Даниел Стийл
Целувката (18)

18.

Малко преди четири часа Изабел вече беше настанена в стаята си в хотела. Знаеше, че скоро трябва да се обади в офиса му, ако иска да разбере къде ще ходи тази вечер Бил. А може би трябваше да отиде направо в офиса му. Навярно беше напълно полудяла, щом дойде тук. В главата й се въртяха стотици сценарии, без да има представа как ще ги осъществи. Когато застана пред телефона, тя вече мислеше, че е направила ужасна грешка. Може би той просто вече не я обичаше. Накрая, след половинчасови терзания, тя хвана слушалката.

Когато служителката вдигна, Изабел се престори, че е страшно притеснена и много бърза.

— Здравейте, аз съм с охраната за довечера. По кое време ще пристигне господин Робинсън? — Постара се да говори с американски акцент, за да не разбере жената, че е французойка.

— Господи, не знам — отвърна момичето, много по-притеснено от привидно разтревожената Изабел. — Тази вечер са на шест различни мероприятия. Кой всъщност се обажда?

— Охраната. Знаете, за вечерята.

— О, разбира се… Проклятие… Мислех, че я е отменил… Не, точно така… Добре… Той ще дойде при вас в девет часа… Съжалява, че ще закъснее, но просто не може да дойде по-рано. Вие сте четвъртото мероприятие. Той не може да остане много… А сега, знаете, че е в инвалиден стол, нали?

— Да. Имам го записано — отвърна делово Изабел.

— Трябва да махнете стола от мястото му на масата, за да може той сам да се настани. Не обича да създава суматоха. Освен това не иска да бъде сниман в инвалидния стол. Всичко да бъде много дискретно. Двамата със сенатор Джонсън искат да влязат през страничната врата и ще излязат пак оттам.

— Добре — каза Изабел, без да знае къде ще бъде вечерята, и без да може да попита.

— Сенатор Джонсън има собствена охрана. Те ще се срещнат с вас пред страничния вход на център „Кенеди“ точно както последния път…

„Благодаря ти, Боже“, каза си наум Изабел. Център „Кенеди“.

— Той със смокинг ли ще бъде облечен? Питам, за да мога да го видя веднага — поиска да разбере тя, за да знае какво да облече.

— Не, той много съжалява… Няма… Сигурна съм, че няма проблем.

— Няма проблем.

Разговорът продължи още десет минути в обсъждане на подробностите, но Изабел вече не се интересуваше какво казва служителката. Вече знаеше онова, което я интересуваше — Бил щеше да бъде в девет часа в център „Кенеди“, а в десет си тръгваше, за да отиде на следващото място. Тя би могла да го пресрещне или на влизане, или на излизане. А можеше да му направи сцена на вечерята, да се скрие под масата му или да насочи към него пушка… Възможностите бяха безкрайни и повечето й изглеждаха напълно безнадеждни сега, когато вече беше тук. Тя нямаше представа как ще го направи, но знаеше, че трябва да опита.

Накрая реши да го чака отвън, на излизане от вечерята. Това означаваше десет часа. Шест часа я деляха от срещата им — най-дългите шест часа в живота й. Тя се обади на портиера и нае лимузина, после седна в стаята си, притеснявайки се какво ще му каже и дали той ще й даде възможност да говори. Не беше изключено просто да я отреже и да й каже, че няма за какво да разговарят.

Бил беше този, който каза, че не иска вече да се виждат, но я бе излъгал. Беше й казал, че може да ходи и със Синтия са подновили брачните си клетви. Пет месеца тя се мъчи да разбере как той можа да прекъсне всички връзки помежду им ей така. Сега разбираше всичко. Всичко е било заради твърдото му нежелание да се превръща в бреме за нея. Затова не пожела да дойде в Париж да се видят. Не е искал тя да разбере, че не може и никога няма да може отново да ходи. Сега всичко й стана ясно. Само още не знаеше как да го накара да промени решението си. Знаеше, че няма да разполага с повече от няколко минути, сенаторът ще го чака в колата, за да отидат на следващото място. Изабел нямаше представа, какво ще му каже. „Обичам те“ ставаше за начало, но това без друго му беше известно — знаеше го дори когато сам сложи край на връзката им, но то не го спря. Защо сега да е по-различно?

