Даниел Стийл
Целувката (10)

10.

Лекарят се обади на Гордън Форестър в осем часа на следващия ден, за да му съобщи новината, но същият глас му каза, че него го няма. Накрая, в десет часа го намери в офиса му. Той прие новината с учудване и каза, че много се радва. Попита дали може да говори с нея, но в стаята й още нямаше телефон. Лекарят обеща, че ще сложат апарат, така че Гордън би могъл да се свърже с нея още същия следобед.

— Сигурен съм, че децата ще искат да говорят с нея — каза разсеяно той и седна на бюрото си.

Той вече се беше примирил, че тя никога няма да излезе от комата и новината го свари неподготвен. Макар че без съмнение чувстваше облекчение, необходимо му беше малко време, за да приеме неочаквания обрат.

— Как стана? — попита Гордън и лекарят на другия край на линията направи кратка пауза.

Не искаше да му казва за Бил Робинсън, не смяташе, че Бил и Изабел биха искали, и беше прав.

— Ами дойде в съзнание и толкоз — отвърна той. На Гордън Форестър не му трябваше да знае друго.

— Браво — каза Гордън, сякаш говореше за турнир по голф или за партия тенис.

В рязък контраст със сълзите на Бил от предната вечер, Гордън звучеше хладнокръвно, като че ли говореше за случаен познат. Човек трудно можеше да повярва, че ставаше дума за съпругата му. Навярно това обясняваше връзката й с Бил. Имаше въпроси, които лекарят не искаше да задава и след като бе станал свидетел на случилото се през нощта, те отпаднаха от само себе си. Всичко му беше ясно. Питаше се колко време щеше да мине, преди Гордън да дойде отново да я види. Заради Изабел и Бил се надяваше да не е скоро. Изпитваше най-топли чувства и към двамата. Човек не можеше да остане безразличен към любов като тяхната, стигнала до прага на смъртта и отвъд нея, без да угасне. Той знаеше, че малцина споделяха такова необикновено чувство и то беше безценно.

— Кажете й, че ще й се обадя този следобед, като се прибера вкъщи — приключи разговора Гордън и лекарят обеща да предаде думите му на Изабел.

Сестрата предаде съобщението му на Изабел, когато включи телефона. Изабел нямаше търпение да говори с децата, но не и с него.

— А сега какво ще предприемем? — попита тя Бил същия следобед, докато той й правеше компания по време на обяда.

Бяха й донесли купичка с лека супа и желе. Изабел отдавна не беше виждала храна и нямаше никакъв апетит.

— Какво имаш предвид? — попита Бил. — Сигурно говориш за крикет, голф или разходка в парка? — пошегува се той, но този път тя не се засмя.

— Гордън ще поиска да ме върне в Париж, веднага щом се почувствам по-добре. — Разбира се, тя искаше да види децата си, но не искаше да се разделя с Бил.

— Не мисля, че това ще стане скоро — успокои я Бил, опитвайки се самият той да запази самообладание. — Не мисля, че можеш да скочиш от леглото ей така и да избягаш през вратата.

Трябваше време, за да могат вътрешните й травми да отзвучат, освен това се безпокоеше за главата й. Лекарят й каза, че по негово мнение ще се наложи да я задържат в болницата още около четири седмици. Горе-долу толкова щеше да отнеме и лечението на Бил.

— А после? — попита го тя, докато сестрата я хранеше със супата. Ръцете й още не бяха достатъчно силни, за да се храни сама. Чувстваше се изключително слаба, което не учудваше никого, освен нея.

— Ще измислим нещо.

Бил още не й беше казал, че краката му са увредени трайно и съществува вероятност никога вече да не може да ходи. Искаше първо да го обмисли сам. Не беше убеден, че тя трябва да знае. Освен ако нещата не бяха претърпели коренна промяна, докато беше в кома. Бил знаеше, че тя ще се върне при Гордън, за да се грижи за болното си дете. Той, разбира се, щеше да й се обажда по телефона, щеше да я вижда от време на време, но не искаше да бъде съжаляван, ако остане прикован в инвалидната количка. Искаше единствено любовта й. Съзнаваше, че ако наистина загубеше способността си да ходи, навярно след изписването от болницата нямаше да я види никога повече и връзката им щеше да продължи само по телефона. Още не беше решил какво ще прави или колко често би могъл да я вижда, след като Изабел напуснеше болницата. Засега тя си мислеше, че състоянието му е временно и той предпочиташе тя да не знае повече. Така Изабел нямаше да се притеснява за него и да го съжалява. Бил не й беше казал също така и за развода си. Не желаеше тя да си мисли, че я притиска. Той съзнаваше, че тя ще се върне при семейството си. Оставаше му единствено да се наслаждава на времето им заедно тук.

