Даниел Стийл
Целувката (14)

14.

Когато Оливия и Джейн дойдоха на другия ден, те бяха силно развълнувани да го видят и веднага установиха, че изглежда добре. Той ги разведе из сградата и около нея, запозна ги с някои от хората, които познаваше от предния ден, а после намериха тихо местенце и седнаха на въздух. Навън беше топъл септемврийски следобед. Момичетата изглеждаха добре и бяха щастливи. Имаха много за разказване, говориха за майка си, казаха му, че им липсва и много искат той да се върне у дома. И двете не можеха да приемат развода, но училищните им занимания ги разсейваха.

По-късно следобед отидоха да хапнат хамбургери в закусвалнята преди тръгване и там се натъкнаха на Джо. Бил ги запозна и те очевидно веднага си допаднаха. Оливия познаваше негов съученик от Минеаполис. Джо се поинтересува от мнението на Джейн за Нюйоркския университет, където имаше намерение да следва право. Тя му каза, че там много й харесва и разговорът продължи все така оживено, без да се налага Бил да го поддържа. Джо също си взе хамбургер и тримата не спряха да говорят. Това, че Джо беше в инвалиден стол сякаш не им правеше впечатление. Никой не го забелязваше, нито обръщаше внимание. Докато отиваха към стаите им Оливия вървеше до баща си, а Джейн — край Джо. Той явно я хареса, защото я покани на кино заедно с неколцина негови приятели. Тя обясни, че има други планове и очевидно искрено съжаляваше, че не може да отиде. Каза му да й се обади някой път по телефона и обеща, че и тя ще се обажда. Двамата явно имаха много общо помежду си и Джо остана с тях почти до края, когато дискретно се сбогува и излезе, за да не пречи на семейната среща. Той беше разумен, добре възпитан, интелигентен и след като си тръгна, Бил сподели с момичетата, че го харесва.

— Много е приятен — съгласи се Джейн и Оливия се разсмя при думите й.

— Приятен е меко казано, той е като динамит!

Момчето изглеждаше страхотно и на Бил му се видя много забавен начинът, по който се възприемаха един друг младежите на тази възраст. Напомняха му на палави кученца.

Момичетата заминаваха още същата вечер при майка си. След като ги изпрати, Бил се върна в стаята си, където го чакаше Джо с притеснено изражение.

— Мога ли да те попитам нещо — започна несигурно той.

— Разбира се, Джо. Какво има? — Бил предположи, че ставаше дума за някой баскетболен мач.

— Исках да разбера дали… всъщност… исках да кажа…

Явно въпросът беше сериозен, защото това умно момче изведнъж загуби дар слово и се изчерви до корените на рижата си коса.

— Сериозно начало — пошегува се Бил. — Прилича ми на молба да ти заема колата си. Нямам такава, нито пък някой от нас е в състояние да шофира.

Джо Андрюс се засмя.

— Питах се дали имаш нещо против… — Пое си дълбоко дъх той и изрече: — Да се обадя някой път на Джейн? Ако не си съгласен, няма да й се обаждам. Тя може и да не иска да се вижда с мен… Исках да кажа… Знаеш… какво… имам предвид.

— Мисля, че идеята е страхотна. — В продължение на две години тя имаше приятел, когото никой не харесваше, но за радост на Бил те скъсаха миналата година и оттогава не бе имала друга връзка. — Доколкото знам, тя е свободна, макар че невинаги съм в течение на подробностите. Трябва сам да я попиташ.

— Тя ми каза, че мога да й се обадя и ми даде телефонния номер при майка й и в училището, но аз исках първо да те попитам.

Джо проявяваше уважение към него и Бил се трогна.

— Звучи ми обнадеждаващо — усмихна се той на момчето. — По-добре, отколкото сестрата на Хелена, нали?

