Първата мисъл на Тери Хей, когато под прикритието на нощта пристигна в Бан Ми Туот, в планините на централен Виетнам, бе един стих от Пол Валер, великия френски символист: „Сила, с която не се злоупотребява, губи своето очаровани.“

Седмица по-късно, когато по ръцете му вече имаше кръв, той си спомни за думите на един друг французин, Ларошфуко: „Ако се съпротивляваме на страстите си, то е повече заради нашата слабост, отколкото заради силата ни.“

Защото когато дойде във Виетнам, Тери Хей вече бе готов да се научи да убива.

— Да се убива, е лесно — бяха думите на капитан Клеър по време на първата лекция зад стените на лагера на Частите със специално предназначение. — Затова не си губете времето в излишни притеснения. Всички сте чували потресаващи разкази за момчета, чийто пръст замръзва на спусъка. Аз пък ще ви кажа, че тия истории са пълна глупост. Всеки може да убие — това е все едно да щракнеш с пръсти. Вземете когото и да било — от ония, дето убежденията не им позволявали да служат, някой пацифист, дори шибания Мартин Лутър Кинг, ако щете, все едно кой, и му сложете един зареден пистолет в ръката. След това му покажете как някой изнасилва жена му или петнайсетгодишната му дъщеря и само гледайте колко бързо ще го вдигне и ще застреля мръсника, заплашващ семейството му.

Тери, седнал с небрежно кръстосани крака, си мислеше що за нравоучение в армейски вариант е това. Но част от него несъмнено искаше, може би дори се нуждаеше да повярва — така, както човек вярва, когато докторът му каже; „Никак няма да ви заболи.“ Не нравоучение в истинския смисъл, а просто една лъжа, в която ти е необходимо да повярваш.

— Или ще кажете, че това е различно? В такъв случай се подгответе за горчивата истина — продължи капитан Клеър, — защото на война е също все едно, че виждаш някой да изнасилва жена ти или дъщеря ти пред очите ти. Бъдете сигурни, че започнете ли веднъж, независимо от съмненията, с които сте дошли тук, нищо вече не ще ви спре да убивате ония гадини.

По това време Тери вече бе минал през първоначалния и напредналия курс на военна подготовка, военновъздушното училище във форт Бенинг край Кълъмбъс, щата Джорджия, и училището на специалните части във форт Браг, Файетвил, Северна Каролина.

Сега, като слушаше капитанът да дудне за това какво означава да се убиват хора и как съзнанието го възприема по един начин, докато всъщност действителността е съвсем друга, той се питаше защо е целият този шум. В края на краищата, разсъждаваше Тери, хората се убиват още от праисторически времена, откакто е било откраднато първото парче месо, първата жена, откакто някое облечено в кожи племе е нахлуло на територията на съседите си. Тогава какво?

Не му беше ясно какво толкова сложно има в цялата работа. Всички тези капани на съзнанието, заложени от лъжливо чувство на вина или жал, за които капитан Клеър непрестанно намекваше, липсваха при него. „Врагът е насреща, мислеше си той, кацнал в прицела ти. Натискаш спусъка и — бум! — той изчезва, край. Няма нищо трудно, нищо неразбираемо.“

— Вие сте се записали като доброволци в групата за проучвания в състава на силите със специално предназначение. — Капитанът се усмихна зловещо и многозначително. — Звучи така, сякаш ще ставате библиотекари. Какво да се прави, армейска канцеларщина. Първата ви работа ще се състои в това да набирате хора за ЦГЗ, което, зайци непросветени, означава Цивилни групи за защита — още безполезна канцеларщина. Ще се занимавате с подривна дейност в тила на врага и с разполагане на противопехотни мини. За територията, на която ще се намерите, няма изработени карти, така че ще имате нужда от помощта на местното население. За целта началството ни е упълномощило да използваме кхмерите от планинските племена по северозападната граница и тези от делтата на река Меконг. Хората, които изберете, ще получават кодови имена, тъй като азиатските, в най-добрия случай, са трудни за запомняне. Ще ги вкарвате предпазливо в подразделенията си и ще ги използвате според обстоятелствата — като водачи, а ако стане нужда — и като жертви.

Докато говореше, капитан Клеър се разхождаше из стаята, вглеждайки се в лицата.

— Така, хубавото беше до тук. А лошото е, че се намирате в Азия и Азия може да ви убие. Първото нещо, което трябва да запомните, е, че никога няма да проумеете това място. То съществува в различна реалност и ако се опитате да го приспособите към западните си разбирания, най-много да докарате смъртта на някого или дори по-лошо, своята собствена. Второто нещо е, че за азиатците смъртта не означава нищо — при тях тя е просто етап от някакъв процес на преминаване от една плоскост на действителността в друга. Така че единствената съществена разлика между вас и вашия враг е, че той няма нищо против да умре, докато вие имате.

Капитанът млъкна.

— Виждам, че някои от вас се усмихват и съм принуден да приема, че смятате думите ми за смешни. Първия път, когато отидете да помогнете на някое изоставено край пътя момиченце и гранатата, скрита под мишницата му ви откъсне краката, ще разберете какво имам предвид. — Той ги изгледа свирепо. — А можете да го научите и още тук, където ще ви коства само малко време и умствено усилие.

По-късно в помещението, минаващо за офицерски салон, докато Тери се питаше защо им бяха нужни камбоджански, а не виетнамски водачи, Кид Гавилън, един от новото подразделение, каза:

— Всичко това е без значение. Ние сме тук, защото вярваме в Америка и защото е жизненоважно да защитим Виетнам от комунистите.

В отговор се чу общо одобрително мърморене. Тери огледа тези уестпойнтски възпитаници, стегнати от ранна възраст по калъпа на военната етика, и се опита да си представи какво вълнува скритите дълбани на съзнанието им. Какво в действителност ги бе довело тук? Дали чистият патриотизъм, непоколебимото чувство за дълг, или други, по-лични подбуди намираха израз сред този елитен воински кръг?

Този въпрос не бе породен от празно интелектуално любопитство. Той знаеше, че много скоро безопасността му, самият му живот могат да се окажат зависими от всеки един от тези мъже. Разбирането на техните мотиви един ден можеше да е равносилно на разликата между това да лежи по лице в собствената си кръв или да се измъкне жив.

Какво, в крайна сметка, вълнуваше дълбините на неговото собствено подсъзнание? Като момче той никога не се разбираше особено добре с връстниците си. Те му завиждаха заради превъзходството му в почти всяка област, изискваща физическо умение. А той, който тичаше по-бързо, скачаше по-надалеч и мислеше по-добре от когото и да било от тях, презираше ленивите им умове, неспособни да видят очебийните за него решения. В гимназията и колежа, където бе еднакво търсен от спортните отбори и от момичетата (той бе също така изключително привлекателен и красив), чувството му за изолация се усили. Момичетата го разочароваха едно след друго, оставяйки го да се чувства глупаво, задето им е отделил твърде много от времето си. Постоянно се чувстваше обсаден от околните, раздразнен, принуден да ги отблъсква.

Но не беше самотен, както би могло да изглежда отстрани. Тери бе свързан със своите мисли, тоест с процесите на протичането им така, както градът е обгърнат от необятната си мрежа от електричество. И той получаваше огромно удоволствие от изучаването на това неповторимо, дадено му от природата богатство, без да знае за предупреждението на Франсис Бейкън, че този, който намира радост в самотата, е или диво животно, или бог.

Като момче той никога не се беше отдавал на фантазии и мечти. Защото откакто се помнеше, знаеше — или поне бе вярвал, че знае — какво иска от своя живот. Детската невинност му бе позволила да наблюдава от непосредствена близост как баща му води своите сделки, при което с потресаваща бързина бе доловил, че единствената стока, чиято цена никога не пада, е силата. Силата бе вездесъща, разбираха я всички езици, подчиняваха й се всички епохи; тя бе Златното руно и Светият Граал.

Помнеше коледната утрин, когато баща му измъкна изпод окичената с истински лакомства елха два дълги, тънки, красиво увити пакета. „Весела Коледа“, каза той, подавайки ги на синовете си.

Тери беше на тринайсет години, Крис — на дванайсет. Намираха се в кантората на баща им, където по традиция поставяха коледната елха. Той занесе подаръка си на огромното кожено канапе, разположено срещу масивното бюро в романски стил. Над канапето имаше прозорец, дълъг като борд на кораб, под който растяха букови дървета, покрити тогава единствено с коричка скреж. Цепеници пламтяха в грамадната камина, облицована с френски мрамор от осемнайсети век с издялани бузести херувимчета.

Малкълм Хей, висок, с мустаци, великолепно облечен, стоеше пред бюрото и се усмихваше, докато гледаше как синовете му отварят подаръците си. Тери още помнеше чувството, което изпита при вида на трийсеткалибровия „Ремингтън“. Хладна тръпка на вълнение премина по гърба му и накара сърцето му да подскочи.

След това, в туидовия си ловен костюм, баща им ги закара извън града, нареди консервни кутии върху едно повалено дърво. Бум! Бум! Бум! — неговите кутии хвръкнаха една след друга. Той се засмя доволно, възбудено, гледайки как тези на Тери подскачат и се превъртат в мразовития въздух, пронизани в средата.

Но Малкълм Хей бе тръгнал на лов за сърни, не за консервни кутии. Той им бе разправял как в Уелс баща му го извел на лов за елени, когато бил едва десетгодишен. „Старата пушка, която ми даде, каза той тогава, бе по-висока от мен. Но аз я удържах. Винаги успявах да удържа това, което ми даваше.“

Тези думи, естествено, бяха бележка и предупреждение. Тери отдавна бе разбрал, че баща му никога не говори напразно. Във всеки негов разказ се съдържаше поука. Животът, казваше често той, е поредица от уроци и колкото по-добре ги учи човек, толкова повече ще преуспее. Малкълм Хей ценеше успеха високо и това го бе накарало да се влюби в Америка, земята в която успехът е пълновластен господар; крал, кралица и принц.

Улегналият, стар сняг в гората лежеше на разпокъсани, покрити с ледена коричка петна.

— Търсете отпечатъци от копита — каза баща им. — Гледайте кората на дърветата — там, където са пътечките им, тя е ожулена. Следите са навсякъде край вас, трябва само да ги видите. И не забравяйте да вървите вината срещу вятъра, за да не могат да ви подушат. — В този момент той се доближаваше до тогавашната му представа за Шерлок Холмс — силен, широкоплещест, знаещ отговора на всяка загадка, властващ над тайнственото и неизвестното. Тери искрено му се възхищаваше.

И тогава Крис каза:

— Не искам да гледам нищо. Не искам да убивам.

Малкълм Хей се закова на място. Обърна се и Тери видя в очите му искри.

— Ще правиш каквато ти казвам, Кристофър.

— Мога да стрелям по кутии. Но не желая да стрелям по животни.

— Има уроци, които трябва да усвоиш — каза баща им. — Важни уроци. Независимо дали ти харесват, или не. — Той хвана Крис за яката и го блъсна навътре сред дърветата. Посочи го с ръка на Тери: — Гледай да изпълнява това, което му казах.

Терм, благодарен, че никога не е давал повод на баща си да се държи така с него, догони брат си.

— Какво има? — попита той. — Не искаш ли да се научиш да ловуваш? — Крис го стрелна с поглед. — Какво ти става, бе момче?

— Защо не си гледаш работата?

— Няма да си гледам работата, мърльо. Знаеш ли какво ще те направи татко? Ти направо му се изпика на фасона. Не те удари само защото е Коледа. Обаче ако продължаваш да се държиш така, Коледа или не, ще те спука от бой. — Малкълм Хей, който бе получил желязно възпитание, подсилвано с жилава пръчка, твърдо вярваше в ролята на телесното наказание като основен фактор за изграждане на характера.

— И друг път ме е удрял — каза Крис. — Няма кой да му попречи.

— Но защо трябва постоянно да го дразниш? Понякога ми се струва, че го правиш нарочно.

— Ти си негов син. Аз трябва да съм на някой друг.

— Боже, ти си невъзможен. Не знам защо се мъча да ти помагам.

— Това ли си мислиш, че правиш? Въобще не ми помагаш. Просто искаш да повярвам във всичко онова, в което вярваш ти. Същият си като татко. Той затова те обича, защото си негово копие.

— Той обича и двама ни — каза Тери. — Единствената разлика е, че ти през цялото време се опитваш да докажеш, че не приличаш на него.

— Не знам обича ли ме или не, но е ясно, че не ме харесва. Не съм такъв, какъвто му се иска да бъда. Това е много жалко, но ще мина и без неговото одобрение. — Крис се обърна и продължи напред.

— Не си прав, братче — каза Тери след него. — Само че си прекалено твърдоглав, за да го разбереш.

Разбира се, Крис пръв видя елена, едър мъжкар с клонести рога. Намираха се откъм подветрената му страна, сред групичка гъсто израсли борови дървета, осигуряващи им отлично прикритие. Тери занемя от вълнение. Животното бе толкова голямо. Мисълта да го повали бе възбуждаща.

