Айлин Гоудж
Сестра ми (5)

Четвърта глава

Доли тресна слушалката на телефона.

Беше толкова ядосана, че чак фучеше. Цели четири дни! Тези кълвачи на митницата на летище „Кенеди“ разучаваха пратката толкова дълго, колкото е било необходимо на Мойсей да освободи израилтяните. Инспекторите, с които беше говорила, или не знаеха защо е задържана, или ги мързеше да проверят, или ги мътните да ги вземат!

Отново вдигна слушалката и започна да избира. Щеше да им се обади пак и да им прочете закона за нарушение на обществения ред. Този път нямаше да си губи времето с момчетата от митницата, а щеше да се обърне направо към Макинтайър, специалиста по вноса. Трябваше да уреди тези неща. Какво, по дяволите, трябваше да прави тя според него със страшно нетрайни шоколадови бонбони на стойност две хиляди долара, които посивяваха и омекваха в някакъв си митнически склад? А Денят на благодарността беше само след две седмици.

Внезапно си промени решението, пое си дълбоко дъх и затвори телефона.

„Не точно това те гризе, нали? Просто го използваш за отдушник…“

Спомни си телефонното обаждане на Лед Оливър преди няколко седмици — скъпият, умен Нед, беше толкова объркан. Беше й казал, че дъщерите на Ив са избягали от къщи — и остра болка проряза вътрешностите на Доли. Нед, нейният стар приятел, а също и на Ив, който през годините тайно беше осведомявал Доли за Ани и Лоръл, беше изпращал снимки и беше успявал да пробута като свои малките подаръци и дребните парични суми, които Доли им беше давала. Ако имаше възможност, щеше да им дава още повече, но това би възбудило подозрения у Ив.

Горките момичета! Сигурно вината беше у Вал. Беше му се обадила веднага след разговора с Нед. Преглътна неприязънта си и го помоли да й каже всичко, а то не беше много. Оттогава насам не можеше да се отърси от чувството, че той крие нещо от нея. Може би не знаеше къде са отишли момичетата, но тя беше готова да заложи и последния си долар, че има много добра представа защо са избягали посред нощ.

Но защо обвиняваше Вал? Ако задълбаеше по въпроса, не беше ли тя виновната? Ако не беше забила нож в гърба на Ив, вероятно нещата нямаше да се развият така.

Започна да изпитва познатото чувство на пробиващ свредел и бързо се окопити. Каква полза отново и отново да се самонаказва? Щеше да е по-добре, ако можеше да направи нещо…

Трябваше да намери по някакъв начин племенниците си.

Помисли си за частния детектив в Лос Анжелос, когото беше наела. Де да можеше да направи нещо друго, освен да стои тук и да чака О’Брайън да й се обади с някакви новини.

Изгаряща от нетърпение, Доли грабна телефона и набра номера.

— О’Брайън — отговори той. Гладкият му приятен глас я караше да си представя по-скоро застрахователен агент или млад банков чиновник, не достатъчно закоравял, за да бъде частен детектив. Тя обаче знаеше, че десет години е работил в полицейското управление в Лос Анжелос.

— На телефона е Доли Дрейк — каза му тя. — Открихте ли нещо за племенничките ми? — Беше останала без дъх, сякаш беше говорила по телефона с часове, а не беше задала само един обикновен въпрос. При предишните й обаждания той просто й беше казвал да бъде търпелива и че ще се свърже с нея веднага щом научи нещо. Защо днес да бъде различно?

Но в този миг, Господи, той казваше нещо, което пося някаква надежда в нея.

— Странно, че точно сега се обаждате, аз тъкмо се опитвах да се свържа, но телефонът ви даваше заето. Вижте, не се радвайте прекалено много, но мисля, че зная къде са… поне най-общия район. Говорих с един от шофьорите в „Грейхаунд“, който разпозна снимките. — Детективът спря и тя чу как разлиства някакви листове. — Той твърди, че са се отправили за Ню Йорк. Но…

Ню Йорк? Тук? Сърцето на Доли подскочи.

— … шансовете да се открият двама души, които бягат, в този голям град… трябва да ви кажа, че са един на милион. Децата просто потъват вдън земя. Повярвайте ми, зная го от опит.

— Означава ли това, че се отказвате? — Беше като обезумяла, сърцето й туптеше като хваната в капан птичка.

— Вижте, парите са си ваши. Но ако питате за моето мнение, по-добре се откажете. Рано или късно те ще се отчаят и ще се обадят у дома.

„Никакъв шанс — помисли си Доли. — И какъв дом?“ Той не познаваше Вал Карера.

— Не — каза тя на О’Брайън, — продължавайте да търсите. — После добави на себе си: „Дяволите да ги вземат разходите!“ Трябваше да продължи да се надява. Обаче когато затвори, изведнъж помръкна.

Не можеше да разчита на О’Брайън. Щеше да зависи от нея. Трябваше да измисли нещо. По един или друг начин, самата тя трябваше да ги открие…

„Заемай се с работа — каза си тя, — действай и може би ще ти дойде някаква идея.“

Доли се измъкна иззад бюрото в малката канцелария над магазина си и отиде до хладилника, в който се намираше излишъкът от стоки. През чистите стъкла виждаше кутиите, подредени по телените рафтове. Четиринадесет градуса, не достатъчно, за да има кондензация, но точната температура да запази ценните й шоколади от стопяване или от посивяване. Хубавите шоколади, беше се научила тя, бяха като крехки цветя, орхидеи или гардении, трябваше да се глезят и да се грижат за тях. Какво значение имаха нейните предпазни мерки, когато стоката й за следващите две седмици се разваляше в някакъв склад на летището, където вероятно беше или прекалено топло, или прекалено студено?

Прегледа списъка с поръчките, залепен пред шкафа. По дяволите, Bouchons почти привършваха — а тези черни шоколадови бонбони със сметана, масло и аромат на коняк бяха любимите на госпожа Ван Дайн. Всеки четвъртък, в дъжд или слънце, винаги усмихнатият шофьор-филипинец идваше с огромния стар „Пакард“ и вземаше един фунт. Беше чувала, че старата дама живее единствено на бонбони от „Жиро“ и шампанско. Какво щеше да каже на този чудесен раболепен шофьор утре? Щеше ли да вземе вместо тях от онези със сметана и бърбън?

И Petits Coeurs, с формата на сърце от горчив шоколад, пълни с кокос и creme fraiche — най-добре продаващите се бонбони и при това не само за Деня на влюбените. Трябваше да достави осем дузини за сватбено тържество в Карлайл идната събота, а точно сега нямаше дори и една пълна кутия.

Имаше недостиг от всичко — пралината Gianduja, Noix Caraque и онези прекрасни малки бонбони Escargot Noir с формата на охлюв и пълни с кафеен крем. А утрешната среща? Беше отнело почти година, за да я уреди. Как, за бога, щеше да омайва клиента на храни от „Плаза“, след като нямаше дори и един от трюфелите Framboise със знака на Жиро?

Заболя я глава, сякаш някакъв невидим палец я притискаше точно над носната кост. После си спомни нещо друго, нещо хубаво: Анри пристигаше днес. Самолетът му трябваше да се приземи на летище „Кенеди“ около пет часа. Трябваше да го помоли да вземе допълнителен куфар, пълен с шоколади, докато все още можеше. В неговия магазин в Париж оригиналните Le Maison de Girod — накратко „Жиро“ — се приготвяха пресни всеки ден.

После й дойде наум друга идея — защо с един изстрел да не убие два заека? Можеше лично да се опита да придума Макинтайър да освободи пратката й, а после да посрещне самолета на Анри.

О, щеше да е прекрасно да го види, да бъде отново заедно с него. И може би Анри щеше да измисли някаква идея как да намерят Ани и Лоръл.