— Ти шегуваш ли се? Дори не може да става дума за сравнение между тях. Джейн е страхотна! Имах предвид… Сестрата на Хелена е приятно момиче, но…

— Знам. Прилича на жаба.

— Не споменавай пред Хелена, че съм го казал. Сестра й е симпатична и е много умна.

По лицето му си личеше, че се притеснява Бил да не го издаде пред Хелена.

— Обещавам да си мълча. Поласкан съм, че Джейн ти харесва. Много се гордея и с двете си дъщери.

Джо разбираше причината. Оливия също му харесваше, но тя изглеждаше по-голяма и по-зряла, освен това се държеше по-сдържано. Той се чувстваше по-свободно с Джейн и му допадаше външността й.

— Може би ще й се обадя довечера.

— Това си е твоя работа — каза бащински Бил. — От сега нататък аз съм извън играта. Тя е голямо момиче.

Всъщност вълнуваше се, че това момче, което много му харесваше, е привлечено от Джейн. В това нямаше нищо лошо и за двамата. Тя имаше нужда от умен, свестен и мил човек до себе си, а той заслужаваше малко щастие след всичко, което беше преживял. Дори и за миг не му мина през ума, че те не си подхождат, понеже момчето е инвалид. В отношенията си с Изабел той беше на това мнение, но смяташе, че за Джо и Джейн няма проблем. Очевидното противоречие в схващанията му дори не му правеше впечатление.

 

 

Дъщерите му бяха доволни от посещението при баща си. И двете му се обадиха, преди да се върнат на училище на следващия ден. Джейн не спомена за Джо, така че Бил нямаше представа дали той й се е обаждал, но не искаше да си пъха носа в личния й живот. Синтия взе слушалката и попита дали може да го посети през седмицата. Бил се поколеба, после се съгласи. Нямаше нищо лошо да се видят. Все пак нали й беше казал, че се развеждат, за да си останат приятели. Не я беше виждал от два месеца, също като момичетата.

Два дни по-късно, във вторник, Синтия дойде за вечеря. Когато той я заведе в трапезарията, тя остана удивена. Хората наоколо се усмихваха и изглеждаха щастливи, без значение дали можеха да ходят или седяха на инвалидни столове, а някои лежаха на носилки в корита и с шини. Явно всички се познаваха и имаха за какво да си говорят. Досега не беше виждала място, в което кипеше такъв живот.

Хелена се спря, за да го поздрави и той представи Синтия като своя съпруга.

— Кое е това момиче? — попита след това Синтия. — Има невероятна външност.

— Тя е модел.

— Излизаш ли с нея? — попита тя и в очите й проблесна искрица ревност.

Бил се засмя:

— Тя е сгодена.

— Годеникът й е щастливец — отбеляза Синтия с облекчение.

— И аз това казвам — засмя се Бил.

Малко след това те отидоха в стаята му и си поговориха. Синтия изглеждаше спокойна, но когато стана дума за развода, помръкна.

— Нищо не е останало от нашия брак, Син. Знаеш това. — Бил беше нежен, но не отстъпваше.

— Не, напротив. Все още ни свързват много неща. Погледни ни сега. Говорим си с часове. Все още те обичам, Бил. Не можем ли да си дадем още една възможност?

— Нямам какво да ти дам — откровено призна той. — И аз те обичам, но горивото ми свърши отдавна. Винаги ще те обичам, но ако опитаме отново, мисля, че всичко ще се повтори. Ако се върна на работа и съм извън къщи през повечето време, ти се ще ядосаш и отново ще започнеше да я караш постарому. — Без да го казва, и двамата знаеха какво има предвид. Тя отново щеше да си намери любовник. — А ако не мога да работя повече, ще се мотая по цял ден из къщи, докато ти си живееш живота и този път аз ще бъда ядосаният. За мен ще е по-добре да съм сам. За теб също, докато срещнеш подходящия мъж.

— Ти беше подходящият мъж — произнесе с тъга тя. Не можеше да го убеди, че греши, но й беше тежко да го остави сам.

