Ерик Лустбадер
Френска целувка (9)

Пролет, в наши дни

Платото Шан

Мън посрещна Крис на летище Мингаладон, на дванайсет мили северозападно от Рангун. Беше го чакал там ден и половина, през които, по една или друга причина, полетът на авиокомпания „БАК“ от Бангкок бе отлаган. Това съвсем не беше необичайно за Бирма. Туристическата виза на Крис важеше за седем дни, но му бяха казали да не се притеснява от това.

Без да промълви нито дума, Мън метна куфара на Крис на задната седалка на един покрит с кал и прах джип. Двигателят нададе страхотен рев, сякаш никога не бе смазван или в разпределителя се бе пъхнало някакво животно.

Три дни по-късно те бяха оставили всичко, освен коравите брезентови раници, които Мън измъкна от джипа, и наполовина бяха изкачили платото. Напредваха бавно, с чести почивки, налагани от раната на Мън и болките на Крис. Поради изключителната горещина и влага, Крис всеки ден подменяше дезинфекциращата превръзка на лакътя си.

По някое време през първия ден той рече:

— Трангх, Магьосника, мосю Воже — всички са мъртви.

Вече бе казал на Мън, че Воже и Мило всъщност са едно и също лице.

— А Дансър?

Крис все още не можеше да свикне с този прякор на Сийв.

— Едно денонощие вися на границата между живота и смъртта. Дишаше и имаше пулс, но това бе всичко. Все още не знаем какво му бе сторил Трангх, но това едва ли има някакво значение. Вече се оправя. Разговаряхме надълго, преди да тръгна за насам.

— А моята братовчедка?

— Сутан е при него, в болницата. — Той погледна датата на часовника си. Всъщност, Сийв трябваше вече да е изписан. — Тя не е сама там. Сприятели се с Морфея, любовницата на Воже.

— Дали не й е трудно да стои в Париж, вместо да е тук, с теб?

Крис мисли дълго време, преди да отговори.

— Никак не съм убеден, че искаше да дойде.

— Значи ли това, че е доволна да се грижи за Дансър?

— Напротив — отвърна Крис. — Далеч не е доволна. Беше против моето заминаване.

— Не разбираше ли необходимостта от това?

— От идването ми тук? Не знам. Сега се питам дали изобщо е виждала някакъв смисъл във всичко това. Тя е като парализирана от своята неспособност да се примири със самата себе си.

— Аз я превърнах в това, което е, Кристофър — каза Мън. — Тази болка ме терзае всеки ден от живота ми. Надявах се, че твоето завръщане ще сложи край на страданията й.

Докато си проправяше път през невероятно гъстата триетажна джунгла на Шан, Крис се питаше дали някога отново ще има свой дом. Къде ли бе той? В Ница, със Сутан? Или в Ню Йорк, при Аликс?

Шан.

Той се издигаше пред очите му, досягайки небесата.

По време на втората им нощувка на открито ги връхлетя буря с ужасяваща сила. Огромните флуоресциращи остриета на мълниите увенчаваха планинските върхове, докато гръмотевици, от които въздухът трепереше, биеха по опънатия барабан на небето. Птиците, прибрали криле, се свиваха уплашено под съмнителния заслон на джунглата, чиито дървета се прегъваха едва ли не наполовина.

На сутринта небето беше ясно и чисто, измито от нощния дъжд.

— Не се ли опасяваше, че Магьосника и Трангх ще те последват? — попита Крис.

— Не съм се съобразявал с тях — отвърна Мън, с което имаше предвид, че е знаел, че вече са мъртви или близо до смъртта. През петте дни, които бяха прекарали заедно, Крис го бе опознал достатъчно добре, за да приеме, ако не да разбере, неговото упование в паранормалното.

Докато вдигаха лагера в хладината на ранното утро, Крис се замисли за Тери. Дали не следваха същата пътека, по която той бе вървял само преди няколко месеца, или дори седмици? Представи си загорялото, мъжествено лице на брат си да минава по тези места, уверено и силно. На Тери може би му бе допадала тази пропита с пот дивотия, но положително не и на Крис. Той се чувстваше уплашен от враждебността на непознатия терен, смутен от явното беззаконие във вътрешността на Бирма.

Ръката му несъзнателно докосна роговата дръжка на подарения от Тери нож, сякаш той бе амулет, който можеше да го предпази от невидимите опасности. Тогава в съзнанието му се промъкна гласът на Аликс. „Обичам те лудо“, бе казала тя, преди да затвори. А какво бе отвърнал той? Нищо. Мисълта за това се въртеше в главата му през целия ден, но вечерта бе толкова изморен, че веднага потъна в непробуден сън, както и през всички останали нощи на прехода.