Тя и Бил бяха в нейната стая, когато се обади Гордън. Каза й, че с облекчение е научил за подобрението в състоянието й. Според тона му излизаше, сякаш тя се възстановява от навяхване на глезена или от лошо падане. Всъщност той имаше усещането, че Изабел се е върнала от света на мъртвите. До тази сутрин не вярваше, че тя ще оживее, нито че ще дойде в съзнание. Беше започнал да се възприема като вдовец и сега трябваше да върне стрелките на часовника обратно и да приеме факта, че е женен все още за нея. Гласът му звучеше особено и тя правилно предположи, че е ядосан заради Бил и сега й го връща. Разговорът им прозвуча неловко, но това не се отнасяше за разговора с Теди и Софи. Когато чу гласа на майка си, Софи се разплака, а Теди само се опита да си поеме въздух и се разплака. Изабел веднага позна, че той не е добре и след разговора си с децата попита Гордън за това. Тя не можеше да спре да плаче от силно вълнение. Толкова много се тревожеше и за двамата.

— Утре Теди ще бъде много по-добре — небрежно подхвърли Гордън. Софи бе поискала да дойде да я види, но Гордън й бе обяснил, че майка й ще се прибере скоро. — Кога най-рано ще те изпишат? — попита делово той. Нямало смисъл да идва да я вижда, обясни й той, щом така и така ще се прибира вкъщи.

— Казват след около четири седмици. Зависи от състоянието на черния ми дроб, от главата и от сърцето.

Тези неща не бяха никак маловажни, нито за пренебрегване, но Гордън не се впечатли. Сега, когато тя вече не беше в кома, останалото не го засягаше.

— Четири седмици ми изглеждат твърде много, не мислиш ли? Убеден съм, че ако ги помолиш, могат да те изпишат и по-рано. — Явно я подозираше, че нарочно протака лечението си заради Бил. Гордън нямаше да го позволи. — Ще говоря лично с лекаря. Можеш да се лекуваш и в Париж.

Тя се притесни силно и щом затвори телефона, каза на лекаря, че Гордън има намерение да му окаже натиск да я изпише по-скоро.

— Такова ли е и твоето желание, Изабел? Ако настояваш, можем да те прехвърлим в парижката болница след около седмица. Още не си готова да се прибереш направо вкъщи.

— Искам да остана тук — каза притеснено тя. И двамата знаеха защо.

— Аз ще се погрижа за това — успокои я той.

Щеше да го направи заради нея и Бил, защото хранеше симпатия към тях. Бяха преминали през ада, а децата й можеха да почакат.

По-късно Изабел призна пред Бил колко много се притеснява за Теди. По телефона гласът му не звучеше много добре и само заради него тя би се опитала да се прибере по-рано вкъщи. Побъркваше се от мисълта, че го е оставила толкова дълго сам, когато той отчаяно се нуждаеше от грижите й, макар да знаеше, че е в добри ръце.

Бил както винаги прояви съчувствие към тревогите й.

— Убеден съм, че преживяването е било много мъчително за него. Един господ знае какво му е казал Гордън за състоянието ти. Ала сега той те чу по телефона и знае, че ще се прибереш след няколко седмици. Сигурен съм, че здравето му ще се подобрява с всеки изминал ден.

Думите на Бил й подействаха успокояващо.

— Дано да си прав — горещо си пожела тя. — Благодаря на Бога, че Софи е с него. Тя искаше да дойде да ме види, но не смятам, че идеята е добра. Теди има по-голяма нужда от нея. — Тя имаше Бил. Искаше да го има само за себе си през времето, което им оставаше, но не и за сметка на децата си. — Ами Синди? Тя дали ще дойде да те види?

— Не — отвърна той, без да й обяснява нищо друго. — Момичетата също ще са заети през цялото лято. Казах им, че ще се видим, като се прибера у дома.

Освен това той беше предупредил лекаря да не споменава за степента на пораженията на гръбнака му и за възможността да остане инвалид. Това беше първото нещо, за което не искаше тя да знае, другото беше разводът. Искаше да види как ще се развие възстановяването му. Изабел беше наясно, че оздравяването му ще отнеме много време, може би шест месеца или година, затова не беше изненадана, че той не може да ходи.

