Даниел Стийл
Целувката (16)

16.

След като Бил напусна живота й, дните на Изабел сякаш станаха безкрайни. Нито началото, нито краят, нито която и да било част от деня й носеше някакво облекчение. Тя се грижеше за Теди както винаги, но сега самата тя приличаше на болна. Не се хранеше, не спеше, почти не говореше, макар че се стараеше заради Теди. Чувстваше се захвърлена в дълбока пропаст, където нямаше нито слънце, нито светлина. Жадуваше да чуе гласа на Бил, но нямаше вече дори къде да му се обади. Знаеше, че е във Вашингтон и се питаше дали Синтия е при него. Но където и да се намираше, той вече не й принадлежеше и никога нямаше да й принадлежи. Той беше временен дар в живота й и тя изпитваше благодарност за времето, прекарано с него. Само че болката от загубата му беше толкова остра, че тя всекидневно се питаше дали ще я преживее. Загубата на Бил беше много по-тежка от травмите при сблъсъка с автобуса. Този път беше пострадала душата й.

Дори Гордън забеляза промяната в нея през малкото време, прекарвано в къщата. Чудеше се дали влошеното й здраве е свързано с катастрофата. Когато Софи се върна от университета и я видя, се ужаси. Изабел имаше вид на умираща.

— Болна ли си? — попита накрая Гордън една сутрин на закуска.

Тази нощ беше спал в къщата. Той продължаваше да си мисли, че Изабел не знае за честите му отсъствия нощем. Изабел беше отслабнала толкова много, че дрехите висяха по нея повече, отколкото след изписването й от болницата.

— Не се чувствам добре. Имам мигрена — обясни тя, за да оправдае сивия цвят на лицето си.

Тя също го виждаше, но някак си вече не можеше нито да спи, нито да яде.

— Може би състоянието ти отново се влошава впоследствие травмите от катастрофата — предположи той, проявявайки нещо като загриженост. — Искам да отидеш на лекар. — От месеци това беше първият знак на внимание от негова страна. — Следващата седмица ще пътувам и мисля, че трябва да се прегледаш, преди да замина.

Изабел се питаше дали той заминава с Луиз. Отдавна се беше досетила, че миналото лято, докато тя е била в болницата с Бил, той вероятно е прекарвал цялото си време с Луиз. Нейното отсъствие му е дошло като божи дар, в което не се и съмняваше. Това, че не се върна да я види в болницата, нямаше нищо общо с нея, с Бил или с гнева му от станалото, а с връзката му с Луиз и времето, което той предпочиташе да прекарва с нея. Изабел не се интересуваше. Това беше просто факт от живота им явно от години.

— Къде заминаваш? — попита тя, опитвайки се да изглежда заинтригувана, но не беше.

Нищо, свързано с него, не я интересуваше вече. Оставаше й единствено да се грижи за Теди и се радваше, че Софи ще се върне вкъщи за няколко дни.

— На среща с клиенти в Южна Франция. — Изабел беше сигурна, че „клиентът“ е Луиз, но разбира се, не попита. — Искам още днес да се обадиш на лекаря — напомни й той, преди да излезе, но тя не го направи.

Знаеше какво й има. Сърцето й беше разбито и това нямаше нищо общо с катастрофата от миналата година. Точно една година беше изминала оттогава. Трудно й бе да повярва, че Бил вече не беше част от живота й. Напоследък все по-често й се щеше да е умряла тогава. Щеше да е много по-лесно за нея, отколкото да се мъчи сега. Тя се питаше дали болката някога ще стихне. Всеки следващ ден беше по-лош от предишния. Нямаше какво да очаква, какво да желае, на какво да се надява, в какво да вярва вече — нямаше никаква вяра, че животът може да й донесе нещо добро. Бил беше отнесъл всичко това със себе си и не й остави нищо, освен спомени и скръб. Обичаше го и винаги щеше да го обича. Тя беше като животно, загубило партньора си, което търси тихо място, където да умре.

