Айлин Гоудж
Сестра ми (31)

Тридесета глава

Анри седеше в мрачната адвокатска кантора на Амаду и Фурше. Чувстваше се като залостен в задушен, пълен с плесенясали антики таван. Отбеляза червената дървена ламперия и видя, че древните тапети около прозорците към улицата са целите в белезникави петна от влагата. В анемичната сутрешна светлина, процеждаща се през претенциозните кадифени пердета в миши цвят, масивните позлатени мебели стил ампир приличаха на погребални. Господи, кога ли за последен път старият Амаду беше отварял прозорците? Стаята вонеше на прах и застоял тютюнев дим. Самият почтен адвокат, седнал зад бюрото си в стил Луи Петнадесети, тупаше несръчно лулата си в пепелника. Изглеждаше още πο-древен от мебелите и беше много подходящ за случая. След като старият Жиро бе надживял почти всичките си приятели, кой да му прочете завещанието, ако не подобен призрак? Анри улови погледа на Франсин. Тя седеше изправена, по войнишки, във фотьойл от позлатено дърво, лицето и беше полуобърнато към него. Косата й бе дръпната назад в безупречен кок, който подчертаваше острите ъгли на чертите й. Облечена бе в елегантен кремав костюм от вълнен жоржет с тъмни кантове и бе кръстосала небрежно обутите си в копринени чорапи крака. Черното й високо токче описваше малки кръгове в застоялия въздух.

Той добре познаваше този самодоволен вид. Лицето й имаше същото изражение, както когато беше успяла да издейства уволнението и да изпрати обратно в Алжир поредния любовник на Жан-Пол. Разбира се, Франсин никога не би признала, че синът им е хомосексуалист, но не жалеше сили да саботира любовните му похождения.

Дали не знаеше нещо повече от него за завещанието на татко Жиро? Анри усети тревожно убождане.

„Това е театър — каза си той. — Щом «Жиро» стане мой официално и легално, тя вече няма да има власт над мен и добре го знае. Най-сетне ще получа развод. Няма да може да ми навира в носа фалшивата си мъка по стареца. Вече ще съм свободен…“

Свободен да се ожени отново, стига да поиска. За кого ли? За Доли? Глупаво бе да храни напразни надежди.

„Доли сигурно ме е оставила в миналото, както всъщност е редно. Шест години са много време.“

Все пак, само като си помисли за нея, настроението му се повдигна. След два дни щеше да бъде в Ню Йорк, на панаира на шоколада. Щеше да я види и да разбере дали все още има някакъв шанс.

Погледна към децата см, които седяха до него на дивана с дърворезба под поставената в рамка снимка на Уилсън и Клемансо, и се запита как ли биха реагирали за Доли. Жан-Пол, с преждевременно окапващата си коса, потънал в книгите си, вероятно дори не би я забелязал, освен ако тя не седне върху него. Милата, пълничка разсеяна Габриела, с този ужасен кафяв костюм, с който изглеждаше като част от мебелите… тя бе толкова заета с децата, че дори не беше забелязала колко се е занемарила. Той си представи как Доли замъква Габи на пазар в „Кашарел“ или „Кензо“, как й купува цял гардероб ярки дрехи на цветя, шалчета с всички цветове на дъгата, обувки, непрактични до безобразие…

Не, прекалено много неща още не бяха оправени, за да мисли за това. И все пак не можеше да спре прилива на кръв към главата си.

Анри замърда на стола си, който заскърца шумно като сигнални ракети в задушната тишина. „Давай по-бързо“ — подкани той наум стария мънкащ под носа си адвокат.

Беше чакал цяла вечност, за да може накрая да нарече „Жиро“ свой, и все пак изпитваше странно чувство на тъга от загубата на стареца. Анри си го представи как седи като на трон в стола с висока права облегалка до бюрото на Амаду, ръцете му — с изкривени като птичи нокти пръсти, сключени върху дръжката на бастуна. Приведен напред, с наклонена на една страна глава, очите весело блестят… „Щеше да се смее, ако можеше да ме види как подскачам на стола като четиригодишно хлапе, почувствало зова на природата.“

Нямаше причини да нервничи. Жиро беше спазил обещанието си и бе подписал документа пред него. Анри дори пазеше копие от този документ вкъщи. Разбира се, за последните шест години той можеше да е променил завещанието си повече от веднъж, но не и частта, отнасяща се до фирмата. Старецът беше инат, но иначе беше човек на честта.