Ако решеше да напусне Гордън, положението щеше да е съвсем различно. Тогава можеше да й каже истината за краката си. Но след като тя беше решена да се върне при Гордън, Бил не искаше да я натоварва с излишни грижи. Тревогите за Теди й стигаха. Освен това сега, когато познаваше Гордън отблизо, разбираше какво й е и му призляваше само като си помислеше за живота й с него. Гордън явно не хранеше никакво уважение към нея, нито любов, доброта, загриженост и топлота. Що се отнасяше до Гордън Форестър, целият му свят се въртеше около него самия, а Изабел представляваше едно удобство, безгласна буква и болногледачка. Бил виждаше, че Гордън не оценява какво съкровище притежава. Притесняваше се, че сега животът й щеше да стане още по-тежък отпреди. Гордън вече я подозираше, таеше гняв към Бил и Бил се тревожеше, че Гордън ще я накаже за греховете, които си мислеше, че е извършила зад гърба му.

Трябваше много да внимава и да се защитава или той щеше да превърне живота й в ад. Та съпругът й дори не си направи труда да остане при нея в болницата повече от няколко дни, когато тя беше в безсъзнание и изглеждаше на смъртно легло, а оттогава не беше и идвал. Сега, когато тя дойде в съзнание и те отново бяха заедно, можеха само да благодарят на съдбата.

Лекарят разговаря повторно с Форестър по-късно същия следобед, като настоя Изабел да не бъде местена поне още четири седмици. Съпругът й не остана доволен. Струваше му се, че в болницата са прекомерно и неоснователно предпазливи с нея, но накрая лекарят го изплаши със сериозните усложнения, които според него можеше да получи пациентката и дори намекна, че е възможно отново да изпадне в кома.

— Могат да ми отнемат разрешителното заради вас — каза по-късно през смях той на Изабел и Бил.

Всъщност смяташе, че двамата заслужават поне тази малка възможност за щастие и награда за мъките, през които бяха преминали. Освен това трудностите за Бил тепърва започваха. Лекарят много добре знаеше колко продължителна и тежка рехабилитация му предстои. Вече беше уредил приемането му в една болница в Ню Йорк, където щяха да му помогнат да възстанови краката си, доколкото беше възможно. Нито Изабел, нито Бил обаче знаеха какво им готви бъдещето.

Засега разполагаха с четири седмици да бъдат заедно, да се смеят, да разговарят и да се отдадат на любовта и утехата, която си даваха един на друг. Преди да се върнат към ежедневието си, болницата за тях беше един безопасен рай, особено след изпитанието, през което бяха преминали. Реалността съвсем скоро щеше да ги връхлети с пълна сила.

Тази нощ пак спаха заедно в стаята на Изабел, а на другата — в неговата. Вече нямаха нужда от наблюдение с монитори и прекарваха дългите следобедни часове в разговори за живота, мечтите и надеждите си. Времето, през което бяха заедно, за тях беше рядък дар. Бяха го спечелили по най-трудния начин.

Играеха на карти, четяха книги и Бил научи Изабел да играе на зарове. Седяха и говореха с часове, хранеха се заедно. Състоянието на черния й дроб се подобряваше без външна намеса. Сърцето й още не можеше да влезе в нормалния си ритъм, макар и да биеше по-равномерно отпреди. Понякога тя имаше жестоко главоболие. Изморяваше се лесно и спеше много, повечето време в леглото до него. Около врата му все още стоеше неприятната шина, която трябваше да носи, а с възстановяването на гръбнака, понякога гърбът го болеше, затова тя нежно разтриваше раменете и ръцете му. Изабел забеляза, че краката му са неподвижни, но Бил продължаваше да я уверява, че следващия път, когато се видеха, щеше да ходи и тя му вярваше, защото се надяваше да е така. Струваше й се нормално, че той още не може да се изправя. Все пак само месец беше изминал от катастрофата, което не беше много време. Двамата не говореха много за болките и страданията си. През повечето време споделяха интимни неща, не спираха да разговарят и да се шегуват.

