Айлин Гоудж
Сестра ми (37)

Тридесет и шеста глава

Лоръл гледаше цветето, което Доли стискаше в ръка. Леля й, ослепителна в алените си дрехи, бавно вървеше към олтара.

Не носеше традиционния булчински букет… само стрък орхидеи — тъмночервени, с жълти ленти. Роклята й също… никакъв бял сатен; вместо това костюм от червена коприна със свободно сако с кремав кант. Шапка с огромна кръгла периферия с кремава панделка беше закривена под рискован ъгъл върху платинената й коса, мрежата, обсипана с перли, закриваше очите й и й придаваше вид на филмова звезда от четиридесетте. Погледът на Доли беше прикован в олтара, окичен с разкошни рози. Там я чакаше Анри, спокоен и солиден, в перленосив панталон и жилетка.

Лоръл помисли, че нито яркото облекло, нито екстравагантната шапка, нито орхидеите са причина за сиянието. То идеше от погледа на Доли, от усмивката, която огряваше мрачното светилище — сякаш на закуска беше глътнала слънцето.

Лоръл седеше на твърдата църковна скамейка най-отпред, почти до самия олтар. Гърлото й се сви. Много се радваше за Доли, наистина. Никой не бе заслужил щастие повече от нея.

Но не Доли бе причината да се чувства задавена.

Тя хвърли поглед към Джо, седнал от другата страна на пътеката. До нея Адам направи гримаса и прошепна:

— Защо тати не седи при нас?

— Мълчи сега — отвърна му тя също шепнешком.

Моментът едва ли бе подходящ отново да обяснява на Адам. Освен това тя самата бе прекалено разстроена. Да види Джо тъкмо тук беше достатъчно тежко. Може би затова Доли беше предпочела да няма шафери — сигурно е знаела как би се почувствала Лоръл да участва в сватба, когато собственият й брак е в руини.

Тя разглеждаше Джо с крайчеца на окото и отбеляза, че се е подстригал. Такива малки неща винаги успяваха да я изкарат от равновесие. Често минаваха дни и седмици, без да се видят, сетне той, вместо да спре на асфалтовата пътека и да натисне клаксона за Адам, идваше и звънеше на вратата — и тя губеше ума и дума при вида на най-дребните промени — единият бакенбард остриган малко по-късо от другия, липсващо копче на любимото му яке от агнешка кожа, риза или чифт панталони, които виждаше за пръв път.

„Единадесет месеца и половина станаха вече, а аз все така настръхвам като те видя… като чуя гласа ти по телефона. Често се хващам, че съм се размечтала, и откривам, че съм сложила един прибор в повече на масата… или пък когато се обаждам на Ани или Доли, вместо техните, откривам, че съм набрала твоя телефон. Онази фланелка, на която пише «Янки», дето ти казах, че не мога да я открия… тя е при мен, държа я в моя гардероб и понякога вечер, когато не мога да заспя, я изваждам и я прегръщам, за да вдишам миризмата ти…“

Не, стига! Тя трябваше да престане да мисли за него, иначе нямаше да успее да преживее остатъка от този ден.

Лоръл усети очите й да щипят. С усилие на волята се сдържа да не заплаче. Господи, сигурно нямаше да спре, ако започне. Може би щеше да изглежда, че плаче от щастие за леля Доли; всъщност сълзите бяха за нея самата, скърбяща за съпруга си, който седеше от другата страна на пътеката — чужд човек с тъмносин костюм и раирана вратовръзка — ако протегнеше ръка, Лоръл почти би могла да го докосне, и в същото време той беше толкова далече, сякаш на друг континент.

„Мога ли да продължавам да живея така, без него? — запита се тя и сама си отговори: — Че ти вече го правиш от близо година.“

Онези, първите седмици на самота — тя успя да ги преживее, като си представяше живота си като картина, която замазва с грунд и приготвя чисто бяла основа, на която ще нарисува нещо ново, може би дори по-добро. Щеше да се наложи да работи много, изтощително, но щеше да се справи. Други как се справяха? Освен това, тя го искаше. Трябваше да си докаже, че може сама да стои на краката си.

И тя успя да се справи, нали? Имаше повече поръчки, отколкото можеше да изпълни. А сега и новата книга, която сама бе написала и илюстрирала, беше начело на топлистата за най-продаваеми книги за млади читатели на „Пъблишърс Уикли“. Откакто беше публикувана през юни, „Кръпки за Пенелопи“ — история за едно момиченце, което помага на баба си да направи юрган от различни парченца плат и се опитва да приеме развода на родителите си, — беше минала през още три публикации. Отзивите бяха прекрасни. Но най-хубавото бе, че хлапетата я харесваха. Тя беше видяла веднъж в библиотеката в Бейсайд как едни деца седяха очаровани в кръг, докато им четяха книгата.

