Даниел Стийл
Целувката (17)

17.

Гордън не се прибра няколко дни в къщата на улица „Гренел“. Изабел знаеше, че ако поиска, може да го намери, но не направи опит. Нямаше причина. Нямаше какво повече да си кажат и тя не се съмняваше, че Гордън е при графиня Дьо Лин.

Изабел бродеше безцелно из къщата, опитвайки се да осмисли станалото. Седеше с часове в стаята на Теди, плачеше, понякога се усмихваше през сълзи, когато се сещаше за нещо, което той бе направил или казал. Сякаш се беше изгубила в друг свят. Късно през една вечер тя започна да опакова нещата му. Той притежаваше толкова малко неща, тъй като само беше преминал през този свят. Имаше книги, пъзели, играчки от детството, безброй нощници, някои религиозни статии, които сестрите му бяха носили през годините. Изабел помириса дрехите и възглавницата му, преди да ги опакова. На практика той имаше много малко. Единствените ценни за него вещи бяха снимките на майка му и Софи. Имаше една много хубава снимка от сватбата на Изабел и Гордън. Това беше единствената снимка на баща му, която беше притежавал и искал да има.

Тя опакова нещата до сутринта и когато Софи се събуди, всичко беше готово. В стаята му бяха складирани грижливо подредени кутии. Когато приключи с опаковането, Изабел отиде в стаята си и легна.

Късно следобед тя се видя с Гордън, който беше дошъл, за да разбере плановете й.

— Още не съм решила. Опаковах нещата на Теди.

— Този труд е излишна загуба на време. Защо не накара сестрите да свършат тази работа?

Тя сама опакова всичко от уважение към детето, което беше обичала толкова много. Само че Гордън не можеше да го разбере. Той обичаше единствено себе си. Изабел не можеше да си представи каква беше връзката му с Луиз. Не се съмняваше, че се основава на мястото на графинята в обществото и на титлата й. Същите неща някога го бяха привлекли и в Изабел. Той обаче не можеше да прояви разбиране нито към личността, нито към ежедневието. Те не му вършеха работа.

— Онази вечер държанието ти беше отвратително — обвини я той, опитвайки се да я сплаши с тона си.

Изабел познаваше много добре този тон, но той не я впечатляваше вече. Всъщност той беше ужасен, че тя се осмели да повдигне въпроса за връзката му с Луиз. Още не можеше да повярва, че беше разбрала за нея. Когато попита Луиз дали се е обаждала на Нова година, за да го предупреди, че е изпуснала самолета до Сен Мориц, което му се струваше измислица на Изабел, тя допусна, че вероятно го е направила. Грешката беше неволна, но издаде десет години грижливо скалъпвани и поддържани лъжи. Той не посмя да изкаже недоволство пред нея.

— Досегашният ми живот с теб беше отвратителен — просто отвърна Изабел, което беше самата истина. — Винаги съм мислила, че с нещо съм те разочаровала, затова се дължиш така студено към мен. Мислех, че вината е у мен, защото отдавах цялото си време на Теди. Но най-сетне проумях, че отношението ти няма нищо общо с мен или с него. Ти просто не искаше да си с нас.

— Напротив, всичко е заради теб — изрече той. — Ако беше отделила малко време да се постараеш да бъдеш прилична съпруга, това нямаше да се случи — не отстъпваше той, обвинявайки я за всичко както винаги.

— Аз ти бях прилична съпруга, Гордън. Винаги бях до теб. Всъщност в началото те обичах. Ти беше този, който ме отблъсна, постави прегради между нас, изнесе се от спалнята ни и ме отхвърли. Причината не е у мен и ти го знаеш.

— Не можеш да се оправдаеш толкова лесно. Никога не бих направил всичко това, ако ти беше научила още в началото каквото трябваше.

