Метаданни
Данни
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- French Kiss, 1989 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Деян Кючуков, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ерик Лустбадер. Френска целувка. Книга 1
Американска. Първо издание
ИК „Гарант-21“, София, 1993
Редактор: Александър Георгиев
Коректор: Елисавета Павлова
ISBN: 954-800-922-8
Издание:
Ерик Лустбадер. Френска целувка. Книга 2
Американска. Първо издание
ИК „Гарант-21“, София, 1993
Редактор: Христина Йорданова
Коректор: Мария Сарафова
ISBN: 9548009226
История
- —Добавяне
Лятото на 1969
Бан Ми Туот, Виетнам — вътрешността на страната — Ангкор, Камбоджа
Когато Сийв Гуарда пристигна в димящата яма, известна като Виетнам, той бе поразен от вездесъщата смрад. Отраснал по улиците на Хелс Кичън[1], той познаваше добре вонята на мизерията — мръсотия, сажди, едноседмична пот, едномесечни боклуци, горяща гума, разлагащи се тела на плъхове. Но въпреки това се оказа неподготвен за миризмите на Виетнам.
Те бяха навсякъде — в експлодиращия въздух, в спечените от кръв дрехи, които носеше, в често неопределимата храна, която ядеше, във воднистите бира и алкохол, които пиеше. Това бе миризмата на смъртта и тя беше неизбежна.
Само музиката можеше да приглуши вонята на смърт, само първичните ритми на рокендрола притъпяваха сетивата му дотолкова, че да забрави онова, което непрестанно нахлуваше в ноздрите му.
От музикалния автомат се носеха познатите начални тактове на „Гимми шелтър“ на Ролинг стоунс. За момент гласът му удивително сполучливо поде мелодията заедно с този на Джагър.
Танцуваше с момиче, което не познаваше и никога нямаше да познава, тайнствен атом на войната, топло тяло, частица от една изгубена сред хаоса и разрухата култура.
В тази барака, направена от отпадъчни късове гофрирана ламарина и кутии от кока-кола, това място на изгубена цивилизация, където идваше, за да забрави смрадта, да забрави може би самия себе си, той срещна Магьосника.
Магьосника го впечатли дълбоко — а Сийв беше твърде подозрителен по природа и не се впечатляваше току-така.
След седем месеца, прекарани тук, обичайните човешки норми бяха изгубили смисъла си за него. Войната бе претопила същността му по своя калъп. Ритъмът на живота беше прост и еднообразен — мъжете ги изпращаха да се избиват един друг, а колкото до жените — те просто бяха наоколо, за да спиш с тях между акциите.
Нищо чудно, че в такава адска атмосфера човешките същества изгубваха своята ценност. Животът се превръщаше просто в стока, която можеше да се купува и продава, да се притежава или да се унищожи. Сърцата бързо затвърдяваха дотолкова, че окаяността на подобно съществуване преставаше да се забелязва.
Но Сийв някак си бе успял да опази своето сърце недокоснато от ужасите на войната. Колкото бесен и необуздан да беше в боя, каквито и жестокости да вършеше, пиян до безсъзнание, в поредното опожарено село, той неизменно беше нежен с жените. Всъщност, при него това беше нещо като мания. Единственият начин да се увери, че джунглата не го е обсебила изцяло, беше като легне с някое местно момиче при завръщането си в онова, което виетнамците на шега наричаха цивилизация. Само така можеше да е сигурен, че независимо колко виетконгци е убил и колко кръв има по ръцете си, той все още е Сийв.
Месец преди да срещне Магьосника, той бе уредил включването на брат си Доминик в своето подразделение. Дом беше единственият оцелял от отряд за свръзка на Специалните части, избит от виетконгците в момент на преместване на полевия си щаб. Седмица преди да срещне Магьосника, той, Доминик, и капитан Борк, старшият офицер на тяхната група, прекараха два дни в безпаметно пиянство. Тримата бяха очистили един от виетконгските патрули вампири — тези страшни, смъртоносни отряди, които се прокрадваха в нощта и убиваха войниците в съня им.
Беше чисто отмъщение и нищо повече. Наскоро групата бе лишена от половината си състав от „Скачащата Бети“ — взривно устройство на виетконгците, което се изстрелваше изпод земята, щом някой настъпеше замаскираната жица. Сега онова, което сториха, се струваше странно на Сийв, защото тяхната група, както и всички останали, беше сформирана тук, на място. Всеки от шестимата й членове бе получил назначението си поотделно и в резултат на това никой не познаваше никого. Такива неща като другарство, усещане за семейство, принадлежност или защитеност не съществуваха.
Половината от времето си прекарваха пияни от долнокачествен алкохол или затъпели от марихуана, защото се побъркваха от скука. През останалата половина бяха толкова уплашени да не настъпят някоя заровена от жълтите мина, че нерядко ужасът ги парализираше.
Въпреки това — или може би именно заради него — Борк искаше не просто да унищожи патрула, а да даде на врага пример, да му покаже кого има насреща си.
Окачиха осемте виетконгци за краката. Те висяха безмълвно, само очите им гледаха диво като на зайци в капан. Въпреки възраженията на Сийв и Доминик, Борк им заповяда да разрежат провесените тела от шията до половите органи — един ред от смърдяща, разлагаща се човешка плът, свидетелство за силата на човешката омраза и покварата на човешката душа, за дълбоката, незаличима вреда, която войната нанася на онези, които участват в нея.
След това, разбира се, трябваше да се спасяват — за да не полудеят, или, може би, за да не започнат да се наслаждават на стореното. Алкохолът имаше грижата за това в продължение на четирийсет и осем часа. После вече бяха безчувствени като жаби. Когато освобождаваш другиго от живота, самият ти незабавно се нуждаеш от този, по-различен вид освобождаване.
Доминик, хлипайки, скоро изпадна в безпаметен унес. Сийв лежеше с момичето си — гъвкава виетнамка вероятно на не повече от четиринайсет години. Галеше гъстата й гарвановочерна коса, прокарваше мазолестите си длани по кадифената й плът с такава нежност, че тя се повдигна от сламеника и с благодарност целуна ямката на шията му.
Внезапно от съседната стая, където беше Борк с момичето си, се чу нечовешки вой. С мисълта, че командирът му е нападнат от виетконгци, Сийв сграбчи бойния си нож и се втурна натам. Това, което видя, накара кръвта да замръзне в жилите му. Борк беше омотал момичето с медна жица, толкова стегнато, че плътта й противно се издуваше между намотките. На места, там където металът се беше впил най-жестоко в нея, тя бе започнала, да кърви.
Борк, напълно гол, я биеше с бамбуков прът. Членът му стърчеше пред него, червен и трептящ.
Вбесен, Сийв изтръгна пръта от ръката му и го би с него, докато капитанът изпадна в безсъзнание. След това внимателно размота жицата от разплаканото момиче.
— Какво има? — попита момичето на Сийв от прага на отворената врата. — Какво правиш?
— А ти как мислиш? — отвърна той. — Погледни колко кръв.
— Няма нищо. Това случва непрекъснато. — Тя протегна ръка. — Какво ти става? Връщай в леглото — време за чукане.
Момичето на Борк се облягаше върху него, обливайки го с кръвта си; той стоеше и гледаше вторачено тъмноокото дете в сянката. И изведнъж бе обхванат от ясното съзнание за пълната безнадеждност на живота.
Изпитваше нужда да забрави, ето защо на другия ден танцуваше в бараката от гофрирана ламарина с друго дете. Те бяха взаимозаменяеми, както бе открил за свой най-голям ужас, тези безцелно носещи се атоми на една изгубена цивилизация; призраци, бродещи из пепелището, в което се бе превърнал животът.
„Сем енд Дейв“ крещяха своята популярна „Ар енд Би“, пианото дрънчеше унесено, издигайки стена от звук между Сийв и вездесъщата воня на смърт. Посред такта Магьосника го потупа по рамото.
— Изчезвай — каза Сийв, заровил лице в косата, ухаеща на жасмин и само едва доловимо на смърт.
— Защо така, приятел?
— Върви да се жалваш на някой друг.
— Чувам, че си загазил дълбоко.
Сийв продължаваше да танцува под звуците на „Сем енд Дейв“ и тяхното пиано. Беше къде по-добро от джаз, чувстваше се истинският дух на Америка. Той завъртя момичето.
— Прав си. Тая шибана война е най-дълбоката лайняна яма, в която някога съм попадал.
— Говоря за военен съд.
Едва сега Сийв за пръв път погледна Магьосника в лицето.
— Познавам ли те отнякъде?
— Сега вече ме познаваш — отвърна Магьосника и го дари с широка усмивка. — Какво ще пиеш?
Сийв пусна, крехкото тяло, то се завъртя и изчезна, пъстра прашинка в мъглявия сумрак. Магьосника го отведе до една ъглова маса, където седеше друг мъж и бавно отпиваше от чашата си.
— Чувам — каза Магьосника, — че оня гарван Борк бил в болница с четири пукнати ребра, счупена ключица, китка и тъй нататък в същия дух.
— Така ли?
Магьосника кимна.
— И доколкото разбирам, ти си виновен за цялата работа.
— Ами.
Магьосника се приведе към него, подчертавайки и без това огромните си размери.
— Слушай, приятел, Борк иска да ти изпие кръвта. Ще те одере жив, стига да може.
— Не съм чул такова нещо.
— Това не ме учудва — отвърна Магьосника. — Може би имам по-добри връзки от теб.
Сийв започваше да се досеща накъде бие разговорът.
— Какво искаш? — попита той.
Магьосника се засмя. Беше твърде тъмно, за да се види какво прави другият мъж.
— Въпросът е по-скоро какво искаш ти. Колкото до мен, аз само вербувам хора. Името ми е Върджил, но тук ме знаят повече като Магьосника. — Той посочи с палец към мъжа в сянката. — Бучър ми лепна този прякор и така си остана. — Той отпи от бирата си и продължи. — Работата е там, че Бучър набира екип. Група за оцеляване, тъй да се каже. Целта ни е да оцелеем от тази лудост и, кой знае, може би да припечелим по нещо.
— Надявам се, не става дума за дезертиране или нещо подобно?
— По дяволите, в никакъв случай — отвърна Магьосника. — Ако искаш да трепеш жълтите, ще имаш достатъчно възможности. Ние просто ще се постараем да го правим по наши собствени правила. — Той изсумтя. — Ако смятах, че командването има и най-малката представа как да спечели тази война, сега да съм в разгара на боя. Бога ми, щях да тичам преди всички. Но изглежда единственото, в което Никсън вярва, е, че яснотата отслабва силата. Той върви по стъпките на Уестморлънд. Досега единственият резултат от „войната на изтощение“, която водим, е, че изтощаваме самите себе си. Проклет да съм, ако дам живота си за такъв човек.
— Но нали Никсън казва…
Лицето на Магьосника се изкриви в презрителна гримаса.
— Слушай какво ще ти кажа за нашия любим президент. Той притежава повече власт, отколкото воля. Всичко, което говори, е единствено с цел да се измъкне от кашите, в които ни забърква със своите заповеди. Помниш ли едновремешния комик Фред Алън? Той казваше, че успехът е като да сключваш сделки с детето си или да учиш жена си да шофира — рано или късно свършваш в дранголника. Очевидно, Никсън се готви да ни откара там, а аз нямам намерение да го последвам вътре. Това, което ние правим, е нещо съвсем различно. Е, как ти се струва?
За Сийв всичко звучеше напълно разумно. Магьосника сякаш беше единственият човек, способен да се оправи в тази враждебна среда.
— Интересно. Но тук е невъзможно да се уреди прехвърляне от едно поделение в друго.
— Грешиш. Няма нищо по-лесно.
— Ами Борк?
— Остави тоя гарван на мен — каза Магьосника. — Той вече не е твой проблем, Дансър[2].
— Нищо чудно, че те наричат Магьосника — усмихна се Сийв. Не го беше правил толкова отдавна, че сега му се стори странно, сякаш тези мускули бяха започнали да атрофират. — Но защо се спряхте тъкмо на мен?
— Трябват ни няколко свести момчета — каза Бучър, излизайки най-сетне от сянката, в която седеше. Имаше приятна външност и Сийв отбеляза, че изглежда доста по-млад от Магьосника, макар войната да притежаваше способността да изкривява времето. — Получих сведения от първа ръка за онова, което си направил в бордея.
— Приемам сделката — кимна Сийв, като протегна ръка.
Тери Хей, Касапина, я стисна с думите:
— Добре дошъл в групата СЛАМ[3].
