Айлин Гоудж
Сестра ми (32)

Тридесет и първа глава

Емет стоеше край вратата на втория етаж на фабриката на „Тут де суит“ и вдъхваше богатия аромат на шоколад. Странно как определена миризма можеше да събуди спомен. Това често му се случваше — един полъх от океана и той почти усещаше люлеещата се палуба под ботушите си, а в дланите си — врязването на грубите въжета на мрежата за скариди. Или пък когато пътуваше през царевично поле в разгара на лятото — за момент като че ли усещаше да прави любов с Кора Бигсби под балдахин от шептяща зеленина, през която се провираха слънчеви лъчи и топлеха гърба му.

Какъв ли спомен щеше да събужда след години този аромат на шоколад… Дали щеше да си спомня как веднъж, след като бе работила до среднощ, Ани се бе мушнала в леглото му, цялата ухаеща на шоколад: кожата, косата, устните й? Или може би буца щеше да засяда в гърлото му от този мирис, може би той щеше да му напомня вечерта, когато трябваше да й каже сбогом?

„Недей! — каза си той остро, — още не си си тръгнал. Все още не си й дал възможност да промени решението си.“ Щеше да й каже за предложението, което бе получил — да стане директор по продажбите във Фаунтин Вали — прекрасно проектирани луксозни къщи на обща стойност деветдесет милиона долара, точно до Ла Джола. Това бе възможност, каквато втори път едва ли щеше да има. Щеше да й каже, че е дошло време тя или да извади рибата, или да махне стръвта. Емет имаше нужда от нея, но искаше тя да реши веднъж завинаги да се обвърже — да стане негова съпруга. В противен случай най-доброто бе да забрави за нея и да замине по пътя си.

Наблюдаваше Ани, която работеше заедно с Дъг и Луиз. Косата й бе на клечки от спарената горещина във фабриката. Ръцете й и предницата на престилката й бяха целите в шоколад. Те топяха пластмасови листенца в разтопен натурален шоколад за дървото, което щеше да бъде цялото направено само от шоколад. Това щеше да е гвоздеят на изложението на „Тут де суит“ на утрешния панаир. По тезгяха имаше множество тенджери с разтопен шоколад, мраморни плочи, намазани с шоколад и метални подноси, върху които се сушаха направените листа. Видя как Луиз отметна надвисналите над очите й кичури с опакото на ръката си и отново потопи листо в кафявата смес пред себе си. Той знаеше, че когато покритието върху листата изсъхне, то ще бъде внимателно отделено и залепено с помощта на топъл шоколад за някоя от клонките на дървото, което стоеше полузавършено върху масивния плот в центъра на помещението. Дървото беше истински шедьовър — високо четири стъпки, стеблото и клонките му бяха отлети от масивен шоколад.

— Не бях чувал някой да може да направи от нищо цяло дърво… освен може би Господ — пошегува се Емет. Усещаше тъпа болка под корема. „Какво мога да кажа на една жена, която мисли, че може всичко, за да я убедя, че с мене ще й е по-добре?“

— Да — въздъхна Ани и изтри ръце в престилката. — Само дето Господ е създал цялата вселена за шест дни, а ние с голям зор и ако имаме късмет ще приготвим изложението през следващите двадесет и четири часа. Ако се замисля колко време се занимавам с това, сигурно ще припадна.

— Може би наистина е време да поприпаднеш — предложи Дъг с усмивка, вдигнал за миг поглед от клонката, която мажеше с шоколадова глазура, и Емет му хвърли признателен поглед. Дъг, ниско набито момче с гъста черна коса и гъсти вежди, с непрекъснатите си шеги много помагаше на Ани да не приема себе си и „Тут де суит“ прекалено на сериозно. Дъг погледна водоустойчивия часовник на косматата си китка и продължи: — Започнахме в шест и половина сутринта, а сега вече минава полунощ. Да не сме от желязо?

— Много ти благодаря, Дъглас. — Ани му хвърли попарващ поглед, макар че се усмихна. — Ти си ми говорещият часовник.

Зад усмивката й Емет забеляза прегърбените й рамене и тъмните кръгове под очите й и му се прииска някак да я спаси, да я грабне в прегръдките си като някой пазител на закона със златно сърце от стар уестърн, и да я отнесе в лъчите на залеза…

„Кога ще поумнееш? — напомни си той. — Тя няма да се омъжи за теб… Дори няма да дойде да живее с теб.“

„Ем, не сега, моля те, не можем ли да поговорим за това някой друг път?“ Колко пъти бе чувал тези думи от нея? А и с тези безумни ежедневни задължения, които имаха и двамата, кой знае кога щеше да настъпи този друг път. Само през последната седмица беше прекарал цели три дни заврян в една адвокатска кантора, където се стараеше да бъде честен и солиден посредник в договор за продажба на една изтърбушена къща, като вече бе изгубил надежда, че някога договорът ще бъде подписан. Беше сключил още две сделки, бе провел и три вечерни срещи с инвеститори от друг град, които искаха да купят второкласни сгради за офиси, като между всичко това бе имал съвещание с един счетоводител по повод една необлагаема сделка.

