Даниел Стийл
Целувката (5)

5.

Гордън прекара петъчната вечер в хотела в четене на книга, купена по пътя на връщане от болницата. Нямаше какво друго да прави. Можеше да се обади на някои приятели в Лондон, но не беше готов да каже на хората какво се е случило. Първо искаше да види какво ще стане с Изабел. Не можеше обаче да се съсредоточи в четенето. Обади се в болницата, преди да си легне, но оттам му съобщиха, че няма промяна. От катастрофата бяха минали четиридесет и осем часа и тя още се държеше, но само толкова. Нямаше подобрение, нито влошаване. Хрумна му да се върне в болницата, но не можеше да понася да гледа Изабел. Никога нямаше да си го признае, но гледката го плашеше. Ненавиждаше болниците, пациентите, сестрите, звуците и миризмите там.

По времето, когато Гордън позвъни, Синтия още седеше при Бил. Момичетата се бяха върнали в хотела за вечеря, но тя реши да остане. От време на време отиваше до сестринската стая да си налее чаша чай и персоналът се държеше много мило с нея. Синтия имаше над какво да размишлява и държеше другите да не разбират за тревогите й. Докато наблюдаваше как Бил се бори за живота си, тя се питаше дали ще има някога възможността да му каже всичко, което искаше да сподели с него. Имаше да се извинява за много неща през изминалите години. Тя знаеше, въпреки че той никога нищо не беше споменал, че се досеща за любовните й истории. Някои от връзките й бяха доста очебийни, други — по-дискретни.

След известно време, след като спря да се интересува от състоянието на брака си, тя вече не си правеше труда да се крие. Сега дори не можеше да каже защо се бе отвърнала от него така категорично. Навярно от ревност — заради интересния живот, който Бил водеше, и заради хората, с които се виждаше. Тя не искаше да е зависима от него и сега се питаше дали не е искала да му докаже, те може и без него. Винаги я беше дразнило обстоятелството, че като съпруга на човек от висшите политически кръгове тя трябваше да се държи като негов придатък, затова, поне емоционално, се бе отдалечила от него. Заетостта му и честите му пътувания я караха да се чувства излишна. Мразеше да гледа на себе си като образцова съпруга с две деца, искаше да води по-бляскав и вълнуващ живот. Сега разбра, че търсенията й са били в погрешна посока. Вече беше наясно, но се опасяваше, че го е осъзнала твърде късно.

Към полунощ мислите й продължаваха да се въртят около тази тема, когато както си седеше на стола в ъгъла на болничната стая, й се стори, че чу някакъв звук откъм леглото на Бил.

— Бил? — Тя стана и се приближи до него. Сестрите току-що бяха излезли от стаята, за да донесат нова система. За момент й се привидя, че клепачите му потрепнаха, като че ли сънуваше.

Когато сестрите се върнаха, тя още стоеше до него. Те веднага провериха мониторите, но всичко беше наред.

— Има ли нещо, госпожо Робинсън? — попита една от сестрите, докато сменяше банките на системата и оправяше завивката му.

— Мисля, че… Не съм сигурна… Беше само за миг… Ще прозвучи невероятно… но ми се стори, че нещо помръдна.

Сестрите го погледнаха отблизо, но не установиха признаци на раздвижване и отново провериха жизнените му показатели. Състоянието му през този ден до известна степен се беше стабилизирало. От катастрофата бяха изминали почти четиридесет и осем часа, а Синтия беше в Лондон от едно денонощие. Имаше чувството, че е минала цяла вечност.

Дежурната сестра тъкмо регулираше монитора за сърцето, когато усети лекото помръдване на ръцете му. Тя се вгледа внимателно в него и провери зениците с миниатюрното си фенерче. Когато тънкият лъч светлина попадна в зеницата му, този път нямаше никаква грешка — Бил издаде лек приглушен звук като от болка.

Синтия едва сдържа сълзите си.

— О, господи — прошепна тя, когато звукът се повтори. Приличаше по-скоро на животински, отколкото на човешки.

Когато докосна пръстите му, клепачите му потрепнаха. Сестрата натисна звънеца, за да повика дежурния лекар. Лампичката светна и само след секунда лекарят беше в стаята.