Като Пенелопи, тя също се оправяше някак. Най-вече беше въпрос да намира дребни неща, с които успяваше да се залъже и да не се чувства толкова самотна. На рождени дни и годишнини, вместо да си седи вкъщи и да страда, тя си определяше срещи за обяд или вечеря с някой от своите познати издатели. Другият начин бе да е винаги заета — вечерите се насилваше да отиде на някоя среща на писателския клуб или на откриване на някоя изложба… дори когато би предпочела да се свие в леглото с някоя книга. Да намира време за себе си беше правило номер три — да си оправя косата и да слага малко грим дори когато единствените хора, които беше вероятно да я видят, бяха Адам и пощальонът.

От друга страна, след като беше станала толкова силна, защо цялата тази старателно изградена независимост се разпадаше в момента, в който съзреше Джо?

Лоръл преглътна с усилие и погледна към Ани, която седеше от другата страна на Адам. Беше облечена в черно-бяла пола и червено сако. „Господи — помисли си Лоръл, — дай ми малко от нейната сила…“

Но сетне видя, че Ани плаче. Тя сякаш не обръщаше внимание, че гримът й е протекъл: тушът от миглите й се беше размазал под очите и мастилени сълзи капеха от бузите й в свитите й ръце. Лоръл забеляза също, че Ани пак си е гризала ноктите. Дали не страдаше за Емет, който беше далеч, или за Джо?

Лоръл улови недоумяващия поглед на Адам, който също зяпаше Ани, и се сети, че той никога не бе виждал леля си да плаче. Виж, сълзите на майка му му бяха познати много добре — Лоръл държеше сълзите си под точно толкова контрол, колкото и течащо кранче на чешма. Тя гледаше как осемгодишният й син дръпна леля си за ръкава и й протегна една малка пластмасова играчка, която стискаше в потното си юмруче. Ани тържествено прие подаръка и го прегърна през раменете.

Лоръл отново усети как сълзите й напират и се опита да се съсредоточи върху думите на плешивия остронос свещеник. Дали не беше ужасно егоистично от нейна страна да страда за Джо, когато Доли се женеше?

Отново усети с кожата си пространството, което я делеше от Джо — едва няколко стъпки; сякаш я бодяха с игли. Цялата й дясна страна беше напрегната. Тя копнееше той да е до нея, ръката му да е върху раменете й, другата ръка в нейната… но знаеше, че ако направи и едно движение към него, сетне няма да може да се сдържи и ще започне да го умолява да се върне вкъщи с нея.

„Не — каза си тя. — Борбата беше прекалено жестока, за да постигна това, което имам сега. Няма да му позволя да ми го отнеме.“

Разбира се, той не би го сторил умишлено, но това не променяше нещата. Само с жест, с докосване, със случайна целувка щеше да разруши новооткритата й самоувереност със същата лекота, като дете, което ритва пясъчен замък. С това, че ще я обича, но не достатъчно. С това, че ще я накара да се нуждае от него повече, отколкото от себе си.

Тя си спомни за чичо Руди. Един адвокат от Лос Анжелос се беше обадил преди три месеца и й беше съобщил за смъртта на чичо й. Тя беше усетила тъга, а после дойде шокът. Той й беше оставил състояние — къща в Малибу, още една в Брентуд, да не говорим за месечните чекове от участие в търговски центрове и офис сгради — за нея и за Адам. Беше й дал нещо много по-ценно от просто пари. Беше й осигурил финансова независимост. Сега тя никога нямаше да има нужда да разчита нито на парите на Джо, нито на който и да било друг мъж.

Но работата не бе в парите, нали?

Тя толкова завиждаше на Доли. Дори от това разстояние не можеше да се сбърка. Очите и сърцето на Анри принадлежаха само и единствено на Доли.

Лоръл се огледа и видя доста познати лица. Повечето от гостите бяха приятели на Доли — колеги от Асоциацията на сладкарите, икономката й, шофьорът й. Глория де Вит, която едно време беше управител на магазина на Доли, облечена в прекалено голямо сако, обшито с пайети, върху лъскава лилава рокля. Онзи старец в черно май беше човекът, на когото Доли беше услужила с пари, за да открие свой цветарски бизнес. Плътната черна дама, седнала до нейния приятел, портиера Бил, беше учредителката на Харлемската коалиция, Лоръл я познаваше от снимките по новините. Доли й беше помогнала при намирането на средства за финансиране на стипендии за деца от гетото. Жената подсмърчаше в кърпичка.

