Даниел Стийл
Целувката (3)

3.

На следващата сутрин Бил почука на вратата на Изабел. Тя вече го чакаше, облечена в морскосин ленен костюм с превъзходна кройка. Носеше тъмносиня чанта от „Кели“, сини обувки от крокодилска кожа, електриковозелен шал и обици със смарагди и сапфири. Изглеждаше хубава, млада и свежа и както винаги — много шик.

— Днес си особено красива — забеляза той, докато слизаха по стълбището. — Как спа?

— Непробудно — отвърна с усмивка тя. — А ти?

— Мисля, че снощи прекалих с алкохола. Не съм много сигурен дали съм заспал, или съм изпаднал в безсъзнание, но днес се чувствам отлично. — Според нея предната вечер Бил изобщо не се напи, просто се шегуваше и очевидно тази сутрин беше в много добро настроение. Когато влязоха в трапезарията, масата вече ги очакваше, отрупана с всевъзможни неща за закуска.

— Не мога да изям всичко това — възрази тя при вида на поръчаното от него — яйца, гофрети, наденички и бекон, кроасани, овесени ядки и плодове, портокалов сок и кафе. — Това е предостатъчно храна за взвод примрели от глад войници — отбеляза усмихната тя.

— Не знаех какво предпочиташ за закуска — каза с глуповата усмивка Бил, — затова поръчах от всичко. Какво закусваш обикновено? — полюбопитства той, защото искаше да знае и най-малката подробност за нея.

— Кафе и препечена филийка, но днешната закуска е много по-приятна — заяви тя, докато слагаше в чинията си от гофретите, яйцата и бекона, а накрая добави и няколко ягоди.

За нейна голяма изненада, тя изяде огромно количество от сервираното. На излизане от хотела двамата бяха весели и се закачаха взаимно за количеството изядена храна и за това, колко калории в повече са погълнали.

— Добре че те виждам само няколко пъти годишно — каза тя, докато се качваха на лимузината, която вече ги очакваше. — Ако се виждахме по-често, щях да заприличам на лоена топка — добави Изабел, но когато го погледна, лицето му бе придобило особено изражение.

В този момент Бил си мислеше колко хубаво би било, ако можеше всяка сутрин да закусва с нея. С Изабел се общуваше толкова леко, тя беше много приятна компания. Дори когато й се обаждаше почти всеки ден по телефона, рядко я сварваше в лошо настроение. Синди винаги казваше, че не понася да се занимава с когото и да било преди дванадесет на обяд, но Изабел не спря да приказва през целия път до „Тейт“.

Разказа му всичко за картините, които щяха да разглеждат — историята и произхода им, техниката на рисуване и подробности за по-известните от тях. Явно си беше научила урока и сега нямаше търпение да разгледа изложбата заедно с него. Бил се радваше, че може да сподели ентусиазма й. Щом влязоха вътре, вниманието й тутакси бе погълнато от картините — изследваше вещо и най-незначителните детайли и му ги сочеше. Посещението с Изабел в музея се превърна в съвсем ново преживяване за Бил и към обяд, когато излязоха навън, той имаше усещането, че е посетил подробен курс по изобразително изкуство.

— Изабел, имаш невероятни познания в тази област. Защо не ги използваш? Запозната си твърде добре с живописта, за да прахосваш знанията си току-така.

— Вече нямам свободно време — с тъга каза тя. — Наистина не мога да оставям Теди сам.

— Какво ще кажеш, ако се занимаваш с реставраторска работа вкъщи, така ще можеш да си близо до него? От разказите ти съдя, че къщата е достатъчно голяма и би могла да превърнеш някоя от стаите в ателие.

— Мисля, че Гордън не би се съгласил — каза тихо тя с нотка на съжаление. — Никога не е одобрявал желанието ми да работя. Когато работех в Лувъра, той го смяташе за проява на бохемство, което не ми подхожда. Едва ли си струва главоболието да опитвам отново. — Отдавна вече се беше отказала от професионална реализация не само заради Гордън, но и заради техния син.

— Смятам, че работата ще ти се отрази добре. — Бил беше практичен. Възхищаваше се на ерудицията й и на ненатрапчивия начин, по който споделяше познанията си с него. Като че ли му доверяваше страстта си към живописта, а не се изтъкваше и не го караше да се чувства невеж, макар да беше по-неосведомен от нея в тази област. Така беше с всичко, което тя правеше или казваше. В нея имаше някаква възхитителна изящност и деликатност. — Самата ти рисувала ли си някога? — полюбопитства той.

— Да. Не съм много добра, но ми харесваше.

— Ако имаш ателие, можеш и да рисуваш. Смятам, че такива занимания биха били нещо като отдушник за теб.

Тя прие идеята с усмивка, но вътрешно знаеше колко би се ядосал Гордън. Преди да се роди Софи, той се дразнеше прекомерно от работата й и когато бебето дойде, настоя тя незабавно да напусне. Смяташе, че такъв род занимания са под нейното достойнство и не се връзват с представата, която си беше изградил за нея. От нея се искаше само да ражда деца и да се грижи за къщата. Личността й преди брака, всичко, което беше правила и обичала някога, бяха без значение. Тя беше негова — можеше да я направлява и контролира, да я третира като собственост. Притежанието бе от първостепенна важност за Гордън.

— Знам, че Гордън ще приеме като лична обида желанието ми отново да се занимавам с реставриране и рисуване. Съвсем ясно ми даде да разбера, че тези увлечения са били част от младостта ми, но не са подходящи за една омъжена жена.

— И какво е подходящо за една омъжена жена? — попита Бил, видимо раздразнен.

Започваше да осъзнава, че мрази не само мъжа, но и всичко, което олицетворяваше той. Гордън беше сноб, повърхностен човек, собственически настроен, и за Бил беше повече от ясно, че той не уважаваше Изабел. Също така не се интересуваше от предпочитанията й, нито от личността й. Тя бе просто „придобивка“, дала тласък на кариерата му и позициите му в обществото — непотребна, след като бе изиграла ролята си. Бил се бунтуваше вътрешно от тази крещяща несправедливост. Изабел заслужаваше нещо повече.

— Мисля, че като поддържам изрядно домакинството, напълно отговарям на очакванията на Гордън. Грижа се за децата. Не му се пречкам. Появявам се само тогава, когато има нужда да го придружа някъде, което не се случва често. Може би няма да възрази, ако някой ден реша да се занимавам с благотворителност, стига да одобри останалите членове на комитета, навярно също от съображения за изгода. Гордън не вярва в безкористните постъпки, смята ги за губене на време.