— Стреляй! — изсъска той в ухото на брат си. — Давай, застреляй го!

Крис само стоеше и гледаше елена. Промълви нещо, което Тери едва дочу, може би „Колко е красив.“

— Е, щом ти не щеш — каза той, вдигайки своята карабина.

— Не! Това не ти е игра. Този път няма да спечелиш! — Крис изрита пушката и тя се блъсна в съседното дърво. Цевта й се изкриви, правейки я негодна.

— По дяволите — прошепна ядно Тери. — Виж какво направи. Татко ще те убие.

В този момент се обърна и видя как Малкълм Хей се промъква безшумно сред дърветата. Той също бе съгледал елена. Дали вече бе забелязал и тях?

Тери хвърли карабината си на земята, посегна и сграбчи тази на брат си.

— Не! — каза Крис. — Няма да ти дам…

Но Тери бе по-силният, той знаеше какво правя. Повдигна „Ремингтън“-а на Крис, докато еленът се оказа на мушката. Животното се бе изместило леко и сега стоеше обърнато с едната си страна към момчетата. Пресягайки се през рамото на брат си, Тери обви показалец върху неговия и дръпна спусъка.

Изстрелът прозвуча като експлозия, отеквайки сред стволовете на дърветата. Еленът залитна встрани, сякаш се бе подхлъзнал на някое от петната замръзнал сняг. След това предните му крака се подгънаха и се свлече на земята. Страната му бе окървавена. Той изви глава, търсейки може би източника на своята болка. После рухна върху килима от борови иглички.

Малкълм Хей дойде забързано при тях. Видя пушката в ръката на Крис; тази на Тери бе все още на земята.

— Е, сега вече ме зарадва — каза той и потупа Крис по гърба. — Не можех и да мечтая за по-добър коледен подарък!

Гледайки брат си, Тери си мислеше: „Защо не изпитваш това, което изпитвам аз, защо не си щастлив?“ След това радостното му настроение се смени с гняв: „Аз те отървах, неблагодарен тъпако, а ти знаеш само да ме гледаш с омраза и да ревеш като бебе.“ Няколко седмици по-късно окончателно спря да общува с него. След като Крис отритна по такъв начин услугата му, той си обеща никога вече да не плаща за чужди грешки. Не желаеше да бъде слаб, да се поставя в уязвимо или зависимо положение.

„Винаги действай от позиция на силата, чу отново гласа на баща си, и светът ще е твой.“

Облечени в широки, черни кхмерски ризи и панталони, те се приземяват съвсем близо до Ан Лок. Най-старши в групата е капитан Клеър, след него — лейтенант Тери Хей. Границата с Камбоджа бе на не повече от три мили. Стаени в мрака, те изчакваха, докато издигащият се хеликоптер засипа лицата им с пясък и прах. Двамата мрачни водачи от Кхмер Серей — дясно ориентираната фракция от камбоджански кланове, които групата нарича Донър и Блицън, ги поведоха през оризищата и блатистата, обрасла с мангрови дървета джунгла. Някакъв грохот ги накара да замръзнат на местата си. Погледнаха към небето и видяха извънземни кораби. След минута земята затрепери и хоризонтът на запад избухна в ярки огнени кълба, бърза серия от взривове, които скоро се сляха в ивица ослепителна светлина.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепна някой.

Капитан Клеър мълчеше, но Тери бързо премисли някои неща. Попита се от къде на къде бомбардировачи Б-52 атакуват цели отвъд границата, в неутрална Камбоджа.

Продължиха пътя си и след не повече от миля се натъкнаха на виетконгски лагер. Водачът подаде сигнал на капитана. Групата се разпръсна. Тери, който още не се беше сдобил с прякор, получи задача заедно с Кид Гавилън да обезвреди часовите.

Той прехвърли своя „Калашников“ на гърба си и извади парче жица. За да може да го държи по-здраво, в двата края бе прикрепил ръкохватки.

Досега не беше убивал човек и изпитваше интелектуално любопитство относно чувствата, които му предстоеше да изпита. Откри жертвата си — едва различим силует сред листата. Джунглата бе изпълнена с бръмченето на безброй насекоми, дори след полунощ горещината и влагата бяха потискащи. Тери съзерцаваше тесния гръб. Колко лек и дребен изглеждаше виетнамецът, колко невзрачен и хилав.

Тери обви жицата около врата му и дръпна ръкохватките. Усети първата струйка кръв, когато жълтият конвулсивно вдигна ръце, опитвайки се да се освободи. Тери коленичи на земята, опъна още по-здраво, чувствайки приближаването на смъртта. Долови дейната жар, нейния мирис. Краката на виетнамеца играеха като на пиян или епилептик.

Той усети как между тях възниква някаква връзка, зависимост между отнемащ и даващ, господар и позорен, бог и смъртен. Завъртя рязко виетнамеца към себе си, за да може да се вгледа в плоското му лице.

Не знаеше какво очаква да види там, макар че вероятно все пак се надяваше да долови проблясък от вечността. Вместо това срещна очи, мътни като кална вода, които се взираха в него с израз на такава абсолютна омраза, че за момент се сепна. Кафявите устни на човека се разтвориха и той се изплю в лицето му.

Дълбоко от гърлото на Тери излезе ръмжене, той смръщи чело, кокалчетата му побеляха от усилие върху ръкохватките на убийствената жица. Разнесе се отвратителна воня на фекалии. Човекът бе мъртъв.

Развивайки жицата от почернялата плът, той си мислеше, че никога по-рано не е изпитвал какво означава силата, а само си е представял нейното съществуване.

Видя, че Кид Гавилън се затруднява със своя противник. Извади ножа си и го заби между плешките на жълтия с такава съкрушителна сила, че го повали на земята. За момент Кид Гавилън и той се гледаха един друг, след което, усмихвайки се с окървавеното си лице, Кид му показа вдигнатия си нагоре палец.

Заедно с останалите, Тери свали от ремъка своя „Калашников“, прегази сънения враг, изстрелвайки в лагера къси, акуратни откоси. Видя как великанът Аксмън, който у дома си в Ред Хук свири на китара, се врязва сред жълтите и покосява всичко пред себе си. Десет минути по-късно групата вече се бе върнала на мястото, определено за среща с хеликоптера. Той, както се изрази, капитан Клеър, цепеше секундата.

Издигайки се нагоре в небесата, всички се почувстваха неуязвими, безсмъртни като скандинавски богове, завръщайки се във Валхала. Но Тери, седнал в тъмнината, сложил оръжието върху коленете си, мислеше за бомбения набег, за който капитанът не пожела да говори.

Седемнайсетгодишният Кид Гавилън, с провесен на шията касетофон, тупна Тери по коляното и каза, усмихвайки се широко:

— Голяма работа свърши там долу. Мисля, че вече ще ти викаме Бучър^[2]. А, Бучър — той барабанеше по каляното му някакъв жив ритъм, — гледай, всички са съгласни.

Всяка нощ излизаха на бойни задачи в джунглата, но при това никой не спомена Виетнам. Тери не видя карта на страната, нито дори сводки за развитието на войната в техния район. По това, което знаеха, те спокойно можеха да се намират или на Филипините, или на остров Гуам.

Понякога, отегчен, изпълнен с неясни копнежи, той бродеше из Бан Ми Туот като вампир посред бял ден. Все по-често при своите обиколки из запуснатите кръчми започна да чува за Камбоджа. Сега, под звуците на Джими Хендрикс и „Дорс“, той събра късчетата на единствената история, която бе от значение тук — тази, която се е случила вчера.

Тери излезе от сиво-зеления порой, така проливен, че буквално на три крачки не се виждаше нищо. Дори вездесъщият поток от мотоциклети временно бе намалял. Въздухът бе толкова горещ и наситен с изпарения, че капките се усещаха топли върху тялото. Единствената положителна страна на дъжда бе, че свирепите атаки на комарите също така временно намаляваха.

На бара в бараката от гофрирана ламарина проблесна неонова реклама „ПИЙТЕ КОЛА-КОЛА“, изписана на виетнамски. Тери поръча бира „33“. Едва седнал, върху него се спусна рояк от момичета в пъстроцветни виетнамски рокли и той си помисли, че би предпочел комарите.

От съседната маса до него долетя разговор, подобно на музика:

— Трябва просто да отвориш шибания учебник по история — обясняваше бивш ратай с пъпчиво лице на своя чернокож приятел. — Разочароваш ме, Фист^[3], та ти знаеш да четеш. — На издрасканата каска на черния беше изрисуван як мъж с вдигнат юмрук. — Убежищата имат първостепенно значение за успешното водене на партизанската война. — Във Виетнам всяко хлапе беше военен експерт. — Според слуховете, щабът на ЦУЮВН се намира в едно от тези убежища в Камбоджа. — Тери вече бе научил, че ЦУЮВН е съкращение от Централно управление за Южен Виетнам — легендарната променяща местоположението си база, от която според Командването Виетконг и северновиетнамците ръководеха войната. — Докато не го открием и унищожим, няма да спечелим тази лайняна война.

През следващите дни и седмици той чуваше тази жалба отново и отново, като молитва или катехизис. Един начин да се махнеш от това място.

Изглежда, във Виетнам винаги вали. Тери неизменно бе мокър до кости, когато влизаше в овехтелия бар с неоновото, бръмчащо на пресекулки „ПИЙТЕ КОКА-КОЛА“ като лош сън от друго време и друго място. От един друг живот.

Там, в най-отдалечения тъмен ъгъл на заведението, постоянно седеше едър като мечка мъж с побеляла брада, приведен над собствена бутилка контрабандно уиски. Подобно на каубой от Дивия запад, той носеше на едното си бедро револвер в кобур, а на другото — голям флотски нож с дръжка във формата на американския орел. Тери проявяваше интерес към него, защото момичетата не го закачаха, а това означаваше, че или знаят нещо за него, или той се намира в страната от времето на Ной и неговия ковчег.

Един ден седна на неговата маса.

— Изчезвай от тук — каза подобният на мечка мъж. Носеше лейтенантски нашивки, от което Тери заключи, че това не може да е заповед. Но лейтенантът продължи да го гледа заплашително и той измъкна бутилка малцово шотландско уиски, което бе купил от черния пазар. Постави го на масата до неговата почти привършена бутилка „Кънейдиън Клъб“.

Мъжът впери очи в уискито.

— Изчезвай от тук. Но остави „Гленливит“-а.

Тери се засмя, отви капачката на скоча и наля две солидни чаши.

— Наричат ме Бучър — каза той и вдигна своята.

Човекът улови чашата с месестата си ръка и моментално я пресуши. На Тери му се стори, че чу въздишка, но не бе сигурен, защото в същото време Джими Хендрикс пееше как ще целуне небето.

Мъжът си наля втора чаша, отпи бавно и с любов, като познавач.

— Аз съм Върджил.

— Лейтенант Върджил или просто прякор?

— Кой ти помни вече? — вдигна рамене той. — Някога може да съм се казвал всякак, сега съм Върджил.

— Аз съм към специалните части — каза Тери. — Ти какво правиш тук?

— Откривам разни неща. Държа фенера си високо, гледам в горящия мрак.

— Отдавна ли си във Виетнам? — уискито бързо изчезваше и той си даде сметка, че е трябвало да купи две бутилки.

— Зависи от мярката — каза Върджил.

Тери кимна с глава.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Не. Нищо не разбираш. И ти си като всички останали бозайници, дето не знаят какво правят тук и за какво са ги докарали. Но запомни от мен, момче, оправданието за воденето на тази война е най-скапаното, с което някога е подвеждана нищо неподозиращата публика. И тази публика сме ние.

— Така ли? — каза Тери, заинтригуван. — Е, тогава аз положително бих искал да знам какво правя в това шибано място.

Върджил дълго го гледа изпитателно, като археолог, който се пита от какво е направена вазата, която държи в ръце.

— Добре тогава — каза най-сетне. — Сам си го изпроси и ще го получиш, та ако ще да ти преседне. — Той си наля още „Гленливит“. — Тия генерали от Командването си нямат понятие от тукашните условия. Те си мислят, че могат да вземат една армия, обучена за тежки, моторизирани бойни действия в откритите хълмисти местности на Западна Европа и да я приспособят за партизанска война в тая воняща дупка. Вместо да обучат южновиетнамците да водят партизански действия, те намират за уместно да докарат наши войници, момчета на по деветнайсет години, и да ги насъскват срещу жълтите. Е, нека ти кажа нещо ново, приятел. Ние губим тая шибана война. Прословутите акции на генерал Уестморлънд за „намиране и унищожаване“ сърцевината на нашия тъй наречен тактически подход срещу виетконгците се оказаха пълен провал. А сега, след неговото оттегляне, дали от глупост, или от суета, командването не желае да признае, че е допуснало подобна капитална грешка. И много бързо неутрална Камбоджа се превръща в изкупителна жертва.

Върджил си сипа останалия в бутилката скоч.