Когато срещна Трангх, Сийв също така бе впечатлен, но по други причини. Този страховит човек като че ли бе послужил като вдъхновение за името на групата — голем[4] в буквалния смисъл на думата, топло, живо тяло без душа и съвест. За Сийв един поглед в черните очи на Трангх бе подобен на взиране в безкрайността — човек не разбира какво вижда, знае само, че не му е работа да гледа натам.
Но Трангх беше дясната ръка на Магьосника, така, както Мън очевидно бе дясната ръка на Бучър. Сийв забелязваше, че тези азиатци са нещо повече от роби, но далеч по-малко от приятели. По-скоро всеки от тях беше свързан със съответния американец посредством някакъв алхимичен елемент, който липсваше в речника на Сийв.
Те му напомняха за баща му, гордия испанец, дошъл в Америка да търси щастие и богатство; бедния хамалин, който работеше толкова много, че другите работници го презираха и в отговор на героичния му четиринайсетчасов работен ден го наричаха „мангал“.
Върджил и Бучър не наричаха азиатците в групата „жълти“, макар че според Сийв биха могли и да го правят. Веднъж той чу Магьосника да казва на Бучър: „Мън и Трангх работят за мен. Когато им кажа «Скачай», те скачат. Те са ми задължени, приятел, задължени са ми за всичко. Затова каквото и да има между теб и Мън, най-добре е да го забравиш още сега. Той е мой, както и всички наемници от СЛАМ, и ще си остане такъв завинаги.“
Но един ден, когато дъждът бе така пороен, че дори тяхната група беше принудена да остане в лагера, той дочу един разговор, който промени впечатленията му.
Трангх и Бучър говореха, почиствайки оръжията си. На пръв поглед изглеждаше, че бъбрят, колкото да убият времето, но с приближаването си Сийв разбра, че това впечатление е погрешно.
— Семейството ти някъде наблизо ли е? — попита Тери.
— Не е наблизо — отвърна Трангх. — Не е и далеч. Във Виетнам никога нищо не е далеч от мястото, където се намираш. — Той протриваше цевта на своя „Калашников“. — Особено войната.
— Сигурно ти липсват.
— Вече почти не помня какво е да съм с майка си, със семейството си — каза Трангх. Той сви рамене, като продължаваше да търка. — Подобно на Меконг, която дава живот и го отнема, войната помете всичко. Сега тези неща са като далечен сън. Понякога, когато спя, аз се връщам в своето село. — Той провери затвора. — Но след това се събуждам отново, опръскан с кръв.
— Войната — промълви Тери. — Все тази война.
За момент Трангх остана неподвижен, вперил поглед в очите на Тери като хипнотизиран. След известно време кимна:
— Да.
Сийв, който също не откъсваше поглед от Бучър, отново видя топлите очи на баща си, чу дрезгавия му глас със силен акцент да казва: „Всичко, което някога съм искал, е ти и Дом да успеете.“ Вече болен, той лежеше с посивяло лице в мръсната болнична стая. „За мен това е нищо, но за вас е всичко. Едва сега, твърде късно, постигнах тайната на успеха. Тя е в това да бъдеш свой.“
Месец след като баща му умря, състарен и прекършен преди време, Сийв напусна училище и като взе със себе си Доминик, се записа в армията. Успя да влезе в Специалните части. Искаше баща му да може да се гордее с тях. Но още повече искаше да се сдобият с онова, което баща им така и не бе постигнал приживе. Имаше погрешното впечатление, че ако се сражават за новата си родина, при завръщането си у дома ще бъдат герои, а не „мангали“. Вярваше, че това ще ги направи свои.
Сийв, който беше чужд в собствената си страна, който се чувстваше не на място сред хора, които всички считаха за „американци“, смяташе, че може да влезе в странното положение, в което се намираше Тери. Въпреки прякора си, Бучър съвсем не приличаше на Върджил. И ако Сийв бе повярвал в обратното, то това се дължеше изцяло на умението на Тери да заблуждава. В началото Сийв бе сигурен, че разделението на силите в групата СЛАМ е просто — от едната страна Върджил и Бучър, а от другата — всички останали. Сега то изглеждаше по-скоро като Магьосника срещу Тери, Мън и Трангх. Сийв изпитваше силно желание да научи повече за сложната личност на Бучър.
Под злокобните небеса с цвят на бадеми Тери Хей и Трангх клечаха един до друг в сянката на една полуизгоряла колиба и дъвчеха солните си таблетки заедно с храната. Бучър вдигна глава, когато Сийв се приближи и се присъедини към тях. Никой от тримата не проговори.
Групата се намираше някъде във вътрешността на страната (в тази война без фронтове, Сийв отдавна бе престанал да се интересува къде точно се намира; това просто нямаше значение) и почиваше след поредната мисия, като се подготвяше същевременно за следващата.
Трангх бе зает да тъпче устата си с ориз от една пукната купичка, която държеше на нивото на брадичката си. Бучър, макар да ядеше много по-бавно, следваше неговия пример.
Докато ги гледаше, Сийв почувства скритата им близост и завидя на родството помежду им.
— Знаеш ли коя е следващата ни цел? — обърна се той към Бучър.
— Зависи — сви рамене Тери.
— От какво? От времето?
— Не. От това къде можем да причиним най-голяма вреда. — Той се засмя и продължи: — Магьосника отговаря за предсказването на вредите. Изважда шибания си спиритически кръг или кристалното си кълбо и — да ни няма. — Тери хвърли поглед към Трангх, докато схрускваше една рибена глава.
— И ти нямаш думата при това? — учуди се Сийв. — Мислех, че това е твое подразделение.
Бучър продължаваше да стрива рибените кости между зъбите си.
— Аз съм като доберман-пинчер. Магьосника ми показва целта и аз я унищожавам. В известен смисъл всички сме такива, нали така, Трангх?
Сийв беше озадачен. Дали Тери се шегуваше? Той бе всичко друго, но не и куче, отзоваващо се на заповедите на Магьосника. А и в последната му забележка се долавяше твърда, сърдита нотка, която приличаше по-скоро на предупреждение, отколкото на шега.
Като мислеше за отношенията между Тери и Трангх, Сийв се питаше дали те не бяха по-сложни, отколкото можеше да се види отстрани. Струваше му се, че Бучър не само мрази Върджил заради държанието му спрямо азиатците, но и донякъде презира Трангх, задето се примирява с това.
Някъде пред тях телевизионен екип препускаше да заснеме последиците от боя, камерите усърдно бръмчаха, вълнуващият коментар се съставяше в движение. Войната до голяма стенен наподобяваше някаква огромна, побъркана холивудска постановка, ръководена от Сесил Б. Демил. Сийв често си представяше как някой вика по него: „Хей, войнико, ще може ли да се повтори таза атака, за да я заснемем?“
Екипът се връщаше. Когато бойните групи се прибираха грохнали след сражението, тези хора отиваха по следите им до мястото на боя. Откакто преди два месеца списание „Лайф“ бе публикувало снимки, на двеста четирийсет и двамата американски войници, убити в едноседмичната битка за превземането на планината Апбия, медиите — и особено телевизията, най-хищното от всички средства за информация — налетяха на войната като на каца с мед.
Но за жалост планината Апбия стана нарицателно за безсмислието на войната. Тази никому ненужна височина, която, доби известност под името Хамбургер хил, беше отвоювана обратно от северновиетнамците само месец, след като американската армия я превзе с цената на купища кърваво месо. Твърде често през тази война това беше крайният резултат от американските победи.
— Един ден — каза Сийв с желанието да прозвучи оптимистично, — всичко това ще свърши.
Трангх спря да яде и го нагледна.
— Няма да свърши никога — каза той. — Тук войната се води от векове, под една или друга форма. Вие, американците, не можете да промените това, така, както французите не можаха, както няма да могат и руснаците. Вие се мъчите да ни смажете, всеки по свой начин, според, това, което ви диктуват вашите идеологии. Мислите си, че сте ни победили, само защото понякога сте успявали да ни покорите. Така смятаха французите, докато бяха тук.
Той се обърна и Сийв видя на ръката му татуировка на „фунг хоанг“ — митичната виетнамска птица, притежаваща според преданието свръхестествени сили, сред които и способността да отговаря на всички въпроси. Беше малка, но изящно пресъздадена от изкусен майстор. Сега тя му се стори удачен символ на бездънната културна пропаст, която ги разделяше.
— Всички искате едно и също — да ни учите. Да ни учите на какво? Да станем по-добри, отколкото сме? Да бъдем по-богати, по-здрави, по-щастливи? Това е, което чуваме от французи, американци, руснаци. А в действителност вие просто искате да ни превърнете в свои подобия. — Трангх се загледа в телевизионната камера, която снимаше в едър план отчаяните лица и възпалените очи на изтощените момчета. — Често се чудя защо въобще сте тук.
Уязвен, Сийв потъна в мрачно мълчание. Бучър, дали защото разговорът го бе заинтересувал, или от желание да вдигне падналото знаме на Сийв, каза:
— Защо тогава търпиш всичко това? Излиза, че ни мразиш толкова, колкото и северновиетнамците.
Черните, лишени от дълбочина очи се спряха върху него.
— Аз не мразя — каза Трангх. — Аз горя.
„Аз горя.“
Вече няколко седмици тази фраза не даваше мира на Сийв. Нещо го караше да се отнася към нея като към таен талисман, струваше му се, че тя то свързва пряко с Бучър и Трангх — защото той копнееше да принадлежи към нещо по-хуманно от СЛАМ, групата, която прекарваше по-голямата част от времето си в убиване. Но накрая трябваше да признае, че не разбира с какво се е сдобил и няма да го проумее никога, ако продължава да го крие от всички.
Ето защо се обърна към брат си Доминик. Макар и по-млад от него, той беше истински учен, поглъщащ ненаситно трудове по история, философия и социална етика.
От всички тях на Дом може би най-малко му прилягаше да бъде на война. Беше убивал, но го правеше с неохота. Никога не бе изпитвал внезапния прилив на възбуда в разгара на битката, който обземаше останалите дори против волята им — малки вълци, точещи зъби сред пустошта. Не го опияняваха светещите ивици на бръмчащите край ушите му трасиращи куршуми, нито се въодушевяваше от тракането на автоматите. Беше сляп за онова, което всички те виждаха в закона „Убий, за да живееш“, пропил самия въздух така, както мирисът на смърт.
— Разбира се, че знам какво е имал предвид — каза Доминик, когато Сийв му предаде странния и зловещ разговор с Трангх. — Но мисля, че човек трябва да е роден тук или да е учил история, за да го разбере.
Лагерът им беше разположен в едно село, изпълнено, както и всички останали в онези дни, с разделение и недоверие. Докато клечаха под палещото слънце и дъвчеха солните си таблетки, няколко навъсени местни чиновници, въоръжени с американски оръжия, претърсваха колибите.
— Виж, французите са дошли тук в началото на века и са съсипали страната. Общо взето, не са направили нищо по-различно от онова, което всяка колониална държава е правила през миналите векове. Като начало са изритали управляващите мандарини и са въвели френско владичество, френско образование, френско правораздаване, като всичко това е допринесло за израждането на едно общество, изградено върху древните конфуциански принципи.
Чиновниците измъкнаха от една колиба млад мъж и го повлякоха през прахоляка. Той кървеше, едната му ръка беше счупена и висеше под неестествен ъгъл. Сред мръсотията на улицата те продължиха безмилостно да го бият.
— Пол Думер, който дотогава бил министър на финансите, пристигнал тук през 1897 г. в качеството на генерал-губернатор. В цялата работа се съдържа немалка ирония. Неговите политически врагове го прогонили от Франция заради предложения от него по-доходен данък. Той дошъл в колонията и бързо превърнал заточението си в доходоносно предприятие.
Човекът, поне привидно, беше северновиетнамски шпионин. Говореше се, че ЦРУ обучава местните власти да залавят комунистическите агенти, проникващи в Южен Виетнам. Проблемът бе в това, че чиновниците имаха месечна норма, която трябваше да изпълняват.
— Отначало старите мандарини се мръщели на износа на ориз, като намирали за по-разумно с него да се изхранват гладуващите райони на страната. Думер, обаче, виждал в него основна експортна суровина, благодарение на която в крайна сметка колонията щяла да започне да се рентира. Към четирийсетте години Индокитай вече бил третият най-голям износител на ориз в света. Но другата страна на медала била, че мнозинството от селяните се лишили от притежаваната от векове земя и тя преминала в ръцете на френските предприемачи и богатите виетнамски семейства, които бързо надушили добрата печалба.