И Ривка, облечена в скромна плетена рокля, също беше тук. Лоръл знаеше, че религиозните евреи нямат право да влизат в църкви, но Ривка явно беше направила изключение за Доли. Лоръл си спомни как, когато Хана, най-малката внучка на Ривка, се възстановяваше от менингит, Доли нае един клоун, който пристигна в болницата с балони и торба, пълна с вълшебни фокуси. Тогава Ривка се беше накарала на Доли, че това било екстравагантно и съвсем излишно, но сетне я беше прегърнала и си призна, че никога не била виждала внучката си толкова щастлива.

Докато Доли и Анри си разменяха клетвите във вечна вярност, Лоръл си обеща да не гледа повече към Джо, но като алкохолик, прекалено слаб, за да устои на едно малко, отново хвърли поглед към него.

Джо също не гледаше към олтара — гледаше право в нея. Лоръл се почувства виновна, като че ли я бяха хванали да преписва на изпит. Усети как се изчервява. Той не просто я гледаше: погледът му беше изумен, дори някак развеселен, сякаш тя беше чужд човек, който му изглежда някак познат и той се мъчи да се сети откъде. „Простете, госпожо, изглеждате ми много позната. Сигурна ли сте, че не сме били женени едно време?“

Лоръл усети, че всеки момент ще избухне в истеричен кикот и впи зъби в крайчеца на езика си. От ъгълчетата на очите й избиха сълзи. „Нямаш нужда от него — напомни си тя, — само така ти се струва.“

Тя си спомни за силната дъждовна буря, седмица след като Джо се бе изнесъл. Вятърът беше съборил един клон върху покрива на гаража — едно от нещата, за които Джо се грижеше обикновено, но вече тя отговаряше за всичко. От една страна, това беше добре за нея — тя бе принудена да излезе от замъгленото, апатично състояние, както и от стария фланелен халат и изтърканите чехли, крито не беше сваляла дни наред. Излезе навън и нагази в кал до глезените, като се опитваше да подпре алуминиевата стълба на едно дърво. След кратка и неравна борба стълбата надви и Лоръл се приземи по задник, и от натъртеното и стреса започна да хлипа. След малко се съвзе и си даде сметка колко смешна е както си лежи в калта и реве като прерасло бебе.

Боже! Нищо чудно, че бе дошла до гуша на Джо.

Подтиквана от самопрезрението си, тя се бе насилила да стане и да се изкачи по стълбата. А после окастри клона с брадвата, за да може да го изтегли от покрива. Сетне, изтощена, се дотътри до банята и дълго стоя под горещия душ — за пръв път от доста дни, — а след това приготви закуска за себе си и за Адам — пресен портокалов сок, бъркани яйца с гъби, препечени филии.

И си даде сметка, че все пак ще оживее. Колкото и на зле да тръгнеха нещата, тя имаше Адам, имаше себе си. Имаше Ани. Колкото и да се сърдеше на Ани понякога, те бяха свързани завинаги. Бяха сестри.

И все пак, когато мислеше за времето, когато Джо ще бъде свободен да се ожени за друга, я обхващаше отвратителна слабост. Сигурно затова беше отложила разговора за техния развод. Дали не се страхуваше, че той ще се ожени за Ани?

И ако го направеше, тогава какво следваше?

Не, той не би могъл. Тя би дала всичко за още една възможност да спечели Джо отново, но той също трябваше да го желае. Тя просто не можа да го накара да я поиска. Вече беше направила един опит, и ето докъде я докара.

 

 

Лоръл пристигна в апартамента на Доли с известно закъснение, понеже един неправилно паркирал камион бе заклещил колата й, и намери празненството в разгара си. Бил, дългогодишен член на обществото на Анонимните алкохолици в Челси, тъкмо вдигаше наздравица за младоженците с пепси и разказваше за случая, когато бил нахълтал в магазина на Доли, облечен като Дядо Коледа, политнал високо на алкохолното хвърчило. Вместо да го изхвърли, Доли му подарила едно шише шери „да го пази от студа“. Накрая той така и не го изпил, и още на следващия ден отишъл право в „АА“. От тогава не близвал алкохол. И до днес, каза той, бутилката била в кухненския му шкаф, за да го подсеща.

— Трябва да внимаваш, Анри, да не започне и тебе да те реформира.

— Прав си — изсмя се Анри, — тя вече го направи.