Настроението й се подобри и главоболието като че ли изчезна. Дали Анри щеше да бъде изненадан и доволен? Обикновено тя го чакаше в апартамента си, с изстудено шампанско и само черна коприна върху себе си. Е, с шампанското щеше да се справи, щеше да каже на Фелипе да вземе една бутилка „Кристал“. Но черната нощница? За момента щеше да му се наложи да се задоволи с черните копринени бикини и сутиен, които носеше под роклята си.

Доли видя отражението си в стъклената врата на хладилника. Черното беше прекрасно за бельо, но не искаше да умре в него. „Искам да бъда погребана в тъмночервено — мислеше си тя — или оранжево, или зелено… каквото и да е, но не черно.“ Роклята й от „Блуми“ беше в доматеночервено с платка на точки отпред, която за по-шикозен вечерен вид можеше да се сваля и да открива по-голяма част от бюста й. На ушите си носеше обици с рубини и диаманти, които Дейл й беше подарил за тяхната пета, и последна, годишнина. Около китките си имаше една широка кована златна гривна и две по-малки. Дългите й нокти бяха лакирани в предизвикателно яркочервен цвят.

Доли вярваше в ярките цветове по същия начин, по който някои хора вярват в талисмани и амулети. Някъде беше чела, че в психиатричните клиники боядисват стените в нежно светлосиньо и се предполага, че това спира депресираните хора да скачат през прозорците. Доли обаче се измъкваше от депресиите с ярки цветове, които направо се натрапваха — кървавочервено и жълто, оранжево, розово, тъмнолилаво. Обожаваше всичко, което блестеше и трептеше — кристални копчета, блестящи лачени обувки, огромни бижута. Дейл веднъж се беше пошегувал, че гардеробът й прилича на тюрбана на Кармен Миранда. А според Доли светът беше достатъчно сив, за да се добавя още към мъката му.

Доли оправи перлените гребени във вдигнатата си коса с цвят на мед — два пъти седмично Майкъл се грижеше за сивите кичури, които бяха започнали да се появяват напоследък, и отново сложи яркочервено червило на устните си. О, тя знаеше какво клюкарят за нея вдовиците в сградата на Парк Авеню, а също и техните още по-благочестиви икономи и домакини. „Шумна, вулгарна, евтина — почти можеше да ги чуе как шепнат. — Покойният й съпруг бил някакъв налудничав петролен магнат. Тя била сервитьорка, когато се оженил за нея. Похарчил цяло състояние, за да й угоди… и пак никаква полза. Изглежда все така евтина.“ Е, и какво я интересуваше? Тези древни сноби с мрачните си дрехи и изящни перли — какво повече можеха да й предложат от това, което изживяваше с Анри?

Анри.

Доли усети, че й става горещо. Само мисълта за него я караше да се чувства все едно от студа навън е влязла вътре и се е протегнала пред пламтяща камина. Като започнеше от пръстите на краката й, през цялото й тяло преминаваше ярък пламък, галещ и секси. Толкова време беше минало, почти три месеца. О, не можеше да чака повече.

В същото време обаче беше неспокойна. Тази вечер трябваше да му даде отговор. Беше му обещала, че ще го направи.

„А ако кажа да? Ако се съглася да се преместя в Париж?“ Доли си представи двамата заедно, нощите в прегръдките на Анри, разходките през уикендите из галериите на левия бряг или отиването на пикник в Шавил. Елегантен апартамент близо до Трокадеро и пресни кроасани всяка сутрин.

Но дяволите да го вземат, Анри все още беше женен. „Можеш да погледнеш магарето от десет различни ъгъла, но то никога няма да стане кон“ — обичаше да казва Мама Джо. Е, да, без значение как го наричаше, тя винаги щеше да си остане това, което беше сега — любовницата на Анри.

Какво щеше да стане с „Жиро“? Глория вероятно щеше да продължи да движи нещата тук, но не там беше въпросът.

Тя обичаше самостоятелния си бизнес, знанието всеки път, когато отключваше желязната решетка на „Мадисън“ 870, че магазинът е неин, че никой не може да я уволни или всичко просто да изчезне като още едни безнадеждни пробни снимки. Дейл не би я разбрал. „Защо, скъпа — сякаш го чу да казва, — можеш да притежаваш всичко, което сърце ти пожелае, защо трябва да стоиш зад тезгяха, след като можеш да наемеш някой друг да прави това?“ Но Доли знаеше, че поне доброто й настроение, ако не прехраната й, се дължеше по някакъв начин на този магазин.

Нуждаеше се от „Жиро“, от раздумката с клиентите, с момчетата от куриерските служби и пощенския раздавач, от сметките и поръчките, удоволствието от продажбата, забавлението да подрежда витрините. И, разбира се, божествените шоколади.

Спомни си за времето, когато за първи път реши да отвори магазин за шоколади. Един дъждовен пролетен ден, няколко месеца след смъртта на Дейл, когато мисълта да прекара остатъка от живота си сама едва не я повали на легло, тя изведнъж, без да се замисля, грабна туристическия си справочник и смачкания френски разговорник и избяга… в Париж.

Докато надничаше из елегантните магазини, попадна на La Maison de Girod. Беше спряла пред някакъв антикварен магазин и се наслаждаваше на едно купидонче — градински орнамент, когато забеляза на отсрещния тротоар млада майка с момченцето й, което се влачеше след нея, да излиза от старомоден наглед магазин с витрини в рамки от блестящо тъмно дърво. Момченцето стискаше нещо в свободната си ръка, пълните му бузки бяха изцапани с шоколад, а на лицето му беше изписан екстаз.

Заинтригувана, Доли прекоси улицата и влезе вътре. Над вратата звънна месингова камбанка.

След около час — след като беше успяла да измоли да й позволят да разгледа кухнята, където се правеха бонбоните, беше вдишвала аромати, които почти замаяха главата й от удоволствие, и беше опитала неща, които бяха прекалено вкусни, за да бъдат създадени на този свят, тя научи, че мосю Батист с удоволствие би отворил представителство на „Жиро“ в Ню Йорк. Изведнъж Доли разбра точно с какво иска да се занимава, когато се завърне у дома.

Сега, пет години по-късно, нейният дом по скоро беше малкият й магазин на Мадисън Авеню, а не мрачният апартамент на Парк Авеню. Можеше ли просто да го зареже и да му обърне гръб? Обичаше ли Анри достатъчно, за да се откаже от онова, което беше изградила с толкова усилия?

„Престани да се измъчваш… можеш да решиш, когато се срещнете.“

Нетърпелива да отиде на летището, Доли набра номера на апартамента си. Луела се обади и тя извика шофьора Фелипе и му нареди да пристигне в „Жиро“, колкото се може по-бързо, с бутилка изстудено шампанско.

Сега трябваше да измисли някакъв приятен начин да накара специалиста по вноса Джулио Макинтайър да се отпусне — не можеше да е направо подкуп, но все пак някакъв стимул. Трябваше да освободи пратката й.

Доли се вмъкна в склада с размер на килер, долепен до канцеларията. Реши, че ще занесе на Макинтайър шоколадови бонбони. Какво друго можеше да предложи, което да не бъде очевиден подкуп? Но първо и трябваше кутия… нещо наистина специално. Погледът й обходи купищата картонени листове, които тепърва щяха да бъдат сгъвани на кутии, украсени със златната релефна щампа на „Жиро“, наредени в кашони на пода. По рафтовете бяха специалните опаковки, онези, които самата тя събираше: едновремешни кутии за бисквити в стил Арт Деко, весело изрисувани мексикански кутии, кошнички, обсипани с раковини, подплатена със сатен касичка за бижута. Глория наричаше тази стая „гнездото на свраката“. Наистина то така и беше започнало — един ден погледът на Доли се спря на нещо, докато се мотаеше из битпазара на Двадесет и шеста улица — ярка индийска кутия, обвита с плат и цялата в малки кръгли огледала. Следвайки прищявката си, тя я поръби със златисто фолио и я напълни с шоколадови бонбони, после й сложи етикет с безбожна цена и я постави на видно място. След един час беше продадена.