Един от чиновниците допря оръжието си до слепоочието на мъжа и дръпна спусъка. Дали човекът наистина беше предател, или просто селянин без достатъчно средства, за да подкупи властите? За американците този въпрос щеше да си остане загадка, също както и много други въпроси във Виетнам.
— Всъщност, това било добре дошло за Думер. Той използвал практически робския труд на останалите без земя селяни в никнещите като гъби мини и каучукови плантации, както и в амбициозните си програми за обществено строителство.
Чиновниците продължаваха да претърсват колибите една след друга, докато накрая отвън се събра цяла редица хора с крака, изцапани от кръвта на първия мъж. Хоризонтът над джунглата се забули от тъмни облаци. Скоро огненият ръб от слънчева светлина зад тих изчезна. Мъжете и жените стояха неподвижно, неми като планините на северозапад. Чиновниците ги огледаха внимателно, след което клекнаха и започнаха да ядат ориз, разговаряйки оживено помежду си.
— Но по една своя решаваща особеност френското влияние върху тази колония се различавало от обичайното. Преди идването на французите употребата на опиум била ограничена. Всъщност, тя била на практика непозната извън малобройното китайско население. Думер променил всичко това. Виждайки в опиума още един потенциален източник на значителни доходи, той построил рафинерия в Сайгон. В резултат на това наркоманията сред виетнамците придобила такива ужасяващи размери, че не след дълго една трета от всички приходи на колонията идвали от продажбата на опиата.
След като приключиха с обяда си, чиновниците станаха и пред очите на останалото село разстреляха задържаните един по един.
Лицето на Доминик бе мрачно и потъмняло, подобно на тлеещо поле след битка.
— Французите вече напуснаха Виетнам, един ден, ако е рекъл Господ, ще го напуснем и ние. Но опиумът и страданието, което той поражда, ще останат. Това е наследството, което Франция остави на Индокитай, целувката, която тя положи върху един народ, който, както пише Думер при пристигането си тук, е бил узрял за поробване.
— Тук всички проливаме кръвта си — каза Сийв. — Тези хора вече са привикнали на онова, което виетнамците вършат един срещу други. Те просто изпълняват заповеди. А и не забравяй, че това се възприема като важна антикомунистическа операция, финансирана от американците. Ако се опитаме да й попречим, това ще повлияе зле на бойния дух. При теб, Дом, проблемът е, че ти кървиш и отвътре. Може би за по-удобно си забравил войнствената природа на виетнамците? Та те неведнъж са поробвали по-малко агресивните си съседи, например кхмерите.
— И двамата кървим — отвърна Доминик, — само че ти си прекалено твърдоглав, за да го разбереш. Понякога си мисля, че всички ние трябва да се запитаме дали Трангх ни мрази толкова, колкото северновиетнамците. Вътрешната природа на този народ няма нищо общо със стореното от французите и ти го знаеш.
— Нека онзи, който е безгрешен, да хвърли първия камък, така ли?
— В общи линии, да. — Той погледна мрачно купчината трупове. — Нищо не може да облекчи бремето на тази трагедия.
— Трагедия е твърде слабо понятие, когато става въпрос за тая лайняна война — каза Сийв. — Това е дума, която можеш да употребиш у дома, когато си в безопасност и разсъждаваш за световните проблеми, седнал в удобното си кресло. А когато си тук, затънал до гуша в страдания и смърт, това е ад и ти дяволски бързо го разбираш.
Селяните се бяха разотишли и насъбралите се кучеха душеха необезпокоявани земята, по която се стичаха вадички кръв.
— Това място ме промени — каза Доминик. — По-точно промени начина, по който възприемах света. Дойдох, за да разбера доброто в своето пребиваване тук, да проумея неговата цел. Гледам как докторите сноват напред-назад, как се опитват да закърпят нещастните копелета, стъпили върху мина или закачили жицата на някоя граната в джунглата. Но те не могат да сторят нищо повече, не могат да те излекуват. А нали лекарят е затова — да лекува. Аз искам да лекувам и тази война ми показа начина, по който да го правя. Момчетата, — които се завърнат у дома, ще се нуждаят от нещо повече от физическо възстановяване. Те ще имат нужда от духовна сила, от изцеление за своите души. Само Бог може да стори това. Тук няма вяра, Сийв. Ти го виждаш така добре, както и аз. Господ е оставил това място на Конфуций и Буда. Но ако телата могат да се кърпят с хирургически игли и конци, то за сърцата и умовете е потребно друг вид лечение. Нещастниците, които успеят да се измъкнат от този ад, ще търсят спасение. И когато се завърна у дома, аз искам да им помогна да го открият.
„Никой не излиза жив от тук“ — пееше Джим Морисън.
Групата СЛАМ летеше на север към Плейку и Контум. Щяха да ги „вмъкнат“, ако се използва военната терминология, в „заградителен чувал“. Бързите хеликоптери „Хюи“ ги стовариха в джунглата — пратеници на смъртта сред буйната растителност, където човешките тела очакваха своята жътва.
Бучър ги учеше на много неща, между които и как да обезглавяват врага.
— Оставяйте главата край тялото — наставляваше ги той делово, — но преди това се уверете, че сте прерязали всички сухожилия. По този начин душата на виетнамеца няма да може да избяга. Нали така, Трангх?
— Безкрайният цикъл на „самсара“, свещеното колело, ще бъде прекъснат — отвърна Трангх без всякаква емоция.
— Нашата цел е не само да убиваме жълтите — каза Бучър, — но и да ги накараме да се насерат от страх. Ясно ли е?
Доминик поклати глава.
— Не знам дали ще мога да правя това.
— Защо, какво има? — попита Бучър с явно отвращение. — Съвестта ли те тревожи? Лайнарят, когото убиваш, е същият, който е заложил шибаната мина, оставила някое нещастно копеле без крака до второто пришествие. От колко време си тук? От девет месеца? Колко пъти досега някой до теб се е натъквал на замаскирана граната? Мисли за това, докато го правиш.
— Наистина, не знам…
— Той не знаел — имитира го Магьосника. — Слушай, приятел, време е да проумееш една от горчивите истини в тоя живот: ако човек не намира удовлетворение в силата, в това да потиска другите, той си измисля съвест и започва да тормози самия себе си. Това е изборът ти, решавай.
— Аз…
Но преди Доминик да успее да продължи, Сийв го прекъсна:
— Не се безпокойте, аз ще се погрижа за него.
— Може пък да не му е мястото при нас — каза Бучър. — Аз нося отговорност за цялата група.
— Не, не — отвърна Сийв, като мислеше с тревога, че Дом ще е в по-голяма безопасност тук, където Магьосника, защитавайки себе си, щеше да предпазва от злини и всички останали. — Казах, че ще се погрижа за него.
Трангх ги насочваше по пътя им и селата извираха като мехури от джунглата. Понякога отрядът използваше огън от въздуха, за да пробие димящи дупки в защитата на жълтите. Подаваха се навън през металните перила на хеликоптера и когато той се спуснеше, едновременно откриваха огън. Хеликоптерът изстрелваше своя ракетен товар и моментално смазваше всяка съпротива.
Те слизаха на обгорената, тлееща земя и продължаваха с кратки откоси от своите АК-47, „освободени“ от предишни жертви. Накрая, заобиколени от смърт, се навеждаха подобно на селяни в оризище, за да свършат кървавата работа на Касапина.
Друг път се насочваха на запад и като следваха линията, прокарана по картата от пръста на Трангх, предприемаха мълниеносни „тихи“ акции, при които не се даваше нито един изстрел. Прокрадваха се от колиба на колиба, режеха гърлата, отсичаха главите, оставяха обезобразените тела за страх и назидание на жълтите.
Като взе идеята от татуировката на Трангх, Бучър започна да рисува по местата на акциите стилизирани изображения на „фунг хоанг“ с кръвта на жертвите.
Веднъж Сийв видя Трангх да се взира в грубата, но силна рисунка и за момент долови искрица от някакво чувство да пробягва по лицето на виетнамеца. Какво ли изпитваше, изправен пред новото изобретение на Бучър? Дали възторг, или обида?
Защо ли го интересуваше какво мисли Трангх? Дали просто защото това беше неговата страна и онова, което той мислеше, имаше значение, независимо от мнението на американската администрация по този въпрос?
Сийв, още тогава детектив по душа, гореше от желание да разбули тайната на Тери и Трангх. Той вярваше, че успее ли да разбере тях, ще може да открие някакъв смисъл и в целия безумен водовъртеж, в който се намираше.
Повечето от момчетата, озовали се тук, искаха единствено да се приберат у дома, да забравят, че въобще някога са били на това място и са преживели този кошмар. Но не и Сийв. Той чувстваше, че поне за него вонящата джунгла и смъртоносните оризови полета на Виетнам, крият някаква първична истина. И вече бе убеден, че Трангх, подобно на „фунг хоанг“, държи ключа към тази истина.
По време на един рейд далеч на север той наблюдаваше как Трангх насочва хеликоптера над гъстата тъмна маса на джунглата. Коленичил зад него, Върджил шепнеше в ухото му:
— Хайде, кажи ни къде се крият жълтите, както правиш винаги. Само това искам от теб.
Трангх протегна ръка и хеликоптерът направи ляв вираж. Пред очите им се показа сечище. Село.
— Ето там.
Налетяха стремглаво, на малка височина, автоматите загракаха, ракетите злобно изсвистяха. Дърветата се сриваха сред неистов рев, смъртта разцъфваше в мазните кълба на взривовете.
С крайчеца на окото си Сийв видя Трангх да притиска ухо към пода на хеликоптера. Очите му бяха широко отворени и неподвижни, дебелите му устни помръдваха, сякаш шумът, който издаваха оръжията им, изригваше подобно на газ от вътрешността на тялото му.
Машината се приземи и Сийв последва Трангх навън. Наведени, подобно на превити от възрастта старци, те притичаха през обгорялото сечище, пометено от въртящите се перки.
Ответният огън, ярки трасиращи ивици в нощта, ги караше непрестанно да лавират. През целия път до укритието Сийв следваше приведените рамене на Трангх. Най-сетне, когато запъхтени опряха гърбове на купчина топли, димящи развалини, той за свой ужас осъзна, че неволно е използвал виетнамеца като щит.
Погледът на Трангх беше толкова кух и безжизнен, че той трябваше да го докосне, за да се увери, че е жив. Щом усети допира му, виетнамецът мигновено се извъртя и Сийв се оказа лице в лице с дулото на неговия „Калашников“.
— Изплаших се за теб — прошепна Сийв през пребледнелите си устни. — Помислих, че са те улучили.
Оръжието се скри в мрака. Навсякъде край тях пламъците танцуваха и се мятаха сред пукот и искри. Това напомни на Сийв за самия него, за тъмнината, сред която горяха — той и Трангх. Бяха толкова близки и толкова различни. И все пак, всеки от тях като че ли черпеше сила от другия.
С очи, подобни на късчета обсидиан, Трангх махна с глава:
— От тук.
Те излязоха от укритието, видяха, че останалите са приковани към земята от огъня на северновиетнамците и се запромъкваха на прибежки по края на опожареното пространство. Трангх започна да стреля и Сийв, който се придвижваше непосредствено зад него, го последва. Двамата се втурнаха едновременно към последната оцеляла огнева точка. Сийв изтегли иглата на една граната и я метна зад набързо издигнатата барикада от дървени трупи и тлееща тръстика.
Хвърлиха се на земята, миг преди мракът да се превърне в бяла светлина и трясък. После отново бяха на крака и тичаха, продължавайки да стрелят по онова, което беше останало от укреплението.
След това се заеха да ровят из останките. Трангх, точно според инструкциите, коленичи и започна със сръчни движения да реже гърлата на онези трупове, които бяха още цели.
В това време дойдоха и останалите, невредими. Селото изглеждаше като обратната страна на луната — само дето там пламъците щяха да угаснат. Всички се присъединиха към прочистването — призрачни фигури, вършещи ужасното си дело с усърдието на работна бригада.
Беше тихо, като се изключи пращенето на огъня. Изведнъж Сийв вдигна глава. Изправи се и се ослуша. Отново същият звук. Космите на тила му настръхнаха.
През облаците от пепел и дим успя да различи един силует, който се приближаваше към тях с несигурна, залитаща крачка. Още преди мозъкът му да успее да определи фигурата, той видя Дом да тича насреща й.