Лоръл остави Адам при осемгодишните близнаци, внуците на Анри, и видя, че той веднага ги повлече към спалнята, където Доли държеше цял кашон играчки и игри. Тя изстиска всичкия френски, който беше научила в гимназията, за да размени любезности с дъщерята на Анри — хубавичка, закръглена жена с пухкава розова рокля, която никак не й отиваше, и отиде до бара да си сипе нещо за пиене. „Столичная“, чиста. Искаше да се радва заедно с Доли, но в момента още повече й се искаше да се вцепени.

— Лори.

При звука на познатия глас тя се обърна прекалено рязко, водката плисна през ръба на чашата и ръката я защипа. Вдигна поглед към очилата с метални рамки и видя собственото си отражение.

Сякаш не бяха говорили от сто години. Той се обаждаше най-малко веднъж на ден, за да говори с Адам. Но сега гласът му сякаш беше различен, по-мек. Или тя просто си въобразяваше…

— Трябва да поговорим — каза той тихо. — На терасата ще имаме относително спокойствие. Ще ти донеса палтото. Малко е хладно.

Хладно ли… Какво знаеше той за студа — пронизващия до кости студ, когато се събуждаш нощем и протягаш ръце към съпруга си, за да откриеш, че него го няма? Какво е да не можеш да се стоплиш дори когато си завъртяла парното на 80 градуса и си се увила с три дебели одеяла, а продължаваш да трепериш?

Макар че в момента й беше много топло. Сърцето й се удряше в ребрата и мислите й бяха обвити в мъгла, заедно със старателно построените й аргументи. Проклет да е, защо постъпваше така с нея?

Но тя реши да не спори, само кимна и безмълвно го изчака да вземе палтата им.

„Сигурно ще ми каже, че е бил при адвокат; че е време да се разведем. Той, разбира се, е прав… но, Господи, ще мога ли да го понеса?“

Навън тя не си направи труда да си закопчее палтото. Октомврийският вятър развяваше полите му, но тя не чувстваше студ. За момент се запита дали не е вдигнала температура. Лицето й беше горещо и опънато, гърлото я болеше.

Широката тераса беше празна. Лоръл си представи, че те с Джо са двамата сами на сал и плуват по синия океан. Искаше й се да останат така завинаги, никога да не стигнат до бряг, заедно, само те двамата.

„Мразя края на нещата — помисли си тя, — дори последните страници на книгите. Сякаш героите, които обичаш, умират. Или те изоставят.“

„Не чакай той да ти го каже. Приключи с това, докато все още имаш поне малко достойнство.“

— Мисля, че се досещам за какво става дума, Джо, и не… — Гласът й за момент пресекна. Тя се изкашля и продължи: — Не искам да бъде още по-тежко, отколкото вече е. Знаеш как се разделят някои двойки: свършват с това, че се бият за тъпи неща като кой ще вземе каната за мартини.

Джо се усмихна. Върху хубавия си син костюм носеше стар, но много запазен моряшки шинел, принадлежал още на баща му, с вдигната до ушите яка и блестящи месингови копчета.

— Ние нямаме кана за мартини — възрази той.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, мисля, че знам.

— Искам да кажа, че не вещите са проблемът при нас, нали? О, предполагам, че ще се наложи да направим някакво… разпределение. Нали разбираш, като например Адам. Той все така всяка нощ ме пита кога ще си дойдеш вкъщи. Ще му е доста тежко и без евентуалните ни глупави битки. — Тя пое дълбоко дъх и за миг й се стори, че вместо въздух вдишва солена вода. — Знаеш ли, в крайна сметка май е по-добре, че не можах да запазя другите бебета.

— Не говори така. — Джо я хвана за раменете и я обърна към себе си. В светлината на залеза тя не можеше да види очите му, но усещаше силните му пръсти през дебелото палто. — Никога не казвай това! — Гласът му звучеше ядосано.

— Защо не? — Тя му хвърли яростен поглед; цялата й болка излизаше на повърхността. — Нали е истина? Още едно дете щеше да е просто още една пречка между тебе и… това, което всъщност си желал.

Топлината вътре в нея я галванизираше. Тя нямаше да се остави да я уплаши. Защото това беше същността на всичко, нали? Адам. Причината, поради която Джо не беше поискал развод досега.

— Кое те кара да мислиш, че знаеш какво искам?

— Как мога да знам, след като ти никога нищо не ми казваш! Проклет да си, Джо, трябваше да ми кажеш. За баща си, за Ани. За всичко. Още от началото трябваше да ми кажеш, че се жениш за мен заради Адам.

— Това не е истина.