— Какво става? — попита още на влизане той. Дежурен от часове, лекарят изглеждаше изтощен също като Синтия. — Някаква промяна?

— Простена на два пъти — докладва сестрата.

— Според мен преди минута той си помръдна ръката — добави Синтия, докато лекарят светеше с фенерчето в очите на Бил.

И този път Бил издаде звук, реагирайки на светлината. Синтия вече не се съмняваше. Лекарят погледна сестрата. В погледа му се четеше въпрос и тя кимна. Не искаха да прибързват със заключенията пред съпругата му, но той излизаше от комата. Това беше първият признак на надежда през тези два дни.

— Бил, чуваш ли ме? Аз съм, тук съм до теб… Обичам те, скъпи. Можеш ли да си отвориш очите? Искам да поговорим. Чаках те да се събудиш.

Той направи опит да раздвижи раменете си и този път простена по-силно, вероятно от болка.

— Господин Робинсън, сега ще докосна ръката ви. Ако ме чувате, стиснете колкото можете пръста ми. — Лекарят говореше близо до ухото му, наведен над него. Той пъхна пръста си под дланта на Бил и зачака реакцията. Първоначално нямаше такава, но после бавно, съвсем бавно пръстите на Бил се свиха около пръста на лекаря. Той очевидно чуваше гласа на лекаря и разбираше думите му.

— Боже мой, той чува! — възкликна Синтия и сълзите й рукнаха. — Чуваш ли ме, скъпи? Тук съм… Отвори си очите, моля те…

Отначало той не реагира и остана със затворени очи, но постепенно лицето му се смръщи, отвори напуканите си устни и ги навлажни с език. Идването му в съзнание беше като някакво чудо.

— Много добре, господин Робинсън — произнесе лекарят, наведен над него. — Сега искам отново да стиснете пръста ми. — Този път Бил изпъшка, но сякаш в израз на протест, задето му досаждаха.

Все пак го направи, но с другата ръка. Лекарят и сестрите се спогледаха победоносно. Пациентът излизаше от комата. Не беше възможно да се определи доколко той разбираше какво става, но определено реагираше. Синтия не можеше да сдържи радостта си. Изпитваше желание да ги разблъска настрани и да го прегърне. Само че не го направи, защото се боеше да не му навреди.

— Мислите ли, че ако се напрегнете, можете да си отворите очите, господин Робинсън? Много бих искал да опитате — настоя лекарят.

Бил не показа с нищо, че го е чул и Синтия се притесни, че отново е изпаднал в кома. Имаше вид на заспал. Лекарят докосна клепачите му, сякаш да му напомни за молбата си и да подскаже на мозъка му къде се намират клепачите. Бил въздъхна леко и после, без да издаде звук, отвори очи и го погледна.

— Е, здравейте — поздрави с усмивка младият лекар. — Много добре. Радвам се да ви видя, господине.

Бил произнесе тихо едно „хммм“, сетне отново затвори очи, но за секунда или две бе погледнал лекаря право в очите. Засега това беше най-доброто, което можеше да направи. Бил се остави да бъде отнесен отново от съня — там, където го чакаше Изабел.

— Искате ли отново да го повторите? — Този път рязкото простенване ясно означаваше „не“, но след малко той все пак го направи. — Исках да се убедя — усмихна се лекарят.

Бил обходи с поглед стаята и видя Синтия в долния край на леглото. Това видимо го смути.

— Здравей, скъпи. Тук съм. Обичам те. Всичко ще се оправи.

Той отново притвори очи, сякаш това му дойде в повече и не искаше да вижда никого от тях. Минута по-късно потъна отново в сън. Независимо от това, случилото се представляваше гигантска крачка напред и всички излязоха в коридора широко усмихнати.

— Боже мой, какво означава това? — попита Синтия, разтреперана от глава до пети. За първи път през живота си тя се чувстваше така развълнувана.

Лекарят също се радваше заради нея.

— Означава, че е излязъл от комата, въпреки че още не е извън опасност. Мисля обаче, че това е обнадеждаващ знак.