— Стой! — извика Магьосника. — Върни се!
Но Дом или не чуваше, или си правеше оглушки и продължаваше да тича към олюляващото се, изпоцапано със сажди дете. Беше момиченце на не повече от пет-шест години. Дългата му черна коса се спускаше гладко към раменете. Очите му гледаха диво, явно не беше на себе си от страх.
Пронизителните му писъци ехтяха из опустошеното сечище, късайки и бездруго опънатите им нерви. То ту се скриваше зад вълните от пламъци и дим, ту изплуваше отново, бродейки из развалините на онова, което доскоро е било неговото село. Изведнъж се спъна и падна на колене в пепелта. Когато стана, Стийв видя кръвта, стичаща се от няколко рани по тялото му. Това клето дете сякаш символизираше гибелната безнравственост, която беше прякото следствие на войната. Остра жал за него сви сърцето му.
Като в забавен кадър той гледаше как брат му приближава апокалиптичната картина на един полудял свят. Неочаквано гледката се превърна в нещо, надхвърлящо границите на реалното — милосърдната десница на един нововъзкръснал бог се протягаше, за да изцели поколението, което винаги, във всички култура е невинно.
— По дяволите! — извика Магьосника и насоча автомата си към детето.
— Не! — изкрещя Сийв, хвърляйки се към оръжието. Но Трангх се оказа по-бърз. Едва доловимо движение — и ръката на Сийв падна край тялото му, безчувствена като дърво.
В безпомощен ужас той видя как Магьосника изстреля кратък откос в гърдите на детето. Малката фигурка отхвръкна назад. Преди да докосне земята, тя се пръсна на парчета с оглушителен гръм. Дом, който се намираше на две крачки от нея, бе повдигнат във въздуха от силата на взрива.
Трангх освободи Сийв и той се спусна към брат ся.
— Господи — шепнеше Дом. Намираше се в шок, но не беше ранен. — О, Господи.
— Била е минирана — каза Тери, като се доближа до тях. — Това е стар трик. Слагат граната под мишницата на детето и я свързват така, че когато го докоснеш… — Трангх наблюдаваше сцената, без да промълви нищо.
Дом бе хванал главата си с ръце и трепереше като трескав. След това започна да повръща. Сийв обгърна тялото му с ръце.
Застанал току до тях, Трангх ги гледаше и очите му отразяваха настъпващите пламъци. Сийв ясно почувства жадността, с която поглъщаше прегръдката им.
— Колкото и да се мъчиш, не можеш да го предпазиш — каза виетнамецът. — Това място ще постъпя с него така, както намери за добре — или ще го погуби, или не. Ти не можеш да сториш нищо.
Сийв се взираше в него, допрял буза до влажната коса на брат си.
— Мога да сторя едно — отвърна той. — Мога да го обичам.
И когато видя недоумяващото изражение на Трангх, ос запита как е възможно някога да е искал да бъде свой тук, да е приятел с него и Бучър. Бучър убиваше с ужасяваща лекота. А Трангх беше чужд, чужд и непознаваем като красивите млади момичета в пъстри рокли, които се въртяха в ритъма на американския рокендрол под покрива от пресовани кутии кока-кола.
— Сега вече разбираш защо войната няма да свърши никога. — Трангх обгърна с жест обгорялата земя, покрита с обезобразени трупове, между които и онова, което бе останало от момиченцето. — Аз съм един от щастливците. Ето я другата възможност.
Но откровението идваше твърде късно; Сийв вече не слушаше.
— Върви си — прошепна той. — Махай се. — Но Трангх не помръдна от мястото си. Той се бе превърнал в ням зрител на тяхната болка и ужас, които поглъщаше така, сякаш можеха да поддържат съществуванието му, подобно на ориза и рибените глави.
Разкъсващите конвулсии на Дом бяха утихнали.
— Боже мой — чу го да мълви Сийв, — дай ми сила да се прибера у дома.
Войната бе все така мъчителна и безкрайна, но не и за тези от отряда СЛАМ. По думите на Върджил, с всеки изминат ден Никсън докарваше Америка все по-близо до позорното поражение в една страна, която тя така и не се бе помъчила да разбере.
Групата, вече закалена и сработена, се намираше в Бай Ми Туот, в тридневен отпуск преди поредната мисия, която, според намеците на Бучър, щеше да бъде най-трудната досега. Бяха осем на брой — Тери, Върджил, Сийв, Доминик, едно тънко, върлинесто момче от Канзас — бивш фермер, по прякор Джоубоун[5], Трангх, Мън и един кхмер-серей на име Чей. Снабдиха ги с продоволствие и муниции. Откъде ли? Сийв знаеше, че Бучър никога не попълва официални заявки. Всъщност, досега той не беше виждал каквито и да било документи, свързани със СЛАМ.
Любопитството му го отведе в щаба на Специалните части. Там не само не бяха чували за Върджил — майор, капитан или какъвто и да било, но такова име липсваше дори в списъците на личния състав. Никой не бе обезпокоен, нито дори заинтересуван от този факт. На фона на всепоглъщащия хаос на войната подобна дреболия се забравяше мигновено.
Това накара Сийв да се замисли. Ако Върджил не беше от Специалните части, какъв беше тогава? Може би по някакъв начин бе свързан с Командването, с щаба на генерал Абрамс? От щаба на Специалните части в Бан Ми Туот той телефонира в Сайгон и за свое най-голямо удивление откри, че никой в Командването не познава офицер на име Върджил — поне така твърдяха оттам.
Сийв все още търсеше отговора на своя въпрос, когато групата потегли. Този път не носеха бойните си униформи, а свободните, черни памучни дрехи, предпочитани от Червените кхмери. Бяха въоръжени със съветски автомати „Калашников“. На тръгване оставиха личните си знаци в Бая Ми Туот.
Матовочерният хеликоптер без отличителни знаци ги занесе на север, към низините. Нямаше инструктаж, нито дори намек за характера на предстоящата мисия.
Магьосника се материализира от мрака, осветяван единствено от бледозеленото сияние на арматурното табло.
— Чувам — извика той през воя на перките, — че си разпитвал за мен насам-натам. Голям детектив си бил.
Сийв сви рамене, опитвайки се да прикрие сухотата в гърлото си.
— Исках просто да се ориентирам в обстановката.
Магьосника дълго не свали поглед от него. Сийв почувства как по челото му се стича струйка пот и се помоли да не влезе в окото му. Чувстваше, че ако мигне, Върджил ще помисли, че го лъже.
— Дано да е така — каза Магьосника. — Дано да се разбираме. — Въпреки оглушителния шум в кабината, помежду им цареше тишина — неловка и нежелана като въздушна яма над Скалистите планини.
— Не знам нищо за теб — каза Сийв. — Но откакто съм тук поначало не съм наясно с каквото и да било.
— Е, това мога да го разбера — засмя се Магьосника. — И на мен ми отне доста време да схвана какво всъщност става тук. От цялата работа това е най-трудното. — Хеликоптерът попадна във въздушно течение и за миг двамата мъже политнаха един към друг. Сийв се улови за един ремък.
— Виждаш ли? — попита Магьосника. — Аз нямам нужда да се държа. Знам, че няма да умра тук. Когато и ти го разбереш за себе си, няма да ти пука от нищо, Дансър.
Пилотът го повика и Върджил клекна до него в зловещата бледа светлина на приборите. Показалецът му се подаде и посочи маршрута, който знаеше наизуст. Пилотът кимна, хеликоптерът се наклони и пое курс право на запад. Магьосника отново се обърна към Сийв.
— Искаш ли да знаеш на какво се дължи безсилието ни в тази война? На това, че всеки е толкова зает да опази собствения си задник от жълтите, че не му остава време за нищо друго. Колкото до мен, аз съм заседнал тук до края на войната и знам, че трябва да извлека от това максимална изгода. Щом си нагазил в лайна, не се мъчи да ги изчегърташ, а намери някой балама, на когото да ги продадеш.
Върджил се наведе към отворената врата и се изплю срещу вятъра.
— Няма да го върне в моето лице, я? — ухили се той и продължи: — Аз имам заповеди да гоня жълтите и точно това смятам да правя. Но смятам, че щом ще рискувам живота си за чичо Сам, той ми дължи нещичко. — Магьосника посочи през рамо посоката, в която летяха. — Ето там ще направим състояние, Дансър, помни ми думата. — Чертите му, осветени от идващото отдолу зеленикаво сияние, бяха разкривени от причудливи, ъгловати сенки и наподобяваха зловеща карнавална маска. — Ще ти кажа нещо, което никой в щаба няма да може и няма да иска да ти каже. В момента ти си част от операциите „Даниъл Буун“[6]. Нашата мисия, както и мисиите на всички групи, участващи в тези операции, попада в графата „строго секретно“. Затова в Бан Ми Туот нямаше инструктаж, затова и самите ние сме стерилни — самоличността ни не може да се установи по нищо. Дори момчето, което кара хеликоптера, не знае накъде летим — аз му соча маршрута в движение. Заповедите ни се издават директно от майор Майкъл Ийлънд. Сега успокои ли се?
Сийв кимна:
— Казах ти вече, не съм искал да си пъхам носа, където не ми е работа.
Върджил се обърна и приклекна до пилота. Сийв се помъчи да види участъка от картата, който разглеждаха, но огромната маса на Магьосника я скриваше от погледа му.
Летяха ниско и много бързо, така че сливащите се върхове на дърветата се превръщаха в черно море, над което те се носеха подобно на птицата „фунг хоанг“.
Сийв почувства гадене в стомаха и се запита дали причината бе в тракащите зъби на седналия до него Доминик, или във вибрациите на хеликоптера. Погледна лицето на брат си в почти тъмната кабина и се прокле, че го е довел в отряда СЛАМ. Мина му през ума, че в Бан Ми Туот Дом щеше да е в много по-голяма безопасност. Там поне щеше да бъде американски войник. Тук, в душния мрак, той беше нищо — не американец, а просто една прашинка в очите на Бога, пътуваща без знак за самоличност от точка А до точка Б. „Ако умрем в тази мисия, никой никога няма да узнае какво се е случило с нас“, помисли си Сийв. Изглежда, тъкмо това беше идеята.
Известно време гледа как Джоубоун разказва на Мън и Чей една от дългите, смешни истории, заради които бе получил прякора си. Те слушаха хлапето като омагьосани. Сийв не проумяваше как едни деветнайсетгодишен човек може да притежава такъв неизчерпаем запас от разкази. Подобно на съвременна Шехерезада той държеше смъртта и ужаса на разстояние, като развличаше околните, а по всяка вероятност — и самия себе си.
Шумът и вибрацията се усилиха и Сийв погледна навън през отворената врата. Над тях три бомбардировача Б-52 пронизаха кехлибарените облаци и изпревариха хеликоптера, насочвайки се на запад. Десет минути по-късно първите експлозии разцъфнаха като ярки китайски фенери.
Сийв протегна врат и в светлината на тези цветя на злото видя под себе си джунглата и оризовите полета. И реката — толкова близка, че за миг бе заслепен от фосфоресциращите отражения, блестящи като люспите на огромна змия.
И най-сетне той разбра коя беше крайната им цел. Камбоджа.
Далеч на запад над Кардамоновите планини се кълбяха тежки, заплашителни облаци. Въздухът бе така пропит с влага, че нищо не оставаше сухо. Беше сезонът на мусоните. В такова време и най-незначителната драскотина можеше да забере и гангреняса. Рана в крака означаваше сигурна смъртна присъда.
Тери Хей гледате как Върджил, който вървеше последен в колоната, се изкатерва по брега на пълната с мъртъвци река. Помисли си дали Хирон не ги очаква някъде наблизо, седнал в своята полюшваща се лодка. Дали с прекосяването на реката, която бележеше границата с Камбоджа, не бяха навлезли в пределите на ада.
Предстоящото начинание го накара да почувства моментен пристъп на несигурност. Там, в камбоджанските джунгли, като дебнещо животно ги очакваше смъртта. Но обещанието за безмерно богатство и власт го теглеше напред като магнит.
Очакваше ги една седмица или може би дори десет дни, които щяха да прекарат сами на вражеска земя, преди да бъдат посрещнати в околностите на Ангкор Ват. През това време трябваше да се бият и с жълтия, който се спотайваше като озъбен вампир в относителната безопасност на неутралната камбоджанска територия.