Той беше учителят, тя ученичката и той държеше да се знае, че тя се е провалила на изпита. Цялата й любов, сърдечност и доброта не означаваха нищо за него. Той не се интересуваше от личността й. Това беше очевидно. Години тя правеше за него задни салта, докато той викаше „по-високо“, „по-бързо“ и никога не беше доволен. Веднъж щом се възползва от произхода и от връзките й, той нямаше вече нужда от нея. Изабел знаеше, че Луиз я очаква същата участ. Щом светът научеше, че е женен за графиня, която е много богата и преуспяла жена, и й се наситеше, той щеше да я захвърли, както бе направил с Изабел. Тя не можеше вече да си представи Гордън да обича някого — нея, децата, най-вероятно дори любовницата си. Нарцисизмът му беше безкраен.

— Мисля, че мозъкът ти е увреден от катастрофата — студено заяви той и Изабел изведнъж видя картината, която той се канеше да нарисува — че след комата тя не е била съвсем наред; че винаги е била малко странна и накрая е станала умствено неуравновесена след смъртта на сина им. Идеално оправдание, за да се отърве от нея. Сякаш внезапно бе зърнала входа на дълбока и тъмна пещера и беше видяла чудовището, което живее в нея. Преди това би я ужасило, но вече не. Тя не искаше да има нищо общо с чудовището вътре. — Очаквам, че ще се изнесеш бързо — студено каза той.

Можеше да мине вече и без нея и единственото му желание беше тя да се махне. Толкова беше удобно. Тя не му беше необходима, бе се превърнала в проблем и той искаше да се отърве от нея. Изобличи го, а той не би търпял подобно поведение. Заплашваше да изложи на показ деянията му и отказваше да бъде заблуждавана повече. Твърде дълго я беше мамил, но с това беше приключено.

— Ще се изнеса, когато си намеря апартамент, Гордън — отвърна уморено тя. Беше прекарала нощта на крак, в опаковане на вещите на Теди. — Ако сега ме изхвърлиш на улицата, веднага след погребението на Теди, вярвам, наясно си, че хората ще започнат да приказват грозни неща за теб.

— Ще им кажа, че си се побъркала от мъка и си избягала по неизвестни за мен причини, като състоянието ти, разбира се, се е влошило от травмата на главата.

Блестящо хрумване, добре пресметнато. Изабел се запита дали Луиз също нямаше пръст в плана.

— Надяваш се, че хората ще ти повярват, но аз не съм толкова сигурна. Някои могат и да ти повярват, но на всеки, който ме познава, му е известно, че аз не съм лудата съпруга, затворена на тавана. Аз съм жената, която ти излъга, измами, и с която се отнасяше твърде зле. Някой ден хората ще прозрат какво представляваш, всъщност точно както децата ти го разбраха. Не можеш да заблуждаваш вечно хората, нито мен.

Още я болеше от изневярата му. А сегашните му деяния изглеждаха още по-ужасни заради смъртта на Теди. Бил я изостави след петгодишно приятелство; Гордън я изостави окончателно, след като всъщност я беше изоставил емоционално още преди години, а Теди я напусна, защото нямаше друг избор. От какъвто и ъгъл да го погледнеше, това бяха тежки удари за нея. Много тежки. Докато го слушаше как ще съсипе репутацията й, тя си мислеше, че едва ли някога ще се съвземе от измяната на хората, които беше обичала така всеотдайно. Вярата, че животът е справедлив и всичко завършва с щастлив край, се бе стопила. В нейния свят нямаше щастливи завършеци. Вече не ги очакваше. Искаше само да я оставят на спокойствие.

— Изнасяй се, когато искаш. Просто ме уведоми, когато го направиш. Днес ще се свържа с адвоката си. Той ще изготви документите по споразумението.