— Може би съм бил, а може би не. Ако съм бил, тогава бракът ни щеше да е наред.

— Тогава бях млада и глупава. Сега съм по-зряла.

— И двамата сме по-зрели, затова да се държим като зрели хора и при развода.

Тя замълча, после въздъхна. Нямаше съмнение, че той е взел решение. А щом веднъж го направеше, Бил никога не го променяше. Такъв си беше.

— Ами Изабел? — попита Синтия.

— Какво за Изабел? — Бил не искаше да говори за нея със Синтия. — Няма нищо за казване.

— Защо? — изненада се Синтия.

Бил несъмнено беше влюбен в Изабел и Синтия не можеше да повярва, че той ще я остави просто така. Питаше се дали Бил не е отчаян.

— Тя е омъжена. Аз съм тук. Ето така завърши всичко.

— Ти не си човек, който се предава лесно. Защо постъпваш по този начин? Тя не би могла да е щастлива с онзи айсберг, когото видях в Лондон. Струва ми се, че е голям негодник.

— Да, такъв е, но синът й е нелечимо болен. Вече ти казах. Тя не може да напусне Форестър, защото смята, че промяната ще се отрази много зле на момчето, освен това не може да го издържа сама. Вярвай ми, Син, много е сложно. Изобщо не подлежи на обсъждане. Нямам намерение да я натоварвам с моите проблеми. Тя заслужава нещо по-добро от това. Ти също.

Синтия го погледна внимателно.

— Това ли е причината да поискаш развод? — Тази мисъл я ужаси.

— Отчасти — искрено отговори той, — но има и други. Направих го заради себе си. За нейно добро е да стоя настрана от нея. Освен ако тук не стане някое чудо.

— Знаеш какво ти казаха в Лондон — смъмри го тя. — Чудо няма да стане. Няма да излезеш оттук на ролкови кънки, Бил. Не си причинявай това. Недей да храниш илюзии.

— Не храня. Съзнавам, че каквото и да постигна, все ще бъде по-добре от нищо. Само казвам, че докато съм в това състояние, аз нямам място в живота й.

— Тя знае ли го?

Синтия беше разстроена заради него. Това беше ужасна причина да се разделиш с човека, когото обичаш, много по-лоша от причините, поради които те се развеждаха. В известен смисъл той имаше право да иска развод, макар тя да не го признаваше пред него. Ако Бил решеше да се върне при нея, тя щеше да го приеме на мига. Обаче много добре знаеше колко безразлично се беше държала към него години наред. Чак сега беше разбрала какво беше изгубила. Само че за тях беше твърде късно.

— Тя знае ли защо искаш да скъсате? — Синтия съжаляваше и двамата.

Бил поклати глава.

— Тя дори не знае, че имам намерение да се оттегля от живота й. Но човек не може да поддържа една връзка до безкрай при тези разстояния, без да има възможност да вижда другия. Накрая ще се отчуждим един от друг. Аз ще остана тук много дълго. Тя си има свой живот. Ще го преживее някак.

— Аз не съм толкова убедена. Струва ми се, че тя няма на какво толкова да се опре в живота си. И още нещо, ти ще го преживееш ли? Защо изобщо трябва да се подлагаш на всичко това? Ако тя е свястна жена, каквато подозирам, че е, и ако ти си толкова луд по нея, състоянието ти няма да има никакво значение. Ти си по-добър от повечето мъже, стъпили на двата си крака. — Същото му бе казала и Хелена. — Любовта няма нищо общо с това.

— Може би няма. Но това съм аз. Никога няма да й го причиня. И без това тя няма да напусне Форестър, защото не може.

Синтия разбираше, че Бил се измъчва, но не може да излезе от омагьосания кръг.