— В Ангкор трябва да се видим с един човек — каза Върджил на Тери при разговора им на четири очи в нощта преди тръгване. — Много важна клечка, мръсник и половина. — Той се засмя и допи скоча си. — Французин е и е живял тук дълго — по-дълго от който и да било американец. — Върджил си наля остатъка от бутилката. — Работата е там, че без него не можем да получим онова, което искаме. Той държи нещо, което ми е страшно необходимо. Привлякъл съм на наша страна някои хора, но и той си има своите. При това всички са азиатци, така че дори да сключим сделката, един дявол знае дали може да им се вярва. А аз трябва да съм наясно, разбираш ли? Ти си добър в това, може би толкова, колкото и аз, макар да вършиш всичко със задника напред. Азиатците ти вярват, докато аз ги карам да се спичат от страх. Имам чувството, че този път ще е нужен известен финес.
— Ще помисля за това — каза Тери.
— Да. Помисли. — Върджил вдигна чашата си. — Само недей да го обсъждаш с новото си приятелче. — Тери разбра, че има предвид Мън. — Ти може да вярваш на тоя кучи син, но аз със сигурност — не.
Тери отново мислеше за този разговор, когато Магьосника се изкачи след него на далечния чужд бряг и каза:
— Дръж се сега, приятел. Започва се.
Нападаха жълтите през нощта. Небето беше безлунно и местността тънеше в дълбок мрак. На моменти им се струваше, че вървят със затворени очи или насън. Опасността беше навсякъде, осезаема като ударите на сърцата им.
Земята се разгъваше пред тях и неохотно им даваше път. Сега ги водеше не Трангх, а Чей. Той носеше мачете и разчистваше, тясна пътека в случаите, когато беше крайно необходимо. „Звукът пътува в джунглата така добре, както и във водата“ — обясни той.
Дори и сега беше толкова горещо, че се налагаше да правят чести почивки. Тогава азиатците заставаха на пост, непроницаеми за влагата, която, както се струпаше на американците, изсмукваше дъха от всяко живо същество. Дали презираха западняците за тяхната липса на издръжливост, питаше се Тери, или просто им беше безразлично?
Групата изглеждаше доволна от касапницата, която оставяше след себе си. Отново се бяха превърнали в опръскани с кръв касапи, но в крайна сметка те вярваха, че са изпратени именно за това. В един укрепен бункер, нагазили до глезените в натрошен бетон, окачиха главите на северновиетнамците на опъната жица, подобно на китайски фенери, докато Тери рисуваше на стената знака на „фунг хоанг“.
Спяха денем — неспокойна, пресеклива дрямка под гъстите сенки, населявана от сънища за онова, което вършеха през нощта. По едно или друго време повечето от тях бяха будни и се тълпяха около Джоубоун, за да чуят поредната история. След това вътрешните им страхове се успокояваха и те един по един се унасяха в сън.
При един друг аванпост, след особено тежък ръкопашен бой, който едва не коства живота на Чей, освободиха шестнайсет кхмерски деца, държани в плен и измъчвани от виетнамците.
Вбесен, Магьосника нареди да накладат голям огън, в който хвърлиха отсечените глави. Смрадта на гъстия, мазен дим, който се вдигна, ги задави. Сийв наблюдаваше Доминик с крайчеца на окото си, опасявайки се, че страховитата гледка ще го накара да побегне. Дом беше коленичил сред измършавелите кхмерски деца и безуспешно се опитваше да ги нахрани, докато те ритаха главите на мъчителите си в ревящите пламъци, сякаш бяха открили нова игра.
В сивото, вонящо утро Мън и Чей патрулираха в района, докато останалата група разрови догарящите въглени и следвайки указанията на Върджил, издигна пирамида от черепи. След това Магьосника изряза хартиен ангел и го закрепи най-отгоре, така че цялата купчина доби вид на мъртвешка коледна елха.
Магьосника се отдръпна, за да се наслади на произведението си.
— Мир на света, а? — Той нададе дрезгав, неприятен смях.
Трангх гледаше Тери, който държеше на ръце кхмерско дете с дълбоки рани от изгаряне. В съзнанието си Тери ясно долавяше противната близост между нечестивото коледно дърво и осакатения живот, който бе притиснал до себе си.
Доминик, сложил ръце върху раменете на две от децата, с които бе прекарал нощта, грижейки се за най-тежките случаи, отвърна лице, сякаш вече се бе подстригал за монах. Той настоя да отведат децата до най-близкото кхмерско селище, където щяха да им окажат необходимата помощ.
— Това е просто нелепо — каза Магьосника. — Ние сме на война.
Тери, все още с детето на ръце, отиде до пирамидата и разрита черепите. Хартиеният ангел на Върджил изчезна сред костите.
— Отиваме — каза той. — Тези хлапета имат нужда от лекарски грижи.
Трангх, който местеше поглед от Тери към Магьосника, почувства странно стягане в гърлото. Стори му се, че изходът на цялата война виси в моментната тишина, настъпила преди Върджил да изръмжи своето съгласие. В следващия миг замръзна от презрителния поглед, който Бучър хвърли към него, сякаш за да му каже: „Това са повече твои събратя, отколкото мои. Ти трябваше да се застъпиш за тях.“
Привечер на третия ден след кратката отбивка от пътя Чей се върна от разузнаване. Той съобщи, че на по-малко от километър пред тях се намира северновиетнамско подразделение — по-голямо и по-добре екипирано от всички, атакувани досега, и при това командвано от полковник.
— Тоест — каза Върджил, като взимаше решение да го нападне, — някой, който може да ни каже къде се намира ЦУЮВН.
Тази нощ имаше луна, но зловещите, надвиснали облаци правеха светлината й разсеяна и бледа. Малко след полунощ наближиха лагера от две страни — Тери, Мън, Сийв и Трангх откъм единия фланг, Върджил, Доминик, Джоубоун и Чей — откъм другия.
Някъде на запад валеше дъжд и далечният тътен долиташе до ушите им, контрастирайки с мъртвата тишина, през която те се движеха като духове в гробище.
Подразделението спеше. На такова разстояние от границата войниците се чувстваха спокойни, уверени в убежището, което им даваше неутралната територия. Часовите бяха обезвредени почти едновременно. Тери използва своята тел, която запя от рязкото опъване, преминавайки през плътта и хрущялите. Кръвта, подобна на сянка в нощта, попи в земята и изчезна.
Трангх, който бе счупил врата на другия часови с едно жестоко движение на ръцете си, доброволно остана назад, за да охранява тила им. С тихо шумолене, което можеше да се дължи и на настъпващата буря, Тери, Мън и Сийв навлязоха в лагера.
Магьосника искаше полковника жив; групата беше инструктирана да убива всички останали. Тери почувства в гърба си първия порив на вятъра, влажен от мъртвешката воня на гниеща растителност. Прокрадваха се от колиба на колиба и колеха по пътя си. Не можеше да се каже кой от тримата го прави по-бързо, ловко и безшумно. Беше просто невероятно как обстоятелствата бяха успели да превърнат човешките същества в толкова неумолими убийци. Чия извратена воля ги караше да сеят смърт с такова ужасяващо темпо?
За да може да върши своята работа, Тери вече бе престанал да забелязва живота около себе си. Той си спомни не без симпатия за цар Едип, за кръвта, изтекла от избодените му очи, отнасяйки със себе си греховете му, както и неговите страсти.
Мина му през ума, че човек не може да живее без страст. Това на свой ред го накара да се замисли за мълчаливия Трангх, стаен сам в мрака, който изглежда беше роден без каквито и да било желания. Приличаше по-скоро на образ в огледалото, който изчезва, когато не гледаш към него. Той беше роден за войната. Какво ли щеше да прави, питаше се Тери, когато тя най-сетне свършеше? Дали един ден нямаше да се разбунтува срещу Магьосника и другите като него и да ги унищожи? Щеше ли някога да осъзнае последствията от онова, което му налагаха да върши? И най-вече, можеше ли да бъде спасен от самия себе си?
Подобни мисли запълваха ума му, докато продължаваше зловещия си труд. Тази разтегливост на съзнанието му помагаше да запази разсъдъка си в обстановката на пълна лудост.
Намериха Върджил в средата на лагера. Той беше завлякъл там северновиетнамския полковник, който коленичеше, заобиколен от главите на своите хора. Магьосника се обърна към него направо, пренебрегвайки услугите на Чей като преводач.
— Къде е ЦУЮВН? — попита той.
Полковникът се взираше безизразно в лицето му.
— Знаеш къде е и ще ни кажеш.
Полковникът не помръдваше.
Върджил накара Джоубоун и Чей да донесат една от минохвъргачките на виетнамците и да я поставят до полковника. Напълни я сам, така че той да може да следи действията му. След това го сграбчи за косата и блъсна главата му в дулото на оръдието. Едното око на полковника се оказа болезнено притиснато във вътрешността на цевта.
— Какво ще правиш сега, ще ме пратиш в облаците ли? — попита той с напевен глас, сякаш казваше молитва. — Това няма никакво значение. Аз и без това съм мъртъв.
Върджил грубо дръпна главата му от минохвъргачката.
— Не се надявай да умреш — каза той. Ръката му потърси дръжката на ножа, но в момента не го носеше и затова поиска от Трангх неговия. Когато той му го подаде, Върджил добави: — Твоето наказание ще е животът.
След това без предупреждение стовари подметката си върху врата на полковника и го настъпи здраво, докато разрязваше униформения му панталон при чатала.
Тери, който стоеше наблизо, видя как Сийв сграбчи лакътя на Доминик, сякаш се опасяваше, че брат му ще се хвърли да попречи на Магьосника. Те се спогледаха и Тери чу Доминик да шепне „Боже, прости на всички ни“. „Та Господ не е ли мъртъв, помисли си той. Това тук не е ли достатъчно доказателство, че дори да е съществувал някога, вече го няма?“
Полковникът пищеше повече заради това, което правеха с него, отколкото от болка. Поне първоначално травмата прави плътта безчувствена.
Когато свърши, Върджил махна крака си от врата му и той моментално се сви на топка, притиснал ръце между бедрата си.
— Така — каза Магьосника, като приклекна до него. — Сега ще ни кажеш ли къде се крие ЦУЮВН?
— Искам да умра. — Зъбите на полковника тракаха.
— Не, не — отвърна Върджил. — Вече ти казах. Занапред те чака дълъг живот. Това е, което искам. Да имаш много време да си спомняш какво е било да си мъж. — Ножът му разсече въздуха пред очите на виетнамеца. — Казвай!
Полковникът се взираше в него с кървясалите си очи.
— Ще ме убиете ли, ако ви кажа?
Магьосника се усмихна.
Когато полковникът вече бе издал информацията и лежеше обезглавен сред мъртвите си подчинени, Върджил се изправи и каза:
— Всички тия глави си приличат, а? Властта и силата бяха до тук.
Според сведенията на полковника, намираха се на по-малко от пет часа път от ЦУЮВН.
— Ако тръгнем веднага — каза Върджил, — ще стигнем тъкмо преди зазоряване.
Трангх се присъедини към тях и групата, водена от Чей, потъна в гъстата джунгла. Все още се намираха в планинската част на страната, близо до границата. Често пищната растителност отстъпваше място на масивни скали, напукани и натрошени сякаш от огромни мълнии или от тежък артилерийски огън. Ясно личаха местата на бомбените удари, от време на време се срещаха останки от бетонни бункери — домовете на една армия призрак.
Чей помоли някой да го смени и Джоубоун зае мястото му. Със спускането теренът под краката им ставаше все по-каменист. Сега от двете им страни се извисяваха планински чукари, което още повече затрудняваше придвижването. Магьосника изпрати Джоубоун напред да огледа местността. Когато той се върна, възникна известен спор дали да заобиколят скалистия проход, или просто да продължат напред. Чей беше на мнение, че една отбивка от пътя ще им коства поне два часа. Това означаваше да достигнат щаба на ЦУЮВН доста след зазоряване и да изгубят цял ден в очакване на мрака. Затова той препоръчваше да минат направо през дефилето и Върджил се съгласи.
Беше толкова влажно, че от листата капеше вода като след дъжд. Краката ги боляха, раздразнената им кожа смъдеше. Тери се питаше дали някога ще бъде отново сух.
Навлязоха в дефилето, предпазливи и напрегнати. Тери се чувстваше неспокоен. Проходът се оказа много по-тесен, отколкото бе очаквал. Като в амфитеатър, от всички страни ги заобикаляха надвиснали скални тераси, които представляваха идеална позиция за снайперисти. Пред себе си виждаше Джоубоун, който явно също изпитваше подобни опасения.
