Ерик Лустбадер
Френска целувка (6)

Пролет, в наши дни

Крис видя Сутан да тича по централния проход яз църквата „Света Богородица от Бенва“ и се впусна след нея. Беше дошъл за уговорената среща направо от дома на мосю Аспрей. Носеше арлекина със себе си, сгънат и поставен в прозрачна найлонова опаковка.

Видя я да свива наляво покрай главния олтар. Върху амвона проблясваше сребърният потир, с който нафората и виното се превръщаха в Христовите тяло и кръв. Отгоре празните балкони се надвесваха над страничните пейки. На лицето й беше изписан ужас. Какъв дявол беше срещнала тук, в Божия дом?

Тя изчезна през една врата от тъмен полиран дъб. Когато я последва, Крис се оказа в светилището, изградено от хладен камък. По-нататък, вляво, беше ризницата. Тежка драперия от червено кадифе покриваше стените. На едната от тях, лишена от всякаква друга украса, висеше старинен бронзов кръст. Имаше също статуя на Светата Троица и една дървена икона на Богородицата от Бенва, поставена в плитка каменна ниша.

След това мина покрай гоблен, изобразяващ мъките при слизането на Христос в ада, за да спаси първите пророци и патриарси на човечеството от вечното проклятие. Под него се намираше гола каменна пейка, излъскана от вековната употреба.

Не можеше да върви по-нататък и той се върна обратно през дългото преддверие, отделящо ризницата от главния корпус на църквата. От двете страни покрай стените имаше дъбови шкафове, които правеха прохода доста тесен. Тъмнината се разпръсваше единствено от факлите, запалени в своите поставки от ковано желязо.

Едва не се сблъска с двама свещеници в колосани бели одежди. В същия миг чу зад себе си звук, обърна се и видя Мабюс да се появява през вратата, водеща към църквата. Лицето му беше потъмняло, сякаш налято с кръв.

— Изчезвайте от тук — изкрещя той на свещениците.

Крис се пресегна, сграбчи дървената икона и я хвърли в лицето му. Свещениците, размахали ръце подобно на подплашени птици, се мъчеха да удържат Мабюс. С едно тръсване на раменете той отхвърли тромавите им усилия и се втурна напред по коридора.

Крис се затича към ризницата, но преди да стигне дотам, Мабюс го настигна и блъсна гърба му в каменната стена. Главата му се удари в една от железните поставки и по бузата му потече струйка кръв.

Опита се да отблъсне Мабюс с лакът, но ръката му незабавно бе прикована. Тогава се извъртя и заби юмрук под мишницата му както го бе научила Сутан. Това освободи лакътя му, но главата му продължаваше да е мъчително притисната към желязото.

Крис посегна нагоре, улови дръжката на факела и го измъкна от поставката. Тикна го в гърдите на Мабюс и се отскубна от хватката му, усети горещината и мириса на овъглен плат, изпълнил коридора. Виетнамецът залитна назад и заудря с ръце пламъците.

Крис се втурна в ризницата и захлопна зад себе си тежката дъбова врата. Нямаше ключ, само масивно желязно резе. Той го пусна, след което придърпа един здрав стол и подпря с него огромната дръжка на вратата. Огледа набързо помещението. Прозорци с оловни рамки, подредени чинно като монахини, пропускаха настъпващите нощни сенки. Свещите, горящи в сребърните канделабри, осветяваха високия таван, придавайки преувеличени размери на стаята.

Тук имаше още шкафове, една дълга маса за хранене върху кръстати подпори и дузина неудобни на вид столове с прави облегалки. Под един от прозорците стоеше сандък, обшит с щампована кожа. Одеждите, използвани за вечернята, висяха от дебели дървени закачалки заедно с няколко черни раса и една омачкана сто̀ла и напомняха за лишена от живот гора.

До шкафовете имаше малък молитвен подиум. Върху него бе коленичил дебел свещеник и навярно се молеше. Освен ако не гледаше Сутан, която, както едва сега забеляза Крис, стоеше притисната до стената, с гърди, запъхтени по-скоро от страх, отколкото от физическо усилие. Тя нададе кратък писък и свещеникът обърна глава. В следващия миг Сутан го позна.

— Крис…!

По вратата се заблъска, пантите й започнаха да треперят.

— Бързо! — Той грабна Сутан за ръката и побягна. През лабиринта от одежди, върху сандъка, през прозореца. Навън, в падащия мрак.

Фенерите вече бяха запалени и в зъберите на каменните стени трептяха петна от светлина. Пред очите му се простираше външният край на крепостта и той си представи колко непристъпен трябва да е изглеждал Турет на някогашните си нападатели.

Построени върху извития гранитен гръбнак на Алпите, стените се издигаха отвесно над стръмните канари. Двамата със Сутан сякаш се намираха в празно пространство, увиснали от невидим, губещ се в мъглявата далечина корниз.

Под краката им каменистият сипей се спускаше може би на хиляда фута до дъното на долината. Една погрешна стъпка и безмилостните скали щяха да смъкнат плътта от костите им още преди телата им да се натрошат. Небето над тях беше необятно и гладко като порцелан.

Вятърът свиреше в дрехите им. Сутан беше толкова близо до него, че той усещаше припрените удари на сърцето й.