„Тогава защо си толкова нервен?“

Анри усещаше режещия поглед на Франсин, твърд и остър като диамантите на ушите й — явно подарък от любовника й. Удивително бе, колко старателно държеше скрита тази част от живота си. Човек можеше да помисли, че любовникът й е най-малкото, агент на КГБ. За шестте години, откакто Анри се беше изнесъл от апартамента им, единствената промяна, която Франсин бе направила, бе да обърне бившия му кабинет на параклис. Не че допълнителните молитви бяха помогнали омразата й към него да намалее. Всичко бе и щеше да си остане негова вина, като се почнеше от главоболията й, болките в черния дроб, та до „съсипания“ характер на Жан-Пол и дори жалката смърт на техния кокер шпаньол, който беше попаднал на пътя на едно летящо такси малко след като Анри се бе изнесъл.

Тя беше в състояние да съсипе всеки. Приятели, любовници, децата си, дори своя упорит баща — всички изпълняваха прищевките й, всички, освен той, нейният съпруг… и точно това, даде си той сметка, беше коренът на нейния гняв, на омразата й.

Тя сигурно би предпочела той също да я мрази — това бе нещо, което тя можеше да разбере и да приеме. Той знаеше, че неговата жалост е това, което най-много я влудява. Но как да не я съжалява? Макар сега тя да бе твърда и пълна с горчивина, в паметта му все още витаеше споменът за младата жена, с която — преди светлинни години, се бе разхождал по плажа в Ла Трините сюр Мер — всъщност момичето, което нямаше и деветнадесет години. Спомняше си как тя нагази до кръста в ледената вода, за да спаси очилата, паднали от носа на някаква възрастна дама от една лодка.

Онова момиче му напомни за импулсивната жена с щедро сърце, за която копнееше днес — Доли. Господи, колко му липсваше!

Анри спря поглед върху стария Амаду. Той запали лулата си и тя изпусна кълбо зловонен дим във вече бездруго гъстия въздух. Сетне, захапал лулата със зъби, той смъкна очилата на върха на носа си и зашумоли с хартиите на бюрото.

— Така… докъде бяхме стигнали… а, ето…

Той приключи с изчитането на глас на дребните дарения за племенници и племеннички, един любим братовчед, възрастна сестра, и на шофьора и камериера Мохамед ал Таиб, който повече от двадесет години бе служил предано на стареца.

— Пардон, мосю Амаду — прекъсна го Франсин, — но това какво баща ми е оставил на своя камериер, абсолютно не ни засяга. — Тя махна повелително с ръката си, набраздена с лилави изпъкнали вени. „Колко жалко“ — помисли Анри. За нейните петдесет години лицето й бе забележително гладко, а в ръцете приличаше на осемдесетгодишна бабичка. — Моля ви, нека преминем към въпросите, които ни интересуват.

„Направо в целта“, чу Анри саркастичния глас на Доли в ума си и закри уста с ръка, за да скрие усмивката си. Престори се, че се почесва по брадата.

Откровено смутен, Амаду се запъна:

— Ах, да… аз просто исках да… хммм, е, щом така искате, госпожо Батист, разбира се…

Амаду отново се зае с лулата си, натъпка я и пак я запали, като сееше тютюн по документите пред себе си, докато на Анри не му се прииска да я изтръгне от ръцете му, покрити с чернодробни петна. Сетне Амаду се прокашля и отново започна да чете с тържествената интонация на провинциален актьор, рецитиращ Расин.

