Даниел Стийл
Целувката (2)

2.

Бил Робинсън мина през митническия контрол на „Хийтроу“ с устремена походка, сякаш бързаше за някъде. И той наистина бързаше. Прибирането на багажа му отне само няколко минути и той се отправи към шофьора на „Кларидж“, който дискретно го чакаше встрани, държейки малка табела с името му. От тридесет години Бил винаги отсядаше в „Кларидж“ и бе убедил и Изабел да избере този хотел, който пазеше старите си традиции и беше смятан за най-добрия в града. Фактът, че персоналът го познаваше, допринасяше за пристрастието му към хотела.

Шофьорът хвърли бегъл поглед към клиента си, докато поставяше куфара и дипломатическото куфарче в багажника, и веднага долови излъчването на власт и успех — нещо, което не можеше да не се забележи. Бил имаше сини очи и дружелюбен поглед, а някога русата му коса беше започнала да се прошарва. Чертите на лицето му бяха изключително мъжествени. Носеше широк сив спортен панталон, жилетка, синя риза и тъмносиня вратовръзка „Хермес“, а черните кожени мокасини бяха лъснати до блясък още в Ню Йорк. В облеклото му се долавяше ненатрапчива елегантност, без следа от показност. Една жена би забелязала веднага, че има дълги фини пръсти и носи часовник „Патек Филип“, подарен му от Синди преди години. Всичко у него, включително и облеклото, притежаваше изисканост и семпла елегантност. Бил Робинсън беше човек, който предпочиташе да стои зад сцената. Независимо от явните му връзки в обществото и възможностите, които имаше, той не изпитваше потребност да се самоизтъква. Всъщност харесваше положението такова, каквото бе в момента. Зареждаше се с енергия от влиянието си и вълненията, които му носеше политиката, обичаше честите промени на политическата сцена, но нямаше желание да стане публична личност. Напротив, за него беше от голямо значение да остане невидим и незабележим. Не обичаше да вдига шум около себе си или да привлича вниманието на околните.

И двамата с Изабел притежаваха тази черта. При нея тя се изразяваше в срамежливостта й, при него — като средство да дърпа конците на властта зад сцената. И макар че човек го забелязваше още при влизането му само заради начина, по който изглеждаше, или заради увереността, която излъчваше, той предизвикваше уважение и привличаше вниманието повече с мълчаливостта си, отколкото с казаното или с държанието си. По същия начин хората веднага забелязваха Изабел, още преди да си е отворила устата. Всъщност тя се притесняваше от прекаленото внимание и можеше да се отпусне само в неговата компания като събеседник и тогава се чувстваше свободна да покаже истинското си аз. Именно тази й черта допадаше на Бил, а също и начина, по който тя разкриваше душата си пред него. Познаваше всеки неин трепет, всяка реакция, всяка мисъл, а тя не се колебаеше да сподели с него дори и най-съкровените си тайни. Изабел му беше споменала, че двамата с Гордън никога не са били толкова близки.

Бил се регистрира в хотела и Томас, портиерът, веднага го позна и се усмихна. Помощник-управителят на хотела го придружи до стаята му и Бил се заприказва с него за времето и наскоро проведените местни избори. Апартаментът бе на третия етаж — голям и слънчев, пълен с антики, декориран с бледосиня коприна и китайска басма на цветя. След като помощник-управителят си тръгна, Бил на секундата вдигна телефона и огледа стаята. Веднага щом чу познатия глас, лицето му се озари от усмивка.

— Как мина пътуването?

— Много леко — усмихна се Изабел, когато чу гласа му. Двамата бяха синхронизирали пристигането си и тя се беше регистрирала само преди двадесет минути. — А твоето пътуване?

— Добре. — Когато се усмихваше, лицето му придобиваше момчешко изражение. Притежаваше младежкия чар, характерен за американците, така привлекателен за жените. — Имах чувството, че продължи цяла вечност, нямах търпение час по-скоро да пристигна — каза той и двамата се засмяха смутено. От последната им среща в Париж бяха изминали почти шест месеца. Той планираше да отскочи до Париж много преди това, но неочаквано усложнената политическа обстановка му попречи да го стори по-рано. — Изморена ли си? Имаш ли нужда да си починеш?

— След едночасово пътуване? — засмя се тя. — Добре съм. А ти как се чувстваш?

— Гладен. Искаш ли да излезем някъде навън и да хапнем? — Часът бе три следобед.

— С удоволствие. Можем да се разходим след това. Не съм мръднала цял ден. Схванах се от седенето в самолета. — Тя се вълнуваше и гласът й я издаваше. И двамата очакваха срещите си с голямо нетърпение, а когато се видеха, говореха с часове, точно както по телефона — без неловки паузи, без значение откога не се бяха виждали.

— Как беше Теди, преди да заминеш? — Както винаги, той проявяваше загриженост, знаейки за постоянните й притеснения относно здравето на Теди.

— Спеше. Предната нощ също мина спокойно. Софи снощи се обади от Португалия и каза, че си прекарва отлично с приятелите. Как са твоите момичета?

— Мисля, че са добре. След няколко седмици пристигат с майка си в Лондон. Друго не знам, вече никой нищо не ми казва. Разбирам къде са само по разходите от сметката ми в „Американ Експрес“. Синди ще ги води в Южна Франция, преди да заминат за Мейн, за да се видят с родителите й. — После той щеше да се присъедини към тях в Хамптънс в края на лятото, както правеше винаги. Преди това обаче той имаше други ангажименти — щеше да работи през цялото лято във Вашингтон. Синди вече не го канеше с тях, защото знаеше, че е безполезно. Бил щеше много да се учуди, ако го направеше. — В коя стая си? — попита той и погледна часовника си. Имаха време за кратък обяд и той вече знаеше, че иска да я заведе на вечеря в „Хари“.