А преди малко старият Хаберман удължи вечерята им с кафета и двойно бренди, за да може да изложи размишленията си как това, от което Америка и нюйоркският пазар за недвижими имоти имали нужда, било Роналд Рейгън в Белия дом, за да намалял данъците. Цялата вечер Емет мечтаеше да се спаси. Не беше виждал Ани от доста дни и беше решил, че тази нощ трябва да поговорят.

Обаче сега, като я видя как се е направила на маймуна, за да успее да подготви изложението си до следващия ден, започна да се разколебава — Ани изглеждаше направо изчерпана. И след като тъй и тъй беше тук, не беше лошо да се включи.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита той и започна да си съблича сакото.

— Да, като не ни се пречкаш — каза Луиз и му прати усмивка, за да му покаже, че се шегува. — Ако говорим сериозно, има нещо, което можеш да направиш. — Тя хвърли обезпокоен поглед към Ани. — Изкарай я от тук. Моля те, поне за един час. Изведи я и я нахрани, защото тя е тук много преди нас и не поиска да почине дори пет минути и да пие едно кафе.

— Никакъв шанс! — извика Ани, понесла един поднос с готови листа към Дъг. Сетне, изглежда, се спъна в нещо и политна напред, а подносът едва не се изплъзна от ръцете й. Дъг хвана подноса, Ани изтрака с токчета и някак се задържа на крака, пое си дъх и с ръце на кръста изгледа свирепо Луиз.

— Ако това тук не бъде готово до утре и не бъде достатъчно добро, за да спечели първата награда, ще замина за Таити… или ще се оттегля завинаги, защото можете да сте сигурни, че ако не успея да сключа сделката с Фелдър, вече няма да има смисъл да си съдирам задника от работа.

Челото й блестеше от пот; изглеждаше като че всеки момент ще припадне.

— Коб, вече сме утре, за бога — отбеляза Емет. Искаше му се да я прегърне заедно с шоколада по престилката й и в същото време му идеше да я напляска, задето толкова се инати.

— Всъщност не остана много работа — каза Дъг. — Луиз и аз спокойно ще свършим сами. Можеш да разчиташ на нас.

— О, не знам… — Емет виждаше, че тя започва да се предава, но все още оказва съпротива. — Марципанените круши дори не сме ги почвали.

— Лиза ще дойде призори и ще ги направи — възрази Дъг. — Тестото е готово в хладилника.

— Но…

— Или тръгваш, или вдигаме стачка — заплаши Луиз.

— Няма да го направите — хлъцна Ани.

— Пробвай — отвърна Луиз съвсем сериозно.

И в този момент Емет за всеобщо и най-вече за собствено учудване грабна Ани през кръста, вдигна краката й и я метна през рамо. За доста високия си ръст Ани беше неочаквано лека — беше също като да вдигнеш теле на един ден.

— Ем, престани… пусни ме! — Той почувства как тя немощно се опитва да се освободи, докато я мъкнеше към вратата.

— Извинявай, ама е за твое добро — изсумтя той, докато тромаво се разминаваше с плотове, колички и струпани табли с огладен ганаж. Хвърли поглед през рамо и видя, че Луиз зяпа след тях с изумление.

— Ем, сериозно ти говоря, почваш да ме ядосваш. Това… това е смешно! Няма да бъда изнесена от тук като чувал с картофи! Пусни ме! Сериозно! Трябва да… — Ани спря да рита и взе да се кикоти. — Господи, ако Хай Фелдър влезе в този момент…

— Майната му. — Той зави покрай поредното препятствие от незакрепени метални рафтове, пълни с опаковъчни кутии, стигна до вратата и се опита да я отвори с ритник… но металът само кухо издрънча под ботуша му — вратата не помръдна. Защо ли в уестърните дребни подробности като завъртане на топките на бравите сякаш не играеха роля… С ръмжене Емет я сложи да стъпи пред вратата и я затисна с тяло, за да не мърда.

— Ще кротуваш ли, или трябва да те вържа?

— Ем, ти си луд! — Тя неудържимо се смееше.

— Луд съм по тебе. — Той я целуна в устата. В началото усети съпротива, сетне тя стана податлива и мека и дори го подразни с върха на езика си. Миришеше на хубаво, а на вкус бе още по-добре, направо неотразима. Тъпата болка в корема му се усили. Проклета да е… и все пак той я обичаше, как да си отиде от нея?