— Какъв нерадостен начин да изживееш живота си — подхвърли иронично Бил.

— Открай време живее така, свикнал е. Вероятно той е най-влиятелният банкер в Европа, във Франция със сигурност, в САЩ също го познават доста добре. Знаят го на Уолстрийт и банкерите от по-големите европейски страни.

— И какво? Какво ти носи това в края на деня, Изабел? Кой си ти, когато работният ден свърши, а имаш единствено кариерата си? Какъв човек си? През последните години съм си задавал хиляди пъти тези въпроси. Преди и аз вярвах, че най-важното е как изглеждаш в очите на бизнес партньорите си. Но какъв е смисълът? Какво печелиш, ако нямаш семеен живот, ако съпругата ти не се интересува дали си жив или си умрял, а децата ти дори не могат да си спомнят кога за последен път сте вечеряли заедно?

Това беше едно от качествата на Бил, които тя харесваше у него — той беше пределно наясно с ценностите и приоритетите си. Тя обаче разбираше също, че те невинаги са били подредени в този ред и той бе платил висока цена за уроците на живота. Бракът му беше формален като нейния и макар любовта му към момичетата да бе извън всяко съмнение, той не беше близък с тях. През годините бе отсъствал твърде често и продължително в преследване на политическите си цели и в издигане на президентски кандидатури, и то в най-важните моменти от живота на дъщерите си като по-малки, когато бяха имали нужда от него. В последно време той полагаше усилия да прекарва повече време с тях и резултатите бяха сравнително добри. И двете му дъщери се радваха на компанията му и се гордееха с него, въпреки че той все още пътуваше много често. Сега, когато отсъстваше от дома си, се стараеше да поддържа връзка с момичетата по телефона, но нарастващото отчуждение между него и Синди вземаше своята дан. Много рядко се събираха като семейство, с дъщерите си се виждаше поотделно, което все пак беше нещо. В много отношения Изабел беше по-щастлива от него. Софи и Теди истински я интересуваха и тя прекарваше изцяло времето си с тях. Гордън изобщо не можеше да каже същото. Децата му бяха чужди, дори и Софи, която той явно предпочиташе.

— Не мисля, че Гордън е достигнал до твоите прозрения — призна Изабел, — и не мисля, че някога ще успее. Тази страна от живота не го интересува. Той се чувства щастлив само от положението си във финансовите среди. Останалото е без значение.

— Някой ден той ще свърши дните си като един тъжен и самотен човек — каза Бил на връщане към колата и я погледна с копнеж. — Навярно аз също. Разбрах го, макар и със закъснение. Изабел, с теб чувствам, че живея истински, така както никога не съм живял със Синди или с момичетата. Боя се, че съм изпуснал влака още преди години. Никога не бях при тях, когато имаха нужда от мен.

— Сигурна съм, че те разбират причината — увери го нежно тя. — Момичетата вече са големи, но все още имате време.

— Надявам се, че и те разсъждават по същия начин. И двете си имат свой собствен живот, а майка им не се отказва да ги убеждава какъв егоист съм аз. Навярно има право — заключи той и се усмихна. — Ти изкарваш на бял свят най-доброто у мен. Тя никога не успя. Синтия няма сърце като твоето. Не съм сигурен дали изобщо някога наистина е искала да стана такъв, какъвто съм сега. Мисля, че близостта всъщност я плаши. Тя не иска да си разголва душата пред мен, нито се интересува от моите съкровени желания, просто съм й необходим, за да я придружавам на светски събирания. Но аз просто не ставам за това. Обичам да се забавлявам, но никога досега не съм чувствал по-остро липсата на човек, с когото да поговоря. Двамата със Синди се разминаваме напълно и празнината помежду ни все повече се задълбочава, макар да делим обща спалня. Това положение няма как да се промени.

— Би могло — каза Изабел, опитвайки се заради него да му вдъхне надежда и да го окуражи, — ако се опиташ. Може би, ако й дадеш възможност и разкриеш душата си пред нея, тя ще се отвори към теб.

— Синди не е такъв човек — възрази той и погледът му помръкна, — а и аз вече нямам желание за това. Между нас всичко е свършено и между другото, смятам, че така е по-добре. Без разочарования, без болка. Стига да продължа да се показвам от време на време на нейните благотворителни прояви, да плащам сметките и да не забравям да ходя на тържествата по случай дипломираното на момичетата, това е всичко, което се иска от мен. Ние живеем в два различни свята. Мисля, че така и двамата се чувстваме по-сигурни. — Той беше напълно наясно с чувствата си.

— Чудно нещо, какво правим с живота си — каза с въздишка Изабел, докато се настаняваха на задната седалка на лимузината.

Бил даде адреса на ресторанта, където щяха да обядват. Изабел беше чувала за него, но не знаеше къде се намира. Този ресторант е бил любимият на принцеса Даяна.

— Ти си допуснал да се отчуждиш от Синди и децата ти. Аз позволих на Гордън да ме изключи от живота си без всякакви обяснения. Защо позволяваме на хората така лесно да ни причиняват всичко това? Защо оставяме другите да вземат мълчаливо решенията си, без да бъдем чути? — Сега, когато разсъждаваше на глас, всичко й се струваше толкова ясно, по-ясно от всякога.

— Защото те винаги са били такива. До известна степен и двамата сме знаели, че ще стигнем дотук. Синди беше мила и любяща в колежа, с нея ми бе забавно, защото беше остроумна и сладка, но тя никога не е била сърдечна. Тя вероятно е най-егоистичната, манипулативна и пресметлива жена на земята. А Гордън е жесток, студен и властен. Каквото и да сторим, няма да променим това. Бедата е, че никога не сме искали животът ни да се стече точно така, независимо дали го признаваме или не. Въпросът е защо сме решили, че заслужаваме да живеем по този начин?

— Животът на родителите ми бе същият — примирено каза Изабел и го погледна с големите си зелени очи. — Обичах ги, но те се държаха студено и сдържано.