— Дали ще може да говори?

— Убеден съм, че след време ще може. Нараняването на главата не е от такъв характер, че да причини загуба на речта, макар че травмата не е никак лека. — Вратът и гръбначният стълб бяха засегнати най-силно, въпреки че и сравнително лекото мозъчно сътресение беше довело до двудневна кома. — Мозъкът му има нужда да се адаптира към новото му състояние. Сигурен съм, че когато се събуди отново, той ще може да говори. Тялото му е подложено на огромен шок. Все едно да ти изкарат въздуха, но стократно по-силно. Говорът не ме притеснява.

Друго тревожеше повече лекаря. Основният проблем, който нямаше да отпадне скоро, беше нараняването на гръбнака и възможността да движи краката си. Това, че можеше да движи ръцете си, беше добър знак. Той очевидно беше твърде слаб, но за в бъдеще щеше да е в състояние да използва пълноценно ръцете си, особено след като травмата на врата му отзвучи.

— Предполагам, че сега ще поспи няколко часа и утре отново ще се раздвижи. Сигурно искате да се приберете в хотела и да си починете, госпожо Робинсън. Утре отново ви чака един безкраен ден.

Синтия беше силно развълнувана и не искаше и да си помисли за прибиране в хотела.

— Мислите ли, че скоро няма да се събуди отново? Ако това стане, искам да съм при него.

— Смятам, че по-вероятно е изтощен от усилието, което направи преди малко. Все едно че току-що е изкачил Еверест. Сега е в базовия лагер, а през следващите няколко седмици му предстои тежко изкачване. — Вероятно и през следващите няколко години, но той запази тази мисъл за себе си. Това беше само началото, очакваше ги дълъг път, но целият медицински екип беше обнадежден от онова, което стана преди малко.

— Добре — съгласи се Синтия, — може би ще се върна в хотела.

Не знаеше какво правят момичетата. Бяха планирали да си поръчат храна в стаята и да гледат телевизия, докато я чакат. Беше им обещала да им позвъни, веднага щом се прибере в стаята си. Освен това изгаряше от нетърпение да им съобщи добрата новина.

Когато се прибра в „Кларидж“ и им каза, Оливия изпищя от радост, а Джейн затанцува из стаята.

— Господи, мамо, това е страхотно! Той каза ли нещо?

— Не, само си отвори очите няколко пъти и простена. Два пъти стисна пръста на лекаря и ме видя, че съм там. После отново заспа. Лекарят смята, че вероятно утре ще може да говори. Сестрата каза, че щом веднъж е дошъл в съзнание, много бързо след това ще започне да се оправя. — Синтия се надяваше, че утре ще може да поговори с него.

 

 

На следващата сутрин, когато отиде в болницата, той лежеше с отворени очи и оглеждаше стаята, сякаш още не знаеше къде се намира. Имаше сънен вид, като че ли току-що се беше събудил, което си беше самата истина.

— Здрасти, сънливецо — поздрави го нежно Синтия и застана до леглото. — Чакахме те цяла вечност да се събудиш.

Той примигна, сякаш искаше да каже „да“, но изглеждаше тъжен, почти разочарован, че вижда нея, а не някой друг. Стори й се, че той искаше да кимне с глава, но не можеше заради шината около врата си.

— По-добре ли си днес? — Той кимна отново. Тя докосна лицето му. — Обичам те, Бил. Толкова съжалявам за всичко, което ти се случи, но ще се оправиш.

Бил не откъсваше очи от нея, после навлажни устни, както предния ден и затвори очи.

Синтия искаше да му предложи нещо за пиене, но не се осмели. Сестрите бяха излезли за малко. Мониторите щяха да им покажат, ако нещо не беше наред.

— Имаш ли нужда от нещо? — прошепна тя, когато Бил я погледна отново. Имаше разтревожен вид, а тя беше съвсем близо и можеше да го чуе, ако имаше да й каже нещо. Устата му се отвори, но не излезе никакъв звук. — Какво искаш, скъпи? Можеш ли да го кажеш? — говореше му като на дете.

Бил изглеждаше отчаян, че се затруднява да обясни. Той полежа мълчаливо, после опита отново, събрал сили, докато Синтия не спираше да говори.