Докато ровеше из съкровищата си, Доли се чудеше какво би могло да впечатли виделия всичко митничар.

После го забеляза. Идеално — кутия за сладки във формата на ябълка. Щеше да я напълни с карамелови бонбони „Рум“ и трюфели с шампанско… и щеше да изиграе ролята на Ева пред Адам — Макинтайър. Сценарият беше проработил в Библията. Защо не и сега?

С кутията под мишница Доли заслиза по най-тесните стълби в света — „Сигурно са ги правили за джуджета“ — помисли си тя, докато се навеждаше, за да не си удари главата. Но определено не за четиринадесети размер върху тринадесетсантиметрови токчета.

Глория беше долу и наведена над тезгяха, сгъваше кутии. Тя се изправи и погледна Доли. Огромните й месингови обици се клатеха и люлееха като камбани.

— Успя ли да изриташ някой задник в митницата?

— Нещо повече. — Доли вдигна кутията във формата на ябълка и се ухили дяволито. — Лично ще атакувам. Смърт от шоколад.

— Амин — разсмя се Глория.

Доли никога не беше срещала човек като Глория. В Клемскот негрите се наричаха цветнокожи и човек не можеше да ги види другаде, освен да чистят къщите по Шейди Хил Авеню или да работят в автомивката на Мейн. Глория обаче не свеждаше поглед, когато я заговореха, нито виждаше основателна причина да изправя косата си, която обкръжаваше главата й като огромен облак. Гардеробът й също отразяваше смелия й стил — единия ден рокля, направена от съшити шалове, на другия — мъжки пуловер с деколте по врата, минипола и клин. Днес беше облечена с мъхест розов пуловер с деколте лодка, черни тореадорски панталони и ниски балетни обувки. Тя допълваше екзотиката на „Жиро“. Но щеше да бъде истинско щастие, ако не я търсеха толкова често в магазина. Тя имаше толкова много гаджета, колкото Заза Габор съпрузи.

Доли тъкмо беше напълнила кутията, когато забеляза Фелипе да спира неправилно на отсрещната автобусна спирка. Грабна пазарската си чанта, наметна си сакото с шала, напъхан в джоба — Анри й го беше подарил последния път, копринено копие на цветния витраж в Сен Шанел, и се втурна през улицата почти без да се оглежда, за да стигне до Фелипе. Едно такси, което като че ли изскочи отникъде, едва не я блъсна.

— Ако не се оглеждате, някой ден ще ви ударят! — смъмри я шофьорът-гватемалец, докато тя се мушваше на задната седалка. Доли видя широкото му лице със странно сплескан нос да й се мръщи загрижено в огледалото за обратно виждане.

Сви рамене. Анри също непрекъснато й натякваше за безразсъдното й и неправилно пресичане, но в този град как иначе да се придвижваш?

Линкълнът напредваше бавно по магистралата Лонг Айлънд, най-големият паркинг в света. Започна да вали — порой от големи капки, сякаш замерваха колата с яйца. Доли въздъхна, събу си обувките и подви крака под себе си. Предстоеше дълго пътуване.

Мислите й се върнаха към Ани и Лоръл… някъде в неизвестното. Имаха ли пари? Място за спане? Достатъчно храна?

От години мечтаеше да стане част от живота им. Но се беше задоволявала с остатъци — неясни снимки, направени от Нед Оливър и добронамерените му, но разпилени спомени.

Боже мой, какво ли им е било през всичките тези години? С Ив, която пиеше все повече и повече без мярка, после идваха изтрезвителните периоди, когато понякога отсъстваше с месеци от къщи. Никакви приходи, непрекъснати икономии, докато накрая не беше останало почти нищо.

Толкова й се бе искало да помогне на сестра си. Не беше минал и един ден, през който да не беше съжалявала за изпращането на онова проклето писмо. Но при всяко нейно обаждане някаква испанка, прислужница в дома на Ив, вдигаше телефона и казваше: „Г’спожа Диърфийлд не вкъщи“. Ив никога не беше отговорила на обажданията й. Същото беше и в Брайъруд, нарежданията на Ив бяха изрични — никакви посетители.

Веднъж Доли все пак успя да се промъкне покрай рецепцията и да влезе в старта на Ив. Ив седеше на ръба на леглото, пушеше и се взираше през прозореца. Когато видя гърба й в обикновения халат, на Доли й се прииска да заплаче — беше толкова слаба, всяко кокалче на гръбнака, всяко ребро се очертаваше ясно. И косата й, някога блестяща като златен медальон, сега беше изтощена, провиснала и жълта, с цвят на слама.

Доли най-много се смая от това колко бързо беше рухнала сестра й. Бяха изминали едва няколко месеца от категоричния й отказ да каже дори и едно-единствено име на Маккарти. Холивуд все още обсъждаше заместването от Преминджър на Ив с Грейс Кели. Сид беше много далече от уреждането на Доли, както се оказа по-късно, но това сега изглеждаше като древна история. В момента искаше да накара Ив да разбере колко много съжалява. Каквото и да й беше направила Ив, колкото и празноглава и егоистична да беше, не заслужаваше това.

После Ив се обърна и я видя. Сините й очи, в първия миг мътни и унили като индиго, изведнъж заблестяха. Тя се усмихна, но това беше ужасна усмивка, която накара Доли да потрепери. Цигареният дим се издигаше и обвиваше главата й.

— Значи ме откри — констатира безизразно тя. — Ами, вече ме видя. Сега можеш да си вървиш. Работното време на зоологическата градина свърши. — Ив изгаси цигарата си в пепелника до леглото.

— Съжалявам — каза Доли. Думите й бяха несвързани, като камъчета, хвърлени в огромен океан. Но какво друго можеше да каже? Какво друго имаше значение? — О, скъпа, мислиш ли, че някога ще можеш да ми простиш? Никога не съм мислила…

Ив я погледна с проницателните си очи и Доли изстина.

— Това ли искаш да чуеш? — отвърна със същия безизразен глас тя. — Ще си отидеш ли после? Добре тогава, прощавам ти.

Нещо в Доли се прекърши и тя се разплака. После осъзна, че няма кърпичка, нито дори салфетка. Ив също не й предложи. Носът на Доли потече и тя го избърса с ръкава на сакото си.

— Как разбра, че аз съм го направила? — успя да изграчи Доли.

— Искаш да кажеш, че не знаеш? За Сид? — Ив се изсмя рязко. — Господи, това е забавно… наистина забавно. Обзалагам се, че ти е обещал живот в рая, ако ми забиеш ножа. А в същото време ти си била прецаканата. Всъщност и двете. За един-два мига той почти успя да ме убеди, че идеята е била твоя, че е надминал себе си, за да те откаже от нея. Големият герой. Непрестанна вярност, независимо от това колко лошо се държах с него. Залез, нашата героиня в немилост се разтапя нежно в неговите прегръдки и му обещава да стане добра съпруга. Само че не знаеше, че току-що се бях омъжила за Вал. Мислеше си, че все още има шанс и че когато всички в града ме отритнат, когато стана миличка и скромна, той ще ме вдигне и ще съживи по някакъв начин кариерата ми. Какъв майтап, а?

Доли имаше чувството, че я удрят с юмруци в корема.

После сякаш тънката нишка, която държеше сестра й изправена, се скъса рязко, Ив се прегърби, ръцете й се отпуснаха вяло край тялото.

— Искаш ли да чуеш най-интересната част? — Гласът й стържеше. — Бременна съм. Цялата тази история, че Вал умирал от нетърпение да се ожени за мене, беше пълна лъжа. Вегас беше моя идея. В сърцето си май оставам старомодно момиче. — С крива усмивка Ив се обърна към нея, така че Доли да може да види издутия й корем под хлабаво завързания й халат. После усмивката изчезна и с писклив шепот Ив я помоли:

— А сега би ли си отишла? Искам да остана сама.