Толкова много неща не знаеше той — за Теди, за раздялата й с Гордън и напускането на дома й. Не знаеше, че когато я напусна, разби сърцето й. И най-вече не знаеше, че тя не отдава никакво значение на това, че е прикован към инвалидния стол за цял живот. Тя искаше само да е до него и да го обича, докато смъртта ги раздели.

Докато седеше и обмисляше какво да му каже, тя започна да се колебае дали не е грешка да се опитва да го види тази вечер. Вероятно беше по-добре да се види с него в кабинета му или да му се обади по телефона. Не се съмняваше, че трите дни, които го деляха от изборите бяха изпълнени с напрежение за него. Можеше да изчака да минат изборите, но той би могъл да напусне града или да изчезне. Изабел не искаше да чака повече. Двамата бяха чакали достатъчно дълго.

Тази вечер тя не можа да сложи в уста дори хапка. Опита се да подремне, но лежа в леглото с широко отворени очи. Накрая се изкъпа, облече се и в девет и половина вече пътуваше с лимузината към център „Кенеди“. Когато стигнаха входа, я обзе паника. Ами ако вече си беше тръгнал? Тя беше вцепенена от притеснение, когато слезе от колата и застана недалеч от страничния вход, откъдето можеше да наблюдава и да види, когато той се покаже. Нощта беше леденостудена, но тя не обръщаше внимание на студа. После, като по някаква злокобна поличба, започна да вали сняг.

Големи, дантелени снежинки падаха на парцали от небето. Бяха от онези, които полепват по дрехите, миглите и косата ти. Появиха се неочаквано, съпроводени от остър вятър, който ги въртеше навсякъде. До десет и петнадесет нямаше и следа от Бил и Изабел започна да си мисли, че е излязъл от друг изход. Сигурно имаше промяна в плана. Изабел носеше дълго черно палто, самурена шапка, топли велурени ботуши и ръкавици. Те обаче не я предпазваха от студа и цялата беше покрита със сняг.

Към десет и половина тя вече беше загубила надежда. Трябваше да намери друг начин да го види и да опита отново. Налагаше се утре да пробва друг ход. Реши да чака до единадесет, за всеки случай, макар да беше убедена, че Бил и сенаторът отдавна вече са на следващото мероприятие.

В единадесет без десет около изхода настана суматоха. Двама мъже в костюми излязоха, личеше си, че са цивилни полицаи, после униформен бодигард с микрофон в едното си ухо, а след него се показа добре изглеждащ мъж с приведена глава, за да се предпази от снега, който се отправи към колата, появила се сякаш от нищото. Мъжът приличаше бегло на сенатора, но тя не беше съвсем сигурна, защото лицето му не се виждаше добре от този ъгъл. След него не излезе никой. Изабел се запита дали Бил ще се появи изобщо, или е решил да остане. Докато гледаше, видя как една инвалидна количка излиза бавно от сградата. Около него имаше хора, които му говореха нещо, а той кимаше, заслушан в онова, което му казваха. Човекът сам караше инвалидната количка. Носеше дебел шал и тъмно палто и Изабел веднага го позна. Сърцето й заби ускорено, докато го наблюдаваше как се насочва към стъпалата, а после поема по пътеката към мястото, където беше застанала тя. Той не я забелязваше, а хората около него притичаха обратно вътре, за да се скрият от снега. Сенаторът и хората му го чакаха в лимузината.

Чувствайки, че поема съдбата си в собствените си ръце, тя тръгна по пътеката към него. Пресрещна го по средата и застана точно срещу него. Главата му беше наведена надолу заради вятъра и той виждаше само палтото и краката й. Бил промърмори разсеяно „извинете“, но тя не помръдна.

Изабел го погледна и той чу гласа й, преди да е видял лицето й:

— Ти ме излъга — каза тя с глас, за който той не беше преставал да мечтае цели пет месеца със съзнанието, че никога повече няма да го чуе.