— Мамо, какво става с теб? — попита я Софи с разтревожен вид, когато се срещнаха пред стаята на Теди.

— Нищо, мила. Просто съм изморена.

Видът й беше ужасен и всички го виждаха. Софи и сестрата на Теди, Марта, разговаряха за това същия следобед. Теди каза, че тя се е разболяла, след като са й се обадили, че е починал неин приятел. Другите обаче се досещаха, че причината се корени някъде много по-дълбоко и сериозно се притесняваха не само за здравето й, но и за живота й.

Когато Гордън се поинтересува как е минал прегледът, тя каза, че лекарят не е открил нищо обезпокояващо. Тя дори не си направи труда да му се обади. Гордън нямаше да провери.

На Гордън обаче му мина през ума, че силна емоционална болка, нещастна любов или разбито сърце можеха да са причина за състоянието й. Предупредителният звън в главата му го накара да се сети за Бил, но той отхвърли идеята на мига. Тя не би се осмелила да поднови връзката си след предупреждението му. Само че той не можеше да предположи колко силна бе любовта й към Бил и що за човек беше тя.

На следващия ден Гордън замина напълно спокоен за Южна Франция. Номерът, който остави, беше на хотел „Кап“. Щеше да отсъства три седмици. Изабел не го попита нищо друго. Посрещаше отсъствията му с чувство на облекчение. Така не се налагаше да се извинява, че й е лошо или да обяснява защо изглежда зле. Много по-лесно й беше да е сама.

Когато се върна след три седмици, той я завари още по-зле. Гордън беше почернял и пращеше от здраве, докато тя имаше вид на смъртно болна. Тя и Теди изглеждаха еднакво измъчени. Софи се разплака пред него, когато заговориха за състоянието на майка й. Гордън каза, че майка й е ходила на лекар преди няколко седмици и прегледът е показал, че е добре. Не искаше да знае нищо повече, нито да се изправи пред възможността да има още един инвалид в къщата.

През август Гордън замина отново на продължително пътуване по работа в Италия и Испания. Софи беше в Бретан при приятели. Изабел беше доволна да е сама с Теди. Четеше му и правеше усилия да се държи заради него, но не си представяше, че някога отново ще бъде предишната жена. По-лесно бе преживяла катастрофата, отколкото загубата на Бил. Всяка сутрин се събуждаше с мисълта за него и си пожелаваше да е мъртва.

Точно по време на отсъствието на Гордън и Софи, Теди хвана коварен летен грип. В началото само гърлото му изглеждаше възпалено, но после инфекцията слезе светкавично към гърдите му. Температурата му се покачи рязко и лекарят му предписа антибиотици, за да овладее инфекцията. Но температурата продължи да се покачва и нищо от онова, което правеха Изабел и сестрата, не можа да я свали. На третия ден той едва дишаше. Дори лекарят се разтревожи, че организмът му не се повлиява от лекарствата. В края на следващите два дни той вече имаше пневмония. От лошо, състоянието му главоломно се промени на критично. На петия ден от болестта лекарят го изпрати в болница и Изабел го придружи. Помисли си дали да не се обади на Гордън, но реши да не го занимава. И без това той никога не се интересуваше от страданията на Теди. Те бяха нейна грижа.

— Ще умра ли? — попита я Теди с огромните си блеснали очи.

Изабел го погали по главата и смени мокрите кърпи на челото и китките му. Сестрите й бяха благодарни за помощта.

— Разбира се, че не. Само че трябва да се оправяш по-бързо. Този глупав вирус трябва вече да те остави.

Само че температурата му беше четиридесет градуса. На другия ден Изабел се обади на Гордън.

— Не знам какво му е. Някакъв вирус, но той е много зле. — Гласът й звучеше още по-изнемощял отпреди и видът й беше още по-лош.