Той остана смълчан дълго след като тя си тръгна. Защо всички омаловажаваха факта, че е прикован завинаги в инвалиден стол? Това не беше без значение за него. Знаеше също, че след време то ще има значение и за Изабел. Независимо от онова, което му каза Синтия, той отказваше да бъде за постоянно с когото и да било. Тя нямаше представа какво е да си в инвалиден стол. Бил знаеше, че тя не би се примирила с това. Накрая щеше да го намрази заради онова, което вече нямаше да бъде или да може да прави. Той никога не би поставил Изабел в подобно положение, дори ако това означаваше да я излъже или да й каже, че вече не се интересува от нея. Щеше да отиде в Париж да я види само ако можеше да слезе от самолета на собствените си два крака. Синтия обаче му напомни, че шансовете са нулеви.

 

 

Седмиците в рехабилитационния център се изнизаха неусетно за Бил. Той беше толкова зает, така уморен от изпълнението на упражненията и различните терапии така усърдно, че почти нямаше време да си поеме дъх.

Бил харесваше повечето от терапевтите, с които работеше. Те бяха умни, енергични и млади в по-голямата си част и бяха наистина загрижени за пациентите си. Още от самото начало Бил беше впечатлен от тях. Имаше само един, към когото изпитваше смесени чувства, и когато разбра, че има записан час при него, се почувства зле. Тя беше сексолог и се казваше Линда Харкорт. Още при първата им среща Бил й каза, че не се интересува и не иска да обсъжда никаква терапия с нея.

— Защо не? — попита тя и го погледна спокойно иззад бюрото си. Беше жена с приятен външен вид и интелигентно лице, приблизително на неговите години. — Имате намерение да се откажете от секса — попита с усмивка тя — или всичко е наред?

Бил си помисли дали да не я излъже, но нещо в открития начин, по който го гледаше, го възпря. Не искаше да обсъжда с нея несъществуващия си сексуален живот, но нещо у нея му подсказа, че ще й падне в очите, ако просто избяга. Бил не можеше да си обясни защо го беше грижа за нейното мнение, но по някаква неясна причина той държеше на него. Тя беше човек, който привличаше вниманието и предизвикваше уважение. Имаше вид на жена, която не би търпяла глупости и в същото време като повечето от лекарите в болницата, изглеждаше грижовна и сърдечна.

— От картона ви виждам, че сте женен — отбеляза с лекота тя. — Смятате ли, че съпругата ви ще иска да поговори с мен?

Тя беше почти сигурна, че сексуалните му способности са повлияни от травмите и ако той не желаеше да ги обсъжда с нея, може би жена му щеше да прояви желание. За мъжете беше съвсем типично да се притесняват да обсъждат потентността си в началото. Понякога разговорът със съпругата, ако имаше такава, бе по-лекият начин лекарят да се запознае с положението. Но Бил бързо поклати глава.

— Развеждам се — просто обясни той, затваряйки решително тази врата под носа й.

— Интересно. Катастрофата ли повлия за решението ви?

Бил погледна настрани и след известна пауза поклати отново глава.

— Всъщност не. Трябваше да го направим още преди много години. Катастрофата само даде началния тласък.

Следващият въпрос на лекарката беше съвсем директен.

— Имали ли сте полово сношение след катастрофата или опит за такова? — попита по същество тя и той се изненада от самия себе си, когато й отговори:

— Да.

От едносричния отговор не ставаше ясно как е преминало.

Тонът й беше внимателен, но не прекалено съчувствен. Тя беше професионалист, човек, стъпил здраво на земята, и нищо в изражението й не подсказваше, че го съжалява.

— Как беше?

— Как беше за мен? — засмя се той на изтъркания виц и тя също се усмихна. Мъжете обикновено го казваха най-вече в случаите на провал. Тя предполагаше какъв ще е отговорът му. — Не се получи.

— Без ерекция, без еякулация или и без двете? — попита делово тя, сякаш го питаше дали иска сметана или захар в кафето си, или и двете.