В следващия миг Джоубоун изчезна, погълнат от арка експлозия. Едновременно е това проходът се изпълни с рикошети от автоматичен огън.
От своето място, притиснат в твърдата скала, Тери виждаше онова, което бе останало от Джоубоун, а то не беше много. „По дяволите!“, процеди той.
Групата беше безпомощна, прикована към земята от убийствения огън. Доколкото можеше да види, никой не бе пострадал от безпорядъчната стрелба. Но, от друга страна, те не можеха да мръднат от мястото си и следователно гибелта им беше само въпрос на време.
Най-близо до него се намираше Сийв. Той му направи знак и двамата пропълзяха зад укритието на няколко каменни блока. От тук Тери видя, че има възможност да се промъкнат до гнездото на снайперистите, оставайки при това незабелязани.
Докато се катереше по каменистия сипей, Тери изпита желание Джоубоун да е до него, да му разкаже още някоя от своите истории. Още не му се искаше да повярва, че никога вече няма да ги чуе.
Те бавно напредваха по скалната стена. Сийв долепи устни до ухото на Тери, но дори и така думите му почти не се чуваха от лая на автоматичната стрелба.
— Дом смята, че Бог е изоставил това място. Ти как мислиш?
— Ако Бог е живот, той положително няма работа тук. — Тери посочи с ръка и двамата видяха малко по-нагоре стрелящите виетнамски снайперисти. Тери изтегли иглата на гранатата и леко я подхвърли, така че тя се търкулна в краката им.
Двамата се залепиха о земята миг преди експлозията да откърти надвисналата скална площадка. В дефилето с грохот се посипаха отломъци. Но от височината, на която се намираха, вече се виждаха наближаващите подкрепления.
— Да изчезваме от тук — каза Тери.
Спускането беше по-леко и доста по-бързо. Върджил и останалите от групата бяха излезли от укритията си и оглеждаха терена. Тери каза на Върджил какво е видял.
— Мамка му — каза Магьосника. — Със сигурност е било засада. Копелетата са ни чакали.
— После ще мислим за това — каза Тери. — Не сме готови за такова сражение. Да се махаме.
Но Върджил не отстъпваше.
— Засадата означава, че са били известени за присъствието ни. Никой не знаеше предварително откъде ще минем. — Той се огледа наоколо. — Остават само хората от групата.
— Някой от нас? — каза Доминик. — Хайде, стига.
Магьосника се обърна към Сийв.
— Хайде, детективе, да видим колко струват дедуктивните ти способности. Кой е предателят?
— Какво те прихваща? — каза Доминик и погледна брат си. — Сийв, нима ще участваш в тая ненормална игра?
— Кой, детективе? — настоя Магьосника. — Нямаш много време.
— Кой вървеше пред групата, откакто тръгнахме? — каза Сийв. — Кой разузнаваше пътя и през голяма част от времето не беше пред очите ни? Кой поиска да го сменим, малко преди да влезем в дефилето?
С нечленоразделен вик Върджил сграбчи Чей за яката, изплю се в лицето му, след това го удари с приклада на автомата си.
Чей се свлече с посивяло лице в краката му.
— За бога! — извика Доминик. — Сега не е време за отмъщение.
— Той е прав — намеси се Тери. — Жълтите идват и този път са много. Остави това за…
— Скалите наоколо са осеяни с парчета от Джоубоун — каза Върджил. — Този предател ще си плати.
— Добре — каза разсъдливо Тери, — но нека го направим другаде, след като се отскубнем от жълтите.
Магьосника то погледна и поклати глава.
— Не, Бучър. Ти все още не разбираш. На жълтите трябва да им е ясно, че не могат току-така да ни прекарат. Ще им покажем, че не сме кои да е.
Той пусна кратък откос, който от такава непосредствена близост почти разполови Чей. След това е помощта на ножа си отсече главата му. Накара Мън да донесе автомата на един от снайперистите, които, се бяха сринали от скалата след взрива на гранатата, и забучи цевта му в меката пръст по средата на прохода. Накрая внимателна нагласи кървящата глава на Чей върху приклада.
— Ето така — рече Магьосника. — Сега ще разберат.
После поведе оредялата група по обратния път към началото на дефилето. Докато вървяха, той потупа Сийв по рамото и каза:
— Добра работа свърша. От теб ще излезе истински детектив.
— А какво ще правим с щаба на ЦУЮВН? — попита Тери.
— Майната му — отговори Върджил. — Направихме каквото можахме. Те вече знаят, че сме тук, и са се размърдали. Не мога да изложа на риск и останалата група.
— Искаш да кажеш мисията, нали?
— То е едно и също — отвърна Магьосника.
На следващия ден планинските райони край границата останаха зад гърба им и те продължиха през равнинна, мочурлива местност. Прекосяваха оризови полета и горички от дребни, невзрачни дървета. Така беше по-безопасно, отколкото ако вървяха по издигнатите, забелязващи се отдалеч пътища. По това време на годината оризищата вече ставаха трудно проходими. Беше началото на дъждовния сезон, макар все още да не бе настъпил разгарът на мусоните, когато ниските равнини се превръщаха в езера.
Мъчителната жега гъмжеше от насекоми, които жадно смучеха солената пот. Въздухът тежеше като олово, наситен с тревожен електрически заряд от далечния грохот на гръмотевиците на запад. Намираха се на югозапад от Кратие, недалеч от долината Компонг Чам, която се простираше по течението на Меконг. Тази река щеше да бъде голямо изпитание за тях поради движението на хора и товари между Прей Венг и Пиом Пен.
— Щом крайната ни дел е Ангкор — обърна се Тери към Върджил, който вървеше до него, — по-добре да ни бяха свалили на тайландската граница. От Араняпрадет щяхме да стигнем само с един кратък преход.
— Не става — отговори Върджил. — Нашата официална версия е, че търсим щаба на ЦУЮВН. Под това оправдание пресякохме границата с Камбоджа. Вярно, че е незаконно, но това си е проблем на Никсън — той е дал съгласието си.
— Все още дори не си ми казал защо сме тук.
— Но теб не те е и грижа, нали, Бучър? Ти имаш в главата си свое собствено разписание.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Имам предвид, че ти си най-безнравственото копеле, което съм срещал някога. Аз, например, знам какво е законът и посвещавам времето си на неговото заобикаляне. Всъщност, превърнал съм това в дело на целия си живот. И това е съвсем нормално, защото законът е измислен за дребните хорица. При тях той върши работа, държи ги в подчинение. Но на мен само ми пречи, ето защо намирам начини да го подкопавам. Ти, от друга страна, нямаш ни най-малка представа какво е законът. За теб той просто няма смисъл. Представи си го във вид на магнит. Така повечето хора имат полярност — положителна или отрицателна, която или ги привлича към него, или ги отблъсква. Докато ти съществуваш извън закона, откъснато от него. Ти, приятел, въобще не притежаваш полярност.
В този момент като гръм от ясно небе на Тери му мина през ум мисълта, че Върджил му завижда за това. Дотогава не бе предполагал, че той знае какво е завист.
Мина му през ум също, че Магьосника отново не му каза каква е мисията на групата СЛАМ в Ангкор Ват. На пръв поглед изглеждаше, че няма нищо общо с войната. Но след това си спомни думите на Върджил, че войната сега се върти около Камбоджа. Никсън и Кисинджър знаеха това, може би и генерал Абрамс също, макар, според казаното от Върджил, това да не бе сигурно.
Когато наближиха Меконг, вече бяха излезли от низините и оризищата и отново се придвижваха през по-добре познатата им джунгла. Но тук, освен тях имаше и други нощни хищници. Това бе страната на тигрите.
Светът, кафяво-зелен, задушаващо плътен, изглеждаше смален, откъснат, затворен като перла в седефеното тяло на някакво чудовище. Вече четири дни и нощи бяха сами, отделени от останалото човечество, във вътрешността на една страна, която, по думите на Дом, Бог вече бе изоставил.
Тери усещаше върху себе си смазващата тежест на пустошта. Освен горещината и влагата съществуваше и този омаломощаващ риск, който го караше да се чувства сирак, останал без семейство, без дори частицата утеха, съдържаща се в спомена за него. Като че ли това място на разруха, този ад на земята не се задоволяваше просто да съществува, но трябваше и, подобно на вампир, да изсмуква живота от вените му.
Бреговете на реката бяха покрити с гъста растителност. Те поеха на север, успоредно на виещото се течение, докато достигнаха разнебитен дървен кей. За него бяха вързани няколко малки лодки, но наоколо не се виждаше никой.
След внимателен оглед на местността те се качиха в лодките. Бяха им необходими седем минути, за да достигнат отсрещния бряг, където продължиха пътя си.
Сега от Ангкор ги деляха не повече от три дни и Върджил искаше да избегне всякакъв допир с вражески сили. Минаха покрай няколко северновиетнамски и кхмерски патрула, но всеки път ги заобикаляха отдалеч.
Отново бяха в джунглата. Луната бе избледняла, мусоните наближаваха. Ставаше все по-влажно, докато накрая изглеждаше, че вали непрекъснато. Ясна светлина въобще не съществуваше.
Веднъж Тери дочу ръмжене и спря групата. Ослуша се да долови движението на звяра сред хаоса от растителност, но преди това усети неговия мирис. Уверен, че се намират откъм подветрената страна на тигъра, той им даде знак да продължат.
По-късно, докато останалите спяха, Тери и Върджил проведоха следния разговор.
— Помисли ли по оня въпрос? — попита Магьосника.
— По кой въпрос? Как да оживея или как да не се побъркам?
— Много смешно. Говоря за французина и неговите азиатци.
Тери замислено дъвчеше таблетка сол.
— Може и да са ми минали едно-две неща през ума. Но ти не ми даваш достатъчно информация.
— Не ми излизай с тоя номер. Знаеш всичко, което си струва да се знае за виетнамците.
— Съмнявам се — сви рамене Тери. — Но така или иначе, сега имам предвид французина. Какво представлява той?
— Защо питаш?
— Защото от това как той подготвя стратегията си ще зависи мисленето на неговите хора, а от тук и техните действия.
Магьосника го изгледа.
— Бил съм идиот да те подценявам, Бучър. — Той кимна с глава, сякаш за да потвърди решението си. — Добре, слушай. Този французин е такъв радикал, че създава неприятности дори на своите сънародници в собствената си страна. Много от тях са заявили официално, че нямат нищо общо с него. Той е нещо като парий, но могъщ парий, колкото и странно да изглежда. Периодично го изпращат тук, където е създал вече истински проблем.
— Как така?
Върджил изсумтя.
— Просто тук е в стихията си. — Той отпи глътка вода от манерката си. — Чувал ли си за Червените кхмери?
— Доколкото знам, това са банди от главорези, нали? Престъпници и убийци, прогонени от градовете.
— И да, и не — сви рамене Върджил. — Мисля, че отначало са били именно такива. Но вече не са. Французинът ги е радикализирал, дал им е политическа цел, място във вселената, откъдето спокойно могат да сеят своята разруха, представяйки се за законна групировка. Сега те са леви партизани, опозиция на Сианук, самообявили се борци за освобождение на Камбоджа. Ако трябва да сме точни, французинът е сторил това с техния водач Салот Сар. Това е едно куче, което човек не бива да среща сам или невъоръжен.
— Кой от двамата?
Магьосника се засмя.
— Имах предвид Салот Сар, но ти си прав — същото важи и за французина. И двамата са изключително опасни. Французинът е много по-интелигентен, всъщност той е истински гений. Виж само какво е създал сред тия смрадливи джунгли — превърнал е една шайка отрепки в реална политическа сила. Но Салот Сар, от своя страна, притежава своеобразна животинска хитрост, която е направо ужасяваща.
Очите на Терм бяха придобили блуждаещо изражение.
— Излиза, че хората на този французин са Червените кхмери.
— Да.
— И какво е това, което толкова искаш да вземеш от него?
— Знаеш ли как го наричат тук, в седмия кръг на ада? „Сълзите на мака“.
Тери дълго остана неподвижен, зареял поглед в пространството. Накрая каза:
— Какво общо има французинът с опиума?
— Не е опиум, а хероин. — Върджил разцепи един пъпеш и започна да изрязва парчета от него с върха на ножа си. — Казах ти, че този човек е гений. От Мън научих, че се е свързал с хора в Бирма и с тяхна помощ е създал мрежа, чрез която снабдява с дрога нашите войници.
— Виж ти. Това е нов начин да ни убиват.
