Даниел Стийл
Целувката (4)

4.

Необходими им бяха почти два часа, за да разрежат колата на части. Работеха много внимателно, за да предпазят Изабел и Бил от още наранявания. И на двамата бяха включени интравенозни системи, а медиците бяха успели да сложат турникет на разкъсаната артерия на ръката на Изабел. Мъжете от спешната помощ, които се опитваха да ги спасят, бяха изцапани с кръв и никой от тях не вярваше, че двамата още са живи. Нямаше начин да се познае, че роклята на Изабел е била бяла, защото цялата беше напоена с кръв. Никой още не знаеше кои са те и когато накрая ги вкараха в линейката, всички жертви от катастрофата вече бяха откарани в болницата. Един от медиците беше намерил портфейла на Бил и го идентифицира, но никой нямаше представа коя е Изабел.

— Жената има брачна халка, сигурно е съпругата му — предположи един от медиците, докато линейката летеше с бясна скорост към болница „Сейнт Томас“. Той се свърза по радиото, за да предупреди полицаите да проверят в колата за дамска чанта, просто за всеки случай.

Нито един от двамата не дойде в съзнание, докато ги изваждаха от останките на колата и когато ги вкараха в спешното, все още бяха в кома. Поеха ги два отделни екипа. Още при приемането стана ясно, че и двамата имат нужда от спешна операция, той заради гръбначното нараняване и счупването на врата, тя заради раната на главата, многобройните вътрешни разкъсвания и прекъснатата артерия на лявата ръка. Трябваше незабавно да я оперират, иначе имаше риск да загуби ръката.

— Господи, каква касапница! — възкликна една от сестрите, докато ги вкарваха в операционните. — Много отдавна не съм виждала такива сериозни наранявания.

— Не ми се вярва, че ще оживеят — каза другата сестра, докато си миеше ръцете преди операцията.

Тя щеше да участва в операцията на Изабел, която беше прегледана и обявена за почти безнадежден случай. Лекарите се притесняваха за раната на главата, но опасността идваше от пораженията по белите дробове, черния дроб и сърцето, които буквално бяха смазани.

Само след няколко минути и двамата лежаха на операционната маса в две съседни хирургии, анестезиолозите си вършеха работата, ярките лампи ги осветяваха, докато хирургическият екип изслушваше оценката за състоянието им от травматолозите. Трудно беше да се определи кой от двамата пътници в лимузината бе пострадал по-тежко. И двамата бяха обявени за изключително критични случаи и когато операциите започнаха, жизнените показатели и на двамата изведнъж започнаха да се губят почти в еднаква степен.

 

 

Когато хирурзите започнаха операцията на Бил, за да наместят счупените прешлени на гръбнака, той почувства как сяда и само след секунди се намери да крачи върху някаква ярко осветена пътека. Чуваше шума около себе си, а там, в далечината струеше ослепителна светлина. За негова изненада, когато се огледа наоколо, видя Изабел да седи на един голям камък малко по-напред, отстрани на пътеката.

— Добре ли си? — Стори му се малко странна, сякаш се събуждаше от лека дрямка. Но тя се изправи и го изчака да я настигне.

— Да, добре съм — отвърна, без да го погледне. Както и той преди малко, тя също беше хипнотизирана от ярката светлина. — Какво е това?

— Не знам — отвърна объркано той със съзнанието, че преди малко я бе търсил, но нея я нямаше. — Къде беше?

— Тук, чаках те. Нямаше те дълго време. — Гласът й беше тих и бе пребледняла, но изглеждаше необичайно спокойна.

— Бях тук. Не съм ходила никъде — обясни тя, но сякаш не го чуваше какво й говори, нетърпелива да продължи напред към светлината.

— Идваш ли? — обърна се тя към него и той почувства силен импулс да я настигне.

Тя обаче се движеше много бързо и Бил понечи да я помоли да го почака.

— Защо бързаш толкова? — попита той, но Изабел поклати глава и продължи уверено към светлината.

— Искам да дойдеш с мен — каза тя и протегна ръка към него.

Той я хвана и макар да я чувстваше близо до себе си, не можа да усети ръката й. Виждаше, че и тя държи неговата, но не го усещаше. Знаеше само, че е смъртно уморен. Искаше му се да легне и да поспи, но се боеше, че ще я загуби отново. Тогава тя се обърна към него и заговори с едва доловим глас:

— Бил, обичам те.

Той искаше да я помоли да престане да бърза толкова.

— Аз също те обичам, Изабел. Не може ли да си починем малко? Много съм изморен.

— Ще почиваме, когато пристигнем. Там вече ни чакат. — Тя беше напълно уверена и в тона й се долавяше силна настойчивост.

— Къде отиваме? — поиска да узнае той.

— Там горе — посочи тя към светлината и той продължи още малко напред.

Пътят изглеждаше доста дълъг, но те почти бяха стигнали, когато зад тях някой започна да вика Изабел по име. Когато Бил се обърна, видя, че я вика малко момче. Не можеше да го види ясно, но си личеше, че е малко момче. То им махна и започна да вика „Мамо, мамо“, докато накрая Изабел се обърна и се загледа в него. В далечината зад него се показа неясният силует на момиче.

— Кои са тези деца? — попита Бил, но знаеше отговора, още преди тя да му каже.

— Това са Теди и Софи. Сега не мога да отида при тях. Много е късно. — Тя понечи да се обърне и тогава към тях се присъединиха още две момичета. Приличаха му на деца, но когато Бил ги погледна отново, видя, че това бяха дъщерите му Оливия и Джейн, които го викаха, също както Теди викаше Изабел.

— Почакай… — Той се мъчеше да не изостава от нея, но тя се отдалечаваше и той се поколеба дали да продължи с нея, или да се върне при Оливия и Джейн. — Трябва да се върнем при тях — обясни той, но Изабел само поклати глава.

— Няма да се върна обратно, Бил. Идваш ли с мен?

Изглеждаше непреклонна, а той отпадаше все повече и повече с всяка изминала стъпка. Пътеката сякаш беше безкрайна.

— Не мога да вървя толкова бързо — оплака се той. — Защо да не се върнем при тях? Те имат нужда от нас…

— Не, нямат — отвърна Изабел и извърна глава. — Не мога да се върна обратно. Твърде късно е за мен. Кажи на Теди и Софи, че ги обичам — завърши тя и се приготви да продължи сама.

— Трябва да дойдеш с мен — изведнъж каза Бил и я сграбчи за ръката. — Чуй ме… — ядосано изрече той. Тя не чуваше и вече почти беше стигнала до светлината. — Трябва да ме чуеш… Теди и Софи искат да се върнеш при тях… аз трябва да отида при момичетата. Ела с мен, Изабел… Друг път ще се върнем тук.

Тя се поколеба, но само за част от секундата. Бил я държеше за ръката.

— Ами ако не ни се отвори друга възможност?

— Някой ден ще се върнем… Когато му дойде времето.

— За мен е дошло. Не искам да се връщам обратно. — Тя го погледна умолително и Бил почувства как тя му се изплъзва. — Моля те, Бил… ела с мен. Не искам да отивам сама.

— Искам да останеш с мен. Обичам те, Изабел. Не ме напускай сега! — Докато го изричаше, той се разплака и наведе глава, за да скрие сълзите си, но тя се спря и се загледа в него. Бил протегна ръка и каза: — Хвани ме за ръката… Няма да те пусна, кълна се. Трябва да се върнеш с мен!

Изабел изведнъж придоби изнурен вид и погледна към Теди и момичетата. Тя остана така дълго време, колебаейки се, после много бавно, сантиметър по сантиметър, се запъти към него. Изглеждаше много по-трудно да се върне назад, отколкото да продължи напред. Светлината го заслепяваше. Миг по-късно той вече я притискаше в прегръдките си. Бил я целуваше, прегръщаше, а тя се усмихваше. Никой от тях не знаеше къде бяха, но и двамата знаеха, че са длъжни да се върнат при децата си. Ръката й стискаше здраво неговата.

— Сигурен ли си, че трябва да го направим? — попита тя, докато вървяха надолу.

Детските гласове не се чуваха, но и двамата знаеха, че децата ги чакат. Наоколо притъмня, а светлината зад тях изглеждаше много по-слаба отпреди.

— Сигурен съм — отвърна той и стисна още по-здраво ръката й.

— Става късно… Толкова е тъмно… Как ще намерим обратния път? — попита тя. Чувстваше, че вече веднъж са се губили и не искаше отново да се изгубят.

— Само се дръж за мен — каза Бил, който отново дишаше с лекота. Въздухът около тях вече не изглеждаше толкова разреден. — Знам пътя.

Той я прегърна през раменете и така вървяха много дълго време. Сега Изабел беше тази, която губеше сили, а Бил заякваше с всяка изминала минута.

— Трябва спрем за малко — промълви тя.