— В триста и четиринадесета.

— И аз съм на същия етаж — забеляза той. — Не съм сигурен къде точно се намира твоята. Аз съм в триста и девета. Ще дойда да те взема. След десет минути?

— Идеално — усмихна се тя и след известна пауза додаде: — Бил, радвам се, че ще те видя. — Думите й прозвучаха съвсем по френски маниер и той изведнъж се почувства много млад.

Не можеше да обясни какво означаваше тя за него. В нея намираше всички онези качества, които смяташе, че трябва да притежава една жена, но ако трябваше да ги опише, щеше да се затрудни. Нежна, любяща, търпелива, разбираща, интересуваща се от него, състрадателна, забавна, мила. Тя беше един неочакван подарък на съдбата точно както и той за нея. Той беше единственото сигурно нещо в живота й, когато всичко около нея постепенно се разпадаше и изчезваше. Вече нямаше нищо друго, на което да може да се опре. Здравето на Теди беше основната й грижа и тя знаеше, че може да загуби сина си всеки момент, а Гордън беше просто човекът, с когото делеше една къща, човекът, чиято фамилия носеше, но не бе вече част от живота му. Той нямаше друга нужда от нея, освен за редките им появи като двойка в обществото. Софи бе излетяла от гнездото, както беше редно за възрастта й. Напоследък Изабел се чувстваше по-самотна от всякога, с изключение на времето, когато се виждаше с Бил или говореше с него по телефона. Той беше нейното бягство, нейната радост, смях, утеха, нейният най-добър приятел.

— Аз също ще се радвам да те видя — отвърна нежно той. — Ще те взема след десет минути. Тогава ще решим какво ще правим. — Знаеше, че утре ще отидат в „Тейт“, а после щяха да разгледат няколко частни галерии, за които тя беше споменала, че иска да посети.

Той планираше да вечерят заедно тази вечер и следващата също. Би искал да я заведе на театър, защото знаеше, че Изабел обича театъра, но мисълта, че ще изгуби толкова много от ценното време, през което можеха да разговарят, го възпираше. Разполагаха с времето от вторник следобед до четвъртък вечер. Тя каза, че може да остане до петък сутрин, но всичко зависеше от състоянието на Теди. Сякаш се състезаваше с времето, затова и тези няколко дни бяха изключителен подарък. За първи път имаха възможност за нещо такова. Бил нямаше никакви задни цели, намерения или планове. Просто чакаше с нетърпение времето, което щяха да прекарат заедно. Имаше нещо изключително чисто и невинно в приятелството, което споделяха.

Бил изми лицето и ръцете си, обръсна се набързо и след десет минути вървеше надолу по коридора и търсеше стаята й. Намери я след няколко чупки на коридора. По-объркващо не можеше и да бъде, но най-накрая успя. Почука и му се стори, че мина цяла вечност, преди вратата да се отвори и тя да застане пред него, усмихвайки се срамежливо.

— Как си? — попита тя. Порцелановата й кожа бе едва забележимо зачервена, лъскавата й коса се спускаше по раменете. — Изглеждаш чудесно — каза тя и го прегърна.

Той я целуна по бузата, както правеше винаги. Имаше тен от уикенда, прекаран в къщата му в Гринуич преди няколко седмици, който контрастираше с бялата й кожа. Летата, през които се радваше на слънцето в Южна Франция, отдавна бяха останали в миналото. Гордън все още ходеше там от време на време, за да се види с приятели или със Софи, докато Изабел стоеше с Теди у дома.

— Ти също — отвърна с възхищение Бил.

Красотата й го поразяваше всеки път, когато я видеше. Понякога се забравяше, когато я слушаше да говори. Ала красотата на душата й го пленяваше още повече от външния й вид. Но тя беше поразително красива и когато застана до него и го хвана под ръка, движенията й наподобяваха грациозността на кошута. Походката й беше на младо момиче, а не на зряла жена. Той забеляза веднага шикозния й черен костюм, чантата от „Хермес“ и елегантните обувки с висок ток. Тя носеше само халка и миниатюрни диамантени обици. Никой не би предположил, че тази жена има такива грижи в живота си. Тя се усмихваше с топла, дружелюбна усмивка, а очите й блестяха от вълнение и радост.

— Боже мой, Изабел, изглеждаш великолепно!

Външно тя не беше се променяла от години, може би беше малко по-слаба, отколкото преди шест месеца, но с нейната класическа красота оставаше сякаш неподвластна на времето.

Докато вървяха надолу по стълбището, той имаше чувството, че е отново момче. Двамата бъбреха за пътуването, за галериите, които искаха да посетят, за изложбата в „Тейт“, за дъщерите му. Бил обичаше да й разказва смешни истории за тях, а тя да се залива от смях. Така стана и сега, докато минаваха покрай портиера на входа.

— Тревожех се, че нещо ще се случи и няма да можем да осъществим това пътуване — призна той. — Страхувах се, че състоянието на Теди ще ти попречи да дойдеш. — Винаги й казваше онова, което му беше на сърцето, тя също.

Теди със сигурност можеше да я задържи в Париж, както и Гордън, ако решеше, че тя не бива да пътува. Той обаче остана напълно безразличен към плановете й да отскочи до Лондон за няколко дни, а Теди беше щастлив, че тя ще може да си почине поне за малко. Той не знаеше нищо за Бил, но обичаше да вижда майка си радостна и усмихната и веднага разбра колко много й се искаше да отиде, затова я насърчи да замине.