— Момичетата са тук. Дойдоха с мен.

Той кимна, за да покаже, че е разбрал, сетне отново се намръщи, като че ли се бореше да отключи челюстите си. Синтия се запита дали шината около врата му не го убива. Не приличаше на много удобно приспособление, но той нямаше вид на човек, изпитващ силна болка.

— Къде… — най-сетне прошепна той, докато тя се напрягаше да чуе и чакаше търпеливо. Следващите му думи дойдоха сякаш след цяла вечност. — … е Изз… аа… бел?

Усилието го изтощи напълно. Той загледа настойчиво Синтия. Тя дори не беше сигурна, че той я позна. Цялата му мисъл беше съсредоточена върху жената, която е била в колата с него. Синтия предполагаше, че той иска да знае дали тя е жива. Думите му, изречени с такава мъка и усилие от негова страна, подействаха на Синтия като силен удар в стомаха. Първите думи към съпругата му се отнасяха за Изабел и това й беше достатъчно, за да проумее всичко.

— Жива е — тихо продума тя. — Ще попитам сестрата как е.

Той примигна два пъти, сякаш да й благодари и после затвори очи. След минута Синтия излезе отвън и дъщерите й я заобиколиха. Тя премълча краткия разговор с баща им.

— Как е той, мамо? Каза ли нещо?

— Струва ми се, че е по-добре. Опита се да говори. Казах му, че и двете сте тук.

Още не можеше да се отърси от шока от думите му. Първата му мисъл беше за Изабел и тя не можеше да не се запита какво означаваше тази жена за него. Несъмнено зад въпроса му се криеше нещо много повече от проява на рицарство.

— Какво каза? — Момичетата бяха силно развълнувани. Не можеха да си намерят място от радост, че баща им беше дошъл в съзнание.

— Мигна два пъти — произнесе тя с усмивка, прикривайки болката си.

— Може ли да говори? — попита Джейн, която приличаше досущ на майка си. Оливия пък се беше метнала на Бил. Двете изглеждаха като копия на двамата си родители.

— Произнесе няколко думи, но още му е много трудно да говори. Мисля, че сега си почива. — Когато им каза, че ще се върне след малко и отиде да поговори със сестрата от регистратурата, думите й прозвучаха необичайно унило. — Как е госпожа Форестър? — тихо попита тя. Ако не друго, поне можеше да каже на Бил онова, което го интересуваше. Той имаше право на това, щом беше загрижен за нея, дори и да бяха само приятели, заедно бяха преминали през пъкъла и бяха оцелели. Най-малкото, което можеше да направи за него след мъчителните му усилия, бе да се осведоми за състоянието на Изабел.

— Опасявам се, че не върви на добре. Засега няма промяна в състоянието й. През нощта пак имаше висока температура. Съпругът й е при нея.

— Дойде ли в съзнание? — чинно поиска да знае Синтия.

— Не, но това не е нещо необичайно, като се имат предвид травмите й и тежката операция.

Синтия кимна, благодари и се върна в стаята на Бил, за да провери дали е буден. Дишането му бе леко и равномерно. После, сякаш усетил присъствието й, той помръдна и отвори очи. Отново бе сънувал Изабел и така беше от два дни.

— Поинтересувах се как е Изабел. Няма промяна в състоянието й. Още е в кома, но се надявам, че скоро ще дойде в съзнание. — Той премигна, като че ли искаше да кимне. След известно време отново се опита да заговори:

— Ббб… лаго… даря ти, Син… Помислих… те… за нея — произнесе той, затвори очи и отново се предаде на съня. Нямаше желание да вижда съпругата си, нито да говори с нея.

— Искаш ли да видиш момичетата? — отново прекъсна унеса му тя. Този път Бил мигна три пъти и тя се усмихна. — Ще ги повикам. В дъното на коридора.

Миг по-късно те бяха при него, бърбореха щастливо и за първи път Синтия го видя да се усмихва. Когато се опита да говори с тях, усилието беше далеч по-малко отпреди. Речта му се връщаше постепенно, беше малко бавна, но умът му явно бе съвсем бистър.