— Аха, ето от тук… „На моя внук, Жан-Пол, завещавам библиотеката си с редки издания, изключая първото ми издание на «Кромуел» на Юго, което оставям… на моя почитан приятел професор Котар от Националната библиотека…“

О, книги, чудесно! Анри забеляза как Жан-Пол изправи рамене, как дълбоките му очи заблестяха. Спомни си как, като момче, синът му обичаше да се рови в томовете с фина подвързия и излизаше от библиотеката с нежелание дори за да се нахрани. И досега Жан-Пол предпочиташе книгите пред хората и преди всичко пред лепкавите удоволствия на „Жиро“. От шоколада получаваше копривна треска.

Той разглеждаше сина си — космат мъж с тесни рамене като на жена, с големи потни ръце, оредяваща черна коса и чело, бяло и прозрачно като порцелан. Колко странно, че бе произвел на бял свят такъв син, който никак не приличаше на тях с Франсин. Когато Габи го представяше като свой брат, хората се усмихваха невярващо. Жан-Пол бе взел само носа от Франсин — прав и тесен, с потрепващи ноздри, които непрекъснато бяха астматично червени. Останалото бе събрано от тук от там: ушите от далечен братовчед, уста на някой вуйчо, брадичката на прабабата.

И все пак Анри обичаше сина си — професора — ентомолог, който ставаше и лягаше със своите бръмбари и предпочиташе мъжете пред жените. Може би го обичаше тъкмо заради тези странности. Спомни си как Доли веднъж каза, като гледаше един трюфел: „Най-много ми харесват тия с бучките, защото ми напомнят за хората и за това как трябва да се грижим един за друг, въпреки недостатъците си.“ Искаше му се само Жан-Пол да можеше да държи на своето пред майка си, вместо да се измъква като крадец, за да се види с гаджетата си — като ученик, бягащ от часове.

„От друга страна, кой съм аз да го окуражавам? Какъв пример съм му дал?“ Трябваше да се разведе с Франсин още преди години, без да се грижи за последиците, тогава щяха да могат да се оженят с Доли.

— Татко, добре ли си? Изглеждаш блед. Да ти донеса ли малко бренди? — прошепна на ухото му Габриела. — Знам къде го държи… там зад онези кафяви книги. — Тя се усмихна съзаклятнически.

Анри хвана ръката й и я стисна. Милата Габриела, неговата любимка. Тъмна и нежна като майка си, но без капка от студенината на Франсин. Все още закръглена след раждането на четвъртото си дете, момиченце, Габи му напомняше за праскови и слънчева светлина, за градината с плодови дръвчета зад селската къща край Довил, където преди цяла вечност той гонеше дебелото, смеещо се, едва проходило дете под огрените от слънце дървета.

— Мислех си за праскови — отговори той също шепнешком.

Габи му отвърна с неразбиращ поглед и приглади с ръка една гънка на сакото му. Анри изведнъж си представи самия себе си като старец, живеещ в малкия апартамент на улица „Мурильо“ под грижите на дъщеря си, която от време на време щеше да се отбива, за да се увери, че той се храни достатъчно, че взима лекарствата си и да го изведе на разходка. Потръпна и помисли колко различно би било, ако бе с Доли.

Съсредоточи се върху мърдащите устни на Амаду, сякаш им внушаваше да произнесат думите, които толкова силно желаеше да чуе.

— … По въпроса за „Жиро“ — продължаваше старецът. — На моя внук Жан-Пол Батист и на внучката ми Габриела Батист-Рамо завещавам на всеки един от тях съответно по десет процента от акциите ми. И на тръст в полза на моя предан зет Анри Батист тридесет и пет процента…

Сърцето на Анри подскочи и радостта го обзе като огън. Искаше му се да подскочи от стола си, да прегърне Габи, да затанцува из стаята. Старецът бе сдържал обещанието си! Тридесет и пет процента, заедно с неговите двадесет, му даваха неоспоримо контрола върху бизнеса. Вече можеше да купи оборудване, да наеме по-голям персонал, да подобри опаковките, с една дума да управлява бизнеса без разни старци да му вадят душата. И, най-важното, можеше да се разведе с Франсин, без да се страхува от нищо.