— Крис, аз открих човека, който ме следи. Ние се бихме и…

От ризницата се чу шум от строшена врата, последван от движение, подобно на вихрушка.

Крис я сграбчи през кръста и я повдигна нагоре.

— Какво?

— Давай! — подкани я той. — Качвай се, бързо!

Усети как тежестта й се повдига, наведе се, взе Котарака в чизми и й го подхвърли. Като внимаваше къде стъпва, намери опора за крака си в старинния каменен зид и се закатери нагоре към втория етаж.

Докосна прасеца на Сутан, покачи се зад нея. Тя трепереше, притиснала се с всичка сила към стената. Той я подмина и продължи с бързи и уверени движения, докато най-сетне стигна покрива. Усети само леко пробождане в крака си. Наведе се, улови ръцете й и я дръпна към себе си.

— Да вървим! — каза.

— Къде?

— Далеч от тук. Далеч от него.

— Аз не… — Тя изкрещя. Една ръка я беше хванала за глезена и я теглеше надолу, обратно към ризницата.

Сутан я гледаше с разширени от ужас очи. Изглеждаше неспособна да помръдне, камо ли да се защити. Вече беше убила веднъж през този ден и съзнанието й отказваше да възприеме повече насилие.

Той очакваше от нея да използва някоя от техниките си за самозащита, но тя очевидно беше скована. Крис трескаво разрови мозъка си за някакво решение. Бръкна в джоба си, извади ножа, който му бе подарил Тери. Замахна и заби острието му дълбоко в опакото на стиснатата ръка.

Бликналата кръв сякаш извади Сутан от вцепенението й. С рязко движение тя освободи крака си от отслабналата хватка и Крис я издърпа при себе си.

Те побягнаха през тъмнината. Черното небе им се надсмиваше с вечно променящата се красота на сребърните си звезди, със сладката, недостижима сигурност на необятния си простор.

Зад тях на хоризонта, ограничен от ръба на покрива, се показа черен прегърбен силует.

Крис долавяше дъха й, усещаше слабия мирис на нейната пот. Бяха заедно, безвъзвратно въвлечени в странната картина, създадена от Тери. Трансформацията беше пълна. Той потръпна от зловеща възбуда, подобна на тържествуващия вой на вълка или крясъка на сокола, сграбчил жертвата в могъщите си нокти. А може би причината беше просто в адреналина, бушуващ в жилите му, който тласкаше и двамата напред през покривите, после по улицата, караше ги да прескачат ограда след ограда, да бягат, пълзят, криволичат, докато накрая той вече не беше уверен дали някой продължава да ги следи.

— Да се махнем от улицата — прошепна Сутан, плътно притисната към него. — Тук ми се струва страшно открито.

Крис кимна и те свърнаха в плътната сянка на широко каменно стълбище.

— Права си. Това копеле май е решило да ни гони до дупка.

— Кой е той?

— Ако Тери беше тук, щеше да ни каже.

Тя го погледна.

— Какво ще правим?

Той се озърна назад, но беше прекалено тъмно, за да види каквото и да било. Намираха се в къса задънена улица. Пред тях имаше ниска, порутена каменна ограда, отвъд която обраслата с пирен скала се спускаше стръмно надолу.

— Просто ще трябва сами да открием кой е той.

— Как смяташ да го сторим?

Крис се огледа наоколо и видя слабо проблясване като от метал. Когато се приближи, забеляза врата, вградена в стената. Отблясъкът, който бе видял, идваше от кръглата й дръжка.

Той я хвана, завъртя я и натисна с рамо напуканите от времето дъски. Ръждясалите панти изразиха протеста си с остро скърцане. Миг по-късно Крис бутна вътре Сутан и вратата се затвори зад тях.

Миришеше на урина и сено, но въпреки това мястото имаше определено запустял вид. Отнякъде се носеше бръмчене на попаднали в плен мухи. През две малки прозорчета, обърнати по посока на долината, струеше синкава светлина. Прахът правеше въздуха да изглежда плътен като вода.

— Къде сме, по дяволите? — Макар и тих гласът му отекна странно и зловещо.

— В някакъв изоставен хамбар. Вероятно са го използвали за конюшня.

Очите на куклата, която Крис стискаше под мишницата си, гледаха умно и с любопитство.

— Какво носиш? — попита Сутан.

— Онова, което ми е оставил Тери. „Вратата към нощта“.

— Значи е у нас!

— Само дето няма да ни донесе голяма полза, ако не успеем да се измъкнем от тук.

Като се изключат останките от дървените прегради и няколкото сандъка, наредени до стената и наполовина покрити с изпоцапан брезент, помещението беше празно. Те се проснаха на пода в един от ъглите.

— Сутан — каза той, — какво ти се случи там, в църквата? Никога не съм те виждал толкова изплашена.

Тя извърна поглед.

— Аз искам да ти помогна.

Същото й беше казал и Тери. Толкова си приличаха.

— Убих човек. Един виетнамец, който ме следеше. Крис, това, че мога да го правя, ме ужасява.

— Имаше ли друг избор?

— Не, разбира се, че нямах.

Той се вгледа в профила й.

— Значи работата не е просто в убийството.

— Да. — Очите й се напълниха със сълзи.

