Айлин Гоудж
Сестра ми (35)

Тридесет и четвърта глава

Доли излезе в приемната пред балната зала, цялата обвита в облак цигарен дим. Толкова много хора! Сводестото помещение беше претъпкано — мъже във фракове, жени с вечерни тоалети, целите в ефирна коприна, корав брокат, лъскави ламета — купища хора. Безброй ръце вземаха чаши шампанско или сандвичи от сребърните табли, предлагани от сервитьори в кафяви сака. Всичките тапицирани в алено дивани бяха заети и дори палмите в саксии и малките масички с настолни лампи с розови абажури бяха избутани до стените, за да се отвори още място за посетителите.

Камерният квартет свиреше едва доловимо в един ъгъл под позлатен стенен свещник. Приличаха на механични фигурки върху изкусно изработена музикална кутийка. Тя погледна красивите огледални врати, позлатата върху гипсовите орнаменти по таваните и стените и си спомни за минали години и минали панаири, когато те с Анри си бяха стискали ръцете под масата по време на безкрайни вечери, нетърпеливи да се измъкнат и да се доберат до леглото в нейния апартамент.

Усети болка в гърдите и сложи ръка върху деколтето на изумруденозелената си сатенена рокля. Малко й се виеше свят и залиташе на високите тънки токчета, като че ли балансираше върху опънато въже. Хвана се за едрия сапфир, сгушен между гърдите й, сякаш за да запази равновесие.

Анри. Къде беше Анри, проклет да е? Беше казал, че ще бъде тук, нали? Съобщението, което бе оставил на телефонния секретар, беше толкова неясно от пукота и прашенето по линиите… Беше се обадил от летище „Шарл дьо Гол“ — тази част на съобщението беше ясна — и самолетът му излитал след няколко минути… и бе казал, че ще дойде в Ню Йорк за панаира. Бе казал също — тук сърцето й беше замряло, — че имал да обсъди с нея нещо много важно.

Беше си наложила да изчака до днес следобед преди да се опита да се свърже с него в „Риджънси“, хотелът, в който той обикновено отсядаше. Да, господин Батист бил направил резервация, но не, мистър Батист още не бил пристигнал, поне до този момент. Тя бе оставила съобщение, но той не се обади. Дали пък нещо не се беше случило със самолета му? И какво, мили боже, означаваше загадъчното съобщение?

Доли затвори очи. „Дали не откачам — помисли си тя, — или промените, през които минавам, съвсем са ме побъркали. Все пак ми се струва, че Анри не иска да говори с мен само по работа, и ако не си избия тая тъпа идея от главата преди той да се появи, ще стана за смях.“

Мислено се върна в миналото. Бяха изминали вече четири години от последното идване на Анри в Ню Йорк за панаира на „Гурман“ — обикновено той пращаше Помпю заедно с Морис или Тиери. Защо този път идваше лично?

През пукота на статичното електричество бе дочула думата „погребение“. Може би старият Жиро бе умрял. Може би Анри най-после беше свободен.

Но по-вероятно Анри идваше с лоши новини. Сигурно Франсин беше спечелила битката — и Доли беше аут. Да, това би било достатъчно сериозна причина за идването на Анри — сигурно искаше да й го каже лично. Доли се задъха.

Тя просто трябваше да намери Анри. Трябваше да узнае.

Прогони с жест сервитьора, протегнал към нея поднос с чаши като лалета с разпенено шампанско и се повдигна на върховете на обувките от зелен сатен — опитваше се да види нещо над морето от глави. Анри го нямаше. Очите й плувнаха в сълзи.

Тя примигна и зрението й се проясни. Започна да забелязва познати лица. До бара видя главите на две от най-големите белгийски сладкарски къщи — Крон и Нюхауз — да си приказват като първи приятели; всъщност бяха съперници и сигурно всеки един от тях в мечтите си виждаше как полилеят се срутва право върху изложението на другия. В другата страна на помещението забеляза висок, добре сложен мъж с къдрава сивееща коса — Теди Макклауд, стар познайник от „Перуджина“. Тя му прати въздушна целувка и в отговор получи намигване. До съседната маса, където се раздаваха определените за всеки места за сядане на банкета, видя слаб очилат мъж, гризящ кралска скарида… май беше Робърт Линкс от „Ла мезон дю Шокола“. Разпозна също Морис Бернашон и сина му, Жан-Жак, както и Мари Биар от „Дебьов & Гале“.

Имаше доста познати лица, но имената бяха излетели от паметта й. Онзи тежък момък от „Чарлстън Чоклитс“, които уж били любимите бонбони на Елизабет Тейлър. Русокосата дама от „Лю-Ляк“. Красивият мъж с румено лице от „Леонидес“.

Къде, по дяволите, беше Анри…

Хрумна й, че може би е вътре и проверява щанда на „Жиро“.

Докато си проправяше път към огледалните врати на балната зала, видя някой да й маха — импозантен блондин, сякаш излязъл от някоя опера на Вагнер, с тънка кафява цигара в ръка. Беше забравила името му, помнеше само че е свързан някак с „Тоблер-Сушард“. Тя помаха в отговор, но не промени посоката си.

Влезе в залата, която беше тиха и безлюдна, с изключение на персонала на хотела, който привършваше със сервирането на масите, и съдиите от Гурман, които си правеха бележки около изложенията. По-късно, докато сервираха вечерята, съдиите щяха да дегустират и да оценяват ястията. В категорията на бонбоните и трюфелите ароматът и вкусът играеха голяма роля, но още по-важно беше самото качество на шоколада, който беше оценяван по различни критерии — „представяне“, което означаваше, че бонбонът трябва да има гладка, равна повърхност; „хрупкавост“, или с други думи дали се разчупва лесно, без да се рони или да се превръща в лепкава киша; „усещане в устата“ или текстурата… да не е песъчлива или прекалено влажна; „вкус“, определящ сладостта, процента шоколадов ликьор и букета.

Доли, спокойна, че бонбоните на „Жиро“ са на ниво, спря под дългата аркада с мраморни колони, която ограждаше ресторантската част. Сервитьорите, хванали празни табли от сандвичи, прелитаха покрай нея по пътеките и хлътваха в двойните врати към кухнята, като след секунда отново изникваха с нови сандвичи. През мраморните колони тя виждаше главната бална зала, осветена от два гигантски полилея, и кремавите стени със златни орнаменти. Сводовете на залата бяха украсени с камеоподобни овални стенописи, изобразяващи пасторални сцени, обкръжени с филигранни корнизи. В единия край имаше сцена, обрамчена с розови кадифени драперии; по продължение на противоположната стена бяха издигнати четири сепарета с арки, подобно на ложи в театър. Групи от маси, всички покрити със светлорозови покривки и с вази с фрезии и бебешкорозови рози, бяха разположени около дансинга. Тя си спомни как същата сутрин беше помагала на Помпю да подреди тяхната изложба. Цялото помещение кипеше като кошер, сътрудниците внасяха кутии с всякакви размери, персоналът аранжираше масите за вечерята, сладкари в бели готварски куртки внимателно изваждаха от кутиите своите крехки произведения и подреждаха изложенията си върху дългите маси с бели покривки пред сцената, като нанасяха последните щрихи върху шоколадените си шедьоври.

Сега вече всичко беше подредено и изглеждаше великолепно — истински триумф на човешката изобретателност и артистичност, и Доли го гледаше омагьосана.