Бяха стигнали до камъка, на който го беше изчаквала да я настигне, но този път той нямаше да й позволи да спре. Трябваше да се приберат у дома.

— Няма време. Ще се оправиш. Ще си почиваш, когато се приберем.

Тя го последва безмълвно. Вече беше тъмно, но тя чувстваше, че той знае накъде вървят. Единственото й желание бе да легне някъде край пътя и да заспи. Но Бил нито за миг не изпускаше ръката й, а тя не знаеше как са се озовали там, нито кога, но след известно време почувства, че са си у дома.

Намираха се в някаква непозната стая, но Изабел имаше усещането, че е в пълна безопасност с Бил до себе си. Навсякъде около тях имаше деца. Теди и Софи се смееха с някакви техни приятели, а дъщерите на Бил говореха с него. Докато той ги прегръщаше, Изабел най-накрая можа да полегне. Вече беше сигурна, че няма никаква опасност и искаше само да заспи до него. Тя го погледна и се усмихна, той също й отвърна с усмивка. Унасяйки се, тя се отпусна в прегръдките на съня с мисълта, че от сега нататък той винаги ще бъде до нея.

 

 

— Господи, не вярвах, че ще успеем да я спасим — обърна се към анестезиолога хирургическата сестра на излизане от операционната.

Четири часа се бяха борили да задържат кръвното налягане на Изабел достатъчно високо, за да не умре по време на тежката операция. Засегнатите органи бяха спасени, също и ръката й, макар че през първия половин час екипът бе абсолютно убеден, че тя няма да понесе интервенцията. Жената беше загубила много кръв. Така и не разбраха как успяха все пак да я върнат отново към живот — дали се дължеше на лекарствата, дали на кръвопреливането и операцията, или на чиста проба късмет. Каквато и да беше причината, всички бяха съгласни, че пациентката беше останала жива като по чудо.

— Досега не съм виждала подобна операция. Тази жена извади голям късмет — съгласи се единият от хирурзите. — Още не е вън от опасност, но може и да се пребори. Случаи като този ми връщат вярата в Бога — усмихна се той и излезе от операционната мокър от пот.

Битката за живота на пациентката беше изтощителна, а нощта му се стори безкрайна.

Две от сестрите се показаха от съседната зала, където беше опериран Бил. Имаха съсипан вид, както и всички, дежурили през тази нощ.

— Как е вашият пациент? — попита една от сестрите.

— На четири или пет пъти едва не го изпуснахме. Последния път почти се бяхме отказали. Закрепи се, но гръбнакът му е доста увреден в горната част.

— Също като при нас. Чудно как оцеляха.

— Как е тя?

— Все още е в критично състояние. Мислех, че няма да можем да спасим ръката й, обаче успяхме. Сърцето и черният й дроб бяха много пострадали. Не бях виждала човек с подобни травми, който прескача трапа.

— Случаи като тези ме навеждат на мисълта, че човек никога не знае, нали?

Часът бе осем сутринта, затова двата екипа слязоха в закусвалнята за кафе и кифлички. Изабел и Бил бяха откарани в различни стаи. И двамата още бяха под упойка. Чантата на Изабел с ключа от „Кларидж“ беше намерена и от полицията се обадиха в хотела, откъдето им казаха, че тя е французойка, живее в Париж и се казва Изабел Форестър. Помощник-управителят обеща да отиде веднага до стаята и да потърси паспорта й, за да установят на кого да се обадят при спешен случай. Но засега още нямаха тази информация.

Относно Бил разполагаха с всички необходими данни. Намериха домашния му телефон в портфейла, а името на съпругата му беше записано като най-близкия роднина, който да бъде уведомен в случай на нужда. Регистраторката тъкмо се канеше да се обади на Синтия, за да я информира за катастрофата и състоянието на Бил.

Бил и Изабел бяха включени в списъка на пациентите в критично състояние. Нараняването на главата на Изабел също не беше за пренебрегване, но то не бе толкова страшно, колкото вътрешните травми. Най-голямото опасение на лекарите за Бил беше породено от травмата на гръбначния стълб, която можеше да навреди на способността му да ходи, ако останеше жив, разбира се. За щастие, беше достатъчно ниско, за да не причини пълна парализа. Под въпрос беше дали щеше да може да движи краката си. И двамата имаха да извървят още много, преди да може да се каже, че са извън всяка опасност. Това беше най-тежката катастрофа от няколко години насам, отнела живота на единадесет души: загинали бяха двамата шофьори и девет пътници от автобуса. През по-голямата част от нощта, докато двата хирургически екипа се бореха за живота на Бил и Изабел, те почти бяха убедени, че числото на жертвите ще нарасне на тринадесет. Двамата бяха живи само по някакво чудо.

Регистраторката на отделението попълни още няколко формуляра и се прозя. Помощник-управителят беше намерил паспорта на Изабел в стаята й, в който бе записано името на съпруга й. Вече имаха номера на телефона в Париж и този в Кънектикът. Така мразеше тези обаждания. Тя отпи глътка кафе, за да се подкрепи и първо набра номера в Париж. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да се обади мъжки глас на другия край на линията. Регистраторката си пое дълбоко въздух.

— Господин Форестър, s’il vous plait^[1] — произнесе тя с британския си акцент.

— На телефона — отвърна делово той.

Тя разпозна американския акцент и веднага го попита дали съпругата му се казва Изабел.

— Да — отвърна разтревожено той.

Регистраторката бързо му обясни, че се обажда от болница „Сейнт Томас“, и че съпругата му е пострадала при автомобилна катастрофа тази нощ, когато лимузината й е била ударена от автобус.

— Тя е в критично състояние и току-що излезе от операционната, господин Форестър. Опасявам се, че в състоянието й засега няма промяна. Съпругата ви има масивни вътрешни травми и средно тежка рана на главата. В следващите няколко часа няма да знаем нещо повече, но тя преживя операцията, което е обнадеждаващ знак. Съжалявам — добави тя, чувствайки се неловко, докато отсреща мъжът замълча, като че ли премисляше онова, което току-що бе научил.

— Да, аз също. — Личеше си, че е потресен. — Ще намина днес по някое време — промърмори неясно той, чудейки се дали първо да не говори с лекаря й. Жената на телефона го беше осведомила за всички подробности, така че засега нямаше повече въпроси. — Тя в съзнание ли е?

— Не, господине, не е. След катастрофата не е идвала в съзнание, а сега е още под упойка след операцията. Загубила е много кръв.

Той кимаше замислено, без да знае какво се казва в такива случаи. Не му се вярваше, че водеха този разговор за Изабел. Макар че вече почти нищо не ги свързваше и от години си бяха чужди, тя все още беше негова съпруга. Чудеше се какво да каже на Теди и дали да се обади на Софи в Португалия. Замисли се и реши да не им казва нищо засега. Така само щеше да ги изплаши. Нямаше смисъл да се обажда на Софи и да я тревожи, докато не научи повече. По-добре да не казва на никого, докато не се запознае сам със ситуацията, освен ако Изабел не починеше дотогава. Служителката от болницата много ясно му каза, че подобен изход не е изключен и когато затвори телефона, той поседя зад бюрото си, загледан в пространството пред себе си. Отдавана вече не изпитваше нищо към нея, но тя беше майка на децата му, двамата бяха женени от двадесет години. Надяваше се, че не е страдала при удара и за момент изпита облекчение, че не е мъртва. Изненада се колко малко го е грижа за нея. Единствените чувства, които изпитваше, бяха съчувствие и съжаление.

Гордън провери разписанието на полетите по телефона. Никой не знаеше за катастрофата, тя беше в безсъзнание, а той имаше нужда от време, за да приеме случилото се. Този следобед имаше важни срещи в офиса. Не му се искаше да се втурне панически към Лондон. И без това не можеше да помогне с нищо, а и не понасяше болниците. Поколеба се за секунда и направи резервация за полета в пет следобед. Щеше да пристигне на „Хийтроу“ в пет и половина местно време и до седем часа вечерта щеше да е в болницата. „Ако тя починеше, преди да съм пристигнал, значи така било писано“ — каза си той. Другата възможност би била обнадеждаващ знак. Тъй като беше в кома, за нея нямаше значение дали той е до нея. Можеше да е по-полезен тук.

Той потегли към офиса си малко по-късно и не каза нищо на секретарката, освен че ще си тръгне в три часа. Не искаше да вдига излишен шум. Нямаше смисъл, освен ако Изабел не умреше.

 

 

А в болницата в Лондон регистраторката се подготвяше психически за следващото обаждане. Разговорът с Гордън я разстрои по някакъв начин. Той почти не зададе никакви въпроси и звучеше учудващо спокойно. Хората не реагираха по този начин на подобни новини.