Гордън действаше бързо. Изабел се зачуди дали здравето на граф Дьо Лин не се е влошило драстично. Гордън явно се беше разбързал. Толкова щеше да му е удобно, ако тя беше съгласна да се махне в Гренобъл. Тогава той можеше да казва, че тя е в санаториум, полудяла е или страда от депресия. Можеше да си приказва каквото си ще, стига никой да не я видеше повече. Само че тя нямаше намерение да го улеснява. Докато го слушаше, разбра, че трябва да си намери адвокат. Тогава Гордън й отправи още едно предупреждение:

— Внимавай, докато си опаковаш багажа, Изабел, да вземеш само онова, което донесе от родителите си. Останалото е мое.

— Такова е и моето намерение — студено отвърна тя. Колко бързо всичко бе сведено до това, кое на кого принадлежи. Тя искаше само дрехите си, нещата на Теди, някои от картините и антиките от родителите й и няколкото бижута, подарени й от Гордън. Не искаше никога повече да види останалото, а бижутата вземаше само за да ги подари на Софи. — Ще те уведомя, когато си намеря жилище.

През следващите няколко седмици тя усилено търсеше апартамент. Връщането на Софи в университета я улесни. Софи беше объркана от случилото се и Изабел не искаше да я разстройва повече. Към края на септември Изабел намери много подходящ апартамент на улица „Варен“, недалеч от старата й къща. Апартаментът се състоеше от две спални, просторна слънчева дневна, малка трапезария и старомодна кухня със сервизно помещение. Имаше тераса, която гледаше към музея на Роден. Всъщност жилището заемаше третия етаж на стар пансион и беше в доста приличен вид. Отдолу имаше единичен гараж на мястото на някогашна конюшня. Самата къща едно време бе била елегантна, макар че както много къщи от осемнадесети век на левия бряг на Сена, чиито собственици от поколения бяха обеднели, беше позапусната, защото те нямаха пари да ги поддържат. Вътре имаше миниатюрен асансьор, който приличаше на клетка за птици, таваните бяха високи, подовете — красиви, но изтъркани, а собствениците бяха аристократи, с които Изабел се беше запознала преди години. Кварталът беше добър и престижен. Изабел знаеше, че ще се чувства в безопасност на това място. Имаше достатъчно мебели от родителите си, за да го обзаведе прилично. Тя се обади на адвоката на Гордън, след като подписа договора за наема и му каза, че след две седмици ще се премести, после звънна на Софи.

Софи възприе промяната със смесени чувства. Радваше се, че майка й е намерила жилище, но се чувстваше особено, че ще живее на друго място. Щеше да остава в къщата на улица „Гренел“, когато посещаваше баща си, но без майка си и Теди, самата мисъл за това й действаше потискащо.

Изабел вече беше получила документите за споразумението при развода. Гордън й предлагаше малка сума, която по никакъв начин не отразяваше стандарта на живот, който бяха поддържали през двадесет и едната години брак. Адвокатът му й предлагаше да си намери работа, което тя и без това възнамеряваше да направи, отколкото да моли Гордън за издръжка. Всяко нещо в споразумението беше в негова полза и на практика беше не само обидно, но и скандално. Действително тя не искаше нищо от него и поведението му само потвърди, че ако го беше напуснала с Теди, той щеше да ги остави да умрат от глад. Сега тя искаше съвсем малко, достатъчно да може да се издържа, в случай на непредвидени разходи или болест.

Нейният адвокат беше възмутен от предложението и искаше тя да се бори за справедлива подялба и дори да се опита да спечели къщата, но Изабел знаеше, че победата щеше да е безсмислена. Тя искаше да получи минимума, с който да покрива нуждите си, и нищо повече. Не желаеше почти нищо от него.

Премести се в апартамента на улица „Варен“ в средата на октомври и се изненада колко хубаво изглежда жилището след лекия ремонт. Единственото болезнено нещо при напускането на старата й къща беше да се раздели със стаята на Теди. Тя обаче знаеше, че никой не може да й отнеме спомените и след като хвърли последен поглед през рамо, тя си тръгна, а домашната помощница Жозефин се разплака. Изабел обеща да я покани на гости на новия си адрес.