Но Амаду още не беше свършил:

— … които да бъдат управлявани от членовете на тръста от името на Анри и дъщеря ми, Франсин Жиро-Батист. В случай на смърт или на Франсин, или на Анри, същият процент да бъде прехвърлен на този от съпрузите, който е останал жив, и тръстът да бъде разтрогнат. В случай че по някаква причина Анри и Франсин се разведат, същият процент да бъде прехвърлен изцяло на Франсин.

Анри се почувства като ударен с тухла. Добре ли бе чул?

Насили се да погледне към Франсин и като видя самодоволния й израз, разбра, че е истина. Двамата го бяха замислили, бяха го изработили брънка по брънка, като верига, с която го бяха заковали до живот за Франсин. Заради църквата и заради благоприличието. Колко глупаво! Дело на душевноболни. Лайнарска история.

Как бе допуснал да го правят на такъв глупак! Трябваше да накара стария лицемер да му припише акциите още приживе. Жиро наистина го обичаше и му бе имал доверие като на никого другиго. Не беше възможно да се е преструвал, просто кръвната връзка с дъщеря му бе излязла по-важна. Боже Господи, трябваше да се досети навреме!

Главата го заболя, вътрешностите му се бяха вързали на възел от гняв. Анри с усилие се овладя да не скочи и да не изкрещи, че това е чудовищно и той няма да се примири. Имаше желание да удуши Франсин, да усети как тънкият й врат се троши между пръстите му.

„Няма да оставя нещата без борба!“ — мислеше си с ярост. Щеше да намери някой свиреп адвокат, не като този мрънкащ дъртак. Щеше да се обърне към съда, да покаже оригиналното завещание като доказателство за старческото слабоумие на Жиро, ловко манипулирано от тази усойница дъщеря му.

Сетне усети ръката на Габи върху своята и яростта му започна да утихва и да се топи. Не би могъл и не искаше да подлага дъщеря си, сина си и своите внуци на подобно грозно изпитание. Едно беше развод без много шум, но да водиш публични битки в съда, да се разправяш като тъп селянин на пазара… самата мисъл го отвращаваше. Освен това, дори да оспорва, имаше голяма вероятност да загуби.

— Мисля, че това е всичко — каза накрая Амаду. Гледаше над очилата си като някоя карикатура на Домие. — Ако имате някакви въпроси, моля…

Анри се изправи, отиде до голямото каучуково дърво до прозореца, опипа едно дебело листо с внушителни размери и попита:

— Ще ми кажете ли… каква тор използвате, за да поддържате тази изключителна свежест и зеленина? Някои твърдят, че конски тор е най-добра, а други се кълнат в гуаното, известно още като птичи курешки. — Той хвърли поглед към Франсин и забеляза как очите й се присвиха и изкуствената й усмивка увехна. — Вие кое предпочитате, мосю Амаду?

Възрастният адвокат се изчерви и изпелтечи:

— Никога не съм мислил много за това… хортикултурата не е една от моите… хм… — Той се изкашля. — Всъщност мисля, че е трябвало навремето да попитате тъста си…

— Разбира се — кимна Анри. — Убеден съм, сигурен съм, че ще поддържа рая потънал в зеленина.

Червенина изби по врата на Франсин, ушите й порозовяха. Тя му хвърли убийствен поглед — язвителната му забележка явно бе постигнала целта си. И все пак Анри не почувства особено задоволство, беше все още прекалено изтръпнал. Сърцето му препускаше бясно. Имаше нужда да отиде някъде на спокойствие и да се излегне.

— Трябва да ме извините, но имам една спешна среща. — Той се обърна към сина си. — Жан-Пол, дали ще те затрудни да ме оставиш някъде на път към Сорбоната?

Жан-Пол му хвърли стреснат поглед и бързо отмести очи.

— Аз… всъщност съм в обратната посока, татко — заекна той.

„Без съмнение някоя друга задача“ — помисли Анри с тъга, но само кимна и каза:

— Няма нищо, ще хвана такси.