— Аз също се притеснявах — призна тя, — но той е много по-добре напоследък. Мисля, че не е бил по-добре през последните пет години. — Пубертетът му се бе отразил тежко и състоянието му се бе влошило през последните няколко години, тъй като с растежа, сърцето и дробовете му се мъчеха да не изостават от ритъма на целия организъм. — Той наистина искаше да замина.

Бил имаше чувството, че познава лично Теди. Макар че не виждаше как би могло да стане, той се надяваше да се запознае с него някой ден.

Те излязоха на Брук стрийт и Изабел си пое дълбоко въздух. Денят беше великолепен и необичайно топъл за юни.

— Къде ти се ходи? — попита той, като прехвърляше през ума си възможностите. Нямаше никакви предпочитания, искаше единствено да се радва на компанията й. Чувстваше се като на почивка. По принцип не си позволяваше лениви следобеди, продължителни обеди и разходки. Животът му се въртеше около работата. За него не съществуваше категория като свободно време, освен в моментите, когато беше с Изабел. С нея времето сякаш спираше, а ритъмът и целите на живота му се променяха. Хората, които го познаваха, нямаше да повярват, че това е той — отпуснат, усмихнат, в компанията на красива тъмнокоса жена. — Какво ще кажеш да хапнем някъде пица? — попита небрежно той.

Изабел беше толкова щастлива и усмихната, че почти не можеше да се съсредоточи върху думите му.

— На какво се смееш? — закачливо попита той, докато вървяха бавно надолу по улицата, без да знаят накъде точно отиват. И двамата си даваха сметка, че от тук нататък единствената им грижа е как да прекарат по-добре времето си.

— Просто съм щастлива. Досега не съм правила подобно нещо. Чувствам се толкова безгрижна. — Знаеше, че Теди е в добри ръце и всичко е наред.

— Заслужила си го. Искам да се отпуснеш и да забравиш за грижите.

Няколко минути по-късно те хванаха такси и отидоха в едно уютно заведение на Шепърд Маркет, близо до американското посолство, където Бил имаше навиха да хапва на крак между срещите. Към ресторантчето имаше градина и собственикът ги посрещна с усмивка. И двамата бяха добре облечени и излъчваха нещо неуловимо, което привличаше като магнит погледите на хората. Той ги настани на една закътана масичка в дъното, донесе менюто с вината на Бил, подаде им менюто с храната и дискретно се оттегли.

— Мястото е разкошно — усмихна се Изабел, облегна се на стола и го погледна. Последния път, когато го видя, беше в Париж, през зимата, точно преди Коледа. Тогава той й подари красив шал на „Хермес“ и първото издание на една книга, за която бяха говорили. Подвързията бе кожена и изданието изключително рядко. Тя я пазеше като очите си, както всичките му подаръци. — Ще ме разглезиш.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна той и я погали по ръката.

Поръчаха си пица, салати и бутилка „Кортон-Шарлеман“.

— А сега си на път да ме напиеш, и то посред бял ден — пошегува се тя.

Бил знаеше от предишните им обеди, че тя почти не пие, но харесва тази марка вино, освен това реколтата беше много добра.

— Мисля, че няма такава опасност, освен ако не си придобила някои лоши навици през последните шест месеца. По-вероятно е аз да се напия, отколкото ти — призна си той, въпреки че Изабел досега никога не го беше виждала да прекалява с алкохола. Той беше умерен човек, без явни пороци, освен работохолизма му. — Така, какво ще правим този следобед?

— Каквото кажеш. Щастлива съм само защото съм тук. — Чувстваше се като птичка, изхвръкнала от позлатената си клетка.

Бил предложи да обиколят няколко галерии и антикварни магазини, което й допадна напълно. През целия обед не спряха да приказват за какво ли не и когато станаха, часът беше четири и половина, затова Бил махна на едно такси. В хотела го чакаше лимузина само на негово разположение, но и двамата предпочитаха да се порадват на свободата да обикалят сами Лондон. На връщане се прибраха в хотела пеша.

— Вечеря в девет? — попита той с усмивка. — Можем да изпием по нещо в бара на хотела и после да отидем в „Хари“. — Преди време тя му бе споменала, че това е любимият й ресторант, той също го харесваше. Ресторантът беше порядъчен и двамата не се притесняваха да се покажат там заедно. Нямаха какво да крият и дори Гордън случайно да разбереше, тя спокойно можеше да му каже, че е била там с Бил Робинсън. Не възнамеряваше да споделя това с него, но и нямаше причина да изпитва угризения, нито пък причина да се оправдава. — Ще те взема в осем — каза Бил, преметнал ръка през рамото й, докато се качваха на асансьора.

Никой, който ги видеше, не би повярвал, че спят в отделни стаи и не са женени — толкова свободно се държаха един с друг, че нямаше да е трудно човек да реши, че са най-малкото любовници. Те обаче изглеждаха напълно погълнати от разговора си в асансьора и по коридора до стаята й.

— Прекарах един чудесен следобед — въздъхна тя и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Много сте добър с мен, господин Робинсън. Благодаря ви — каза сериозно тя и той се усмихна.

— Не знам защо изобщо съм толкова добър с такава досадница като теб. Е, нали от време на време трябва да участвам в благотворителни мероприятия. Нали знаеш, със съпругите на политиците, по места, където се събира куцо и сакато, и накрая с теб. Трябва да се трупат точки, какво да се прави! — Изабел се разсмя и той леко я докосна по рамото, докато тя отваряше вратата. — Почини си малко, преди да излезем довечера, Изабел. Ще ти се отрази добре. — Знаеше колко напрегнато и пълно със стрес е нейното ежедневие, как винаги е на линия, грижейки се за сина си, и искаше тя да се отпусне, да се почувства като на истинска почивка. От онова, което споделяше с него по телефона, знаеше, че никой не се интересува от нея и искаше да я поглези, та макар и за кратко.