Дори Софи се изненада, когато се прибра за първи път за уикенда. Празнуваха Вси светии и студентите имаха четиридневна ваканция.

— Много е хубаво тук, мамо! — възкликна с широка усмивка тя, докато разглеждаше стаята си.

Изабел беше използвала топче коприна, което беше скътала, и мебелите бяха претапицирани с бледолилавия плат, на чийто фон бяха изрисувани теменужки и люляци. Стените бяха боядисани в цвят слонова кост, с тънък бледолилав бордюр. Обстановката беше идеална за едно момиче. Стаята на Изабел беше в жълто, а дневната беше обзаведена със старинни мебели, принадлежали на майка й, наистина изящни екземпляри, повечето в стил Луи XV и Луи XVI. От две седмици живееше тук и вече се чувстваше като у дома си, в известен смисъл много повече, отколкото в къщата на улица „Гренел“. Тук всичко й принадлежеше.

Изабел беше изненадана колко лесно се нагоди към новия си живот. Гордън изобщо не й липсваше. Единственият човек, който невероятно много й липсваше, беше Теди, за когото сърцето й непрекъснато се късаше от мъка. Работата по новото жилище я разсея до известна степен, но не можеше да преглътне истината, че него вече го няма. В известен смисъл й беше по-леко, че е на ново място, тъй като не можеше да броди из коридорите, където се беше разхождал той и да седи в стаята му, където бяха прекарали заедно безброй часове. Въпреки новото място, тя не само беше пренесла скръбта си по Теди, но и копнежът по Бил я беше последвал. Не можеше да приеме, че никога повече няма да го види отново, при това след пет години обаждания по телефона от негова страна и съветите и утехата, които й даваше. Той беше неин приятел, наставник и накрая любовник, но я изключи от живота си и я напусна. Това беше последното нещо, което очакваше от него и единствената жестокост, проявена към нея от негова страна. По някакъв свой начин, постъпката му беше най-безмилостният удар на съдбата, който тя преживя. Изабел знаеше, че цял живот нямаше да й стигне, за да го забрави, ако изобщо беше в състояние да го направи. Не можеше да си представи отново да се довери и да обича някого. В края на краищата сърцето й беше разбито не толкова от Гордън, от когото вече не бе очаквала нищо, а от Бил, защото тя истински го бе обичаше и му бе вярвала. Само че сега трябваше да живее с това, независимо от цената.

Две седмици след преместването си в апартамента, дори преди завръщането на Софи от Тусан, тя видя снимка на Бил в „Хералд Трибюн“. Статията бе посветена на предстоящите избори в САЩ и участието му в надпреварата за Сената. Статията беше много ласкава. Изабел седна и се загледа в снимката. Бил изглеждаше добре. Не можеше да определи точно, но сякаш той стоеше сред група мъже, а до него беше кандидатът, за чиято кампания работеше Бил. В статията дори се споменаваше накратко за катастрофата в Лондон, за малко не завършила фатално, и за забележителното му възстановяване и завръщане в политиката, където позициите му бяха по-силни от всякога. Макар че не пишеше, че той отново може да ходи или да тича на дълги разстояния, статията потвърждаваше казаното от Бил, когато я излъга, че може да ходи. Създаваше впечатлението, че той е съвсем добре и с напълно възстановено здраве. Накрая, след като я гледа в продължение на два дни и се измъчва, тя захвърли вестника.

Софи тъкмо се бе върнала в училище след уикенда в Тусан, когато Изабел видя Бил по Си Ен Ен. Той присъстваше на четене в Сената във Вашингтон, седнал на една дълга маса, докато говореше пред комисията по отпускане на средства. Обсъжданията й се струваха изключително технически и скучни, но тя се загледа в екрана като хипнотизирана в момента, в който го видя. През този ден й беше особено тежко заради смъртта на Теди и накрая се беше отказала да се опитва да се разведри. Легна си и включи телевизора, за да се разсее. Не можеше да откъсне очи от него, докато той говореше разпалено и жестикулираше, а после се обърна точно срещу камерата и Изабел имаше чувството, че говори само на нея.