На четвъртия ден Мън го събуди два часа преди изгрев-слънце.

— Сега трябва да бъдем особено внимателни — каза той, когато тръгнаха в непрогледния мрак. — Току-що навлязохме в територията на генерал Киу. Ще има много патрули; опасността е голяма.

Докато стигнат крайната северозападна граница на територията на генерала, те наистина видяха четири такива патрула. Мън всеки път навреме свиваше встрани от тях. Атмосферата се бе променила значително. Във въздуха определено се чувстваше хлад. Намираха се приблизително на деветдесет и седем мили от Мандалей, на около осемстотин метра надморска височина.

Точно когато слънцето изгря като величествен, леко сплеснат червен диск, Мън го изведе на една малка скална издатина. Ниско долу под ръба й се разстилаше килимът на джунглата.

Земята бе почерняла и покрита със ситна пепел, сякаш огромна клада бе горяла тук месеци наред.

— Ти дойде да откриеш истината за своя брат — рече Мън. — Ето я пред теб. Тери бе принуден да се присъедини към организацията на Магьосника, но поне успя да го направи донякъде по свои собствени условия. Настоя да му предоставят пълен и независим контрол над опиумния канал, получен от сделката с Воже.

Уговорката бе приета, но когато Магьосника разбра, че Тери използва канала единствено за извличане на сведения, вместо на печалба, той заплаши да му го отнеме.

Тогава Тери му даде копия от дневниците, които бе водил за дейността на организацията. Оригиналите бе поверил на мен със заръката да ги разглася при евентуалната му смърт.

— Но защо в такъв случай не ги извади на бял свят, когато Тери беше убит? — попита Крис.

— Защото — отвърна Мън, — вече не ги притежавах. Трангх ги открадна от мен. — Надигаше се вятър и той се улови за хилавото стъбло на едно дръвче. — Когато напусна организацията, Тери дойде при мен. Имаше твърдото намерение да продължи да ръководи канала и аз реших да му помогна.

— Защо?

— Защото — рече Мън, — вярвах в онова, което правеше.

Крис го изгледа изумено.

— В даването на отрова на деца?

Мън поклати глава.

— Именно затова смятах, че е необходимо да дойдеш тук. Ако просто ти бях казал всичко, нямаше да ми повярваш или, най-малкото, щеше да се усъмниш в думите ми. — Той разтвори ръце. — Сега виждаш истината със собствените си очи.

Крис огледа изгорената земя наоколо и видя само пепел.

— Не те разбирам.

Мън се наведе, загреба шепа пепел и я остави да изтече между пръстите му като струйка от пясъчен часовник.

— Ето това е останало от опиума, който купувахме от адмирал Джъмбо. Тук е краят на канала.

Крис беше потресен.

— Вие сте го изгаряли?

— Да. Взимахме средства от ЦРУ, купувахме опиума и след това го унищожавахме.

Крис го гледаше озадачено.

— Но другата половина на схемата беше наистина гениална. Тери бе сключил сделка с китайските комунисти. В замяна на унищожаването на определено количество опиум годишно, те му предоставяха стратегически и военни сведения, засягащи Русия, събрани от източниците им на север, край границата, и от тези в Хонконг.

Докато Тери работеше за ЦРУ, информацията отиваше направо при тях. По-късно, когато станахме независими, продължихме тази практика, но условията вече поставяхме ние. Карахме ги да плащат като луди.

Крис седна в единия край на скалата. Значи това беше тайната, финалът на неговото търсене. Може би. Той внимателно разви „Гората от мечове“, като се питаше какво ли очаква. После вдигна очи към Мън.

— Но нещо се е случило.

Мън кимна.

— Дълго време притежавахме огромна власт. Подозирам, че накрая Тери се поддаде на нейното изкушение. Изведнъж онова, което правехме, взе да му се струва недостатъчно. Той обърна поглед към „Гората от мечове“. Искаше да я използва, за да подчини опиумните вождове, да ги обедини под властта на един човек: себе си. Едновременно с това, явно възнамеряваше да унищожи Магьосника.

— Но защо след всичките тези години? Доколкото разбирам, те отдавна са били в състояние на недоверчиво примирие.

— Преди около две години Магьосника научи за теб, разбра кой си и видя в твое лице начин да си върне канала, който Тери му бе отнел. Заплаши го и от тук тръгна всичко.

— Не мога да повярвам, че Тери наистина е смятал да продаде на Воже „Вратата към нощта“.