Жената държеше на бюрото пред себе си номера на семейство Робинсън и докато чакаше отсрещната страна да вдигне телефона, две сестри минаха покрай нея, разговаряйки за състоянието на Изабел. От разговора със съпруга й не стана ясно кога ще дойде. Той само беше благодарил и бе затворил телефона.

Оливия, двадесет и една годишната дъщеря на Бил, вдигна телефона в къщата на семейство Робинсън. Часът беше шест сутринта и всички спяха, но Оливия чу звъна на телефона. Глас с британски акцент потърси госпожа Робинсън.

— Тя спи — каза Оливия, която се бе пресегнала към нощното шкафче, за да вдигне телефона. — Можете ли да се обадите след няколко часа? — попита, прозявайки се, готова всеки момент да затвори.

— Опасявам се, че не мога да изчакам. Бихте ли я повикали на телефона?

— Какво е станало? — Оливия започваше да се разсънва и седна в леглото. Нямаше представа за какво става дума, но гласът на другия край на линията звучеше напрегнато.

— Съжалявам, но трябва да разговарям лично с госпожа Робинсън.

Оливия вече беше разтревожена, когато каза на жената да изчака. Тя стана от леглото и се забърза надолу по коридора. Звукът от стъпките по коридора и отварянето на вратата събудиха Синтия.

— Здрасти, добре ли си? — прошепна тя в сумрака на стаята. Въпреки че бе заспала дълбоко, дори и след толкова години тя имаше шесто чувство за децата си. — Да не ти е лошо?

— Не, обади се някаква англичанка и иска да говори с теб.

Майка и дъщеря си размениха разтревожени погледи и Синди бе обзета от лошо предчувствие. Инстинктивно разбра, че нещо е станало с Бил. Досега не й беше минавало през ум, но в този момент се запита, дали в живота му няма друга жена.

— Ще се обадя — тихо каза тя и седна в леглото. — Добре, Оли, иди да си легнеш.

Но Оливия не помръдна. Тя също имаше лошо предчувствие.

— Госпожа Робинсън на телефона — каза тя и отсреща заговориха, а тя само мълчеше, но Оливия забеляза как майка й затвори очи. — Сериозно ли е? Кога? Той в съзнание ли е? — След този въпрос очите на дъщеря й се разшириха.

— За татко ли е? — Гласът й прозвуча силно разтревожено, но майка й отвори очи и я накара с жест да замълчи. Искаше да чуе всичко, което й казваше служителката от спешното отделение. Тя само кимна в отговор на въпроса на Оливия и момичето се отпусна на леглото. — Той добре ли е? — Майка й не отговори и продължи да слуша обясненията от другия край на линията.

— Как се казва лекарят му? — Тя надраска името на бележника до леглото, зададе още няколко въпроса и ги помоли да я държат в течение. — Ще дойда възможно най-бързо. Ако нещо стане, искам да ми се обадите. Искам да ме информирате незабавно, ако дойде в съзнание. Ще се обадя след половин час, за да ви кажа кога ще пристигна. — Гласът й звучеше спокойно, но очите й казваха противното. Когато затвори телефона, тя изглеждаше като ударена от мълния.

Оливия се хвърли в прегръдките й.

— Какво се е случило? — Сълзи задавиха дъщеря й.

В гърлото на Синтия сякаш беше заседнала буца. Новините бяха ужасни и тя можеше само да се надява, че положението няма да се окаже така тежко, както изглеждаше на пръв поглед. Счупен врат, нараняване на гръбначния стълб, операция на гръбнака, възможна трайна парализа, вътрешни поражения, счупени кости. Лекарите дори не даваха гаранции, че ще оживее. А ако останеше жив, способността му да ходи беше под въпрос. Представата за Бил в инвалиден стол беше направо непоносима. В известен смисъл, мина й през ума, за него би било по-добре да умре. Той щеше да се измъчва, ако останеше прикован към инвалидния стол до края на живота си, а тя не се виждаше в ролята на медицинска сестра. Какво щеше да стане, ако Бил се парализираше от кръста надолу или още по-лошо — ако останеше прикован към леглото, без да може да се движи изобщо? Мислите й хаотично се въртяха около сведенията, които жената й даде по телефона, а страховете й растяха с всяка изминала минута.

— Баща ти е претърпял катастрофа. Бях забравила, че ми каза за пътуването си до Лондон. Говорихме преди няколко дни, когато ми се обади по телефона от Ню Йорк. Колата, в която се возел, била блъсната от автобус. Положението не е никак добро — съобщи без увъртания Синтия. — Има фрактура на врата и гръбнакът му е пострадал. Току-що е излязъл от много сериозна операция.

— Ще умре ли? — Очите на Оливия изглеждаха огромни.

Синтия забави отговора си, а очите на дъщеря й плувнаха в сълзи.

— Не е изключено — внимателно произнесе тя, — но баща ти е много силен. Мисля, че ще се оправи, но още е рано да се каже. Заминавам при него веднага.

— Идвам с теб — заяви Оливия.

Беше високо, стройно русокосо момиче с красиво лице. През есента започваше третата година от следването си в университета „Джорджтаун“, където специализираше външна политика. Тя беше отлична студентка и великолепно дете. Родителите й с право се гордееха с нея. Въпреки оскъдното време, което прекарваше с баща си, тя го обожаваше. Когато беше по-малка го боготвореше, а в последните години се възхищаваше на всичко, което правеше той.

— Мисля, че двете със сестра ти трябва да си останете у дома — възрази Синтия, като отметна завивките и стана от леглото.

Трябваше да се обади на авиолиниите и да опакова багажа си. Надяваше се да хване обедния самолет, а идването на Оливия само щеше да усложни заминаването. Освен това не искаше да тревожи излишно момичетата. Съдейки по сведенията от болницата, състоянието на Бил беше критично.

— Идвам в Лондон, мамо — повиши тон Оливия — нещо, което не беше характерно за нея, — дори ако се наложи да си купя билет и да замина сама.

— Какво става тук? — попита сънено Джейн от прага на стаята.

Тя беше дребна, руса, със съблазнителна фигура и изглеждаше почти като копие на майка си от младежките й години. Скоро беше навършила деветнадесет години и току-що беше завършила първи курс в Нюйоркския университет. Събуди се от гласовете на майка си и сестра си и съдейки по вида на Оливия, сестра й беше ядосана на майка им.

— За какво се карате по това време?

Синтия и по-голямата й дъщеря вечно се разправяха за нещо. Джейн беше миротворецът в семейството, тъй като беше по-отстъпчива по характер. Тя се мушна в леглото на майка си с прозявка.

— Татко е претърпял катастрофа — съобщи Оливия на по-малката си сестра, чиито очи се разшириха от уплаха при тази вест.

Синтия вдигна телефона, за да се свърже с авиолиниите.

— Той добре ли е? — Беше й трудно да си представи, че баща й може да не е добре.

Оливия беше по-чувствителна по принцип и вероятно преувеличаваше. Джейн не повярва напълно на думите й.

— Новините не звучат никак добре — отвърна Оливия и гласът й секна. Тя седна на леглото и прегърна Джейн. — Вратът му е счупен и има наранявания на гръбнака. Мама казва, че не е сигурно дали ще може отново да ходи. Направили са му операция. Колата му е била ударена от автобус.

— По дяволите! — възкликна Джейн и се притисна към по-голямата си сестра, която до този момент винаги беше търсила утеха при нея самата.

Джейн открай време беше по-уравновесената и по-знаещата дори когато беше съвсем малка. Можеше да се оправя сама във всякакви ситуации и с готовност помагаше на другите. Притежаваше сдържания и разсъдлив характер на Синди, но този път явно беше изплашена, защото не се можа да се овладее и заплака.

— Мама заминава за Лондон, аз също — изрече през сълзи Оливия.

— И аз ще дойда — реши Джейн и скочи от леглото, за да каже на майка си. Застана точно пред нея, докато Синди правеше резервациите по телефона и заяви: — И двете идваме с теб.

Синди им махна с ръка да замълчат. Връзката беше лоша, а момичетата говореха твърде високо и й пречеха да чува. Тя сложи ръка на слушалката и се обърна към Джейн:

— Смятам, че и двете трябва да останете тук. Ще ви се обадя, ако се наложи да дойдете.

— Ако не дойдем с теб, тръгваме сами — решително обяви Джейн. Синди знаеше от личен опит, че е безсмислено да спори с нея. Оливия се поддаваше на убеждаване, но веднъж взела решение, Джейн беше непоколебима. — Кога тръгваме?

— В единадесет и четиридесет има полет — отговори Синди и промени резервациите.

Каза на служителката, че иска три билета бизнес класа. Минута по-късно тя затвори телефона и съобщи на момичетата, че тръгват в девет. Имаха два часа да се приготвят, да си приготвят багажа и да се облекат. Нямаше време да чакат самолета на Бил да се върне в Ню Йорк и да вземат него.