Дванадесет години. Толкова бяха нужни на Ив да умре, но през цялото време точно това правеше. Умираше.

Докато гледаше през прозореца на колата си дъждовната сивота на магистралата и си спомняше тази сцена, Доли си помисли: „Тя беше убита с моя помощ. Аз го сторих, а не алкохолът и хапчетата. Те само я довършиха.“

А сега, заради постъпката на Доли, момичетата на Ив бяха някъде там, в неизвестното, може би под поройния дъжд, вероятно уплашени до смърт…

Доли закри лицето си с ръце и се разплака. Нищо добро не заслужаваше. Не заслужаваше Анри… нито онзи прекрасен мъж с огромно сърце, за когото се беше омъжила — Дейл, който беше попаднал на нея, докато сервираше в „Сиро“, беше я обсипал с любов и всякакви абсурдни луксове и беше умрял, оставяйки я добре осигурена.

Изведнъж у нея се обади здравият разум. Тя осъзна, че сълзите й, също като пълненето на каца без дъно, са абсолютно безсмислени. Ни най-малко нямаше да помогнат нито на нея, нито на племенниците й. Не, трябваше да измисли нещо, нещо, което Вал и О’Брайън бяха пропуснали, някаква следа, някаква нишка, която да я заведе при момичетата…

Затвори очи и напрегна ума си. Можеше ли Ани да има в Ню Йорк някакъв приятел, при когото да е отишла? Доли вече се беше обадила на всички, за които знаеше, че познават Ив… но повечето от тях казаха, че не били виждали Ив от години, и бяха крайно изненадани, че чуват Доли. Учителите в училището на Ани също не можаха да й помогнат. Някаква стара кисела дама я отряза с думите, че всичко, което знаела, вече го била казала на полицията.

Доли си позволи да помечтае, че се е събрала с племенничките си. Щяха да живеят с нея, разбира се. Ами ако бяха при някой друг, някой приятел? Или ако Ив им беше разказала за предателската й постъпка и момичетата я обвиняваха, дори я мразеха? Е, щеше да намери начини да го компенсира. Първоначално кратки посещения, докато се опознаят, после може би да отидат на хубаво дълго пътешествие заедно. Париж. Да отседнат в Ланкастър. Щеше да им хареса градинката, облицованите с дърво стени, меките кроасани на закуска. Представи си трите под огромния стъклен свод на галериите Лафайет, как пробват обувки и шикозни дрехи, как избират изящни копринени шалове.

Настроението й се повиши. Бог знае, че не можеше да замести Ив… но можеше да бъде нещо като майка на тези момичета, нали така? Копнееше за собствени деца, но след цяла година опити изследванията бяха показали, че броят на сперматозоидите на Дейл е невероятно нисък, с пенис на бик и топки на скопен кон — обичаше да се шегува той, макар че много страдаше от това). Никакви бебета…

Но нямаше ли това да бъде също толкова добре? Ако можеше да бъде майка на племенничките си, нямаше ли поне малко да компенсира стореното срещу Ив?

Пътното движение беше намаляло и зелените знаци за летището „Кенеди“ вече се виждаха през дъжда. След няколко минути спряха пред бетонната сграда във форма на куб на „Товарни превози“ и Доли се втурна през локвите с чанта под мишница.

Вътре изглеждаше още по-ужасно, отколкото отвън: жълти стени, протрит линолеум, мебелировка като в евтин мотел. На рецепцията попита за господин Макинтайър и отегчената невзрачна жена посочи към дъното на коридора, без дори да попита дали има уговорена среща.

Намери кабинета лесно — на вратата имаше пластмасова табелка с името на Макинтайър. Беше отворено и той беше на бюрото си, ровеше се из някакъв огромен куп листа. Мъж на средна възраст, с жълтеникава кожа: със следи от шарка, кафяви, леко дръпнати очи и рижа прошарена коса с цвят на ръждясало желязо.

Доли го изчака да запише нещо и щом той остави писалката си, тихо почука на отворената врата.

Той вдигна поглед, без да помръдне главата си. Когато видя привлекателна непозната жена, седна изправено и я огледа. „Одобрително“ — помисли си тя.

Въпреки че многократно бяха говорили по телефона, никога не се бяха срещали лично.

— Доли Дрейк — представи се тя и при неволното му потрепване се ухили. — Предполагам, че знаете защо съм тук. Вашите момчета задържат нещо, което ми принадлежи, и аз се надявам, че вие можете да ми помогнете.

Тя попита, като се опитваше да не преиграва с потрепването на миглите си, дали би имал нещо против да отдели една минута от заетото си разписание, за да прегледат нещата заедно. Когато той се изправи с готов да й помогне вид, тя забеляза щедрото коремче, надвиснало над колана му. „Мъж със здрав апетит. Това е добре.“

Докато Макинтайър прекосяваше коридора, за да търси документите, тя измъкна кутията във форма на ябълка от чантата си и я сложи на бюрото му.

След няколко минути, които й се сториха цял час, той се върна с някакви листа. Изглеждаше уморен, сякаш не носеше добри новини.

Тя сложи най-зашеметяващата си усмивка и каза провлечено:

— Донесох ви нещо. — И посочи кутията. — Хитро е, нали? Почакайте само да видите какво има вътре.

Усмивката на Макинтайър изчезна.

— Хайде сега. Знаете, че не мога да го взема. Не искате да ми донесете неприятности, нали?

Изведнъж й стана горещо, засрами се, сякаш беше хваната от любимата си учителка да преписва на контролното. Така обаче нямаше да си помогне. „Покажи му репертоара си — нареди си тя. — Нали си актриса.“ Тя се насили да се усмихне ослепително и възкликна:

— О, господин Макинтайър, как можете да си помислите подобно нещо!

— Защото, Доли… — той повдигна документите, — се страхувам, че сте се разкарали напразно. Пратката ви ще бъде освободена след като дойдат лабораторните резултати.

— Лабораторни резултати?

— Стандартна процедура. Правим случайни проверки, за да се уверим, че алкохолът не надхвърля 0,005 процента в бонбон. Ако е повече от това, значи нарушавате разпоредбите.

Доли усети как от притеснение вратът й се схваща. Мътните да го вземат, какво си мислеше той за нея, че е някоя малоумна, която не знае нищо? Тя познаваше закона, също и Анри. Та в бонбоните на „Жиро“ нямаше алкохол дори и едно коте да се опие!

Ами сега? Единствено гуменият печат на Макинтайър можеше да освободи пратката й. И това трябваше да стане в момента… а не след седмица.

Внезапно й хрумна една идея. Защо да чакат лабораторните резултати? Защо веднага да не направят теста?

— Джулио, ще ви помоля да направите на себе си и на мене една напълно легална услуга. Опитайте един. — Тя посочи кутията на бюрото. — Хайде, един-единствен, просто да му видите вкуса. Никой в историята на Съединените щати не е загубил работата си, защото е изял един шоколадов бонбон.

— Ама, Доли, работата ми е много сериозна.

— Аз също съм напълно сериозна. Искам честното ви мнение. Разработили сме нов аромат. — Тя вдигна капака на кутията и внимателно извади един от тъмните карамелови бонбони. — Опитайте го и ми кажете какво мислите.

И когато той отвори уста да протестира, тя бързо пъхна вътре бонбона.

Той се намръщи раздразнен. Все пак го дъвчеше, а не го глътна цял, нито пък го изплю в пепелника. Тя беше на тръни, сякаш наблюдаваше изражението на продуцента по време на прослушване. Той обаче продължаваше да дъвче, очите му се притвориха, лицето му се смекчи в доволство. Преживяше като крава. И, слава тебе господи, усмихваше се.

Макинтайър преглътна и посегна за още един.

— В тези няма алкохол — каза усмихнат той. — Но по дяволите, те трябва да бъдат забранени.

Главата на Доли се замая от триумф.