— Той винаги е много зле — отбеляза с раздразнение Гордън.

Той беше в Тоскана и Изабел не можеше да си представи по каква работа се намира там. Несъмнено беше на някоя от почивките му с Луиз, но Изабел изобщо не се вълнуваше.

— С нищо не мога да помогна оттук.

— Помислих се, че ще искаш да знаеш — отвърна тя, питайки се защо изобщо си направи труда да му се обади. По-скоро беше проява на възпитание, отколкото молба за помощ.

— Обади ми се, ако състоянието му наистина се влоши.

„И тогава какво щеше да направи — помисли си Изабел. — Ами ако почине, тогава да му се обаждам ли? Още едно бреме за Гордън.“

Тя обаче замълча.

Изчака още два дни, после позвъни на Софи. Теди не беше на себе си и тя се опитваше да му говори, обезумяла от тревога. Слагаха му интравенозно антибиотици, но белите му дробове работеха все по-зле, а лекарят се тревожеше и за сърцето му. Изабел изведнъж си помисли с ужас, че това може би е моментът, от който винаги се беше страхувала. За разлика от баща си, Софи дойде още същата вечер от Бретан. Двете седяха цяла нощ край леглото му, без да мигнат, като всяка го държеше за ръка, докато той се унасяше от температурата и бълнуваше несвързано.

Когато се събуди на сутринта, най-накрая се беше успокоил. Денят беше горещ и задушен. Теди гореше целият, но не спираше да повтаря, че му е студено. До вечерта не каза нищо повече. Лекарят дойде и си отиде, сестрите проверяваха състоянието му, а късно вечерта лекарят каза на Изабел, че нещата не вървят на добре. Детето се влошаваше.

— Какво искате да кажете?

— Тревожа се за сърцето му. Няма да издържи на голямото напрежение. Здравето му е много разбито.

Тя вече го знаеше, но се побъркваше от мисълта, че лекарите са безсилни да му помогнат.

За неин ужас те прекараха още една седмица така, като Теди се мяташе между живота и смъртта. Софи и Изабел вече бяха полумъртви от изтощение. Изглеждаха почти толкова зле, колкото и Теди. Изабел беше ужасена, че Гордън не се обажда да провери как е Теди, след като му се бе обадила преди две седмици. Предполагаше, че е решил, че Теди се е оправил. На третата седмица Теди изпадна в безсъзнание. Получи няколко пристъпа и пневмонията се влоши. Изабел не можеше да повярва, че той издържа толкова дълго. Тя излизаше да поседи в коридора и плачеше, после се връщаше отново край леглото му. Същата вечер тя позвъни на Гордън.

Точно както беше предположила, той бе решил, че детето е добре и се изненада да чуе, че Теди е в критично състояние.

— Не знам дали ще искаш да се прибереш.

— Мислиш ли, че трябва?

Идеята не събуди ентусиазъм у него, но гласът му звучеше загрижено. Положението беше много по-лошо, отколкото очакваше.

— Ти решаваш. Той е много зле.

Вече втори ден не беше идвал в съзнание, но в пет сутринта отвори очи и се усмихна на майка си и сестра си. Двете заплакаха от облекчение, защото го приеха за обнадеждаващ знак. Сестрата обаче каза, че през нощта температурата му се е покачила още повече — наближаваше почти четиридесет и два градуса. Въпреки това Теди можеше да говори. Този път, когато лекарят го прегледа, поклати глава и им каза, че сърцето му няма да издържи. Цял живот Изабел се беше страхувала от този момент и сега той настъпи. Опустошена, тя остана странно спокойна и зачака със сина си да види какво им готвеше съдбата.

Теди говореше съвсем разбираемо и й държеше ръката. Изабел го целуна по бузата и усети колко е суха и гореща, преди да я намокри със сълзите си. Не можеше да престане да плаче.

— Обичам те, малкото ми момченце.