— Защо отричаш? Разбира се, че е истина. Аз го знаех тогава, дълбоко в себе си, но толкова много исках да те имам, че бях съгласна да се омъжа за тебе въпреки това. Мислех, че ще те накарам да ме обичаш. Обаче не можеш никого да накараш насила да те обича, нали?

— Знам, че трябваше да бъда по-откровен с теб. Съжалявам.

— Все си представях… о, знам, че е детинско… но си представях, че една сутрин ти ще се събудиш, и като в приказките, ще ме видиш заспала там… и ще бъде сякаш зла магия, която е развалена, и ти ме виждаш за първи път и… и се влюбваш в мен. Сякаш никога не си обичал… — гласът й изтъня и секна, и тя усети парещи сълзи по студените си страни — … сестра ми.

— Състезание не е имало. Вярвай ми, никога не е имало нищо подобно.

— Знам.

За каква конкуренция можеше да става дума, след като тя никога не можеше да постигне дори подобие на Аниния чар и блясък?

Ослепителната слънчева светлина внезапно отслабна, вероятно от случаен облак, и тя отново успя да види очите му, меки на фона на острите му черти, и пълни с нежност. Той не я пусна, но хватката му отслабна.

— Лори…

„Кажи го — примоли се тя без думи. — Моля те, просто го кажи и да свършваме.“

— Обичам те.

Проклет да е, защо я измъчваше?

Тя се дръпна и, разтреперана, направи крачка назад.

— Не е честно!

— Лори, чакай. Знам, че невинаги е било…

— Не искам да слушам! Просто считай, че съм умряла. Нека просто приемем, че съм умряла! Защото това е, което искам да чувствам към теб — че съм мъртва отвътре. — Сълзите течаха по бузите й. — Джо, ако въобще ме обичаш, поне мъничко, моля те, престани. Просто престани.

Отчаяна, тя му обърна гръб, тръгна по терасата, заобиколи ъгъла и излезе на предната тераса, която гледаше към Парк Авеню. Търсеше някакъв начин… какъвто и да е, за да се спаси от тази нова заплаха, от новата, безплодна надежда, която бързо растеше в нея. Сляпо, диво, тя измъкна златната сватбена халка от пръста си и я запокити над парапета от ковано желязо. Гледаше я как описва дъга и пада към улицата, дванадесет етажа по-долу, сякаш в забавен кадър, все по-дребна, като монета, захвърлена в кладенец на желанията. Представи си как пръстенът просто се стопява във въздуха, като заклинание на магьосник, което е развалила завинаги.

Погледна назад към Джо и видя, че всичката кръв се е дръпнала от лицето му. На страните му горяха само две ярки червени петна — от студения вятър. Очакваше той да каже, че съжалява и че се надява да останат приятели, поне заради Адам, ако не друго.

Вместо това той се втурна към стъклената врата и потъна в апартамента.

Тя за момент застина изумено, като че ли стигнала до последното парче на пъзъла, изведнъж открива, че то не пасва. Къде отиваше? Какво значеше всичко това?

Сетне изведнъж разбра. Пръстенът. Той беше отишъл да търси пръстена й. Като Язон — златното руно.

Загубила дъх, тя се надвеси над парапета. За момент видя само петна, сетне различи тротоарите, широки колкото следи от охлюви, колите с размерите на количките на Адам, побиращи се в кибритена кутийка, които течаха като реки в различни посоки по Парк Авеню. Докато чакаше Джо да се появи, й стана студено, после забеляза мъничката фигурка — изскочи от сградата, за момент спря колебливо, сетне решително се хвърли между колите. Лоръл, ужасена, за момент сякаш запада надолу, надолу към сивия асфалт; ушите й бучаха от рева на колите.

Тя примига и отново се намери на терасата.

Кръвта й пулсираше в ушите. Мъничката фигура на Джо се шмугна пред фучащите коли с разперени ръце като на ченге, колите го заобикаляха с вой на спирачки. Сърдити клаксони ревяха от всички страни и тяхната какофония достигаше чак до тук, горе.

Джо като някакъв маниак, без да им обръща внимание, се наведе — насред хаоса на улицата.

— Джо, върни се! Върни се! — извика тя, макар да знаеше, че той не може да я чуе.

Видя как едно такси се насочва право срещу него… и в последния момент зави, за да го избегне… хвана се здраво за парапета, без да усеща, че грубите му ръбове се забиват в дланите й.

За момент изгуби Джо от погледа си, но само след секунди, които й се сториха векове, отново го видя — стоеше на средата на Парк Авеню, на островчето. С разкрачени крака, вдигнати ръце, развят шинел… и държеше нещо, което сигурно беше проклетият пръстен, като че беше златен олимпийски медал.

— Джо… глупак такъв. — Тя се задави.