Всяко изложение бе разположено на известно разстояние от другите и малка златна табелка оповестяваше името на сладкаря. Сребърни табли с изкусни конструкции от трюфели и крем шоколадови бонбони; пищни кейкове, торти и бисквити. Сякаш бяха бижута, изложени на витрина на „Картие“. Тя видя огромна купа за пунш, изработена от шоколад и напълнена с ягоди, наполовина топнати в бял, наполовина в кафяв шоколад. На следващата маса имаше шахматна дъска — цялата от два вида шоколад, както и издяланите фигурки. До нея стоеше шоколадов модел на испански галеон, на който имаше дори бинокъл и торба със „златни“ дублони. Усмихна се при вида на поредния шедьовър — влакова композиция. Във всеки вагон седяха войници и кукли, отлети от шоколад. Следваше подпрян на статив събран пъзъл, на който с натурален шоколад върху бял бе изписана селска сцена.

До него имаше удивително копие на Мона Лиза. Върху бялото шоколадово „платно“ с помощта на четка бяха постигнати удивителни нюанси на кафявото с „боя“, направена от смес на какао на прах и екстракт от кафе. Изкусната резба на рамката, също направена от шоколад, бе украсена с парченца златно фолио.

Имаше миниатюрна къщичка от шоколадови дънери, посипани с какао на прах, пред която имаше мъничък кладенец, сглобен от парченца натрошен шоколад. Орелът, скулптиран от огромен блок тъмен шоколад, деликатно изрязан, главата и перата по краката бяха боядисани с бял шоколад, беше толкова истински, сякаш щеше да литне.

В центъра на голямата маса видя нещо, което я накара да плесне с ръце от възхищение: един куклен замък, направен от шоколадово тесто за еклери, карамелизирани стени, кули, оръжейни кулички и всичко останало — цялото обкръжено от ров, пълен с разбита сметана. До него стоеше един мъж с фотоапарат, докато гордият автор с бели дрехи повдигна покрива на замъка, за да може фотографът да снима и вътрешността — пухкав облак от сметана с цвят на кафе, пълна с малини и препечени лешници. На Доли й потекоха слюнките.

После видя дървото.

Беше централната творба на изложението на „Тут де суит“, поставено на върха на нисък постамент на една от дългите маси. Наоколо имаше ужасно вкусни наглед кейкове върху битови дървени чинии и трюфели, които се разсипваха от съборени кошници, направени от шоколадови клонки. Пикник — колко умно го беше измислила Ани!

Тя се приближи, за да го разгледа отблизо, и забеляза, че стволът и клоните на дървото са отлети от натурален шоколад, смесен с натрошени орехи, и са нарязани с остър нож, за да приличат на груба кора. Листенцата бяха толкова тънки, сякаш всеки момент щяха да се размърдат от течението на въздушните инсталации и да зашумолят като истински. От клонките висяха на тънки златни нишки множество чудесни мънички марципанови круши.

Беше истински триумф — и нейната Ани го беше направила! Доли се изпълни с гордост. Спомни си как преди два дни Ани се беше обадила и й беше разказала за дървото и колко е сложно да се направи. Но Доли не си беше представяла, че ще е толкова хубаво. Журито щеше да е нокаут.

Първа награда. Ани беше казала, че непременно ще спечели, и Доли вече беше убедена в това. Ани бе наследила огъня на майка си, но нито капка от крехкостта на Ив. Само да прогледнеше и да вземеше да се ожени за онзи мил човек. Емет беше чисто злато, но Ани просто не можеше да го разбере. Искаше й се да я разтърси и да й каже: „Дръж го, омотай го, преди да стане късно, преди да избяга“.

„Но коя съм аз да давам съвети за мъже?“

Мислите й отново се върнаха към Анри. Тя огледа изложението на „Жиро“ — бойна редица от малки пасти, бонбони и трюфели, разположени на различни нива, като цъфтяща градина. Дали Анри щеше да одобри? Със сигурност не хващаше окото, колкото някои други, но „Жиро“ можеше да си позволи спокойна самоувереност, която вървеше в комплект с мястото на върха. Все пак Доли се притесняваше. Дали шоколадовата маркиза се беше вдигнала достатъчно? Дали не бе възможно Помпю да не е успял да уцели нужната хрупкавост на глазурата от натурален шоколад върху снежната топка? Обаче следващият експонат изглеждаше перфектно. Пръстен от глазирани с карамел еклери, напълнени с шоколадов сладкарски крем, плуваше върху облак от бита мока сметана, с която бе напълнена форма от хрупкаво бисквитено тесто. Анри ще бъде доволен…

Сетне тя забеляза в средата на изложението празно място с размерите на табла — сякаш в последния момент Помпю беше решил да освободи място за още нещо. Но за какво? Тя беше прегледала всички артикули с него, бяха отбелязали всичко до последния резен захаросан джинджифил. И ако той мислеше да включи още нещо, щеше да й каже, нали? Освен ако…

Доли спипа един от съдиите, когото познаваше — Кларк Невелсън, който съсредоточено драскаше бележки в тефтера си.

— Познаваш ли мосю Батист от „Жиро“? Виждал ли си го насам?

Невелсън, висок и слаб, с издадено шкембе, с което като цяло имаше силует на кенгуру, беше главен редактор на „Гурман“ и сигурно познаваше всички тук.

— Анри? Разбира се, видях го преди няколко минути. Правеше нещо в кухнята.

Значи той беше тук. Какво ли беше намислил? Сърцето на Доли затуптя, стаята изведнъж й се стори гореща.

Тя забеляза погледа на Невелсън, прикован в деколтето й — поглед на плувец, който жадува да се гмурне, и изпита тайно задоволство от това явно доказателство, че циците й все още стават за нещо. Но се направи, че не забелязва.

— Благодаря — каза му тя и забърза към кухнята.

В същия момент вратите към фоайето се разтвориха широко и тълпата нахлу. Доли изведнъж се оказа притисната от трима мъже с фракове и дебело женище с брокатен тоалет. Тя изруга през зъби и се опита да ги заобиколи, но междувременно помещението се бе превърнало в нещо като станцията на метрото „Тайм Скуеър“ в час пик.

Тя се размина на сантиметър с един господин, който явно бе изпил повече, отколкото му се полагаше (Защо ли — почуди се тя мимоходом — пияниците във фракове си остават елегантни като Кари Грант, а същите пияници в джинси събуждат само отвращение?), и забеляза Ани до една от червените мраморни колони.

Племенницата й бе потънала в разговор с един възрастен мъж с цветущо лице и сива, късо подстригана коса като на морски офицер. Хайман Фелдър — беше й познат или от „Бизнес Уик“, или от „Форбс“. Ани беше облечена в дълъг кадифен тоалет с цвят на кована мед; по форма беше нещо, което Марлене Дитрих би облякла за „Тъжният ангел“. При всеки неин жест роклята незабележимо се разлюляваше и сияеше като пламък. Маслинената й кожа блестеше, подчертана от лъскавите кичури на късата й коса. Дълги обици във формата на златни ками висяха от ушите й.