Той винаги бе бил толкова любящ към нея, толкова търпелив и сладък. Беше страдал през целия си живот, но никога не се оплака. И сега не се оплакваше. Само държеше ръката й и ту се унасяше, ту се събуждаше. Изабел изпита неудържимо желание да се вкопчи в него, да го задържи далеч от бездната, над която се носеше душата му. Не можеше да понесе мисълта, че ще го загуби, но не беше в състояние да направи нищо, за да го спаси.

В този момент той я погледна и се усмихна:

— Аз съм щастлив, мамо — тихо изрече, после се обърна към сестра си: — Обичам те, Софи.

И тогава, както те го държаха за ръцете, от устните му се отрони едва забележима въздишка и него вече го нямаше. Освобождаването на душата му от тялото, което го измъчваше през целия му живот, беше мирно и просто. Изабел го прегърна и заплака. Софи ги гледаше и хлипаше, после двете се прегърнаха. Теди беше красив като ангел, легнал в леглото. Двете го прегърнаха и целунаха за последен път, после излязоха тихо от стаята.

Навън беше горещ летен ден и когато Изабел излезе на улицата, тя се почувства изгубена. Не можеше да повярва, че той ги беше напуснал. Беше невъобразимо, немислимо и непоносимо. Той изглеждаше толкова умиротворен. Знаеше, че ще запомни завинаги това изражение на лицето му. Изабел стоеше на улицата, плачеше и прегръщаше дъщеря си. Софи на свой ред се бе вкопчила в нея.

Двете махнаха на едно такси и се прибраха вкъщи, където Изабел отново избухна в сълзи при вида на стаята му. Той наистина беше като Малкия принц на Сент Екзюпери, а сега беше отишъл в собствения си свят, откъдето никога нямаше да се върне. Донесе й толкова много радост през краткия си престой на земята.

Изабел направи на Софи чаша чай, после с учудващо спокойствие се обади на Гордън. Новината го смая. Каза, че ще се върне до вечерта. Не заплака, нито й каза колко съжалява, просто затвори, без да каже почти нищо. Изабел си помисли да се обади на Бил, но нямаше смисъл, той вече не беше до нея, не познаваше и момчето. Тя знаеше, че трябва да остави Бил да живее живота си. Чувстваше, че вече няма право да му се обажда и да му се натрапва.

Двете със Софи отидоха същия следобед до погребалното бюро и уредиха погребението. Избраха семпъл бял ковчег, Изабел поръча цветя — момини сълзи и бели рози. На погребението нямаше да има други хора, освен тях и медицинските му сестри. Той никога не беше ходил на училище, нямаше приятели. Изабел беше водила много затворен живот през тези години. Те бяха единствените хора, които го познаваха и обичаха. Изабел не можеше да си представи какво ще прави без него. Той беше не само животът и душата й, но и нейното основно занимание. Изабел не спираше да плаче тихо. Софи беше неутешима. Гордън пристигна от Рим късно вечерта, мрачен и унил.

На следващия ден той придружи Изабел и Софи в погребалния дом. Изабел беше поискала ковчегът да е затворен. Не можеше да понесе да го гледа такъв, макар че Теди беше хубав дори и в смъртта си. Гордън каза, че не иска да го вижда, което беше разбираемо за Изабел. Той никога не бе понасял крехкостта и болнавостта на Теди и въпреки че беше негов баща, почти не го познаваше. Цял живот беше отказвал да го опознае, а сега беше твърде късно.

Тримата седнаха да вечерят заедно в трапезарията. Изабел не продума. Говореха само Гордън и Софи. Никой не спомена Теди — беше още прекалено болезнено.

След вечерята Изабел отиде в стаята си, легна на леглото, без да е в състояние да мисли за нещо друго, освен за детето, на което беше дала толкова крехък живот. Той беше като пеперуда, пребивавала за малко около тях и отлетяла далеч. Изабел изпитваше благодарност, че изобщо бе имала възможността да го обича и да го познава.

