Айлин Гоудж
Сестра ми (30)

Двадесет и девета глава

Джо зави с волвото по асфалтовата алея. Гумите му тихо изшумоляха върху килима от паднали листа. Предните фарове за миг осветиха зелената ивица на живия плет, успоредно на гаража. Къщата бе потънала в тъмнина, само в хола на горния етаж се виждаше слаба светлина. Беше почти полунощ. Лоръл и Адам сигурно отдавна спяха дълбоко. Искаше му се и той да е в леглото. Господи, каква нощ! Поръчките валяха и всички останаха да работят втора смяна, машината за миене на чинии откачи и заля пода в кухнята, а в същото време на горния етаж ергенското парти се вихреше с пълна сила. Тридесет и двама йейлски студенти, до един пияни, се замеряха с топчета от хляб. Наложи му се да командирова при тях двама от и без това крайно недостатъчните сервитьори от долния етаж, само за да ги пазят да не потрошат всичко. По-късно, докато поръчваха десерта, се довлякоха още десетина приятелчета на младоженеца, които заявиха с крясъци претенциите си да бъдат нахранени…

Цялата седмица беше едно безкрайно препускане, от ресторанта, до новото заведение „При Джо“ на Трето авеню и Осемдесет и втора. Направо не виждаше как ще го открие на първи декември, според плана, въпреки готовите менюта и наетите сервитьори. Струваше му се, че колкото повече си съдира задника от работа, толкова повече се бавят нещата. Нито едно от поръчаните кухненски съоръжения не беше доставено в срок. Водопроводчикът бе изчезнал яко дим. На всичкото отгоре общинският инспектор по хигиената ги бе ударил за три сериозни нарушения на разпоредбите, след като бе напсуван на испански от Хорхе, шеф-готвача на бъдещия ресторант. Глупакът не бе предполагал, че оня шкембест бруклински цървул, при това на име Жарейки, ще го разбере…

Но всичките тия ядове бледнееха пред онова, което го чакаше на следващия ден, когато щеше да се срещне с директора на центъра „Цент-Франсис“, а и предстоеше да съобщи лошата новина на Лоръл — нещо, което отлагаше ден след ден… Тя беше луда по Маркъс. Сигурно щеше да започне да настоява да вземат стареца у тях и накрая той щеше да излезе долно копеле, че отказва. Господи, каква бъркотия!

Докато вървеше по малката бетонна пътека покрай къщата, Джо се поуспокои. Нощта облъхна лицето му с хлад, дъхът му излизаше на пара. Джо мина по плочките до кухненската врата. Погледна нагоре и едва сега забеляза, че имаше пълнолуние. Огромната оранжева луна стърчеше над покрива като издълбана тиква в нощта на празника на Вси светии. Той вдиша дълбоко и улови уютната миризма на нечий запален огън и на печено. Нещо го човъркаше несъзнателно. На пръв поглед всичко бе както обикновено, и все пак имаше нещо не както обикновено. Изведнъж забеляза, че външната лампа на малката дървена порта не е запалена. Лоръл имаше обичая да я оставя да свети, когато знаеше, че той ще се забави. Този път тя бе угасена. Дали пък просто не бе забравила? Едва ли…

Лоръл понякога биваше доста разсеяна, но нямаше случай, в който да забрави точно тази подробност. Дори да беше водила Адам да ядат хамбургери или пък на Мъпет шоу за стотен път, трябваше отдавна да са се върнали.

Дали не й се беше случило нещо? Той още помнеше случая отпреди година, когато една сутрин бе открил Лоръл, бременна в петия месец, припаднала на пода в банята; нощницата й бе цялата в кръв. В болницата му съобщиха, че е било момиченце. Предишните случаи не бяха толкова болезнени, защото тя бе губила плода преди той да успее да свикне с мисълта, че ще става баща. Но този път бе различно, може би защото на Лоръл беше започнало да й личи. Момиченце… Джо отново усети сълзите да напират както тогава, но тъгата му бе смесена и с облекчение, защото ако не беше открил жена си и не я бе закарал в болницата навреме, кой знае…

Можеше да умре.

Знаеше, че в този момент Лоръл едва ли е бременна, и все пак стомахът му се свиваше от напрежение, докато отключваше вратата и влизаше в къщата.