Въпреки целия този блясък Доли все пак забеляза напрежението в извивката на раменете на Ани, резкия наклон на главата й, докато слушаше това, което й говореше Фелдър. За нея бе от огромно значение дали ще спечели първата награда и договора с Фелдър и Доли отправи мислена молба: „Господи, нека да победи!“

За „Жиро“ не беше от голямо значение дали ще бъдат втори или дори пети, защото тяхната репутация беше вече затвърдена и нямаше да настъпи краят на света, ако си отидат без първата награда, но Доли знаеше, че за „Тут де суит“ това е жизненоважно, за да изплува.

„Де да имаше начин да мога да убедя Фелдър“ — помисли тя и смени посоката с намерението да почерпи Фелдър с щедра порция чар и гледка на прелестите в деколтето й, но в същия момент един мъж във фрак заговори в микрофона:

— Моля, заемете местата си, вечерята ще бъде сервирана.

Доли се слиса. Налагаше се да отложи всичко и само да се надява, че ще бъдат на една и съща маса с Анри…

Хрумна й, че не беше видяла и Лоръл. Племенницата й беше казала, че ще закъснее малко, но вече минаваше осем, а никаква я нямаше. Дали не беше променила решението си да дойде? Може би перспективата да срещне Джо я беше изплашила. Ако беше така, щеше да е доста смешно, още повече, че доколкото Доли знаеше, Джо също не се бе появил до този момент.

Усети нечия ръка да я хваща през кръста и се обърна с надежда. Но това не беше Анри, беше само един стар приятел, Сет Хатауей, президент на асоциацията на сладкарите, с лице на пияч на бира, цялото в ситни червени венички.

— Доли, къде се губиш? — провикна се той.

— Точно под носа ти — отвърна тя.

Сет хвърли поглед към картата, на която бе отбелязан номерът на масата й, и каза:

— Пак ми излезе късметът. На една маса сме. — И с дворцова тържественост и намигване й предложи ръката си. — Мога ли да помоля за честта да ескортирам до масата най-красивата дама в залата?

Доли го хвана под ръка и се остави да я отведе до масата, като се усмихваше широко, за да не заскърца със зъби от разочарование. Сърцето й биеше като парен чук.

Къде, по дяволите, беше Анри?

 

 

— Наистина си куражлия — каза Фелдър. — Да предприемеш нещо толкова рисковано като дърво от шоколад. Кой би могъл да допусне… — Той поклати одобрително глава.

— Нали затова е всичко: да поемаш риска — каза тя, като отпиваше от шампанското си и хвърляше погледи към Фелдър, и в същото време се стараеше да изглежда непринудено. Вътре в себе си беше нервна като затворена в клетка пантера. „Дали не мисли, че се изхвърлям прекалено, че съм прекалено нахална?“

Същевременно съзнаваше, че нейното изложение е нещо повече от обикновено показване сладкишите й бяха с божествен вкус, особено авелиновата торта, най-любимото й нещо. Тя можеше да я види с ъгълчето на окото си, несъразмерно елегантна на фона на карираното одеяло за пикник — слоеве шоколадов блат „Дженовезе“, пропити с ром и шоколадово-лешников крем, покрити със сладко-горчива глазура, тънка като скреж, изпъстрена със златни листа и завързана с алена „сатенена“ панделка, направена от захаросан малинов сироп. Една хапка бе достатъчна на нормален човек да се пристрасти.

Обаче съществуваше възможността петимата съдии — между които Нан Уедърби от „Метрополитън“ и онзи новият журналист от „Гурман“ да не обичат ром или лешников крем. Защо ли си бе въобразила, че ще може да победи имена като „Манон“, „Тъчер“ или „Нюшател“? Дори да вземе второ или трето място, щеше да е голямо постижение, само дето щеше да е на същото положение, в което беше в момента с Фелдър: наникъде.

„Трябва да направя нещо по въпроса — помисли тя, — някак да успея да го убедя, че дори и да не спечеля, той би трябвало да сключи с мен тази сделка. Може би да си пусна чара по време на вечерята, преди да са обявени наградите. Тогава, ако наистина спечеля първо място, той ще остане с мисълта, че е постъпил гениално, като ме е обвързал пръв, преди някой друг да успее да се включи.“

Изведнъж Ани усети, че няма желание повече да се усмихва, да говори и да стои в тази тълпа. Въобще не беше спала миналата нощ и сега се чувстваше невероятно отпаднала. С част от съзнанието си все още слушаше какво казва Фелдър, но останалата част плаваше в други води. Образи от нощта, прекарана с Джо, преминаваха пред очите й като зърнести кадри от изтъркан филм. Лицето на Джо, надвесено над нейното в млечната светлина на ранното утро; телата им, сплетени безразборно — ръце, крака, завивки. Сякаш се бе случило преди много години, не като начало на любовен роман, по-скоро като нещо отдалечено, от друга епоха.

Дали не беше точно това — за сбогом?

Усети сладка тъга да преминава през нея.

Вероятно и двамата си бяха дали сметка, че това е краят, което сигурно бе причината и двамата да не изпитват нужда да кажат думите. От сега, каквото и да станеше с Лоръл, тя и Джо никога нямаше да бъдат нещо повече от това, което винаги бяха били — приятели, някога влюбени един в друг, после предпочели други.

Тя изпитваше тъга и в същото време някаква завършеност, както след изминат дълъг път човек намира ако не това, което е търсил, поне място, където най-сетне ще може да си почине.

През многолюдната тълпа видя Емет — стоеше близо до огледалната врата и говореше с група белгийци. Сърцето й сякаш пропадна. Трябваше сега да е с Емет и да си оправят отношенията, вместо да говори с Фелдър. Тази сутрин, когато се върна, беше намерила оставена от Емет бележка: „Надявам се, че си намерила това, което търсиш“. Какво ли значеше това? Дали не бе предположил, или някак не бе узнал, че тя бе прекарала нощта с Джо? Беше отчаяно заета през целия ден и беше дошла тук по-рано от необходимото, за да провери изложбата си, тъй че не бе имала възможност да говори с него. Изведнъж усети силна нужда да са заедно, да разбере какво бе имал предвид.

В приемната не се бяха видели, но сега, след като улови погледа й, той тръгна към нея, без да се усмихне.

С голямо усилие Ани насочи отново вниманието си към Фелдър, който говореше:

— В Калифорния ще ми е за пръв път… широкомащабни търговски центрове, един в Пасадена и един в Сенчъри Сити… „Фелдър“ наистина трябва да е на ниво — знаеш какво имам предвид: с вътрешни водопади, много папрат и музика, ама не разни боклуци… ще пусна Моцарт.

Ани се насилваше да изглежда заинтересована, дори започна да му задава въпроси за това какъв вид финансиране е събрал, и изведнъж усети завладяващото присъствие на Емет зад гърба си.

— Обещай ми да седиш до мене на вечерята, за да разбера всички подробности — каза тя на Фелдър с най-ярката си усмивка и докосна ръката му. — Би ли ме извинил за момент? Трябва да поговоря с един човек.

Фелдър закима и я освободи с царствен жест — розовият диамант на пръстена му блесна.

— Разбира се, разбира се.

Ани се обърна и има удоволствието да види Емет в близък план — с тъмносин фрак, риза от намачкана коприна и връзка, прикрепена с полиран ахат. Сините му очи се приковаха към нейните с необичайна настойчивост.

— Ани — каза той, все още без да се усмихва. — Мога ли да говоря с теб насаме?