Бяха изминали две пълни седмици, откакто Изабел беше дошла в съзнание, когато двамата лежаха на леглото му през един слънчев следобед. Прозорците бяха отворени, времето беше топло и те си разказваха случки от детството. Изабел внимаваше да не докосне място, което още го болеше. Особено внимаваше за гръбначния му стълб. Докато му разказваше за времето, прекарано в къщата на баба й и дядо й в Хемпшир, тя прокарваше пръсти надолу по ръката му. Почеса го по врата, после по ръката и след това прокара пръсти по раменете и гърба му, където знаеше, че няма да му навреди с нищо. Когато го направи, той я погледна с копнеж и после се засмя като палаво, непослушно момче.

— Защо ме гледаш така? — попита тя, като се чудеше дали не се смее на нея. — Онова, което казах за дядо си, беше самата истина. Той беше много добър човек.

— Не се съмнявам. Спрях да те слушам още преди пет минути — призна той. — Направо полудявам от желание по теб.

— Какво си си наумил? Още една игра на зарове?

Той непрекъснато я побеждаваше и отказваше да й каже как познава кога тя мами. Изабел, за разлика от бившата му жена, не умееше да лъже убедително, което ужасно му харесваше.

— Нещо по-добро — отвърна той и я целува нежно по устните.

Беше намерил начин да се навежда напред, така че да могат да се целуват и двамата често го правеха, особено през нощта, докато лежаха един до друг.

— Изабел — тихо промълви той, — не съм сигурен дали ще се получи, но искам да се любим.

През изминалия половин час изпитваше непреодолимо желание. В момента се чувстваше много спокоен с нея и искаше да опита. Здравето и на двамата все още беше много крехко, но той я желаеше от прекалено дълго време. Още преди катастрофата. Тогава не я попита, но в погледа й прочете надежда, която го бодна в сърцето.

— Съгласна съм, любов моя. — Искаше да го направи за него, дори и само да лежаха прегърнати. Сега прекрасно разбираше какво иска той. — Какво ще кажеш да заключим вратата?

Имаше ключалки, които никой не използваше, но сега им се струваше, че е дошъл моментът да започнат да ги използват.

— Мислиш ли, че ще ни изхвърлят от болницата? — попита усмихнат той, когато тя стана да заключи.

Бил почти не беше в състояние да помръдне, но не можеше да устои на желанието и в момента не мислеше за нищо друго. От много време се притесняваше за това и се страхуваше да опита с нея. Връзката им беше нежна и страстна, здраво скрепена от взаимно доверие.

— Не съм уверена, че са имали предвид точно това, когато ни разрешиха да спим в една стая — предпазливо изрече с усмивка Изабел.

— Много глупаво от тяхна страна — отвърна той леко притеснен. — Това е най-хубавата част.

Или поне се надяваше да бъде. Ами ако не се получеше? Побиха го тръпки само от мисълта за провал.

Тя се спря за момент, погледна го сериозно и го целуна нежно по устните.

— Само исках да ти кажа, че най-хубавото вече го имаме… Това, че се обичаме и сме заедно, че сме в прегръдките си… Обичам всичко в теб, Бил. Каквото и да стане сега, то ще бъде като допълнителен подарък, но не и най-добрата част от всичко. За мен ти си най-хубавото.

Бил нямаше представа дали ще може да я люби, но много силно искаше да опита. Лекарят му беше казал, че е възможно и Бил се надяваше да е бил прав. Ако е така, той искаше да го сподели с нея. В противен случай това би било огромно разочарование и за двамата и провал за него. Той обаче не изказа гласно страховете си пред Изабел. Опасяваше се, че тя ще го съжалява. От последното се страхуваше най-много.

Тя свали болничната му дреха с безкрайна нежност. Бил имаше красиво тяло и безумно я желаеше. Помежду им нямаше свян, нито скромност. След онова, което бяха преживели заедно, имаха усещането, че се познават от векове. Докато Изабел го галеше, Бил изглеждаше загрижен. Усещаше всичко, което правеше тя със сърцето си, но не беше сигурен за останалото.

Тя свали нощницата си и той я погали по гърдите. Телата им, които бяха пострадали толкова много, изведнъж забравиха за болката. Съвсем нежно, тя започна да го целува — първо по устните, после продължи изкусно по-надолу. И двамата знаеха колко много се обичат. Това беше последната врата, която още не бяха отворили. Двамата бавно изследваха тайните, които се криеха зад нея, и Бил беше завладян от чувствата, които изпитваше към Изабел. Тя се опитваше да го възбуди, като внимаваше да не го притиска с тежестта си, само на точните места, и той почувства изкусителното удоволствие, предназначено за него, но желаният ефект не настъпваше.

