Айлин Гоудж
Сестра ми (9)

Осма глава

Джо не откъсваше поглед от пресечения сос бешамел. Стисна зъби, за да не се разбеснее наистина. Холт беше оставил соса да се вари — за кой ли път! — и сега той беше безвъзвратно развален. Ега ти историята!

Исусе Христе, къде беше прекарало това хлапе двете си години в Кулинарния институт — може би в тоалетната, където беше и сега?

Ех, да беше тук Рафаел. Заместник-главният му готвач беше зачезнал в Пуерто Рико, за да се грижи за някакво си болно куче. Не друго, а расов питбул. Джо не знаеше какво правят Рафи и братята му с тези кучета, освен че ги отглеждат. Но когато ставаше въпрос за забъркването на sabayon, bearnaise или beurre blanc^[1], той беше абсолютно сигурен, че Рафаел има божествени способности.

Сега обаче му трябваше нещо повече от Рафи, трябваше му двойна доза късмет. Защото горе, след малко, Нан Уедърби щеше да потопи лъжицата си в супата от сладки картофи „Навахо“.

Забеляза критичката по ресторантите, когато се качи горе да помогне на Марла да сервира на група от осем души, дошли без предварителна резервация. Не се предполагаше, че някой ще разпознае арбитъра по ястията на „Метрополитън“, но той си спомняше нейния тръбящ смях и тънките линии с молив на мястото, където трябваше да бъдат веждите й, още отпреди години. Тогава сигурно още бе работила на парче; беше интервюирала баща му за статия за апелативните съдии в щата Ню Йорк. Дори беше грабнала неговата снимка заедно с тази на баща му. Естествено, не би се сетила за него, тогава той беше на дванадесетина години.

А сега можеше да го погуби само с едно изречение. И често повтаряните предупреждения на баща му щяха да се сбъднат.

В стомаха на Джо сякаш се въртеше желязна бургия, все по-нагоре и по-нагоре, и оставяше в устата му горчив вкус.

„Господи, само се успокой, чу ли? Ти си добър готвач. Не велик, може би… но страшно добър.“ Ако нещата тръгнеха добре… ако Холт не сгафеше пак… ако Бърк и Марла можеха да обслужват масите горе без Нунцио, който беше болен. Ако, ако, ако…

Е, тогава може би… само може би… той щеше да се справи успешно.

По дяволите, трябваше!

Първо, сосът бешамел. Уедърби беше поръчала като основно ястие сьомга. Нямаше друг избор, освен да го приготви наново.

Грабна тигана с разваления сос от печката. Горещата дръжка го опари. Божичко! Но не го изпусна, а го обърна и го изсипа върху чистия плот. После обля със студена вода туптящата си от болка ръка.

Отвори хладилника в другия край на кухнята и измъкна картон с яйца. Занесе го на централната маса. Докато ги чупеше, си мислеше за Клоета, готвачката вкъщи от Сътворението насам — фигура без възраст, наведена над стария, покрит с плочки тезгях в кухнята. Видя големите й груби тъмни ръце, които чупеха яйца в жълтата купа, после насочваха неговите малки ръчички, бледи и непохватни, да направят същото.

Да, Клоета вярваше в него, без значение колко пъти се беше провалял. С времето се беше научил. Беше научил всичко, което големите тъмни ръце правеха в кухнята, където тя беше цар и господар. Питателна, вкусна бамя от Вирджиния. Бисквити с яйца, леки като перце. Пикантна гъска с мирис на карамфил и глазура от мед и мармалад. Печена наденица, подправена с копър и кимион, увита с хрупкава кора от царевично тесто.

И винаги без рецепта — тя не можеше нито да чете, нито да пише. Ето защо всичко, на което беше научила Джо, беше още по-ценно. Нищо написано, само лекотата на докосването, как да премерваш с очи и как да познаеш точния момент, в който сосът се надига.

Докато разбиваше белтъците, Джо се насили да си представи бляскавото бъдеще.

Три звезди от Нан Уедърби, или дори две (да не сме алчни), щяха да му осигурят заявките, от които се нуждаеше. Представяше си го. „Белгравия“, „Лазиет“, „Пъриъл Броколи“. Защо не е и „При Джо“?

Четири хиляди за наем след тринадесет дена, а би могъл да изкара и повече. Можеше да приключи дори с няколко хиляди за харчене!

Зарадва се, но само за миг. Нан Уедърби, спомни си той с болка, даваше най-отрицателните рецензии. За Льо Маре беше писала жлъчно: „Осветлението беше погребално, което, като се имаше предвид тъжно клюмналата салата и неубедителното извинение за покриването на разложената пъстърва с bearnaise, сигурно беше истински късмет…“

Льо Маре, един от най-добрите, беше фалирал само след месец и половина.