Изабел обеща да подремне.

Щом остана сама и си легна, тя започна да мисли за него. Каква щастлива случайност беше тяхната среща преди години!

Понякога се питаше защо той още не е напуснал жена си. Не беше трудно да се досети, че между тях не съществуваше истинска близост, а той заслужаваше много повече. Знаеше обаче, че не обича да говори на тази тема. Беше приел положението на брака си със Синтия и бе избрал да не нарушава сегашното равновесие. Тя подозираше, че не иска да привлича вниманието към себе си, защото един публичен скандал само би му навредил. Ако излезеше от сянката, където предпочиташе да стои, за да може да упражнява влиянието си в политиката, работата му само щеше да пострада. Беше споменавал, че Синди също предпочита нещата да останат такива, каквито са. Едва ли щеше да се съгласи да си отиде мирно и кротко, защото обичаше предимствата, които й носеше името госпожа Уилям Робинсън във Вашингтон или където и да е било другаде. Макар да казваше, че мрази политиката, да е омъжена за мъж, който упражняваше влияние върху президента, не беше чак толкова лошо нещо. Само че Изабел изпитваше жал към него. Той заслужаваше много повече от онова, което му даваше Синди. Но и той казваше същото за нея. Животът й с Гордън не беше онова, което си бе представяла, и за което бе мечтала преди двадесет години, но такава беше действителността. Вече не се бунтуваше и не мислеше за това, докато лежеше на огромното легло в „Кларидж“, предвкусвайки приятната вечер с Бил. Точно в този момент Гордън изглеждаше част от един далечен, несъществуващ свят. Бил винаги я караше да се смее и да се чувства сигурна и спокойна. Престоят й в Лондон с него беше всичко, за което можеше да мечтае.

Тя дремна малко и в седем стана и се изкъпа. Избра тясна коктейлна рокля от черна дантела, копринен шал, черни сатенени обувки с висок ток, перлено колие и перлените обици с диаманти, които имаше от майка си. Роклята беше семпла, но много женствена, точно като самата Изабел, в която се долавяше съвсем фин сексапил. Вдигна косата си в гладък френски кок и си сложи дискретен грим. Когато отстъпи назад, за да се огледа, не видя нищо особено. Изненада се обаче от реакцията на Бил, когато той почука на вратата й точно в осем, малко след разговора й с медицинската сестра, която я успокои, че Теди е добре. Гордън го нямаше, а Теди спеше дълбоко след един спокоен ден. Добрите вести й даваха възможност да се наслади изцяло на предстоящата вечер с Бил.

— Господи! — възкликна Бил и отстъпи крачка назад, за да й се полюбува. Коприненият шал бе преметнат небрежно на раменете й, а дантелата обгръщаше изящно фигурата й. Тя изглеждаше много женствена и елегантна, много по-хубава, отколкото съзнаваше, и това беше част от нейния чар. — Изглеждаш невероятно. Чия е роклята? — попита осведомено той и тя се засмя. Не подозираше, че се интересува от дизайнери или знае каквото и да е било за тях.

— Ив Сен Лоран. Изненадваш ме. Откога се интересуваш от мода? — Никога досега не беше споменавал нещо такова. Сега обаче ситуацията беше по-различна. Разполагаха с повече време, имаха пред себе си още цели два дни.

— Откакто ти носиш дизайнерски дрехи. Костюмът ти днес беше „Шанел“, нали? — попита той, горд от себе си и Изабел отново се засмя.

— Впечатлена съм. От сега нататък трябва да внимавам какво обличам, за да остана на висота.

— Не мисля, че имаш причина да се тревожиш. Изглеждаш чудесно, Изабел — мило отбеляза той.

В асансьора двамата стояха близо един до друг, увлечени в тих разговор. Тя му каза, че е говорила със сестрата и че Теди е добре. Изглеждаше така щастлива, когато му го съобщи. Толкова му се искаше тя да си почине и да прекара добре. Съдбата засега беше благосклонна към тях. Той прекара доста време в мислене, какво да правят през тези два дни заедно. Искаше прекарването им да остане незабравимо, защото знаеше, че пътищата им могат и да не се пресекат по този начин отново. Почти се боеше да си го помисли, макар да съзнаваше, че е много вероятно подобна изключителна възможност да не се отвори никога повече.

Бил влезе в бара на „Кларидж“ след Изабел и много глави се обърнаха в тяхната посока. Заедно представляваха хубава двойка. Седнаха на ъгловата маса. Бил поръча за себе си скоч и сода, а за нея чаша бяло вино. Както обикновено, тя едва отпиваше от чашата си, докато говореха за изкуство, политика, театър, семейната му къща във Върмонт и за любимите места, които бяха посещавали като деца. Тя му разказваше за гостуванията при родителите на майка си в Хемпшир и за редките, но впечатляващи срещи с кралицата. Той бе очарован от нейните разкази, тя на свой ред слушаше с любопитство неговите. Както винаги, между тях имаше поразително сходство в постъпките и в житейската им философия за неща, значими и за двамата, също относно хората, местата и важността на семейните отношения. По-късно, в лимузината, Изабел първа отбеляза, че е много странно как хора, за които семейството означава толкова много, се оказваха в капана на брак без взаимност. Как така се беше получило, че и двамата бяха избрали партньори, които бяха всичко друго, но не и сърдечни.