Пет минути по-късно, стиснала подпечатан както му е редът формуляр КФ 7501, тя се върна в колата и Фелипе подкара към „Еър Франс“, за да приберат пратката.

Следваше Анри.

При спомена за племенничките й предчувствието за нещо приятно се изпари бързо. На срещата с Макинтайър се беше чувствала толкова силна и умна. По един или друг начин тя винаги успяваше. Но щеше да й е нужно много повече от дребен служител, за да открие Ани и Лоръл.

Трябваше да стане някакво чудо.

 

 

— Доли? — повика я тихо Анри в тъмнината.

Доли вдигна погледа си от телевизора, в който се взираше, без наистина да го гледа. Даваха една от старите мелодрами на Лана Търнър, които те карат да се чудиш винаги ли са били толкова лоши, или просто си в лошо настроение.

Анри стоеше на вратата. Гъстата му коса с цвят на олово беше разрошена от съня. Халатът му беше подарък от нея — тъмночервен сатен с лъскави ревери и колан с пискюли, твърде луксозен за Анри, който харесваше по-простите неща. Все пак го носеше, за да й достави удоволствие. В апартамента й имаше негова самобръсначка, четка за зъби и няколко ризи. Когато беше на около пет хиляди километра, както всъщност през по-голямата част от времето, Доли го носеше, за да й напомня за него с лекия си парлив дъх на цигарите „Голоаз“, които Анри пушеше преди сън.

— Не можах да заспя — каза Доли. Тревожеше се за Ани и Лоръл.

Сега обаче трябваше да помисли какво да прави с Анри.

По пътя от летището Анри й беше казал делово, че е попаднал на най-очарователния апартамент с изглед към парк, близо до Place des Ternes, на един хвърлей от „Жиро“, който бил идеален за нея, а и цената била съвсем приемлива. Дори бил оставил предплата, за да му го запазят за една седмица. Разбира се, тя не била задължена да го взема. Но си мислел, че ако отиде и го види…

„Какво да му отговоря?“ Мисълта да живее с Анри, а не просто тук и там, между презокеанските ангажименти, се мержелееше в главата й като зелен оазис в пустиня.

Но истината беше, че нещата се бяха променили, откакто му беше обещала да си помисли за преместване в Париж. Как можеше да тръгне сега? Не можеше. Не и докато не откриеше Ани и Лоръл. А дори и тогава, откровено да си го признаем, щяха да съществуват жената и децата на Анри.

Откъдето и да го погледнеше, все зле.

Анри седна до нея на мекия диван и я прегърна. Целуна рамото й, краищата на мустаците му я погъделичкаха приятно. О, колко хубаво беше! След Дейл тя си мислеше, че никога няма да познае отново приятния гъдел в стомаха, който изпитва жената, когато я целуне някой мъж.

— Защо си станал? — попита го тя.

— Сънувах те — промърмори той като леко хапеше ухото й. — Беше прекрасен сън. После се събудих и теб те нямаше. Толкова ли скоро ти омръзнах?

Доли се усмихна, спомняйки си за първия път преди две години в Париж. Когато се беше върнала в Ню Йорк, тя беше отишла в отдела за бельо в „Бергдорфс“ и беше стреснала възрастната продавачка с искането си:

„Покажете ми всичко, което е безсрамно“. Беше си купила бельо за близо хиляда долара, включително и облекло за проститутки по последна мода — пищна сатенена нощница, снежнобяла, с подходящи чехли, поръбени с пух от марабу, които носеше само за Анри, а това се случваше доста рядко.

Доли се огледа. Ако се преместеше в Париж, жилището нямаше да й липсва с огромните си стаи с размерите на пързалки. Парк Авеню беше идея на Дейл, тя щеше да е по-доволна в една от уютните еднотипни къщи в Уест Вилидж. Но след като реши да купи „Матсън Шипинг“ (има повече пари в корабоплаването, отколкото в сондирането, Доли) и да се премести в Ню Йорк, където беше централата на „Матсън“, трябваше да бъде или панорамен апартамент на последния етаж, или нищо. Тя си спомни колко мрачен и задушен й изглеждаше в началото с ореховата си ламперия, пожълтелите тапети и под, който не беше полиран поне от Втората световна война. Предишните собственици явно бяха били богати… но богатството не е всичко, тя знаеше това. Какъв е смисълът да имаш пари, ако не ги харчиш?

Идеята да наеме Алдо, декоратор с лице на сатир, беше на Дейл. Той беше избелил ужасната ламперия до цвят на плавей и беше покрил стените с релефен бежов лен. Сивкави килими на пръски покриваха всеки сантиметър от паркета от стена до стена, модерни конусовидни лампи замениха старите претрупани полилеи.

Погледът й падна върху абстрактната скулптура върху шкафа със стерео уредбата, за която Дейл беше платил цяло състояние и която според Доли изглеждаше точно като прегъната закачалка, забита в циментен постамент.

— Нощна полюция на декоратор-вълшебник — шеговито беше нарекъл Дейл апартамента, когато най-после беше завършен. Той толкова много се гордееше с него. За Дейл това беше възможност да покаже на бизнес партньорите си и на адвокатите от кантората „Кадуоладер, Уикаршъм и Тафт“, че въпреки осмокласното си образование и тютюна за дъвчене „Ред Ман“ той е човек, който различава стойностното изкуство от извита закачалка от пръв поглед.

В някои отношения Анри доста приличаше на Дейл. Притежаваше същата неутолима енергия. Анри не можеше да стои без работа, когато можеше да прави нещо, никога не се задоволяваше с второто място.

Тя си спомни първия път, когато го беше видяла, в мазето — кухня на сладкарския магазин, наведен над димящия бакърен котел с дървена лъжица, допряна до устните. Доли, обкръжена за първи път в живота си от шоколад — петкилограмови блокове в кутии, обвити със силиконова хартия, пластове шоколад, изстиващ в рамки, поднос след поднос с парчета с размерите на хапки, мек шоколадов пълнеж за трюфелите — имаше чувството, че е умряла и се е възкачила на небето. Невероятно, този мъж клатеше глава, мръщеше се, размахваше юмрук към тавана, ръмжеше на френски и после любезно й превеждаше: „С кого си мислят, че имат работа тези глупаци, та ми пращат сметана от недохранени крави?“

А сега, сгушен до нея, Анри шепнеше:

— Без тебе леглото е студено. А ми липсва и хъркането ти.

— Хъркам като слон!

Анри се ухили.

— Exactement!

— Баба ми казваше: „Можеш да облечеш жабата в копринени гащи, но тя няма да престане да кряка“. — Тя леко го ръгна в ребрата. — Ей, някога ходил ли са на запад от Мисисипи?

— Когато бях малък, родителите ми ме водиха в Йелоустоун парк, за да видя, как го наричахте, Надеждния старец?

Тя се изкикоти.

— Надеждният старец? Звучи като боклуците, които Мама Джо поглъщаше преди да си легне, за да се раздвижели червата й. Искаш да кажеш Верния старец^[1]?

Той се облещи и се разхили.

— Знаеш ли какво обичам в тебе, кукличке? — попита той. — Караш ме да се смея. Способността да разсмиват мъжа е рядко срещана у жените. Освен това — той целуна носа й — обожавам те, защото си очарователна, мила и с голямо сърце… и имаш страхотен бюст.

Доли се засмя.

— Знаеш ли как ги наричаше Дейл? „Агитката на Кливланд“.

— Е, ще трябва посетя някой ден Кливланд… мисля, че много скоро. — През фината тъкан на нощницата си тя усети топлата му ръка да обгръща гърдата й.

Доли се премести по-близо до него и се целунаха. Имаше чувството, че от устните към корема й преминава електрически заряд. Изстена. Щеше да им бъде за трети път тази нощ. Вече леко я наболяваше отдолу. Сутринта щеше да се чувства все едно е яздила неоседлан кон през Скалистите планини.