— Обичам… ви, момичета…

— Ние също те обичаме, татко — каза Оливия, а Джейн се наведе и го целуна по ръката. Във вената му имаше включена система и още една на другата ръка. Все още беше свързан с апарати, тръбички и интравенозни системи, но дъщерите му бяха щастливи, че е жив.

— Прекрасни… деца — обърна се той към Синтия, след като момичетата излязоха.

— Ти също си страхотен — каза тя и Бил я погледна с изненада. — Доста ни поизплаши. Знаеш ли какво ти се е случило? — попита тя, защото й мина през ум, че той може би не си спомня.

— Не. — Нямаше спомен за катастрофата, само си спомняше за вечерта с Изабел.

— Лимузината ти е била блъсната от автобус. Спасителният екип е работил няколко часа, за да ви измъкнат от колата.

— Страхувах… се… че… тя… е… умряла — с усилие изрече той и Синтия си помисли колко странно е това, че той говори за Изабел именно с нея.

Бил явно не се смущаваше. Когато я погледна, очите му бяха насълзени.

— Мисля, че се е отървала на косъм. — Синтия не му каза, че Изабел все още не беше извън опасност. — Съпругът й е при нея.

Думите й прозвучаха като предупреждение и покана към Бил да се върне в реалността. Изабел беше омъжена. Той също имаше жена и две дъщери. Бил знаеше, че независимо от силата на чувствата си към Изабел, той имаше отговорности към семейството си. Но все пак Изабел присъстваше в сънищата му дни наред.

Сестрите се върнаха, за да му направят различни манипулации, затова Синтия излезе отвън при дъщерите си. Имаше нужда от време, за да осмисли ситуацията. Не се съмняваше в едно — Изабел Форестър значеше много за него. Тя не беше нито случайна спътница, както се надяваше съпругът й, нито дори далечна позната. Първите думи на Бил бяха за нея. Очите му издаваха тревогата и загрижеността му. Дори когато се бе събудил, той си бе помислил, че вижда нея, а не съпругата си.

Синтия седна в чакалнята и докато чакаше сестрите да приключат задачите си, тя взе един брой на „Хералд Трибюн“ и видя, че там беше публикувана статия за катастрофата. Тя се сепна, когато видя снимка на Бил с една жена, точно до снимката на жестоко смазания автобус. В статията пишеше, че единадесет души са загинали, а в ударената лимузина е пътувал известният политически функционер Уилям Робинсън. Текстът под снимката гласеше, че фотографията е направена минути преди катастрофата. Продължаваше с информацията, че Робинсън, придружен от неизвестна жена, е бил в „Анабел“, а малко по-късно колата му била блъсната от автобус и шофьорът е починал на място. Името на Изабел не се споменаваше никъде, нито дали е пострадала при катастрофата, но Синтия знаеше, че това е тя. Изглеждаше млада и привлекателна, с дълга тъмна коса. Очевидно, че светкавицата на фотоапарата я беше стреснала, защото гледаше в обектива с широко отворени очи. Бил се усмихваше, обвил с ръка раменете й. Дъхът на Синтия секна, когато ги видя застанали така един до друг. Изглеждаха щастливи, а Бил сякаш всеки момент се готвеше да се разсмее. Снимката я накара да осъзнае отново потенциалната сериозност на ситуацията. Питаше се дали Гордън Форестър също е видял снимката. Каквато и да беше връзката между съпрузите им, според нея беше малко вероятно тя да е маловажна. Особено сега.

Оливия и Джейн се спогледаха, когато я видяха да чете статията. Не казаха нищо, но и те я бяха видели. Сега обаче не можеха да се сърдят на баща си, независимо какво беше правил с тази жена. Състоянието му беше много сериозно и това ги караше да му простят всичко. Синтия приемаше нещата по същия начин. Тревожеше се не за онова, което е правил с Изабел, а за възможността тя наистина да значи много за него. Изражението на лицето му, когато попита за нея, показваше, че не става въпрос за обикновена любовна история. Трудно й беше да повярва, че са били просто добри приятели. Тя и Гордън щяха да занемеят, ако разберяха, че съпрузите им бяха близки приятели почти от четири години.