Без да пали осветлението, той премина от кухнята и сушилнята, където го лъхна успокоителна миризма на пране и сапун. Искаше му се да повика Лоръл, но се сдържа при мисълта за спящия Адам.

Все пак нещо не беше наред, усещаше го с кожата си.

Косъмчетата на тила му настръхнаха, стомахът му се беше свил на топка.

Докато пресичаше кухнята, осветена от лунната светлина, отбеляза, че не е почистено. Купчина мръсни чинии бяха натрупани на плота, върху дървената маса в трапезарията имаше корички от препечен хляб и смачкани салфетки. Дори африканските теменужки по перваза на прозореца изглеждаха някак занемарени и клюмнали. Това не беше в стила на Лоръл. Обикновено когато се прибираше, намираше всичко в безупречен ред. Лоръл беше толкова горда от своя дом — казваше, че за нея е удоволствие да прави дори онези глупави дребни неща, които повечето жени ненавиждат: да полира мебелите, да чисти с прахосмукачка, да обира прах от всяка дреболия; тя отказваше да наемат жена за чистене дори на половин работен ден. Не искаше чужди хора да участват в интимния им живот и освен това твърдеше, че докато се занимава с домакинска работа, умът й се прояснява и й идват идеи за илюстрациите.

Джо мина през трапезарията с кръглата дъбова маса и остъкления шкаф с дърворезба, пълен не с фин костен порцелан, а с мексикански грънчарски изделия с ярки, примитивни цветове и с любимите дреболии на Лоръл — месингови слонове, всеки следващ по-дребен от предишния, наредени в индийска нишка; кривите глинени животни, изработени от Адам; руска кутия със сложни орнаменти; два пиринчени свещника; касичка с формата на куче, което махва с опашка като пуснеш монета; малка кошничка, пълна с ярки топчета. На тясното пространство отляво на вратата, сякаш обрамчени с квадрат от лунната светлина, бяха наредените от Лоръл по стената изящно изрисувани японски ветрила — едно антично, направено от дантела и кост, и няколко с форма на обърнати дъждовни капки.

„Къщата на Лоръл“ — помисли си Джо. Той живееше в нея, но тя всъщност бе нейна, нейно произведение. Хрумна му, че досега не си е давал сметка колко успокоително му действа атмосферата в този дом. Вечер се прибираше целият напрегнат, до болка в мускулите, но щом прекрачеше входната врата, се отпускаше — както когато се мушваш в топло легло.

Лоръл. Всичко наоколо носеше нейния отпечатък.

В съзнанието му нещо го човъркаше… нещо бе забравил да стори. После му хрумна колко отнесена бе изглеждала предишната вечер — просто уморена, беше казала, но той бе усетил, че тя премълчава нещо. Обаче не бе настоял да му каже.

Заизкачва стълбите безшумно и бързо, като вземаше по две стъпала наведнъж. Стигна до втория етаж и надникна през открехнатата врата в стаята на Адам. Синът му спеше дълбоко, свит на кълбо, почти изритал завивката, и в слабата жълта светлина на нощната лампа с Доналд Дък се виждаше, че палецът му е скрит на сигурно място в устата. Джо усети част от напрежението му да се изпарява. Ако с Лоръл се беше случило нещо лошо, надали Адам щеше да бъде тук по пижамка и да спи безгрижно.

Той се приближи на пръсти и по навик пипна долнището на пижамката с картинки на „Спайдърман“. Сухо! Благодаря ти, Господи, за малките благоволения. По едно време преди около година Адам като че ли се подмокряше всяка нощ, но напоследък ставаше нощем да пишка. Лоръл беше понесла основната тежест — неприятностите с Адам и допълнителното пране, — без да се оплаче нито веднъж.

Джо целуна потната, ухаеща на паста за зъби буза на сина си. Внезапно го споходи необичаен спомен. Изведнъж се върна в училище, в театралния клас на мистър Дънрати, играеше в сцена от „Нашето градче“. По онова време, ударен от хормона и увлечен от футбола, не беше разбрал пиесата. Едва сега си даваше сметка как точно се е чувствала нещастната Емили — да стои и да гледа как изтичат безценните мигове от предишния й живот, колко е била безпомощна, отчаяна и изпълнена с копнеж. Така се чувстваше и той сега, с Адам… както често се бе чувствал с Лоръл. Като че ли събираше тези моменти със своя син и жена си за един ден, когато те ще са си отишли и той ще остане сам със своите спомени.