Тя кимна и сърцето й се сви. Нещо не бе наред. Изобщо не бе наред.

Емет я поведе през двойните огледални врати към приемната, където бяха останали много малко хора. Крачеше с едри крачки, като по чудо, без да куца. Веднага след гардеробните, там, където коридорът се вливаше в малка чакалня пред тоалетните, той спря и обърна към нея сините си очи, студени и безизразни като камъни на дъното на ручей.

Защо ли я гледаше така? Защо внезапно й бе станало студено? Ани почувства уплаха. Отчаяно копнееше той да обвие ръцете си около нея, да я прегърне, да я обича, да се пошегува, дори да й се скара — всичко друго, но не и този твърд, решителен поглед на човек, който е взел окончателно решение.

„Той знае — помисли тя, — по някакъв начин е разбрал къде съм била снощи… как да му кажа, че всичко е свършило между мен и Джо, без да му кажа за всичко, което се случи?“ Толкова неща искаше да му каже — неща, които трябваше да бъдат изказани още преди години, но, божичко, този поглед…

„Ем, бях толкова глупава, че не забелязвах нещо, което през цялото време беше под носа ми. Приемах те за даденост. Мислех си, че винаги ще си до мен. Не знаех колко много значиш за мен, както не си давам сметка за дишането, храната или съня. Но сега го виждам. Дай ми само още една възможност и аз ще оправя неща…“

— Ани…

— Ем, знам какво ще кажеш — прекъсна го тя, почти без дъх, сякаш беше тичала километри, за да го настигне. Сърцето й пърхаше като птица в клетка. — Моля те, не го казвай. Не още. Нека да поговорим после, когато се приберем вкъщи… когато всичко това свърши.

— Вече свърши. Това. Ние. До гуша ми дойде. — В гласа му нямаше гняв, само тъга и съжаление. — Виж, не те обвинявам. Знаех с какво се захващам и като тъп ездач на родео си въобразявах, че който най-дълго се задържи на седлото, той печели. В живота обаче нещата са по-сложни.

Тя гледаше как устните му се движат и си спомняше как в началото беше решила, че луничките му са странни и особени, но също и секси. Тя искаше Емет. Желаеше го също така жадно и страстно, както бе желала Джо само преди часове.

— Обичам те — каза тя и за първи път наистина го мислеше.

Сините му очи, сияещи като неон, се врязаха в нейните.

— Безпокоях се за теб миналата нощ, след като те оставих. Изглеждаше толкова дяволски пребита. Не исках да те будя по телефона, затова сутринта минах през вас да видя как си. Беше пет, но тебе те нямаше. Обадих се във фабриката, дори се обадих на Луиз у тях и я събудих. Тя ми каза, че не би трябвало да си там преди шест и половина. И тогава си спомних за Джо. Там ли беше отишла… при него? — Тя видя големите му ръце да се свиват в юмруци и да се разпускат. — Не, недей да ми отговаряш. Не искам да знам. Или нека да кажем, не искам да го чуя. — Той рязко вдигна юмрук, но спря, преди да я удари, и нежно я докосна по бузата с побелелите кокалчета на ръката си.

Ани искаше да му каже, че греши, че го обича… но как да му обясни?

Емет тръсна глава и разпери безнадеждно ръце.

— Снощи си дадох сметка за нещо. Винаги съм мислил за любовта като за нещо безкрайно, като звездите или Господ. Обаче не е, знаеш ли. Любовта може да ти свърши, както ти свършва бензинът. Или като гума, която се изтрива след многото километри неравни пътища. Изморен съм, Ани. Изчерпах се.

Ани беше зашеметена, сякаш бе направила скок във вода, която внезапно се оказва прекалено плитка. Всичко я болеше. Сълзи избиха в очите й и започнаха да се стичат по бузите й. Трябваше да го накара да разбере. Той трябваше да узнае колко много го искаше — сега, утре и завинаги.

— Ем… — Гласът й пресекна и замря на устните й. Искаше й се да го умолява, но нещо я спря. Разбираше, че ако му се помоли, може би целият й живот ще тръгне по друг начин, но тя беше закотвена за изправения си гръбнак, който не искаше да се превива, както Емет беше закотвен за куция си крак.

— Все едно — продължи той, — исках да ти съобщя, че няма да остана за банкета. Всъщност дойдох само за да се сбогувам.

— Облечен с фрак? — През сълзи тя успя да изобрази нещо като усмивка. Той се усмихна криво.

— Не мога да потегля към залеза като парцал, нали?

— Да потеглиш… Къде ще заминаваш?

Той вдигна рамене.

— Вдигам гълъбите. Отивам на запад. — Усмихна се, зъбите му блеснаха на фона на широкото му почерняло луничаво лице. — Господи, пак взех да говоря като Мат Дилън.

— Мат Дилън не си е изкарвал прехраната с продажба на недвижими имоти. — Тя силно подсмръкна и забърса с ръка сълзите си, ядосана и на себе си, и на него. Това беше грешка, той нямаше право да си тръгне. Не беше справедливо, че всички, които обичаше, я изоставяха. — Не искам да си отидеш. Знаеш го, нали?

Емет дълго я гледа и за момент — нещо в погледа му, мимолетна сянка по лицето му — тя помисли, че ще промени решението си. Сетне той я целуна леко и каза:

— Нали знаеш, има голяма разлика между това някой да не иска да си отидеш и да иска да останеш.

Той за момент се забави, погледът му бе впит в нейния — сините му очи бяха леко присвити, сякаш гледаше към далечен хоризонт. Или просто се стараеше да не плаче. Тя изпита внезапно желание да го докосне, някак да го успокои… макар че в момента тя беше тази, която имаше чувството, че се разпада целият й живот. Плахо посегна и забърса влагата в ъгълчето на окото му с върха на пръстите си. Устата на Емет се изкриви в сардонична усмивка и Ани усети разкъсваща болка. Той за миг с тъга докосна лицето й и се обърна.

Ани го гледаше как си отива — висок рижав мъж с един сакат крак и с огромно сърце, което тя не заслужаваше. Искаше й се да се срути на мокета насред хотел „Плаза“ и да плаче, докато всичките сълзи се свършат. Но не можеше да си го позволи, не веднага. По-късно, когато остане насаме.

Обърна се и тръгна към залата, вцепенена сякаш от студ.

„Тут де суит“ си остава — каза си тя. Колкото и да й се искаше да догони Емет, знаеше, че ако не остане тук и не спечели Фелдър, може да загуби не само Емет, а и бизнеса си. Тогава нищичко нямаше да й остане.

Изправи рамене, примигна, за да прогони остатъците от сълзи, и влезе през огледалната врата с високо изправена глава като кралица, която отива към своята коронация.

 

 

— По дяволите! — изруга Анри, защото листът шоколад, който режеше, се разчупи на две. Току-що го беше извадил от хладилника и шоколадът беше още прекалено чуплив от студа; трябваше да го остави малко по-дълго на стайна температура, макар че тук, в кухнята на хотел „Плаза“, въздухът беше толкова горещ, че би могъл да разтопи масло. Ако шоколадът се стоплеше прекалено, триизмерното шоколадово чудо, което тъкмо приключваше, щеше да започне да се разпада по местата, където беше „залепил“ детайлите. Ръцете му трепереха, но той се насили да работи бавно. Никакви грешки повече. Постави парче дебела хартия във формата на лебедово крило върху четириъгълника от шоколадов кувертюр и с няколко ловки движения на ножа изряза формата от шоколадовия лист, дебел четвърт сантиметър. Искаше творението да е перфектно, за да й покаже колко много я обича.