— А в какво тогава?

Тя дълго мълча, а когато накрая отговори, думите й го смразиха.

— В самия момент, когато го правя, аз изпитвам удоволствие.

Той не каза нищо, заслушан в нощта.

— За какво мислиш? — попита Сутан.

Пред очите на Крис имаше видение. Някъде, в един друг живот, Аликс Лейн лежеше на болнично легло, подхранвана от системи. Тя го беше обичала, беше го защитила. Как можеше да я изостави? Но сега вече тя не беше просто Аликс Лейн, а по-скоро символ на този отминал живот, все по-далечен и неясен, избеляла фотография в потъмняла сребърна рамка.

— Спомням си какво е да си млад.

— Искаш да кажеш, да си невинен.

— Не — отвърна сериозно Крис. — Мисля, че ние никога ме сме били невинни.

— Но поне не сме носили вина за нищо.

— Това не е същото — каза той. — Не смяташ ли?

Имаше чувството, че се е върнал назад във времето. Не, тази представа беше прекалено елементарна. Онова, което изпитваше, беше далеч по-сложно.

До него Сутан трепна.

— Какво има?

— Не знам. Чух някакъв шум.

Той долови страха, стегнал гърлото й. „Не се тревожи, му бе казала тя в галерията. Умея да се грижа за себе си.“ Очевидно, вече не можеше да разчита на това.

Крис се изправи. Сега и той също го чуваше. Пристъпи малко напред, за да излезе на светло. Звукът идваше отгоре. Вдигна очи и видя една черна сянка да кръжи между гредите на покрива.

Върна се и седна отново до Сутан, по-близо отпреди.

— Няма нищо. Някакъв прилеп.

Усети как част от напрежението я напуска. Взе ръката й в своята.

— Не знам какво става с мен — промълви той. Това беше вярно, макар да го каза, за да разсее болезнените й мисли.

— Какво имаш предвид? Не съм забелязала никаква промяна.

— Върнах се във Франция. Срещнах те отново. Сякаш навлязох в един нов живот.

— Заради Тери.

— Да — кимна той. — Но има и нещо повече. Чувствам се така, сякаш съм заел неговото място. Като че ли чрез някакъв алхимичен процес съм се превърнал в Тери.

— Не. — Тя прокара пръст по линията на брадичката му. — Просто ти през целия си живот си искал да бъдеш като него. И си решил, че сега ти се предоставя тази възможност.

— Това никога не е било истинското ми желание — отвърна ядосано Крис. — А и в крайна сметка, всеки си има своите мечти.

— Вярно е. Аз винаги съм искала да стана балерина — каза Сутан. — Колко завиждах на les petits rats. Исках да бъда и велик художник като Моне. Но знам, че не съм нито едното, нито другото. — Лицето й блестеше на светлината, бледо и напрегнато. — Ти не беше прав преди малко. Имаше време, когато бяхме невинни — през онова отдавна отминало лято, защото тогава бяхме доволни със своите мечти. Сега вече е безполезно да желаем тези неща — аз знам какво съм и на какво съм способна. Никога няма да бъда балерина, нито да рисувам така добре, както ми се иска.

— Това не би трябвало да промени нищо.

— Но го прави. — По лицето на Сутан се стичаха сълзи. — Още ли ме обичаш, след като знаеш каква съм?

— Нека не се задълбочаваме в това сега.

— Защо? Сега или друг път — не е ли все едно?

— Не съм искал да бъда на неговото място — каза отчаяно Крис.

— О, напротив. Точно това си искал. Просто не е това, което си очаквал.

— Престани, Сутан — каза той. — Това е равносилно на убийство.

— Ето кое ни привлече първоначално — продължи тя, без да обръща внимание на думите му. — И двамата никога не сме били доволни от себе си. През онова лято, когато си въобразяваше, че бягаш от войната, ти всъщност я търсеше. — Тя го погледна в очите. — Защо? Защото брат ти, Тери, беше там. И какво от това? Какво общо имаше това с теб? Може би, ако беше прекарвал повече време в мислене за това какво искаш ти самият и по-малко за това какво се очаква от теб, щеше да си по-щастлив. Или, най-малкото, по-доволен.

— Не знам за какво говориш — отвърна Крис. — Никога не съм се мъчил да доказвам нещо пред околиите.

— Това просто не е вярно — настоя Сутан. — Въпреки вашите различия, баща ти беше идол за теб. А то се отнася до Тери…

— За бога, хайде да оставим брат ми на мира. — Беше уморен от непрестанните напомняния за миналото, изплашен от тежестта на вината, легнала върху плещите му.

— Вярно — подразни го Сутан. — Ти не желаеш да слушаш подобни неща. — Тя взе лицето му в дланите си. — Не разбираш ли, Крис, ти бягаше не от войната, а от самия себе си. Именно заради това накрая се наложи да те прогоня. А сега всичко започва отначало и аз не искам да бъда част от него.

Тя се отдръпна и преди той да успее да я спре, стана и направи една залитаща крачка обратно натам, откъдето бяха дошли.

— О, Господи!

Крис изскочи от тъмнината на ъгъла и видя същото, което бе видяла и Сутан — право към тях, по-лек и от въздуха, се носеше Мабюс.