Очите му се вдигнаха и срещнаха нейните, без да може да изрече нищо. Просто я гледаше слисан, опитвайки се да възвърне възможно най-бързо самообладанието си.

— Здравей, Изабел. Какво съвпадение да се срещнем тук. — Бил веднага предположи, че Гордън е в града по работа и тя го придружава. Той не даде никакво обяснение защо е в инвалиден стол, след като й каза преди месеци, че ходи отново.

— Всъщност не е съвпадение — призна тя. Твърде късно беше за още лъжи. — Дойдох от Париж, за да те видя.

Той не знаеше какво да й отговори, а вятърът брулеше лицата им и снегът се трупаше върху шапката й. Тя му напомняше на рисунка от коледна картичка, на руска принцеса. Сърцето му се сви от красотата й, но изражението му остана непроменено. Той се насили да изглежда безразличен и спокоен — маска, зад която да скрие чувствата си. Вече се беше усъвършенствал в това.

— Налага се да тръгвам. Синтия ме чака в колата. — Това беше единственото извинение, с което можеше да се измъкне веднага. Съзнаваше, че трябва да се отдалечи от нея възможно най-бързо, преди решимостта му съвсем да се е стопила.

— Не, не те чака — възрази Изабел и се загърна плътно с палтото. — Ти си се развел. За това също ме излъга.

— Предполагам, че съм изрекъл много лъжи, освен една. Вярно е, че за мен всичко е свършено. За това не съм те излъгал. — Всичко в него се съпротивляваше, но очите му го издадоха.

— Защо да е свършено за теб?

Тя беше безмилостна в преследването на истината и щеше да си тръгне завинаги, ако той й кажеше, че не я обича. Но този път трябваше да го види с очите си. Този риск съществуваше още от самото начало. Ако Бил се канеше отново да я отпрати, поне искаше да го погледне в очите.

— Понякога се случват такива неща. Как е Теди? — попита той, за да разсее напрежението помежду им и да я отклони от следата, но не беше подготвен за следващото.

— Почина преди два месеца. Хвана много лош грип. Съжалявам, че не успя да се запознаеш с него — тъжно изрече тя, опитвайки се да запази спокойствие.

Нямаше намерение да го натоварва с мъката си, но мислеше, че е редно той да знае.

— Аз също съжалявам — тихо отвърна той, поразен от новината. За момент остана завладян от мисълта за удара, който е била смъртта на Теди за нея, обзет от чувство на вина, че не е бил до нея в този тежък за нея час. — Добре ли си? — Искаше му се да протегне ръце и да я прегърне, но не посмя. Чувстваше се неловко, че тя го уличи в лъжа и го видя в инвалидния стол. Толкова беше сигурен, че пътищата им никога няма да се пресекат и тя никога няма да разбере.

— Още не, но ще се оправя някой ден. Той много ми липсва. Ти също ми липсваш. — Гласът й беше нежен и тъжен. — А ти как си? — Искаше й се да попита дали му е липсвала, дали съжалява за постъпката си, но той явно бързаше. Изабел знаеше, че сенаторът го чака, но това беше единствената й възможност.

— Добре съм. По-добре от всякога. Отново работя. От изборите ни делят само три дни. — Погледна часовника си. Вече закъсняваха с цял час за следващото място. Бил погледна извинително Изабел, но в погледа му не пролича, че иска нещо повече от нея. — Наистина трябва да вървя.

— Аз още те обичам, Бил — каза тя, чувствайки се безнадеждно уязвима, но именно това я доведе тук. Той трябваше да знае. — Не давам и пукната пара, че не можеш да караш кънки или да танцуваш. Без това не съм кой знае какъв танцьор и никога не съм била.

Той се усмихна с носталгия, после сякаш след цяла вечност протегна ръка и докосна нейната.

— Наистина ли си дошла само за да ме видиш?

Гласът му беше нежен — глас, който тя помнеше много добре. Тя можа само да кимне с овлажнени очи, но после се овладя и забърса с облечената си в ръкавица ръка двете струйки по страните си.