Дори и онова, което изпитваше, беше някак си притъпено и макар че страстта му към нея беше непреодолима, той усещаше, че не владее тялото си. Нещо в него беше прекъснато и той не знаеше дали причината не е в мозъка, или в гръбначния стълб. Въпреки силата, с която я желаеше, усети как страхът го парализира. Започваше да осъзнава, че нищо няма да се получи и се почувства не само глупак, но и луд, че беше решил да опита.

Изабел се досещаше, че нещо става с него, но тя го обичаше толкова, че искаше единствено той да се почувства щастлив и обичан. Самата тя много добре съзнаваше, че може и да не се получи — никога или поне не първия път. Травмите му бяха изключително сериозни и беше в реда на нещата да проявят търпение, докато сексуалните му способности се възвърнеха. И през ум не й минаваше да го подлага на изпитание, само искаше да му вдъхне надежда и желание за живот. Но вместо надежда, в очите му прочете отчаяние. Опитът му да реализира желанието си към нея се бе провалил.

— Няма нищо, любов моя… Няма нищо… Дай си време — прошепна тя, притисната към него, но той се отдръпна и извърна глава.

Чувстваше се съсипан от това, че не можеше да я люби. Докато лежеше до нея, Бил мислеше само за провала си и каквото и да кажеше тя, нямаше да може да промени този факт. Той се зарече, докато я държеше в прегръдките си, че никога повече няма да пробва. Въпреки нежността и любовта й, той се почувства унизен и паднал духом. Това бе най-лошият ден в живота му. Той вече не беше мъж. За нищо на света не би опитал пак. И със сигурност не с нея.

— Облечи се — прошепна той и Изабел се поколеба, защото искаше да направи всичко, което можеше за него.

Само че виждаше колко депресиран е той и всяко усилие да му достави удоволствие, да го утеши или да го приласкае само щеше да го разстрои още повече. Тя се мушна под завивките и се сгуши до него.

— Всичко е наред, Бил — прошепна тя. — Като мине време, ще се получи. — И двамата знаеха колко силни бяха чувствата му към нея, но той искаше нещо повече от това заради тях самите. — Началото винаги е трудно — промълви тя и го целуна по бузата, като се опита да го хване за ръката, но той я издърпа.

Бил се мъчеше да сдържи сълзите си и изпитваше неудържимо желание да избяга, но това беше невъзможно.

— Не, не става дума за начало — гневно каза той. Ядосваше се на себе си, не нея. — Това е краят. — Краят на живота му като мъж.

— За какъв край говориш? — успокои го тя, сякаш говореше на дете. — Лекарят ти каза, че е необходимо време, за да се възстановиш.

Бил обаче се опасяваше, че неспособността му да прави секс е трайна. За която и да е жена би било трудно да си представи какво означаваше за него този провал. Това не беше нещо, което можеше да бъде забравено след няколко нейни целувки. Пред Бил се очертаваше безрадостно бъдеще без секс, със съзнанието, че вече не може да се представя като мъж. Също като при много други мъже, и на него му се беше случвало на няколко пъти, когато е бил преуморен, силно разстроен, угрижен за работата си или просто е прекалил с алкохола. Но този път това беше повратна точка и за двамата, най-съкровеният миг, когато за първи път правеше любов с Изабел. След катастрофата в неговите очи това беше единствената възможност да докаже, че още е мъж, независимо дали щеше да може, или нямаше да може да ходи. Онова, което се случи, променяше всичко за него. Изабел прояви разбиране и не се притесни. Тя беше сигурна, че някой ден ще се получи. А ако не станеше, тя беше готова да приеме ограничените му способности и да продължи да го обича. За нея нещата си оставаха същите, но светоусещането на Бил се промени.

Той беше убеден, че ако мъжествеността му не се възвърне, както и способността му да ходи, нямаше начин той да остане в живота й. Тази нощ той загуби самоуважението, самочувствието си на мъж и цялата надежда за някакво бъдеще с Изабел. На нея би й се сторило лудост Бил да си прави подобни изводи само защото не е успял да я люби, но неговите страхове бяха съкрушителни. Той беше ужасен, че това е краят на пътя им, въпреки че Изабел не отдаваше никакво значение на станалото. Ако не друго, като резултат от случилото се, тя го обичаше още повече и изпитваше безкрайна нежност към него.