Може би този ден не бе далеч…

При тази мисъл стомахът на Джо отново се сви. Господи, как бяха стигнали до тук? Той толкова много се беше старал нещата между тях да бъдат наред. Бе като да тичаш по пясък — все му се струваше, че изостава. Дали не се стараеше прекалено?

Истина бе, че когато се ожени за Лоръл, не беше влюбен в нея. Бе омагьосан, озадачен и объркан от нея, но за дълбокото чувство, което изпитваше към нея сега, беше нужно време.

Още я виждаше такава, каквато бе онзи ден в болницата, току-що родила Адам, когато той й предложи да се оженят. Лоръл го бе погледнала като че ли всичките му мисли са прозрачни, и бе попитала:

— Обичаш ли ме, Джо?

— Обичам те, разбира се — бе отвърнал, като се стараеше да не отмести поглед пред смразяващата настойчивост в погледа на небесносините й очи.

— Не така — каза тя почти сърдито. — Не както ме обичаше, когато бях хлапачка. Сега, отделно от Адам и от… — той видя как жилите на врата й се опънаха от усилие да преглътне — … от Ани. Обичаш ли ме?

Джо, хванат натясно между истината и една лъжа, която всъщност бе лъжа само наполовина, взе ръцете й и й каза това, което й се искаше да чуе.

— Обичам те. Отделно от Адам. Отделно от всички. И искам да се омъжиш за мен.

И сетне наистина трябваше да отмести поглед, за да не бъде овъглен от пламъка на радостта в очите й. И беше помислил: „Как бих могъл да й кажа, че обичам и Ани… и че ако нещата бяха различни, Ани щеше да е тази, на която правя предложение за брак…“

Не й го каза, но тя, изглежда, подозираше истината дълбоко в себе си. Не беше ли това коренът на сегашния им проблем? Не беше ли това причината напоследък да не може да я докосне, без да се почувства някак виновен? Не че вече не я обичаше и желаеше… бедата бе, че изпитваше същото и към Ани. И което бе по-лошо, Лоръл знаеше, знаеше и знанието я убиваше. Джо не можеше дори да говори с нея за това, защото това щеше да означава да каже на глас нещата и да потвърди, че тя не си въобразява. И тогава сигурно щеше още повече да я нарани…

А той не искаше да я загуби.

За него тя беше красива, умна и талантлива жена, свирепо предана съпруга и майка. Сигурно не бе толкова впечатляваща, колкото Ани, но по своя по-тих начин ненатрапчиво можеше да бъде не по-малко силна и решителна. Ако Ани бе огън и мълния, Лоръл бе крайъгълен камък.

Нов спомен изплува пред него в тъмнината на детската стая — един летен ден, докато отчупваше прогнилите дъски на верандата, изведнъж го нападнаха оси — жилеха го, пълзяха, пъхаха се под яката на ризата му — явно бе разрушил гнездото им. В наелектризираната мъгла на агонията той се бе разкрещял към Лоръл, която садеше домати в градината. Тя бе вдигнала поглед и за момент бе останала неподвижна, след това машинално бе посегнала към градинския маркуч до нея, пълзящ като змия в пръстта. Сетне той усети тласъка на студената струя и видя Лоръл да стои безстрашно на пътя на летящите оси и да насочва струята вода като че ли стреля с картечница. Видя как няколко оси кацат по ръцете й, една на шията. Тя се сепна от ужилванията, но продължи да ги полива, докато той успя да се отърси от осите.

— Бягай! — изкрещя той и тя захвърли маркуча и отпердаши след него, периферията на сламената й шапка подскачаше, мяркаха се почернели ръце и крака.

— Събличай се — изкомандва Лоръл, щом успя да го настигне до оградата, и трескаво започна да се измъква от шортите и фланелката си.

— Господи, какво правиш! — Той я зяпна неразбиращо. Ужилените места по ръцете и краката му започваха да тупат и да горят, като че ли се бе запалил.

— Сваляй дрехите!

Двамата бяха вече по бельо и Лоръл започна да гребе шепи кал покрай невените, които преди малко бе поливала. След секунди двамата бяха покрити с кал. Джо усети паренето да се уталожва и изведнъж си даде сметка колко абсурдно изглеждат — на открито, посред бял ден, по бельо и покрити с кал, за радост на съседите. Започна да се смее, преви се на две от кикот.