Оставаха още няколко детайла и работата щеше да бъде завършена: езерото в Болонския лес, където беше завел Доли на първото им излизане заедно в Париж. Самото езеро го беше направил от тънък шоколадов овал, докоснат на места с бял шоколад, за да има вид на леко развълнувана повърхност. Около краищата — бреговете на езерото, тънки клинове, поставени под прав ъгъл към повърхността, образуваха висока тръстика, тук-там посипана с какао за по-голяма достоверност. Имаше цъфтящи лилии от бял шоколад, листенцата им бяха по-тънки от черупка на яйце. В средата имаше лодка, направена от шоколадова „пластмаса“ — гъвкава смес от кувертюр и глюкоза, в която седяха две фигурки — на жена и мъж. Около лодката плуваха лебеди и гъски, а от едната страна имаше дори водопад, направен от стружки млечен, бял и натурален шоколад.

Дали тя щеше да познае езерото? Щеше ли да си спомни? Все пак, дори и да помнеше, това не означаваше, че все още иска да бъде с него…

„Толкова много години пропиляхме“ — помисли той. Защо ли беше толкова упорит да настоява тя да дойде в Париж? Не, ако тя все още искаше да са заедно, щяха да започнат всичко отначало — тук. За щастие той имаше някоя пара настрана, а пък и акциите му от „Жиро“ — ако Франсин искаше да ги задържи в семейството, нямаше друг избор, освен да плати добра сума.

„Жиро“. Беше едва ли не немислимо никога вече да не стъпи в красивия, мил на сърцето му магазин, да не опитва последните творби на Помпю, да не се шегува с продавачите и с чираците. Но той беше в състояние да го стори. Онези хора щяха да продължат без него, както и той можеше да живее и без тях. Той беше влязъл в малкия бизнес на тъста си. Беше се заел с дребния бизнес на тъста си и с много работа, с умение да борави с шоколада и таланта да избира подходящи хора, които да му помагат, беше изградил предприятие с огромен престиж. Тези негови умения щяха да му помагат навсякъде, дори и ако се наложеше да започне отначало на абсурдната възраст шестдесет и две години.

Така че това подобие на езеро не беше просто парчета шоколад, слепени едно за друго, то представляваше всичко, което Анри знаеше, цялото умение на ръцете му. Нима имаше по-добър начин да изрази своите чувства към Доли? Думите биха прозвучали глупаво. Нека тя види това… и разбере, че той е вложил сърцето си във всяка лилия, във всеки стрък тръстика.

Анри топна дебелата част на крилото в купата с разтопен шоколад, притисна го към тялото на един лебед и го задържа, докато шоколадът се втвърди. Господи, колко бавно ставаше! Анри изгаряше от нетърпение да излезе и да намери Доли, но се насили да действа бавно. Всичко трябваше да бъде изпипано. Готвачите шетаха наоколо и излайваха заповед след заповед, докато въртяха тиганите на огъня. Летящите врати непрекъснато се стрелкаха напред-назад заедно със сновящите сервитьори. Облаци пара се вдигаха от дългата редица подноси с похлупаци.

Анри се опитваше да действа с твърда ръка. От години — всъщност откакто беше напуснал мястото си на шеф-сладкар във „Фоке“ — не беше правил скулптура с шоколад. Като че не си беше изгубил уменията, но му се налагаше да работи бавно, нямаше я лекотата, с която боравеше едно време с ножа и четката. Усети стягане в гръдния кош и за момент се почуди дали няма проблеми със сърцето, макар да знаеше, че просто изпитва страх, че е дошъл прекалено късно. Залепи и последните листа, напръска композицията със сладкарска глазура, хвърли престилката и за момент се спря да погледне завършеното си творение. Беше невъзможно Доли да не познае мястото. Той удовлетворено погледна часовника си и се сепна — вече бе осем и половина; нямаше да има време да отиде да се преоблече. Все още беше със сивия костюм, с който беше пресякъл океана, но смачкан или не, щеше да свърши работа.

Много внимателно Анри вдигна творението си, поставено върху пластмасова плоскост, като някакъв вълшебен, приказен остров, и бавно се насочи към двойната врата. Едва успя да избегне един стремителен сервитьор с огромна табла, отрупана с купи димяща супа, и усети паника. Божичко, вече носеха първото ястие! Ако не намереше Доли сега, преди да е седнала, преди нескончаемите речи, щеше да се наложи да чака до края на вечерята…

Как не се беше сетил да се обади да ги сложат на една и съща маса — поне щеше да може да я гледа, да диша парфюма й, дори да я докосва… Анри си спомни за деня, когато я бе видял за пръв път. Беше влязла в кухнята на „Жиро“ облечена в червена рокля и увит около главата ярък шал с осмоъгълни фигури. Беше го хванала в неподходящ момент — нещо го беше вбесило. Тя само се засмя на ругатните му. „Не ми обръщай внимание — беше изчуруликала тази красива жена, която той не познаваше и която го бе заинтересувала със своята дързост и непринуденост — продължавай. Няма да го приемам за своя сметка.“ Нима бе възможно тя все още да го обича след всичките тези години, след неговото помайване, както би се изразила Доли… Със стиснати зъби Анри хвана с една ръка скъпоценния си дар за Доли и бутна кухненската врата.

 

 

Руди седеше в Дъбовия бар на партера на хотел „Плаза“ и с прискърбие сърбаше чист тоник. Докторът бе наложил пълна забрана за джина. Защо ли се чувстваше, като че ли е пресушил половин дузина мартинита? Струваше му се, че стените на мрачното помещение, облицовани с дъб, се люлеят в унисон с гипсовия таван, и от това му се виеше свят и стомахът му се бунтуваше. Имаше отвратителен вкус в устата — вкус на прокиснало мляко. От мястото си на една маса до стената следеше входа. Въртеше запотената чаша в ръцете си и с усилие се сдържаше да стои на едно място. Вече минаваше осем и половина, а от Лоръл нямаше и следа, макар че трябваше да е тук още преди половин час, или поне така му беше казал Вал. Той беше обещал, но може би го беше избудалкал, или пък Лоръл беше променила решението си. Може би, след като е обмислила нещата, е решила, че не му дължи нищо, дори и няколко минути от времето си.

Той просто трябваше да я види, защото това може би беше неговата последна възможност. Предишния ден едва не го бяха повлекли насила към болницата, както му казаха, за проучвателна хирургична намеса. Как не! Руди много добре знаеше какво щяха да намерят. Той усещаше, дори чувстваше в устата си вкуса на гниещи черва. Рак на правото черво. Господи. Никакво достойнство. От друга страна, Господ — ако имаше такъв — никога не му беше засвидетелствал особено уважение, само подигравки. Окей, щеше да се примири, но не сега. Не преди да успее да види Лоръл. Не преди да й разкаже това, което го беше гризало години наред. Рак ли? Каква тъпа подигравка. Лоръл бе тази, която го убиваше, а не някакъв рак.

Руди разсеяно посегна към една чинийка пред себе си и си взе един фъстък. Щом го глътна, киселина се разля по стомаха му и той се преви на две от пареща болка във вътрешностите. С ъгъла на окото си забеляза как барманът му хвърли любопитен поглед и с усилие на волята се изправи.