Погребението се състоя в параклиса на тяхната църква. Погребалното слово беше написано от свещеник, който не познаваше Теди и произнасяше неправилно името му. Изпращането на ковчега до гробището почти съкруши Изабел, която не можеше да понесе да го остави там и понечи да се хвърли заедно с него в гроба. Тя докосна стотици пъти ковчега, преди да си тръгне и взе една от нежните бели рози, за да я запази за спомен между страниците на някоя книга. Чувстваше се сякаш потъва в дълбока вода или излиза от кома. Тя нямаше представа, колко зле изглеждаше, когато се прибра вкъщи. Едва дишаше и се движеше. Всеки миг беше непоносимо мъчителен.

Гордън влезе в стаята й късно същия следобед и се намръщи, когато погледна надолу към нея. Тя лежеше на леглото, а лицето й беше мраморнобяло.

— Не знам какво ти има — поде той, по-скоро раздразнен, отколкото загрижен. Започваше да не понася присъствието й. — Изглеждаш така, сякаш днес трябваше да погребем теб, вместо Теди. Какво става, Изабел?

— Току-що загубих сина си — погледна го тя с очи, пълни с отчаяние.

— Аз също, но ти изглеждаш така от два месеца.

— Така ли? Съжалявам — извърна лице тя. Искаше й се да го няма.

— За Софи е много тежко да те гледа в този вид.

— На мен ми е много тежко, че загубих сина си — промълви с равен тон тя.

— Това се очакваше да се случи — напомни й той, — макар да знам, че за теб е голям шок, особено след пораженията, които организмът ти понесе след катастрофата. — Той започваше да мисли, че тя никога не се бе възстановявала.

Докато го гледаше, Изабел остана поразена. Колко спокойно и безразлично бе държанието му! Никой не би повярвал, че той току-що е загубил сина си. Имаше вид на посетител в къщата, отколкото на член на семейството и определено не на баща на момчето.

Той погледна с любопитство съпругата си и й зададе странен въпрос:

— Какво възнамеряваш да правиш сега?

— С какво?

„Със стаята на Теди? С живота си? С дрехите му?“ Тя не можеше дори да понесе мисълта за това.

— През последните петнадесет години се занимаваше само с Теди. Не можеш просто да се погребеш с него сега.

Защо не? Тя обаче не го изрече гласно. С малко късмет — помисли си тя — можеше наистина да умре. След загубата на Теди и Бил почти нямаше за какво да живее, освен заради Софи.

Следващите думи на Гордън я поразиха.

— Мисля, че ще е добре за теб да отидеш със Софи в Гренобъл, когато тя се върне отново на училище след две седмици. Наистина мисля, че идеята е отлична. Имаш нужда да излезеш от тази къща най-накрая и ще ти се отрази добре да си край нея.

Изабел мигновено прозря, че той я заточава в провинцията, за да остане с Луиз. Планът беше толкова прозрачен и смъртта на Теди беше удобно оправдание. Гордън беше направо гениален.

— Шегуваш ли се? — почти се изсмя в лицето му тя. Изглеждаше загрижен, но в същото време отчаяно искаше тя да се махне. Сигурно беше ужасен, че щом го няма Теди да ангажира вниманието й, тя можеше да поиска отново да заеме полагащото й се място като негова съпруга. — Какво, за бога, смяташ, че ще правя там? Убедена съм, че Софи няма да позволи, и с право, да й се мотая из краката. — Това беше последното нещо, което Изабел би искала да прави сега.

— Е, не можеш само да се излежаваш — заяви с раздразнение той.

— Това ли си мислиш, че правя? — Разговорът им излизаше от контрол.