Тя се дръпна.

— Дъг и Луиз…

— Не ни виждат от тук, а дори и да виждат, голяма работа. Надали ще са особено изненадани.

— Добре де, печелиш. — Тя въздъхна и за момент задържа ръката си върху рамото му. — Ако се съглася, ще ми обещаеш ли нещо?

— Всичко.

— Престани да говориш като Мат Дилън. Започва да ме изнервя.

— Защо?

— Защото на края на всеки епизод има винаги разкриване на картите.

Дали се безпокоеше за тежката конкуренция, с която щеше да се сблъска утре на панаира, или може би чувстваше, че е дошло времето да свалят картите?

След няколко минути вървяха бавно по Уошингтън Стрийт към най-близката денонощна пицария. „По дяволите — мислеше си Емет, — може би трябва да го кажа и да го махна от главата си, преди да ми е пробило дупка. Аз съм на тридесет и шест, Ани, и ми писна от чакане. Писна ми да съм на повикване. Доста добри пари изкарвам като продавам апартаменти и къщи, а още не съм си купил за себе си. Като полуидиот с повече мечти, отколкото мозък, носен по течението, все отлагах за времето, когато ще можем заедно да изберем къща.“ Той си спомни каменната къща в Търтъл Бей, на която бе хвърлил око и сигурно щеше да я измъкне почти без пари — истинска развалина, но той си представяше как щяха заедно да я оправят. Ани каза направо, че не е готова. Обичала го, но ако се пренесяла при него, не знаела дали ще може да издържи дълго, и нямало ли да бъде още по-лошо да си излезе след като са живели заедно, отколкото въобще да не се събират? Тя, разбира се, беше права, защото това наистина щеше да бъде много по-ужасно. И все пак, защо Ани не искаше да допусне мисълта, че е възможно да й хареса да живеят заедно? След онзи случай, от който измина вече година, той наистина си изми ръцете. След като не може да се реши да бъдат заедно, щеше да намери някоя, която да може.

Спомни си безкрайните месеци без нея, как не можеше да спи, как болките в стомаха бяха станали нещо обичайно. Беше твърдо решил да я забрави — не й се обаждаше, не се срещаха, дори смени обичайните си маршрути, за да избегне местата, където можеха да се сблъскат. После, като пролет, която внезапно се появява тъкмо когато си изгубил надежда зимата да свърши, срещна Елейн, толкова различна от Ани, колкото широко отворена маргаритка от плътно свита роза. Меко закръглена, винаги с хубави рокли и често с панделка в къдравите коси. Елейн преподаваше на шести клас в „Сент Люк“. Тя нямаше енергията на Ани, нито бе погълната от работата си. Беше истинска домошарка и много мила. Когато и предложи да се омъжи за него, нейното „да“ дойде след по-малко от секунда.

Тогава защо той не поиска да довърши започнатото и не завърза възела?

Сега, докато Ани крачеше уморено до него, с жълт шлифер, пристегнат с колан срещу нощния хлад, докато гледаше късо подстриганата й коса, разпиляна от вятъра, той разбра защо не се беше оженил за Елейн — просто защото тя не бе Ани.

Елейн беше добра, умна, хубава и забавна, но не беше жената, към която той се стремеше. Затова той донякъде разбираше какво изпитва Ани към Джо Доуърти. Половината от живота й бе минал под знака на любовта й към този мъж, без двамата с Джо да получат възможността да опитат. Донякъде Емет желаеше да бяха имали. Великите маниакални влюбени, Ромеовците и Жулиетите, винаги бяха онези, които по някакви причини не можеха да бъдат заедно. Как би могъл той — с тоя сакат крак, с хъркането си, с неспокойното си спане, от което леглото му ставаше на кочина, да се бори с една мания?

Не че не се беше старал — и как още, с надеждата, че един ден тя ще се освести и ще открие, че всичките незначителни неща, които правеха заедно — четенето на „Сънди Таймс“ в неговото или нейното легло, това, че се сапунисваха един друг под душа и после дълго спореха кой ще вземе последната суха кърпа, как се прибираха вкъщи след някой филм умрели от глад и ровеха в хладилника за храна, как слушаха радиото и как се смееха до премала — това бе любов, най-хубавият вид, единственият вид, който имаше значение.

И все пак Ани — да, тя беше много прозорлива когато ставаше дума за други хора и за бизнес, мозъкът й сечеше като бръснач… но когато ставаше дума за нея самата, за това кое е най-добре за нея, бе като кривогледо муле.

Емет докосна лакътя й.

— Още ли си нервна за утре?

— Вече съм по-добре. — Тя му се усмихна. — Само че не се вдъхновявай и недей да ми прилагаш повече хватки като тази преди малко.