— Не е — рече Мън. — Тъкмо затова поръча да му изработят копие. Аз не знаех нищо за това и щях да се възпротивя, ако бях разбрал. Тери го направи тайно от мен. Имахме нужда от средства. ЦРУ беше забавило последните плащания; оправдаваха се с бюджетни затруднения. Тери не им вярваше. Както и да е, парите ни трябваха.

Крис извърна глава и се загледа в празнотата, простираща се отвъд скалния ръб. Всичко това се беше случило, защото Тери бе искал да го защити от Маркъс Гейбъл. Боже мой, помежду си те бяха успели да обърнат целия свят с главата надолу.

За пръв път Крис съзря проблясък, намек за размерите на властта, която действаше тук. Не знаеше дали да изпитва ужас, или възторг. И тогава внезапно, с потръпване, осъзна че тъкмо тази смесица от чувства трябва да бе изпълвала навремето и Тери.

Той стана и се приближи до Мън.

— Преди да умре, Трангх ми каза всичко, което му бе известно около Магьосника. Не знаеше само едно — кой е неговият работодател. Но хората на Сийв го откриха. Това е Джейсън Крейг, председателят на Международния конгломерат за комуникации. Трангх бе събрал документи и записи на разговори, които им предадох. Сега разполагат с достатъчно улики, за да повдигнат обвинение срещу него.

Мън го погледна.

— Обвинението е едно, а присъдата — съвсем друго — каза той. — Хора като Крейг плащат на цели армии адвокати, които са готови на всичко.

Крис вече поклащаше глава.

— Кой може да знае това по-добре от мен? — усмихна се той. — Аз самият бях един от тези адвокати. Но сега съм на страната на ангелите, Мън. Ще се погрижа Крейг да не се измъкне безнаказано.

Крис се обърна с лице към слънцето. Върхът на обувката му разрови пепелта, прилична на черен пясък край бреговете на забравата. Тук, в първичната джунгла на Бирма, той най-сетне успя да почувства Тери до себе си — едно присъствие, което вече нямаше да го напусне никога.

— Знаеш ли — рече бавно той, — преди да започне всичко това, бях решил, че ми е дошло до гуша от адвокатския занаят. Сега разбирам, че просто не съм можел да понасям начина, по който го упражнявах.

Ненаситното ми его ме тласкаше да поемам нови и нови дела, до които другите адвокати не биха се докоснали от страх да не се провалят. Бях се пристрастил към славата като към наркотик. Знаеш ли как ме нарече Тери? Le monstre sacré. Суперзвезда. И аз бях точно това. Блестях нетърпимо ярко. Амбицията, която гореше в мен, ме заслепяваше за това какви хора приемам за клиенти, утешавайки се с мисълта, че всеки има правото на съвет и защита пред съда. Но всъщност всичко беше една игра — игра, която се състоеше в това да надхитря обвинението. Тя нямаше нищо общо с клиентите ми — ето защо ми беше толкова лесно да не забелязвам извършените от тях злини. Тази игра касаеше единствено мен.

В този момент Крис осъзна ужасната илюзия на свободата. Когато повечето хора говореха за свобода, те го правеха с тесногръдото съзнание за собственото си „аз“. Свободата, макар Крис едва сега, подобно на дете, да научаваше това, беше чистото его, необузданият егоизъм. Не това търсеше той за себе си.

Всичко беше въпрос на избор. На неговия собствен избор. Спомни си как някъде бе чел, че изборът на Адам и Ева в рая бил този на себе си пред Бога, на дързостта пред вярата. Те не избрали, както се предполагало, че трябва да постъпят, сляпото покорство и праведното смирение. Неговият избор имаше много общо с техния, защото бе прозрял истината, че причината, която лежи в основата на всеки избор, е една.

В предсмъртния си час Трангх бе говорил за вярата, за това, че тя се покрива с липсата на желание — тоест, с чистия дух, към който сега се стремеше Мън. Крис знаеше, че никога няма да притежава такъв дух, че е прекалено земен за подобни божествени мечти. Но той можеше да бъде едно по-добро човешко същество.

„Твоят брат беше като мен — примитивен, бе казал Трангх. Той живееше в съответствие със своя строг вътрешен кодекс на честта, на който не измени до самата си смърт.“ Сега Крис виждаше, че този вътрешен кодекс е бил по-строг, отколкото той самият — праведният брат! — е бил способен да изгради. Изживяването беше едновременно унизително и възвисяващо, защото в този кратък миг на осъзнаване Крис най-сетне откри своя брат и самия себе си. Кръгът се затвори и първите плахи филизи на удовлетворението започнаха да проникват в душата му като лъчите на предизгревно слънце.