 

 

Беше дълбока нощ, когато спомените за предишния му живот изтръгнаха Мило от обятията на Морфея. Подобно на Жан Валжан, той се почувства дебнат от безмилостен преследвач, дошъл от другата страна на времето, от един живот, в който бе прегрешавал твърде често или прекалено усърдно.

Седна в леглото, черните атлазени чаршафи се набраха в скута му. Всичко това му се виждаше твърде странно, тъй като се имаше за човек, неподатлив на чувството за вина. В главата му още се носеха стиховете на една песен от Жак Брел, сякаш я беше слушал в съня си.

„Смъртта ме чака сред падащите листа

в тайнствените ръкави на магьосника.“

Отвън Люксембургската градина със своите гъсти шубраци и мастилени сенки изглеждаше някак заплашителна.

Нежната ръка на Морфея докосна хълбока му.

— Там няма нищо. — Тя го притегли надолу под завивките. — Хайде, ела да спим.

Но в мрака животът, който бе живял, жестоко обгръщаше нозете му.

„Смъртта ме чака в двойната спалня.

Корабът на забравата, гдето полагам глава,

опъва чаршафите

срещу отминаващото време.“

Той подви крака към себе си, след това стана от леглото. Облече се мълком и излезе, без дори да погледне назад към леглото, където, придърпала завивките под брадичката си, Морфея се взираше в оставащата след него празнота.

По това време на нощта Париж беше тъмен като при бомбардировка. През целия път до апартамента си Мило наново превърташе в ума си филма, който жена му му беше показала една вечер, три седмици след неговия неуспех да получи от министъра на вътрешните работи изключително важни разрешителни за търговия. Тя му поднесе ролката на масата за вечеря заедно с la crème brûlée^[1], опакована като новогодишен подарък.

Звучеше Бах, месата в си минор. Гледаха филма заедно и той си спомни блясъка в очите й, с който тя поглъщаше промените в изражението на лицето му — отвращение, гняв, унижение — докато сменящите се кадри постепенно разкриваха пълния размер на нейната поквара. В съзвучие с възвишената музика на божествения хор, перверзните действия изглеждаха невероятно пошли. Сексуалната гимнастика, която тя и министърът изпълняваха, отстъпи място на бесен садо-мазохизъм и Мило откъсна лентата от ролките.

— Защо го направи? — изкрещя той. Ръцете му се тресяха като на паралитик.

— За да можеш да получиш онова, което искаш — каза тя в отговор на неговата ярост. — С това ще изнудя министъра на вътрешните работи да ти отстъпи дипломатически концесии, каквито иначе никой не би ти дал.

Той простена, отвратен до дъното на душата си.

— Не, питам те защо ми го даде? Защо ме накара да го гледам?

— За да ти дам урок по твоя собствен катехизис. — Мило щеше да помни усмивката й до деня на своята смърт. — За да ти докажа какво означава да си подвластен на някого. За да видиш какво правите в своето безсърдечие ти и такива като теб с народите на Индокитай. За да ти докажа нагледно и убедително къде лежи източникът на твоята власт.

Изображението на голите й бедра, докато стоеше разкрачена над коленичилия министър, вече не трептеше на екрана, но продължаваше да се превърта в съзнанието му, откъдето беше безсилен да го прогони. И Мило разбра, че тя е права — нейна беше силата, ако не славата.

Тогава я удари през лицето. Удари я силно. Отначало искаше само да изтрие злорадата усмивка от устата й, но плесницата отекна в цялото му тяло. Когато я видя просната на килима, се почувства толкова добре, че го направи отново и устната й се разцепи отново — и носът й се разби. Топлината на нейната кръв му харесваше.

Именно в този момент си даде сметка на какво бе заприличал животът му. Собственото му оцеляване изискваше радикална хирургична намеса.

Тя го беше използвала така, както той бе използвал нея. Беше му осигурила финансово обезпечаване, всевъзможни протекции за политиката му, за неговите съюзници в Югоизточна Азия. Но го бе правила не по негово нареждане, а защото й доставяше удоволствие да му слага рога. Цена, която беше твърде висока за него. Като го подчиняваше по този начин, тя ограбваше неговото самоуважение, достойнството му на мъж.

Величествената меса на Бах стигна до Аве Мария. Моментът беше върховен. Мило си помисли за всички пътешественици и изследователи, този славен авангард на съвременната цивилизация, за бушувалата в тях праведна ярост срещу варварското невежество, присъщо на новооткритите, неукротени от Христовото слово земи. Той можеше да е социалист, радикал, дори обществен враг, но не беше безбожник. И сега, подобно на празен съд, Мило се изпълваше с праведен гняв.

Като сграбчи размотаната лента, той започна да я увива около врата й. След това дръпна с всички сила. Колкото по-здраво стягаше примката, толкова повече избледняваха унизителните образи в съзнанието му. Докато накрая изчезнаха съвсем.

У дома го очакваше почти пълна ролка със записани разговори. Влезе в стаята с електронното оборудване и си свари силно кафе, тъй като изпитваше нужда да се ободри. Пусна в гъстата течност парче лимонова кора и облиза пръстите си.

Дотогава лентата вече се беше пренавила. Той седна пред пулта, сложи си слушалките и се заслуша, като отпиваше замислено от кафето.