— Не — промърмори тя и се отдръпна. — Анри, трябва да поговорим.

Тъмносивите му очи я изгледаха изпод рошавите вежди с… дали това не беше страх?

— Разбира се — каза той и кимна сериозно.

Решението, което цяла вечер отлагаше, изведнъж си дойде на мястото. После осъзна, че през цялото време е знаела, че ще стане така. Изненада я болката, която изпита, силният спазъм, който сви сърцето й.

Доли си пое дъх.

— Няма да се преместя в Париж. Поне не сега. Няма да бъде правилно, не и при… настоящото положение. Съпругата ти… — Тя преглътна, усещайки напиращите сълзи. Анри понечи да заговори, но тя протегна ръка да го спре: — О, зная, че не обичаш Франсин. Зная и причините, поради които не можеш да се разведеш — децата ти, религията ти, бащата на Франсин…

Анри наведе глава, кожата му изглеждаше толкова сива, колкото и косата му. Изведнъж четиридесет и седемте му години сякаш станаха с десет повече.

— Това, което не знаеш, е как ме презира тя — каза той накрая. — Твърди, че ако не бил баща й, все още съм щял да бъда помощник-готвач при Фуке. Разбира се, не е вярно, но… — Типично по френски той сви рамене. — Факт е обаче, че докато старият пръч не се оттегли, аз оставам, както ти казваш, под неговия чехъл.

Веднъж, докато беше в Париж по работа, Доли беше видяла съпругата на Анри, неприветлива жена, която изглеждаше така, сякаш беше посветила своите повече от четиридесет години на усвояването на изкуството да се усмихва, без да помръдва устни. Повдигане на веждата, потрепване на клепача, като че ли по-далече от това не можеше да стигне. Безспорно изглеждаше добре — поне е изглеждала добре преди време със слабата си фигура и елегантни дрехи, с идеалната си кожа с цвят на сметана и с гъстата си тъмна коса, която носеше навита на руло, забодена на четири места с фиби от черупка на костенурка (Доли ги беше броила). Сега обаче, след двадесет години брак, Франсин приличаше на стол в музей, на който никой не смее да седне.

Доли усети как в стомаха й като крастава жаба нараства неприязънта, огромно и много противно същество, цялото покрито с брадавици. „Защо продължава да стои при Франсин, след като аз съм тази, в която е влюбен? Защо просто не се разведе и не прати по дяволите татко Жиро и папата?“

Доли обаче добре съзнаваше, че това не е толкова просто. Ако Анри напуснеше Франсин, трябваше да напусне и „Жиро“. А за него „Жиро“ беше нещо повече от работа, това беше целият му живот. Синът му вече беше отраснал, учеше в Сорбоната, но той направо душа даваше за единадесетгодишната си дъщеря, Габриела. А освен това бяха и католици. Беше й казвал, че Франсин никога не пропуска неделната, нито пък първата петъчна литургия, често посещава и вечерните. Веднъж в месеца, като по часовник, признавала греховете си на отец Бонар. Без съмнение щеше да предпочете да бъде вдовица пред това да извърши светотатство и да се разведе.

Добре де, може би не развод, поне не веднага. Ако можеха само да сложат край на тази мелодраматична ситуация, да престанат да се крият и да започнат да се показват пред обществото.

Нямаше смисъл да прелива от пусто в празно. Бяха го обсъждали месеци наред.

— Не става дума само за твоето… положение — каза Доли и набързо му обясни за Ани и Лоръл, после го хвана за ръката. — Нали разбираш защо трябва да остана тук. Те са някъде там в неизвестното и се нуждаят от мене. Мисля, че освен Вал аз съм единствената им жива роднина. Трябва да ги открия. Разбираш ме, нали?

Анри се намръщи, сякаш се бореше с егоистичното си желание да продължи да я убеждава да се премести в Париж. Лицето му се сгърчи от усилие, но накрая той успя да се овладее.

— Естествено, че разбирам. Ти ще ги намериш, кукличке моя — отстъпи с тъга той. След малко се осмели да добави: — Но вместо да ги търсиш навсякъде и да не можеш да ги откриеш, защо не ги накараш те да дойдат при тебе?

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех си… да кажем за обява във вестника?

Доли обмисли думите му за момент и усети как започва да се въодушевява. Личните обяви? Да, можеше и да даде резултат. Ако Ани знаеше, че тя е в Ню Йорк и искаше да се свърже с нея — а пък телефонният номер на Доли не фигурираше в указателя — щеше да знае къде да я търси.

Обхваната от прилив на надежда, тя прегърна Анри. Първото нещо, което щеше да направи утре сутринта, беше да пусне обявата.

— Ти си гений. Как изобщо бих могла да се справя без тебе? — Обзе я непреодолимо желание да се увие около него, да бъде погълната от тялото му. — Хайде да се връщаме в леглото.

В огромното легло на Доли (правено по поръчка, за да съответства на размерите на Дейл) Анри внимателно развърза една по една трите панделки, които придържаха халата й, и с благоговение смъкна презрамките от раменете й, бавно плъзгайки ги по ръцете и лактите й. Доли усети как гърдите й се отпускат свободно без стегнатия корсет. От студения въздух и топлия допир на Анри зърната й настръхнаха с почти болезнена неочакваност. Тя скръсти ръце пред гърдите си.

Анри нежно отмести ръцете й и целуна първо едната, а после и другата й гърда.

— От тук Кливланд изглежда прекрасно — прошепна той.

Тя сведе поглед към тялото му и се усмихна.

— В момента Верният старец изглежда още по-добре.

Миг по-късно той вече беше влязъл в нея и Доли забрави всичко останало, освен че се чувства чудесно, че я облива блажена топлина, сякаш се е гмурнала в гореща вана през най-студения ден. Тя го целуна, отваряйки устата си, за да може да поеме колкото се може повече, обичайки дори грапавия му език и боцкането на мустаците му. Имаше ли нещо по-хубаво от това? Мъж, който я обичаше. Който я смяташе за красива. Дори и да умреше в тази минута, щеше да знае, че не е пропуснала нищо.

Когато достигна до оргазъм, Доли изпита усещане сякаш пропадаше в пространството. Беше чудесно, но и малко страховито, защото по някакъв начин тя наистина беше умряла. Ако можеше да се носи така завинаги, без да слиза на земята… Скъпият Анри! Усети как се въздържа и овладява до мига, в който тя не стигна върха, и чак тогава свърши и той, като се извиваше от удоволствие.

По-късно в прегръдките му, докато слушаше дишането му, което ставаше все по-дълбоко и дълбоко със съня, тя изпита върховно задоволство.

— Обичам те, Анри — прошепна тя в нечуващото му ухо.

Достатъчно неща беше преживяла, за да знае, че шансовете не са на страната на всепобеждаващата любов. Това се случваше само във филмите, а и тогава оставаше само ехото, така че кой знае?

 

 

— Изглежда доста хитро — отбеляза Глория.

— Ако проработи. — Доли се „заключи“ против уроки.

Беше разтворила „Таймс“ върху плота и се взираше в обявата, заемаща половин страница. Най-отгоре имаше описание на най-хубавите бонбони, заедно с обичайния материал за международните награди, получавани от „Жиро“ през последните седемдесет и пет години, включително и тазгодишната първа награда на годишния шоколаден панаир на списанието „Гурман“. Точно в средата имаше стара снимка на Доли от работата й в Холивуд, със силно червило, гърди във формата на сладоледени топки, впит пуловер и всичко останало, най-странната реклама за шоколади в цялата история. Но се надяваше, всъщност се хващаше за сламката, че Ани може да я забележи и да я познае. Отдолу с големи букви беше изписано името й: „ДОЛИ ДРЕЙК, собственица.“

От една седмица насам тя публикуваше реклами в „Таймс“, „Поуст“, „Нюз“, „Дейли“. Обаче без никакъв резултат.