— Защото именно там виетконгците строят своите убежища и се въоръжават от пратките на китайските комунисти, пристигащи през Лаос, по маршрута „Хо Ши Мин“. Командването вече знае, че работата във Виетнам е загубена и сега планира безумно и незаконно нахлуване в Камбоджа. Което означава, че всичко, този път действително всичко, ще отиде по дяволите.

Върджил гледаше как момичетата сноват из заведението в своите пъстри като паунови опашки цепнати отстрани рокли.

— Виждаш ли, Бучър, Камбоджа е ключът. Ако не знаеш нищо за нея, както повечето момчета тук, никога няма да разбереш тази война. Принц Нородом Сианук, който управлява страната от 1945-а, балансира като въжеиграч с невероятен риск в продължение на десетилетия, водейки политика на дружба първо с комунистите, след това с французите и американците и после пак отначало. Звучи глупаво, нали? Да, но не е. Защото само благодарение на това страната му е останала свободна и незасегната от битката за Индокитай. И което е не по-малко важно, той е успявал да държи натясно Виетнам, вековния и най-силен враг на Камбоджа, като същевременно е получавал помощи както от Пекин, така и от Вашингтон. Но този път Камбоджа загази. След като Сианук разреши на ЦУЮВН да строи там убежищата си, Командването реши да се добере до тях. Да нахлуе в страната му.

— Ти си луд — каза Тери. — Що за безумна идея! Та нали ще разпънат военните на кръст. Администрацията никога няма да търпи подобно нещо.

Върджил се усмихна накриво.

— Да, Никсън и Кисинджър. Какво може да очаква човек, когато една война се води от побъркани? В Камбоджа всичко ще се разпадне на парчета и няма да спре само дотам. Това, Бучър, е началото на края. Упадъкът, тъй да се каже, на американската империя.

Вече се носят слухове, че левите партизани, които принц Сианук нарича Червените кхмери, представляват много по-голяма сила от това, за което ги представя пред нас. И за разлика от продесните Кхмер Серей, които вършат черната ни работа, ние нямаме никакъв контрол над тях. Те са неуправляема карта в това шибано тесте и мисля, че именно от тях идва най-голямата потенциална опасност. Впрочем, не бих се учудил, ако до половин година Сианук бъде отстранен, може би чрез атентат. И когато това стане, можеш да се обзаложиш, че по един или друг начин ще бъдем замесени в него.

— Как така по един или друг начин?

Върджил сви рамене.

— Не само армията ни е тук, Бучър. Виетнам се е превърнал в истинско свърталище на ония бандити от ЦРУ. Кой би могъл да каже какво зло замислят тези копелета в момента?

Една безлунна нощ, докато групата със специално предназначение се носеше в хеликоптера през заоблачените небеса, капитан Клеър ги заговори. Това бе твърде необичайно. По правило групата получаваше своите инструкции още на земята, преди тръгване. Този път такива нямаше.

През воя на перките и силната вибрация, той им каза:

— Тази нощ работата ни е сладка — само разузнаване. Ще огледате участъка непосредствено около мястото, на което ще кацнем. Както знаете, времето напоследък е лошо, поради което Командването се нуждае от непосредствени впечатления за степента на поражение. Звучи просто и наистина е така.

Групата бе сбрала глави като футболен отбор, молещ се преди важна среща; капитан Клеър крещеше, за да чуват гласа му през оглушителния шум.

— Конкретният ни обект ще бъде местност, подложена на удар от типа „Прожектор“. Не знам дали някой от вас е виждал опустошението, което този вид бомбен килим оставя след себе си. Повярвайте ми, то е страхотно. Нещо живо трудно би могло да оцелее, но има вероятност да откриете асфалтирани пътища, временни постройки, дори бетонни бункери. В такъв случай незабавно отбелязвайте техния брой и размери.

Луната се подаде иззад тъмната маса облаци и когато Тери погледна надолу, той видя, че Ан Лок вече е останал на изток, а под тях се извива реката, мътно проблясваща, с надвесени от бреговете й наклонени дървета и лиани. Сега със сигурност знаеше, че пресичат границата и навлизат в забранената територия на Камбоджа — една неутрална страна, в която нямат работа. „Ако бомбардираме Камбоджа, мислеше си той, независимо поради какви причини, значи сме изгубили всякакъв разум, всякаква далновидност.“

Осъзнаването на този факт имаше своеобразен ефект върху него — направи го предпазлив. Ореолът на неуязвимост, усещането, че принадлежи към орда мъже — валкирии, сега изведнъж му се видяха нелепи, безумни мечти на юноша. Изведнъж осъзна, че онзи, който се стреми към власт, може да се бои само от едно — безумието на висшестоящите.

Той се вгледа в лицата на останалите мъже в хеликоптера, забеляза на светлината на малките червени лампички за вътрешно осветление израженията им на жадно очакване, погледите им, с които сякаш искаха да разтопят пластмасата и метала.

Хеликоптерът се наклони, направи стръмен вираж и се спусна, кръжейки като хищна птица. Хората, настръхнали от снаряжение, изскочиха от корема й — извънбрачно поколение на своята механична майка.

Оставена на тъмната страна на луната, групата се разпръсна. Пред нея се простираше изпепелена пустиня. Земята бе обезобразена от кратери с овъглени, все още тлеещи краища. Бомбеният килим бе превърнал местността в сечище, осеяно с пънове на дървета. Няма пътища и постройки, нито бункери.

Подобно на бунище, по земята бяха пръснати останки от продоволствия. Коленичейки, Тери взе да рови сред парчетата от опаковки и успя да различи китайски йероглифи. Запасите бяха стигнали до виетконгците по маршрута „Хо Ши Мин“. Бомбардировката нямаше нищо общо с камбоджанците. Причина за нея бе почти маниакалният стремеж на Командването да унищожи ЦУЮВН.

И все пак, тя има много общо с Камбоджа. Защото за да усмири Северен Виетнам, Сианук бе дал мълчаливото си съгласие за строежа на виетконгските убежища на територията на своята страна.

Придвижвайки се бавно и предпазливо напред, Тери откри първото от обезобразените тела. Един от цивилните групи на име Тонто коленичи до него и загледа лицата на жертвите или това, което бе останало от тях.

— Виетконгци? — попита Тери.

Тонто поклати отрицателно глава, преминавайки от един труп към друг.

— Кхмери — каза той. — Камбоджанци. — Вдигна поглед към него и Тери забеляза сходството между лицата на мъртъвците и неговото.

— Не са войници, нали?

— Къде им е оръжието? Къде са мунициите им? — Тонто отново поклати глава. — Това са били селяни, които не са и чували за тази война, нито са знаели защо се води.

— Познаваш ли някой от тези хора? Има ли сред тях твои роднини?

Тонто му отвърна с лека, тъжна усмивка.

— Моето семейство е далеч от тук. Аз не съм от Кхмер Серей. Не съм обвързан с вашето правителство, нито с Лон Нол. Аз съм просто един камбоджански войник, прекарал дълго време в Бирма. Истинското ми име е Мън.

Земята се разтърси, небето почервеня по краищата, въздухът се изпълни със свистящи назъбени осколки, смъртоносни като куршуми. Дори прекършените стволове помежду им се разпаднаха, мъртвите бяха убити повторно заедно с живите, удавени в градушка автоматичен огън.

Докато падаше, Тери видя капитан Клеър, ударен на половин дузина места. Кръвта му се пръсна заедно с кората и сърцевината на дърветата. Кид Гавилън се поклащаше като чудовището на Франкенщайн, половината от главата му бе отнесена. Донър и Блицън, двамата кхмерски водачи, бяха мъртви, проснати по лице в една от бомбените ями.

— Боже Господи! — каза Тери, легнал напреко на Мън. — А ни казаха, че щяло да е сладка работа, само оглед, никой не бил останал жив след бомбения килим.

— Нещата, които американската армия не знае за тази война — отвърна Мън, — могат да изпълнят много томове.

— Но това е лудост. Аз не виждам нито един виетнамец.

Тракането на кръстосания автоматичен огън беше оглушително. Мън затвори очи и изпъшка.

— Бучър — прошепна той, — тази кръв от теб ли е, или от мен?

Тери напипа помежду им нещо прогизнало, лепкаво и топло.

— Аз не усещам нищо.

— Аз също — каза Мън. — Трябва да съм изтръпнал.

Тери преобърна внимателно кхмера и видя дълбоката рана на хълбока му.

Бързо смъкна черната си памучна риза и напрани груба, но доста ефективна превръзка. Кръвта спря да сълзи.

Видя, че Мън се взира в него с черните си като мраморни топчета очи.

— Къде е? — попита той. — Ще умра ли?

— Капитанът каза, че за азиатците смъртта не означава нищо.

— За мен означава — прошепна Мън. — Трябва да се грижа за семейството си.

Тери стисна рамото му — той се страхуваше да даде отговор за нещо, което не разбира. Доближи устни до ухото му:

— Отивам да намеря радиото. Единственият начин да се измъкнем цели от тук е като повикаме помощ.

— Ако приемем, че аз още съм цял — каза Мън.

Тери се обърна и запълзя към тъмнината и смъртта.

Промъкваше се от сянка в сянка, от ръба на бомбена яма до черната хралупа на овъглено дърво. Радиото, радиото, звънеше в ушите му някаква детска песничка, у кого е радиото?

Аксмън. Да, сега се сети. Грамадният черен китарист, който все импровизираше парчета от Джими Хендрикс. Аксман, радистът. Намери онова, което бе останало от него — той се бе вкопчил в радиостанцията, сякаш тъкмо е сигнализирал за помощ, когато куршумите са го разкъсали на две.

Тери протегна ръка, изтръгна я от отчаяно стиснатите пръсти. С крайчеца на окото си видя проблясване като от далечно пламъче на кибритена клечка, чу познатото тр-р-р-аатт! от автомата на жълтия, усети отвратителната, разкъсваща болка в тялото си.

Той се търколи, залитна и се загърни, мятайки се като риба. Шумно се свлече в тъмнината на дъното на една яма. Всяко вдишване бе усилие, жега и студ го обливаха, сменяха се с бързината на разбеснелия му пулс.

Свит като ембрион, без да откъсва очи от ръба на ямата, той чакаше неизбежното. Чакаше да дойдат жълтите.

Комарите го покриваха целия, смучеха кръвта му, мухи облепваха лицето му, пиеха солената пот. Той не смееше да помръдне. Не смееше.

Накрая три силуета предпазливо се показаха над ръба на ямата, все още далеч, но ето, че го зърнаха, взеха да слизат надолу, наближиха. Тери издърпа със зъби иглата, хвърли гранатата, крещейки от болката, която движението му причини, чу, или може би само си въобрази, изстрелите на техните АК-47, преди земята, ужасена от продължаващата в недрата и мерзост, да го избълва нагоре.

Той лежа дълго, окъпан в потта на страха, вслушвайки се в шумовете и стенанията на нощта. „Не е както го очаквах, мина му през ума, сделката беше съвсем друга. Къде е тук силата? Нима само смърт и нищо друго?“

Трябва да има нещо повече.

Мислите му се обърнаха към Крис, избягал от Америка, от армията, от своя дълг. Сега припича във Франция загоряло тяло на слънцето, на фона на причудливите бели сгради на Лазурния бряг и кобалтово-синьото Средиземно море. До него е коленичило френско момиче, маже го с масло, кара го да се отпусне.

Докато той, Тери — Касапина, лежи тук вонящ, кървящ, умиращ от страх. „Честно ли е, питаше се той. Справедливо ли е? Да бъдеш тук, далеч от Франция, далеч от своя дом?“ Как мразеше брат си, как му завиждаше — така, както му бе завиждал винаги за искреното удоволствие, което Крис намираше в общуването с момичетата, в евтиния училищен светски живот, който Тери можеше единствено да презира. Но колко встрани го бе отнесло това презрение от руслото на живота, осъждайки го да наблюдава този живот отдалеч, като бог от Олимп.

Той лежеше тук, кървеше, умираше от страх, докато Крис, страхливецът, заобиколил ловко своята отговорност, своя дълг, попиваше слънцето и секса. Как искаше да е на негово място сега.

В устата му се появи горчив вкус. Обзеха го тръпки на ужас. Много по-добре е, реши Тери, да умреш от куршум, отколкото от страх. Нищо не може да е по-лошо от това.

И той взе радиостанцията, извика за помощ:

— Нантъкет, Нантъкет! Тук е Пекод! Попаднахме на засада! Имаме тежки загуби! Измъкнете ни от тук, бързо!

Въпреки болката, въпреки кървавите буци, които задавяха гърлото му, въпреки опасността жълтите да го чуят, той се почувства по-добре, нещата вече бяха различни, vita vice. Защото повече от всичко той ненавиждаше чувството да умира от страх; нищо не можехте да го уплаши повече от това.

„Отдавна ли си във Виетнам?“

„Зависи от мярката.“

Сега вече Тери разбра какво означават думите на Върджил. Защото бавно, превъзмогвайки болката, той пълзеше обратно към Мън, нощта бе пълна с комари, колкото пиявици, раздразнената му кожа смъдеше и всеки бе тръгнал на лов за неговата кръв, с която той сантиметър подир сантиметър напояваше зловонната почва.