— Моите също. Баща ми и майка ми не обичаха децата и не са искали да имат такива. Аз съм се родил, без да ме искат, когато са били около четиридесетте. Винаги ми напомняха, че са ми направили огромна услуга, като са ме създали. Едва дочаках да дойде времето да замина в колежа. Загинаха при самолетна катастрофа, когато бях на двадесет и пет. Никога не заплаках. Когато ми казаха новината по телефона, сякаш ми съобщаваха за смъртта на далечни познати. Не знаех какво да кажа. Дори не ги познавах истински, те бяха просто двама интелигенти, които ми позволиха да живея с тях до осемнадесетата ми година и когато стана време за колежа, ме изпратиха с голямо облекчение там. Не знам какво биха сторили, ако се бях опитал да ги прегърна, целуна или да им кажа, че ги обичам. Дори не си спомням като малък майка ми да ме е целувала или прегръщала. Винаги разговаряше с мен от срещуположния край на стаята, а баща ми и това не правеше. Синди е същата. Говори с мен от десетина крачки разстояние, дори и повече, ако може.

— Цяло чудо е, че не си полудял — отбеляза съчувствено Изабел. В някои отношения й беше трудно да си представи детството му, защото все пак нейното бе много по-различно. Имаше прегръдки и целувки, но по задължение, а зад тях се криеше много малко любов. — Майка ми беше типична англичанка. Струва ми се, че ме обичаше, но не знаеше как да го изрази. Беше благовъзпитана и студена, останала още като бебе без майка, а баща й се държал много студено към нея. Изпратил я в пансион на деветгодишна възраст и я оставил там до момента на омъжването й за баща ми. Запознали се в двореца. Мисля, че дядо ми е уредил брака й, за да му се махне от главата. Оженил се за жената, с която имал дългогодишна връзка, още отпреди смъртта на съпругата си, веднага щом се освободил от майка ми. Английският ми род бе пълен с дълбоко погребани тайни, за които не ни беше позволено да говорим. От нас се искаше само да се обличаме подходящо, да се държим възпитано и да се преструваме, че всичко е наред. Не знам как се е чувствала майка ми, а баща ми беше толкова зает с политиката, че ние едва ли сме го интересували. Майка ми почина, малко след като бях навършила десет, а баща ми никога нямаше време да поговорим, макар според мен да беше добър човек. Бракът на родителите ми приличаше на моя с Гордън, може би затова приех отдръпването на Гордън, без да го превръщам в трагедия. Не съм се замисляла досега за тези неща, но предполагам, че това е единственият модел на семейни отношения, който познавам.

— Предполагам, аз също — добави с философско примирение Бил. Не можеше да скрие нищо от Изабел. — Може би, ако Синди беше по-сърдечна от родителите ми, днес нямаше да знам как да постъпя. Когато се оженихме, бяхме на по двадесет и две и оттогава една част от мен сякаш е била дълбоко замразена.

Едва преди четири години, когато се бе опитал да разговаря с нея за тези неща, всичко му бе станало ясно и възгледите му за живота се бяха променили. Топлотата на Изабел го бе привлякла, както светлината на лампата привлича нощните пеперуди и в някои отношения именно тя го поддържаше жив. Само че контрастът между нея и Синди го отдалечи още повече от съпругата му. Сега разбираше колко далечни и безнадеждно чужди са си били през годините.

— Чудно ми е какво би било, ако знаехме всичко тава, още преди да се оженим.

— Ако сега срещнех Синди, никога не бих се оженил за нея — заяви без колебание Бил. — С нея не може да се разговаря, никога не е могло. Тя мрази да говори за чувства, не изпитва потребност от истински разговор, всъщност ненавижда подобни неща. Интересува я само да има образцов брак за пред хората. Не ми харесва да я изкарвам повърхностна, тя има някои чудесни качества, но от тридесет години аз съм женен за една непозната.

— И си готов да понасяш това положение поне още тридесет години? — попита го тя.

— Така изглежда, нали? — откровено сподели той, въпреки че напоследък се питаше защо продължава да търпи. Разводът обаче би бил сериозна спънка за кариерата му. За него беше важно да избягва скандали и да не се набива в хорските очи. Никой президент или кандидат-президент нямаше да иска да свързват името му с неговото, ако Синди направеше така, че играта да загрубее, а той подозираше, че тя ще постъпи точно така. Тя нямаше да се откаже без бой от него. Последното нещо, което искаше тя, беше да се разведе. Харесваше й досегашното статукво. — Ти също си готова да продължиш по стария начин, не е ли така? — попита я Бил, макар да знаеше предварително отговора. И преди бяха обсъждали тази тема.

— Нямам избор.

— Всички имаме избор, ако сме достатъчно смели, но двамата с теб бихме изгубили много. Ако сега се разделя със Синди, кариерата ми ще пострада. А ти имаш дете със сериозни здравословни проблеми. Разбирам защо и двамата постъпваме така. Лесно е за обяснение. Но въпреки това, понякога си мисля, че сме глупаци. Ако наистина ни стискаше и вярвахме в принципите си, щяхме начаса да избягаме, но не вярвам, че някога ще го направим. — Това не беше присъда нито над нея, нито над него, а самата реалност.

— Подозирам, че имаш право. — Думите й прозвучаха тъжно.

— Само се надявам един ден да не съжаляваме. Животът е кратък. Родителите ми умряха на шестдесет, без да са му се порадвали. Просто правеха онова, което се изискваше от тях, онова, което беше редно. Искам нещо повече от това, но още не съм измислил как да го постигна.

— Не си позволявам да мисля за тези неща — призна Изабел. — Направих избора си преди двадесет години и се придържам към решението си.

— Колко благородно от твоя страна — каза той и хвана ръката й, — но никой няма да те похвали. В края на краищата кой го интересува, че си се пожертвала? Никой няма да ни окачи медал за храброст.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Понякога се изморявам от усилието да убедя сам себе си, че постъпвам правилно. Вече не съм сигурен, че вярвам на собствените си доводи. Да ти призная, Изабел, когато те виждам, когато говоря с теб, се питам какво, по дяволите, правим двамата с теб?

— Един с друг? — Изведнъж тя се изплаши, защото реши, че той иска да прекрати приятелството им. В погледа й се четеше страх.

— Не, с другите. Единствено приятелството помежду ни е от значение. Досега с никого другиго не съм разговарял така, както с теб. Не е ли това най-важното?

Тя кимна, замислена над думите му.

— Да, съгласна съм, но когато се омъжих за Гордън на двадесет и една години, не го знаех. Тогава правех онова, което ми кажат. Гордън беше същият като баща ми. Казваше ми кога да стана сутрин, кога да си лягам, какво да говоря, какво да правя и какво да мисля. Струва ми се, че тогава това ме караше да се чувствам защитена. Никога не съм си помисляла, че имам право на избор и че има и друг начин на живот.