Бил не се затрудни да й отговори.

— Без двете. Не успяхме да стигнем по-далеч.

— Усетихте ли нещо? — Той кимна отново. — Притъпено или отчетливо?

— Всъщност отчетливо. Но нямах ерекция. Чувствах всичко… Е, почти всичко. И все пак нищо не можах да направя.

— Често се изисква време. Дори след онова, което ви се е случило, все още има голяма вероятност нещата да се подобрят до степен, в която ще можете да водите относително нормален сексуален живот по-нататък. Много зависи от начина, по който го възприемате. Успехът в тази област може да бъде много градивен.

Само като я слушаше, Бил се чувстваше потиснат. Не искаше да проявява „градивност“ или да дава нова формулировка на понятието „успех“. Всъщност той дори не искаше да опитва отново. И с кого да опитва? С Изабел? Тя беше в Париж, той не желаеше двамата да преживеят още едно фиаско, а нямаше никакво желание да спи със Синди. Ако опиташе с нея, дори би било още по-унизително. Той вече не я обичаше по този начин.

— Имате ли партньор? — попита направо доктор Харкорт.

— Не, нямам.

— Няма нищо. Можем да го обсъждаме, а вие сам да направите някои експерименти. Много голяма роля играе психиката, как го възприемате и как се справяте, не само какво чувствате физически или как се представяте.

— Аз не искам изобщо да се справям с това — рязко отвърна той, като си отбеляза наум да каже на личния си лекар, че не иска повече часове при сексолога. — Не мисля, че проблемът е от значение за мен на този етап.

— Или изобщо? — Погледът й бе прям и Бил кимна.

— Точно така, докторе. Нямам намерение да се правя на глупак, след като знам, че няма да мога.

— Ами ако се получи? Сексът е важна част от живота, за да се отказвате от него на вашата възраст.

— Понякога се стига и до това. Аз съм се посветил на работата си.

— Аз също — усмихна се тя и му подаде една книга през бюрото. Книжката изглеждаше с медицинска ориентация.

Бил се поколеба, после я взе.

— Задължителна литература. Следващата седмица ще има тест. — Бил я погледна стреснато, а тя се разсмя. — Не точно. Но може да ви се стори интересна.

С това срещата им приключи. Като за първи път, бяха постигнали значителен напредък. Тя знаеше какви са перспективите, какво е било преживяването след катастрофата. Сега той разполагаше с литература, която си струваше да бъде прочетена. През следващите месеци имаше време да поработи с него и тя беше по-оптимистично настроена, отколкото той, когато се прибра в стаята си.

Бил захвърли ядосано книгата на леглото и остана загледан дълго през прозореца. Не искаше да провежда терапия със сексолог, не искаше да бъде „градивен“. Искаше да бъде мъж и ако не можеше да бъде такъв, имаше намерение да обърне гръб на всичко скъпо за него или най-малкото на Изабел. Със сигурност нямаше да започне да излиза с жени и да експериментира, за да види дали ще постигне и задържи ерекцията си. Ако не друго, Бил беше решен да запази поне достойнството си.

Той не каза на Изабел за срещата си с Линда Харкорт при следващия им разговор. Тази страна от рехабилитационния център запази само за себе си.

През следващите дни Бил продължаваше да е разстроен от срещата със сексолога, затова когато отвори книгата, се изненада колко информация се съдържаше в нея. Според онова, което прочете, първото му преживяване не е било нетипично и можеше да се очаква значително подобрение, докато травмите му продължаваха да отзвучават. Когато прочете книгата обаче, Бил остана скептично настроен. Все още смяташе, че може да се окаже сред огромната категория мъже, свръхчувствителни в тази област, но не можещи да се контролират и да поддържат стабилна ерекция. Освен това той нямаше желание да провери дали има подобрение, сам или с партньор. За него беше по-лесно, настоя той при срещата си с Линда Харкорт през следващата седмица, да забрави за тази част от живота си. Каза й също, че не желае да идва повече при нея. След като му даде още две книги, тя му предложи да се видят само още един път. Каза, че иска да разбере какво е мнението му за прочетеното, защото самата тя не ги била чела още. Общуването с нея беше непринудено и леко. Бил всъщност я харесваше, само не искаше да обсъжда с нея потенциалния си сексуален живот. Що се отнасяше до него, Бил вече се смяташе за евнух и беше решен да не прави повече опити в тази област. Нямаше нужда от унижения, провали и разочарования. Предпочиташе да живее сам и в безбрачие.