Там някъде, в изпълнената с шумове тъмнина, жълтият се стаяваше, чакаше, търпелив като Буда и смъртоносен като ухапване на змия. Но не това плашеше Тери в момента, а съзнанието, че срещата с него е неминуема — тук жълтият бе навсякъде, той бе част от пейзажа, подобно на обезобразените дървета и изгорената земя. От жълтия не може да се избяга и той знаеше, че ако до пет минути хеликоптерът не дойде, двамата с Мън или ще бъдат убити, или ще умират, дълго в кафеза на жълтия някъде отвъд Стикс^[4], в недрата на ада.

Намери Мън, довлече се до него през калта. От болка някъде зад очите, в мозъка му, хвърчаха искри. Клепачите на Мън бяха затворени, но известно време Тери бе толкова изтощен, че нямаше сили да провери дали е още жив.

Вслуша се в нощта, в стърженето на насекомите, в брачния зов на дървесните жаби се мъчеше да долови някакъв тревожен признак, издаващ приближаването, настъпването на жълтия. Тери още не бе готов да го посрещне, но не бе готов и да умре.

Той отвори очи, повика тихо:

— Мън. Чуваш ли, Мън? — Полъхна лек ветрец, разнасящ миризма на гниеща растителност и разлагащи се тела. Насекомите го изяждаха жив. — Събуди се, Мън.

Кхмерът се размърда до него.

— Бучър ли ме вика, или Равана? — гласът му бе дрезгав и глух, сякаш гърлото му е залепнало.

— Повиках помощ. Скоро ще се измъкнем от тук.

— Бучър — въздъхна Мън. — Значи съм още жив. — В следващия момент изкрещя от болка — Тери бе сложил ръка върху раната му.

— Извинявай, приятел, исках само да проверя. Кръвта е спряла. — „Поне засега, мина му през ума. Къде се губи тоя скапан хеликоптер, попита се той.“

— Чух експлозия — прошепна Мън. — Сънувал ли съм?

— Пратих няколко жълти в света на сенките.

— Как?

— С граната в гащите.

— Има още, Бучър. Усещам ги, наблизо са.

— Още малко и изчезваме. Тогава жълтите могат да го духат.

— Ами ако хеликоптерът не дойде?

— Как така? Та той вече е тръгнал.

— Равана също е тръгнал. Питам се кой ще стигне пръв до нас.

— Равана ли? Този пък кой е?

Мън обърна глава и го погледна.

— Аз съм тхеравадански будист, Бучър. — Тери ясно видя отпечатъка на болката върху лицето му. — Равана е върховният демон в нашата религия.

— Могъщ малък дявол, а?

— И то толкова — отвърна сериозно Мън, — че може да извади самия Буда от медитацията му.

— Е, щом самият той ни преследва, много се надявам хеликоптерът да стигне преди него.

— Но може и да не успее, Бучър. Затова ние ще трябва да се подготвим.

Тери му изшътка да мълчи. Той бе чул нещо — какво? Прокрадващи се стъпки, шумолене на листа, кратко прекъсване в безкрайната любовна песен на дървесните жаби? Може би всичко това, а може би нищо? Не бе сигурен, не можеше да се довери напълно на сетивата си. Болката, както и паниката, изкривява реалността, кара да не забелязваш някои неща, да забравяш други. Подобно състояние е опасно винаги; при тогавашните обстоятелства то бе гибелно.

Тери провери своя „Калашников“, постави нов пълнител. Съжали, че не може да се движи; чувстваше се безпомощен, безкрайно уязвим. Естествено, не смяташе да използва оръжието, освен при крайна необходимост — огънят би издал тяхното местоположение.

— Какво има? — обади се след известно време Мън.

— Не знам — отвърна Тери. — Нищо. — И за да разсее непоносимото напрежение на неизвестността, попита: — Какво искаше да кажеш?

— Равана не преследва теб — продължи кхмерът. — Аз съм този, който му трябва.

— Само ти? От къде на къде?

— Защото притежавам нещо, което му принадлежи — каза Мън. — „Prey Dauw“ — „Гората от мечове“.

До този момент Тери не го слушаше с особено внимание, а и да беше чул нещо, не повярва нито на една дума — кхмерски демони, Буда, разни източни щуротии. Но сега се сети какво бе казал капитан Клеър за Азия: „Първото нещо, което трябва да запомните, е, че никога няма да проумеете това място. То съществува в различна реалност и ако се опитате да го приспособите към западните си разбирания, най-много да докарате на някого смъртта или дори по-лошо — своята собствена.“

— Значи искаш да кажеш, че имаш нещо, което принадлежи на демон? И какво, по дяволите, е то?

— Не на самия демон. Това е талисман, принадлежащ на Махагири, монаха изгнаник, който преди много векове бил ученик на Равана. С негова помощ той написал „Муй Пуан“ — забранената тхераваданска книга, в която се описват хилядата ада и как се призовават злите духове, които ги населяват. „Гората от мечове“, изработена от Махагири под ръководството на Равана, е живото въплъщение на „Муй Пуан“. Онзи, който я притежава, има пълна власт над тази част от света. Моят народ вярва в това.

— А самият ти вярваш ли го?

— Донякъде — отвърна Мън и притвори изнемощяло очи. — Но това няма значение. Тяхната вяра го прави реалност.

— Как си се сдобил с това нещо?

За миг Мън се поколеба и Тери за пръв път долови в очите му проблясък на истински страх.

— Аз съм потомък на древен род от свещеници, Бучър. На необикновен род. — Въздухът излизаше със свистене от гърдите му. — С баща ми никога не говорим за това. Аз съм най-големият му син и той го е разказал единствено на мен. Ние сме потомците на Махагири. Баща ми е научил това от своя баща. Мястото, където е заровен „Prey Dauw“, се предава по този начин от поколение на поколение. Никога човек не се е осмелявал да докосне талисмана или да го изрови, нито дори да се доближи до него. Докато аз не го сторих. — От страх очите на Мън се разтвориха толкова широко, че бялото обгради ирисите им отвсякъде. — Времената се менят и аз се опасявах да не би мястото, където е заровен първоначално, да се окаже недостатъчно сигурно. Исках да го преместя в по-добро скривалище. Поне така се оправдавах пред самия себе си. После, когато хванах меча в ръце, вече не ми се искаше да го пусна. Усещах мощта му, Бучър, като грохота на тъмна, безкрайна река. Неговата сила стана моя сила. Тогава разбрах защо той е символ на могъщество, признавано както от бирманци, така и от кхмери — от всички тхеравадански будисти. Уплаших се и изпълних първоначалното си намерение. Зарових го на по-сигурно място.

Известно време Мън мълча. Говоренето го бе изтощило. Но страхът продължи да се излъчва от него, да се процежда като отровен газ в нощта.

Тери се замисли върху неговите думи. За пръв път, откакто бяха в това положение, мъчителният страх отстъпи встрани. Мозъкът му работеше напрегнато.

— Кажи ми — обърна се той към Мън, — планинските племена в северната част на Бирма, в платото Шан, също ли се боят от тази „Prey Dauw“?

— Имаш предвид опиумните вождове? — Мън кимна с глава. — Да, и то много. Те са изключително суеверни хора. „Гората от мечове“ има особено значение за тях; биха целували дори земята под нея. Но това не ме засяга, Бучър. Ако Равана дойде и аз я притежавам, той ще ме завладее. Ще остана завинаги с него и Махагири, вън от „самсара“, изхвърлен от колелото на съзиданието. — Той потръпна.

Сега Тери разбра ужаса на Мън. Осъзна каква кошмарна съдба е отлъчването от „самсара“ за един будист, вярващ в цикъла на прераждането. Да се отнеме колелото на живота от будиста е все едно католически свещеник да бъде изпратен в ада. В случай, разбира се, че човек вярва в „самсара“ — или в ада.

Единственият ад, в който вярваше Тери, бе този, в който се намираше в момента. Но, както казваше Мън, от хорската вяра „Гората от мечове“ черпи своята сила. „Какво бих постигнал, ако имах тази сила!“ — мислеше Тери.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Да — каза сериозно Мън. — Трябва да ти завещая „Гората от мечове“. Ти ще трябва да я приемеш по собствена добра воля. Разбираш ли, тъй като не си будист, за Равана ти въобще не съществуваш. Така той няма да може да ме вземе и същевременно ще запазим от него „Гората от мечове“. — Черните му очи се взираха умолително в него. — Ще направиш ли това за мен?

Тери не знаеше да вярва или не. Всъщност, майната му. Знае ли въобще някой какво става в тази земя на илюзии и смърт? Той забеляза силната възбуда, обзела Мън, видя как кръвта отново взе да се процежда от разкъсаните краища на раната му и каза „Да“, за да го успокои — той и без друго бе загубил много кръв. Но също и защото вече усещаше „Prey Dauw“ в ръцете си, виждаше се как изкачва Шан, понесъл талисмана, и как могъщите опиумни вождове от платото коленичат като васали в краката му, за да отдадат безценните си владения в негова власт, да се разпорежда с тях според волята си. Власт! Безпределна власт!

Но всичко губеше смисъла си, ако не успееха да се измъкнат от този ад. Тери прецени, че Мън ще е мъртъв до половин час! А ако сега се появяха жълтите, и двамата щяха да умрат много по-рано. Къде е тоя шибан хеликоптер?

— Закълни се, Бучър.

— Заклевам се, Мън.

Мън започна да говори. Тери забеляза движение, сега съвсем ясно, гласове, бърборещи на остър, креслив виетнамски, усилвани от тежкия, влажен полъх на вятъра. Жълтият идваше. Не проклетият Равана, не скапаният хеликоптер. Жълтият.

— Зарових „Гората от мечове“ в Камбоджа. Слушай внимателно. Щом ти кажа къде е, тя вече ще е твоя и аз ще съм свободен. Равана няма да има власт над мен, няма да може завинаги да ме извади от колелото на живота. Намира се в Ангкор Ват. Чувал ли си за него? Древният град на кхмерските крале. Пълен е с духове — достойно място за почивка на подобен талисман…

Докато слушаше с едно ухо Мън и запомняше местоположението на „Гората от мечове“, в случай, че такова нещо действително съществуваше, Тери хвана на мушка движещите се сенки и се приготви да стреля.

Туъб-ъб-ъб-ъб!

Нощта внезапно засия като на Нова година, когато връхлетелият от изток хеликоптер включи мощните си прожектори и автоматичният огън, струящ от отворените му амбразури, издуха жълтия, направи жълтия на решето, взриви жълтия.

Туъб-ъб-ъб-ъб!

Тери вече усещаше плющенето на силния вятър, вдигнал пепелта нагоре в нощното небе, на смерча, готов да грабне Дороти и Тото, за да ги отнесе в страната Оз. Той отпусна глава на гърдите на Мън и си помисли: Спасен.

— Хей ти, със звездния поглед!

И неочаквано, сякаш се е пукнал сапунен мехур, Тери дойде в съзнание. Усети в главата си вихрушка от събития — полусънища, които за миг изпълниха съзнанието му. След това всичко изчезна, подобно на облаче дим, пуснато от някой фокусник, и той позна надвесеното над него лице.

— Bellum longum, vita brevis^[5] — каза Върджил.

— Приличаш на мечка — излезе нещо като грачене от пресъхналото гърло на Тери.

Върджил се ухили:

— Това е, за да ям по-лесно жълтите, баби.

— Къде съм, по дяволите?

Върджил се озърна наоколо.

— Конкретно това кътче от ада е военнополевата болница в Бай Ми Туот.

— Можеш ли да разбереш нещо за този, когото докараха заедно с мен? Как е той?

— А, Мън, кхмерът — Върджил кимна. — Малко е понадупчен. Казват, че бил по-зле от теб.

— Чакай малко — каза Тери. — Откъде знаеш името му?

— Той е от моите хора — ето откъде.

Докато асимилираше тази новина, Тери попита:

— Ще се оправи ли?

— Ще оживее. Още не му е дошло времето да си замине от тази воняща дупка. Нито твоето, както виждам. Здравата се озорихте, а?

Събитията от нощта връхлетяха Тери като приливна вълна.

— Всички са мъртви — каза той. — Капитан Клеър, Кид Гавилън, Аксмън, кхмерите, цялото шибано подразделение, освен мен и Мън.

— Лош късмет.

— И ти наричаш това късмет? — Тери се насили да седне в леглото, но пристъп на болка и световъртеж го повали обратно на възглавницата.

Върджил сви рамене.

— На война — каза той — съществува само късмет и нищо друго. Слушай, Бучър, та аз съм герой. Искаш ли да видиш ордените ми? Да ти кажа ли колко виетконгци съм убил? Но това беше отдавна. Тогава бях стар, сега съм вече по-млад. Ти вървиш по моите стъпки, синко. За това нещо ще ти дадат орден. Тогава и двамата де бъдем герои. Ето по какъв начин армията се отплаща за твоята храброст под куршумите. Казва ти да се върнеш там и отново да опиташ да загинеш. Това е, което тя всъщност иска от теб, Бучър. Твоя живот.