— Вчера те видях по Си Ен Ен и се досетих защо ме излъга. Искам да знаеш, че за мен това няма никакво значение.

— Знам, че е така — меко каза той. — За теб никога не е имало, но за мен има. Никога няма да ти позволя да си причиниш такова нещо. Обичам те прекалено много, за да те оставя да съсипеш живота си, като се нагърбиш с такова бреме — погледна към стола си той. — Дори да напуснеш някой ден Гордън, особено тогава. Той държи ли се добре с теб? — Бил се огледа наоколо и разбра, че него го нямаше. Очевидно тя беше успяла някак да се измъкне или Гордън беше останал в хотела.

Изабел се усмихна на въпроса.

— Използвах оръжието си срещу него, както ти ми каза, когато Теди почина. Той ме изхвърли от къщата. Двете със Софи си намерихме апартамент на улица „Варен“. — В живота на двамата бяха настъпили твърде много генерални промени, но те не влияеха на начина, по който се чувстваше той, нито на взетото решение. Всъщност сега, когато я видя, то се затвърди. Изабел вече беше свободна и заслужаваше много повече, отколкото той можеше да й даде или поне така смяташе той.

— Радвам се, че си добре — само това каза той.

— Знам, че трябва да тръгваш — рече тя и махна снежинките от миглите си. — Аз съм отседнала в хотел „Четири сезона“. Ако искаш да поговорим, обади ми се там.

Бил само поклати глава. Косата му беше побеляла от сняг и Изабел си помисли, че сигурно му е студено.

— Няма да ти се обадя, Изабел. Преди пет месеца постъпихме правилно. Аз направих каквото трябваше. Заради двама ни. Трябва да живеем с решението си.

— Не съм съгласна с теб, защото това е напълно погрешно решение. И за двама ни. Ние имаме право да се обичаме, Бил. Дори да останеш извън живота ми, аз няма да спра да те обичам. Никога няма да престана да те обичам.

— Накрая ще ме забравиш — настоя той, поклати глава и се отмести встрани. Вгледа се в нея дълго и настойчиво. — Грижи се добре за себе си.

Искаше пак да й каже колко съжалява за Теди, но не го направи. Само се придвижи по пътеката, без да се обръща назад и се качи в колата. Извини се на сенатора за забавянето, като каза, че се е натъкнал на стар приятел. До следващата им спирка той не продума и сенаторът усети, че настроението му рязко се е променило. Бил изглеждаше на светлинни години оттук.

Той се прибра вкъщи чак след полунощ и не й се обади. Беше много късно, освен това той пак си каза, че никога няма да го направи. Вярваше, че така показва любовта си и за нейно добро беше да остане извън живота й. Ако я обичаше по-малко, щеше да я натовари с проблемите си, но той я обичаше твърде много, за да й стори това и винаги щеше да я обича. Сърцето му се късаше заради сина й, защото знаеше колко много означаваше Теди за нея. Можеше само да си представи колко опустошена се чувстваше тя след смъртта му. Какво облекчение, че поне Гордън беше извън живота й. Бил не се съмняваше, че тя скоро ще си намери някого. Никога не я беше виждал толкова красива или така тъжна, застанала там под стелещия се сняг. Докато лежеше в леглото си, Бил не можеше да мисли за друго, освен за нея.

 

 

Снегът продължаваше да вали, докато Изабел седеше в хотелската стая и също си мислеше за него. Сега вече знаеше, че той повече няма да й се обади. Всичко, което прочете по лицето му, говореше за решимостта му да не поднови връзката им. Само очите му го издаваха. Тя трябваше да приеме решението му. Въпреки че я беше излъгал, в крайна сметка той го искаше. Тя беше права да си мисли преди месеци, че в живота й няма щастливи завършеци. Имаше само уроци и загуби, а тя беше имала в живота си по много и от двете.

През по-голямата част от нощта остана будна и когато най-сетне се унесе, в съня й се появи Бил. Вече спеше дълбоко, когато телефонът до леглото й иззвъня в четири сутринта. Дори в прегръдките на съня, тя би познала гласа му навсякъде.