Габи се изправи, явно нещастна — изглеждаше още по-раздърпана отпреди; кичури тъмна коса висяха покрай страните й, имаше петно на ревера на размъкнатия кафяв костюм. Анри не го бе забелязал преди — ако се съдеше по вида му, бебето я бе олигавило. Видя как Франсин се намръщи на Габи с неприкрито неодобрение.

— Аз ще те закарам, татко — предложи плахо дъщеря му. — Отивам в същата посока… Обещах на Мари да й купя балетни пантофки. Казах ли ти, че в балетното училище ще играят „Жизел“? Е, поне една част…

Излязоха и докато той се сгъваше, за да седне в мъничкия й ситроен, тя попита:

— Дълго ли ще продължи срещата ти? Мислех си, че бихме могли да… ако имаш време… да пием по кафе или да хапнем нещо. Няма да пазарувам повече от половин час, а компаньонката ще бъде с бебето до два часа.

Той видя блясъка на сълзите й миг преди тя да сведе поглед към чантата си, уж че рови за ключовете.

— Не е необходимо да ме утешаваш — каза той меко.

— О, татко — изхлипа Габи и зарови лице в шепите си. — Толкова е ужасно. Знам колко много искаше да… не е честно. Майка нищо не разбира от управлението на „Жиро“, иска го само за да го използва като оръжие срещу тебе. — Тя обви Анри с ръце и заподсмърча на рамото му. — Какво смяташ да правиш?

— Първо, смятам да отида на срещата. Сетне — той галеше раздърпания сноп коса на розовата й шия — смятам да те заведа на обяд във „Фоке“.

— Можеш да вземеш моя дял — каза тя свирепо. — Аз не ги искам.

Анри я прегърна и я задържа така. Мил жест, но недостатъчен, за да го направи собственик на контролния пакет от акции.

— Благодаря ти, момичето ми, ти току-що ми даде нещо по-ценно от всички акции на света.

— Татко…

— Побързай, и двамата закъсняваме.

— Накъде?

— Срещата ми е в магазина.

Всъщност нямаше никаква среща, просто искаше да остане сам, за да събере мислите си.

Габи си избърса носа с ръкав, запали двигателя и подкара колата. Гумите с хрупане замачкаха клонките на току–що окастрените дървета.

Тя караше внимателно, но на Анри му се струваше, че се движи все по-бързо към някаква стръмна пропаст. Нима можеше на тази възраст да се махне и да започне всичко отначало?

„Та аз не живея с Франсин, дори няма да ми се налага да я виждам“ — мислеше той и все пак съзнаваше, че така няма да е истински свободен човек и че не може да се надява отново да спечели Доли. Стана му студено. Докато Габи с изумителна ловкост се придвижваше през гъмжилото на центъра, Анри си представяше свежата напудрена плът на Доли, притисната до него, устните й… о, Господи…

Сигурно бе прекалено късно и все пак той не можеше да престане да мечтае и да се надява. Чудеше се как щеше да се гледа сутрин в огледалото и да знае, че сам е предпочел да остане завинаги закован с верига за Франсин.

„Още два дни и ще видя Доли, и всичко ще стане ясно.“ Анри с въздишка се облегна назад и се опита да опъне краката си сред купа пластмасови играчки и бебешки бутилки с биберони. Хвана се за дръжката, докато колата завиваше рязко, и затвори очи, като си представи Доли, както я бе видял за последен път — качваща се на самолета, с рокля на точки и с голяма сламена шапка; огромните тъмни очила се бяха оказали недостатъчни, за да скрият сълзите й.

 

 

Доли натисна звънеца на вратата и зачака. Отговор не последва, но тя чувстваше, че Лоръл си е вкъщи. Не би могла да обясни защо, но беше сигурна в това. Може би защото петуниите и самакитките миришеха, като че ли току-що бяха полети, или заради спуснатите завеси на предния прозорец, като че ли Лоръл искаше незабелязано да види кой идва?