— Ах, ти, негодник такъв! — промълви тихо тя.

Искаше да може да му пожелае всичко хубаво в новия живот със Синтия, но не можеше. Все още я болеше непоносимо от решението му. Все още помнеше всяка негова дума, когато й каза, че всичко между тях е свършено. Не заслужаваше да постъпи така с нея, обичаше го толкова много, бяха така щастливи. Изабел се измъчваше от завладелите я спомени, когато в края на речта камерата се отдръпна и тя видя как го изкарват от залата. Изабел остана с отворена уста. Бил й каза, че е възстановил напълно способността си да ходи, а от това, което сега виждаше, ставаше ясно, че той продължава да е прикован към инвалидния стол. Но защо? Защо й каза, че ходи, щом не беше така? Защо му беше да лъже? Докато го гледаше как напуска залата, махайки към няколко души от множеството, тя си спомни думите му в болницата. Той й беше намекнал мрачно, че ако не може да проходи отново, няма да останат заедно, за да не се превърне в бреме за нея. Никога не го каза направо, макар че тя разбра подтекста, но го отдаде на депресията. Тогава не му повярва и си помисли, че той драматизира, но сега изведнъж се замисли дали той не е имал още тогава такова намерение. Още чуваше съвсем ясно думите му. Досега не се беше замисляла, защото вярваше, че той отново ходи. Внезапно си помисли дали не я беше излъгал и за всичко останало.

Тя седна в леглото си и остана така дълго време, чудейки се какво да направи, как да разбере какво е станало. Искаше й се да хване слушалката и сама да го попита, но ако той искаше тя да узнае истината, щеше да й я каже, вместо да я лъже. Тя отметна завивките, стана и започна да крачи из стаята, докато телевизорът продължаваше да бръмчи монотонно. Тя го изключи, за да може да мисли по-ясно, и погледна часовника си. Във Вашингтон беше обяд, а в Париж — шест вечерта. Тогава й хрумна една идея. Изтича в кухнята и грабна телефона.

Набра номера на справки във Вашингтон, поиска номера на офиса на Бил и го получи светкавично. Не беше напълно сигурна какво ще направи, но когато отсреща се обади делови глас, тя поиска да я свържат с асистентката на господин Робинсън. На телефона се обади мъжки глас. Тя обясни, че господин Робинсън я насърчил да се обади във връзка с комитета й за ограмотяване на децата от Юга и тя веднага усети как асистентът наостри слух. Изабел знаеше, че грамотността в цяла Америка е от голямо значение за Бил и той насърчаваше кандидатите си да прегърнат тази полезна кауза.

— Разбира се — отвърна асистентът, с което потвърди уместността на хрумването й.

— Надяваме се, че той и съпругата му ще посетят нашето мероприятие през декември. Искаме да я поканим за почетен председател.

Отсреща настъпи кратка пауза и Изабел се размърда напрегнато, надявайки се да е познала.

— Убеден съм, че господин Робинсън ще приеме с удоволствие. Ще проверя програмата му, щом ми кажете точната дата, но се опасявам, че… ааа… госпожа Робинсън няма да може да стане почетен председател. Или всъщност тя би могла, но… те са разведени. В действителност — добави притеснено той, — тя ще се омъжва през следващия месец. Сигурен съм, че ще прояви интерес, ако предпочитате, говорете с нея. Ще ви дам номера й, в случай че искате да й се обадите. В противен случай господин Робинсън ще бъде заинтересуван да председателства проявата ви, ако ми изпратите плана си и ми съобщите дата.

— Много добре. Още днес ще ви изпратя подробностите.