— Извинявай, че ти се обаждам толкова късно. Спеше ли? — Бил изглеждаше изтерзан, също като нея, преди да заспи.

— Току-що. — Щом чу гласа му, тя се разсъни напълно. Звучеше й така болезнено познат. После й хрумна нещо. — Къде си? — нежно попита тя и усети колебанието му.

— Долу, във фоайето на хотела. Луд съм колкото теб, но не знаех кога си заминаваш, а утре трябва да бъда в Ню Йорк. Помислих си, че щом си била целия този път от Париж дотук, тогава навярно е редно да поговорим. — Неподходящият час изглежда не притесняваше нито един от двамата.

— Радвам се, че си тук. Защо не се качиш?

Докато го чакаше да се качи, тя се среса, изми зъбите си и наплиска лицето си с вода. След пет минути на вратата се почука. Бил я гледаше от стола си и бавно мина покрай нея, докато тя държеше вратата, а после безшумно я затвори. Искаше й се да протегне ръка и да го докосне, но не посмя.

— Извинявай, че идвам тук в този час, Изабел. Не можах да заспя. Появата ти снощи беше такъв шок. Направо лудост от твоя страна.

Той обаче не изглеждаше сърдит, беше развълнуван, но и разстроен. Срещата им беше събудила хиляди потискани чувства, от които се опитваше да избяга през последните месеци. А после появата й пред център „Кенеди“ под сипещия се сняг ги върна отново с пълна сила.

— Толкова съжалявам за Теди. Какво стана?

Тя седна на дивана срещу него и му разказа накратко за последните дни на сина си. Гласът й потреперваше, когато говореше, а в очите й имаше сълзи. Тя избърса една самотна сълза, която се търкулна по лицето й.

Без да разсъждава, той протегна ръка и докосна нейната.

— Съжалявам — прошепна той.

Тя се усмихна през сълзи:

— Аз също. Хората казват, че смъртта е в случаи като неговия милост, и предполагам, че наистина е така, но той също имаше и щастливи мигове и толкова ми липсва. Не съзнавах каква голяма част от живота ми се е въртяла около него. Сега, когато го няма, не знам какво да правя със себе си, а и Софи е на километри от мен, в университета.

— Необходимо ти е време, за да се пренастроиш. Ще свикнеш. Това е огромна промяна за теб. — Нищо в живота й не беше същото — домът й, разводът, смъртта на сина й, загубата на Бил. През последната година тя беше принудена да се изправи пред поредица мъчителни промени. Той също. — Не знам какво да ти кажа — промълви Бил с безрадостно изражение. — Не предполагах, че някога ще се видим отново. Не смятах, че е редно. Не мислех, че имам право да провалям живота ти, Изабел. Ти заслужаваш много повече, отколкото аз мога да ти предложа. Имаш нужда от някой по-добър, някой пълноценен… не такъв като мен.

— Ти си пълноценен — възрази нежно тя с поглед, прикован върху него.

Изабел не беше сигурна какво точно иска да й каже Бил, нито беше сигурна, че иска да разбере. Звучеше й като повторно сбогуване или още извинения, задето не могат да бъдат заедно. Но поне този път нямаше лъжи, само неговата представа за това, кое е правилно, независимо колко изкривена беше тя.

— И двамата знаем, че случаят не е такъв. — Бил не искаше да й напомня за катастрофалния им опит да правят любов в болницата в Лондон. За разлика от зет си, той чувстваше, че недъгът му представлява твърде голяма пречка, за да се ожени за нея, а не желаеше да й предложи нещо по-малко. Убеден беше, че не можеше да й предложи онова, което тя заслужава. Смътно си спомняше думите на Хелена, но тя беше млада и идеалистично настроена. Може би любовта беше само за младите. Както и да е, тази нощ той дойде в хотела да я види, да й обясни решението си и да се сбогува наистина с нея. Поне това й дължеше, каза си той, преди да дойде в хотела. Разбираше, че начинът, по който се беше отнесъл предишния път с нея беше неимоверно жесток. Тя не заслужаваше такова отношение, особено след смъртта на Теди. — Исках само да се сбогувам и да ти кажа колко съжалявам. Не трябваше изобщо да те насърчавам да идваш в Лондон. Знам, че от самото начало вината е само моя.