Както повечето тайно направени записи, и този беше доста отегчителен. Логрази говореше с жена си по телефона за някаква нова къща, която й харесала, за новия мерцедес, без който тя очевидно не можеше да живее, за интерната, в който възнамеряваха да изпратят вятърничавия си син. Логрази проявяваше повече търпимост към неговите неблагоразумия, но съпругата му настояваше за военно училище. Накрая той отстъпи по въпроса за училището, но не и за мерцедеса.

— Казвал съм ти, че не бива да показваме така открито богатството си — се чу гласът му. Мило допусна, че жена му е отвърнала нещо от рода на „Тогава каква полза, че го имаме?“, защото след известна пауза той каза: — Важното е, че ние го знаем. Това е достатъчно. Пет пари не давам какво мислят съседите. Не искам да чувам повече за тях, ясно ли е, Кони?

Телефонът се затвори с трясък. След минута се чу шум от отваряне на врата.

— Късно ставаш — каза Логрази.

— Досега разговарях с адмирал Джъмбо по радиостанцията — отвърна гласът на непознатия. — А и откакто се върнах от Виетнам не спя повече от един-два часа на нощ. Нуждата ми за сън изглежда е едно от нещата, които съм оставил в Индокитай.

— Как ти се отразява да работиш отново с нас?

— Знам ли? Във всеки случай, не скучая. — Шум от прелистване на страници. — Прегледах отново документацията, която ми даде Стария на тръгване от Вашингтон. „Белия тигър“ има да попълва огромен дефицит.

Чашата на Мило замръзна на половината път до устните му. Стария, Вашингтон, за какво по дяволите ставаше дума? Положително не за цените на зехтина, който внасяха. Подозренията забръмчаха в главата му като настойчиви насекоми.

— Това, разбира се, е вярно — каза Логрази, — но не е така лесно изпълнимо.

— Защо? Освен Стария, на когото принадлежим телом и духом, кой изобщо знае за нашето съществуване? Занимаваме се с внос и износ, и толкова. Стария се е погрижил да имаме дяволски добро прикритие.

— Прав си, но по отношение на отпусканите средства ние поне отчасти сме зависими от правителството, доколкото и самият той зависи от него.

Чашата падна върху пулта и се строши, заливайки го с горещо кафе. Мило дори не забеляза, мислите му бясно препускаха. Дали беше чул добре? Значеше ли това, че макар и несъзнателно, американското правителство финансира Мафията? И че Стария не беше както той бе предположил, capo di capi на управляващите мафиотски фамилии, а самият президент на Съединените щати? Той знаеше защо продължава да отхвърля тази мисъл, дори и пред лицето на необоримите доказателства. Тя би означавала, че подозренията му относно Магьосника са верни. „Господи, който си на небето, не ме изоставяй“, замоли се Мило.

Той изключи магнетофона. Ръката му трепереше толкова силно, че беше принуден да я стисне между коленете си. Едва успяваше да си поеме въздух. Значи беше вярно. „Боже мой, помисли си Мило, аз съм бил мамен. Оказва се, че в крайна сметка Логрази не е член на Мафията, а на ЦРУ, зловредния шпионски апарат на Съединените щати.“

Тялото му се разкъсваше от тръпки. Той извади носна кърпа и избърса челото си. През петдесетте години беше имал възможност да наблюдава голям брой сътрудници на ЦРУ в Югоизточна Азия. Всички до един бяха арогантни, уверени, че с помощта на неограничените средства, с които изглежда разполагаха, могат с лекота да прескочат всяко препятствие. Смятаха, че парите им ги правят всемогъщи и неуязвими. По-глупави от мнозинството представители на бялата раса, повечето от които свършиха с куршум в тила.

Но те нямаха брой, а зад гърба им стоеше правителството на Съединените щати. Поради тази причина Мило бе сметнал за разумно да има колкото се може по-малко вземане-даване с тях. Но сега виждаше, че тази антипатия се е обърнала срещу него. Той не беше вървял в крак с промените в американската шпионска организация. Логрази, както по всичко личеше, съвсем не беше вчерашен. А що се отнася до Магьосника, той бе истински зъл гений. Самата мисъл, че е още жив, хвърляше Мило в ужас.

Той си пое няколко пъти дълбоко дъх с мисълта как всичко се бе променило. След това отново пусна записа.

— Както всеки друг, и ние сме финансово притеснени — говореше Логрази. — Срещаме затруднения по отношение на ресурсите, както и на обхвата на своята дейност. Ето защо Стария излезе с идеята за операция „Белия тигър“, с цел да ни издигне над проблемите от подобно естество, да ни освободи, тъй да се каже, да живеем така, както подобава на истинските ни възможности.

— Когато човек порасне много, той става опасен — предупреди Магьосника.

— Хм. Опасността е това, от което си вадим хляба, нали?

— Имам предвид друго — отвърна Магьосника. — Колкото си по-свободен от обичайното русло, толкова по-зависим ставаш от онзи, който е над теб. Накрая, вместо да добиеш власт, ти се лишаваш и от онази, която си имал. Запомни го от мен, приятелю. Аз знам всичко, що се отнася до действията извън закона. Законът не е за хора като нас. Ние сме различни. Това, което вършим, е твърде далеч от обичайното. То често ни изправя пред ситуации, в които строгото придържане към закона може да се окаже опасно, дори гибелно. Америка трябва да бъде силна; ние трябва да сме годни да вършим своята работа.