Ръката на Изабел, с която държеше слушалката, трепереше. Тя затвори очи. Бил я беше излъгал. Той и Синтия не бяха заедно, той не можеше да ходи и сега тя беше сигурна в мотивите за постъпката му. Беше я освободил за нейно добро, заради някаква напълно смахната идея, че й го дължи, защото я обича. Или може би вече не я обичаше… но две неща бяха абсолютно сигурни — той вече не беше женен за Синтия и продължаваше да е в инвалиден стол.

— Много ви благодаря — промълви тя.

— Бихте ли ми казали отново датата?

— Дванадесети декември.

— Ще го включа в програмата му и ще говоря с него.

— Благодаря ви.

— Името ви? Съжалявам… но не го чух…

— Няма нищо. Сали Джоунс.

— Благодаря ви, госпожо Джоунс. Благодаря, че се обадихте.

Изабел седна на леглото и не помръдна много дълго, обмисляйки каква да е следващата й стъпка. Тя остана да седи, като си мислеше за него, сигурна повече от всякога какво е направил и защо. Имаше усещането, че нещата са се развили светкавично, но този път, вместо да пожелае смъртта, както през последните месеци, тя се почувства отново жива.

Към полунощ, след неколкочасов трескав размисъл, тя знаеше какво трябва да направи. Вдигна слушалката и си направи резервация за полета през следващия следобед. Изборите бяха след четири дни и моментът, който беше избрала, вероятно беше крайно неподходящ, но тя не можеше да чака. Щеше да лети с полета в два часа на следващия ден, после се обади на Софи, за да й каже, че ще замине за Вашингтон за няколко дни.

— Защо? — изненада се тя, но се зарадва.

От месеци майка й не проявяваше никакво желание за живот, беше тъжна и толкова отчаяна, особено след смъртта на Теди, затова прие с облекчение желанието й да замине някъде.

— Ще се видя с един стар приятел — обясни Изабел.

— Познавам ли го? — попита Софи, опитвайки се да разбере какво става.

Майка й се държеше много странно. Изглеждаше едновременно възбудена, щастлива и изплашена.

— Бил Робинсън. Миналата година катастрофирахме заедно — поясни предпазливо Изабел и Софи се усмихна на обяснението.

— Знам, мамо. Той се държа много мило с мен, когато те посетих в болницата. Има две дъщери и приятна съпруга.

— Почти е така. — Без съпругата.

— Той много те харесва — невинно сподели Софи и Изабел се усмихна.

— Аз също го харесвам. Ще се обадя да ти кажа къде съм отседнала и кога ще се прибера. Грижи се за себе си, миличка. Скоро ще се върна.

— Не бързай да се връщаш. Няма да си дойда преди Коледа. Приятно прекарване.

— Благодаря — каза Изабел и затвори.

Тази нощ тя не мигна, а на другия ден тръгна към летището още в единадесет. Трябваше да е там на обяд. По време на полета едва се сдържаше. Нямаше представа как ще го види или какво ще му каже. Навярно той щеше да се разгневи, че го е разкрила и проследила. Ако е искал да е с нея, казваше си тя, щеше да го е направил. Той съвсем ясно й беше показал какво иска, спореше сама със себе си тя през целия полет над Атлантика, но грешеше. Там беше цялата работа. Решението му беше абсолютно погрешно. Не трябваше да постъпва така, не трябваше да се жертва. Тя не даваше пукната пара, дали той можеше да ходи, освен заради самия него, но не и заради себе си. Сега й оставаше единствено да го открие и да му го каже, но знаеше, че няма да е лесно. Той беше много упорит мъж. Тя си спомняше съвсем живо многобройните му възражения за брака на Джо и Джейн.

Когато самолетът кацна на летище „Дълес“, Изабел затвори очи и мислено се помоли той да я послуша. Нямаше представа дали ще го стори, но тя беше решена да опита на всяка цена.

В джоба си носеше адреса на офиса му и треперейки от ледения въздух тя се качи в таксито и каза на шофьора да я закара в хотел „Четири сезона“ в Джорджтаун, където имаше резервация. Сега й оставаше само да разбере къде е той.