Гласът на баща му, сух и сдържан, бръмчеше в главата му: „Не мога да те спирам, Джоузеф. Баба ти остави тези пари на твое име и ти можеш да правиш с тях каквото искаш. Но ще ти кажа едно нещо: ще се провалиш. До една година ще фалираш. Не правя просто догадки… това е факт. Ще провалиш нас и себе си, както провали онова бедно момиче в Йейл, съвсем безпричинно.“

Карин.

През целия ден споменът за нея го преследваше странно настоятелно и изведнъж той се сети: днес щеше да бъде рожденият ден на Карин, двадесет и четвъртият…

Стисна очи. Усети как пулсирането на изгорената му ръка преминава към гърдите.

Не, не трябва да мисли за Карин. Не сега. Нямаше време.

Откачи един чист тиган и изсипа в него разтопено масло, в което разби няколко лъжици брашно. После добави горещ рибешки бульон от огромния алуминиев чайник на задния котлон. Когато сместа завря, добави още няколко чаши бульон. Сега идваше най-трудната част — хем да бърза, хем да чака.

Докато бъркаше и чакаше соса да се сгъсти, Джо огледа кухнята. Продълговата и тясна, като вагон, със стари тухлени стени с цвета на изсушени от слънцето домати, черно-бели плочки на пода с гладка вдлъбнатина в центъра, с таван от ламаринени плоскости. Спомни си как баща му я видя за първи път и каза: „Този коптор трябва да се срути“. Вътрешно Джо се беше свил, но само за миг. Той вече се беше влюбил в дълбоките емайлирани мивки, в тежките печки с осем котлона и в огромната зидана пещ, която заемаше единия край на стаята.

„Грешиш, татко — мислеше си той. — Няма да се проваля. Но дори това да стане, ще се струпа на моята глава. Можеш да си съвсем сигурен, че няма да дойда да ти се моля.“

Представи си Ани Коб, спомни си обаждането й онази вечер — само преди седмица ли беше? — упорития, дори достоен начин, по който беше помолила за помощта му. С една фурна извън строя и пълен ресторант, как беше изоставил всичко, само защото някакво момиче, което едва познаваше, го беше помолило?

Не можеше да обясни това, дори и на себе си. Нещо в Ани го трогваше. С огромните си очи тя му напомняше за гладна улична котка — твърда, независима, но и малко отчаяна.

Сега Ани и сестричката й го мислеха за голям герой. Какъв майтап! Щеше да бъде истински късмет, ако днес не се провалеше.

Върна се към реалността, щом зърна тромавия червенокос Холт да се вмъква в кухнята, бършейки ръцете си в престилката. Независимо от гнева си заради пресечения сос, Джо изпита жал. Холт Стетсън. Господи, с това име на каубой от филмите и лице и тяло като на герой от комиксите, сигурно непрекъснато беше прицел на подигравки.

— Холт! — Помъчи се да не крещи и посочи разваления сос. — Какво очакваш да направя с това… да лепя тапети ли? За бога, човече, имам десет минути да сервирам чудо на Нан Уедърби, а ти се почесваш по задника!

Холт се изчерви.

— Съжалявам, Джо, аз такова…

— Дръж. — Джо му връчи телта за разбиване. — Смени ме, докато пека сьомгата. И не забравяй лимоновия сок.

— Ей, Джо! Миялната машина пак дрънчи! — извика Джулио от малката стаичка отзад.

— Сигурен ли си, че оня я е оправил?

Боже, той също го чуваше, слабия потропващ звук сред съскането на горещата вода и тракането на порцелана. Мътните да го вземат!

В същия миг през двойните врати влетя Марла, сякаш беше хвърчило, понесено от силен вятър.

— Край. Напускам!

Метна чинията с недокосната храна върху месарския тезгях и вдигна среден пръст към тавана.

— Копелето му с копеле! Да ме обарва всеки път, щом се обърна, а сега и това! Поръчва си добре опечена пържола, а после ми казва, че я искал сурова. Някой трябва да направи неговата мутра на пържола! — Слабото й лице се беше зачервило, изрусената й коса стърчеше на клечки.

Дявол да го вземе, само това му липсваше! Прииска му се да я разтърси, та налетите й гърди да се люшнат, а стегнатият й задник да задрънчи.

После се овладя.

— Уф… почивка. — И наистина я стисна за раменете, но леко. — Искаш да го премажа от бой, така ли? Да го тресна с прочутия удар на Доуърти ли? В Йейл имаше момчета, които бягаха, когато им подадях ръка за приятелско ръкостискане.

Очите на Марла се разшириха.

— Да не си бил борец?

— Гребец. — Той се ухили. — През хиляда деветстотин шестдесет и трета спечелихме регатата Хенли.

— О-о! — Тя му хвърли възмутен поглед.

— Виж, говоря сериозно. Намери ми едно гребло и ще му размажа физиономията. Всъщност по-добре да го завържа за мачтата и да го наложа с камшика.

Почти я беше успокоил. Усещаше как на лицето й се прокрадва усмивка.

Тя се дръпна и измърмори:

— Майчице, колежанчета.