— Както виждаш, Стария се грижи за нас.

— Тъкмо за това говоря. Погледни своята вяра в себе си. Тя е огромна. Но запитвал ли си се някога, дали тя не е започвала да се опълчва срещу силата? Защото нека ти кажа, че когато става дума за сравнение между двете, тя неизменно надделява. Вярата може да повдига планини, докато силата се спира пред тях.

— Вярата е за бедните, онеправданите, невежите — отвърна Логрази. — За мен тя е синоним на суеверието. Предпочитам да оставя тези щуротии на азиатците.

— А ти самият не си ли отдал цялата си вяра в ръцете на Стария? Защото, за бога, той не е безгрешен. Никой не е. И въпросът, на който трябва да си отговориш, е, кой всъщност командва тук.

— Ние не сме самостоятелни в действията си — каза с известно раздразнение Логрази. — Допускаш ли, че дори за миг действам извън контрола и наблюдението на Стария?

— Ни най-малко. Ако той подозираше подобно нещо, гневът му щеше да се стовари върху теб подобно на мълния. Виж само какво успя да направи с мен — отвърна Магьосника. — Не, просто искам да кажа, че е съвсем уместно да се запиташ за кого се е загрижил Стария — за теб или за себе си. Разбираш ли, за разлика от повечето сфери на дейност, в твоя занаят колкото по-надълбоко се заравяш, толкова по-вероятно е да те открият. Ето защо би могъл да се замислиш за движение встрани, вместо да оставяш Стария да те закопава все по-дълбоко в собствения ти гроб.

— Какво ми предлагаш? — попита Логрази, макар по тона му да беше ясно, че отлично разбира езика на намеците.

— Питам се дали получаваш от „Белия тигър“ толкова, колкото струва помощта ти. Дали не е време ние с теб да започнем да плетем своята собствена кошница.

Чу се шумолене на дрехи — някой поверително се навеждаше напред.

— Имаш ли нещо конкретно наум?

— Имам — отговори Магьосника. — Още от самото начало.

Ролките на магнетофона спряха да се въртят.

Мисълта на Мило работеше трескаво. Вече знаеше как е бил купен адмирал Джъмбо. Магьосника беше по-различен вид шпионин. И само Бог и дяволът знаеха какъв замисъл криеше в тайнствения си ръкав.

 

 

Мабюс напредваше през изпъстрения с петънца от светлина под. Лявата му ръка беше превързана с парче плат, откъснато от ризата му. Раната, нанесена от ножа на Крис, бе спряла да кърви почти незабавно, благодарение на „кебатинан“, неговата духовна подготовка. Болка нямаше, но изтръпването на травмираните мускули беше неизбежно.

Крис и Сутан се бяха свили в сянката на най-отдалечения край на обора, зад разнебитените отделения за конете. Мабюс нямаше как да ги види, но и те също нямаха представа къде се намира той.

На известно разстояние от тях се намираше купчина щайги и сандъци, наполовина покрита с омазан брезент. Крис се ослуша, но не можа да долови никакъв звук. Това го разтревожи, тъй като бе сигурен, че противникът им не стои със скръстени ръце.

Той се отдели от Сутан и тихо се промъкна до мястото, където платнището беше повдигнато. Виждаше бледия овал на лицето й, широко отворените й, немигащи очи. Запита се от какво е уплашена повече — от виетнамеца или от себе си.

С помощта на ножа си разкърти гнилите дъски на един от сандъците. Пръстите му срещнаха топове плат. Залови се със следващия. Докато се обръщаше, усети как кожата на темето му настръхва. Къде беше виетнамецът?

Напипа твърди ръбове, усети хладния допир на метал. Оръжия или земеделски сечива? Нямаше значение, при нужда инструментът можеше да се превърне в оръжие. Той продължи внимателно да опипва повърхностите.

Понечи да помръдне ръката си и откри, че е прикована към влажното дърво. Извъртя се и в същия миг една длан запуши устата му. Някой се метна на гърба му и го притисна надолу, сякаш бе скочил от борда на океански лайнер и потъваше във водата праз прозрачните зелени пластове, преминаващи в непроницаема чернота.

Опита да се освободи, чувстваше как огромна тежест се натрупва в бедрата му. Ако не беше в толкова добра форма, положително щеше да рухне под увеличаващия се натиск.

— По-силен си, отколкото предполагах — прошепна глас в ухото му. — В Ню Йорк те изпуснах. Трябва ли да ме принуждаваш да те убия тук?

Крис усети свиване под лъжичката. Това беше човекът, нахлул в апартамента му — същият, който насмалко не бе убил Аликс. Какво правеше тук? Как бе разбрал…

— Брат ти се опита да измами Мило с „Вратата към нощта“. Искаше да вземе парите и срещу тях да даде дубликат без никаква стойност. Мнозина смятат, че беше убит заради този си грях. Но истината е друга. Той умря като възмездие за греховете, които е извършил във Виетнам.

„Кой си ти“, недоумяваше Крис. Една част от него бе потресена от чутото, но друга, тази на опитния съдебен адвокат, трупаше факти за бъдещи изводи.