— Когато бяхме в колежа, Синди бе много по-отзивчива, но с времето стана някак си цинична. Не съм сигурен дали причината не е и у мен — каза замислено Бил. — Но преди всичко, ние сме много различни и мисля, че тя е неудовлетворена, изпитва гняв или най-малкото е разочарована от брака ни. Тя искаше да водим светски живот в Кънектикът и в Ню Йорк. Никога не се е интересувала истински от политическата игра, дори и в онези ранни години, когато беше влюбена в мен, а аз не можех да се откъсна от задълженията си. А сега, когато съм във висшите кръгове, мисля, че на нея й е дошло до гуша и не може да понася нищо, свързано с политика. Двамата просто се отчуждихме.

Изабел обаче предполагаше, че това не е всичко. Преди време той й беше доверил подозренията си, че Синтия му изневерява. Също й беше признал за единствената си извънбрачна връзка. Изабел си даваше сметка от онова, което Бил й разказваше, а също и от премълчаното, че Синтия е всичко друго, но не и сърдечен човек. Не само че го държеше на разстояние от себе си, но го и наказваше, когато бяха заедно, заради предполагаемите му прегрешения спрямо нея. Той никога не беше споделял с Изабел за някаква близост между тях, за мили жестове или за прояви на емоционална подкрепа. Не можеше да не се запита дали не беше прекалено болезнено за Бил да признае, че съпругата му просто не го обича вече. От казаното от него досега, тя се чудеше дали Синтия изобщо някога го беше обичала. Самата тя си задаваше същия въпрос за Гордън, затова не искаше да притеснява Бил. Каквото и да виждаше в жена си, независимо дали поради някакви чувства или заради миналото, тя не искаше да го притиска да се изправя пред нещо, което би било болезнено за него или неловко да признава и обсъжда.

— Мисля, че Гордън е много по-студен от Синтия — отбеляза чистосърдечно той и Изабел не възрази, макар да бе склонна да се обвинява, че тя е виновна за държанието му.

— Мисля, че му донесох голямо разочарование — тихо промълви тя, докато лимузината пътуваше към ресторанта. — Той очакваше от мен да се държа много по-светски и отворено. Нямам нищо против да посрещам гостите му, но не ме бива да общувам с непознати и да съм център на вниманието. Трудно ми е. През първите години след женитбата ни се чувствах като кученце на каишка. Гордън ми казваше какво да говоря, какво да правя, как да се държа, какво да мисля. После, когато Теди се появи, вече нямах нито време, нито търпение да играя по свирката му. Дори когато Софи беше малка, тя ме интересуваше много повече, отколкото онези глупаци, които трябваше да забавлявам. Единственото, което исках, бе да имам семейство и дом. Предполагам, ще кажеш, че съм го разочаровала и в това отношение. Смятам, че Гордън е много по-амбициозен от мен.

Бил си мислеше, че истината е някъде много надълбоко. Студенината и жестокостта, които му беше описала, целяха да я накарат да си мисли, че отчуждението между тях е по нейна вина. Гордън сякаш загатваше, че ако тя се беше постарала повече, той все още можеше да е част от живота й. Бил подозираше, че причините за отсъствието му нямаха нищо общо с нея или с Теди, а с неща, които Изабел дори не подозираше. Никога обаче не би си позволил да й го намекне, за да не я нарани. Въпреки коравосърдечното отношение на Гордън, тя оставаше лоялна към съпруга си и винаги намираше оправдание за стореното и казаното от него. Доколкото Бил можеше да прецени, Гордън не заслужаваше великодушието й, но то беше типично за характера й.

— Не виждам как би могла да разочароваш когото и да било, Изабел. Не съм срещал друг човек, който да полага толкова много усилия. — Тя беше в състояние да прости почти всичко и го правеше. — Не си виновна, че Теди е болен от мига, в който се е родил.

— Гордън смята, че съм направила нещо като бременна, с което съм предизвикала преждевременното раждане. Лекарят каза, че било неизбежно, но и до ден-днешен не мога да убедя Гордън в това. — Казаното само затвърди лошото мнение на Бил за Гордън.

И двата пъти, когато бе срещал Гордън, Бил бе оставал с неприятно впечатление от него. Намираше го за надут, прекалено властен и арогантен, а саркастичният начин, по който говореше с Изабел, го караше да настръхва. Отнасяше се с нея като с дете, излагаше я пред другите с острия си тон, с явните критики и пренебрежителни жестове. За да се хареса на Бил обаче, той си направи труда да се държи любезно, защото беше впечатлен от него, като в същото време сякаш не забелязваше съществуването на Изабел. Гордън можеше да бъде чаровен, когато искаше да се хареса на хора, които смяташе за важни — хора, които биха могли да му бъдат от полза, но като че ли изпитваше потребност да наказва Изабел заради това, което тя представляваше. Всичкото й добросърдечие, състрадателност и скромност, изглежда будеха у него само презрение. Бил подозираше, че Гордън вътрешно изпитва респект от семейството й и се чувства някак си не на нейното ниво, особено заради връзките й с кралското семейство, и имаше нужда да я принизи, за да възвърне самочувствието си. Преценката на Бил за Гордън беше точна и безмилостна, но заради Изабел той се стараеше да покаже някакво уважение към съпруга й. Не искаше да я поставя в положението да защитава Гордън. Лоялността й бе очевидна, все пак той беше неин съпруг. Тя обаче вече не криеше от него, че не е щастлива с Гордън, макар да беше приела, че това е нейният жребий и да не се оплакваше от живота си. Изпитваше благодарност към съдбата, че я срещна с Бил, който я изслушваше и я караше да се смее.

Тази вечер в „Хари“ имаше голяма тълпа и те едва се добраха до входа. На бара нямаше места заради множеството жени във вечерни тоалети и коктейлни рокли, които стояха лакът до лакът с мъже в черни костюми, бели ризи и тъмни вратовръзки. Всички бяха облечени изискано и Изабел с нейната черната дантелена рокля изглеждаше съвсем на място. Бил също имаше изискан вид в двуредния тъмносин костюм, купен точно преди пътуването.