— Ще приготвя закуска — предложи Джейн. Сестра й седеше на леглото и хлипаше. — Отивай да си стегнеш багажа — подкани сестра си, докато майка им вадеше куфара си от гардероба. — Татко ще се оправи ли, мамо? — тихо попита Джейн. Колкото и да се владееше, дори и тя едва успя да запази самообладание при вида на разтревожения поглед на майка си.

— Не знам, миличка. Явно е твърде рано за каквито и да било прогнози. Но той се държи. — Спести й думите на регистраторката, която й каза, че лекарите на два пъти за малко да изпуснат Бил, а преди това два часа не са могли да го измъкнат от смачканите ламарини, останали от луксозната лимузина. — Организмът му е силен. Ще се справи.

— Как точно е станала катастрофата? — попита Джейн, бършейки очи.

— Не знам. Казаха ми само, че лимузината му била блъсната от автобус. Катастрофата трябва да е била направо ужасна, щом са загинали единадесет души. Можем само да сме благодарни, че баща ви не е сред жертвите.

Джейн излезе от стаята, а тя застана пред гардероба, без да може да реши какво да вземе.

Докато хвърляше в куфара спортни панталони, фланелки и пуловери, от главата й не излизаше мисълта за състоянието на Бил и евентуалните последствия. И за миг не се съмняваше, че ако останеше инвалид, Бил би предпочел да е мъртъв. Засега не беше сигурна кое щеше да е по-добре за него, всичко зависеше от степента на уврежданията. Каквото и да си мислеше, не биваше да го споделя с момичетата. Докато прибираше в куфара обувки и бельо, тя осъзна, че дори не е сигурна какво точно изпитва. Беше прекарала половината си живот като съпруга на Бил, но вече не го обичаше, двамата поне си оставаха приятели. Той беше баща на децата й и неин съпруг повече от тридесет години. В живота й имаше и други мъже, а бракът им отдавна беше изпразнен от съдържание. Един или два пъти, когато бе имала връзки с други мъже, бе обмисляла дали да не се разведе. Но никога не й беше хрумвало, че той може да умре. Сега само мисълта за това я хвърляше в паника.

Синтия мислеше само за Бил в колежа и беше влюбена до уши в него. Колко щастливи само бяха в първите години след сватбата! Докато пускаше душа в банята, тридесет години от живота им се изнизаха пред очите й като на кинолента. Застанала под горещите водни струи, тя си представи, че може би той никога вече няма да може да ходи и заплака.

Малко след девет трите потеглиха към летището. Синтия караше колата, а момичетата се бяха умълчали на задната седалка. Синтия не продумваше, момичетата гледаха през прозорците, всяка заета със собствените си мисли. И трите бяха облечени в джинси, фланелки и маратонки и бяха взели много малко багаж със себе си. Синтия прецени, че едва ли ще ходят някъде другаде, освен в болницата, затова нямаше значение как изглеждат. Момичетата се сресаха надве-натри, а приготвената от Джейн закуска остана недокосната. И трите мислеха само за Бил, който се бореше за живота си в болницата. По времето, когато колесникът на техния самолет се откъсна от пистата, самолетът, с който пътуваше Гордън Форестър, вече се издигаше над летище „Шарл де Гол“. Само след по-малко от час той щеше да кацне на „Хийтроу“.

В болницата в Лондон положението бе същото. Изабел и Бил бяха настанени в отделни стаи в интензивното отделение. И двамата бяха включени към апарати и монитори и за тях се грижеха отделни екипи, тъй като състоянието им беше крайно критично. От три часа следобед Изабел бе вдигнала висока температура. Сърцето й биеше неритмично, черният й дроб бе много сериозно засегнат, бъбреците й всеки момент заплашваха да престанат да функционират. От прегледа в спешното и от операцията се знаеше, че има лек оток на мозъка, но поне електроенцефалограмата показа, че функциите му са незасегнати. Лекарите бяха сравнително сигурни, че пациентката няма да има трайни мозъчни увреждания, ако остане жива. Трудно беше да се определи кое от многобройните увреждания причиняваше високата температура, а и тя все още беше в кома заради травмите, а може и от упойката и медикаментите. Погледнато обективно, лекарите не вярваха, че ще оживее.

Бил беше малко по-добре. Около врата му беше поставен апарат със стоманени болтове и скоби, който имаше вид на уред за мъчения. Гърбът му беше в стоманено корито, а цялото му тяло лежеше върху специална подложка, която позволяваше да го местят, въпреки че той не усещаше нищо, защото също беше в кома.

— Семейството му ще пристигне от САЩ около полунощ — съобщи една от сестрите, когато предаваше дежурството си в шест часа вечерта. — Съпругата му позвъни, преди да се качат на самолета.

Другата сестра кимна и регулира звука на един от мониторите. Поне жизнените му показатели бяха добри, по-добри от тези на Изабел, която явно се люшкаше непрекъснато между живота и смъртта. Нейното оцеляване беше още по-несигурно от неговото. Една от сестрите попита дали някой близък ще дойде при Изабел.

— Не знам. Тази сутрин говориха със съпруга й в Париж, но той не е споменал кога ще дойде. Катерина ми каза, че реагирал много сдържано, предполагам, заради шокиращата новина.

— Горкият човек. Подобни обаждания са като най-ужасните нощни кошмари — изрече съчувствено една от сестрите на Бил. — Чудя се дали тя има деца?

И за двамата се знаеше много малко — нищо за медицинската им предистория, никакви лични данни, само националността им, имената на най-близките им хора и случилото се при катастрофата. Никой не знаеше каква е връзката помежду им — дали са били бизнес партньори, свързани по някакъв друг начин, или само приятели. Нямаше смисъл да се правят догадки. Сега двамата бяха просто пациенти в интензивното, борещи се за живота си. Лекарите обмисляха дали да не оперират отново Изабел, за да облекчат налягането върху мозъка й. Хирургът всеки момент щеше да дойде и да реши какво да се предприеме.

Когато той дойде малко след шест и провери данните на мониторите, лицето му придоби мрачно изражение. Той обаче реши да изчака. Съмняваше се, че пациентката ще издържи още една операция. Според него не беше разумно в нейното състояние да подлага организма й на второ изпитание.

 

 

Часът беше седем и лекарят току-що си беше отишъл, когато Гордън пристигна. Той влезе в интензивното, без да вдига излишен шум, отиде при служителя на регистрацията и се представи. Мъжът го погледна, кимна и спря една минаваща сестра, като я помоли да покаже на Гордън стаята на Изабел.

Без да продума, Гордън я последва с непроницаемо изражение. Цял ден се беше подготвял за този момент и очакваше, че ще завари Изабел в много тежко състояние. Но нищо от онова, което си беше представял, не можеше да го подготви за гледката.

Изабел му се стори като някаква неузнаваема маса плът, обвита в бинтове, кабели, тръби, заобиколена отвсякъде с монитори. Дори главата й беше бинтована, а ръката с наранената артерия също бе плътно омотана. Единственото познато нещо беше мъртвешки бледото й лице. Явно само то беше останало незасегнато.

Когато влезе в стаята, край леглото й стояха сестри. Едната сменяше системата, другата проверяваше мониторите, а третата проверяваше зениците й — обичайна процедура при пациенти в кома, но Гордън се почувства зле само при вида на манипулациите. Сякаш нея вече я нямаше, а безжизненото й тяло не значеше нищо за него. Той не каза нищо, нито се приближи.

Една от сестрите се обърна към него:

— Господин Форестър?

Той кимна и прочисти гърлото си, без да знае какво да каже. Смущаваше се, че се налага да посети Изабел в присъствието на непознати. Не беше сигурен какво се очаква от него. Може би да коленичи на пода до леглото й, да започне да целува ръцете й, да докосне устните й, само че нищо не беше в състояние да го принуди да се приближи. Изабел приличаше на ангел на смъртта и това го плашеше.

— Как е тя? — попита с дрезгав глас.

— Има висока температура. Лекарят беше при нея преди малко. Имаше вероятност да я оперират отново, за да облекчат вътречерепното налягане, но прецениха, че е твърде слаба, за да понесе операцията. Лекарят иска да изчака. Каза, че ще я прегледа отново в десет часа.

— Ако не я оперират, дали ще остане с мозъчни увреждания?

Не можеше да си представи нещо по-ужасно от възможността Изабел да остане с трайни увреждания на мозъка или пък инвалид. Искаше да го каже на лекаря. Ако тя не можеше да се излекува и да възвърне предишната си форма, това според него обезсмисляше усилията да я върнат към живот. Изабел беше умна и талантлива, и въпреки различията помежду им, тя беше добра съпруга и майка. Мисълта да я спасят само за да лежи в леглото като жив труп, му се струваше отблъскваща и той не би допуснал това да се случи. Не искаше децата им да я запомнят такава. Или той самият да живее в една къща с жив труп.