— Ще трябва да повикаш мис Сирик — продължи Мабюс, — така че съм принуден да си махна ръката от устата ти. Ако по някакъв начин се опиташ да я предупредиш, ще те убия. Ако не изпълняваш това, което ти казвам, също ще те убия. Ясно ли е?

Крис се помъчи да кимне; вече беше видял чудовищните резултати от работата на този изверг. Но беше притиснат толкова здраво до сандъка, че едва успя да помръдне.

— Дойдох за „Вратата към нощта“ и за нея. След като не мога да намеря едното, ще се задоволя с другото. — Устните му докосваха ухото на Крис като крилца на пеперуда. — Сега, щом си махна ръката, искам да кажеш: „Сутан, ела насам. Мисля, че открих нещо.“

Крис усети как натискът изчезва от устните му и жадно си пое въздух.

— Сутан, ела насам. Мисля, че открих нещо — каза той тихо. Междувременно мозъкът му трескаво работеше.

Видя как тя се изправи и предпазливо тръгна към тях. Гледаше повече около себе си, отколкото към него, тъй като всеки момент очакваше отнякъде да се появи преследвачът. Крис се взря в тъмнината. Дали бе взела куклата със себе си? Дано, Господи, дано!

Вече почти бе стигнала до него, когато Крис забеляза пакета, пъхнат под лявата й мишница. Той се отметна леко назад, сякаш за миг бе изгубил равновесие. Това му спечели малкото свободно пространство, необходимо, за да застане между своя нападател и лявата страна на Сутан. Сега единствената му надежда беше в арлекина. Ако човекът зад гърба му видеше, че тя носи предмет с подобна форма, незабавно щеше да се досети, че са открили къде Тери беше скрил „Вратата към нощта“.

Сутан беше толкова близо, че мъжът можеше да я докосне през рамото му. Докопаше ли се веднъж до нея и куклата, вече щеше да е твърде късно. Тогава Крис щеше да е безсилен.

Той почти беше готов да действа, да посегне, да сграбчи пакета. Но нападателят сякаш усети намеренията му и стисна дясната му ръка с такава сила, че очите му се насълзиха.

— Не мърдай — просъска той в ухото му.

Крис изпадна в отчаяние. Аликс едва не бе умряла заради него. Сега съзнателно поставяше в същото положение и Сутан. Но какво можеше да стори? Болезнената хватка върху ръката му беше като желязно менгеме. Той не беше супермен, нямаше никаква специална подготовка, освен няколкото месеца айкидо преди толкова време. Дали си спомняше нещо от основните принципи?

Затвори очи и повика в съзнанието си образа на кръга, центъра на енергията в айкидо. В тъмнината усети как нападателят се пресяга към нея и разбра, че всичко е загубено. Нямаше начин да спре… В този миг и тримата чуха плющене на кожести криле над главите си — обезпокоен от рязкото движение долу, прилепът се мяташе между гредите на тавана. Освен това беше подушил и кръвта.

Крис и Сутан, разбира се, разпознаха звука, но не и Мабюс. Вниманието му беше привлечено нагоре. От изненадата пръстите му отслабиха хватката си и Крис използва „юде фури ундо“, едно от основните движения в айкидото, за да се извърти встрани.

Всичко стана за частица от секундата, по-кратка дори от едно трепване на окото, но през това време той се отскубна и грабна арлекина от Сутан в същия миг, в който Мабюс рязко я дръпна към себе си.

Виетнамецът я притисна до гърдите си. Ръката му стягаше гърлото й изотзад, така че тя още отсега беше полуудушена.

— Ще ви схрускам и двамата — каза Мабюс. — За вечеря.

— Не, няма — отвърна Крис, докато разпаряше гърба на куклата. — Нея ще я пуснеш.

Смехът на Мабюс рязко секна, когато Крис пъхна кинжала в снопа от светлина.

— Виждаш ли го? Този е истинският. Това е, което всъщност искаш, нали? — попита той, като завъртя оръжието. Синкавата светлина се плъзна по нефритеното острие и то потъмня. — Ако пуснеш Сутан, ще е твой.

— Крис, недей! — Сутан бе вперила очи в него. — Не знаеш какво правиш.

— Знам, и то много добре. — Той отново погледна мъжа зад нея. — Е, какво ще кажеш? Кинжалът срещу жената.

Устните на Мабюс се разтегнаха в усмивка. Алчният му взор попиваше черния кинжал. „Най-сетне“, помисли си той и блъсна Сутан напред, по-близо до Крис.

Крис отстъпи, запазвайки предишното разстояние.

— Защо да се притеснявам? — каза Мабюс. — Мога да имам и нея, и кинжала. — Той стегна по-здраво гърлото на Сутан и тя започна да се дави от липсата на въздух. — Дай ми го. — Гласът му беше като стъкло. — Тя няма да издържи дълго.

Крис вдигна кинжала и хвана с две ръце крехкото нефритено острие.

— Ако веднага не я пуснеш — предупреди той, — ще го строша на две.

— Не ти вярвам.

Крис очакваше това. Ръцете му се напрегнаха и острието се огъна до границата на пречупването.

Очите на Мабюс щяха да изскочат от орбитите си.