На Изабел й беше дошло до гуша от преструвките и претенциите, с които й излизаше толкова много години и нямаше да се остави този път да я отпрати под претекст, че трябва да е със Софи. Тя се чувстваше опустошена от смъртта на Теди и нямаше да допусне да се превърне в бреме за дъщеря си, докато скърби за него. Имаше повече разум и достойнство, отколкото той предполагаше. Освен това беше твърде умна, за да не прозре тайните му намерения.

— Нямам представа с какво друго се занимаваше — подхвърли злобно той, — освен да се грижиш за това дете.

— Това дете беше твоят син, който вече е мъртъв. Имай малко уважение. Заради него. И заради мен. — За първи път тя се осмеляваше да му говори по такъв начин.

— Изабел, не ми казвай как да се държа! Ако си спомняш, миналата година около катастрофата проявих голямо търпение към лошото ти поведение. Няма да търпя повече глупости от твоя страна!

— Така ли? — възкликна Изабел с опасни искрици в очите. Той беше преминал границата на търпимостта й, при това с удивителна бързина. — И какво е било поведението ми?

— Много добре знаеш за какво ти говоря. Проявих търпение към аферата ти с Бил Робинсън. Имаш късмет, че не се разведох с теб.

Оръжията бяха извадени. Но за първи път, загубила толкова много в живота си, Изабел вече не се страхуваше от него. Със смъртта на Теди, Гордън беше загубил властта си над нея. В момента със сигурност, а може би завинаги.

— А ти имаш късмет, че се примирявах с начина, по който се отнасяше с мен през последните двадесет години и потресаващия начин, по който се отнасяше към сина си.

Двамата се бяха вкопчили в битка на живот и смърт, Изабел не очакваше, че този разговор ще бъде проведен толкова скоро след смъртта на Теди, но беше готова за него. Помнеше какво й каза Бил последния път, за съхраняването на оръжията до момента, в който Гордън ще я нападне отново, което той накрая и направи. В деня на погребението на Теди. Това беше проява на ужасяваща жестокост и неуважение, но от него можеше да се очаква всичко.

Гордън я погледна така, като че ли искаше да я зашлеви, но не посмя.

— Няма да търпя такова държание от теб! Ако не внимаваш, Изабел, ще се озовеш с куфара си на улицата!

— Вече не ме е страх от теб, Гордън! — Тя нямаше какво повече да губи. Вече не трябваше да закриля Теди и не я беше грижа, дали Гордън ще я изхвърли на улицата. За нея това би било благодат, ако той все пак го направеше. — Изобщо не ме е страх!

Гордън виждаше, че тя наистина го мисли.

— И къде ще отидеш, когато те изхвърля оттук? — процеди той.

Изабел изглеждаше забележително спокойна и когато погледите им се срещнаха, тя не отклони своя.

— Навярно ти и графиня Дьо Лин ще бъдете така мили да ме настаните в апартамента ви на улица „Бак“? Предполагам, че като ме „изхвърлиш“, тя ще дойде тук при теб? — произнесе благовъзпитано Изабел и Гордън изрева гневно.

Звучеше като ранен лъв и когато се приближи към нея, всяка пора на лицето му се виждаше. Толкова беше ядосан, че чак трепереше.

— Не знаеш какво говориш! — изкрещя той, слисан от чутото.

Не беше очаквал подобен удар и за момент това го изкара от равновесие.

— Може би не знам, но както изглежда, половин Париж знае и е знаел в продължение на десет години. Тя позвъни тук по погрешка на Нова година. Струва ми се, че беше пияна, но ми отвори очите за онова, което трябваше да видя отдавна. Затова не ми говори за Бил Робинсън, Гордън. Той няма нищо общо.

— Още ли присъства в живота ти?

Той нямаше право да знае, но тя му каза. Гордън беше смаян, че тя знаеше за Луиз, без да му е споменавала нищо.