Масата ги очакваше. Салонният управител разпозна веднага Бил и поздрави с усмивка Изабел. Предложи им ъгловата маса, защото знаеше, че тя е любимата на Бил. Двамата видяха много познати лица на съседните маси. Няколко актриси, една кинозвезда, няколко важни персони от литературните среди. На една маса седяха известни бизнесмени от Бахрейн, на друга — две саудитски принцеси, до тях — богати американци, единият от които петролен магнат. Тук нямаше случайни хора, някои от тях се спряха, за да поздравят Бил. Той им представяше без колебание Изабел като госпожа Форестър, без да дава излишни обяснения. В разгара на вечерта тя забеляза един френски банкер, с когото се беше запознала преди години. Той със сигурност познаваше Гордън, но не й обърна внимание, нито погледна към тях на излизане.

— Чудя се какво ли си мислят хората за нас — каза тя, развеселена, но не и притеснена. Съвестта й беше чиста, макар да беше необичайно, че е в Лондон и вечеря с мъж в известен ресторант.

— Вероятно си мислят, че си френска кинозвезда, а аз съм някой прост американец, с когото си се запознала случайно — засмя се той.

Келнерът сервира десерта. Вече бяха опитали две превъзходни вина заедно с превъзходно приготвената и поднесена храна, но и двамата не бяха замаяни, а само заситени, щастливи и спокойни.

— Едва ли. — Изабел изглеждаше развеселена. — Бил, всички те познават, макар да си мислиш, че никой не знае кой си. Но те си нямат и понятие коя съм аз.

— Ако искаш, мога да стана и да обявя. Или вместо това да станем и да обиколим масите, за да те представя на всички и да им кажа, че си най-добрата ми приятелка. Смяташ ли, че се интересуват точно от това? — Онова, което хората виждаха, беше една изключително хубава двойка, наслаждаваща се на компанията си. Всички им се усмихваха, когато ги гледаха.

— Може би. Дали Синтия няма да се разстрои, ако разбере, че си вечерял в компанията на чужда жена? — Изабел винаги се интересуваше от реакцията на съпругата му.

— Честно? — попита усмихнат той. Винаги й казваше истината. Преди време си даде това обещание — никога да не крие от нея истината, без значение колко неудобна е тя. Доколкото знаеше, тя се отнасяше по същия начин с него. Изабел ценеше непрестореността и прямотата, която споделяха. — Ако искам да съм честен докрай, Изабел, мисля, че тя не дава пет пари. Отдавна е минала този етап. Стига да не я излагам публично, личните ми отношения не я засягат. Едва ли иска и аз да започна да се интересувам от нейния интимен живот. А тя има много повече неща за криене. — До него бяха достигали слухове през годините и само първите няколко пъти бе я разпитвал, след което реши, че не иска да знае.

— Това някак си ме натъжава — каза Изабел и го погледна. — Не това е смисълът на брака, нали?

— Да, не е. Само че бракът явно покрива широк диапазон от възможности. Твоят и моят не са олицетворение на мечтания брак. По много причини нашето е вид примирение или улегналост след дългогодишен съвместен живот.

— Предполагам, че си прав — отбеляза замислено Изабел, докато келнерът им наливаше десертно вино. — Положението задоволява ли те, имам предвид тази улегналост? — Изпитото вино я правеше по-смела от обичайното.

— Нямам избор. Ако не се примиря, другата възможност е да се освободя. Само че по много причини и двамата не го желаем. Синтия не иска да загуби фасадата на почтеност пред обществото, която й осигурявам, и начина си на живот. Аз искам да избегна сътресенията, които ще предизвика един евентуален развод. Ето там е работата. Освен всичко, разводът ни би разстроил момичетата. Не виждам какъв е смисълът. Досега не съм срещал някого или нещо, което да ме накара да предприема тази стъпка. — Поне никой свободен. Той приемаше спокойно положението и беше в мир със себе си, но понякога Изабел се питаше как е възможно. На петдесет и две, той беше на възраст, когато можеше да промени живота си, а Бил заслужаваше да е щастлив, мислеше си тя, поне по-щастлив от мнозина. Даваше толкова много, а в замяна получаваше нищожно малко. Бил си мислеше същото за нея.

— Никога няма да намериш партньор, докато си обвързан с нея — отбеляза Изабел и отпи малка глътка вино.

— Да не би да ми предлагаш да се разведа? — Той изглеждаше изненадан, защото за първи път тя му го казваше директно и не можеше да не се запита защо го прави.

— Не съм сигурна. Понякога се чудя дали не прахосваме живота си. Аз нямам избор заради Теди и никога няма да се разведа. В семейството ми няма разведени. А и на тези години е твърде късно да започвам отначало. Но при мъжете е друго. — Думите й го изненадаха, защото не подозираше, че подобна мисъл изобщо някога й е хрумвала.

— При мъжете не е по-различно — каза тихо той, — а и ти си с единадесет години по-млада от мен. Ако някой трябва да мисли за нов живот, то това си ти, Изабел. Ти и Гордън от години не сте женени в истинския смисъл на думата. Заслужаваш много повече. — За първи път и той си позволяваше да й каже мнението си за брака й с Гордън толкова прямо, но тя поведе разговора в тази посока и Бил беше доволен, че можеше да й говори направо.

— Не бих го направила и ти го знаеш много добре — примирено отвърна тя. — Всичките ни познати и роднини ще бъдат ужасени, освен това животът на Теди ще се обърка. Той е прекалено уязвим, за да издържи на такава радикална промяна. Освен това Гордън никога няма да ми позволи да го направя. По-скоро би ме убил. Нямам никакви съмнения относно това.