Но всичко щеше да е наред. Виждаше как червенината се отдръпва от изпитите й страни.

Джо си пое дъх, отиде до хладилника и извади филето от сьомга, което стоеше в марината от лимон и чесън. Огънят в голямата камина беше спаднал до розова жарава и от нея на блестящи талази се носеше топлина. Откри ъгъл на решетката, където не беше толкова горещо, така че повърхността само леко да се овъгли, а вътрешността да остане розова и сурова.

— Какво пие онзи, дето те ядосва? — подхвърли той през рамо към Марла, докато начукваше прясното филе.

— „Манхатън“. Вече е на третия и е почти готов да падне от стола.

— Занеси му още един. За сметка на заведението. Ако имаме късмет, докато пържолата му стане готова, ще му бъде толкова зле, че няма да я различи от задник на плъх. А, и още нещо, Марла. Запиши си името му, когато плаща сметката. И ако някога се обади за резервация, му кажи, че заведението е запълнено за следващите десет години.

Марла се ухили.

— Готово. — И изхвърча от кухнята, завъртяла доволно малкото си задниче.

След няколко минути Джо нежно пусна сьомгата в нагорещената чиния и я поля с току-що приготвения сос бешамел, добавяйки украса от пържен чесън и хрупкав суджук „Санта Фе“, направен от ситно смляно бяло солено месо с парченца леко лютиви чушки и сирене „Чедър“. Кавалерът на Нан беше поръчал пържола от еленско месо, която той сложи в керамична чиния върху друга чиния и я гарнира с млади червени моркови и царевични питки с размера на хапки.

Огледа се, но нямаше следа нито от Марла, нито от Бърк. Страхотно. Докато поръчката стигнеше до Нан Уедърби, щеше да е почти изстинала. Дяволите да го вземат!

Но той също можеше да занесе, нали? Защо не? А после можеше да зърне израза на Уедърби, когато лапнеше първата хапка — и може би някакъв намек за това дали ще живее, или ще умре.

След секунда Джо беше вече горе и се промъкваше между претъпканите маси. Беше обзавел трапезарията в стил, който наричаше Ранен квакерски — обикновени изтъркани чамови дъски, дървени маси и пейки с високи облегалки, тапицирани с ярка басма. Над бюрото за резервации висеше леко избеляло старо ковьорче, което беше открил на търг в провинцията. Бродирани кърпи в рамки и нащърбена детска шейна висяха по варосаните тухлени стени от двете страни на залата. Вместо свещи на всяка маса беше сложил стара газена лампа. Просто и чисто — също както му се искаше да бъде и животът.

Забеляза меденорусата прическа на Уедърби — истински шлем от коса, непробиваем дори и за ядрена атака. Срещу нея седеше шкембест мъж на средна възраст, жълтеникав и кисел, сякаш беше ял нещо, което не му беше понесло. Стомахът на Джо се преобърна.

Насили се да изглежда спокоен, дори усмихнат, и сложи чиниите на ръчно изтъканите покривки пред жената — дракон и нейния кавалер.

Отстъпи назад, погледът му обходи останалите маси и се прицели точно в пропуските — незабелязана вилица на пода, неизправна крушка, която трептеше на фона на битовия калаен полилей, петно на бялата блуза на Марла, вероятно от доматен сос. После отново впи поглед в Уедърби и не откъсна очи от нея, докато тя поднасяше първата хапка сьомга към устата си.

Никога през живота си не беше искал нещо толкова много, както сега искаше да види усмивката на Нан Уедърби. Докато опитва сготвеното от него.

Вилицата на Нан се вдигна, хапката изчезна в устата й.

Джо задържа дъха си, изпълнен с надежда. Кръвта туптеше в ушите му.

Мамка му! Тя не се усмихваше. За бога, та тя изобщо не реагираше.

Усети, че скърца със зъби, че го обхваща отчаяние.

После си спомни как Клоета казваше: „Нищо в живота не е само черно и бяло, като изключим цвета на кожите ни, Джо“.

Окей, не всичко беше черно. Тя все пак ядеше, нали? Поне не се отказваше от яденето. Може би просто трябваше да понамали изискванията си. Една звезда — приятно място и добри цени — можеше да не е целувката на смъртта. Можеше да оцелее и да продължи работа, а клиентите щяха да научават за заведението от уста на уста. Досега това беше вършило работа. Повечето вечери можеше да разчита поне половината маси да бъдат пълни.

Във всеки случай след няколко седмици щеше да знае. И нещастията му щяха да свършат. „Така че сега се връщай в кухнята — каза си той — и забрави за всичко.“

Докато слизаше по стръмните служебни стълби, отново се сети за Ани Коб и за елхата, която беше взела срещу омара. Коледа беше вдругиден. Дали двете с Лоръл щяха да я прекарат в Бруклин… сами? Щеше да бъде кофти. Особено за Лоръл. Едва ли Дядо Коледа щеше да остане за дълго, ако изобщо се отбиеше у тях.