След минути, когато той отново стоеше до нея със стиснат в юмрука пръстен, с лице, зачервено от студа, и очи, блестящи триумфално, тя му каза в лицето точно какво мисли за него.

— Можеше да се убиеш, при това за нищо!

— Не, не за нищо. — Той дишаше тежко, дъхът му излизаше на бели валма. — Лори, не мога да променя миналото. Когато се женехме, може би не съм чувствал същото, което и ти. Господи, не знам. Знам само това, което чувствам сега. Обичам те. Нощем не мога да заспя, ако не си до мен. Час не минава, без да мисля за теб и без да усетя колко ми липсваш. Опитвах се… Вярвай ми, наистина се опитвах. Всичките тези месеци те чаках да ми кажеш, че ти липсвам, че искаш да се върна, и когато ти не го направи… — Той спря и хвана ръката й.

— Всъщност каква е разликата кой какво е започнал пръв. Знам само това, какво искам… и това си ти. Лоръл, ще се омъжите ли за мен?

Тя го зяпна изумена, обзета от толкова щастие, че не разбираше съвсем какво й казва, нито какво трябва да отговори.

— Сега. Кажи „да“.

— Джо…

— Започваме отначало, сега. В тази секунда.

— Сигурен ли си, че искаш да бъдеш с мен, а не с Ани?

— С тебе, сладка моя. — Той докосна бузата й. — Само с теб.

Джо дишаше тежко, косата му плющеше около измръзналото му лице. Той я хвана за ръката и постави пръстена обратно на мястото му. Тя усети студенина около пръста си, сетне Джо целуна ръката й… и тя усети топлия му дъх по дланта си.

— Кажи „да“ — измърмори той и я притегли в прегръдките си. Устните му се разтеглиха в усмивка. — Кажи го бързо, преди да съм сторил нещо наистина шантаво, като например да се хвърля от балкона.

Лоръл пое дълбоко въздух, замръзнал и миришещ на дим и изгорели газове. Вятърът довя мънички сажди, които полепнаха по бузите й, но вътре в себе си тя се чувстваше нова, чиста и блестяща. Сякаш току-що, в този момент, се беше родила.

— Да! — извика тя на цялата Парк Авеню.

 

 

Влязоха вътре и видяха гостите скупчени около пианото, където един от съседите свиреше „Някоя вълшебна вечер“, една от любимите песни на Доли. Гърдеста дама от хора на Метрополитън Опера, облечена в кремав вълнен костюм, гарниран с кожички, остави чашата си на абаносовата повърхност на пианото и запя думите с богат, опиващ глас.

— Къде е Адам? — попита Джо с искрящи очи. — Искам да му кажа, че ще си дойда за вечеря.

— Изпълнява ролята на дипломат с внучетата на Анри — каза му Лоръл.

Докато Джо издирваше Адам, до Лоръл се приближи Доли и я прегърна през раменете с една ръка.

— Тази песен… всеки път се разнежвам.

Лоръл кимна, прекалено развълнувана, за да говори.

— Обаче за всеки е очевидно, че не това е причината за влагата в очите ти.

— Просто съм толкова щастлива!

— Предполагам, че нямам монопол върху щастието, макар че Бог ми е свидетел, наистина имам такова чувство.

— Ние с Джо…

— Не е нужно да го казваш, пише го на лицето ти. — Доли я прегърна. Парфюмът й, ухаещ на цветя, се носеше като облак около нея. — О, миличка, току-що ми направи най-хубавия сватбен подарък.

— Честно казано, не очаквах нещата да приемат такъв обрат.

— Странното при любовта е, че е като муле. Тъкмо се измориш да го подкарваш, то вземе, че се обърне и те ритне. — Доли леко я побутна. — А сега върви, изчезвай от тук. Вървете си вкъщи, където ще можете да го отпразнувате като хората.

— Но вие още не сте разрязали тортата!

— Сладурче, нямах предвид да пиете за здравето на Анри и за моето. Ти и твоят хубав мъж си имате ваши неща, за които да вдигате наздравици. — Тя намигна и отново леко я побутна. — Не се тревожи за Адам. Тъкмо го нагледах, той и близнаците се забавляват с всичка сила. Ще пратя Фелипе да го докара по-късно… след като вие с Джо успеете да се запознаете отново.

— Но какво става с вашия меден месец? Няма ли Фелипе да ви откара до летището?

Доли се усмихна и оправи един увиснал кичур от косата на Лоръл.

— Променихме намерението си. Ще си прекараме медения месец тук. След всичкото това пътуване напред-назад май вече е време да се спрем на едно място.