— Да — каза Върджил, като пъхна в устата си парче пъпеш. — Нов и радикален.
Край тях прогизналият от влага ден се влачеше тежко като ранено дебелокожо. Непрестанното капане от листата беше отдавна злоупотребил с търпението им натрапник. Двамата мъже довършиха пъпеша и Върджил захвърли кората.
— Ти искаш тази мрежа, така ли? — попита Тери.
— Като обобщим всички подробности, да.
Тери погледна Магьосника.
— Ти си ме лъгал — каза той. — Преструвал си се през цялото време. — В гласа му нямаше злоба, а по-скоро благоговение. — Ти не си от Специалните части. Групата ни не е включена в операциите „Даниъл Буун“. Майкъл Ийлънд си няма понятие, че сме тук, камо ли да е планирал тази малка експедиция.
Върджил мълчаливо сви рамене.
— Контрабандата на наркотици не влиза в дейността на Специалните части. Не познавам такъв род войски, който да се занимава с нея. — Подобно на алпинист той търсеше в лицето на Магьосника опорни точки, по които да определи характера на своето изкачване. — За кого работиш всъщност, Върджил?
Вонята на гниещи растения бе толкова силна, че полепваше като противна слуз по гърлото и вътрешността на ноздрите. Яденето беше по-скоро досадно задължение, отколкото необходимост.
— Това няма особено значение.
— Но дрогата има значение, Върджил. Поне за мен. Хероинът е мръсен наркотик.
— Съгласен съм. Трябва да се радваш, че участваш в тази мисия. Искаш ли да знаеш защо?
— Това, което искам да знам — отвърна Тери хладно, — е какво ще правиш с мрежата, след като я вземеш от французина.
Върджил опря глава в ствола на дървото зад себе си.
— Трябвало е да станеш шахматист, Бучър. Не познавам друг, който да мисли толкова ходове напред.
— Отговори на въпроса ми.
— Добре тогава. Щом поемем контрола върху канала, ще го обърнем обратно. Тогава всичкият мръсен наркотик ще го гълтат комунистите.
Тери не промълви нищо толкова дълго, та Върджил стана неспокоен.
— Чувам как колелцата се въртят — каза той. — За какво мислиш?
— За това колко пари има в търговията с тая гадост.
— Е, и?
— Къде отиват печалбите?
Магьосника изтри ръце в панталона си.
— Знаеш ли какъв е проблемът при теб? Задаваш прекалено много въпроси.
— Не искам да участвам в това — каза Тери.
— Какво?
— Чу ме добре. Може да съм повярвал на половината от това, което ми каза, може и да не съм повярвал нито дума. Така или иначе, няма значение. Излизам от играта.
Чертите на Магьосника се втвърдиха.
— Слушай, приятел, тук връщане назад няма. Щом си се хванал на това хоро, ще го играеш докрай.
— Махам се от тук и толкова!
Магьосника вдигна рамене.
— Щом искаш да получиш куршум в гърба…
— Кой ще ме застреля? Ти ли? Пред всички останали?
— Чувал ли си за дезертьорство във военно време, Бучър? Знаеш ли какво е наказанието?
— А ти чувал ли си за военен съд? Там всичко ще излезе наяве. А тази операция е толкова секретна, че ти не можеш да си го позволиш.
— Така е — каза Върджил. — Но нещата никога няма да стигнат дотам. Тук, в тази пустош, аз съм Бог, Бучър. Аз държа в ръцете си живота и смъртта и никой в групата не е склонен да го оспорва. — Той се ухили. — Май нямаш избор. Освен ако не си решил да умреш, разбира се.
Тери знаеше, че Магьосника има право, но вярваше също, че е видял и трета възможност, която щеше да му позволи да живее в мир със себе си.
— Добре — каза той. — Щом искаш да участвам, ще участвам. Но ще бъда в играта докрай. Ние сме съдружници, Върджил, сега и завинаги. Каквото и да предприемеш, съветвам те да не забравяш и мен, защото аз ще бъда надзирателят на този канал. Ще се погрижа да ми казваш истината. Освен това, ще следя да не би на някой да му скимне да хитрува с печалбата.
Магьосника се вторачи в него.
— Ти говориш сериозно, кучи сине.
— Сериозен съм като самата смърт. — Тери вдигна поглед над главата на Върджил. — Като стана дума за смърт — каза той тихо, — недей да мърдаш.
— Какво има?
— Хануман — отвърна Тери, приковал очи в малката листно зелена змия. — Точно над главата ти е. — Очите й бяха с яркожълт цвят, нарушаван единствено от черния вертикален процеп на зениците.
— Убий я. — Не долавяше ли уплашен трепет в гласа на Върджил? — Чувал съм разни истории.
— Аз също — отвърна Тери. — Мън казва, че според поверието тя може да лети и да скача като маймуна. Затова е наречена на името на свирепия бог на маймуните Хануман.
— Не ми давай уроци по кхмерски фолклор. Убий я, да те вземат дяволите. Не понасям змии.
— Полека, полека — каза Тери. Ръката му улови дръжката на бойния нож, той излезе от канията си и увисна пред лицето на Върджил. Светлината струеше от него като от фенер.
Внезапно той изчезна. Върджил чу само едно остро, прекъснато свистене. В следващия миг двете половинки на змията паднаха в скута му.
Той изпищя, скочи на крака и започна да тъпче влечугото в калната земя, където допреди малко бе седял.
— Стига й толкова — каза Тери. — Вече е мъртва.
Когато змията изчезна в калта, Върджил си пое дълбоко дъх.
— Мъртва е, мамка й. — После погледна Тери в очите. — Ще ми помогнеш ли да се справя с хората на французина? Тия шибани Червени кхмери са безжалостни копелета.
— Ще ти помагам до края на света — отвърна Тери, като прибираше ножа си. — Стига да си честен с мен.
— Съгласен — каза Магьосника и протегна ръка.
Тери я погледна и се усмихна така, както Върджил се бе усмихнал на северновиетнамския полковник.
Вишну, богът, израсна от джунглата. Лицето му беше камък, вяра; то беше самото време. Извисяващо се над дърветата, то излъчваше усещане за космична история.
Виещи се, пълзящи растения увенчаваха благородната му глава и се спускаха надолу покрай всевиждащите очи, нащърбения, напукан нос, дебелите, покрити с лишеи устни.
— Ангкор Ват — каза Магьосника.
Отрядът СЛАМ стоеше, прикован от тази гледка. Изтощението им, резултат на физическото усилие и страха, се разсейваше пред лика на хиндуисткия бог на макрокосмоса. Многообразие от памукови и смокинови дървета, високи като модерни сгради и жилести като бицепсите на щангист, пронизваше същинската лавина от растителност, покрила склоновете на мистичния град подобно на настъпваща армия.
Вековните стени на храмовете бяха нацепени като устните на боксьор от ненаситните корени на дърветата, израсли върху каменните постройки от семена, случайно попаднали в торта на прелитащите птици.
Джунглата е враждебна, тя расте с нечувана в другите части на света скорост. Тя бе нахлула в града на храмовете и го бе опустошила по-успешно от бомбардировка или картечен огън. Ангкор бе преживял нашествията на татарите през V век и на сиамците през XII, но запустяването беше нещо по-различно.
Главата стоеше на стража край един „барай“ — резервоар, построен над нивото на земята заедно с дяла мрежа от извити канали. По този начин древните кхмери напоявали посевите си дори през сухите сезони и прибирали вместо по една по няколко реколти е годината.
Когато се захванали с такъв монументален проект като Ангкор, кхмерите били длъжни да помислят и за система от резервоари и напоителни канали, за да може земята, обграждаща този дом на древните богове, да бъде винаги богата и плодородна.
Построен през Х век от крал Суряварман II, Ангкор бе нагледна илюстрация на космологията на кхмерите. Говори се, че те били толкова прелъстително красиви, че много търговци от Индия, дошли тук през I век, останали по тези места и слели културата си с тяхната. Ето защо в този казан на цивилизациите можеха да се видят монументи, посветени както на Буда, така и на хиндуистките богове Вишну, Брама и Шива, а надписите на пали се смесваха с тези на санскрит.
Но дори този пантеон от могъщи богове не бе успял да опази своите храмове от разруха и сега заедно с тях се превръщаше в прах.
В момента тук туптеше единствено сърцето на една бездушна машина. Това беше територия на Червените кхмери и боговете на всички религии, поради невъзможност да се екзекутират, бяха прогонени. Оставаха само величествените им изображения, неми свидетели на огромните промени, настъпили през вековете.
Когато наближиха, небето почерня и сякаш се сниши, притискайки ги към земята. Скоро забелязаха, че това се дължи не на буреносните облаци, а на огромните ята прилепи, които обитаваха вътрешността на храмовете.
Те се насочиха на изток и преминаха през главния портал. Всички входове на храмовете, освен този, бяха обърнати на изток, защото запад беше посоката, в която се отправяха мъртвите. Древните кхмери бяха изградили Ангкор така, че пътят към него беше подобен на приближаване към живота, на едно ново раждане.
Обширните площади, обградени от покрити с барелефи и надписи стени, зловещо пустееха. Дъждът се лееше над града с невъзмутимо постоянство. Сред този пейзаж групата продължаваше предпазливо да се придвижва напред.
— Червените кхмери са някъде наоколо, Бучър — каза Върджил. — Чакат и ни наблюдават.
— Те могат да ни убият сега, след минута или след час — отвърна Тери. — Защо не го правят?
— Защото французинът иска онова, което мога да им предложа.
— И то е?
Магьосника се усмихна.
— Сделката вече е сключена. Твоята работа е да следиш да не би на някой да му скимне да ме измами.
— Искаш да кажеш да ни измами.
Върджил го погледна.
— Ако бях на твое място, нямаше да горя от такова желание да се напъхам между шамарите.
— Вече съм тук — сви рамене Тери. — Нямам какво да губя.
Срещнаха французина в Галерията на съзиданието, която сега беше без покрив. Петдесетметровата й главна стена бе покрита с барелефи, изобразяващи хиндуисткия мит за създаването на човека. В средата стоеше четириръкият Вишну и уравновесяваше вдясно от себе си полумаймуната Хануман, господаря на боговете на светлината, а вляво — Равана, демона с двайсет и една глави, властващ над духовете на ада. Тримата бяха свързани от голямата змия, от която чрез своите противоположни усилия издояваха магическия еликсир, родил света на човека.
Всичко това им бе обяснено от Мън. Постепенно, с течение на неговия разказ Тери беше привлечен от изображението на Равана. Ръцете на божеството обгръщаха петоглавата змия. Около главата му танцуваха малки фигурки. Дали това не бяха демоните от хилядата ада на „Муй Пуан“?
Сега, когато беше тук, толкова близо до Вишну, Брама, Буда, Хануман и особено до Равана, Тери бе впримчен в паяжината на техния мит. Ангкор съществуваше в камбоджанската джунгла от векове и той не беше мъртъв. Тхераваданските будисти знаеха, че техните богове преминават през цикли на царстване, гибел и прераждане. Това ги правеше по-тясно свързани с човека от божествата на която и да било друга култура.
Тук, в Ангкор, в центъра на вселената, изглеждаше, че тези могъщи сили са просто заспали в очакване на часа на своето ново завръщане.
— Вдъхновяващо, нали?
Те се обърнаха и видяха висок мъж, който твърде много приличаше на Шарл де Гол. Около него имаше тежковъоръжени хора в свободни черни дрехи. Червените кхмери.
— Всичко това е вече изгубено във времето. — Французинът разтвори широко ръце. — Всичко е забравено. — Говореше на английски, несъмнено специално заради тях. — Дори и от тези хора. — Той посочи своите телохранители. — Най-вече от тях. Аз ги обучих не само да забравят, но и да унищожават онези, които искат да помнят и да съхранят всичко това. Обучих ги да ругаят своето упадъчно минало и робството, което са търпели под безмилостната ръка на империализма. Аз им дадох свободата.
„Не, помисли си Тери, ти просто си ги подлъгал да сменят едни господари с други.“ Болезнена истина е, че човек отказва да се учи от своите грешки. Той се стреми единствено към власт и това го прави лесна плячка, на онези, които му обещават свобода.
Тери почувства зловеща тръпка, сякаш сред тази пустош бе срещнал Сатаната. Сатаната, който се преструва на приятел на човека, докато всъщност е негов непримирим враг.
Високият мъж пристъпи към тях и протегна ръка.
— Наричат ме Французина — каза той, като стисна първо ръката на Върджил, а след това и на Тери, — но всъщност името ми е Воже.