Тери не бе дотолкова изтощен, че да не схване мисълта на Върджил.

— А ти какво искаш от мен?

— Как ти се струва идеята да имаш свое собствено подразделение? Сам да набираш хората и да ги командваш.

— И ти можеш да уредиш това? Но как?

— Държа фенера си високо, гледам в горящата тъма.

— Не питай, с други думи. — Тери погледна лейтенанта. — И какво ще трябва да прави това подразделение?

— Виж, аз съм Върджил. Казах ти, че откривам разни неща. Мислех, че може би след тази случка ще пожелаеш да се присъединиш към мен.

— Какви неща имаш предвид? — за какво ли му е нужен кхмерът, попита се Тери.

— Всякакви — отвърна Върджил. После изведнъж се усмихна: — Пък и защо трябва да ти пука? Не забравяй, че сме на война. Сто пъти по-добре е да си богат, отколкото мъртъв.

Той не се колеба дълго. Сети се за зловонието на смъртта, за насекомите, които те изяждат жив и най-вече за страха — смъртния страх, който си бе обещал никога да не изпитва отново. За лудостта на висшестоящите, на администрацията, на хората, ръководещи тази война. За думите на Върджил: „Това е, което всъщност искат от теб, Бучър. Твоя живот.“

Не биваше да забравя също, че със свое собствено подразделение щеше да има възможност да се върне в Камбоджа, в Ангкор Ват, където бе заровена „Гората от мечове“, талисманът на силата. Сила, по-могъща дори и от вездесъщата смърт, господстваща над Виетнам.

Гледаше лейтенанта и се питаше какво вижда в него, дали добро, или зло. А може би просто един Път, по-добър Път от търсенето на ЦУЮВН и на смъртта.

— Да става каквото ще — каза Тери и протегна ръка. — Както казваш, животът е къс, войната е дълга.

Върджил я пое със смях:

— Така те искам.

Отвън, по асмата на застланото с бели плочи дворче, бяха избуяли пищни хортензии, изпълващи въздуха с аромата на розовите си цветове. Къдравите им, пълзящи мустачета се простираха по напуканите плочи и се увиваха около краката на стола от ковано желязо. В него, вдигнала босите си крака, се бе излегнала Сутан. Ръбът на синьо-бялата й лятна рокля се беше смъкнал над коленете, гладките й загорели бедра бяха кръстосани едно върху друго.

Крис виждаше всичко това от неоправеното легло, в което лежеше, докато идваше бавно на себе си. Това е отчайващо, мислеше си той, така никога няма да бъда в добра форма. Погледът му се спря на великолепните дълги крака на Сутан. „Господи, мина му през ума, така наистина никога няма да постигнеш добра форма. Но положително ще стигнеш до рая.“

Внезапно Сутан се размърда, краката се скриха във вихър от синьо и бяло. Влезе в къщата и сбърчи нос.

— C’est le souk ici! — извика тя. — Тук смърди на порове!

Крис се засмя и се повдигна тъкмо навреме, за да я улови, докато тя се хвърля отгоре му.

— Понякога си отвратително ленив за спортист — каза Сутан.

„Това е така, мислеше си той с лице, заровено в дебрите на черната й като нощ коса, защото за разлика от Тери спортът никога не ми се е удавал естествено и леко. Трябваше да се скъсвам от напъване за всяка миля бягане или колоездене.“ Но понякога, макар че тялото е силно, съзнанието се уморява от ежедневния тормоз, жадува за почивка, недоумяващо за какво в крайна сметка е целият този труд.

Отмести се от нея и се загледа в тавана, сплел пръсти зад тила си.

— Какво гледаш там, котарако? — попита Сутан. — Само котките виждат живот в сенките.

— Бъдещето — отвърна Крис. — Миналото. Нищо.

Тя се засмя, легна напреко на голите му гърди, прокара длани надолу по хълбоците му.

— Виждам как това красиво тяло минава през Триумфалната арка, покрито от жълто трико. — Говореше за скъпоценната фланелка, носена единствено от водача в Тур дьо Франс, най-голямото колоездачно състезание в света. Обиколката на Франция, заради която Крис бе дошъл тук.

Като видя изражението му, смехът й секна и тя го тупна със свития си юмрук.

— Казвала ли съм ти, че ставаш ужасен, когато си потиснат?

Крис откъсна поглед от сенките и вместо това се загледа в зелените точици в необикновените й бадемовидни кафяви очи. Вдигна ръка и нежно отмахна косата, паднала отстрани на лицето й.

— Понякога — каза той — не знам защо съм тук. Тогава се моля да е заради спечелването на състезанието.

— Мислиш за войната, нали?

— Да.

— И какво по-точно?

— Всъщност не за войната — рече той бавно, — а за брат ми, Тери. Той е там, участва в нея. Излиза, че все пак мисля за войната. Питам се дали Тери не е ранен. Или мъртъв.

— И защо си тук във Франция, а не във Виетнам?

— Окей.

Сутан изсумтя с насмешка.

— Американци! — каза тя, сякаш тази дума сама по себе си е достатъчно силен епитет. — Казвате „окей“ и си мислите, че сте обяснили всичко. Какво въобще означава това „окей“?

— В случая — рече Крис и стана от леглото — означава „стига“.

— Никога не мога — каза тя, като се извърна, за да го вижда — да ти причиня толкова болка, колкото си причиняваш ти сам.

Той нахлузи чифт шорти и тъмнозелена фланелка с изтъркан бял надпис НАНТЪКЕТ на гърдите. Излезе в дворчето и ласкавото провансалско утро погали раменете му. Слънчевата светлина, любимата приятелка на художниците, се процеждаше през редицата изправени като стражи кипариси сякаш на отделни капки, които, подобно на дъждовните, се събираха във все по-едри мотиви, образуващи в крайна сметка цялото.

Наел бе тази малка къща в Могьо, защото се намираше в подножието на Алпите, на подходящо разстояние от Дин — град в Приморските Алпи, представляващ решителен етап от Тур дьо Франс. Крис бе уверен, че Дин ще бъде повратна точка в състезанието. Който победи в този етап, ще има най-добри шансове да спечели цялата обиколка. Затова през последните няколко седмици той бе опознал в подробности релефа на този град и околностите му.

Къщата бе разположена на планински склон. Подобно на много от старите mas, както се наричат селските къщи по тези места, тя бе обърната с лице към долината на север, отвъд която Приморските Алпи се извисяваха в своето загадъчно великолепие. Гледката бе много по-различна от тази, която се открива от богаташките вили от другата страна на планината — шеметните склонове на юг; чак до набраздената шир на Средиземно море. Крис често бе наблюдавал този изглед от лятната вила на родителите на Сутан, но при все това той не му допадаше така, както първият.

Понякога, в кристално ясни утрини, когато Алпите засилваха в лъчите на изгрева, му се струваше, че забелязва Дин да се спотаява в сенчестия планински проход, да го чака.

— Какво рисуваш тия дни? — попита Крис, като я чу да излиза от къщата.

— А ти какво пишеш?

Тя все още бе в сянката на стрехата, когато той се обърна.

— С това тяло трябва да играеш в les petits rats. — Той имаше предвид младежкия балет към Парижката опера.

Сутан прокара ръце през косата си я събра на кок — традиционната прическа на балерината.

— А вместо това насмалко да се подстрижа за монахиня.

— Никога не съм вярвал, че Сутан ти е прякор. — Prendre la soutane означава „да наденеш расо“. — От теб може да се очаква да разкрасиш произхода на името си — това създава ореол на тайнственост около твореца.

Тя се усмихна.

— Но никога няма да разбереш това със сигурност.

— Напоследък — отново стана сериозен той, — изглежда нищо не знам със сигурност.

Тя се доближи, обви ръка около кръста му.

— Освен че ще спечелиш Тур дьо Франс. — Сутан влезе в къщата, след малко попита отвътре: — Какво искаш за закуска? — Преди да успее да й отговори, тя пусна любимата си касета на Шарл Азнавур. „Точно в неин стил“, каза си той, но не се подразни. Каквато и закуска да приготви, той щеше да я изяде с удоволствие, защото тя щеше да му даде сили за изнурителния сутрешен пробег през планината до Дин. Следобед Сутан щеше да го настигне с колата и да го върне обратно.

По-късно, докато караше, набирайки скорост по виещото се шосе, той си мислеше за дома. За баща си, гордия син на земеделеца от Уелс, едва успявал да изчопли прехраната на своето семейство от красивата, но сурова и неплодородна земя.

Крис си го представи как излиза от сивите мъгли на Уелс, само с къшей корав хляб и няколко шилинга в джоба на панталоните си. Как отива да учи в Лондон, записва се в Уелската гвардия и се бие доблестно за Империята. Среща майката на Крис, американка от Кънектикът, еврейка от полски произход; съвсем не жената, в която Малкълм Хей си е представял, че ще се влюби. Заради нея и защото всички останали Хей са вече мъртви, емигрира в Щатите.

Един след друг, като куршуми от пушка, се появяват Тери и Крис — двамата братя Хей.

Тери. На Крис му се струваше, че винаги е трябвало да се бори за онова, което с лекота се е удавало на брат му. Тери беше роден атлет. По-силен, по-бърз и по-умен от всеки в училище. А Крис въпреки усилията си постоянно беше във втория отбор вместо в представителния, неизменно резерва в състезанията, в сянката на своя брат.

Тази сянка, разпростряна над него, го караше още по-упорито да се мъчи да достигне или надмине постиженията на Тери. Задачата бе непосилна и донякъде именно поради това той се чувстваше длъжен да я поеме. „Ето какво виждам, мила Сутан, когато гледам в сенките. Виждам това, което би трябвало да бъда, но не съм, въпреки цялото си старание.“

Все пак от всичко това излезе и нещо хубаво — той се насочи към колоезденето. Първоначално индивидуални състезания, в които нямаше как да го включат във втори отбор — можеше само да загуби. Както и направи неведнъж в началото. Но бавно, мъчително си проби път до вторите места, а след това и до първите.

Дотогава училището вече бе свършило и пътищата им с Тери се бяха разделили. Брат му се бе превърнал до мозъка на костите си в подобие на уелския гвардеец, какъвто е бил някога Малкълм Хей, каквито е искал да бъдат и синовете му. Какви качества трябва да притежава човек, питаше се Крис, докато въртеше педалите под гъстата като кленов сироп слънчева светлина, за да бъде войник? Дали само обикновен, чист патриотизъм, или, както подозираше у баща си и брат си някаква вътрешна ярост, личен гняв, който трябва да бъде уталожен?

Крис никога не бе изпитвал този особен вид гняв, тази нужда да убива, която бе наблюдавал у други мъже. Той бе пацифист; ето защо беше във Франция. Или може би все пак баща му бе прав, като твърдеше, че тук го е пратил страхът, че е избягал с подвита опашка от тъмния хаос на войната, от възможността да го убият?

Но той не вярваше в тази война… е, и какво? Достатъчно ли е това?

— Как можеш да постъпиш така? — му бе казал на летището Малкълм Хей. — Още не мога да повярвам, че заминаваш за Франция, вместо за Виетнам. Твой дълг е да участваш в тази война, Крис, да помогнеш да се спре прегазването на Югоизточна Азия от комунистите, да се запазят живи свободата и личната инициатива — тези стълбове на нашата политика, които правят Америка велика страна. — Няма по-ревностен привърженик на една религия от човека, който я е приел, без да е закърмен с нея. За Малкълм Хей такава религия бе Америка.

„Америка, мислеше си Крис, моята родина.“ Дали не си бе послужил с пацифизма като оправдание, за да избяга от отговорността? Би искал да е сигурен.

— Не искаш ли да се гордея с теб? — му бе казал Малкълм Хей точно преди да се измъкне през изхода за излитане. — Никога ли няма да пожелаеш да станеш мъж?

Бащата на Сутан — изискан мъж малко над четирийсетте, бе настроен много по-умерено. На вид малко зловещо напомняше Шарл дьо Гол — липсваше му единствено кепето, за да стане приликата пълна. При това, интересно, политическите му възгледи бяха напълно радикални. Той бе твърд противник на войната и се отвращаваше от онова, което страната му бе сторила в Индокитай, Виетнам и Камбоджа.

— Съединените щати — каза той — изглежда са решили да довършат това, което ние така усърдно започнахме.

Това бе още една причина съзнанието на Сутан да остане незаразено от политиката и философията.

— Още от ранна възраст се познавах с много момчета — обясняваше тя, докато разтриваше маслото по кожата му. — Сега ми се струва, че всички са били радикали, революционери, по-скоро Маратовци, отколкото Робеспиери; размирници, а не реформатори. Бяха прекалено заети да се сърдят, за да мислят за реформи.

— Като баща ти ли?