— А сега?

— Пак нямам избор, Бил. Знаеш го. Какъв избор имам сега?

— Какъвто поискаш. Именно в това е смисълът. И двамата говорим за високата цена, която бихме платили, ако променим живота си. Какво ще кажеш за цената, която плащаме, като не променяме нищо? Мислила ли си някога за нея?

— Опитвам се да не мисля — не скри истината тя. — Правя го заради Теди и Софи, независимо дали ще ми признаят някой ден или не.

— Сигурна ли си, че те са истинската причина? — попита той, като я гледаше в упор. Досега никога не беше проявявал настойчивост в отношенията си с нея и Изабел се изненада. Запита се на какво се дължеше промяната. Като че ли той вече не се задоволяваше с начина си на живот. — Сигурна ли си, че не се примиряваш само защото се страхуваш от промяната? Защото при мен е точно така. Прекалено съм нерешителен, за да хвърля картите и да си изляза. Грижа ме е какво ще кажат хората. Но и аз съм човек и изобщо не съм съвършен, имам си своите нужди. Помисли само!

— Да не би да искаш да ми кажеш, че се каниш да напуснеш Синтия? — Изабел беше поразена. Бил винаги беше повтарял, че няма да разруши брака си и че тя също не бива да го прави.

— Казвам, че ми се иска да имах куража да я напусна. — Тогава той реши да предприеме голямата крачка. Дори да я ядосаше и тя да си тръгнеше, трябваше да го каже. — За твое добро бих искал и ти да имаше смелостта да напуснеш Гордън. Боли ме, когато ти се обаждам, да те слушам как живееш като затворник в онази къща. Той не те уважава, пренебрегва те и не те зачита от години. Изпитвам желание да дойда и да ви отвлека с Теди само за да ви махна от него и онази къща. Изабел, Гордън не те заслужава, както и Синди не заслужава мен. Нещо повече, никога не са ни заслужавали. И двамата си живеят като волни птици от години. Ще ми се животът да беше по-прост. Но не е. И за двама ни той е много сложен. Само ако можехме да започнем отначало!

— И на мен ми се иска — каза примирено тя, — но не можем. Знаеш го не по-зле от мен. — Изабел одобряваше идеята за развода му, но ако искаше да е честна пред себе си, знаеше, че последиците ще бъдат катастрофални за кариерата му. Той също го знаеше. — Ако Синди реши да предизвика скандал, с кариерата ти в политиката е свършено. Тридесет години си градил имиджа си в тези среди. Наистина ли доброволно ще се откажеш от всичко, което си постигнал? Заради свободата? Сигурен ли си? Заради принципите? Какво ще правиш после? Аз какво ще правя? Гордън ми каза още преди много време, че ако някога реша да го напусна, ще се погрижи да прося по улиците. Нямам наследство. Брат ми получи всичко. Когато той загина при катастрофа, синовете му го наследиха. Аз съм напълно зависима от Гордън. Не мога да си позволя да си тръгна. Не мога да издържам сама сина си. Няма да мога да му осигуря медицинските грижи, без които животът му е застрашен. Те струват цяло състояние и макар че Гордън не се интересува от мен и Теди, плаща всичките сметки, без да го прави на проблем. Какво предлагаш, Бил? Да подложа Теди на крайна нищета заради един каприз или да го зарежа? Не, това е невъзможно и ти го знаеш. Освен това Теди не би понесъл подобен катаклизъм. Да, достойно би било да го напусна, щом не ме обича, но любовта е лукс, който не мога да си позволя.

Трудно й беше да го признае и да живее с тази мисъл, но тя вярваше в това. Изцяло зависеше от Гордън за лечението и издръжката на Теди. Сърцето на Бил се късаше заради примирението, с което приемаше съдбата си, макар на практика и той да постъпваше по същия начин. И двамата съзнателно бяха приели жребия си, за което плащаха прескъпо.

— Не трябва да се отчайваме — тихо каза Бил, докато колата отбиваше пред ресторанта, в който щяха да обядват. Той беше италиански, много популярен и шикозен. — Може би си права. Навярно нямаме избор, въпреки че не искам да го приема. — В нейния случай наистина не виждаше изход, макар че му беше трудно да повярва, че съдът във Франция ще позволи на Гордън да я остави на улицата, при това с болно дете, но може би тя имаше основание да мисли, че това би могло да се случи.

— Ако някога го напусна — каза Изабел с нещастно изражение, — това би било най-егоистичната ми постъпка. Гордън няма да ми даде и грош повече, отколкото е длъжен, и аз няма да мога да осигуря удобствата на Теди, с които е свикнал. Как бих могла да му причиня подобно нещо, и то само заради собственото си емоционално благополучие? Състоянието му и без това е за окайване.

— Да, не можеш да го направиш — простичко каза Бил. — Не исках да те упреквам. Когато съм с теб, не мога да се наситя на присъствието ти и ставам прекомерно алчен. Неволно виждам какъв би могъл да бъде животът ни и правя разлика с реалността.

— Може би така ти се струва, защото се чуваме по телефона и прекарваме по няколко часа заедно, и то през няколко месеца. Ако бяхме женени, навярно нямаше да е същото.

— Наистина ли го мислиш? — попита той и я погледна в очите.

Тя се поколеба, после мълчаливо поклати глава.

— Не, не смятам. Но човек никога не знае. Не можем да си позволим да мислим за това — заключи тя, затваряйки тази врата зад себе си.

— Дали също като любовта, и мечтите ни са лукс, който не можем да си позволим? — попита той с нещастно изражение.

— Така смятам. Ако искаме повече, отколкото можем да получим, или се опитаме да го постигнем, накрая ще се нараним взаимно. Мисля, че трябва да сме благодарни за това, което имаме, и да не искаме повече. Ти си най-скъпият ми приятел и затова те обичам, Бил, знаеш го. Да не си разваляме приятелството заради неосъществими желания. — Изабел се бореше със същия импулс още от предната вечер. Толкова беше хубаво да са заедно: да се разхождат, да разговарят, да се смеят и да танцуват, да си поделят ягоди и кроасани. Но после какво? Какво щеше да стане, когато се върнеха по домовете си? Тя нямаше да позволи на Бил да извърши някоя глупост, дори той да искаше, защото знаеше, че другото е непостижимо. И тя като него би искала да промени живота си, но приемаше, че не им е било писано.

