърда съвсем малко главата си. Сега можеше по-лесно да се обръща и да я гледа, а в този момент виждаше само изражението на очите й. Никой от тях нямаше нужда да изразява с думи онова, което изпитваха. Отношенията им бяха надхвърлили този предел. А сега трябваше да отидат още по-далеч. Трябваше да се научат да живеят, без да се виждат всеки ден, без да се докосват, без нежните й ръце да лягат върху раменете му, когато беше уморен, или ръката му около нейните рамене, когато се унасяше в сън в прегръдките му. Изабел не можеше да си го представи, но на другия ден това щеше да се превърне в реалност, щом стъпеше на прага на дома си. Сърцето й се късаше при мисълта, че ще остави Бил.

— Не мога да го направя — прошепна тя, докато сълзите се стичаха по страните й. — Не мога…

— Напротив, можеш. Аз ще бъда не по-далеч от телефонната слушалка.

Въпреки това и двамата знаеха, че няма да е същото като да са заедно. Изабел имаше особено чувство относно връщането си при Гордън. Той беше така студен по телефона, с което я навеждаше на мисълта, че се кани да я накаже за прегрешението й и катастрофата с Бил. Сякаш случилото се не беше достатъчно наказание, но тя правилно се досещаше, че той е бесен, задето тя е била в колата с Бил, от което си вадеше определени заключения.

Бил и Изабел лежаха в тъмното и гледаха кръглата луна на нощното небе.

Утрото настъпи много бързо. Те не бързаха да станат през тези няколко последни минути заедно, но сестрата влезе и напомни на Изабел, че е време да става. Тя си взе душ, облече се и с Бил седнаха да закусят, но никой от тях не можеше да хапне и залък. Седяха и се гледаха. Изабел потисна риданието, което напираше в гърлото й и прегърна Бил, а той се опита да я утеши.

— Всичко ще се оправи, Изабел. Довечера ще ти се обадя — успокои я той, опитвайки се да запази спокойствие. — Не плачи, любов моя…

Изабел плачеше като отчаяно дете и в много отношения наистина се чувстваше така. Раздялата с него беше по-лоша от раздялата с дома й. Той беше единственият й източник на морална подкрепа и утеха.

Гордън й беше изпратил някои дрехи от Париж: семпъл черен костюм на „Шанел“, който й стоеше като на закачалка, и черни кожени обувки без ток, които й се струваха прекалено големи. Тя беше отслабнала значително и тялото й като че ли се беше променило. Изглеждаше слаба като вейка, но в очите на Бил бе по-хубава от всякога. Косата й беше опъната назад в стегната конска опашка, не носеше грим, само червило. Като я гледаше облечена по този начин, той си спомни за първия ден от срещата им през юни, за обяда и за „Хари“. Толкова много неща се бяха случили, толкова мостове бяха прекосени. Направо не беше за вярване, че едва не бяха загинали и пак се бяха намерили. А сега трябваше да погребат мечтите си. И двамата трябваше да се върнат в действителността, където не можеха да са заедно, и всъщност щяха да прекарат разделени дните си.

— Грижи се добре за себе си — каза тя и го прегърна още по-силно — и да се върнеш по-скоро при мен — прошепна, като се усмихваше през сълзи. — Никога не забравяй колко много те обичам!

— Бъди силна, Изабел… И аз те обичам — каза той.

Тя се откъсна от него и тръгна решително към вратата, спря се, погледна го за последен път и като се усмихна през сълзи, затвори вратата зад себе си.

Бил се почувства така, сякаш бяха изтръгнали част от сърцето му.

Изабел благодари на сестрите, сбогува се с лекарите, които бяха дошли да я изпратят. Наетата за пътуването сестра стоеше близо до нея, за да я хване, в случай че краката не я държат. Тя я придружи в асансьора. Изабел изпитваше непреодолимото желание да се втурне обратно в стаята му, да върне времето назад, ако се наложи дори да премине през комата, само и само да бъде при него. Тя се качи с наведена глава в асансьора. Всички виждаха, че плаче, докато й махаха за сбогом. После вратата се затвори.

След заминаването й никой не влезе в стаята на Бил дълго време от уважение към него. Никой не го видя как плаче или как обръща поглед нагоре към тавана с отчаяно изражение, докато си мисли за нея. Ако някой беше застанал пред вратата, щеше да чуе риданията му. Те бяха израз на умиращата надежда, на изгубените мечти. Така плачеше един съсипан мъж, който знаеше, че никога няма да види отново любимата жена. Когато часове по-късно сестрите надникнаха, за да го видят, той беше заспал от изтощение след часовете безнадежден плач.