— На този етап е невъзможно да се правят каквито и да било прогнози, господин Форестър, но резултатите от скенера на мозъка са обнадеждаващи. Рано е да се каже. — Малко вероятно беше тя да издържи няколко часа, камо ли месеци в състоянието, в което беше.

— Има ли лекар, с когото мога да разговарям? — попита Гордън една от сестрите, без да издава с нищо какво изпитва в момента.

Сестрата си помисли, че той изглежда като познат или далечен роднина, дошъл на посещение само по задължение. Този мъж не показваше никакви чувства.

— Ще уведомя дежурния хирург, че сте тук — каза сестрата и се промъкна покрай него, оставяйки го с другите две сестри и Изабел.

Гордън Форестър я караше да се чувства изключително неловко. Сърцето й се късаше при вида на Изабел. Тази жена беше толкова млада и хубава, а мъжът, който бе долетял от Париж, явно не изпитваше нищо към нея. Сестрата се сблъскваше за първи път с такава безчувственост.

Гордън излезе от стаята и започна да се разхожда бавно по коридора в очакване на дежурния лекар. Младият хирург се появи след десетина минути. Малко или много, той потвърди онова, което Гордън вече знаеше, и даде да се разбере, че животът на Изабел виси на косъм. Каза, че с колегите му обсъждат евентуална мозъчна интервенция, но се надяват да я избегнат. Засега можеха само да чакат и да наблюдават как организмът й реагира на травмата. Според него щеше да мине много време, преди да настъпи подобрение. Единственият обнадеждаващ знак било, че досега организмът й е издържал. Надеждата за Изабел все още беше нищожна.

— Съжалявам, господин Форестър — заключи хирургът. — Като се има предвид естеството на катастрофата, цяло чудо е, че изобщо са оцелели. — Гордън кимна, но вниманието му бе привлечено от нещо, което младият хирург каза и което не се връзваше с по-раншната информация.

— Мислех, че шофьорът е загинал на място.

— Да, също и шофьорът на автобуса и девет от пътниците.

— Струва ми се, вие току-що казахте „оцелели“. — Гордън замълча в очакване.

— Да, точно така. Имало е и друг пътник със съпругата ви. Той също е жив, въпреки че състоянието му не е по-добро от това на съпругата ви. Нараняванията му са по-различни, но също толкова сериозни. И той е в критично състояние.

Гордън го слушаше, обзет от странно усещане, без да може да си представи какво е правила Изабел с друг мъж в лимузината, особено в този час на нощта. Той знаеше, че целта на идването й в Лондон беше да види изложбата в „Тейт“ и да разгледа още няколко музея и галерии. Той не виждаше нищо нередно в това, но сега чутото му се стори много странно.

— Случайно да знаете кой е той? — попита Гордън с преднамерена незаинтересованост. Изражението му не показваше нищо необичайно.

— Знаем само името му. Той е американец и се казва Уилям Робинсън. Струва ми се, че семейството му пристига довечера.

Гордън кимна, сякаш очакваше да види стари приятели. Прехвърли наум името няколко пъти и когато нещо познато прищрака в ума му, той се запита дали това е същият човек. Преди няколко години беше се запознал с един Уилям Робинсън — важна клечка в политиката. Сети се, че Робинсън и американският посланик във Франция бяха стари приятели, но не можеше да си представи какво би правила Изабел с този човек. Дори не беше сигурен, че тя го познаваше. Не си спомняше дали го бе придружавала на онази вечеря в посолството. Тя излизаше толкова рядко. За него беше пълна загадка какво бе събрало Изабел с този мъж.

— Той ще се оправи ли? — поинтересува се загрижено Гордън, с което прикри въпросите, които го вълнуваха.

— Още не знаем. Вратът му е счупен, горната част на гръбнака е засегната. Има и вътрешни наранявания, но не така тежки, както при съпругата ви.

— Явно тя е понесла в по-голяма степен силата на удара — каза Гордън, — за разлика от него. Той ще се парализира ли от травмата на гръбнака?

— Рано е да се каже. В кома е. След операцията не е идвал в съзнание. Може да е реакция от травмите или усложнение, дължащо се на нараняването на врата. Той също е в критично състояние.

Докато слушаше обясненията, на Гордън му хрумна, че двамата можеха да умрат, без да дадат обяснение какво са правили заедно в онази нощ. Гордън се чудеше дали не е било случайност. Ако тя имаше някакви приятели от младежките години и е отишла да ги види, без да му каже, може би тя и Робинсън са използвали заедно лимузината на излизане от хотела. Но защо изобщо е излязла от хотела в такъв късен час? Откъде са се връщали? Къде са отивали? Къде са били? Защо са били заедно? Познавали ли са се? Дали не са се запознали току-що? Хиляди възможности и въпроси се рояха в главата му, а нямаше начин да получи отговор, не и ако нито един от двамата не оцелееше. Мислеше си, че познава добре Изабел, сигурен беше. Тя не беше жена, която би тръгнала да му изневерява или да си уговаря тайни срещи с някой мъж. И все пак те са били заедно в лимузината в два часа през нощта и каквато и да е била причината, сега нямаше начин да я разбере.

— Искате ли да прекарате нощта край съпругата си? — попита го младият лекар, но Гордън бързо поклати глава.

Имаше алергия към болнични стаи, болници и болни хора. Напомняха му за майка му по някакъв злокобен начин.

— След като тя е в безсъзнание, не виждам смисъл да стоя тук. Само ще преча на персонала. Ще остана в хотела. Ако настъпи някаква промяна, ще ме намерите в „Кларидж“. Така ми се струва по-разумно. Оценявам усилията и грижите, които полагате за съпругата ми — завърши официално Гордън и изпитвайки неудобство, се изправи отново. Очевидно, че не се чувстваше никак добре в болнична обстановка и нямаше никакво желание да се връща в стаята на съпругата си. — На излизане ще се отбия да проверя отново как е тя. — Той отново поблагодари на лекаря и се запъти към стаята на Изабел.

Когато стигна до вратата, при нея имаше петима души от екипа, които извършваха различни манипулации и следяха мониторите, но уви, Изабел не проявяваше видими признаци на живот. Той не направи опит да влезе, наблюдава ги миг, после се обърна и си тръгна, без да каже нищо. Не я докосна, не я целуна, не се доближи до леглото, а когато излезе на улицата, вдиша с пълни гърди свежия въздух.

Гордън ненавиждаше болниците, болните хора и телесните недъзи. Именно затова му беше трудно да приеме Теди. Просто не можеше да понася подобни неща и когато махна на едно такси с леката пътна чанта в ръка, му прилоша. С огромно облекчение си бе тръгнал от интензивното и въпреки че изпитваше жал към Изабел, не можеше да преодолее отвращението си и да остане при нея, камо ли да я докосне. „Добре че е в безсъзнание“ — помисли си той. Дано съдбата проявеше милост и не я оставеше да вегетира с увреден мозък. Не би й пожелал такава съдба. Но въпреки цялото съжаление, което изпитваше към нея, случилото някак не го засягаше. Нямаше усещането за загуба, за отчаяние или страх, че ще я загуби. Изабел му беше като чужда, цялата смазана, лежаща неподвижно в онова легло. Приличаше на безжизнена кукла. Трудно беше да си представи, че жената, която току-що видя, бе онова момиче, за което се беше оженил някога, камо ли съпругата му, с която живееше от двадесет години. Единствената мисъл, която го занимаваше, беше какво е правила в онази лимузина с Бил. Нямаше кого другиго да попита, освен Изабел. Само тя знаеше отговора на загадката. Бил също, разбира се, но и той не беше в състояние да отговори на въпросите му.

Портиерът пое пътната чанта на Гордън, в която имаше само няколко ризи и малко бельо. Нямаше намерение да остава дълго. Смяташе да се запознае със ситуацията и да се върне обратно в Париж след ден или два. Ако се наложеше, щеше да дойде отново в Лондон. Дотогава тя или нямаше да е вече между живите, или щеше да е във все същото състояние. Младият хирург му каза, че комата може да продължи с дни, дори с месеци. Нямаше начин да остане при нея в Лондон. Трябваше да поеме задълженията си, да наглежда Теди и да следи работата на банката. При нужда щеше да прескача до Лондон на всеки няколко дни. Съзнаваше, че ако положението не се промени, най-добре беше да се обади на Софи в Португалия и да я помоли да се върне вкъщи. Ако не друго, щеше да го отмени с Теди. Този разговор го ужасяваше, но след посещението в болницата вече мислеше, че е редно да й каже. Трябваше да я подготви, в случай че майка й умре.

Гордън се спря на регистрацията и поиска ключа от стаята на Изабел. Помощник-управителят веднага се показа от офиса си и изказа съжаленията си за случилото се.