В представите й разводът не съществуваше като възможност. Думите й прозвучаха съвсем трезво, но тази вечер за първи път тя осъзна, че се чувства като затворник с доживотна присъда. До този момент не се замисляше колко потискащ беше домът й в Париж, колко ограничен бе животът й, как й липсваше подкрепата на Гордън. Изведнъж, както си седеше на масата с Бил, я парна остра болка при мисълта за всичко, което никога не е имала. Но това беше така, опита се да убеди сама себе си, защото животът й се въртеше около болния й син. Вътрешно не беше готова да признае пред себе си, че самотният живот, който водеше, в голяма степен се дължеше на факта, че беше изоставена много преди това от мъжа, за когото беше омъжена.

— Досега не съм те чувал да говориш така — каза Бил и покри с длани нейните.

Досега тя не беше признавала нито пред него, камо ли пред себе си, колко е нещастна, не беше признавала открито страха си от онова, което би й причинил Гордън. Бил се питаше дали някога Гордън я беше заплашвал. Независимо дали го бе правил, Изабел изглежда познаваше добре характера му и жестокостта, която проявяваше не само към нея, но и към болното им дете.

— Какво те накара да кажеш това, Изабел? Заплашвал ли те е Гордън? — Досега не бе споменавала, че Гордън би я убил, ако го напусне, и Бил се запита дали някога е обсъждала този въпрос със съпруга си.

Бил не откъсваше поглед от усмихнатите й очи. Те излъчваха мъдрост, дълбочина и прикрита зад усмивката тъга. Изабел не виждаше за себе си друг живот, различен от досегашния. Надеждата за това бе угаснала още преди години.

— Мисля, че ме напи — оправда се тя, макар да се чувстваше като избягал затворник, който с облекчение е нарушил клетвата за мълчание. От другата страна на Ламанша тя внезапно почувства, че не е длъжна да е толкова лоялна към Гордън, както у дома. А и Бил я познаваше добре.

— Де да можех да те напия — засмя се Бил и отпи глътка от чашата си. — Така ми се иска да видя какво ще направиш, когато се напиеш, Изабел. Да пробваме ли?

— Ужасен си! Не стига, че се намираме на това място и се притесняваме да не станем обект на клюки, а ти ме подстрекаваш да се държа скандално. Ако продължаваш да ми доливаш шампанско, сигурна съм, че ще се наложи да ме изнесеш оттук на ръце.

— Просто ще те метна на рамо и ще кажа, че съм те намерил под масата. Съмнявам се, че някой ще възрази.

— И после? — Тя се засмя на картинката, която си представи.

Беше в превъзходно настроение и й се искаше вечерта да продължи безкрайно. Подсъзнателно чуваше как часовникът отброява минутите. След тази вечер им оставаха само два дни и две нощи, ако останеше до петък. Но после и двамата трябваше да се върнат съм ежедневието си. Чувстваше се като Пепеляшка на бала и не искаше кошмарът да се превърне отново в бяла мишка. Поне не още.

— Ако трябва да те изнасям оттук, първо ще ти дам чаша кафе, за да изтрезнееш достатъчно за танците в „Анабел“. — Идеята му хрумна току-що и Изабел се разсмя.

— Звучи наистина забавно. Не съм ходила в „Анабел“ от години, още отпреди да се омъжа. Празнувах там осемнадесетия си рожден ден и веднъж татко ме покани, малко след годежа ми с Гордън. Оттогава не съм била там. Гордън мрази да танцува.

— Тогава е решено. Тази вечер отиваме. Веднага щом си пресушиш чашата. — Той се шегуваше, защото знаеше, че тя ще отпие още една, най-много две глътки — чашата й беше почти пълна. Тя беше изпила по чаша от двете вина, които той поръча, и чаша шампанско. И все пак беше изпила много повече от обичайното. И двамата бяха щастливи, без да са пияни. Ако нещо ги опиваше, то това беше удоволствието да са заедно, а не виното.

— Не мога да го изпия — каза умолително Изабел и го погледна с големите си очи, докато той се бореше с непреодолимото желание да я прегърне. Никога обаче не би сторил подобна глупост, с която да застраши репутацията й и да я постави в неловко положение.

— Тогава да вървим в „Анабел“ — заяви решително Бил за радост на Изабел, докато келнерът им сервираше чиния с шоколадови бонбони и сладкиши. Вечерта й достави огромно удоволствие и тя не се надяваше на нищо повече, освен да се прибере в хотела. Не беше ненаситна и не очакваше да ходят на танци. — Имам идея — продължи да се шегува Бил. — Ако изядеш два бонбона, ще те заведа в „Анабел“.

— Сериозно ли говориш? — Тя лапна един кръгъл бонбон с дяволито изражение. Изглеждаше развеселена и изненадана. — Този беше първият.

— Ето още един — добави той и й подаде бонбона.

— Ужас! Не само че искаш да се напия, но и да си разваля линията.

— За второто ще ми трябва малко повече време — отбеляза той с широка усмивка и лапна един бонбон. — Значи е решено. Отиваме в „Анабел“ — каза той и махна на минаващия покрай масата келнер за сметката.

— Не знам дали не съм забравила да танцувам. Освен това ти си прекалено млад, а аз съм твърде стара. Мъжете там са на възрастта на баща ми и танцуват с момичета на възрастта на Софи.

— Можеш да минеш за момиче, страхувам се, че аз мога да мина за старец. Просто трябва да се постараем. И аз не съм кой знае какъв танцьор, но мисля, че ще бъде забавно. — Той изглеждаше спокоен и щастлив.