Една сестра дойде да ги повика и Синтия последва дъщерите си в стаята на Бил. Малко преди вратата да се затвори, тя забеляза, че Гордън Форестър напуска стаята на съпругата си. Тя не посмя да го попита дали е видял статията в „Хералд Трибюн“, но видът му показваше, че умът му е зает с далеч по-важни неща.

Изабел не показваше признаци на подобрение и макар лекарят да го предупреди, че тя може да не излезе от комата още дълго време, Гордън все повече се притесняваше, че мозъкът й щеше да остане трайно увреден, ако оживее. За капак на всичко, току-що му бяха съобщили, че сърцето й не бие равномерно и е започнала да задържа течност в белите дробове. Рискът от пневмония нарастваше и Гордън знаеше, че ако развие пневмония, Изабел ще умре. Състоянието й явно се влошаваше. Той прекара около час в стаята й, обсъждайки с лекарите възможността за нова операция и когато Синтия го видя, той се беше запътил към хотела.

Късно следобед, когато Синтия и момичетата излязоха от болницата, Бил отново попита за Изабел. Беше възвърнал способността си да говори. Дъщерите му и за миг не спряха да му говорят и той нямаше как да не им отговаря. Този път той попита сестрата за Изабел и тя внимателно му обясни положението.

— Състоянието й е почти същото като преди, още е коматозна. Травмите й са предимно вътрешни, за разлика от вашите.

Той имаше повече счупени кости, но вътрешните органи на Изабел бяха пострадали повече. Трудно беше да се определи кое беше по-лошо, но той беше оцелял, вече нямаше съмнение, а животът на Изабел продължаваше да виси на косъм. Бил не спираше да се моли за нея. Ако можеше, би дал живота си, за да я спаси.

— Мога ли да я видя? — тихо попита той. Тази мисъл не му излизаше от ума през целия ден.

— Не мисля, че ще може — отвърна сестрата. Хирургът със сигурност нямаше да разреши. Пациентът трябваше да лежи възможно най-неподвижно. С пораженията на врата и гръбнака, нямаше начин да го вдигнат от леглото, а Изабел и без това нямаше да разбере за посещението му.

Бил обаче не се отказа и се обърна към дежурния лекар през нощта със същата молба:

— Само за една минутка, докторе. Искам само да я видя и да разбера как е.

— Опасявам се, че не е много добре — откровено призна лекарят. — Целият й организъм е в критично състояние. Днес следобед обясних тъкмо това на съпруга й. Искаше да я премести във Франция. Казах му, че е невъзможно. В нейното деликатно състояние, това направо ще я убие.

Думите на лекаря пронизаха като с нож сърцето на Бил. Не искаше Изабел да бъде преместена, не и преди да я е видял. И определено не, ако това я излагаше на риск. Форестър беше изгубил ума си, щом изобщо можеше да му хрумне да я мести толкова скоро. Лекарят му беше казал същото, но с други думи.

— Не мисля, че е разумно да я виждаш, Бил — добави съчувствено лекарят.

Двамата си говореха на малки имена. Лекарят беше приятно изненадан да открие колко симпатичен събеседник е Бил. Намираше го за изключително приятен човек, за разлика от Гордън Форестър, който си пестеше думите, държеше се високомерно и обиждаше персонала. Още от сутринта започна с настояването да мести жена си. Никой не искаше да чуе за подобно нещо и накрая той отстъпи, след като главният лекар на интензивното му каза съвсем ясно, че трябва да е луд, за да настоява, след което му обясни недвусмислено, че това би убило жена му. Накрая Гордън се съгласи да не я мести. Всички от персонала на етажа бяха убедени, че той няма да се откаже лесно. Явно беше твърде упорит, за да го направи.

— Не може ли да ме закарате с леглото в стаята й, когато там няма никой? — помоли Бил, видимо разстроен, но възвърнал способността си да убеждава. — Искам да я видя.