— Действително, може би е трудно човек да харесва баща ми. Но пък лесно може да му се възхищава. — Опитните й ръце извличаха болката и умората от натоварените му мускули. — Той вярва, че единственият правилен път към прогреса е промяната. А за него тя започва с освобождаването от миналото.

— Историята — казваше мосю Воже, бащата на Сутан, — представлява окови. Вземете например Камбоджа. Ние, французите, направихме от нея колониален протекторат. Изсмуквайки ценните й природни ресурси, подкопахме цялата местна промишленост, като тласнахме страната по неумолима низходяща спирала. Докарахме занаятчиите до нищета, създадохме нова промишленост на мястото на старата. Същевременно поощрявахме своеволията на лидерите, грубото беззаконие, корупцията, спомагаща за увеличаването на собственото ни богатство и власт. В оковите на Франция, Камбоджа преживя период на упадък. Единственият начин да се промени това плачевно положение е като се строшат оковите, като обърнем гръб на историята, в която не се съдържа нищо ценно за кхмерите. Те са готови да се присъединят към цивилизования свят. Накратко, единственият начин да накараме Камбоджа да се съвземе, е като я освободим от миналото й. Тя трябва да започне всичко отначало, на чисто.

Докато описваше с пламенни слова огромната вреда, нанесена от неговата страна на Камбоджа, и начините за поправянето й, мосю Воже се вълнуваше, по бузите му избиваше червенина. Сякаш виждаше в своето призвание нещо като „джихад“^[6] и се чувстваше въоръжен не само с правотата на идеите си, но и с подкрепата на Всевишния.

Едва вечер по време на прием в лятната вила на семейство Воже, наречена „Мон Репо“ — внушителна постройка с бяла гипсова мазилка, покрита с теракотени плочи, Крис бе представен на нисък, възпълен кхмер на име Салот Сар. По думите на мосю Воже, той бил водач на камбоджанските бойци за свобода, известни като Червените кхмери. Оказа се също, че е негов бивш студент.

— Този — каза мосю Воже, — с когото се гордея най-много.

Салот Сар се ръкува с Крис, размениха си шеги на френски; кхмерът отбеляза колко са му помогнали френските радикали, повече дори от Маркс. Когато се смееше, изглеждаше добродушен и сърдечен. Но по-късно Крис дочу изказването му пред група мъже в официални костюми, без съмнение влиятелни френски комунисти. „Камбоджа вече е страна на кръв и горчиви сълзи“, каза Салот Сар и Крис забеляза странна обезпокоителна тъмнина в очите му.

Той се приближи и застана в края на групата.

— Уверен съм — продължи Салот Сар, — че генерал Лон Нол, премиер-министърът на Сианук, се е споразумял с американците и по-специално с Централното разузнавателно управление. Американците са прословути със своето пренебрежение към историята, към логиката във вътрешнополитическите събития. Те са слепи за идеологическите течения.

Начинът му на говорене прикова слушателите. Дори самото му присъствие налагаше внимание, но когато заговори, ефектът бе действително омагьосващ. Крис неволно си припомни една филмова хроника с Адолф Хитлер, която бе гледал преди години. „Разбира се, каза си той, не може да става и дума за сравнение между двамата — Хитлер и Салот Сар.“ И все пак имаше нещо много общо в способността им да възбуждат и завладяват тълпата.

— Убеден съм също така — рече Салот Сар, — че американците гледат на Лон Нол като на един свой Чан Кайши, рицар закрилник срещу комунистическата напаст в Камбоджа. Ако приемем, че това е така, ние трябва да приемем също, че до една година Лон Нол ще управлява страната. За обикновения народ това ще бъде смяна на един тиранин с друг. Камбоджа ще продължи да е земя на кръв и горчиви сълзи.

— Това би било наистина ужасно — обади се един от френските комунисти. — Трябва да направим всичко, което е по силите ни, за да не се случи.

Салот Сар се усмихна и Крис отново видя в очите му странната тревожеща тъмнина.

— Напротив, приятелю. Няма да сторим нищо, за да попречим на Лон Нол. Погрешно е да се смята, че с идването му на власт няма да се промени нищо — напротив, то ще ни приближи с още една крачка до истинската революция. Неговата твърдолинейна политика още повече ще антагонизира обществото. Трудностите на хората ще се удвоят, после ще се учетворят. А там, далеч от градовете, в планините и оризовите полета, Червените кхмери ще набират сили. Хора и оръжие ще прииждат в редиците ни като реки към морето. Ние сме неизбежни като мусонните дъждове и също така неизбежна е нашата крайна победа. Защо да не оставим американците да ни помогнат, без сами да го съзнават, така, както помогнаха някога на Мао чрез подкрепата си за Чан Кайши?

Малко след това Крис видя Салот Сар и мосю Воже да разговарят, застанали в сянката на един ъгъл. Над тях бе откритата тераса на втория етаж. Воден от любопитството си, той изкачи стълбите и се спря течно над главите им.

— Както обикновено — казваше Салот Сар, — американците се намират в процес на самоунищожение.

— Имаш предвид бомбардировките над територията на Камбоджа?

— Именно. Привидната цел на тези незаконни военни действия е прогонването на северновиетнамските и виетконгските бойни отряди от скривалищата им. Но повече от две хиляди мирни жители бяха убити от американските бомби. А ние с вас знаем, че американците кроят планове срещу Камбоджа. Но те не разбират — не могат да разберат — моята страна. С моя помощ в момента цяла Камбоджа е завладяна от антиамерикански настроения. И аз ви обещавам, че това ще бъде краят на управлението на Сианук. — Лицето на Салот Сар отново се преобрази от омагьосващия огън. — Ужасните престъпления на американския империализъм са средството, от което се нуждая, за да приобщя масите към каузата на Червените кхмери. В наша полза е да поддържаме впечатлението, че сме просто шайка отрепки, криеща се от собствения си народ. Сега, когато американците донесоха войната в Камбоджа, хората виждат, че не са били прави да пренебрегват Червените кхмери. И идват при нас на цели тълпи. До няколко месеца моята армия ще превъзхожда по численост тази на Лон Нол.

Мосю Воже се готвеше да отвърне нещо, но в този момент обсипана със скъпоценности жена се приближи до тях и ги заговори. Не след дълго Салот Сар се измъкна.

Градината с разцъфнали теменуги и орлови нокти пред терасата бе озарена от запалените свещи. Отвъд натежалата от лози каменна ограда трепкаха светлинките на долината. Средиземно море бе обляно в лунен блясък, далечно като фотография и толкова близко, че ноздрите долавяха мекия му солен мирис.

Селест, майката на Сутан, облечена в най-доброто от Диор, пъхна в ръката на Крис поредната чаша шампанско. С бронзовата си кожа, типичните за кхмерите почти полинезийски черти и властната си осанка тя бе изключително красива, макар и не така екзотична като своята дъщеря, съчетала в лицето си особеностите както на източната, така и на западната раса.

Селест притежаваше излъчване, наподобяващо затишие пред буря — външно ласкава и спокойна, а отвътре — проблясващи мълнии и мирис на озон. Ако това въобще бе възможно, тя изглеждаше по-политизирана дори от своя съпруг, мосю Воже.

По всичко личеше също, че жадува да легне с Крис.

— Не смятате ли, че Сутан ще има нещо против? — попита той.

— Гневът — отвърна Селест — зависи от степента на предизвикателството. — Тя се наведе към него и прокара устни по бузата му. — Това ще е от полза за дъщеря ми, повярвай. Опитвам се да я ядосам още от деня, в който й купих първия сутиен.

„Какво щях да правя, ако имах майка като тази“, помисли си Крис.

— А съпругът ви?

— Що се отнася до него, свободна съм да правя каквото си искам. С годините е разбрал, че единственият начин да ме задържи, е като не ме държи изобщо. — Тя се усмихна привлекателно, но съвсем не безобидно. — Сам виждаш, че няма от какво да се боиш, тъкмо обратното.

— Но първо ще трябва да ми обясните нещо — каза той, като нарочно не откъсна поглед от предизвикателната цепка на деколтето й. — Как понасят съжителството си Карл Маркс и Кристиан Диор?

Селест се засмя.

— Виж ти, виж ти — стисна тя мускулестата му ръка. — Това тук, че и ум в главата отгоре. Сега вече наистина трябва да те имам.

— La curiosité est un vilain défaut — каза Крис. — Любопитството е голям недостатък. Ще ми отговорите ли, мадам?

Тя поглади вътрешната страна на китката му, където преплетените вени привличаха вниманието й.

— Имаш право. Маркс никога не би разбрал значението на Диор. Аз действително съм радикал, но съм и жив човек. Освен това парите винаги са от полза, дори за радикалите.

Внимателно, като от пипало на октопод, Крис освободи ръката си от нейната.

— Аз обичам дъщеря ви, мадам.

Селест се засмя отново, но този път в смеха й се долови стоманена нотка.

— Имаш толкова много да учиш за живота, mon coureur cycliste^[7]. — Тя го дари с усмивка, която той не можа да определи. — Все още си твърде млад. Мислиш, че можеш да задържиш страстта в ръка, а не знаеш, че тя е като пясъка — колкото и силно да стискаш юмрук, винаги изтича между пръстите.

— Грешите.

— Така ли? — Селест го прикова със смразяващ поглед. След това се усмихна толкова лъчезарно, че изведнъж стана съблазнителна. — Е, може би си все още достатъчно млад, за да правиш от глупостта добродетел. — Тя стоеше толкова близо до него, че никой не забеляза, кога улови ръката му и я притисна между бедрата си.

Крис се опита да се дръпне, но Селест с неочаквана сила задържа китката му.

— Не, не. Трябва да почувстваш какво значи истинска жена. — Тя бе гореща и пулсираща под пръстите му; очевидно под роклята от Диор не носеше нищо. Започна да движи ръката му: — Търкай я, търкай я. — Средният му пръст бавно потъна в една от гънките на плата и клепките на Селест затрептяха.

— Никога ли не си желал да бъдеш част от нещо — прошепна тя. — От нещо по-голямо от самия теб. Вечната любов, която си мислиш, че изпитваш към дъщеря ми, е нищо в сравнение с това да участваш в промяната на едно общество. Да разместваш пластовете! Да водиш хората към барикадите! Наш дълг от Бога е да освободим онези, които не са така щастливи като нас. — Лицето й се изкриви в презрителна гримаса. — Наистина ли искаш да изживееш живота си така, както тя е решила да изживее своя — в страх да се обвърже с каквато и да било кауза? Колко евтин, колко жалък е подобен живот!

Сред горещината и дима на приема Крис внезапно почувства главозамайване. Стана му трудно да диша. И когато усети пръстите на Селест да обхващат втвърдения му член, той се отскубна от нея.

Дали чуваше смеха й зад гърба си, докато се отдалечаваше залитайки, пиян от нейните ласки и от думите й?

— Майка ми не иска нищо друго — каза по-късно Сутан, докато двамата танцуваха под музиката на латиноамериканския оркестър — освен да разбере колко е нужно, за да се поквари един мъж.

— Толкова много ли мрази мъжете? — попита Крис, като не знаеше дали да каже на Сутан, че майка й се е опитала да го прелъсти.

— Определено — отвърна тя, предизвиквайки същевременно вълнение сред присъстващите с темпераментната си самба. — Но само ако са европейци или американци. Не може да им прости за това, което се е случило с Камбоджа, нейната родина.

Той се замисли колко отдадена на своята идея е Селест и колко е безразлична Сутан.

— Значи омразата й е основателна.

— Но не и това, което прави, струва ми се. За нея всичко, което не се поддава на политизация, е достойно за презрение. Единствените закони, в които вярва, са екстремизмът и провидението.

Тя бе свалила обувките си; по голите й рамене блестяха като скъпоценни камъни капчици пот. Млада чернокоса бразилка пееше на португалски: „Ще бъдем завинаги заедно, моя любов, на белия пясъчен плаж, сред синия океан, моя сладка любов.“

— Не си ли гладен? — На слабата светлина зелените петънца в очите на Сутан се бяха уголемили. — Искаш ли да ядеш?

Намираха се до отворената врата към терасата и той я издърпа навън в градината, изпълнена със светлината на свещите и луната, топла и студена светлина, която нашари телата им като на тигри.

Той я водеше, тичаше задъхано по древните каменни стъпала, върху които мъхът и лишеите бяха предявили неотменимите си права; покрай високите колони, окъртени и избелели, тъжни свидетели за безжалостната работа на времето.

Зад един жив плет, под натежало от плод лотосово дърво, те се повалиха на земята. Ухаеше на лавандула и пръст. Той долови ударите на сърцето й, докато я целуваше между гърдите.

Дръпна тясната й рокля, повдигна я нагоре, докато тя се откриваше гола пред него. Роклята бе около бедрата й, виждаше се само най-долният й ръб. Започна да ближе чувствената й раковина. Тя се разтвори под неговата милувка, вече влажна.

— Mon coeur — прошепна Сутан и вплете пръсти в косата му. Крис оголи гърдите й, вдигна ръце нагоре към тях. Зърната бяха много твърди и тя стенеше, докато той ги разтъркваше.