В погледа на Бил обаче се четеше упорство.

— Искам повече — каза рязко той и тя неочаквано се разсмя.

— Е, не можеш да го получиш. Много си се разглезил.

— Чувствам се жив за първи път от много време насам.

Така и изглеждаше. Тя също. От вчера се чувстваше сякаш от гърба й е паднал огромен товар.

— Сигурно е от наденичките на закуска. Залоили са разсъдъка ти. — Тя реши, че единственият начин да се справи със ситуацията беше да отказва да приеме на сериозно думите му, но вътрешно беше развълнувана от чутото. — Сигурно можем да си обещаем да се виждаме тук един път годишно за по няколко дни. Кой знае, може би това ще ни е достатъчно. — Само тава можа да измисли вместо перспективата за съвместен живот.

— И двамата знаем, че няма да е достатъчно — възрази той.

— Ти какво предлагаш? Да избягаме в Бразилия? Бил, не ставай смешен. Мисли какво говориш. Не се дръж като луд и не очаквай и аз да сторя същото. Не мога.

Той я познаваше твърде добре, за да знае, че тя никога не би застрашила живота на сина си, но не беше сигурен дали изобщо би си помислила да напусне Гордън, независимо от ситуацията. Принципите й не позволяваха подобни скандални постъпки. Колкото и отвратително да се държеше Гордън с нея, тя не преставаше да е лоялна към него.

— Едва ли приемаш равнодушно лошото му държание към теб.

— Не, но той не се държи зле. Просто вече не го интересувам.

— Той не те обича от години. Какво друго е останало, освен сметките, които плаща?

— И то е достатъчно. Нямам нужда от друго.

— Това е лудост! Та ти си на четиридесет и една години. Нуждаеш се от много повече.

— Вече дори не мисля за това — отвърна решително тя, опитвайки се да устои на чувствата, които изпитваше към него.

— А би трябвало.

— Струва ми се, че имаш нужда от едно питие или да подремнеш, а може би и от успокоително. — Досега не го беше виждала такъв. Думите му я развълнуваха, но какво можеше да стори? След ден трябваше да се върне, най-много след два. Оставаше й само да се порадва на времето, прекарано с него, като не го разваля с неизпълними желания. Но внезапно той отказваше да го проумее и сякаш искаше да постави всичко на карта с прекомерните си искания. — Трябва да проявиш разум.

— Защо? — попита я той, докато слизаха от колата.

— Знаеш защо. Харесва ли ни или не, нямаме друг избор. Така само се измъчваш. Или поне измъчваш мен. Имаш правото да си свободен, ако искаш, и сигурно трябва да го направиш. Но моето положение е много по-сложно. Животът на Теди зависи от онова, което му осигурява Гордън. — Тя не можеше да си позволи да разчита на помощта на друг, та дори и на Бил. Гордън беше бащата на сина й и дължеше на Теди поне това.

— Гордън трябва да е чудовище, ако реши да те лиши от издръжка.

За момент тя не каза нищо, после го погледна отново в очите и заяви ясно и твърдо, така че той да проумее добре думите й:

— Не смятам да проверявам дали това е така. Не мога.

— Разбирам — тихо отвърна той и я последва в ресторанта. Никой от двамата не проговори, докато не седнаха на масата. — Извинявай, че повдигнах този въпрос. Нямах намерение да те разстройвам. Просто не мога да го проумея. И двамата живеем с хора, които ни карат да се чувстваме нещастни, а когато сме заедно, ни е толкова хубаво. — Изведнъж му се прииска да рискува всичко заради нея.

— Навярно ни е хубаво, защото не сме заедно в истинския смисъл на думата. Кой знае, може и да не бъдем щастливи заедно. В живота няма стопроцентова гаранция. — Всичко неизказано досега, изведнъж бе изречено и до известна степен им донесе облекчение. Криеха се зад приятелството си, а сега стана ясно, че той иска нещо много повече. Тя обаче му показа съвсем категорично, че това е невъзможно, независимо от чувствата, които изпитваше към него. Нещо много по-ценно от собственото й щастие беше изложено на риск и тя нямаше да пожертва здравето и живота на Теди заради любовта си. Беше прекалено разумна и разсъдлива, за да го стори. Независимо колко се възхищаваше на Бил, независимо от загрижеността й за него, синът й беше на първо място.

Бил не можеше да не я уважава за това, винаги я бе уважавал и така щеше да е и занапред.

— Съгласен съм с теб, Изабел — каза той, докато се настаняваха под чадъра, който ги предпазваше от юнското слънце. — Никога не бих застрашил здравето на Теди, само че искам да знаеш колко съм загрижен за теб. Не бих изложил нито теб, нито Теди на риск. Всъщност, ако мога, бих искал да ти помогна. Но няма да се правя, че ми е безразлично, нито че не искам нещо повече от това. Държа да го знаеш.

— Знам, Бил — нежно отвърна тя. — Досега винаги си се държал толкова мило с мен. — За изминалите четири години, освен децата й, той беше всичко за нея.

— Не достатъчно мило. Не така, както бих искал да бъде. Толкова съм изморен от лицемерието, което ни заобикаля. Ти се преструваш, че си негова съпруга, аз се преструвам, че ме е грижа за проклетите официални вечери, на които ходя със Синди. Не знам дали мога да продължавам така. Не съм сигурен дали искам. Не мисля, че си струва цената.

— Можеш да заплатиш много по-скъпо, ако не играеш по правилата. — Тя първа повдигна този въпрос и сега, когато тази муха му влезе в главата, той се опитваше да я подтикне към бунт. Поне тя трябваше да прояви разум.

— Може би някой ден ще пратя всичко по дяволите и ще се откажа. Човек никога не знае — каза спокойно Бил.

— Първо трябва много хубавичко да си помислиш — тихо добави тя, а той само кимна и взе ръката й.

Изабел имаше дълги изящни пръсти и красиви грациозни ръце.

— Ти си забележителна жена — каза тихо той. В очите му се четеше обожание. — Много по-разумна от мен си.

— Дано да е за добро. — Тя взе ръката му и я целуна. — А ти си най-скъпият ми приятел.

За момент той остана като онемял, после кимна. Имаше толкова много неща, които искаше да й каже, но от тазсутрешния им разговор беше разбрал, че моментът не е подходящ.