Лоръл целуна леля си и каза довиждане на Анри и на гостите, с които се познаваше, но никъде не видя Ани.

Вероятно беше в банята или в трапезарията, да провери триетажната торта от бял шоколад, която бе направила специално за случая. Лоръл тайно изпита облекчение. Тъкмо в този момент нямаше особено желание да говори с Ани. Откакто Джо се бе изнесъл, отношенията между сестрите бяха малко обтегнати. На повърхността всичко изглеждаше наред, но всеки път, когато говореше с Ани, Лоръл усещаше сякаш бодване на острие. Често си задаваше въпроса дали Ани просто не изчаква да се разделят съвсем.

Джо беше отишъл да вземе волвото си, паркирано няколко преки по-надолу. Щяха да се срещнат направо в Бейсайд. Искаше й се час по-скоро да си бъде у дома.

Докато забързано завиваше към гаража близо до Трето авеню, където беше оставила колата си, дочу стакатото на нечии токчета, които бързо се приближаваха към нея.

Обърна се и видя Ани — бързаше да я настигне. Беше облечена с шафранов шлифер от някаква копринообразна материя, който сякаш грееше в настъпващия здрач. Полите на шлифера се развяваха от движението на дългите й крака. Ани й замаха с ръка да я почака — махаше толкова енергично, че минаващото такси го прие за своя сметка и рязко спря.

Лоръл зачака, както винаги обзета от смесени чувства. Обич, привързаност, омраза, вина. Сега пък какво имаше? Държеше се за радостта си, все едно че бе хлапе, здраво стиснало новата си играчка и решено да не я дава никому. Защо ли се тревожеше, сякаш Ани щеше да се опита да й я вземе?

Каквото и да искаше да й каже Ани, на нея й се искаше да го отложат за друг път и просто да отплува към къщи на райския си облак.

Но нямаше как да отблъсне сестра си. Поне това й дължеше.

— Доли ми каза — каза Ани задъхано, щом я настигна. — За вас с Джо. Исках да ти кажа… всъщност само исках да ти кажа, че съм много щастлива за тебе.

Лоръл я погледна изпитателно, но Ани беше искрена.

— Благодаря — каза Лоръл неловко; не знаеше какво друго да каже и вместо това попита: — Ти нали не си тръгваш?

— Не, просто исках да те настигна. Сега се връщам, за да помогна при сервирането на тортата.

— Видях я, много е красива. Прилича на таван от викториански салон… с всичките тези розетки, винетки и извивки.

— Всъщност точно от там взех идеята. — Ани се засмя. — От една резиденция в Нюпорт. И знаеш ли, показах снимка с подобна торта на Хай Фелдър и той веднага поръча една за сватбата на дъщеря си. Цената, която му искам, е цяло състояние.

— Как вървят нещата с щандовете ти в магазините му?

— Изглежда, че ще мине още някой и друг месец преди официалното откриване, но вече започвам да набирам скорост за производството.

— Със скоростта, с която се движиш, не след дълго ще имаш нужда от фабрика с размерите на Бруклин. — Лоръл започна да губи търпение; искаше по-скоро да приключи с бъбренето и да си тръгне.

— Е, когато си втори в бизнеса, трябва да полагаш повече усилия.

— Ти никога няма да си втора в нищо — отбеляза Лоръл със смях и хвърли загрижен поглед на Ани, която сякаш изведнъж потъна в мислите си. — Между другото, обаждал ли ти се е Емет?

— Не. Нали знаеш: далече от очите, далече от сърцето.

— Мислех си, че вие двамата ще… — „Признай си, надяваше се, че отново ще се съберат, само за да си сигурна, че Ани е извън играта поне що се отнася до Джо.“

И все пак не беше само това. Лоръл наистина харесваше Емет и той й липсваше. Липсваше й чувството му за хумор, начинът, по който той някак уравновесяваше Ани.

— Е, значи ние двамата няма — каза Ани някак прекалено рязко. После се овладя и добави небрежно: — Предполагам, че просто не ставам за семейство. Или пък ще свърша като Доли — да марширувам по пътеката към олтара, когато връстниците ми завъдят внуци.

— Ами децата? — попита Лоръл — Не ти ли се иска да имаш поне едно?

Ани помълча няколко секунди. Гледаше пълзящия покрай тях екскурзионен автобус.

— Знаеш ли — каза тя меко накрая, — спомних си онези първи дни в Ню Йорк, когато ти непрекъснато плачеше. Толкова зле се чувствах, сякаш бях направила нещо ужасно, за което ще ме намразиш. Предполагам, че така се чувстват всички майки.