— Не. Но предполагам, че графинята присъства в твоя. Били сте заедно в Италия, познах, нали? — Макар че не би го признал пред Изабел, предположението й беше вярно и много хора знаеха за това. — Научих, че тя няма да се ожени за теб, докато съпругът й е жив. Сигурно ти е трудно. Как възнамеряваше да постъпиш тогава с мен, Гордън? Как планираш да се отървеш от мен, освен с изпращането ми в Гренобъл при Софи?

— Ти си луда! Умът ти се е размътил от загубата на сина ти. Няма да слушам подобни брътвежи.

Гордън като че ли се канеше да излезе. Не искаше да чуе нищо повече от нейната уста.

— Не — невъзмутимо отвърна тя. — Сърцето ми е разбито, но не съм луда. Макар че трябва да съм била, щом не съм видяла какви си ги вършил през тези години. Ти дори не спеше с мен, а аз бях прекалено глупава, за да си дам сметка, защото ти непрекъснато ме тероризираше. Е, това време мина!

— Махай се от къщата ми! — изрева той, разтреперан от ярост.

— Ще се махна, но не и преди да съм готова. Междувременно ти предлагам да останеш при нея.

Гордън излезе с гръм и трясък от стаята й и миг по-късно затръшна входната врата. Сцената беше невероятна. Изабел изведнъж осъзна, че Гордън я беше напуснал, но това дори не я интересуваше. Като че ли загубата на Теди я беше разкрепостила най-накрая. Тя загуби толкова много, когато Бил и Теди напуснаха живота й, че нямаше какво друго да губи, освен Софи. С напускането си, Гордън я беше освободил от нещастието и лъжите, които стояха между тях прекалено много години.

— Какво ти каза той, мамо? — попита тихо Софи.

Изабел не беше разбрала кога Софи е влязла в стаята. Изплашена, тя дойде след шумното излизане на баща й. Никога досега не ги беше чувала да се карат така.

— Нищо важно — отвърна Изабел и седна на леглото. Вътрешно трепереше, но в същото време изпитваше облекчение.

— Важно е — настоя Софи. — Мамо, той се държи ужасно с теб. Той е мой баща и го обичам, но не искам да те измъчва повече по този начин.

Беше възмутително, особено днес, след погребението на Теди.

Като гледаше дъщеря си, Изабел изведнъж осъзна случилото се.

— Той ми каза да се изнеса от къщата — каза тя, необяснимо сдържана и спокойна, докато го изричаше.

Софи имаше право да знае какво става.

— Трябва ли да го правиш? — попита с широко отворени очи Софи и Изабел се замисли.

Софи изглеждаше ужасена, но Изабел не беше. Тя беше необяснимо спокойна.

— Предполагам, че се налага. Къщата е негова.

Бракът им приключи в деня на погребението на Теди, което беше някак естествено. Най-после беше сложен край.

— Къде ще отидеш? — В очите на Софи плуваха сълзи.

— Предполагам, че ще си намеря апартамент. Трябваше да го сторя много по-отдавна, но не можех да се грижа за Теди без неговата помощ.

Софи кимна.

Изабел разбра, че всичко около нея е свършило. Беше загубила толкова много — Теди, Бил, дома си, брака си — всичко, което беше познавала, обичала, ценила, на което бе разчитала, в което бе вярвала. Нямаше какво друго да прави, освен да започне отначало.

Тя погледна към дъщеря си. Софи се приближи и двете се прегърнаха, без да говорят.

Именно Теди я освободи най-после от Гордън. Теди, който я беше хванал за ръка и я беше отвел. Бил не успя да го направи и пръв си отиде. Тя никога не би имала куража да го направи сама. Но Теди, освобождавайки се от тленното си тяло, което представляваше цяло изтезание за него, най-накрая освободи майка си от живота, който я измъчваше. Тя почти усещаше присъствието му край себе си, щастлив от онова, което беше сторил. След всичко, което тя бе направила за него през тези петнадесет години, това беше неговият прощален подарък. Най-сетне тя беше свободна.