Тя отново позвъни, но този път не почака отговор, а слезе от верандата и тръгна около къщата. Високите й токчета затъваха в тревата, още мокра от утринната роса. Краят на роклята й закачи един розов храст. Тя опита да отвори задната врата. Вратата не беше заключена и Доли влезе в къщата на пръсти. Стигна до открехнатата врата към всекидневната и повика:

— Лоръл, аз съм… Доли.

Отговор нямаше. Малко вероятно бе Лоръл да е още в леглото, макар да бе само девет без нещо. Доли знаеше, че племенницата й през седмицата става рано, за да изпрати Адам на училище. Беше много по-вероятно просто да не иска да вижда никого. Във всеки случай не вдигаше телефона.

Доли бе разбрала тъжните новини от самия Джо, след като два дни беше звъняла в къщата, без никой да вдигне слушалката, и бе отишла в ресторанта. С напрегнат глас той й каза, че се е изнесъл от къщи, но че се надявал да е временно. Не й даде повече обяснения, но си личеше, че е нещастен.

Доли не можеше да не дойде до тук. С покана или без, беше решила да се опита някак да утеши Лоръл.

— Миличка… тук ли си?

В оскъдната светлина, пропускана от спуснатите пердета, тя забеляза разхвърляните по целия килим играчки и оптимизмът й се възвърна — Лоръл щеше да се оправи, поне заради Адам.

— Здравей, лельо. — Мекият глас на Лоръл я стресна и Доли за малко не изпусна голямата си черна кожена чанта.

Обърна се и видя Лоръл на вратата на кухнята, облечена в смачкана роба, с която, изглежда, беше спала. Дългата й коса беше хваната в несресана опашка, която също изглеждаше като току-що напуснала възглавницата. Дори в тази оскъдна светлина се виждаше колко е червено и подпухнало лицето й. Сърцето на Доли се изпълни със съчувствие. Кой, ако не тя, знаеше какво е да те боли за мъж, когото го няма? Толкова сутрини се беше будила с влажна от сълзи възглавница и непоносимо главоболие…

— Почуках, но май не си чула — каза Доли, за да й спести неудобството. Достатъчно бе, че беше нахълтала като ФБР.

— Ами… бях в банята — каза Лоръл с немощен глас и махна с ръка към вътрешността на къщата.

— Може. Но в момента приличаш на човек, на когото едно кафе няма да му навреди — каза Доли и бързо се приближи до племенницата си. — Защо не седнеш, докато го приготвя?

В кухнята Доли дръпна пердетата със замах и помещението се напълни с ярка слънчева светлина. Лоръл се намръщи и се отпусна на един стол до масата за закуска. Доли откри кафето в един от шкафовете над фурната и докато то се вареше, затършува за яйца, хляб и масло. Помириса една кутия с не особено свежо мляко и реши, че става.

— Откога не си яла свястна храна? — попита Доли.

— Недей да си правиш труда — каза Лоръл с гъгнив глас, сякаш от настинка. — Наистина не съм гладна.

— Питах те за друго, нали? — С ръце на кръста Доли отправи строг поглед към племенницата си. — Мога да се обзаложа, че нищо не си хапнала от сутринта… или от вчера. Виж се само. Приличаш на нещо, което пощаджията е проврял под вратата.

— Не съм добре напоследък — въздъхна Лоръл.

— Забелязвам. — Доли се отпусна в стола срещу племенницата си и попита меко: — Искаш ли да си поговорим за това, миличка?

Лоръл поклати глава. Очите й блестяха, устните й бяха стиснати, като че ли ако ги отпуснеше, щеше да освободи поток от сълзи. В ярката слънчева светлина, влизаща през прозореца гъста като мед, Доли забеляза невчесаните й кичури. Плитката й изглеждаше като оръфано въже.

— Джо ми каза, че се е изнесъл — произнесе меко Доли и хвана безволно отпуснатата ръка на Лоръл. Тя пребледня още повече и попита:

— Какво… какво каза той?

— Почти нищо. Знам само, че изглеждаше много нещастен. Не прилича на човек, който ще изостави жена си и детето си без някаква много сериозна причина.

— Аз го помолих да си върви. — Гласът на Лоръл се задави и тя преглътна. Мъчеше се да се овладее.