Идеята за този огромен материал й беше дошла наум, когато се връщаше от изпращането на Анри на летището. Прегръщайки го, тя му беше обещала, че „Агитката на Кливланд“ ще го чака следващия път, когато може да се отбие в Ню Йорк. Това й припомни тази стара снимка за пресата. Защо да не даде огромна обява, в която да бъде включена и нейна снимка, запита се тя, докато си мислеше за племенничките си. По този начин, дори и само да прелистваше „Таймс“, Ани не можеше да не я забележи.

Сега най-важното беше да се свърже с тях, преди нещо да им се случи. Тя потрепери и дръпна ръкавите на розовия пуловер, наметнат на раменете й.

— Ако не даде резултат, ще измислиш нещо друго — обади се Глория и прекъсна мислите й. — И освен това, ако измислиш какво да правим с всичките великденски яйца, които ни изпратиха по погрешка, за тебе няма да е никакъв проблем да откриеш две момичета. — Тя намигна на Доли, после се отправи да поздрави току-що влязлата жена в кожено палто, която държеше под мишница въртящ се йоркширски териер.

Великденските яйца? Боже господи, съвсем ги беше забравила. Да, наистина трябваше да измисли нещо. При това бързо.

Тя отиде при витрината и започна да сваля изложеното през последния месец. Махна кошниците „Еймиш“, преливащи от червени и златисти кленови листа, и стария рафт с ябълково вино, боядисан в зелено, за да подхожда на перваза на прозореца. После викторианския леген на цветя, пълен с позлатени орехи и марципанови ябълки, заедно с наведената кана, разпръскваща трюфели като рог на изобилието — горчиво-сладки бонбони с бренди и джинджифил, кафе с мляко, коняк и лешници, бял шоколад, изпъстрен със сицилиански шамфъстък, карамелов пълнеж, обвит с натрошени пралини.

Беше приятно да разчистваш старото и да даваш път на новото… въпреки че нямаше ни най-малка представа какво ще бъде то. Изпитваше странна сигурност, като виждаше призрачното си сюрреалистично отражение в малките квадратни стъкла на прозореца да плува напред-назад, проблясващите ръце, дланите, пробягващи като малки рибки.

Докато загребваше сухата дъхава трева, тя изведнъж се сети как да използва луксозните шоколадови яйца, изпратени й вместо шоколадовите пуйки, които беше поръчала. На витрината щеше да изложи автентичното яйце „Фаберже“, което Дейл й беше дал като сватбен подарък, и щеше да го обгради с шоколадовите. А в онези чудесни руски лакирани рамки, които беше купила в „Гъмнс“ при последното си посещение в Сан Франциско, щеше да сложи снимки на царя и семейството му на фона на стар бродиран шал. А можеше да вмъкне и един самовар, като онези в руската чайна. Представяше си го съвсем ясно. Клиентите й щяха да бъдат заинтригувани. Щяха да разпитват. „А аз ще им кажа, че всяка жена, която прекарва деня си в готвене и миене на чинии или която се съсипва от работа, заслужава нещо повече от останки от пуйка…“

Е, беше малко налудничаво… но най-добрите идеи обикновено са такива. Колко щеше да хареса на Анри, когато му разкажеше! Настроението й се подобри.

След като опразни витрината, тя спря и огледа онова, което беше създала през последните две години. Ами самото място беше едно малко бижу — бивша аптека, която някак беше оцеляла през двадесети век, с масивни орнаментирани вградени рафтове, предназначени за излагането на лекарства. Беше запазила само покрития със синьо-зелени плочки под, монтираните дъбови шкафове, разположени паралелно на витрината, които сега просветваха от прясната боя, с медни дръжки, полирани до блясък. По рафтовете и пролуките, сред кутиите за подаръци на „Жиро“ и конфитюрите от овощните градини на „Жиро“ бяха мушнати разнообразни дреболии — набраздена карнавална купа, чифт оловни свещници, старо огледало за бръснене, порцеланова кукла със сламена шапка, украсена с избеляло щраусово перо. Преди векове, в по-бедните години, Доли беше прикривала неугледните си жилища с находките си от битпазарите и все още обичаше да се навира по битаците и да търси неоткрити съкровища.

Дори когато си нахвърляше наум новия аранжимент на витрината, Доли не преставаше да се притеснява за Ани и Лоръл. По радиото бяха казали, че днес може да вали. Представяше си как зъзнат на тротоара, свити над някой отдушник, за да се стоплят…

Сърцето й се сви. Боже мой, с обява или без обява, какво правеше тя тук вместо да излезе да ги търси? Импулсивно се втурна в стаичката зад щанда и взе палтото си, което висеше на закачалката на вратата.

 

 

Снегът вече валеше обилно, когато таксито и стигна „Гранд Сентръл“. Огромни снежинки танцуваха във вихрушката, създадена от натовареното движение по Лексингтън авеню, и се въртяха шеметно, преди да кацнат върху палтото и косата й. Доли се вмъкна вътре, доволна да се отърве от сковаващия студ.

Това беше центърът на града, но Ню Йорк имаше толкова много центрове. Докато си пробиваше път през просторната зала със сводест покрив, претъпкана с приходящи работници, които бързаха за своите влакове във всички посоки, тя се чудеше защо е дошла тук. Какво очакваше да открие? Всичките тези хора имаха една-единствена цел — да се приберат вкъщи, как можеха да й помогнат? После забеляза, че не всички бързат. Близо до входа към една от железопътните линии видя клекнали мъж и жена в прашни дрехи да просят с картонена чаша в ръка.

Усети, че някой я дърпа за ръкава, обърна се и видя едно девойче в тъмносиньо късо палто и мръсни дънки, което я гледаше умолително. Сърцето й подскочи. Толкова млада… съвсем дете… дали не беше…?

— Ани? — прошепна тя.

— Аха — измърмори момичето, а младото му лице изведнъж се ожесточи и за секунда сякаш остаря с десет години. За един ужасен миг краката на Доли омекнаха, главата й така се замая, че имаше чувството, че ще припадне. — Ани, Франи, Джени, ако ми дадеш четвърт долар, можеш да ме наричаш както искаш. — Тя протегна мръсната си ръка.

Разтреперана Доли бръкна в чантата си и извади една банкнота. Момичето я грабна от ръката й и хукна, скъсаните пети на гуменките й шляпаха по плочките.

Обзе я желание да се прибере вкъщи. Беше полудяла. Дори да видеше Ани, сигурно нямаше да я познае само от неясните снимки на Нед. Още преди да се усети обаче, Доли вече беше слязла на долното ниво и продължаваше да търси, да се оглежда за две момичета, прекосяваше релси след релси, тунели, където тропотът на високите й токчета отекваше и се връщаше към нея като някои побъркан преследвач, а после отново се върна в чакалнята и започна да обикаля пейките. Уплашена, че няма да ги намери… и уплашена, че ще ги открие.

„Това е лудост — каза си тя след като беше огледала хиляди непознати лица. — Ще полудея точно като сестра си.“

От „Гранд Сентръл“ взе такси за автогарата „Порт“. Беше по-нова, по-добре осветена, но още по-ужасна. Взе ескалатор до платформата, където пътниците слизаха от автобусите. Забеляза един негър с дълго до глезените кожено палто, пръстен със скъпоценни камъни на почти всеки пръст… сводник на лов за свежи таланти. При мисълта за невинните момичета, които попадаха в украсените му с диаманти ръце, вътрешностите й се обърнаха. Но той нямаше да се хване на въдицата. А и какво, ако знаеше нещо?

Тя се приближи към него и го потупа по рамото.

— Извинете… Търся племенничките си. — Тя извади от чантата си оръфана снимка, която беше отпреди година, но най-хубавата, която имаше, и му я показа. — Да сте ги виждали? През последните три седмици.

Сводникът й хвърли един поглед, после поклати глава и бързо се махна, очевидно решил, че тя е преоблечено ченге и се опитва да му лепне някакво обвинение.