Спомни си за часа, който прекараха заедно в малката им, оскъдно обзаведена квартира на Четиринадесета улица в Бруклин, докато чакаха сестра й да се прибере. Отначало Лоръл изглеждаше изнурена и свита, но постепенно се отпусна и започна да бъбри, сякаш бяха стари приятели. След малко дори извади тесте оръфани карти и го убеди да играят руми. И дяволите да го вземат, ако това крехко дете с ангелско лице не му беше влязло под кожата.

Утре, на Бъдни вечер, заведението му щеше да е затворено. Сигурно можеше да заведе някъде Лоръл, например да погледа витрините на „Сакс“. Като се изключеше странното дрънчене на трансмисионната кутия, старият додж вървеше чудесно, така че нямаше да има проблем да я вземе. Вероятно щеше да се зарадва много. А може и да се отбие да ги види, ако си бъдат вкъщи. М-да, би искал да го направи. Може би ако играеше ролята на големия батко, щеше да забрави по-лесно Карин.

Но споменът, който се опитваше да изтрие от паметта си, непрекъснато се връщаше. В края на стълбите Джо се облегна на стената, а онази прокълната нощ отново премина пред очите му. Чу безизразния глас на Карин по телефона, видя се как тича по улица „Йорк“, покрай колежите, покрай Драматичното училище, покрай колежа за Изкуства и Архитектура… а сърцето му щеше да изхвръкне. Прекоси улица Колидж, стигна до сградата, където тя имаше малко студио, и изкачи на бегом трите етажа…

Откри я свита на пода, тялото й още не беше изстинало, но беше пребледняло, дори посиняло. Кръвта… беше навсякъде. Беше опръскала завивките и килимчето, беше сплъстила дългата й черна коса и все още се процеждаше от разрязаните й китки…

А после дойдоха линейката и полицейските коли, с виещи сирени, и червените отблясъци сякаш обляха с още повече кръв тъмната улица и бледите лица на съседите на Карин. И през цялото време последните й думи по телефона се въртяха в главата му като развалена плоча: „Няма проблеми. Не се притеснявай, Джо.“

За бога, аборт! Какво друго можеше да си помисли? Какво друго би си помислил един нормален човек? Бяха говорили много за това, и да, истината беше, че тя не беше особено запалена по тази идея, но той мислеше… е, че след известно време ще си промени мнението.

Беше си променила мнението, задник такъв, беше тотално откачила.

Толкова се страхуваше. Но защо? От какво? Защо не я беше послушал? Тя беше толкова забавна, умна и сексапилна. Беше я обичал, мамка му, наистина я беше обичал. Но женитба, деца, къща в предградията… На двадесет години? Не можеше дори да си помисли за подобна лудост.

Видя я как се отпуска на каменната пейка пред библиотеката „Стърлинг“, точно след като му беше казала, че е бременна, а гарвановочерната й коса беше заблестяла на майското слънце. Беше плакала, очите й се бяха подули, млечнобелите й страни се бяха зачервили.

— О, Господи, Джо… какво ще правим?

И какво беше направил той?

Беше се ухилил като пълен идиот.

В моряшкото си костюмче от пола-панталон и бяла блузка тя изглеждаше толкова малка и някак си не се вписваше в ситуацията. Как можеше да е бременна? Дори и малко. Сигурно е станала някаква грешка.

След това разбра. Сериозна беше. Беше съвсем сериозна. Усети как колената му се подгъват, сякаш някой беше измъкнал ставите, които ги свързваха. Искаше му се да се отпусне до нея, но не го направи.

Сега Джо разбираше, че тогава несъзнателно, но явно се е отдалечавал… разграничавал се е от нея… от това. Но в онази ситуация беше толкова зашеметен, че не знаеше нито какво прави, нито какво мисли.

Едва когато се беше разплакала, той беше седнал на пейката до нея и неубедително се беше опитал да я успокои: „Ще се оправим някак“. Тя обаче беше разбрала, че той изобщо не може да овладее положението.

— Това ли е всичко, което можеш да кажеш? — И го изгледа гневно, обвиняващо.

— Виж, няма да те зарежа, ако си мислиш това.

— Да ме зарежеш? — Тя повтори думите, сякаш до този момент не ги беше чувала никога. — Не… Не съм си помислила това. Мислех си, че… О, няма значение.

— Какво смяташ да правиш? — попита я нежно той.

— Имам ли избор?

Усещаше, че очаква от него да каже нещо, да предложи нещо. Но какво можеше да предложи?

— Смяташ ли… нали не мислиш да го раждаш? — Представи си пелени, бебе, което врещи цяла нощ, докато той се опитва да завърши курсова работа. Господи!

Карин погледна в далечината, закривайки очите си с ръка от слънцето. Той обаче видя сълзите, който се стичаха по бузите й, и му се прииска да я прегърне. В същото време се почувства обкръжен, хванат в капан, а слънцето сякаш го притискаше с тежката си ръка.