Изведнъж той си даде сметка, че през цялото време е държал в ръцете си „Гората от мечове“. Листно зелените нефритени остриета като че ли горяха със своя вътрешна светлина, но когато обърна талисмана срещу слънцето, нефритът стана матов и черен като нощ. Тъмната, блестяща река струеше между дланите му, влачеше го. Тя беше като наркотик — мамеща, омагьосваща; съблазнителната й сила непрестанно нарастваше като мрежа, плетена от невидим тъкач. Но в нейните дълбини той виждаше също тревожна, зараждаща се опасност, една пътека, която, ако не успееше да се предпази от нея, можеше да го лиши от всичко човешко.

— Мън, истинска ли е силата на „Гората от мечове“?

Мън се усмихна. Косо падащата утринна светлина полираше подобно на нефрит лицето му, върху което тревогите и грижите не бяха оставили никакви следи.

— Предполагам — отвърна той, — че всеки ще ти отговори различно на този въпрос. Вярата е особена и сложна област, която тепърва предстои да бъде изучена.

Крис го погледна изпод вежди.

— Това „да“ ли означава, или не?

— Учудва ме, че питаш — рече Мън. — И двете, разбира се. Силата на „Гората от мечове“ се намира в съзнанието на хората.

Крис впери очи в талисмана, чувствайки — или предполагайки, че чувства — безграничната му мощ.

— Какво ще стане с него сега?

— Това зависи изцяло от теб. Той е твой. На теб принадлежи правото да властваш, ако пожелаеш.

Крис поклати глава.

— Не. За това е нужен някой чист по дух. Аз едва ли съм достоен. — Той погледна откритото лице на Мън. — Какво да правя? Не мога просто да го заровя някъде, това би било безотговорно. Няма ли да ми помогнеш?

Мън се усмихна.

— Трябва да знаеш, че не си сам, Крис. Ти имаш Тери. — Той притисна длан в средата на гърдите му. — Ето тук. В сърцето си. Може би сега той говори с теб. — Мън посочи наоколо. — Може би това място говори с теб. Виждам, че си откликнал на духа на Шан.

Гърдите му бяха топли там, където Мън го бе докоснал, и той ясно долавяше ударите на сърцето си. Вътре в себе си носеше не само Тери, но и Аликс. Беше го разбрал в мига, когато стъпи на тази обляна в светлината на новия ден скала.

Ами Сутан? Мън бе казал: „Надявах се, че твоето завръщане ще сложи край на страданията й.“ Но сега Крис разбираше, че нито той, нито Мън са способни да прекратят нейната вътрешна болка. Подобно изцеление можеше да дойде само от нея самата.

Сутан беше част от неговото минало. Нейната същност бе запечатана там, до неговия младежки образ, като две лица от стара червеникавокафява фотография. Аликс бе тази, която принадлежеше към днешния му ден и за която сегашният Кристофър Хей мислеше и копнееше.

— Тази е била другата причина да ме доведеш тук, нали? — каза той. — Да ми дадеш възможност да почувствам света така, както го е чувствал Тери.

— Аз постигнах онова, което исках — отвърна Мън. — Ти получи своите отговори, видя истината. Сега трябва да се завърна в Саджаинг. Буда ме зове.

Крис протегна ръце с „Гората от мечове“.

— Мисля, че в крайна сметка той е знаел, че ти ще бъдеш нейният пазител.

— Кой? — попита Мън, но явно знаеше отговора.

— Трангх. — Крис почувства огромна тежест при мисълта за могъществото, което държеше в ръцете си. — Да бъдеш свободен от желание, каза той. Ако знаеш това, знаеш всичко.

Мън сне очите си от тези на Крис.

— „Гората от мечове“ означава безгранична власт. В тази земя хората биха те наричали господар, повелител и бог. Опиумните вождове ще ближат праха в краката ти. Би могъл да притежаваш всичко. Сигурен ли си, че искаш да се откажеш от това?

Крис се усмихна и положи талисмана в ръцете на Мън. Омагьосващият шум на черната, блестяща река заглъхна и се стопи.

— То никога не е било мое — рече той.

След миг двамата се обърнаха и като преминаха през пепелта, заслизаха по голия склон.

Тук, горе, както и навсякъде по света, опасността бе не в самото придобиване на властта, а в това да се оставиш тя да те погуби.

Крис знаеше, че от този ден нататък никога няма да забрави това. Старият Кристофър Хей никога не би се добрал до тази истина, а още по-малко би могъл да се предпази от нея.

Но човекът, който така уверено крачеше по платото Шан, беше друг. И Крис с нетърпение очакваше да го опознае.