Лекарят се замисли. Бил несъмнено се вълнуваше много. Лекарят не знаеше нищо за отношенията му с Изабел и не искаше да любопитства, но явно за Бил беше от огромно значение да я види. Това нямаше да навреди на пациентите му. Просто не искаше да предизвиква гнева на Гордън Форестър, ако случайно научеше.

— Сестрите могат да ме закарат дотам по-късно, нали? Няма да стоя много.

— Защо да не изчакаме, за да видим как ще си утре? Също и тя. И двамата никъде няма да отидете.

Мисълта, че тя е в отсрещната стая, го влудяваше. Ако можеше, сам щеше да се придвижи, но сега изцяло разчиташе на милостта на другите — хванат в капана на шината на врата си и коритото под тялото си, без да може да помръдне. Дори не можеше да повдигне глава, а и ръцете не го слушаха съвсем. От кръста надолу не усещаше нищо и никой не можеше да му каже кога щеше да си възвърне чувствителността. Приличаше на безпомощно бебе, но поне можеше да се опита спокойно да убеди доктора, че идеята му не е неизпълнима.

— Виждам, че нищо не е в състояние да те разубеди — заключи лекарят с усмивка.

Вече минаваше полунощ и коридорите бяха опустели. Той отиде да намери сестрата на Бил и й поръча да занесе някакво лекарство. След малко тя се върна, следвана от двама мъже. Бил погледна разтревожено, защото не знаеше какво ще му правят, но те мълчаливо заеха местата си в двата края на леглото, сестрата се отмести встрани и те започнаха бавно да бутат леглото към вратата.

— Къде отиваме? — попита загрижено той, но когато сестрата се усмихна, веднага му стана ясно. Лекарят бе удовлетворил молбата му и ги чакаше в коридора.

Докато возеха Бил, лекарят се обърна към него:

— Ако кажеш на някого и думичка за това, лично ще се погрижа да те върна към комата — каза с мек тон той и Бил се засмя. — Това, което правим сега е извън всякакви правила.

Всъщност смяташе, че това ще се отрази добре на Бил и едва ли можеше да навреди на Изабел. Тя нямаше да разбере, че Бил я е посетил.

Наложи се да направят известни маневри, но накрая успяха да прикарат неговото легло до нейното. Бил обърна рязко поглед към нея, доколкото можеше, и с периферното си зрение видя бинтованата й глава. Протегна лявата си ръка, колкото му позволяваха възможностите, и докосна пръстите й. Двете сестри от нейната стая го наблюдаваха, но лекарят ги беше инструктирал да не се намесват. Сестрите се досещаха за причината, която го водеше тук. Той подържа пръстите й известно време, после започна да й говори, напълно сляп за заобикалящия го свят. Когато я докосна, очите му се наляха със сълзи.

— Здравей, Изабел… Аз съм… Бил… Трябва да се събудиш вече. Достатъчно спа… Трябва да се върнеш… — После добави нежно: — Обичам те… Всичко ще се оправи.

Персоналът го остави още няколко минути, после го закараха обратно в стаята му. Бил беше пребледнял и изтощен. Докато лежеше и си мислеше за нея, той внезапно си спомни за съня и се запита какво беше онова място. И двамата вървяха към ярката светлина и точно преди да я стигнат, той я накара почти против волята й да се върне. Там бяха децата им и той искаше да се върнат при тях. Само че Изабел настояваше да продължи. Сега Бил искаше да й каже същото, каквото й каза тогава. Тя трябваше да се върне. Трябваше да се събуди. Живееше само за мига, когато щеше да я види отново. Мисълта, че Гордън се опитва да я закара във Франция, го караше да изпада в паника. Дори за Бил беше очевидно, че тя не е в състояние да бъде местена. Слава богу, лекарят го беше уверил, че това няма да стане. Бил си отдъхна, а освен това му олекна, че тя е съвсем наблизо.

Усмихнат, той се унесе в сън с мисълта за нея.

 

 

Легнала в леглото си в „Кларидж“, Синтия също мислеше за нея.

А в стаята, където Изабел беше пренощувала само преди няколко дни, Гордън Форестър лежеше буден и мислеше за Бил.

Всички те имаха много материал, над който да размишляват, а Бил и Изабел бяха единствените, които знаеха отговора.