Някои от политическите му партньори вече бяха научили, че е в този център. Двама от тях долетяха от Вашингтон, за да го видят, неколцина пристигнаха с кола от Ню Йорк. Очевидно беше, че физическото му състояние не им пречеше да общуват свободно с него и щом го видяха, те веднага започнаха да се допитват до него и да търсят съветите му. До Коледа вече го търсеха често по телефона. Различните форми на терапия поглъщаха по-голямата част от времето и енергията му, затова той се стремеше да поддържа политическите дела в спокоен, не натоварващ поток. Само че хората от стария му екип бяха решени на всяка цена да го привлекат отново в политиката. Ако не друго, поне се чувстваше поласкан и с удоволствие научаваше какво правят другите, какви са надеждите, стратегиите и плановете им. Онова, което искаха от него, както винаги беше помощ, за да постигнат успех.

Бил прие да прекара Коледа в къщата в Гринуич със Синтия и дъщерите си. Поръча лимузина, която да го откара за вечерята, и обеща на момичетата да прекара нощта там. Чувстваше се малко особено, но Синтия беше казала, че може да го настани в една от стаите за гости на първия етаж. Бил знаеше от момичетата, че в живота й има нов мъж. Бил се радваше за нея. Всичко се нареждаше много добре.

Колата дойде в пет часа и час по-късно той беше в Гринуич, на познатата алея пред къщата. Тя беше голяма и внушителна и той винаги я бе харесвал, но сега се чувстваше особено и изпитваше носталгия по миналото. Ала веднага щом видя момичетата, Бил се почувства отново добре.

Когато влезе с количката в дневната, те украсяваха коледната елха. От уредбата звучаха коледни песни, а Синтия изглеждаше по-добре от всякога. Когато се обърна към Оливия и Джейн, за да ги поздрави, очите му се разшириха от изненада, защото видя Джо Андрюс в инвалидната му количка.

— Как попадна тук? — попита учудено Бил.

Този следобед се бяха видели в стола. Джо се засмя с глуповато изражение, а Бил се усмихна широко. Момчето си отдъхна, защото се притесняваше от реакцията на Бил. Джейн застана до Джо и го хвана за ръка.

— Джейн мина да ме вземе на връщане от училище — обясни Джо. — Искахме да те изненадаме.

Двамата сияеха и Бил беше заинтригуван. Джо не беше отварял дума за Джейн след запознанството им. Бил нямаше представа, че се срещат и отношенията им толкова бяха напреднали през последните три месеца.

— Добре, изненадахте ме — усмихна им се Бил. Той също се радваше, че са се сприятелили. Джо беше страхотно хлапе.

Всички вечеряха заедно, след което отидоха на църква, а на следващата сутрин семейството и Джо се събраха в дневната. Синтия вече беше приготвила закуската, а новият й приятел се присъедини за обяд. Изглеждаше много приятен и интелигентен мъж. Беше вдовец с четири големи деца и явно беше много влюбен в Синтия, за радост на Бил. Той се изненада от себе си, че не изпитва ревност и собственически чувства към нея, което още един път му показа, че разводът е бил правилното решение.