— Катастрофата трябва да е била кошмарна. Всички толкова съжаляваме… Такова ужасно нещо… Такава очарователна жена… Нямах представа какво се е случило, докато не се обадиха от полицията. — Словоизлиянията продължиха няколко минути, като през това време Гордън само кимаше и се съгласяваше с казаното. — Как е тя, господине? — попита загрижено помощник-управителят.

— Не е много добре. — В следващия момент той реши да провери дали човекът знае нещо. — Господин Робинсън също е пострадал много тежко. — Той се вгледа в очите на мъжа, за да разгадае изражението му, но не прочете нищо особено.

Съчувствие и постоянно кършене на ръце.

— И ние чухме същото. — Това беше всичко, което каза младият мъж.

Не беше удобно да го пита защо са пътували заедно в лимузината. Гордън търсеше подходящ въпрос, за да задоволи любопитството си. Само че не беше лесно да го измисли.

— Такъв лош късмет! Жалко, че са пътували заедно — уклончиво каза Гордън. — С Робинсън сме стари приятели, сигурно случайно са се срещнали със съпругата ми.

— Да, предполагам — съгласи се с кимване помощник-управителят. — Струва ми се, че ги видях да пият чай във фоайето онзи ден следобед.

— Случайно да знаете къде са ходили през онази нощ? — заинтересува се Гордън, сякаш разследваше злополуката, но управителят поклати глава.

— Мога да попитам пиколото, дали не е правил някакви резервации за тях, навярно ще може да ни каже.

Той се отдалечи за момент, за да попита пиколото, който каза, че господин Робинсън винаги сам правел резервациите си, когато бил в града и рядко ги молел за подобна услуга, с изключение на наемането на кола, както станало този път. Струвало му се, че колегата му им е направил резервация в „Марк“.

— Днес е свободният му ден, но като дойде на работа, мога да го попитам. Ако желаете, ще се обадя в заведението. За жалост шофьорът на лимузината е мъртъв, както вече сигурно знаете. Много свестен човек, ирландец. Остави жена и четири момчета. Страшна трагедия! — завърши той, явно потресен от злополуката.

Гордън му благодари, взе ключа и се качи на асансьора. Все още не му излизаше от ума новината, че Изабел и Бил са пили заедно чай във фоайето предишния следобед. Чудеше се дали не са се запознали в артистичните кръгове, или Бил просто беше направил опит да я свали. Тя беше достатъчно наивна, за да се върже на похватите на подобен тип, а пиенето на чай заедно беше относително безвредно занимание, но според представите на Гордън возенето в лимузина в два часа през нощта с непознат мъж — определено не беше невинно занимание. Все още не можеше да си представи какво беше правил Бил Робинсън с жена му. Тази работа не му харесваше и ако беше някоя друга, а не Изабел, щеше да си направи веднага заключението, но причината Изабел да пътува в колата на чужд мъж несъмнено беше елементарна и банална. Гордън все още си блъскаше главата над тази загадка, когато влезе в нейната стая.

Вътре го обзе много особено чувство, сякаш Изабел току-що беше излязла и когато се огледа наоколо, вещите й го накараха да се почувства, като че ли нея вече я нямаше. Гримовете й бяха разпръснати на тоалетката. Нощницата й висеше на закачалката зад вратата на банята. Дрехите й бяха грижливо подредени в гардероба, а на писалището имаше цял куп брошури и диплянки от различни галерии и музеи. И тогава той видя до тях рекламните кибрити на „Хари“ и това му се видя странно, тъй като Изабел не пушеше. Какво, за бога, бе правила тя на място като „Хари“? Или в „Марк“? В следващия момент той съгледа до кибрита от „Марк“ още един от „Анабел“ и настръхна. Вероятно вечерта с Бил Робинсън не е била толкова невинна, колкото смяташе. Той се запита дали Изабел е била на всичките тези места с него.

Той се огледа за още някакво доказателство, но не видя и следа от мъжки дрехи, бележки, писма или цветя с картички. Нямаше нищо друго, освен три кибрита от едни от най-посещаваните заведения в Лондон, запазени кой знае защо като сувенири. Може би Робинсън я е съблазнил съвсем наскоро, а тя се е поддала. Вероятно нищо не се беше случило, но каквото и да бе станало помежду им през миналата нощ или преди това, те бяха платили скъпо за него. Гордън не преставаше да се пита какви отношения ги свързваха и дали изобщо имаха връзка помежду си. Той пъхна кибритите в джоба си, седна и огледа стаята, след което позвъни на сервитьора и си поръча питие.

 

 

Когато Синтия Робинсън и дъщерите й слязоха от самолета, часът бе единадесет и половина лондонско време. Двете момичета подремнаха малко в самолета, но Синтия прекара по-голямата част от полета замислена, вперила поглед през прозорчето до себе си. Започваше да проумява с пълна сила цялата сериозност на положението. Тя нямаше търпение лично да види Бил. Вероятно с малко повече късмет, той може би щеше да е излязъл вече от комата, когато пристигнеха в болницата, и може би съществуваше слабата надежда нараняването на врата и гръбнака му да не доведе до трайна инвалидност. Дано да станеше така, за негово добро.

На митницата ги забавиха с около половин час. Отвън ги чакаше кола на „Кларидж“. От летището отидоха направо в болницата. Пристигнаха там в един през нощта. В интензивното отделение дори и в този час работата не спираше. Когато Синтия и момичетата влизаха, персоналът тъкмо приемаше нови пациенти. Синтия обаче не се затрудни да намери сестрите и да се представи, нито да открие лекар, който да я осведоми за състоянието на Бил. Биваше я в тези неща. Тя успя да спре един лекар, запътил се към стаята на Бил.

Същият млад хирург, който по-рано бе говорил с Гордън, седна с нея в коридора и й обясни най-подробно състоянието на Бил в присъствието на Оливия и Джейн. Бил продължаваше да е в кома и засега не даваше признаци за подобрение. Имаше значителни отоци на гръбначния стълб, които притискаха пострадалите нерви, освен това фрактурите на врата му бяха много сериозни. Съдейки по обясненията на лекаря, положението на Бил не беше никак добро.

Въпреки че вече беше запозната със състоянието му, Синтия се оказа почти неподготвена за картината, която видя. Бил беше прикован към леглото с някакво ужасяващо приспособление около врата му, тялото му бе поставено в специално корито, а по него имаше многобройни рани и натъртвания. Сестрите го наблюдаваха непрекъснато, мониторите не спираха да пиукат. Дъщерите му заплакаха при вида на мъртвешки бледото му лице. Синди застана като вкаменена и изведнъж всички емоции, които бе потискала до този момент, я връхлетяха с пълна сила. Очите й се наляха със сълзи и мъжът пред нея вече не беше сбор от симптоми и изпочупени кости, а момчето, в което се бе влюбила в колежа. Тя виждаше колко жестоко беше пострадал той. Трябваше да напрегне всичките си сили и цялата воля, която притежаваше, за да подкрепи дъщерите си в този момент.

Джейн и Оливия стояха прегърнати в единия край на стаята и плачеха безгласно. Синтия се приближи до Бил, докато една от сестрите оправяше респиратора. Тя само докосна ръката му, която й се стори безжизнена. Не можеше да се наведе да го целуне, защото сълзите се стичаха по лицето й. В стаята се усещаше ужасната миризма на дезинфектанти. Гърдите му бяха голи, а по него имаше всякакви кабели, свързани с мониторите.

— Здравей, скъпи! — прошепна тя. — Аз съм, Синди.

Докато го наблюдаваше, отново се почувства като момиче и в главата й нахлуха хиляди спомени: деня, в който се запознаха; деня на сватбата им; деня, когато му съобщи, че е бременна. Толкова много общи спомени и хубави мигове, а сега той лежеше тук и животът им никога нямаше да бъде същият. Дори не си представяше как могат да се върнат отново към нормално съществуване. Изведнъж осъзна, че не иска той да умре. Дори да останеше инвалид, независимо от степента на уврежданията, не искаше да го загуби. И за първи път от години разбра, че още го обича.

— Обичам те! — повтаряше тя отново и отново. — Отвори очи! Момичетата са тук. Искат да говорят с теб, скъпи.

— Той не може да ви чуе, госпожо Робинсън — произнесе внимателно една от сестрите.

— Откъде знаете? — отвърна решително Синди.

Тя не беше жена, с която човек би искал да влиза в пререкание, а особено сега. Освен това беше слушала различни разкази за хора в кома, които са чували какво се говори около тях. Синтия продължи да му говори и тя, и момичетата останаха край него три часа, докато един от дежурните лекари не им предложи да се приберат, за да си починат и да се върнат на сутринта. В състоянието на Бил нямаше никаква промяна.

— Не смятате ли, че е по-добре да остана при него? — попита Синди.

Не беше изминала целия път от Кънектикът до Лондон, за си седи в стаята в хотела, вместо да е при Бил. Освен това нямаше пълно доверие на лекарите. Предпочиташе да ги наблюдава какво правят, но все пак от онова, което видя, беше впечатлена от грижите, които се полагаха за него.