„Стегни се — помисли той. — Стегни се. Не показвай, че си болен.“

— Чичо Руди?

Болката избледня пред шока, който премина по гръбнака му от гласа на Лоръл. Той рязко се изправи, бутна чашата си и я хвана в последния момент. Тя беше само на няколко крачки от него и се приближаваше с несигурна походка, на високи токчета, с каквито явно не бе свикнала да ходи. Беше облечена със затворена рокля от шифон с цвят слонова кост, която плуваше около глезените й като че ли повдигана от невидим полъх. Приличаше на лилия. Косата й беше събрана на тила в свободен кок, от който висяха дълги кичури. С перлени обици и с антична камея около врата, самата тя приличаше на камея. Господи, колко бе красива! Руди бе обхванат от странно усещане — сякаш всяка нейна следваща стъпка вместо да я приближава, я отвеждаше все по-далече от него. Искаше да скочи и да я хване, но не смееше да се довери на краката си.

— Лори… — Името й замря в гърлото му, което сякаш беше задръстено с ръжда. Тя вече стоеше съвсем пред него, от другата страна на масата, хванала облегалката на един стол, сякаш за да се предпази от нещо. Изглеждаше доста нервна, очите й се стрелнаха към бара, над който висеше голяма картина, изобразяваща хотел „Плаза“. И все пак тя беше дошла — за Руди това беше най-важното. Той забрави за болката и гласът му се върна.

— Ти дойде — каза той и думите му прозвучаха безизразно и плоско, съвсем не както искаше. Струваше му се, че ще се пръсне всеки момент.

— За малко да не дойда.

— Е, щом си тук, защо не седнеш? — Той посочи стола, за който се беше хванала като удавник. Не смееше да стане, защото имаше чувството, че тя ще избяга панически. — Тук е много красиво, нали? Виждала ли си толкова много дърворезба? Струва ми се, че съм попаднал във Ватикана или нещо такова… Искаш ли да пийнеш нещо?

— Нищо. Благодаря. Не мога да остана повече от една минута. Вече съм закъсняла — имаше задръстване по източната магистрала.

— Няма да ти отнема много време, обещавам ти. — Той пое дълбоко въздух. — Как си?

— Добре. Имам много работа. — Думите й звучаха механично, като на продавач или борсов чиновник, който ти желае приятен ден.

— Да, видях книгите ти. Изглеждат великолепно. — Не й каза, че има екземпляри от всичките седем книги и ги държи на отделен рафт в жилището си. — В момента работиш ли върху нещо?

— Всъщност имам две-три задачи. — Тя помръдна на стола си. Явно се чувстваше притеснена, макар че направи неуспешен опит да се усмихне. — Много обичам работата си. Проблемът е, че парите идват и си отиват. Не е като да имаш постоянна заплата. Обаче Джо, съпругът ми… — Тя спря, но Руди улови лекото трепване в гласа й.

— Да, разбрах, че си се омъжила.

— Разделихме се. — Тя вдигна очи само за миг, но Руди успя да надникне в тях и видя нещо тъмно и сурово. Искаше му се да научи повече, но не посмя да я попита, защото тя се бе съвзела и сега нетърпеливо почукваше с маникюра си по лакираната повърхност на масата.

— Вал спомена, че си имал да ми казваш нещо. — Тя го гледаше втренчено, с присвити очи. — Ще бъда откровена с теб. Нямаше да дойда, ако той не ме беше убедил. Явно е решил, че е време да оставим миналото зад гърба си.

— А ти?

— Аз не знам какво да мисля. Знам само, че ти вярвах, а ти… — Тя въздъхна. — Какъв е смисълът отново да изравяме всичко това?

Думите й отекнаха глухо в съзнанието на Руди, като камъни, падащи в кладенеца на стомаха му. Знаеше предварително, че тя не му е простила, защо тогава болеше толкова…

— Не съм те викнал тук, за да ми опростиш греховете — каза той тихо, дори с лека усмивка, макар че усещаше как маската му започва да се пропуква по шевовете. — Имаш право да мислиш така. Не те моля за нищо, просто исках да те видя.

Лоръл не се усмихваше… но поне не ставаше да си ходи, слава богу. Руди усети болката да се уталожва и световъртежът му попремина. Наблюдаваше как Лоръл си играе с перлената закопчалка на чантичката си.

— Виж — каза тя, — вече не съм ти ядосана. Искам да кажа, че не прекарвам цялото си време да мисля за тебе, или нещо подобно, ако това е, което те тревожи.

Руди знаеше, че тя не се опитва да го нарани съзнателно, но думите й го порязаха като с нож. Да не значиш нищо… беше може би още по-лошо, отколкото да те мразят.

— Тъй че — продължи тя, — ако това ще ти помогне да се чувстваш по-добре, всъщност нямам желание да изслушвам никакви дълги обяснения.

— Няма да има дълги обяснения. Обещавам. — Той разпери ръце и се усмихна широко като илюзионист, който показва, че не крие хитрости в ръкава си. Не беше нужно Лоръл да знае колко му коства да не се разпадне на милион парчета. — Само едно: все така ме е грижа за тебе. Винаги ме е било грижа. Трябва да го знаеш.

— Тогава защо го направи? — Тя се облакъти на масата и подпря лице върху сплетените си ръце с израз на искрено учудване.

Руди усети, че започва целият да се тресе, наведе се напред и се хвана здраво за коленете, за да спре треперенето на ръцете си. „Наистина ли искаш да знаеш? Искаш да чуеш, че си единственият човек в целия ми живот, когото съм обичал и който ме е обичал поне малко…“ Не, Руди нямаше желание тя да го съжалява, по-скоро би предпочел нейната омраза.

— Веднъж имах едно такова дело… един мой клиент загуби битката за опекунство и толкова беше отчаян, че един ден взе дъщеря си и изчезна. Хлапето беше на пет годинки и никога не беше ходило никъде за повече от една нощ. За късмет на всички, полицията хвана клиента ми, преди да пресече границите на щата. „Защо го направи?“ — питам го аз. Интелигентно момче, завършил колеж. А той ме поглежда с големите си овчи очи и ми казва: „Трябваше“. — Руди замълча. — Мисля, че сега знам как се е чувствал този човек. Да направиш нещо, за което предварително знаеш, че не е правилно, но просто се налага да го сториш.

Той вдигна поглед и потърси в сините й очи свидетелство, че го разбира. Но тя гледаше в друга посока. Погледът й бе насочен към изрязаната от дърво фигура на девойка върху една от дървените колони.

— Съжалявам — бързо заговори Руди. — Господи, нямаш представа колко много съжалявам. Всеки път щом си помисля за тебе и за момчето… — Той не можа да продължи, нещо стисна гърлото му.

Лоръл седя цяла вечност безизразно втренчена в пространството. Сетне го погледна и на Руди му се стори, че забелязва проблясък на разбиране.

— Той се казва Адам — каза тя меко. — Искаш ли да го видиш на снимка?

Руди кимна. Тя извади тънък портфейл от вечерната си чантичка и измъкна от там малка снимка, три на пет, явно направена от някой училищен фотограф.