— Какво ти се яде за обяд? — попита той, опитвайки се да смекчи чувствата, които за малко не бяха взели връх. Дори не можеше да си представи как щеше да се чувства, когато тя се върнеше в Париж. Но нямаше смисъл да мисли предварително за това.

Решиха да си поръчат макарони и салати и се придържаха към по-безопасни теми като книги и изкуство. Изабел смяташе, че би било хубаво, ако той напише книга за скритите механизми в политиката. И преди му го беше казвала. Тайните от кухнята на политиката биха направили книгата много интересна.

— Може би, когато се пенсионирам — съгласи се той по време на десерта.

И двамата вече бяха по-спокойни. Бил не можеше да разбере защо тази сутрин чувствата му излязоха извън контрол. Единствената причина, за която се сещаше, беше щастието, което изпитваше в нейно присъствие и болката при мисълта за раздялата. Знаеше, че тя никога няма да напусне Гордън заради Теди, а за нейно добро Бил се надяваше, че синът й ще живее още дълго време.

След оживено обсъждане, двамата отидоха в Британския музей и стояха там до четири часа следобед. После се разходиха, без да бързат по Бонд стрийт, като разглеждаха витрините на бижутерийните магазини и галериите. Бил не можеше да не си помисли колко отпуснат и спокоен се чувстваше в нейно присъствие. Когато се върнаха в „Кларидж“ и решиха да пият чай, часът вече бе шест. Хапнаха сандвичи с краставици и домати, салата от кресон, яйца и бисквити, които й напомняха за бисквитите, които бе яла като дете в къщата на дядо си. Пиенето на чай с лека закуска винаги й доставяше огромно удоволствие, защото й се струваше много изтънчено. Бил шеговито я закачаше за това й пристрастие. Каза й, че по-скоро би хапнал еклери и петифури в „Анджелина“ или сладолед в „Бертильон“. Изабел отговори, че това също би й харесало.

— Кога ще дойдеш отново в Париж? — попита между другото Изабел, когато изядоха сандвичите и тя му наля още една чаша чай.

— Каква ще кажеш за другата седмица? След тази седмица ще ми е много тежко да се върна към ежедневието.

— И на мен — призна тя. Въпреки смелите й твърдения за невъзможността да имат общо бъдеще и тя изпитваше същия непреодолим импулс. Само че за тях това беше забраненият плод. Дори само компанията на Бил беше божи дар за нея.

— Къде искаш да вечеряме довечера? — попита той и Изабел завъртя комично очи.

— Как можеш да мислиш за храна след всичко, което погълнахме току-що? Няма да огладнея цяла седмица. — Това беше последната им вечер и те го знаеха. Изабел планираше да отпътува късно следобед на другия ден. Не мислеше, че е редно да остава още една нощ, макар че се изкушаваше, а той не искаше да насилва нещата. Ако този път не я притиснеше да остане, може би тя щеше да се съгласи отново да се видят за няколко дни.

— Какво ще кажеш за „Марк“ — настоя той, без да обръща внимание на протестите й. — Ако искаш, можем да отидем и по-късно.

— Страхотно. Не съм била там от години. Всъщност — засмя се тя — изобщо не съм излизала никъде.

— Ще направя резервация за девет часа. — Той стана от масата и прекоси фоайето, за да поговори с портиера.

Изабел проследи грациозната му, мъжествена иначе походка. Продължи да го гледа и на връщане.

— Защо ме гледаш така втренчено? — попита развеселен той, като в същото време изпитваше известно неудобство.

Толкова беше красива, че понякога сърцето му се свиваше от болка само като я погледнеше. Искаше да й даде много повече, да пътува с нея, да прекарват заедно времето си, да я запознае с приятелите си, да я заведе във Вашингтон, за да се покаже с нея. Това обаче беше невъзможно. Тези няколко дни заедно бяха всичко, което тя можеше да си позволи.

— Възхищавах ти се — призна тя. — Вие сте много хубав мъж, господин Робинсън.

Много отдавна беше изпитвала същите чувства към Гордън. Но вече не. Познаваше го прекалено добре и най-вече леденостуденото му сърце.

— Ти си или луда, или сляпа — каза Бил и се засмя притеснено.

Двамата станаха и тръгнаха нагоре към третия етаж. Часът бе седем и половина. Бил каза, че си е поръчал масаж в стаята, докато тя се облече и се обади вкъщи.

— Ще те взема в девет без петнадесет. Ще ти стигне ли времето?

— Идеално.

Щеше да се обади да провери как е Теди, да се изкъпе, да си направи прическа и да се облече, а това нямаше да й отнеме много време.

— Ще се видим след малко — каза той и я целуна по бузата. Изкуши се да я попита дали няма да може да остане още една нощ, ако състоянието на Теди го позволява, но реши да не го прави, преди да е говорила със сестрите и момчето.

Обаждането й донесе успокоение. Теди беше прекарал още един спокоен ден и бе весел на телефона. Със сестрата четяха от книгата с анекдоти, която Изабел му беше купила преди тръгване. Той й прочете няколко и двамата се посмяха заедно. Изабел още се усмихваше, когато влезе да се окъпе. Обеща му да се върне на другия ден. Имаше резервация за полета в шест и към девет парижко време вече щеше да си е у дома. Помисли си дали не би могла да остане още една нощ, но реши, че не би било честно спрямо Теди.

Сложи си семпла бяла коктейлна рокля и дълъг кашмирен шал в същия цвят, перленото колие и бели копринени обувки на „Шанел“ с черни върхове. Взе бялата си вечерна чантичка, в която имаше само червило и ключа от стаята. Друго не й трябваше. Този път реши да остави косата си пусната. Когато отвори вратата на Бил, той я посрещна дори още по-впечатлен, отколкото предната вечер. Очевидно, че беше очарован от нея и това й доставяше огромно удоволствие.

От нея се излъчваше такава нежност и женственост. Тя олицетворяваше всичко, което Бил харесваше у една жена, и можеше само да съжалява, че не беше я срещнал по-рано.

— Как беше Теди, когато се обади? — попита той, докато слизаха по стълбите.

Нямаха търпение да чакат асансьора, затова предпочетоха да слязат пеша.

— Заварих го в страхотна форма. Прочете ми пет-шест анекдота, а сестрата каза, че досега не го е виждала в такова добро здраве. Не знам дали се дължи на лекарствата или на хубавото време, или просто е щастливо стечение на обстоятелствата. Каквото и да е, дано да се задържи така. Казах му, че утре вечер ще се прибера.