Доли го наблюдаваше как се отдалечава, едновременно облекчена и отчаяна.

Върна се в магазина късно, изтощена, трепереща, с вкочанени крака в тънките велурени ботуши. Искаше само да се прибере вкъщи, да се накисне в горещата вана, а после да си сипе едно чисто бренди, а може и две.

Глория, която би трябвало да затвори магазина и да си е тръгнала още преди час, вдигна поглед от пакета, който опаковаше.

— Нямаше ли късмет? Е, погледни го и от тази страна… поне ще престане да те гризе отвътре.

Доли сви рамене, твърде обезсърчена, за да й обяснява.

— Благодаря ти, че ме изчака. Време е да си тръгваш.

„Утре“ — каза си тя. Щеше да обиколи гарата „Пен“, след което щеше да започне да проверява младежките християнски организации. Щеше да продължи да ги търси дори да беше напълно безнадеждно.

Два дни по-късно снегът по тротоара се беше превърнал в мръсна киша. Депресирана от времето, Доли почти беше изгубила надежда да открие двете момичета. Преглеждаше приходите за деня, когато старият звънец над вратата издрънча. Тя вдигна поглед и видя висока, ъгловата девойка да се поколебава за миг на прага, а после, поела дълбоко дъх, да влиза в магазина. Момичето носеше тънко палто и мокасини, които, изглежда, бяха подгизнали. Тъмната й коса до раменете не беше покрита дори и с шал.

Доли тъкмо щеше да се обърне и да я остави на Глория, когато нещо в момичето привлече вниманието й. Дългата шия и високите скули, тези изумителни очи с цвят на индиго…

Момичето погледна право към Доли и Доли усети как сърцето й се преобръща и сякаш започва да се търкаля по безкраен стръмен хълм.

— Ани — прошепна тя. — Ти ли си, скъпа?

— Лельо Доли?

Тя си помисли: „Ако това беше Библията, сега би трябвало от небето да се спусне светкавица и да ме порази на място“.

Нямаше обаче никаква светкавица. Само тишината, която изпълваше въздуха между тях подобно мириса на озон преди буря.

В ума й изплува един спомен. Беше завела Ани на брега — Ани сигурно е била на не повече от три години — и се бяха отбили да хапнат в някакво заведение за миди. Когато сервитьорът се беше приближил до тяхната маса, малката Ани, седнала изправена, облечена в карирана престилчица и бели обувки с малко смъкнати чорапи, се беше обадила: „Искам хамбургер. И пържени картофи, моля, но не ги поливайте с кетчуп. Обичам го отделно.“

Още тогава Доли беше забелязала характерното в нея — умната, упорита жена, в която щеше да се превърне.

И ето я сега… на практика вече голяма. И красива, каквато Доли си знаеше, че ще стане. Може би малко слаба, но тя щеше да се погрижи за това.

И изведнъж осъзна: „Тя наистина е тук“.

— Майчице мила — прошепна Доли и се разплака. — О, съкровище, страхувах се… Добре де, не стой така, ела тук и ме прегърни. — Доли притисна високото слабо момиче към себе си.

В началото Ани остана все така напрегната, после ръцете й внимателно се вдигнаха и обвиха гърба на Доли; с въздишка тя положи глава на рамото й като уморен пътник, който сваля тежък товар.

— Видях снимката ти във вестника — отдръпна се Ани с лека усмивка на устните. — Е, всъщност… Лоръл я забеляза. Но аз те познах.

На устните на Доли напираха наведнъж хиляди въпроси. Тя обаче зададе само най-важният:

— Добре ли си, миличко?

— Да.

Ани се скова и огледа уплашено магазина, сякаш очакваше някой да изскочи иззад вратата и да й сложи чифт белезници.

— Не хапя — извика Глория, излезе иззад щанда и подаде ръка на Ани. — Здрасти. Аз съм Глория. Сигурно вие двете имате много за наваксване, така че защо да не затворя и да ви оставя да го направите.

Доли заведе Ани в кабинета си и включи печката до бюрото си, за да стане по-топло.

— Сега събуй тези мокри обувки — каза тя на племенницата си, — а аз ще ти направя чаша горещ чай. Обичаш ли шоколад?

Ани кимна, оглеждайки се наоколо с все още подозрително изражение.

— Добре, защото това е единственото нещо, което имам в изобилие. А ти изглеждаш така, сякаш можеш да прибавиш някой и друг килограм. Сигурно ти е било доста тежко, а?

— Моля те… не казвай на Вал — тихо я помоли Ани. Ясните й тъмносини очи гледаха Доли с изплашено, отчаяно изражение… но Доли съзираше и още нещо там, някакъв стоманен блясък.

Не знаеше как да отговори. Не искаше да дава обещание, което няма да изпълни, но в същото време чувстваше, че една погрешна дума ще накара Ани да подскочи като уплашена сърна. През цялото време имаше лекото усещане, че не всичко е наред, що се отнасяше до Вал. Защо иначе, след като беше научила, че момичетата вероятно са в Ню Йорк, се беше въздържала да му се обади?

— Защо не ми разкажеш всичко и да ме оставиш аз да реша — предложи Доли. — Мисля, че е честно?

Ани не продума известно време, после отвърна:

— Сигурно е така.

Доли свари вода на котлона в склада, приготви чай и го занесе на Ани в дебела керамична чаша. Ани я държеше върху коляното си, без да пие от нея, само беше обгърнала с пръстите си чашата — Доли видя, че са посинели от студ. После започна да разказва.

Първоначално колебливо, а после с нарастващ гняв тя разказа на Доли за Ив, за смъртта й, за погребението, направено набързо, на което бяха присъствали само няколко души. И после Вал, който през следващите седмици се държал странно… и накрая за онази нощ, нощта на бягството им…

— Не можех да остана — каза Ани и се наведе напред с блеснали очи и леко зачервени страни. — Той щеше да… Е, не спрях да го обмислям задълбочено. Просто грабнах Лори и…

— Той твърди, че си я отвлякла.

Цялата кръв се отдръпна от лицето на племенницата й като се изключеха трескавите петна на бузите.

— Не е вярно! Лори искаше да бъде с мене! — Ани я погледна така студено, че Доли се смути. — Нямаше да дойда и при тебе. Дори да знаех как да те намеря. Не и ако наистина не се бях отчаяла. Аз… мислех, че няма да ни искаш.

Доли почувства как честните й думи удариха право в целта, тъп удар в центъра на стомаха й. „Е, разбира се, та аз на практика съм й напълно непозната. Защо трябва да ми се доверява след ужасните неща, които вероятно Ив й разказала?“

— Казвала ли е… — Тя облиза устните си. Сърцето й биеше така силно, че направо щеше да изскочи. — Казвала ли е майка ти нещо за мене?

— Имало е някакво спречкване между вас, нали? Така и не ми обясни за какво е било.

Доли усети тялото й да се отпуска от облекчение. „Слава на небесата, тя не знае цялата истина.“

— Понякога хората казват… или правят нещо лошо, за което после съжаляват. И колкото повече обичаш човека, който те е предал, толкова повече те боли. — Тя въздъхна, старата болка отново изплува.

Ани я гледаше, а тъмните й очи сякаш казваха: „Няма да настоявам да разкриеш тайните си, ако и ти запазиш моята“.

Но можеше ли да даде подобно обещание? Дори след разказа на Ани — да, тя й вярваше, но все пак фактът, че Вал е баща на Лоръл, си оставаше. Беше ли правилно да разделя бащата от дъщеря му? Все пак не беше чула версията на Вал…

После погледът й срещна сините очи на Ани, които толкова приличаха на тези на Ив, че сърцето я присви, и се чу да казва дрезгаво:

— Не е нужно Вал да знае. Остави всичко на мене. А сега си изпий чая, преди да изстине, а после да решим какво да правим с тази бъркотия преди да е станало още по-зле.