На нея имаше момченце с раирана тениска, с широка нащърбена усмивка и тъмни кичури, които влизаха в очите му. Сърцето на Руди се сви. Той дълго гледа снимката, преди да се реши да я протегне обратно.

— Можеш да я задържиш. Вкъщи имам други.

— Благодаря — каза той може би прекалено навъсено, но не искаше тя да види колко дълбоко е трогнат от жеста й. Имаше толкова много неща, които искаше да научи. Щеше ли да се оправи като живее сама? Имаше ли нужда от нещо? Дали на момчето… на Адам му липсваше баща му? Но вече беше късно. Тя се изправяше. Роклята се хлъзна по тялото й на малки меки вълни.

— Трябва да тръгвам — каза Лоръл. Не спомена нито че й е било приятно да си побъбрят, нито употреби някое друго от приятните, фалшиви неща, които хората обикновено си казват. Но докосна за миг ръката му и каза: — Довиждане.

И тръгна към вратата. После рязко се обърна на токчета — толкова рязко, че на Руди отново му се стори, че стените се въртят и се канят да се срутят върху него. Сълзите, които съзря в очите й, бяха безценен дар.

— Знаеш ли, ти ми направи голяма услуга — каза тя. — Адам се оказа най-хубавото, което някога ми се е случвало. — И се усмихна и отново тръгна към изхода с несигурна походка. Този малък жест разби сърцето му. Гледаше я как излиза и притисна ръката, в която стискаше снимката, към диафрагмата си. Топлината, която се излъчваше от детското лице, го стопли и болката в него се уталожи.

 

 

Лоръл стигна до залата и веднага разбра, че влизането й едва ли ще остане незабелязано — вечерята беше напреднала, всички бяха насядали около драпираните в розово маси, хапваха, говореха, смееха се. Сервитьорите, понесли огромни табли, сервираха пълни чинии; други наливаха вино, добавяха хляб в опразнените панерчета. Тя се дръпна назад към слабо осветената гънка на една от арките и искрено съжали, че се е съгласила да дойде. Единственото й желание беше да се обърне, да си тръгне и да се прибере вкъщи. „Не ми е мястото тук“ — помисли си тя, още разтърсена и от срещата с чичо си Руди. Въпреки нежеланието си, тя го съжаляваше. Някак бе усетила, че има още някаква причина той да настоява за среща. Премълчана причина. Сега й беше съвестно, сякаш го беше разочаровала по някакъв начин. Не, това беше абсурдно, нали? Тя нищо не му дължеше.

Все едно, не Руди беше причината сърцето й да препуска в този момент. Нито пък това, че не си тръгна незабелязана от никого, а заразглежда лицата на хората в огромното помещение. Търсеше само едно лице — на Джо. Чудеше се дали е дошъл. Ани го беше поканила — всъщност бе поканила и двамата, но дали той би дошъл сам, без нея? „Доли сигурно му е казала, че ще дойда“ — помисли си тя. Като се имаше предвид голямата уста на леля й и още по-голямото й сърце, беше доста вероятно тя да е организирала цялата работа, за да се опита да ги събере отново. Дори сигурно беше нагласила да седят на една и съща маса.

Лоръл за момент изпадна в безтегловност, зави й се свят, като че ли някаква сила я повдигна високо-високо. Как ли ще се държи като я види? Дали му беше липсвала както той на нея? Дали той също толкова отчаяно, колкото и тя, искаше да се върне у дома?

Но Джо не беше между седящите около масите хора. Не беше благоволил да дойде — явно нямаше желание да я види. Явно тя никак не му липсваше.

Лъхна я вълна топъл въздух, раздвижен от прелетелия покрай нея сервитьор. Лоръл направи крачка назад и прегърна една от огледалните колони. На сцената в единия край на салона излезе снажен мъж с фрак и направи някакво съобщение. След няколко секунди щели да бъдат обявени наградите, а след това гостите били поканени да си вземат от десертите по свой избор.

— И ако мислите, че на журито му беше лесно да избере победителя… — обработеният му глас на конферансие бумтеше из залата, — само почакайте и ще видите дали ще ви е лесно да изберете десерта си между всичките вкуснотии, от които на човек му потичат слюнките…

Последваха нестройни аплодисменти и няколко слаби възгласа. Лоръл забеляза сестра си на една маса близо до сцената, седнала между леля Доли и някакъв груб мъж с остригана по моряшки сива коса. Сестра й забавляваше гостите с някаква история или шега, при което всички погледи на присъстващите бяха вперени в нея и светеха от удоволствие. Ани, както винаги, владееше положението, беше на върха и се справяше перфектно. Дори облечена в роклята, над която Лоръл беше хвърлила толкова труд — колкото и да бе разстроена, тя все пак беше успяла да я довърши и я беше пратила на сестра си — Ани изглеждаше като че ли няма нужда от ничия помощ, за да покори света. Лоръл изведнъж се почувства не на място сякаш никога нямаше да успее да влезе в света на Ани — в света, който Джо обичаше и в който се чувстваше съвсем удобно. Вероятно това беше причината той да не дойде тази вечер — защото знаеше, че няма да се получи, че тя никога няма да бъде такава, каквато той желаеше… „Той иска Ани — помисли си тя, — а аз никога няма да мога да бъда като нея.“ Тя дори не беше сигурна, че иска да бъде като сестра си. Нима беше честно от страна на Джо да се ожени за нея и да очаква тя да се превърне в някакъв идеал, който нямаше нищо общо с нейната същност? „Не ми трябва нейният свят“ — помисли Лоръл, докато наблюдаваше как сестра й пуска хита на историята си и размахва тънките си мургави ръце, сякаш като диригент дава знак всички да избухнат в смях.

Лоръл копнееше да си е вкъщи, да оправи завивката на Адам, да му прочете някоя приказка, която да го приспи. Нямаше желание да е обкръжена от тълпи почитатели, искаше само съпруг, който да я обича, момченце, което все още понякога допълзяваше нощем в леглото им, стреснато от нещо, и търсеше утеха в прегръдките на майка си. „И ако Джо не може да го разбере, тогава аз не го искам“ — каза си тя. Щеше да преживее и без него. За момента единственото, което можеше да стори, бе да се отърси от невидимите окови, които я държаха на това място, и тихичко да си излезе.

 

 

Ани стискаше юмруци в скута си, където никой не можеше да ги види, и гледаше как Сет Хатауей хваща микрофона.

— Щастлив съм да обявя избора на журито за номер едно в категорията общо превъзходство… — Тя задържа дъха си. — „Моля те, моля те, нека да съм аз… толкова много ми е нужно…“ — … сладкарската къща „Манон“. — На Ани и се стори, че са й ударили плесница, бузите й пламнаха, носът й защипа. В залата гръмнаха аплодисменти и почти напълно заглушиха следващите думи на Сет:

— А второто място… и да ви кажа, за много малко да е първо… да е честито на „Тут де суит“!

Доли улови погледа на Ани и сърцето й се сви. „Нищо, освен най-доброто няма да я задоволи никога — помисли тя, — нищо друго.“ За Ани не беше достатъчно, че на „Тут де суит“ завиждаха всички сладкари в Америка, дори по цял свят. Нито това, че за шест години беше постигнала повече от много други, които бяха и бизнеса от десетилетия.