— О — възкликна Бил и Изабел видя изражението му, когато той се спря на последното стъпало и се обърна към нея, — надявах се да останеш още един ден. Утре трябва да се видя с посланика и едва ли ще ми остане много свободно време преди дванадесет. Ще имаме много малко време преди полета ти.

— Знам — отвърна тя и го хвана под ръка. — Мислих си за това, но сърце не ми даде да му кажа, че искам да остана още един ден. Предполагам, че мога да му се обадя пак утре.

— Много бих искал — призна той. — Защо не го попиташ дали има нещо против? — Не му се щеше да я отделя от сина й, но толкова искаше тя да остане.

Тя също го желаеше. Разкъсваше се между сина си и Бил — едно непознато досега чувство.

— Ще се обадя на сутринта, за да разбера как е той, но нищо не обещавам. Ако нощта му е била тежка, веднага се връщам. — Дългът за нея стоеше над всичко.

— Разбирам — каза с благодарност Бил. Доволен беше, че поне се бе съгласила да си помисли. — Ако трябва да се прибереш, може да дойда с теб до Париж. Няма да ми навреди, ако направя едно посещение на тамошното ни посолство. — Дори да не можеше да е през цялото време с нея, поне щеше да е наблизо. На родна почва обаче нямаше да е същото. Дори да можеха да обядват заедно, нямаше да е толкова лесно, както тук. Ако Гордън разбереше за срещите им, независимо колко невинни бяха те, за нея ставаше неудобно. Бил го знаеше и я разбираше. Бяха се виждали няколко пъти в Париж. — Благодаря ти, че ще се обадиш. В събота така или иначе трябва да се връщам в Ню Йорк. — Дъщерите му щяха да са си вкъщи по това време.

— Когато си заминеш — каза с тъга Изабел, — ще се чувствам особено. — Бяха заедно от един ден, но беше толкова хубаво да могат да се виждат през деня и вечер, че нито един от двамата не можеше да си представи какво ще прави без другия.

— И аз се мислех същото — каза той, докато колата ги караше към „Марк“. — Лесно можеш да се превърнеш в труден за отказване навик.

Тя кимна и той хвана нежно ръката й. И двамата прекрачваха граници, неотклонно спазвани досега, и навлизаха в неизследвана до този момент територия. И двамата знаеха, че ако не внимават, може да се изложат на опасност.

Изпиха по едно питие в уютната, небрежно-елегантна атмосфера на бара в „Марк“. Настанени в прекомерно големите протрити кожени фотьойли, те побъбриха известно време, след което салонният управител ги заведе до масата им. В някои отношения Изабел предпочиташе „Хари“, но тук атмосферата беше по-непринудена и романтична. Говориха си с часове и ако можеше, Изабел би върнала стрелките на часовника назад. Минутите изтичаха с такава бясна скорост, а на нея не й се искаше вечерта никога да свършва. Бил искаше същото.

— Какво ще кажеш да отидем отново в „Анабел“? — попита на излизане той и погледите им се срещнаха за един безкрайно дълъг миг.

Тя се поколеба дали няма да нагазят в прекалено дълбоки води, ако отново танцуват заедно, но никой от тях не можа да устои на желанието. Много беше вероятно това да е последното им излизане заедно за много, много дълго време напред.

— Много бих искала — отвърна тихо тя.

Онова, което и двамата не изрекоха, се долавяше съвсем осезаемо във въздуха, докато седяха в колата, хванати за ръце.

Двамата влязоха мълчаливо в „Анабел“ и седнаха на бара. Бил поръча шампанско, вдигна тост в нейна чест и след първата глътка го остави, хвана я за ръката и я покани на танц. Тя го последва с готовност на дансинга, под тавана, обсипан с миниатюрни блещукащи звезди. Това беше най-романтичното място, където бе ходила, и докато танцуваха, телата им сякаш се сляха. Те се движеха бавно под звуците на познатите мелодии. И двамата мълчаха, просто танцуваха прегърнати. Изабел затвори очи.

Мина много време, преди да напуснат дансинга, притихнали и някак потиснати. Никой от тях не искаше да мисли за предстоящата раздяла, но нямаше как да го избегнат. Знаеха, че този момент ще настъпи.

Отново танцуваха, преди да си тръгнат, и този път Изабел напусна дансинга с насълзени очи. Бил я прегърна през раменете на излизане от заведението. Нощта беше красива, топла и звездна и когато той я погледна с топла усмивка, срещу тях сякаш избухна ярка експлозия. Изабел отначало не разбра какво става, заслепена от светкавицата, но когато способността й да вижда се възвърна, видя, че един фотограф ги беше заснел, неизвестно по каква причина.

— За какво ни снима? — Първоначално така се изплаши, че почти се хвърли в прегръдките на Бил.

Той все още я прегръщаше и когато тя се сгуши в него, той я притисна още по-силно.

— Имат навика да снимат на сляпо. Папараците се въртят около такива места. Първо снимат, а чак после идентифицират жертвите си. Като се случи да заснемат някой, който не е известен на широката публика, предполагам, че просто изхвърлят снимката.

— Например такива като мен, предполагам. Ами ти? Могат ли да ти причинят неприятности?

— Едва ли. Не смятам, че на тези от жълтата преса им пука за мен. Мисля, че фотографът напразно изхаби позата.

— Отначало не разбрах какво става. Видях само силната светлина. — Фотографът беше използвал светкавица и бе приближил апарата само на няколко сантиметра от лицето й.

— Щях да се чувствам като пълен нещастник, ако живеех по този начин — заяви Бил.

Мислеше си за снимката и се чудеше дали някой нямаше да го познае, но нищо не можеше да направи. Единственият човек, който би могъл да се интересува, беше съпругата му. Изабел със сигурност беше неизвестна. Нямаше причина Гордън Форестър да се натъкне на снимката. С качването в колата, Бил престана да мисли на случката.

В колата Изабел седна плътно до него и той я хвана за ръката — започваше да свиква с това. И двамата мислеха за отпътуването на следващия ден. В колата се долавяше осезаема атмосфера на сериозност. Бил даде указания на шофьора да направи една обиколка по улиците, преди да се върне в хотела. Нямаше защо да бързат да се прибират, а нощта беше толкова прекрасна.

Изабел заговори първа с ласкав и леко пресипнал глас:

— Не знам как ще си тръгна утре. — Теди беше единствената причина, която я теглеше към дома.