— Не мисля, че… поне при тези обстоятелства… — Усети надутия тон на баща си да се промъква в гласа му, засрамено спря и започна отново: — Искам да кажа, че си мислех, че някой ден може да се оженим… но не по този начин. За бога, Карин, аз дори не зная какво ще правя със собствения си живот, след като се дипломирам, още по-малко с твоя и с… този на някакво бебе. — Ето. Каза го. Каза го.

Карин се изправи, приглади полата — панталон с кратки, резки движения. Отново и отново, сякаш искаше да остърже кожата от дланите си. После застана неподвижно, висока като статуя, а косата се вееше пред лицето й и почти го скриваше от погледа му.

— Карин… — Той протегна ръка, но тя се отдръпна сякаш беше посегнал да я удари.

— Според тебе трябва да го убия, нали?

Твърде разстроен, за да лъже или да измисля по-заобиколни думи, Джо изтърси:

— Да… така е.

Въжето, което ги свързваше, като че ли изведнъж се скъса. В едната половина беше цялата любов, която бяха изпитвали… а в другата — само горчивина и обвинения.

През следващата седмица се беше опитвал да я открие по всяко време на денонощието, тропаше на вратата й, мъчеше се да я намери на лекции. Никакъв отговор. Никаква Карин. Никой не я беше виждал. Джо дори се обади на родителите й в Плейнвю.

Къде се беше крила цялата седмица, как беше успяла да се промъкне обратно в стаята си, без никой да я забележи, той така и не разбра. Само това обаждане: „Няма проблеми“.

Да, по-късно беше научил от потресените родители на Карин, че е посещавала психиатър и че като гимназистка е била в болница заради нервни разстройства. Сигурно можеше да намери куп извинения и да свали вината от себе си… но вътрешно знаеше, че ако беше подходил по друг начин, Карин щеше да е жива.

Сега, застанал в подножието на стълбите в ресторанта си, Джо прокара трепереща ръка пред очите си, като че ли да ги запази от ярка светлина — ако я погледнеше, щеше да ослепее. После пое дълбоко дъх, стегна се и влезе в кухнята.

— Ей, приятел, какво се готви? — Уейн се засмя на собствената си шега. Джо се ухили, затъкнал телефонната слушалка между ухото и рамото си — жицата минаваше през цялата стая до мястото, където месеше тестото за хляба. Приятна изненада, обаждане от стар приятел. Не се бяха виждали от доста време, но Уейн, редактор в „Метрополитън“, сигурно знаеше на какъв огън се пече Джо. Вероятно беше виждал много от младите надежди да бъдат съсичани от брадвата на Уедърби. Дали ресторантът на Джо беше следващият? Бяха изминали повече от две седмици и ако статията щеше да се публикува, трябваше да бъде в тазседмичния брой. Дали затова се обаждаше Уейн, да му изкаже съболезнованията си?

— Отврат — отвърна той. Стараеше се да изглежда весел, въпреки че целият се беше стегнал. — Рагу от мърша.

— Огризки за гладните, а?

— Нещо подобно.

— Виж, точно за това се обаждам. Уедърби е писала статия за ресторанта ти. В тазседмичния брой, току-що го разпратиха. Днес или утре ще се появи по вестникарските будки.

— Беше ли… — почна Джо, но гърлото му се стегна и той не можа да довърши.

— Секира ли? А бе, надявам се, че не е. Не съм я виждал още… само чух, че е включена в броя. Помислих си, че ще е по-добре да я прочетеш лично и да се позабавляваш.

— Благодаря — насили се да отвърне той.

— Може би следващия път ще ми позволят аз да напиша рецензия за тебе. Ще кажа, че никога не си ме тровил. — Отново смях, но този път Джо не се усмихна.

— Ами… благодаря ти още веднъж.

— Няма защо. За какво са приятелите иначе?

Джо затвори и умът му се втурна напред. Щеше да провери при господин Шамик, който държеше вестникарската будка през две къщи, кога ще пристигнат вестниците. Ако дойдеха по-късно, щеше да помоли Ани да купи — нали щеше да дойде от работа да вземе Лоръл, която беше наел да напише менютата му.

Тестото се надигаше. Джо извика Рафи, който тъкмо се беше върнал от Пуерто Рико, да го наглежда и се измъкна навън, и тича половин пресечка в ледения дъжд, само за да чуе от господин Шамик, който беше достатъчно любезен да се обади на дистрибутора си, че „Метрополитън“ ще пристигне чак към четири. Дотогава оставаха часове! Как щеше да издържи?

Е, налагаше се. Може би след като го прочетеше, щеше да му се иска да не го е правил.

Прибра се и отиде при Лоръл. Намери я в стаичката отзад, точно където я беше оставил преди няколко часа. Беше се надвесила над масата и до единия й лакът имаше купчина готови менюта. Само един поглед му беше достатъчен, за да види, че е направила нещо необикновено. Беше поискал само да напише прегледно мезетата, предястията и десертите и техните цени. Но това…

Взе едно готово меню от купчината и видя, че всеки ъгъл и всяко празно място са запълнени с изящни, фини рисунки с мастило. По полетата се виеха грамофончета. Птиче гнездо с малки петнисти яйца. Извита лъжица, от която сърбаше мишка с цилиндър. Джо усети как го обзема възхищение.