Мраморните й бедра, силни като млади дъбове, обгърнаха главата му и с нарастването на възбудата тя ги повдигна още по-високо, докато накрая се изви и конвулсивно го стегна в меко, сладострастно менгеме.

Започна да го целува, останала без дъх зашепна „Mon ange, mon bel ange“, разкопча панталоните му, обви го с език, с устни, с вътрешността на устата си. Сложи го между гърдите си.

През притворените си от наслада очи Крис я гледаше приклекнала над него, виждаше как лунната светлина я обгръща и посребрява кожата й, как оставя островчета от тайнствена тъма.

Когато го върна в устата си, той бе обзет от възторг, отметна назад глава и застена, затворил очи. Възбудата й нарастваше успоредно с неговата и той я чу да шепне „Да. О, да!“ След това го погълна до самия корен.

После двамата лежаха един до друг и гледаха как разтопената светлина на луната се лее през пластовете от листа над главите им. На моменти звуците от приема долитаха до тях, носени от полъха на вятъра. Още една чувствена самба, кратко избухване на смях, звън от наздравица.

И докато се целуваха упоително и нежно, неочаквано чуха на няколко крачки от себе си гласа на Селест:

— Радвам се, че мога да ти дам всичко, от което се нуждаеш.

И отговора на Салот Сар:

— Щастлив съм да кажа, че в дома на семейство Воже винаги съм получавал онова, което ми трябва.

Крис се обърна по корем. Майката на Сутан и Салот Сар трябва да бяха от другата страна на живия плет. Сутан се долепи до него, разрошената й от любенето коса погъделичка ухото му.

— Имам автомати „Калашников“ — продължи Селест. — Те са най-добрите оръжия, които могат да се намерят. По-добри са дори от американските автоматични пушки.

Салот Сар се засмя.

— Точно това най-много ми допада у теб, скъпа моя Селест. Познанията ти в области, които по правило би трябвало да са извън твоята компетентност.

— Искаш да кажеш, които са мъжка територия.

— Да речем, да.

— В нашето семейство е така. С теорията се занимава мъжът ми. Аз движа практическите неща.

— Като снабдяването с автомати „Калашников“.

— Да, това ми се удава. Не ме смущава дори неочаквано големият брой, който поръча — рече Селест без особена суетност. — Аз разбирам от много неща. Например мисля, че трябва да сменим името ти.

— Името ми ли? Защо?

— Нужно ти е нещо, което се помни. Което да те отличава. Имената имат голямо значение, особено за лидерите.

— Какво имаш предвид?

— Смятам, че трябва да се казваш Пол Пот.

— Пол Пот? — Салот Сар сякаш го прехвърляше в устата си, за да прецени как звучи. — Това не е кхмерско име. Не означава нищо.

— Още по-добре — отвърна Селест. — Ти ще му придадеш значение.

Салот Сар — или Пол Пот, се засмя.

— Така значи, семейната тайна най-сетне се разкри. Ти си главната вкъщи.

— Ни най-малко. Много хора са подценявали мъжа ми. Никой от тях в момента не е на власт.

— Разбира се, така е. Отношенията между двама ви са твърде необикновени. Не знам какво биха правили Червените кхмери без вашата помощ.

— Тази вечер събрахме доста пари за вас. Ти говори много убедително.

— Това е мой дълг към Червените кхмери.

— Ами останалият народ на Камбоджа?

— Те са като овце. Може би дори по-лошо, защото са вече опорочени от империалистите. Свещениците и интелигенцията работят срещу доброто на народа, против нашето учение. Това е един сериозен проблем, който трябва да се разреши.

— Как смяташ да го сториш?

— Единственият начин да се освободи от паразити един организъм е като се изкорени заразата напълно. За да можем действително да обърнем равновесието на силите в своя полза, трябва да отсечем краката на американците. Да отрежем ръцете им. И накрая да ги кастрираме, така че никога да не забравят престъплението си към Камбоджа. А за това е необходимо всички техни връзки в страната — хората както на Лон Нол, така и на Сианук, да умрат. Управниците и бюрокрацията, поддържащи противния мит за американската доброжелателност, трябва да бъдат унищожени. Същото важи и за свещениците и интелигенцията. Новото поколение на страната трябва да се превъзпита според нашите виждания, без никаква външна намеса. „От люлката до гроба“ — така, както ме е учил твоят съпруг. Възпитавай детето както трябва и ще получиш правилно мислещ възрастен.

Крис се обърна към Сутан. Погледна я в очите и откри там само отчаяние. Замисли се за разговора си със Селест, за нейния копнеж да бъде част от нещо голямо. Промяна на обществото, бе казала тя. Разместване на пластовете. Но това, което Салот Сар планираше, бе масово убийство! Това е нечовешко, невероятно!

Направи на Сутан знак с глава и те се отдалечиха от двамата заговорници.

— Elle est le mauvais ange de lui — прошепна той в ухото й. — Тя е неговият зъл гений.

— Мисля, че и двамата си влияят много лошо — отговори Сутан.

Крис я издърпа по-надалеч от живия плет, сякаш там се въдеха отровни змии.

— Трябва да направим нещо! — каза яростно той. — Да съобщим на властите.

Сутан го погледна открито и твърдо.

— Не.

— Как така не? — Потресен, Крис гледаше как тя се изправя. — Разбираш ли какво чухме току-що?

— Може да съм млада, но не съм глупава. — Тонът на дъщерята странно напомняше този на майката. Тя тръгна обратно към къщата, към чувствената латиноамериканска музика, леещото се шампанско и купищата кристал и сребро.

Крис, разгневен, я сграбчи за китката и я извъртя към себе си.

— Сутан, Салот Сар иска да завладее Камбоджа, да наруши равновесието на силите в Югоизточна Азия. Той не може да търпи американците и ще направи всичко възможно, за да ги прогони, да унищожи и най-малкото преимущество, което имат над комунистите в този район на света. И в случай, че успее да се справи с американското военно присъствие във Виетнам, ще обърне поглед навътре, към самата Камбоджа. Сама чу какво каза. Ще убие всички свещеници, цялата интелигенция. Той иска да започне всичко отначало, в името на една революция, чиято идеология е научил тук, от твоя баща, като за тази цел смята да извърши геноцид над собствения си народ с помощта на оръжията, които Червените кхмери ще получат от твоето семейство. Това нищо ли не означава за теб? Не те ли интересува? Или ти се струва нещо далечно и незначително, което се случва в друг свят и не може да те засегне?

Сутан засвятка с очи.

— Пусни ме — изсъска тя и оголи зъби под лунната светлина. — Той е осъден на провал. Знам за Червените кхмери — дори в собствената им страна почти никой не ги подкрепя.

— Те са по-силни, отколкото предполагаш — каза напрегнато Крис. — Преди малко чух Салот Сар да разговаря с баща ти. Слабостта им е само един мит. А и доколкото разбирам, по-рано са били зле въоръжени. Сега твоето семейство ще се погрижи за това. — Той се взираше в безстрастното й лице и при вида на хладната й незаинтересованост в гърдите му се надигна гняв. — Смяташ ли, че имаме право да рискуваме, като разчитаме единствено на провала му? Би ли носила в съвестта си факта, че си знаела за подготовката на този преврат и си премълчала?

— Думите ти не ме интересуват. Не искам да имам нищо общо с това.

— Със или без теб — каза той — ще отида да съобщя където трябва.

— Глупак! Мислиш ли, че ще предам собствените си родители? Освен това със своите връзки те могат да отрекат всичко. Съмнявам се дори, че в американското посолство или там, където смяташ да ходиш, някой ще изслуша подобна фантастична история. Единственото, което можеш да постигнеш, е да се поставиш в неудобно положение.

Естествено, тя беше права. Но това само още повече вбеси Крис.

— Не ме интересува. Не мога да стоя безучастно, длъжен съм да направя нещо.

— Нищо ли не разбираш? — извика тя. — Ако отидеш, ако само се опиташ дори, баща ми ще те убие.

— Не говориш сериозно. — Но разбира се, това не бе така и той го почувства със смразяваща яснота. „Имаш толкова много да учиш за живота, mon coureur cycliste“, бе казала Селест.

Крис осъзна, че е точно толкова безпомощен, колкото бе незаинтересована Сутан. Осъзна, че в крайна сметка между тях няма никаква разлика и че е бил глупак да се крие тук като изплашен беглец от живота и да се опитва да се спаси от войната. Защото войната е вървяла по дирите му, преследвала го е чак до Франция. През цялото време е била зад ъгъла, спотайвала се е в сенките, за да го нападне изневиделица тогава, когато най-малко я очаква; като мина в червата, разкъсваща не плътта и костите, а тънката обвивка на реалността.

„Бих използвал малко власт, ако я имах сега, мислеше си той, докато гледаше внезапно втвърдилите се черти на Сутан. Бих хвърлил една-две мълнии, така че в нощта да се разхвърчат искри.“ Но Крис знаеше, че нищо не може да стори. Дошъл бе тук неподготвен, все едно гол.

И ето я най-сетне истината. Той се почувства не само неспособен да се бори със следствията от войната, но и безсилен да се изправи лице в лице с тях.

Това го накара да намрази самия себе си, но неспособен да понесе подобна тежест, той намрази нея. Знаеше, че тя има право, че е най-добре да не се намесват, но въпреки това я удари, зашлеви я през лицето с такава сила, че Сутан залитна и падна.

Тя бе толкова изненадана, че не издаде нито звук, а остана да лежи на земята с длан, долепена до парещата си буза, вперила очи в него.

— Никой не може да се отнася така с мен. — Гласът й прозвуча като удар от камшик. — Махай се. Не искам да те виждам повече.

Оцветена в зелено и охра, местността се плъзгаше покрай него, вятърът обтичаше приведеното му тяло. Крис въртеше педалите, набираше скорост, удължаваше ежедневния си пробег; удвояваше и утрояваше разстоянието, което бе покривал при идването си във Франция. Посветил се бе на Тур дьо Франс изцяло, съсредоточил бе всичките си усилия върху състезанието, защото сега то бе всичко, което имаше. Да го изпусне дори за миг означаваше да бъде погълнат от черната, смразяваща бездна на отчаянието.

По време на дългите, изнурителни дни на упражнения и тренировки по живописното дефиле на Прованс той повярва, че Сутан е далеч от мислите му, но всяка нощ, когато капнал от умора затваряше очи, тя бе там.

Срещаше я в сънища, изпълнени с тъмни бразилски ритми, които го съблазняваха, понасяха го обратно към бляскаво осветената къща, към сиво-зелените й очи, към сладострастията й прегръдка. Той протягаше ръце, с безмълвен стон проникваше в нея, само за да разбере, че тази, в която потъва в сляпото си, болезнено отчаяние, бе Селест, а не Сутан.

Всеки път се събуждаше със силна, болезнена ерекция. Сърцето му блъскаше като чук и той трябваше да се прости със съня, който отстъпваше място на терзаещите мисли на нощта, докато накрая горчилката в гърлото му го караше да стане от празното легло, да се облече в тишината на стаята и да излезе с колелото си в мрака, сивеещ от зараждащото се утро.

Сутан му липсваше. Но той трябваше да се лиши от общуването с нея, от нейната топлина, нежност и любов. Това, което бе казал Салот Сар за победата, бе неизбежно.

Въпреки думите си пред Сутан онази нощ в градината, той не разказа на никого за подслушания разговор между Селест Воже и Салот Сар. Колкото и да тъгуваше по нея, липсата й му се струваше твърде леко наказание за това мълчание. Не можеше да си обясни своето нежелание да се изложи на опасност. При все че го презираше от дъното на душата си, той нямаше как да отрече съществуването му вътре в себе си.

Валеше. Слънцето, внезапно подплашено, бе потърсило прикритие зад черните облаци. Крис караше под дъжда заедно със своя отбор, с хората, които щяха да споделят с него победата или поражението в Тур дьо Франс.

Той събра багажа си — отборът отлиташе за Париж. Дадоха си един ден почивка, през който разгледаха Айфеловата кула, Нотр Дам, Площада на Бастилията, Лувъра.

Но Крис бе сляп за великолепието на тези паметници. Вместо да му вдъхнат благоговение, те го измориха; чувстваше се в тях изгубен, подобно на Йона в стомаха на кита. Въпреки това, нощем не можеше да заспи. Главата му бучеше като кошер от нерадостни мисли. Накрая отиде в американското посолство. Посланикът бе излязъл някъде, а заместникът му бе зает.

След час и половина чакане го въведоха в сумрачна стая, обзаведена с груби мебели, наподобяващи гигантски кубчета за игра. През прозореца се виждаше единствено вентилационната шахта и той разбра, че това не може да е кабинетът на посланика.

Разказа историята си за Салот Сар на някакъв младеж с жълтеникав цвят на лицето, не много по-възрастен, както му се стори, от самия него. По средата на разказа пъпчивият младок го прекъсна с думите: „Извинете, казахте ли ми името си?“ Крис му го каза и той кимна с глава. В ръката си с важен вид държеше химикалка, но не записваше нищо. Вместо това рисуваше жена с едри, високи гърди.