— Може би няма да заминеш утре. Първо се обади и виж как е той. — Бил можеше само да се моли Теди да е прекарал спокойно нощта. Не си представяше как ще гледа Изабел да си заминава.

Изабел кимна и му се усмихна, после облегна глава на рамото му.

— Вълшебна вечер, Бил.

— Да, така е. — Той се обърна отново към нея и я сепна със следващите си думи: — Изабел, какво ще правим сега? — попита той с онзи глас, който й бе добре познат. Точно този глас караше сърцето й да подскача, когато го чуеше по телефона.

— Какво ще правим?

Гледаше я толкова сериозно, че тя не знаеше дали иска да чуе отговора му.

— С нас ли? Влюбен съм в теб. Бях се заклел да не изричам тези думи. Съзнавам, че не е честно, но искам да го знаеш. Искам да отнесеш със себе си това признание, когато се върнеш в Париж. Обичам те, Изабел. Обичам те отдавна. — Когато го изрече, той се почувства така уязвим, както никога досега.

— Знам — прошепна тя и вдигна очи към него. — И аз те обичам от първия път, когато те срещнах, но нищо не можем да сторим.

И двамата го знаеха. Тя също не искаше да изрича тези думи, защото така отношенията им се усложняваха, но вече беше невъзможно да спрат. Докато Бил докосваше нежно страната й, шофьорът на лимузината насочваше бавно колата към следващата пресечка и Бил си помисли за миг да го помоли да спре. Искаше да остане насаме с нея. Искаше този момент да остане незабравим и за двамата.

— Сега нищо не можем да направим, Изабел. Но някой ден… Човек никога не знае. Но каквото и да се случи, искам да знаеш… че ще те обичам до края на живота си. — От много време насам той беше абсолютно убеден в това. Тя беше всичко, което някога бе желал, а сега разбираше, че не може да я има.

— Аз също те обичам, Бил — прошепна тя, докато той я притискаше към себе си, — … толкова много.

Щом изрече това, той я целуна и можеше само да съжалява, че не го е направил по-рано. Цял живот двамата бяха чакали точно този миг, който ги сближи повече от всякога. Докато той я целуваше, тя обви врата му с ръце и времето и пространството се сляха. Знаеше само, че никога преди не е била по-щастлива и не искаше този миг да свършва. Очите й бяха затворени и за първи път през целия си живот, тя се чувстваше в пълна безопасност. Двамата се целуваха, когато колата навлезе в кръстовището, а шофьорът ги наблюдаваше в огледалото така хипнотизиран от гледката, че не забеляза червения двуетажен автобус, носещ се право към тях с пълна скорост. Той беше само на няколко метра от колата, от страната на Изабел и нямаше начин да спре. Бил все още я целуваше, когато автобусът отряза цялата предница на колата и от шофьора буквално не остана и следа.

Бил и Изабел нямаха време да затаят дъх, да вдигнат очи и така и не разбраха какво се случи с тях. Целуваха се, когато автобусът сякаш погълна цялата лимузина и в разстояние на няколко секунди двете превозни средства се превърнаха във възел от изкривена стомана и върху асфалта се посипаха стъкла. Автобусът повлече колата надолу по улицата и когато спря, тя беше напълно смачкана под него, а той се килна на едната си страна и колелата му продължаваха да се въртят. Изабел лежеше в прегръдките на Бил, но тялото й беше върху неговото. Покривът на купето беше хлътнал, двамата бяха в безсъзнание, а роклята й вече не бе бяла, а червена от кръвта. На бузата на Бил имаше две дълбоки прорезни рани, а Изабел сякаш бе заспала. Лицето й беше незасегнато, но изглежда, че тялото й бе премазано.

В далечината се чу шум, свирене на клаксони, а клаксонът на автобуса беше блокирал и свиреше пронизително. Шофьорът беше излетял през предното стъкло и лежеше мъртъв там, където бе паднал. Двама души с фенерче дотичаха и насочиха светлината към купчината смачкан метал на колата. Можаха да видят само кръвта по лицето на Бил и яркочервената рокля. Очите му бяха отворени и изглеждаше мъртъв, а съдейки по количеството кръв, беше немислимо Изабел да е оцеляла.

Двамата мъже просто стояха с насочено фенерче и единият прошепна:

— Боже мой…

— Мислиш ли, че са живи? — попита другият.

— Няма начин, приятел. — Докато ги гледаха, от устата на жената се процеди тънка струйка кръв.

— Чудя се как ще ги извадят оттам? — Този, който държеше фенерчето, дори не можеше да си представи как ще ги измъкнат.

Покривът на колата затискаше гърба на Изабел.

— Предполагам, че едва ли вече има значение. Ще им отнеме цяла нощ.

Мъжете отидоха при хората, които лежаха на пода на автобуса, а извадилите късмет с по-незначителни наранявания се мъчеха да се измъкнат от него. Някои куцаха, други просто изглеждаха зашеметени. Един човек каза, че вътре има загинали. Това беше една от най-тежките автобусни катастрофи, на които полицията ставаше свидетел. Докато полицаите разговаряха със свидетели, които случайно бяха видели удара, се чу звукът на приближаващи се сирени и почти веднага улицата се задръсти от линейки, коли за първа помощ и коли на пожарната. Мъжете с фенерчето им казаха, че двамата пътници в лимузината изглежда са мъртви.

Полицаите все пак отидоха да проверят. На пръв поглед мъжът беше мъртъв, но когато един от медиците провери пулса на жертвите, се оказа, че Бил и Изабел са още живи.

— Чакайте! — извика медикът към пожарникаря, който стоеше наблизо. — Тук имам двама живи. Докарайте насам колите. Трябва да ги измъкнем. — Вътрешният му глас казваше, че е твърде късно и усилията им ще са напразни, но поне можеха да опитат.

Шофьорът на лимузината беше починал от фатално нараняване на главата. Никой още не можеше да каже дали пътниците ще оживеят. Жената губеше големи количества кръв от масивните травми, а когато медикът премери отново пулса на мъжа, той беше толкова слаб, че почти не се долавяше. И двамата бързо се влошаваха. Челюстите на специалната кола бяха закачени за останките на колата, наоколо се катереха работници, закачаха специалните клещи и подвикваха инструкции на висок глас към шофьорите на камионите, които щяха да издърпат колата. Шумът бе оглушителен, но нито Изабел, нито Бил го чуваха.