Той и Джо се върнаха заедно в болницата в коледната вечер и споделиха колко им е харесало празненството. На Бил му липсваше само Изабел. На няколко пъти бяха говорили по телефона и тя казваше, че всичко при нея е наред, но Бил познаваше по гласа й, че е нещастна и потисната. Гордън се държеше много сурово с нея през последните месеци. Все още я наказваше заради предполагаемата й изневяра, като че ли катастрофата не беше достатъчно наказание. А и Теди постепенно губеше сили. Софи се беше върнала за празниците, но на другия ден след Коледа замина на ски с приятели.

— Нали не си ми ядосан, че се виждам с Джейн? — предпазливо попита Джо, докато пътуваха към болницата, но Бил се усмихна и поклати глава.

— Тя заслужава добро момче като теб, а ти заслужаваш нещо повече от момиче, което прилича на жаба.

И двамата се засмяха при спомена за срещата между Джо и сестрата на Хелена. Хелена беше заминала с годеника си за Ню Йорк. Всички от групата си бяха разменили дребни подаръци за Коледа.

Бил беше сигурен, че нито Джо, нито Джейн имат сериозни намерения един към друг, затова не се притесняваше. Те бяха прекалено млади, за да мислят за трайна връзка, но Бил се радваше да ги гледа заедно. Оливия също беше споделила с него, че има нов обожател. Той беше помощник на един сенатор, познат на Бил. Докато пътуваха към болницата, Бил изведнъж си помисли, че всички, освен него си имаха по някого в живота. Той продължаваше да обича Изабел, но тя живееше в Париж с Гордън и децата си и изглеждаше на светлинни години от него. За първи път от много време той се почувства самотен, когато се прибра в стаята си. Веднага щом пристигнаха Джо излезе да се види с приятелите си, а на следващия ден щеше да дойде и Джейн. Бил си легна и се опита да чете книга, без обаче да може да задържи вниманието си върху нея. Когато Джейн му се обади по-късно същата вечер, той вдигна с облекчение телефона.

— Ядосан ли си ми, татко? — предпазливо попита тя. Със същия глас му бе съобщила, когато в гимназията бе блъснала колата му.

Бил се засмя непринудено.

— Разбира се, че не. Защо да съм ти ядосан? — Бил се усмихна при мисълта за чудесното време, което бяха прекарали заедно на Коледа.

— Не знаех какво мислиш за мен и Джо.

— Какво да мисля за него? — Бил започваше да съжалява, че не проведоха този разговор по-рано, в къщата, за да може да гледа лицето й, докато разговарят.

Тонът й стана сериозен.

— Аз много го обичам. Не съм срещала друг като него.

— И аз го харесвам. През главата му са минали много неща. — Да остане с парализирани крака, травмата от катастрофата, смъртта на годеницата му и на брат му близнак. Целият му живот се беше обърнал с главата надолу.

— Знам. Той ми разказа, катастрофата не е била по негова вина, но изпитва вината на оцелелия, защото само той е останал жив. Ще го превъзмогне след време.

— Искам да съм до него, татко.

Последва пауза, за да може Бил да осъзнае тежестта на думите й.

— Какво искаш да ми кажеш, Джейн?

Внезапно той се зачуди дали тя не се опитва да му каже, че имат намерение да се оженят, което не му се струваше добра идея. И двамата бяха твърде млади, а Джо имаше тепърва да извърви труден път. За него нямаше никаква надежда да проходи отново. Бил чувстваше, че това е прекалено голяма отговорност за Джейн. Ако ставаше дума за романтична връзка, добре, може би за няколко години, ако се получеше, но той смяташе, че нещо по-сериозно от това би било погрешно и за двамата.

— Казвам ти, че това между нас е сериозно, татко.

— Започвам да схващам. И той ли чувства нещата по същия начин?

— Мисля, че да. Не сме говорили конкретно на тази тема, но той е сериозно момче.

Бил харесваше това качество в Джо, който определено беше момче на място, но не беше убеден, че постъпват правилно.