Преди години, при някаква екскурзия в Мексико заедно със съквартиранта си от колежа, в една прашна крайпътна кръчма, където двамата с Нийл отпиваха от питиета си и трепеха мухите, беше видял едно момче-инвалид с китара — дете на не повече от дванадесет години, при това сляпо. Докато Джо и Нийл седяха, момчето започна да свири най-прекрасната музика, която Джо беше чувал — „La Malaguena“, Вила Лобос^[2], дори Вивалди — и прахът, горещината и мухите сякаш изчезнаха. Джо не го беше забравил и понякога чуваше божествената музика на момчето в главата си.

Както сега.

Беше толкова впечатлен, че забрави за рецензията в „Метрополитън“. Боже мой, Лоръл ли беше направила това? Та тя беше още дете. Все едно бяха творби на Тениел^[3] или на Биатрик Потър^[4]. Всяко меню беше уникално — кошница с диви цветя, божи кравици на пикник, коали, надничащи палаво иззад пелена от евкалиптови листа, кръг от крилати феи, които танцуват върху слънчоглед, малки маймунки, извити по такъв начин, че да образуват различни букви от азбуката, бяла мечка с цяло ескимоско семейство на гърба.

Имаше ли някаква представа колко талантлива беше?

Рисунките й го накараха да се сети за Коледа. Първо задължителната среща с мама и татко, на която, както обикновено, мама се правеше на весела примадона, докато татко разказваше безкрайни тъпи вицове на така наречените приятели, на съседите и на един втори братовчед, когото той почти не познаваше, и разопаковаше всеки подарък с изключение на книгата за Ван Гог — подаръка на Джо. И изведнъж Джо видя шофьора им Сами с ризата, която беше подарил на баща си миналата Коледа, и преди да успее да каже или да направи нещо, за което щеше да съжалява, измърмори някакво извинение и се измъкна, вземайки и опакования си подарък. Баща му дори не забеляза, че излиза.

А Джо тръгна към Бруклин с намерението да изненада Ани и Лоръл. Изненадан обаче беше той. Щом влезе в мизерната дневна, се почувства много добре и веднага беше обгърнат от топлината и коледното настроение. Доли беше пристигнала преди него, натоварена с цяла планина от подаръци. Когато обаче той подаде своята чанта с подаръци на Лоръл, тя го беше погледнала така, сякаш й поднасяше луната на сребърен поднос. Беше забравил за книгата по живопис, която беше бутнал в чантата заедно с парфюма за Ани и „Монополито“ за Лоръл, но щом разкъса хартията, Лоръл не можа да скрие радостта си. С широко отворени очи тя разгръщаше страниците и възторжено замря на „Звездна нощ“, неговата любима картина.

— Тази — посочи тя с такъв тон, сякаш беше в магазин и избираше ново палто или чифт ръкавици.

Погледът на Джо срещна очите на Ани и в тях видя нещо съвсем различно. Благодарност, да. Но също и някаква развеселена умора. Като че ли го питаше защо, щом е решил да похарчи толкова нари, не й е подарил нещо по-практично? Оглеждайки оскъдно обзаведената стая, с овехтял диван и един стар стол, освежавана единствено от тънката коледна елхичка, украсена с гирлянди от цветна хартия, върви от пуканки и станиолови звезди, Джо се почувства глупаво. Каква полза от Ван Гог, когато ти трябват ръкавици, дебели одеяла, чаршафи и кърпи?

Но когато отново погледна Лоръл, погълната от очарованието на Ван Гог, разбра, че този подарък е по-важен за нея от всичко друго.

Сега, докато я наблюдаваше как рисува — съвсем неподвижна, с изключение на движението на автоматичната писалка, Джо се порази от красотата й. Един слънчев лъч се беше промъкнал през високото прозорче над масата и я обливаше със сребриста светлина, от която кожата на Лоръл изглеждаше почти прозрачна.

— Лори — тихо я извика той с галеното име, с което я наричаше Ани. Тя вдигна поглед и премигна. С блесналите си сини очи и зачервени бузи изглеждаше така, сякаш я беше вдигнал от дълбок сън. Джо взе едно меню.

— Наистина са страхотни. Сериозно. Кой те е научил да рисуваш така?

Лоръл се изчерви, но той виждаше, че й е приятно.

— Никой. Сама се научих. Рисувам това, което е в главата ми.

— Имаш невероятно въображение.

Тя се изчерви още повече.

— Ани казва, че мечтая прекалено много и ако прекарвам поне половината от това време в учене, ще имам само шестици.