— Смятам, че е по-добре да се приберете в хотела. Ако има промяна в състоянието му, веднага ще ви се обадим — настоя упорито лекарят, който разбра, че с тази жена трябва да се говори направо — без усукване и без да се скрива истината. — Обещавам, че ще ви се обадим. — Трябваше му още половин час, за да я убеди да си тръгне.

Шофьорът на хотела ги чакаше долу, а часът беше вече четири сутринта. Синтия и момичетата вече бяха на края на силите си.

Синтия резервира отделна стая за Оливия и Джейн, а тя реши да се настани в стаята на Бил. Когато отвори вратата с ключа, който й дадоха, тя беше завладяна от същото странно усещане, каквото изпита Гордън, когато влезе в стаята на Изабел. Почувства се като неканен гост. Куфарът му бе там, на масичките имаше вестници и купчина брошури от галерии и музеи, които я озадачиха. Откъде беше намерил време за посещения на музеи? Имаше няколко разписки от „Американ Експрес“, сред които видя една от „Анабел“ и друга от „Хари“. Тя знаеше, че при пътуванията си до Лондон, Бил имаше навика да ги посещава с бизнес партньори и познати и не намери нищо странно в това, но заплака, когато облече пижамата му. Възможността да го загуби я ужасяваше, а когато се обади на дъщерите си, за да провери как са, те също плачеха. За всяка от тях денят беше наситен с мъчителни чувства, а състоянието, в което завариха баща си, ги изплаши дори повече, отколкото майка им. След като го видяха, надеждите им за добър изход почти угаснаха. По него сякаш нямаше здраво място, изглеждаше полумъртъв.

Синтия не можеше да престане да мисли за отчаяното хлипане на дъщерите си, затова се наметна с халата на Бил и отиде да ги види. Искаше само да ги прегърне и да им вдъхне кураж, но накрая седна при тях и остана половин час. Чак към пет часа сутринта стана и се върна в стаята на Бил. Легна на леглото и плака, заровила лице във възглавницата, която още издаваше мириса му. Заспа едва към шест часа.

 

 

Когато Синтия се събуди по-късно в петъчната сутрин, тя се обади в болницата да провери как е Бил и научи, че през нощта не е настъпила промяна. Жизнените му показатели били малко по-стабилни отпреди, но продължавал да е в кома. В единадесет часа сутринта Синди се чувстваше като пребита. Тя провери какво правят момичетата, като надникна тихичко в стаята им, но те спяха дълбоко. Тя се върна в стаята си, изкъпа се и се облече, и малко преди обяд вече беше готова да отиде в болницата. Сърце не й даваше да буди момичетата, затова им остави бележка, в която пишеше, че ще им се обади от болницата, за да им каже как е баща им. Тя слезе долу и даде адреса на шофьора на колата, която вече я чакаше. По пътя се заговориха и се оказа, че загиналият шофьор му е бил много близък приятел. Той изказа съжаленията си на Синди, която му благодари.

В болницата положението беше все същото и след като поговори още малко с шофьора, тя седна в чакалнята. Искаше да види някой от лекарите на Бил. Както си седеше, вниманието й беше привлечено от мъж, който мина покрай чакалнята. Мъжът беше висок и изискан, облечен в скъп костюм. От него се излъчваше аристократизъм и самоувереност. Той се спря, за да поговори със сестрите на регистратурата, и Синтия видя как те поклатиха глави и го погледнаха обезсърчително. Устните му се свиха в мрачно изражение и той се запъти надолу по коридора в посока на стаята на Бил.

Синтия се зачуди какво ли го беше довело в това отделение. По-късно го видя да излиза от срещуположната на Бил стая и да говори с един от лекарите в коридора, преди да си тръгне. Синтия остана с впечатлението, че и той е в същото мъчително положение като нея в очакване да разбере какво ще стане с негов близък в критично състояние. Тя не можа да определи точно, но в него имаше нещо особено. Мъжът явно се чувстваше изключително не на място в интензивното отделение, излъчваше едновременно гняв и сдържаност, като че ли негодуваше от факта, че му се налага да бъде тук. Изглеждаше нервен и притеснен. Синтия сподели впечатленията си с една от сестрите, когато отиде в стаята да види как е Бил.

Синтия обаче не знаеше, че Изабел се беше влошила и лекарите току-що бяха съобщили на Бил, че състоянието на съпругата му е станало почти безнадеждно. Многобройните й наранявания си казваха думата и комата й се задълбочаваше. Лекарите решиха да не я оперират отново, защото бяха сигурни, че организмът й нямаше да издържи на още една външна намеса.

Гордън се върна в хотела, за да се обади в офиса си и да изчака по-нататъшни сведения. Каза на секретарката си, че ще остане в Лондон до края на седмицата, без да обяснява причината, след което се обади на медицинската сестра, за да провери как е Теди. Изведнъж сякаш цяла планина се бе стоварила на плещите му с отговорността за Теди. Досега грижите за сина му му бяха спестени. Той не спомена нищо за състоянието на Изабел нито пред сестрата, нито пред сина си.

Гордън обясни на момчето, че ще отсъства през уикенда и ще остане в Лондон с майка му.

— Мама трябваше да се върне още вчера — произнесе с разочарование Теди. — Защо още е в Лондон?

— Защото има работа тук, ето затова — отвърна троснато Гордън, но резкостта му не учуди Теди. Баща му никога не проявяваше търпение в отношенията им.

— Не ми е казала. Ще й предадеш ли да ми се обади? — Гласът му прозвуча умолително и предизвика раздразнение у баща му.

Нервите му не издържаха, освен това не бе измислил задоволително обяснение, защо Изабел не му се е обадила.

— Ще ти се обади, когато може. Първо имаме малко работа заедно — излъга той, защото нямаше друг избор.

Точно сега лъжата бе за предпочитане пред истината за случилото се, особено след като не можеше да му я съобщи. Ако се наложеше да му каже, Гордън предпочиташе да го направи лично и в присъствието на лекаря на момчето. Освен това и Софи още не знаеше. Първо искаше да види как ще се развият нещата. Нямаше смисъл да ги плаши и ако Изабел починеше, без да дойде изобщо в съзнание, по-добре Софи да не я виждаше в такова състояние. Още сутринта беше взел това решение.

— Предай на мама, че я обичам — каза Теди, тъй като баща му бързаше да приключи тежкия разговор.

Не му харесваше, че се налага да лъже сина си, но не искаше да му каже какво се е случило с Изабел.

Малко след това Гордън се върна в болницата, за да види Изабел. Когато влезе при нея, той застана с измъчено изражение в най-далечния ъгъл на стаята, наблюдавайки многобройните процедури, които й правеха. За разлика от Синтия Робинсън, той не се доближи, не й продума, не я докосна. Отвращението му беше толкова силно, че не можеше да го надвие.

— Искате ли да останете за малко насаме със съпругата си? — попита го деликатно една от сестрите. Притесненият му вид предизвика у нея съжаление.

Гордън не се поколеба нито за миг, когато отвърна:

— Не, благодаря. Тя и без това не може да ме чуе. Ще бъда в чакалнята. Моля да ме извикате, ако настъпи някаква промяна.

С това оправдание той се запъти към чакалнята, където седна при Джейн и Оливия. След малко Синтия дойде при тях. Гордън не ги познаваше, нито пък го засягаше кои са те и се изненада, когато Синтия му се усмихна. Тя беше бледа и изглеждаше уморена. Беше накапала фланелката си с нещо, но го гледаше със съчувствие.

— Съжалявам за случилото се със съпругата ви — каза тя.

От сестрите бе разбрала, че положението на съпругата му е дори по-критично от това на Бил. Други подробности не й бяха казали.

— Благодаря — лаконично отвърна Гордън Форестър, който нямаше намерение да се сближава с никого в интензивното отделение, но не искаше и да остава в кошмарната обстановка в стаята на Изабел.

Нямаше къде другаде да отиде, освен в хотела и тъкмо го обмисляше, когато Синтия го заговори. За негова изненада тя му подаде ръка и се представи. От акцента му се досети, че е американец и още повече се почувства свързана с него. И двамата бяха далеч от дома, хванати в капана на внезапно връхлетялото ги нещастие.

— Аз съм Синтия Робинсън — представи се тя без предисловие, докато през това време една от дъщерите й седеше унесено, а другата бе погълната от списанието, купено във фоайето на болницата. И двете не им обърнаха внимание.

Очите на Гордън се разшириха от изненада, когато чу фамилията й, и веднага направи връзката.

Синтия го забеляза.

— Тук съм заради съпруга си. Катастрофирал е преди два дни. Пристигнахме късно снощи.