— Не смятам, че можеш да правиш планове за нещо по-сериозно точно сега. Ти още учиш… Е, добре… пак ще го обсъдим някой път.

Той промени темата и те поговориха за коледното събиране, което беше също като едно време, с тази разлика, че сега беше още по-хубаво. Между него и Синтия нямаше напрежение, освен това Бил харесваше новия й приятел. Джейн му каза, че ще се отбие да му каже здрасти, когато дойде при Джо на другия ден.

Разговорът му даде храна за размисъл. По-късно той разказа на Изабел за тях.

— Не искам тя дори да си помисля за брак с него — призна й той. — Жалко, защото той е много свястно момче.

— Тогава защо да не се оженят един ден? Много хора се женят на тяхната възраст. Те са млади, но тя е много зряла за възрастта си, а той е преживял много. Горкото момче!

— Това би било катастрофа за нея, Изабел. Тя има нужда от човек, който да й е равностоен. Тя обича да кара ски и колело, да тича. Един ден ще поиска да има деца. Той ще остане прикован на онзи стол до края на живота си. Тя заслужава повече от това.

Той също, но нямаше избор. Джейн имаше.

— Това, което казваш, звучи ужасно — каза Изабел, очевидно разстроена. — Какво значение има, ако тя кара ски с приятели или танцува с някой друг? Да не би да искаш да ми кажеш, че ако се обичат, ти няма да си съгласен да се оженят само защото той не може да кара колело? Невероятно ограничено от твоя страна! Не мога да повярвам, че го мислиш.

— Знам какво говоря — заинати се той и се намръщи.

— Не, не знаеш! — твърдо възрази тя. Това беше първият им спор, откакто се познаваха. — Дано майката на Джейн прояви повече разум от теб. Досега не бях чувала нещо по-глупаво. Надявам се, че няма да повториш същото пред Джейн. Никога няма да ти го прости, и с право.

Разговорът премина на други теми и страстите се успокоиха. Бил й разказа за коледните празници със Синтия и момичетата. Разбира се, не спомена за новия приятел на Синтия, тъй като Изабел не знаеше за раздялата им. Тя му каза, че Гордън заминава на следващия ден за Сен Мориц да кара ски с приятели. Тя оставаше в Париж с Теди, с когото щяха да посрещнат Новата година заедно. Софи вече беше заминала.

Бил никога не спираше да се удивлява колко пренебрежително се държеше Гордън с нея. Но все пак си отдъхна, защото Гордън нямаше да е там да я тормози. Отсъствието му беше скрит подарък. Те си поговориха още малко. Бил се чувстваше уязвим и малко тъжен. Вече четири месеца не се бяха виждали и тя безмерно му липсваше, както и той на нея. Дори не можеха да говорят за близка среща, защото рехабилитацията му щеше да продължи още няколко месеца.

След телефонния разговор той полежа, размишлявайки над думите й за отношенията между Джо и Джейн. Продължаваше да не е съгласен с нея. Тя не знаеше какво говореше, нито пред какви огромни изпитания можеха да се озоват. Той искаше много по-лек и прост живот за Джейн, независимо от симпатиите си към Джо. По изключение този път мнението му се разминаваше напълно с мнението на Изабел. Добротата и идеализмът й пречеха да види същността на проблема. Бил беше решен да вразуми Джейн, ако се наложеше. Поне засега те явно не бързаха да предприемат по-сериозни стъпки. Бил се надяваше да се опомнят преди това.

Той заспа и сънува коледната елха и за първи път от много време отново му се присъни бялата светлина. Вървеше към нея, хванал Изабел за ръка и когато тя се обърна към него, той я целуна и дори в съня си се притесни, когато видя Джо и Джейн да вървят по пътеката към тях. Той се возеше в инвалидната количка, а тя вървеше бавно до него. Изглеждаше разстроена, спря се, обърна се към баща си и го попита защо не я е предупредил, че ще й бъде толкова трудно.