Джо помисли върху думите й и каза:

— Може би… но аз мисля, че мечтите също са много важно нещо. Когато Ван Гог е рисувал „Звездна нощ“, едва ли си е мислел колко е осемдесет и седем делено на шест.

— Е, рисуването не е единственото нещо, което мога да правя — побърза да го осведоми тя. — Сега се уча да шия. Сама си уших това. — Тя гордо приглади карираната си пола.

Той подсвирна.

— Впечатлен съм. Сестра ти ли ти показа как да я направиш?

— Ани? — Лоръл се разсмя и повдигна вежди. — Единствения път, когато се опита да ушие нещо, се убоде и изпоцапа всичко с кръв. Казва, че нямала търпение да шие.

Джо си помисли колко неспокойна изглежда винаги Ани — дори когато седеше, не можеше да остане неподвижна, жестикулираше, непрекъснато кръстосваше крака, тактуваше… А очите й на улична котка…

— Не съм изненадан — усмихна се той. — Но ти… — Той потупа купчината готови менюта. — Трябва да се издадат в книга или да висят на нечия стена. Прекалено добри са за тук.

Лоръл сведе поглед. Дългите й ресници наистина хвърляха сянка върху бузите й — тя имаше най-дългите мигли, които беше виждал. Господи, след няколко години щеше да стане страхотно гадже.

— Благодаря за думите ти, много си мил — отвърна тя официално, сякаш се беше учила на обноски от някоя книга по етикет. Гласът й стихна до шепот. — Но това е само за забавление. Просто си драскам. Когато госпожица Родригес ме хване в час, започва да ми крещи. Мисли, че не слушам. Знаеш ли… — тя отново го погледна с широко отворените си сини очи — мисля по-добре, когато рисувам. Разбираш ли, Джо?

— Да. И аз се чувствам по този начин, когато правя омлет.

— Какво?

— Не просто някакъв си омлет, имай предвид. Говоря за „Омлет а ла Джо“. Ела в кухнята и ще ти покажа. Гладен ли си, дечко?

Лоръл се поколеба.

— Ани каза да не ти се пречкам.

— Виж сега, не говорим за ядене. Но да знаеш как се прави омлет е много важно. Защото какво ще стане, ако попаднеш на пустинен остров?

— Глупчо — изхили се Лоръл.

Джо се направи на сериозен — сви устни и намести очилата си.

— Искаш да кажеш, че никога не си яла яйца от чайка? А знаеш ли, че от едно щраусово яйце може да се приготви омлет за десет души?

Лъчезарната й усмивка го стопли.

В топлата тухлена кухня Джо й показа как да чупи яйца с една ръка, без да изпуска парченца от черупката в купата. Докато Рафи и Холт чистеха раци за супа, Джо стоеше до месарския тезгях и наблюдаваше Лоръл, която сръчно разбиваше яйцата.

Гледаше светналото й лице и почти — почти, но не съвсем, по дяволите — забрави, че кариерата му като собственик на ресторант може скоро да залезе.

През тракането на телта за яйца чу звънеца на служебния вход.

Отиде да отвори и една висока фигура с мокро палто почти го блъсна. Ани. Защо беше излязла толкова рано от работа?

— Джо, няма да повярваш! Невероятно! Уф… Без дъх останах. Вали като из ведро. Тичах шест пресечки без спиране. — Тя разтърси мокрите си коси и опръска лицето му с ледени капчици.

Изчака я да си поеме дъх, макар че сърцето му биеше лудо от нетърпение, белите му дробове поемаха въздух, сякаш самият той беше тичал през шест улици. Добри новини? Сигурно… иначе не би била така щастлива.

Лицето на Ани беше зачервено и потно. Тя разкопча оръфаното си прогизнало палто. Отдолу беше с пола и блуза, с мокасини и три четвърти чорапи, които се бяха смъкнали до глезените. Краката й бяха ожулени от ледения вятър и бръснещия дъжд. Забеляза навитото списание под ръката й и усети как сърцето му подскочи.

Искаше му се да го грабне, но се въздържа.

— Три звезди! — извика най-после тя и го прегърна. Усети лекия мирис на мокра вълна, примесен с аромата на шоколад. — О, Джо, толкова се радвам за тебе! Не е ли чудесно? — Тя се отдръпна и размаха списанието. — Само чуй това: „Щом прекрачите прага, все едно попадате в уютна провинциална гостилница, към което се прибавя обилна и вкусна храна… Стридите «Рокфелер», макар и клише, са перфектно приготвени, печената сьомга и пикантната еленска пържола са достойни примери за национални кухни, издигнати до големи висоти…“

Джо не можеше нито да проговори, нито да помръдне. После с шеметна бързина си представи какво означава това: наема, ведомостта и просрочените сметки за вината. Ще може да плати всичко. А някой ден може би ще има възможност да вземе и още един етаж…

Звук, подобен на лудо биене на камбани, изпълни главата му.

— Джо! — Ани го дърпаше за ръката, за да привлече вниманието му. — Телефонът! Звъни!