Магьосника също се представи.
— Това е Бучър — добави той. Останалите от групата не бяха назовани. Те стояха на една страна, а срещу тях се намираха кхмерите на мосю Воже. Тримата главни бяха помежду им, обхванати от мощните ръце на Вишну.
— Има ли наоколо някое уединено място, където да поговорим? — попита Магьосника.
Мосю Воже се засмя.
— Скъпи ми господине, нима има по-уединено място от Ангкор Ват? Кой би се осмелил да припари там, където сме ние?
— Имах предвид свидетелите — каза Върджил. — Вашите и моите.
— А, това ли било. — Французинът нареди нещо на войниците си. Той се държеше твърде свободно, дори приветливо и това караше Тери да се чувства неспокоен. Ето защо, когато стигнаха до входа на една по-малка, покрита постройка на отсрещната страна на площада, той ги помоли да го извинят. Французина се опита да възрази, но Тери каза:
— Отивам по нужда. Съжалявам, имам лека дизентерия.
Без да се отдалечава от прикритието на каменните стени, той обиколи наоколо, докато срещна погледа на Мън, който се отдели от останалата група и дойде при него.
— Как ти се виждат тия копелета? — попита Тери, като посочи Червените кхмери.
— Не им вярвам — отговори веднага Мън. — Никой не им вярва. Водачът им, Салот Сар, е опасен радикал. При това хич не е глупав. Следвал е във Франция и е бил блестящ студент.
— Смяташ ли, че ще ни нападнат?
Мън го изгледа преценяващо.
— Защо, какво има?
— Още не знам — отвърна Тери и това беше само половин лъжа. — Но трябва да разбера какви са нарежданията им.
— Защо не попиташ Французина? — попита с кисела усмивка Мън.
Тери изсумтя.
— Не знам достатъчно кхмерски. Няма да разбера, ако ме излъжат.
— Ще се радвам да ти услужа.
— С какво мога да ти се отплатя?
— Не е необходимо.
— И все пак…
— Добре тогава — ухили се Мън. — Искам да се включа в това, което става тук.
Тери си представи как Върджил получава припадък.
— Но след като ме заведеш там, където си заровил „Гората от мечове“.
— Разбира се. Тя е твоя.
— Добре. Идвай сега.
Докато вървяха към Червените кхмери, Мън каза:
— Слушай, най-важното, което трябва да знаеш за тия копелета, е, че при тях рангът стои над всичко. Даже в малки отряди като този има строго определена йерархия.
Тери кимна, благодарен за информацията.
— Искам да говоря с водача им — каза той на Мън.
Приближаването до отряда не представляваше трудност. Тук Червените кхмери бяха самоуверени и дори общителни. Доставяше им удоволствие, че територията им обхваща и Ангкор, унизения дом на упадъка на техните прадеди.
Мън размени няколко думи с войниците.
— Това е Кео — съобщи той на Тери, като му посочи един тип с безизразно лице. След това го представи на кхмерския командир като Касапина. Кео отправи на Тери широка усмивка, при която зъбите му тракнаха, и протегна в ръката си наниз човешки уши — доказателство за неговото мъжество.
— Очарователно — промърмори Тери под носа си.
— Този човек има голяма власт — обясни Мън. — Равнява се по чин на полковник. — Кео каза нещо и Мън предаде думите му на Тери. — Той иска да види доказателство за твоя ранг. В противен случай няма да говори с теб.
— Иска да му покажа власт? — Тери сграбчи Мън за яката и го дръпна рязко към себе си. — Падни на колене.
— Какво?
Тери провря крак зад петата му и го подсече. Мън изгуби равновесие и политна към земята.
— Прави каквото ти казвам! — кресна Тери на английски, достатъчно силно, за да накара Кео да се усмихне. След това извади пистолета си и притисна дулото в слепоочието на Мън с такава сила, че вратът на кхмера се изви в болезнена дъга.
— Кажи му сега, че ако той заповяда, ще ти пръсна черепа.
— Ти си луд.
Тери със задоволство отбеляза, че Мън се тресе от страх. Виждаше, че и Кео също го е забелязал.
— Кажи му!
Мън се подчини и Кео спря върху Тери продължителен, тежък поглед. После приклекна до Мън и се взря отблизо в очите му. Остана така дълго, като поглъщаше ситуацията с ненаситна алчност. Тишината се нарушаваше единствено от крясъците на невидимите същества в джунглата. Кео протегна ръка и докосна капчицата пот, избила върху кожата на Мън. Най-сетне той кимна с глава и се изправи, като изрече нещо.
— Казва, че като добър командир не може да допусне екзекуцията на един послушен войник. — Гласът на Мън беше възвърнал част от силата си.
Докато той ставаше от земята, Тери прибра пистолета си в кобура, без да откъсва очи от лицето на Кео.
— Предай му — каза той, като избягваше да поглежда към Мън, — че оценявам неговото решение. Ние сме двама войници, които разбират смисъла на войната.
Докато Мън превеждаше, Тери подметна:
— Питам се от къде на къде толкова малък отряд се командва от полковник.
— Това е знак за високия ранг на Французина — отвърна Мън.
„Може и да е така“, помисли си Тери. Той продължаваше да гледа безизразното лице на Кео с ясно го съзнание, че Червените кхмери никога не биха му казали истината. Внезапно му мина през ума, че за власт ламти само онзи, който я няма. Като Кео. Той беше най-обикновен бандит, на когото революционните теории бяха замаяли главата. Тери виждаше, че проявите на власт го опияняват и ще го опияняват винаги. Именно това го правеше действително опасен. Зловещи времена очакваха Камбоджа, ако бъдещето й се окажеше в ръцете на подобни хора.
Като наблюдаваше този престъпник, Тери недоумяваше как някой може да вярва в революцията. Подобни идеали бяха за мечтателите и глупците. А това тук бе реалността — противното, страшно бъдеще.
— Виждам, че сте силни — обърна се Тери към полковника на Червените кхмери, — но се питам дали силата ви не е въображаема. Смятате ли, че сте достатъчно многобройни, за да се изправите срещу Сианук?
При споменаването на името на принца, Кео се изхрачи й се изплю, за да покаже презрението си.
— Сианук е мъртвец — каза той. — Справедливостта повелява той и всичките му упадъчни тъй наречени интелектуалци, които от десетилетия смучат кръвта на селяните, да платят за своите грехове.
Тери отмина избухването на Кео със свиване на рамене.
— Сианук все още управлява Камбоджа. Той командва армията, а тя може да ви смачка.
Лицето на Кео се изкриви. Като всеки революционер, той изцяло се ръководеше от своята лицемерна и догматична идеология.
— Това са глупости — каза той. — Червените кхмери са много по-силни, отколкото си представя Сианук. Хиляди и хиляди са готови да прегърнат идеята на революцията.
— Грешиш. Стига да поиска, Сианук ще ви пръсне като пилци.
— Моите хора са навсякъде около вас — каза Кео с широк жест. — Мислиш ли, че съм дошъл тук само с този отряд? Не се шегувай с онова, което не познаваш. Воже не е толкова глупав…
Тери стоваря дръжката на пистолета си върху устата на Кео, разбивайки предните му зъби. След това натика дулото между устните му. Гледаше право в изуменото лице на кхмера, като се стараеше да забрави за насочените към него оръжия.
— Кажи на хората си да оставят оръжията на земята. Ако не го сторят до петнайсет секунди, ще дръпна спусъка.
— Смяташ ли, че моята смърт ще ги спре? — Мън с труд различаваше думите, които излизаха от пълната уста на полковника.
Пръстът на Тери се напрегна и очите на Кео се разшириха. Кхмерът виждаше изражението на Тери, помнеше как бе постъпил той преди малко с един от собствените си войници. Заповедта беше дадена.
Тери нареди на своя отряд да конфискува оръжията.
— Ако само мръднат или издадат някакъв звук — каза той на Сийв, — избийте ги всичките. И ги скрийте някъде, за бога. Останалите се крият край самите стени на града.
Мън се доближи и го погледна в очите.
— Какво щеше да направиш — попита той тихо, — ако тоя кучи син ти беше казал да натиснеш спусъка?
— Щях да го натисна — Тери се ухили, като видя изражението на Мън, — но дулото щеше да е насочено в неговото лице.
След това сграбчи Кео за косата и го повлече през каменния площад към храма, в който бяха потънали Французина и Върджил.
Покривът на галерията, през която преминаха, беше хлътнал и джунглата бе нахлула вътре под формата на кълнове, пълзящи растения и мъх. Тук-там се срещаха допълнителни опорни колони, белези на започналата в началото на 60-те години реставрация.
Тери остави гласа на Върджил да го води. Двамата мъже стояха в централното светилище. Мястото гъмжеше от големи колкото палец хлебарки, допълзели от джунглата. От непрестанното им движение изглеждаше, че стените са накъдрени от вълнички.
Щом Тери влезе, Върджил го погледна и помежду им премина негласно съобщение. После Тери блъсна Кео към средата на светилището. Устата на кхмера обилно кървеше.
— Какво означава това? — възкликна Воже.
Тери не му обърна внимание.
— Оказа се, че наоколо в джунглата се крие голям контингент Червени кхмери, командвани от този полковник.
Магьосника се обърна към Воже.
— Уговорката ни беше проста — каза той бавно и внимателно. — Ние премахваме принц Сианук, а вие на свой ред ни предавате вашия хероин, канала, връзките и рафинериите. — Той махна с глава. — Какво е това сега?
— Не знам…
Върджил извади ножа си и преряза гърлото на Кео. Погледна Французина и каза:
— Е, сега вече знаете.
— Господи!
— Тук няма кой да ви помогне, мосю Воже — каза Върджил. — Телохранителите ви са обезвредени. — Той поклати ножа си. — Много лесно бих могъл да прережа и вашето гърло. — Французина неволно отстъпи крачка назад. — Но така никой от двама ни няма да получи онова, което иска. Предлагам ви сделката да остане, но с едно условие — ще ни изведете от тук и ще ни придружите обратно до Виетнам. — Той пристъпи към Воже, допря плоската страна на ножа до бузата му и го изтегли към себе си. Кръвта на Кео остана като дамга върху кожата му. — Съгласен ли сте?
Французина кимна.
— Но можем ли да ви вярваме, мосю Воже? — Върджил поклати глава. — Вече ни демонстрирахте своето вероломство.
— Идеята да бъдете убити в никакъв случай не е моя — възрази с известно възмущение Французина. — Червените кхмери сами са решили да ви устроят засада. Аз не знам нищо за допълнителните части, в противен случай не бих допуснал присъствието им.
— Мислех, че Червените кхмери получават заповедите си от вас.
— Получават ги не от мен, а от Салот Сар — отвърна Воже. — Изглежда, че политическата необходимост от премахването на Сианук в крайна сметка им убягва. Те смятат, че вече са достатъчно силни, за да се опълчат срещу него. Не разбират, че моментът за идването им на власт все още не е назрял. Не мога да поема риска да се надигнат прекалено рано и да бъдат унищожени. Имате думата ми, че сделката остава.
Когато излязоха, Тери дръпна Върджил настрана.
— Какви са тия щуротии за убийство на държавен глава?
— Трай си — каза Върджил. — Не е твоя работа.
— Забравяш, че аз участвам във всичко — докрай. Току-що спасих живота на всички ни.
Магьосника го изгледа продължително.
— Оставането на власт на принц Сианук вече не е целесъобразно. Колебливата му политика започва да се превръща в пречка.
— За кого?
— За съединението от щати, приятел. За кого другиго?
— Какви ги приказваш? Америка не може да убие ръководителя на една страна, просто защото…
— Случайно да си чул — каза Върджил с ужасяваща усмивка, — че има война?
— Мислех, че симпатизираш на Сианук.
— Май все още нищо не разбираш, а, Бучър? Какво мисля аз няма никакво значение. Заповедите са си заповеди.
— Ти просто мразиш да си войник — каза Тери.
Магьосника се засмя.
— Аз не съм войник вече доста години. Можеш да ме наречеш по-скоро странстващ рицар.
— Както и да го наречеш, това е мръсна работа. Не искам да имам нищо общо с нея.
— Сега вече нямаш избор. Сам пожела да си вътре до край. — Магьосника вдигна окървавения нож и го завъртя, докато светлината се отрази от острието му. — Другата възможност е тази.
Той се обърна и като поведе със себе си Французина, застана начело на групата. Тери гледаше след него и се питаше в какво, за бога, се беше забъркал.