— Няма, честен кръст.

— Защо никога не знам дали не ме будалкаш?

— Ако говорех сериозно, щях да ти кажа, че в момента мястото ти е в леглото… за предпочитане в моето. — Той сграбчи ръката й и я стисна. Надяваше се тя да не усети как бие сърцето му, защото от пулса му цялата ръка туптеше.

— Ем, съжалявам… Знам, че напоследък нямах много време за тебе. Просто имах толкова много работа… подготовката за този панаир, изпълняване на поръчките и… — Тя въздъхна, дъхът й литна като малко облаче дим в хладния въздух. След това с видимо усилие Ани изправи рамене и каза: — Все едно, забележи на кого го казвам. За последните няколко седмици не може да се каже, че си се излежавал. Сключи ли сделката, за която ми разправяше?

— Още не съм, но ще стане. Всъщност тъкмо тази вечер вечерях с Хаберман — човекът, който организира дружеството с ограничена отговорност. Имат шестима инвеститори и са решили да продължат, дори ако не могат да откупят жилищата на малкото останали собственици.

Ани се прозя и го погледна извинително.

— Прощавай, но и снощи не съм спала особено много.

— Пак ли имаше работа?

— Не, всъщност говорих по телефона с леля ми. Тя много се притеснява за сестра ми.

— За Лоръл ли? Болна ли е?

Ани поклати глава и погледна едно такси, спряло на ъгъла, от което излизаха трима души с еднакви черни кожени якета.

— Не точно, но Доли казва, че е наистина разбита. Джо се е изнесъл… в стария си апартамент. Лори го е помолила.

Емет забави крачка, изведнъж усетил нуждата да се движи внимателно, както се избира път по стръмен каменист наклон.

— Не знаех, че са имали проблеми. Отстрани изглеждаше, че се разбират.

Емет харесваше Лоръл, а и Джо също. Те наистина изглеждаха доста щастливи… защо ли не се учуди особено при известието, че се разделят?

— Предполагам, че нещата са се натрупвали от доста време.

Емет усети, че тя не му казва всичко, но не я попита нищо. Обикновено избягваше да задава прекалено много въпроси, когато ставаше дума за Джо Доуърти.

— Мислиш ли, че ще се оправят?

— Не знам.

Какво ли искаше да каже с това Ани — че няма представа или че… се надява да не се съберат отново? Стомахът на Емет се сви при мисълта, че Джо и Ани най-сетне ще имат възможност да направят това, за което самият той бе мечтал толкова дълго.

— Нещо друго те тревожи — реши да опита почвата Емет. — Искаш ли да ми разкажеш?

— Онзи ден, когато бях у тях, тя беше доста разстроена. Мислеше, че Джо има любовница. Аз се опитах да я убедя, че се заблуждава, и тя се нахвърли върху мене. Каза, че… казва, че аз съм виновна за… — Гласът й секна. — За много неща… И боже, знам ли, може би е отчасти права.

— Ани, това, което не е наред между тях, си е между тях двамата, каквото и да е то.

Тя мушна ръце по-навътре в джобовете си и се сви.

— Не е толкова просто, колкото си мислиш.

— Нищо не е просто.

Той мислеше за Ани. За това, как въпреки че тя понякога го държеше на дистанция, нейната привързаност, любовта й — ако можеше да бъде наречена така — е по-осезаема и му дава подкрепа много повече от пълната преданост на Елейн. Това го крепеше и беше причината да не си отива. Но този път… този път той беше изчерпан.

— Ани, искам да ти кажа нещо…

И спря. Бяха стигнали до пицарията, без да й разкаже за Калифорния. За развойния проект във Фаунтин Вали, за невероятното предложение за работа… Ярко осветена табела над запотения прозорец крещеше за пица, калцоне и фалафел.

— Какво е то? — Ани се усмихваше в очакване.

„По-добре да почакам“ — помисли си Емет. Ани имаше нужда да се отпусне и да хапне нещо, а според него тук предлагаха най-доброто калцоне в цял Ню Йорк.

— Има време — каза той. — Ще ти го кажа друг път.

След панаира. Утре или вдругиден, когато не е толкова напрегната. Щеше да й обясни, че в Ню Йорк се чувства затворен и по някакъв странен начин изключен от центъра на събитията — като че ли никога няма да може да стане нещо повече от статист в играта с най-високи залагания на света — недвижимите имоти. Щеше да й каже, че не вижда смисъл да се мотае тук, освен ако тя не му даде сериозна причина. Защото ако и този път откажеше да се омъжи за него, щяха да са необходими много мили разстояние между тях, за да му попречат отново да се върне и за пореден път да се направи на пълен глупак…