— Ти ми даде единствената истинска любов, каквато някога ми е давал мъж — нежно възрази тя. — Не трябва да ми се извиняваш, Бил.

— Съжалявам, че не мога да ти дам повече, отколкото… — Очите му се напълниха със сълзи, когато я погледна и я хвана за ръката. — Съжалявам — тъжно изрече той.

Изабел се наведе към него и го целуна, а той я придърпа нежно към себе си и тя седна в скута му, докато той я целуваше. Целувките им бяха наситени с нежност и страст, със спомена за всичко, на което се бяха надявали, което едва бяха вкусили и загубили почти веднага. Докато я прегръщаше, Бил забрави за миг загубената си мъжественост и почувства как желанието го заля като вълна, която не може да бъде върната назад — нещо, което и двамата нямаха намерение да правят. Силата на онова, което изпитваха един към друг, беше неустоима и двамата му се отдадоха. И изведнъж, в един кратък миг, той вече не се боеше. Целуваха се дълго и двамата бяха останали без дъх, когато той се отдръпна от нея и без обяснения, без да си кажат каквото и да било, тя му помогна да се премести на дивана и свали нежно дрехите му, докато той оголи раменете й и нощницата й се свлече на пода.

За миг той се поколеба, но този път не можеше да се спре. Всяка частица от тялото и душата му жадуваха за нея. Този път нямаше съмнение в онова, което се случи. Той дори не можеше да си спомни да е правил любов с някого, както с Изабел или да е желал повече друга жена. Това беше всичко, за което двамата бяха мечтали, на което бяха се надявали, с такъв копнеж и искреност, каквито не бяха изпитвали никога през живота си. Нито преди катастрофата, нито в младежките си години. На света нямаше друга като нея. Тя го накара да се почувства отново мъж и двамата бяха завладени от желанието.

 

 

По-късно той я държеше в прегръдките си и се усмихваше. Най-лошите му страхове бяха изчезнали, пометени от нежността и любовта й. Случилото се помежду им беше много по-хубаво, отколкото някога си бяха представяли. Очевидно, че каквито и да са били последствията от травмите му, те бяха отшумели. Дори да не можеше да ходи, той се чувстваше като пълноценен мъж, и беше такъв.

— Боже! — възкликна тя по-късно и се притисна към него, а той се усмихна. Чувстваше се отново като момче в прегръдките й. — Беше невероятно!

— Ти също!

След като му помогна да отиде в банята час по-късно и след четиридесет минути той се появи напълно облечен, изражението му разтревожи Изабел.

— Лудост беше да дойда тук — мрачно изрече той, вече в плен на вината, измъчван от собствените си страхове. — Не трябваше да допускам това да се случи.

Той не искаше да я подвежда и да й дава напразни надежди. Беше все така непреклонен в убедеността си, че тя заслужава по-добър живот от онзи, който той можеше да й предложи, а случилото се преди малко помежду им само щеше да усложни нещата. Той прекара половин час под душа, като ругаеше себе си, но в същото време изпитваше облекчение от споделената интимност. Никога нямаше да може да ходи отново, но мъжествеността му се беше възвърнала с пълна сила.

— Не разбирам защо да не е трябвало да го правим — спокойно възрази Изабел. — И двамата сме големи и свободни хора. Ти си разведен, аз също съм на път да се разведа. Решението за развода ще излезе след няколко месеца. Децата ни не са против. Няма нужда сами да си създаваме несъществуващи проблеми. Животът и без това е достатъчно сложен. Освен това — решително добави тя, като го гледаше открито, — е безценен и кратък. Можехме да умрем заедно в Лондон или по-лошо, единият от нас да умре, но това не се случи. Може би не трябва да пилеем щастието, което ни се предлага.

— Аз не мога да донеса щастие никому — упорито изрече той и я изгледа твърдо. — Животът с мъж в инвалиден стол в никакъв случай не може да се нарече щастлив.

— Но животът на двама души, които се обичат, е щастлив.