— Сигурна съм, че имаш причини, и няма да те разпитвам — каза Доли, като разтриваше пръстите й, сякаш за да ги постопли, — но трябва много добре да си помислиш дали наистина искаш точно това, защото подобно нещо може още повече да ви раздалечи. Проблемите в брака трябва да се разрешават, но когато двама души са разделени, те не могат да решат кой знае какво.

— Не… не съм сигурна, че този проблем може да бъде решен.

— Мисли. Искам да си помислиш за следното: дали ти и Адам наистина ще бъдете по-добре, като се разделите с Джо?

Лоръл издърпа ръката си, наведе глава и стисна слепоочията си с ръце, като че ли имаше главоболие. Доли чакаше напрегнато, едва се сдържаше да не й извика: „Ти не знаеш колко е тежко да спиш в празно легло нощ след нощ, още не познаваш самотата!“ Какво можеше да е по-лошо от страданието, което изпитваше всичките тези години, след като се раздели с Анри?

— Ани е проблемът — каза Лоръл толкова тихо, че Доли едва я чу. — Тя е тази, която той желае. Винаги е била тя.

Доли настръхна и все пак някак не се учуди. Дали и тя не се бе досещала?

— Той ли ти го каза?

— Не. Просто знам. Повярвай, не си въобразявам.

— Сигурна ли си?

— Съвсем.

— Добре, да допуснем, че е истина. Какво смяташ да правиш?

Лоръл учудено вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш? Вече го направих: помолих го да си върви.

— Е, ако целта ти е да се разведеш, мога да кажа, че си на прав път. Обаче ако мислиш, че този брак си струва да се бориш за него, бих те посъветвала да направиш нещо друго.

— Какво например?

— Като начало, да ме оставиш да вкарам малко храна в устата ти. След това какво ще кажеш да хвърлиш този ужасен халат и да си облечеш нещо хубаво? Оправи си косата, сложи малко червило. Малко парфюм също няма да ти навреди.

— Парфюм… Лельо Доли, знам, че ми мислиш доброто, но парфюм и червило няма да оправят нещата между мен и Джо.

— Не съм казала, че ще ги оправят. Обаче отнякъде трябва да се започне, нали? Ако ти не си доволна от себе си, как можеш да очакваш да са доволни другите? — Доли се изправи и се зае с довършване на закуската. — Искаш ли мармалад, или да ти сложа само масло?

— Искам. Трябва да има в хладилника. — Лоръл изглеждаше все така нещастна, но това, че иска мармалад, бе добър признак.

След няколко минути Доли сложи чинията пред Лоръл, която успя да изобрази подобие на усмивка. Погледна към пържените яйца с хрупкава кафява коричка по краищата и към препечената филийка, която беше доста черна, и каза:

— Изглежда много вкусно.

Доли усети, че се изчервява. Лоръл просто се стараеше да бъде учтива и двете го знаеха.

— Никога не съм твърдяла че съм идеална готвачка, но поне е топло.

— Благодаря, лельо Доли. — Лоръл докосна ръката й. — Мога ли да те попитам нещо? За вас с Анри?

— Разбира се. — Тя се усмихна насила и загриза парченце жилав бекон.

— Защо не се оженихте?

— Ами, много просто. Ти знаеш отговора — защото Анри е женен. — Тя се стараеше да говори небрежно, но сърцето й биеше силно.

— Знам, но защо той не се разведе, след като толкова те обичаше?

— По ред причини, мила — въздъхна Доли.

— Виждате ли се още?

— Доста рядко. Най-вече по работа — на конгреси, панаири, такива неща. Говорим си по телефона от време на време. — Трябваха й доста усилия да продължава да се усмихва, но след всичкото това време, през което бе крила сърдечната си болка, се справяше доста добре.

— Нали току-що сама каза, че хората трябва да са заедно, за да оправят нещата. Защо вие с Анри не го направихте?

Доли не каза нищо. Въртеше чашата с кафе в ръцете си и гледаше как една катерица подскача в клоните на клена зад прозореца.