— Не съм те мразила — каза Лоръл. — Просто се чувствах… като с извадени корени. Като Дороти в „Магьосникът от Оз“. Сякаш бях отнесена от тайфун в чужда земя, където не познавах никого, и непрекъснато ме беше страх.

— Защо не го кажеш направо? — Ани вдигна глава и я погледна остро, уязвено. — Обвиняваш ме, че съм те отвела. Вината е моя за всичко, нали? За всичко.

Лоръл бе обзета от безметежно спокойствие. Може би за пръв път в живота си се чувстваше отговорна, сякаш нейната роля, неин дълг бе да се грижи и да успокоява сестра си.

— Не, Ани, не те обвинявам. Ти направи това, което трябваше. И аз те последвах… както винаги.

— Можеше да останеш.

— Нима имах избор? Без тебе щеше да е ужасно. Не. Ако обвинявам някого, това е Диъри. Тя просто ни изостави. Знаеш ли, ти я обичаше повече, отколкото тя заслужаваше.

— Тя беше най-добрата майка, според възможностите си.

— Може би за теб. Но за мен най-важната беше ти.

— Нали сме сестри — каза Ани. — Сестрите се грижат една за друга.

— Нима не разбираш? Винаги ти си била тази, която се е грижила за мен. Никога обратното. — Тя спря. — Донякъде и аз съм виновна за това. Оставях те да поемеш инициативата. — Тя докосна ръката на Ани — Виж, съжалявам за това как се обърнаха нещата. Само че когато Джо си отиде… — Гласът й затихна, тя не знаеше какво точно иска да каже.

— Разбирам. — Очите на Ани срещнаха нейните, светейки от вълнение, и Лоръл разбра, че те току-що са сключили негласно споразумение.

Лоръл наблюдаваше как една жена с плетено палто изчаква малкото си кученце да свали повдигнатото си краче. Забеляза, че тротоарът е целият обсипан с паднали листа — сякаш зимата се бе промъкнала незабележимо и бе съблякла дърветата за една нощ.

— Нали ще дойдеш за Деня на благодарността?

— Не бих го пропуснала за нищо на света.

— И ще нарежеш пуйката.

Лоръл си спомни първия им Ден на благодарността в Ню Йорк, когато всичко, което имаха, беше замразен полуфабрикат от пуйка. Ани, белейки фолиото от нейната порция, се бе пошегувала: „Не разбирам защо всички вдигат толкова шум около рязането на пуйката. Виж колко е лесно…“ — от тогава това се бе превърнало в дежурна шега.

Ани извъртя очи.

— Не беше чак толкова ужасно по онова време, нали?

— Не. Не беше — каза Лори меко.

— Има нещо, за което не съм престанала да се чудя. Помниш ли, когато Джо и аз се шегувахме с теб за тоя тайнствен приятел? Каква беше тайната, която пазеше толкова ревниво?

Лоръл помисли за чичо Руди и за миг се запита дали не е дошло време да покаже на Ани, че тя не е единствената, която се е жертвала, за да защити някого. Но каква бе ползата от всичко това?

Тя нямаше нужда да се доказва. Вече не.

— Знаеш ли — излъга тя с лекота, — дори не си спомням. Може би просто съм се правила на интересна.

Не много убедена, Ани сви рамене. Беше толкова отдавна, че вече нямаше голямо значение.

— Трябва да тръгвам — каза Лоръл. — Джо ще се чуди какво ме е задържало.

— Джо? О, да, разбира се. Ами… — Тя направи крачка назад и изведнъж се стори на Лоръл самотна и изоставена, сякаш отново бе тийнейджър, но този път нямаше за кого да се грижи… и може би никой, който да се погрижи за нея.

Ани отстъпи още една крачка и изведнъж токът й хлътна в някаква дълбока цепнатина в тротоара. Тя загуби равновесие и политна напред. Лоръл се хвърли да я задържи и дори успя да я хване… но внезапно и двете се изтърсиха на тротоара.

След първия момент на изненада Лоръл успя да седне и помогна и на сестра си. Както си седяха, покрити с парашута на Аниния шлифер, тя изведнъж откри колко много обича сестра си, колко има нужда от нея.

И изведнъж се разкикоти.

Ани също се засмя, после отри очи с ръкави и каза с гръмък шепот:

— Недей да се обръщаш… Онази жена с кучето… гледа ни, сякаш мисли, че едната от нас е нападната.

Лоръл се изправи, помогна на Ани да стане, изчисти полепналите по шлифера й листа и викна на жената, която ги зяпаше с отворена уста:

— Не се притеснявайте. Ние сме сестри.