Докато я слушаше, Гордън се чудеше дали тя знае подробности за злополуката. Ако знаеше, това явно не я притесняваше. Изглежда се тревожеше единствено за състоянието на съпруга си, което беше много благородно от нейна страна. Гордън беше много по-загрижен от нея за причината, събрала съпруга й и Изабел. Той реши да говори направо:

— Предполагам, знаете, че съпругата ми е била в колата заедно с вашия съпруг, когато автобусът ги е блъснал.

Когато чу, Синтия погледна така, сякаш автобусът току-що е връхлетял върху нея. Гордън изведнъж разбра, че никой досега не й беше казал за Изабел. Тя направо онемя при новината.

— Какво искате да кажете? — Лицето й изглеждаше още по-бледо отпреди.

— Точно каквото казах. Били са заедно в лимузината. Нямам представа защо, нито пък откъде се познават. Запознах се със съпруга ви преди няколко години, но нямам спомен съпругата ми да е била тогава с мен. Няма съмнение, че са пили заедно чай в сряда и че са пътували заедно в колата. Тя е в критично състояние, в кома, и може и никога да не разберем какво са правили заедно. Предполагам, че съпругът ви също не е в състояние да ни осветли.

Синтия седна на стола срещу него с вид, сякаш току-що са я ударили с мокър парцал.

— Никой не ми е казал. Мислех, че е бил сам с шофьора — добави съкрушено тя.

— Съжалявам, но трябва да ви съобщя, че не е бил сам. Изабел дойде от Париж, за да посети няколко изложби. Тя е запалена по изобразителното изкуство. Нямам представа какво друго е правила в Лондон. — Синтия го погледна втренчено, сещайки се за брошурите от известни галерии и музеи в стаята на Бил. — Съпругът ви някога да е споменавал за нея? Тя се казва Изабел Форестър. — Изпитваше неудобство да обсъжда тази тема с нея и с право, но имаше въпроси, на които държеше да получи отговор, а тази жена беше, поне за момента, единственият източник на информация.

Само че тя поклати глава. Тя дори знаеше по-малко от него.

— Никога преди не съм чувала името й. Дори не знаех, че той е в Лондон. Последния път, когато говорихме, Бил беше в Ню Йорк. Нямаме навика да се осведомяваме за всяка своя крачка — заключи тихо тя.

— Разведени ли сте? — полюбопитства Гордън.

Въпросът очевидно я засегна.

— Не, но той доста пътува и е много независим. — Не искаше да споделя с този непознат, че бракът й куца от години.

— Жена ми не е. Имаме син инвалид, за когото тя се грижи от четиринадесет години и много рядко излиза от къщи. Това пътуване е първото от години и смятам, че е било съвсем невинно. Предполагам, че се е запознала със съпруга ви в хотела, навярно във фоайето. Не бива да си правим прибързани заключения, но ми се струва странно, че са били заедно в колата в два през нощта. — Той като че ли разсъждаваше на глас.

— Да, наистина е странно — замислено се съгласи Синтия.

Имаше съвсем основателна причина да смята, че Бил е имал любовна връзка. Самата тя беше имала няколко през последните години, а двамата с Бил не поддържаха интимни отношения от години. Само че жената, описана от Форестър, не приличаше на жена, която би отишла в друг град на романтичен уикенд с чужд мъж. Синтия дори не можеше да си представи как Бил се е запознал с нея. Не й хареса мисълта, че са били заедно. Докато разговаряше с Форестър, тя забеляза, че дъщерите й ги слушат с любопитство.

— Жалко, че не можем да ги попитаме — добави тя, но не можеше да прогони спомена за брошурите. Спомни си за разписките от „Анабел“ и „Хари“. Може би тази жена не беше толкова невинна, колкото смяташе съпругът й, въпреки сина инвалид и факта, че беше омъжена.

— Ако умрат, никога няма да разберем — безцеремонно заяви Гордън.

— Ако не беше станала катастрофата, вероятно никога нямаше да научим. Може би просто трябва да го приемем — тихо добави Синтия.

Тя дори не беше сигурна, че иска да знае. Имаше въпроси, които не искаше Бил да й задава и такива, каквито тя самата не би задала. Особено сега, когато той се бореше за живота си, не би желала да се рови в тъмните страни на брака им. Обаче Форестър беше решен да проучи нещата и безмилостно слагаше пръст в раната. Беше очевидно, че загадката го измъчва.

— Не мисля, че някой друг би могъл да ни каже — замислено каза Гордън.

— Ако са били достатъчно умни и са имали някаква връзка, да се надяваме, че никой не е разбрал — подходи практично към въпроса Синтия.

— Шофьорът можеше да ни каже, ако беше останал жив.

— Мисля, че е най-добре да оставим въпросите настрана и да не търсим отговори. И двамата се борят за живота си и тяхното оцеляване е най-важното нещо в този момент. Какво са правили преди, си е лично тяхна работа.

— Много великодушно от ваша страна — отбеляза Гордън, който не изглеждаше съгласен с думите й. Ако Изабел го е мамила, той държеше да го знае. Вече не беше толкова убеден в невинността й, както преди.

— Съпругът ми е много дискретен човек. Каквото и да е станало, никога няма да стане публично достояние. Не е в стила му да се държи неуместно или да се забърква в скандали, независимо дали става дума за самия него или за вас.

— Не бих искал името на жена ми да се свързва с чужд мъж — заяви ядно Гордън, повече в защита на гордостта си, отколкото на репутацията на Изабел. — Освен това не мисля, че тя е имала нещо с него. Сигурен съм, че зад всичко това стои някакво разумно и логично обяснение.

— И аз се надявам на това — спокойно каза Синтия и погледна Форестър в очите. Искаше да му покаже съвсем ясно позицията си. — Нямам намерение да се занимавам с разследване на случая.

— Аз обаче имам намерение да попитам съпругата си, ако излезе от комата. Смятам, че ни дължат поне това.

— Защо? С какво ще промени случилото се? — попита тя за изненада на дъщерите си. — Какво значение има? Ако и двамата починат, за какво ни е да го знаем?

— За мен има значение. Ако ме е мамила по някакъв начин, мисля, че заслужавам да науча истината, вие също. Ако пък не, би било добре да свалим подозренията от тях.

— Не е моя работа да се произнасям за вината на съпруга си. Той е възрастен човек. Няма да ми е приятно, ако е имал връзка със съпругата ви, но има неща, които е по-добре човек да не знае.

— Не споделям мнението ви, госпожо Робинсън — лаконично отсече той, питайки се що за брак е бил техният.

Всъщност не много по-различен от неговия с Изабел, но той никога не би признал пред когото и да било, че бракът му с Изабел от години е пълна преструвка за пред хората. В действителност нямаше да се изненада, ако Изабел е имала извънбрачна връзка — тя беше страстна жена и имаше нужда от обич. Гордън най-добре знаеше колко е самотна, и то по негова вина. Затова искаше да знае какви са били намеренията й, дали му е изневерила, или просто е проявила глупостта да вечеря с един непознат. Само че какво е търсила навън в този късен час? Дори не можеше да си представи къде са ходили по това време или какво са правили. Би приел, че са били на изложба по всяко друго време на денонощието, но не и в два през нощта.

Синтия отиде в стаята на Бил, а дъщерите й продължиха да го гледат мълчаливо, след като майка им излезе. След няколко минути той се запъти към регистратурата, за да предупреди, че се връща в хотела и ще чака там да му позвънят, ако настъпи промяна в състоянието на съпругата му. До гуша му дойде от болничната чакалня, не му допадаше Синтия Робинсън, нито либералното й отношение към съпруга й. Вероятно той я е мамел непрекъснато, а тя явно нямаше нищо против. Гордън подозираше, че и тя не е била вярна на съпруга си.

В действителност, докато Синтия стоеше до болничното легло на съпруга си и го гледаше, научила вече фактите от Гордън Форестър, сърцето й се свиваше от мъка при вида на Бил. Форестър можеше да си мисли, че излизането им заедно в този час на нощта е било напълно невинно, но в дъното на душата си Синтия знаеше, че това не може да бъде вярно. Докато гледаше Бил и сълзите се стичаха по страните й, тя се запита дали най-накрая не го е загубила след всичките тези години. Отдавна се държеше безразлично към него, понякога дори грубо, знаеше колко беше студена и сдържана, и колко критична към начина му на живот. Сама се отказа да бъде част от живота му, а сега, когато съществуваше възможността да го загуби завинаги, искаше да му признае, че още го обича. Не знаеше дали ще й се отдаде възможност да му го каже, но много искаше той да знае, че го обича. До миналата нощ самата тя не подозираше, че го обича. Не можеше да не се запита какво значение имаше за него Изабел Форестър и дали той я обичаше.

Синтия разбираше, че ако накрая го е загубила заради глупостта си, то си бе заслужила съдбата. По този въпрос нямаше две мнения. Изправена пред възможността да го загуби, тя изведнъж осъзна колко безотговорно беше постъпвала през всичките тези години.