— Искам да говоря със заместника — каза Крис.

— Боя се, че е невъзможно — отвърна жълтеникавият младеж с отегчения, привичен тон на професионален бюрократ. Той разсеяно се усмихна и добави към рисунката си тясна, къса пола.

Крис стана.

— Това ли беше всичко? — попита младежът.

В стаята си в хотела написа писмо, преписа го на чисто и го изпрати до американския посланик. Какво повече можеше да стори? Нищо друго не му дойде наум. Всичко бе точно така, както предрече Сутан.

Отборът вече го чакаше. Заминаваха на север, към Рубе. Във влака, чак до последните напрегнати моменти преди старта, обсъждаха различни стратегии за състезанието. Потеглиха под дъжда, разхладил горещото пладне, бореха се за изгодна позиция по павираните, опасно хлъзгави улици. Последваха два дни езда през безупречно поддържаните паркове на Белгия и Холандия. Преминаха отново границата, наближиха Мезиер, изкачиха дълги стръмни участъци, караха по тесни, оградени с дървета пътища, с надвиснали над тях древни каменни крепости, останки от времето, когато Франция още не е съществувала.

Убийствената жега се усилваше, те пръскаха вода в отворените си, пресъхнали усти. В слънчевия пек и под дъжда, Крис неизменно виждаше Сутан. По време на неспокойния си сън, всяка нощ в нов град, прехвърляше нейния образ в съзнанието си — това бе време за мъчения и той й го отстъпи. С всяка тъпа болка в мускулите си ясно изпитваше нейната липса. Тя или може би онова, в чийто символ се бе превърнала, беше една открита рана в душата му, която той не можеше да спре да разчопля.

Не първи или втори, но неотстъпно в челото на основната група, Крис не изпускаше от погледа си жълтата фланелка. Дните минаваха и с мъчителното преваляне на средата на състезанието, когато на преден план излизаха издръжливостта и физическата подготовка, Обиколката на Франция придобиваше все по-голямо значение в мислите му. Спечелването й се превръщаше в нещо, сравнимо с достигането на Светия Граал, сякаш пресичането на финалната линия преди всички би му донесло избавление, би го пречистило от греха да се намира тук, далеч от смъртната опасност на войната.

През последния ден под свъсеното, дъждовно небе той бе все така близо зад водача. Париж, в който в продължение на двайсет и два дни и близо хиляда и деветстотин мили бе една недостижима мечта, бе вече тук.

Когато излизаха от Кретей, в самите подстъпи на столицата, както се изразяват колоездачите, тълпите на места бяха по десет-петнайсет души в дълбочина. Крис усещаше колективния дъх на зрителите подобно на вятър в гърба си, който го тласкаше напред. Болката пламтеше почти във всяка фибра на тялото му, но адреналинът, неговият най-верен съюзник, продължаваше да приижда на мощни вълни към крайниците му и той набираше скорост, задмина първо французина Тройе, а след това един след друг югославянина Джурко и белгиеца Спартан.

Оставаха само Мадлер и Кастел. Кастел — французинът, който бе носил жълтата фланелка през последните три дни, бе в стихията си — силен, несломим. Мадлер, упоритият швейцарец, водил в първите шест етапа на състезанието, караше плътно зад него през целия този дълъг последен ден.

Досега Крис бе обличал жълтата фланелка само веднъж, макар че още на два пъти беше мъчително близо до нея. Точно преди Балон д’Алсак, в края на шестия етап, техническа повреда му коства единайсет решаващи секунди — цяла вечност в това състезание. Пред деветия етап, от Тонон ле Бен до Шамони, той бе достатъчно близо, за да я докосне на гърба на Кастел, когато двамата пресичаха финиша почти едновременно, с нечовешки малката разлика от няколко стотни от секундата. И най-сетне, потегляйки от Дин за дванайсетия етап, той я носеше, след като успя да му я отнеме.

Всичко това сега беше без значение, мина му през ума. Важен е краят, финалната черта на Шанз-Елизе. Сутан, която прокарва длани по тялото му с думите „Виждам как това красиво тяло минава през Триумфалната арка, покрито от жълто трико.“ О, Господи, дано да е права.

От самото начало всички преценяваха шансовете му като неблагоприятни. Колоезденето на дълги разстояния е запазена територия на спортистите от европейските страни. Дори приемането му в отбора привлече внимание и му отреди място на знаменитост в коментарите преди състезанието. Този интерес продължи и по-късно, когато дните минаваха, а Крис не само не изоставаше, но дори успя да остави зад гърба си много закалени професионалисти. Той се представи добре на скоростните отсечки, на спринтовете и особено в мъчителните планински етапи през Френските Алпи, където всички смятаха, че ще се огъне и ще отпадне.

Сега, в последния ден на Тур дьо Франс, Крис имаше пълната възможност да спечели състезанието. Ако се класира пръв в този етап, той щеше да събере достатъчно точки, за да бъде обявен за краен победител.

Дали някой би го познал в този вид? Отслабнал бе с близо пет килограма; поради липса на време да се обръсне, лицето му бе обрасло с червеникавозлатиста брада. Една сутрин, възседнал велосипеда, готов да поеме по маршрута за деня, той мярна отражението си в една витрина и се сепна — оттам го гледаше келтският воин, който баща му винаги бе искал да направи от него.

Съзнанието му, замъглено от умора, шеметно от прилива на адреналин, се концентрираше само върху едно — финала. Както и останалите, той бе преминал прага на изтощението. В състояние на транс, сякаш обладани от свръхестествена сила, състезателите се носеха към сърцето на Париж, за да направят шестте обиколки на Шанз-Елизе, преди да скъсат опънатата под Триумфалната арка лента.

Тълпата, тълпата! Как викаха, как крещяха имената на любимците си, когато те профучаваха край тях! Крис чуваше и своето име. Невероятно!

На широкия, красив булевард той най-сетне изпревари Мадлер. Този момент се запечата завинаги в съзнанието му с недоумението, изписано на лицето на швейцарския шампион.

Сега пред очите му бе гърбът на Кастел. Крис вече не усещаше краката си. Раменете му, приведени срещу вятъра и дъжда, бяха като от бетон. Тази бе петата обиколка. След двайсет и два дни, до края оставаха броени минути.

Настойчиво, неотклонно, той го застягаше. На последния завой Кастел леко се хлъзна на опасния мокър асфалт и Крис спечели три, може би четири секунди. Предното му колело бе почти успоредно със задното колело на водача. Опита се да скъси и тези последни сантиметри, но Кастел с отчаяно усилие поддържаше преднината си. Финалната линия вече се виждаше — далечна, зовяща като песен на сирена.

Крис разбра, че има само още един, последен шанс. Вместо да атакува отново, отстъпи леко и застана точно зад гърба на Кастел. Моментално усети как напорът на вятъра отслабна. Продължи да се носи в тихия коридор, да събира сили.

И ето, триста метра преди края той мина в настъпление. Наблегна на педалите, отначало в относителното спокойствие на безветрения коридор, набра инерция и след това в последния момент изви надясно, застигна рамото на Кастел, продължи да го атакува, още и още и накрая отмина потресения французин, устреми се към финала, за да премине, както бе предсказала Сутан, с жълтото трико под Триумфалната арка.

Пред очите му се появи размазано петно. Той бе толкова съсредоточен, че отначало не забеляза кучето, притичало през полицейския кордон, който държи тълпата встрани от булеварда. Той бе почти върху него, когато очертанията му придобиха определена форма. Независимо от това, при сухо време всичко би могло да се размине просто с едно леко завъртане на кормилото. Но мокрият асфалт, така жесток преди малко с Кастел, отново изигра коварната си роля.

За да не прегази кучето, Крис изви встрани и гумите се плъзнаха, изгубили сцепление в дъжда. Той се тръшна на земята и велосипедът тежко се стовари върху бедрото му.

Болката го опари като нажежено желязо, от раната потече кръв. Чу викове, сирена на линейка. Забеляза под странен ъгъл тичащи към него крака.

Вдигна очи и видя Кастел да прекосява финала, вдигнал високо ръце с извит назад гръб, стиснал победоносно юмруци. Погледна надолу. Кракът му зееше, кръвта бликаше на тласъци. Месото бе обелено от костта. Никога през живота си не бе виждал нещо толкова бяло и оголено.

Падна назад, отпусна се в нечии ръце. Усети огромното облекчение, когато двама полицаи повдигнаха велосипеда от него. После болката нахлу и той изгуби съзнание.

Куче. Скапано, въшливо куче. „Трябваше да го прегазя, мислеше си той, да мина право през него.“ После си каза: „Пак щеше да е същото. Така или иначе щях да падна.“

Друг глас се обади: Какво ти пука? Всичко свърши.

Той си мислеше: „Ако бях ударил кучето, щях да го убия. А аз не мога да убивам.“

Отвори очи и за свое учудване видя Сутан.

— Какво правиш тук? — „Не искам да те виждам повече.“

— Бях там — отвърна тя, наведена над леглото му, — за да видя как ще победиш. И ти щеше да победиш.

„Щял съм, мислеше той. Какво точно означава това?“

— Едно куче…

— Видях — рече Сутан. — Минах през полицейския кордон. Държах те, докато вдигаха от теб колелото. Бях заедно с теб в линейката.

Той я погледна и се попита какво чувства, освен пустота. Излизаше, че цялото му идване във Франция е било напразно.

— Кракът ми…

— Докторите казват, че ще се оправи.

— Но никога няма да се възстанови напълно — Крис видя как тя измести поглед встрани. — Във всеки случай не дотолкова, че да мога отново да се състезавам в Тур дьо Франс.

— Да промълви тихо Сутан. — С това е свършено.

„Е, тогава, каза си той, майната на всички ви.“ Отпусна глава на възглавниците и затвори очи.

— Защо дойде тук?

— Мислех… — Гласът й заглъхна и той я чу да се разхожда нерешително из стаята. — Изпратил си писмо — каза тя накрая.

— Така е. За Салот Сар, за Камбоджа, за всичко. Ходих в посолството в Париж, но никой не пожела да ме изслуша. Затова и написах до посланика един пламенен апел в защита на камбоджанския народ. Радвам се, че е постигнал някакъв ефект.

— Нищо няма да излезе. Въпросът е оставен без последствие, точно както ти казвах. — Тя го загледа втренчено. — Замесил си моите родители. Предупредих те в никакъв случай да не го правиш.

— И сега какво? — „Майната му на Салот Сар, на Камбоджа и най-вече на твоите родители“, мислеше Крис.

— Такова. Не си постигнал нищо, освен че си се изложил на опасност. Питаш защо съм дошла. Ето, казвам ти. След няколко дни ще можеш да излезеш от болницата. Веднага щом те изпишат, трябва да напуснеш Франция.

Той отвори очи и в съзнанието му прозвучаха думите й: „Ако отидеш, ако само се опиташ дори, баща ми ще те убие.“ Но ядът все още напираше в него.

— Иначе какво?

Сутан всеки миг щеше да се разплаче.

— Не искам да ти се случи нищо лошо. — Тя хапеше устна. — Дойдох тук, направих всичко по силите си. Казах ти каквото мога, дори повече, отколкото трябваше.

И тръгна към вратата, но спря, стиснала стоманената топка на бравата, сякаш би паднала без нейната опора.

— Трябваше да победиш, Крис. В моите мисли винаги ще си с жълтата фланелка.

Когато Сутан си тръгна, стаята като че ли изведнъж се сви до размерите на килия. Обхванат от клаустрофобия, Крис започна да се задушава, да се поти от страх под завивките.

Отвън в коридора се чуха приближаващи се стъпки. Той затаи дъх, зачака да отминат. Но те не отминаха. Спряха пред вратата на стаята му. Крис си представи мъж, с нож в ръката, безжалостен злодей, дошъл да му затвори устата завинаги. „Ако отидеш, ако само се опиташ, ще те убият.“

Изпадна в паника, опита да се изправи в леглото, но като в кошмарен сън не можа да помръдне. А и вече бе твърде късно. Вратата със замах се отвори и в стаята влезе мургав мъж.

Той се усмихна на Крис и рече:

— Аз съм доктор Деверьо. Как се чувствате днес, мосю Хей?

Бележки

[1] Град на 8 км от Кан — Б.пр. ↑

[2] Butcher (англ.) — касапин — Б.пр. ↑

[3] Fist (англ.) — юмрук — Б.пр. ↑

[4] Според гръцката митология — река в ада, обграждаща го 7 пъти — Б.пр. ↑

[5] Войната е дълга, животът — кратък (лат.) — Б.пр. ↑

[6] Ислямска религиозна война — Б.пр. ↑

[7] Колоездачо мой (фр.) — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Френска целувка (4)

Метаданни

Данни

Френска целувка

Френска целувка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Зимата на 1968 — Лятото на 1969

Ерик Лустбадер
Френска целувка (4)