Ани се изправи в отговор на аплодисментите. Лицето й беше свъсено и сякаш казваше: „Искам повече от това“. Това момиче искаше — не, нуждаеше се — да бъде първа. Не само заради Фелдър. Ако не беше първа, тя ходеше с вид на напълно провалила се. Доли си спомни, че и Ив бе същата. Когато Ив влизаше в някое помещение, всички се обръщаха и я забелязваха. Тя просто ги принуждаваше да я забележат. Репетициите, които едва ли някой вземаше на сериозно, за нея бяха истинско представление и тя се вживяваше в ролите, като че ли единствената цел на съществуването й беше да ги изиграе.

„Аз също можех да съм звезда — внезапно осъзна Доли, — просто не го желаех достатъчно отчаяно.“ Толкова години беше изпитвала омраза към сестра си, а всъщност причината за нейния неуспех не беше нито прекаленият талант на Ив, нито недостигът на собствения й талант. Онова копеле Сид се беше оказал прав навремето — тя имаше устрема, но не и ненаситния неутолим глад. Тя искаше да бъде първа в класацията както ожадняло дете желае сладолед в горещ ден; а Ив се нуждаеше от това, както се нуждае от въздух давещият се.

Доли слушаше аплодисментите и като видя дъщерята на сестра си да се отправя към сцената, изпита неочакван копнеж. „По право Ив трябваше да е тук сега, не аз — мислеше си тя. — Щеше да е много горда с Ани…“

Очите й плувнаха в сълзи. Като в замъглен кадър от някой стар филм, залата изгуби ясни очертания и през мъглата Доли смътно видя как Ани тръгва да получи някаква корона, обсипана със звезди, видя червения блясък на косата й, гънките на роклята, които хвърляха отблясъци, докато тя вървеше напред с вирнат нос да си вземе наградата.

Сетне в другия край на помещението видя Анри. Той беше дошъл! Беше тук! Искаше й се да скочи на стола си и да размаха ръце. Дори от това разстояние се забелязваше колко е остарял — мустаците и косата му бяха по-сиви от тези в спомените й — но, Господи, колко се радваше, че го вижда отново! Имаше усещането, че лети, както насън, когато човек сънува, че е птица. Само че това беше наяве.

Очите им се срещнаха. Анри не се усмихна, нито вдигна ръка за поздрав. Той просто я гледаше втренчено и макар нито едно мускулче да не помръдна на лицето му, тя имаше усещането, че той тича към нея. После видя, че той й сочи към изложбата на „Жиро“, която беше точно до нея. Защо ли… И после видя… изкусно направен модел, който досега не беше забелязала. Надигна се от мястото си, за да види по-добре… и, мили боже — тръстика, лилии, езеро, лодка, водопад — ами че това беше…

Болонският лес! Онзи ден първи, който прекараха в гребане. Той помнеше!

Чудесна топлина заля тялото й. Той все още я обичаше! После се обърна и видя, че Фелдър е станал и върви към изхода. Тъй като съвсем скоро се беше извинил, че отива до тоалетната, сега явно си тръгваше.

„Сигурно изобщо няма да ме познае — помисли тя, — но може би ако го омая с приказки, ако му кажа колко е страхотна Ани, ще разбере каква придобивка ще е тя за «Фелдър»…“

Разкъсвана между Анри и желанието си да помогне на племенницата си, Доли за момент се поколеба, но после скочи от стола и се втурна след Фелдър. За късмет го забеляза миг преди той да изчезне надолу по мраморните стълби, които водеха към фоайето на хотела. Разтревожена се втурна след него, като се придържаше с ръка за бялото перило и се кълнеше, задето се е покачила на такива високи токове. Представяше си как настига Фелдър… и после какво? Какво по-точно щеше да му каже? О, все щеше да измисли нещо. По някакъв начин щеше да го убеди, че ще направи огромна грешка, ако подмине тази сделка.

Докато стигне до украсеното фоайе с полилея на каскади и огромната китайска ваза, препълнена с тигрови лилии, гладиоли и делфинии, беше останала без дъх. Огледа се и като не видя Фелдър, блъсна тежката стъклена врата, без да дочака портиера, и изскочи навън.

Отново мерна Фелдър, който пресичаше улицата към дългата лимузина, спряла през улицата. Без да се огледа, тя се втурна след него и извика:

— Господин Фелдър!

Но беше прекалено късно. Чу воя на спирачките и видя да изникват сякаш отникъде ярки предни светлини. Нещо я удари, тя усети как я смазват, небето се изля върху главата й като ведро мръсна вода — тънък слой сиво, през който успяваха да пробият само шепа звезди.

Несвързано тя помисли: „Каква съм глупачка!“ И шофьорът й, и Анри я бяха предупреждавали хиляди пъти. „Господи, как боли… много боли.“ В следващия момент ярка бяла светлина избухна в главата й, блокира болката й, дори заглуши шума и ръмженето на трафика. Странно, но Доли вече не изпитваше страх. Стори й се, че открай време е вървяла към това тук, от онзи момент, в който беше пуснала онова омразно писмо да се плъзне от пръстите й в пощенската кутия.

А толкова й се искаше да каже на Анри колко много го обича все още… и завинаги.

Лежеше на платното, краката й стърчаха под невъзможни ъгли, не можеше да ги изправи. Доли погледна нагоре към мътното море от лица, надвесени над нея. Струваше й се, че някой вика за помощ, но не можеше да чуе думите. Само виждаше как се мърдат устните на хората сред лудницата от полицейски свирки, шума на трафика и воя на сирени. Студ започна да прониква в костите й като нанос, отлагащ се по дъното на ручей. Усети как се плъзга… плъзга се надалече от пронизителните звуци… погледът й се обърна нагоре, привлечен от особена светлина, която се беше появила в бучащата тъма.

Слънцето се отразяваше във вълната, която надигаше гребен към брега. Сетне вълната удари. Радостният смях на малко момиче звънна в ушите й. Усещаше миризма на море в соления въздух, чуваше чайките.

Видя сестра си да тича по плажа на Санта Моника, стройното й тяло, очертано със златен ореол от залязващото слънце; с развята коса. Вълната стигна до краката й и се запени около глезените й.

— Ив, каква си блейка, забравила си да си свалиш чорапите!

— Много важно! Дори, не ставай досадница. Виж, успяхме! Вече сме тук! Ка-ли-фор-ни-я. Можеш ли да го повярваш? Божичко, сигурно съм умряла снощи в съня си. Това раят ли е?

— Това ти е последният чифт и ако го скъсаш, не мога да ти услужа с моите.

— Дорис Бърдок, говориш съвсем като Мама Джо. Огледай се наоколо! Виж този пясък! Виждала ли си толкова много пясък? Иде ми да се съблека и да се заровя, дълбоко–дълбоко.

— Само не очаквай после аз да те изравям. Не съм пътувала в автобус целия този път от Кентъки, за да строя пясъчни замъци. Виж само! Вече имаш бримка. Осемдесет и девет цента чифта! Наистина ли искаш да заприличаш на нещо, довлечено вкъщи от котката?

— О, Дори, стига! Вече сме тук! Не усещаш ли вкуса на върха на езика си? Не го ли усещаш? Всичко друго е минало. Клемскот е само един лош сън. Аз никога няма да се върна, чуваш ли? Никога. Дори наум. Отсега нататък аз съм някой. Аз съм…

— Звезда — прошепна Доли и потъна. Топлият пясък се затвори над главата й.