На излизане някои от хората се обърнаха, за да ги огледат. Хубава двойка бяха.

Пристигнаха в „Анабел“ само за няколко минути и когато влязоха, много от присъстващите се оказаха познати на Бил. Преди шест месеца той беше идвал тук заедно с посланика, освен това понякога вечеряше в ресторанта, когато отскачаше до Лондон. Изабел се усмихваше, докато ги водеха към масата им. Внезапно се почувства много млада и глупава, но поласкана, че Бил я води на танци.

Заведението беше пълно с млади хора. Имаше двойки като онези, които описа на Бил, възрастни мъже с много по-млади жени, но също и двойки на тяхната възраст. Много хора вечеряха на подредените покрай стените маси, други бъбреха и пиеха в уютния бар. Когато двамата седнаха на масата край дансинга, Изабел се сепна от онова, което прочете в очите му. Досега не беше виждала този поглед. Отдаде го на изпитото вино и близостта, така естествена за тяхното приятелство, но в начина, по който я гледаше, имаше някаква нежност и топлота. В следващия момент той я поведе към дансинга, без да каже нищо. Звучеше стара мелодия, която много харесваше. Изабел с изненада установи, че Бил не само беше чудесен танцьор, но и се движеше в идеална хармония с нея. Той я държеше със силната си ръка и тя кръжеше леко наоколо, чувствайки се щастлива и в мир със себе си за първи път от много години. Продължиха да танцуват на всички следващи песни, без да напускат дансинга и когато накрая се върнаха на масата, имаха чувството, че са минали часове. Бил поръча още шампанско.

Тя отпи само една глътка и погледите им се срещнаха за миг, но Изабел отмести веднага очи. Боеше се от онова, което започваше да изпитва към него.

Той забеляза изражението й и се разтревожи.

— Добре ли си? — Притесняваше се, че я е разстроил неволно с нещо, но тъкмо напротив, тя беше толкова развълнувана и трогната, че не можеше да намери точните думи.

— Добре съм. Просто вечерта е чудесна, прекарвам толкова хубаво, че не искам да свършва.

— Няма да свърши — увери я нежно той, но и двамата знаеха, че можеха да минат години, преди да им се отдаде друга подобна възможност.

Тя не можеше да лети до Лондон често, а ако здравето на Теди се влошеше, можеха да минат години, преди да си го позволи отново. Освен това тя не се чувстваше така свободна, когато се виждаха в Париж, както тук, в Лондон. Гордън никога не би го разбрал, нямаше начин и да му го обясни.

— Хайде да не мислим за после, Изабел. Нека да се радваме на вечерта, докато можем.

Тя кимна и му се усмихна, но в очите й напираха сълзи. Като че ли знаеше, че само няколко мига, след като му е казала „здравей“, ще трябва да се сбогуват и двамата отново да се превърнат в гласове по телефона. Той също не понасяше мисълта, че ще я пусне да се върне в уединението си. Тя беше млада, жизнена и красива и заслужаваше да има до себе си човек, който би оценил всичко, с което можеше да дари един мъж.

— Ще танцуваме ли пак? — покани я той и тя кимна в съгласие.

Този път той я хвана за ръката, докато вървяха към дансинга. А когато я прегърна, и най-нищожното разстояние помежду им изчезна. Бил не каза нищо, затвори очи и се остави на усещането да я държи в прегръдките си — възможно най-съвършения миг, подобно на един-единствен блестящ диамант, горе, в тъмното нощно небе.

И двамата мълчаха, когато излязоха от „Анабел“, проговориха чак когато стигнаха по средата на пътя към хотела.

— Чудесна вечер — прошепна Изабел с ясното съзнание не само за това, колко привлекателен мъж беше Бил, но и за милото му държание към нея.

— И аз мисля така — добави той, обвил рамото й с ръка, наслаждавайки се на топлината, която се излъчваше от тялото й, сгушено до неговото.

Между тях нямаше преструвки, нито неловкост — нищо, което да предизвиква притеснение. Но онова, което чувстваше в негово присъствие, наред с усещането за щастие, беше невероятното чувство за мир и спокойствие. Нито един от двамата не се помръдна, докато не стигнаха до хотела, а шофьорът изчака любезно край колата, без да отваря вратата.

— Слизаме ли? — промълви със съжаление Бил, като се отдръпна бавно от нея, а шофьорът като видя раздвижването в колата, веднага отвори вратата.

Бил последва Изабел във фоайето през въртящата се врата. Беше два часа след полунощ и двама от персонала лъскаха мраморните подове. Изабел се прозя дискретно, докато пътуваха с асансьора до третия етаж.

— Утре по кое време искаш да започнем деня? — попита той, макар да копнееше да прекара нощта с нея. Знаеше, че не можеше и дума да става за това и никога не би застрашил приятелството им с предложение или постъпка, за която щеше да съжалява. Познаваше почтеността й.

— Какво ще кажеш за десет? Не мисля, че музеят отваря преди десет.

Стояха пред нейната стая. Изабел изглеждаше притихнала и уморена. Вечерта бе оставила у нея невероятно силно впечатление по много причини.

— Как ти се струва да закусим в девет? Ще мина да те взема от стаята — предложи той, застанал съвсем близо до нея.

— За мен е идеално — усмихна се отново Изабел. — Тази вечер беше вълшебна… Благодаря ти — прошепна тя, докато отключваше, а след това го целуна по челото.

— Аз пък прекарах отвратително — каза той, докато тя влизаше в стаята.

Изабел се обърна и се засмя.

— Това може само да ме радва — отвърна тя и потъна в стаята. Мислеше си само какъв късмет бе извадила с приятел като него. Затвори тихо вратата и си събу обувките.