— Не! — изкрещя той. — Недей!

— Пусни я.

Виетнамецът свали ръката си от шията на Сутан и тя едва не рухна в краката му. Лицето й беше бяло като тебешир, устата й конвулсивно гълташе въздух.

— Пусни я — повтори Крис. — Веднага.

— Кинжалът! — Мабюс беше почти обезумял.

— Ще го получиш.

— Крис, не трябва да му го даваш. — Гласът на Сутан беше слаб и прегракнал.

— Мълчи — каза той, без да откъсва очи от Мабюс. — Това е игра на нерви.

— Какво?

— Аз имам това, което искаш ти, а ти — това, което искам аз. Никой от нас не се доверява на другия, за да направи първата крачка. Освен това, аз не знам как ще постъпиш, когато кинжалът се окаже у теб.

Мабюс се ухили.

— Не можеш да вярваш на този човек, Крис — каза Сутан.

— Струва ми се, че нямам друг избор — отвърна той. — Искам да останеш жива.

— По-скоро сама ще унищожа кинжала, отколкото да ти позволя да го дадеш на звяр като него.

— Точно така е разсъждавал и Тери Хей — каза Мабюс. — Изобщо не е възнамерявал да продава на Мило „Вратата към нощта“. — Той дръпна Сутан напред към светлината и Крис направи още една крачка назад. Скоро гърбът му щеше да опре в стената и нямаше да има накъде да отстъпва. — Но сега Касапина е мъртъв — гласът на Мабюс прозвуча зловещо в празнотата на конюшнята. — Защото това е името, с което ние го наричахме във Виетнам.

— Ние?

Мабюс пренебрегна въпроса му.

— Онова, което той е мислил или желал, вече няма значение. По един или друг начин свещеният кинжал ще бъде мой. Дори ако трябва да убия и двама ви. Смятате ли, че за мен това има някакво значение? — Той поклати глава. — Нося в себе си толкова белези, които не искат да заздравеят, че дори няма да усетя още два.

— Значи си познавал Тери във Виетнам? Кой си ти?

— Името ми е мосю Мабюс. Или Трангх. Едното или другото, отдавна ми е все едно. Дали моето име, или тяхното, няма значение. — Той посочи нефритения кинжал. — Това е, което има значение.

— Значи той ти е нужен така, както на мен Сутан.

— Крис, не…

— Сутан, казах ти вече, че не давам пукната пара за твоята „Гора от мечове“. Сега виждаш, че това действително е така. Интересуваш ме ти, интересува ме и онова, което е преживял Тери.

— Но не разбираш ли колко важен е бил този кинжал за Тери? Виж какви усилия е положил да го скрие, да го опази от тези хора.

Мабюс слушаше диалога им с нарастващо безпокойство. Знаеше, че на Крис му трябва още съвсем малко, за да склони да му даде оръжието. Само тази кхмерка да си държеше езика зад зъбите…

Накрая, изгубил търпение, той я дръпна рязко за рамото и тя изпищя.

— Това е. Предупредих те — каза Крис, готов да счупи на две нефритеното острие.

Но Мабюс отхвърли Сутан от себе си. Вече свободна, тя изтича при Крис и посегна към кинжала.

— Прибирай го. Сега вече е наш.

Но Крис не й позволи да го вземе. Очите му се взираха в тези на Мабюс.

— Той все още е тук, Сутан. А аз видях на какво е способен. Освен това, ние сключихме сделка.

— Сделка с това чудовище? — извика тя. — Ти си луд. Та той е виетнамец. Никой не вярва на тикната дума.

— Аз вярвам. — Крис прекоси правоъгълника от светлина, отвъд който, бдителен и неподвижен, стоеше Мабюс. — Аз получих Сутан — каза той. Погледът му не се бе отделял нито за секунда от очите на виетнамеца. — Сега ти ще получиш „Вратата към нощта“. — И той протегна ръка със свещения кинжал на Муй Пуан.

— Крис, глупако! Той ще ни убие в мига, в който го вземе.

Но в този момент нея все едно я нямаше. Съществуваха единствено двамата мъже. Явно Мабюс бе много повече от онова, което разкриваше пред тях. Крис изгаряше от желание да надникне в тайните му.

Той виждаше, че макар да яде и пие, подобно на всяко друго човешко същество, Мабюс съществува изцяло благодарение на омразата си. Дълбоко в тези черни очи гореше леден пламък. У другиго това можеше да предизвика погнуса и страх, но у Крис то пораждаше единствено тъга и странно чувство на родство, за което не намираше обяснение.

Все едно, че се беше сблъскал с дете убиец. Чия бе вината за онова, което то можеше да причини? Разбира се, това не правеше Мабюс по-малко опасен — напротив, той очевидно бе смъртоносен противник. Но усещането за добро и зло, което човек обикновено ясно различава в чертите на другите, при него липсваше. Лицето му наподобяваше по-скоро череп, лишен от хрущяли и плът.

Можеше ли да предугади някакво намерение в този оголен, безжизнен лик? Нямаше ли начин тази първична глина да се моделира, да намери пътя към своето избавление?

Най-сетне Крис се отдръпна от него.

— Всеки от нас спечели — каза той — и всеки от нас загуби.