Двамата бяха преминали през ада и Изабел чувстваше, че имат право на малко кътче от рая, колкото и необичайно да е то. Обичаше го такъв, какъвто беше, без съмнения и резерви, и бе повече от решена да прекара остатъка от живота си с него.

— Не мога да ти позволя да си причиниш това, Изабел — твърдо заяви той. — Няма да го направя. Случилото се току-що между нас няма никакво значение. Не трябваше да го допускам. Направих голяма грешка и постъпих безотговорно.

— Но по човешки. В живота ти няма ли място за обикновените радости? Не можеш ли да си позволиш поне веднъж да бъдеш щастлив, без да се измъчваш до смърт?

Бил се усмихна на думите й. Част от изреченото, ако не всичко, беше самата истина.

— Защо да правим нещата по-трудни, отколкото са? Ние се обичаме. Не можеш ли да приемеш, че това е достатъчно? — Изабел явно проявяваше повече разум от него.

— Понякога любовта не е достатъчна. Не знаеш в какво се забъркваш, Изабел.

— Напротив, знам — не се съгласи тя. Часът вече беше почти шест и тя знаеше, че скоро трябва да тръгва. — Прекарах петнадесет години в грижи за Теди. Знам какво означава да обичаш и да се грижиш за тежко болен човек. Ти не си болен. Ти си силен и здрав. Не можеш да ходиш. Това е без значение за мен. Без значение щеше да бъде и ако не можеше да правиш любов. Това е прекрасна добавка, но аз бях готова да живея без нея. Онова, което е помежду ни, означава всичко за мен.

— Не трябваше да го допускам. Не мога да допусна да направиш и това. Не искам. Дойдох да се сбогуваме и това трябва да направим сега.

— Глупава и напразна постъпка! Няма да ти позволя да го сториш.

— Нямаш друг избор. Няма да ме видиш повече.

И двамата знаеха, че той е способен да го направи.

— Тогава какво? Ще ни осъдиш на самота до края на живота ни, на съжаление за онова, което сме загубили и бихме могли да имаме, ако ти не беше толкова упорит? Къде е победата тук? В рая дават ли награди за хора, които се самонаказват и лишават от щастие? Добре, може да не е лесно през цялото време. Може да не е „идеално“. Но нищо в живота не е лесно, нито идеално. Доколкото мога да преценя, онова, което изпитваме един към друг, не може да бъде по-хубаво. Защо не ни дадеш шанс да получим каквото заслужаваме? Ти беше наказан достатъчно — колко още мъка искаш да причиниш на себе си, а също и на мен? Достатъчно загуби преживях в живота си, ти също. Бъди разумен, за бога…

Очите й бяха пълни със сълзи, които се стичаха по страните й, но той не се трогна.

— Съжалявам — прошепна той и я целуна по косата, после се придвижи с количката към вратата и се обърна, за да я погледне.

— Защо постъпваш така? — попита през сълзи тя. — Какъв е смисълът? Да се измъчваме? Да си припомниш колко много сме се обичали, а после да си отидеш, за да продължим да живеем завинаги в тъмнина и скръб? Защо, след като сме така щастливи заедно и се обичаме толкова много? Защо да не запазим това щастие? Толкова ли ти е трудно?

— Сигурно не те обичам достатъчно — промълви с тъга той — или не обичам достатъчно себе си. Може би и ти не си способна да ме обичаш толкова, колкото си мислиш.

— Не усложнявай излишно нещата. Недей! Аз те обичам. Само това е от значение. Колкото и да ме обичаш, то ми е достатъчно.

— Аз не съм подходящ за теб, там е цялата работа — произнесе отчаяно Бил на прага.

Искаше да се върне и да я вземе отново в прегръдките си, но не можеше да си го позволи.

— Нека аз да реша. Нека аз да отсъдя кого обичам и кого не. Нямаш право да решаваш вместо мен!

— Не, имам — отвърна той, погледна я за последен път и напусна стаята.

Секунда по-късно вратата се затръшна зад гърба му, а Изабел остана разплакана на дивана, без да помръдне.