Джо се втурна в канцеларията и вдигна слушалката. Вероятно първата резервация след рецензията. Боже мой, новините наистина летят бързо.

— Джоузеф? Ти ли си? — Никой, освен майка му не го наричаше Джоузеф.

Джо се стегна и се сви също като морска анемониа, когато я ръгнеш.

— Скъпи! — Тя продължи забързано, без да го изчака да каже нещо. — Татко ти и аз току-що видяхме. Чудесно е, нали? Прегръдки, целувки и така нататък. Можеш ли да се сетиш кой се обади ей сега… преди минута? Франк Шелбърн. Познаваш Франк, винаги търси вратичка в данъците. Е, когато прочете рецензията, веднага се поинтересува дали ще се съгласиш да продадеш ресторанта. Казах му, че ще говоря с тебе и може би двамата ще успеете да се срещнете. Джоузеф… чуваш ли ме?

— Чувам те, майко. — Но радостта му се беше изпарила. Чувстваше се унищожен, смазан. — Много добре те чувам — повтори вяло той.

— Обещай ми, че поне ще помислиш върху това предложение — каза тя. — Татко ти казва, че все още не е твърде късно да те вкара следващия семестър в Йейл. Ще поговори с…

— Майко, имам работа — прекъсна я Джо по възможния най-любезен начин.

Спомни си грозната сцена след смъртта на Карин, когато им беше казал, че напуска Йейл. Баща му му чете конско, а майка му подсмърчаше: „Как можа, след всичко, което сме направили за тебе?“ Както винаги бяха в центъра на сцената. Всичко, което правеше той, трябваше да се върти около тях. И всичките тези години, през които се беше сдържал, беше задоволявал изискванията им, както онзи път — беше десет — единадесетгодишен — когато майка му го беше накарала да върне колието, което беше решил да подари на Клоета за рождения й ден, малко златно кръстче, за което беше пестил с месеци от джобните си пари, защото според нея било прекалено екстравагантно и само щяло да притесни Клоета. Но този път им се разкрещя, обвини баща си, че иска син, когото да покаже като трофей на приятелите си от Апелативния съд. А после, в бързината да се махне, случайно беше блъснал и счупил любимата статуетка на майка си.

Насили се да говори безизразно, дори учтиво.

— Виж, искаш ли да запазя маса за тебе и татко тази седмица? Ако дойдете тук, може и да се изненадате. Мамка му, може дори да ви хареса.

— Джоузеф, що за думи?! — Можеше да си представи как прехапва начервените си устни, а между идеалните й вежди се появява неодобрителна гънка.

Джо сподави сухия смях, който напираше в гърлото му.

— Ще кажа една молитва за покаяние — каза той. — И „Аве Мария“, за да се разплатя напълно. Това все ще задоволи голямата клечка горе. За всеки случай обаче кажи някоя добра дума за мене следващия път, когато говориш с него по телефона.

— Джоузеф! Ако можеше да те чуе баща ти! Знаеш, че твоята непочтителност го наранява. И няма никаква полза да се преструваш, че не полагаш всички усилия, за да го ядосваш. — Усещаше сълзите в гласа й: напираха, бяха готови да рукнат. — Би трябвало да се съобразяваш с болното сърце на баща си. Е, сигурно си прекалено зает с начинанието си, за да обръщаш на него или на мене дори и най-малкото внимание. Знаеш ли, понякога си голям егоист.

— Зная — отвърна тихо той. — Майко, наистина трябва да свършваме. Дочуване.

Бавно и внимателно затвори телефона. Стоеше в малката си претъпкана канцелария и се взираше през миниатюрния сутеренен прозорец с железни решетки. Някаква жена с високи токчета пристъпваше несигурно по тротоара.

Странно. Спомни си за Карин и се почуди какво ли щеше да стане, ако Карин не беше умряла, ако беше родила бебето. Той — ако беше момче — сега щеше да е почти на пет години, достатъчно голям, за да разбира. Може би достатъчно голям, за да открие, че майките и бащите понякога могат да бъдат истински говеда. Господи, каква ужасна мисъл!

Изведнъж усети някакво докосване и стреснат, почти подскочи. Беше Лоръл. Беше го хванала за ръката и се взираше в него, сякаш знаеше точно как се чувства. Но как можеше да знае? Прозрачен ли беше?

Джо беше трогнат… и леко паникьосан. Изпитваше силно желание да се махне, да избяга бързо и надалече от тези доверчиви сини очи и от тънките деликатни пръсти, обвити около неговите. Чуваше звънтенето на силния глас на Ани в кухнята — тя поздравяваше Рафи и Холт, и му се искаше да се потопи в освежителното присъствие на Ани като под студен душ.

Беше поканил Лоръл в живота си. Беше я убедил да му се довери. Но сега го беше страх. Нямаше ли накрая да я разочарова? Може би не днес или утре, но… някой ден? Ще разбере ли това, което Карин беше разбрала — че на Джо Доуърти не може да се разчита?