— Кое ти е толкова смешно? — попита тя свадливо с ръце на кръста, с коса, изцапана с кал, и с кална черта по бузата, като следа от скара.

— Тъкмо се чудех какво би казал господин Хесъл, ако сега отидеш така и му поискаш лозарските ножици.

Лоръл се наведе и в следващия момент Джо усети нещо мокро и рядко да го плесва по челото малко над веждите. Калта потече по лицето му, а Лоръл с кикот се шмугна зад едно дърво. Той гребна шепа кал и я запрати по нея като на косъм не я уцели. Тя изпищя и хукна да бяга. Не му оставаше друг избор, освен да я подгони. Лесно я настигна, защото тя се смееше прекалено силно, за да тича бързо, и я събори.

И изведнъж вдигна глава и видя възрастния съсед Гюс Хесъл, който зяпаше над оградата, с увиснала от изумление челюст. Лоръл също го забеляза, скокна на крака и побягна към задната врата, като остави Джо да се усмихва с неудобство на съседа, преди и той да се оттегли набързо. Като се прибраха в къщата, се набутаха под душа и се държаха един за друг, смееха се като побъркани, докато от тях не престана да тече мътна вода.

— Как сега ще погледна в очите господин Хесъл? — изстена тя през смях.

— Няма да можеш — той ще е прекалено зает да оглежда други части от тялото ти.

Тя го удари с мократа кърпа. Когато излязоха от банята, ужилванията вече бяха престанали да горят, и те довършиха в спалнята започнатото в двора.

Джо изпита силен копнеж за онези безгрижни дни. Напоследък, покрай напрежението в ресторанта и усилването на болестта на баща му, имаше чувството, че гледа Лоръл през обратната страна на бинокъл — виждаше я от разстояние дори когато би могъл да я докосне с ръка. Освен това, сякаш винаги присъстваше и Ани… Господи!

Докато се разхождаха вчера следобед, той се чувстваше като избягало от часовете хлапе, за момент откраднало парче сладка свобода, освободило се от всички проблеми. Ани бе успяла да го разведри по някакъв начин. След това се чувстваше наистина чудесно — за около час…

Джо внимателно оправи завивката на Адам и се измъкна от стаята. Следващата врата беше на тяхната спалня. Джо видя, че вътре е тъмно. Първо реши, че Лоръл спи; но леглото бе празно, макар че завивките бяха смачкани.

Той отново слезе на първия етаж и се насочи към студиото на Лоръл. Ивица светлина се виждаше под затворената врата. Вероятно тя толкова се бе увлякла в работата си, че бе изгубила представа за времето. „Сигурно затова лампата не светеше и кухнята не е оправена“ — помисли си Джо и малко се отпусна.

Почука на вратата и тихо повика:

— Лори.

Отговор не последва. Той тихо отвори вратата и я видя надвесена над масата за рисуване, прегърбена над наклонената повърхност; дългата й коса закриваше лицето й, до лакътя й имаше купчина моливи, гуми, пръчици въглен. В белия конус светлина от лампата, закрепена на едната страна на масата, ръката на Лоръл бясно скицираше и като че ли самата тя излъчваше собствена светлина.

— Лори? — повика Джо отново и влезе. Ръката й се дръпна нагоре, раменете й се изправиха. Тя се обърна с лице към него и удари лампата с лакът. Сенките в стаята подскочиха. Лицето й, полускрито в тъмнината, имаше странно накъсан вид — огромни очи, които гледаха от редица припокриващи се ъгли. Беше облечена в свободна копринена роба, синя като сойка — цвета на очите й. Лъскавите гънки на робата висяха като на закачалка и Джо забеляза колко е отслабнала като че ли за един ден: ръцете й стърчаха от ръкавите като бледи тръстики. Изглеждаше зле, като много болна. Сърцето на Джо се обърна. Господи, какво ставаше тук?

— Здравей. Извинявай, ако съм те стреснал — каза той и мислено се предупреди: — „Дръж се спокойно, тя сама ще ти каже, когато бъде готова“. — Бърза поръчка, а? — И посочи множеството смачкани хартии, нахвърляни на килима около краката й.

Тя кимна.

— Искат ги за понеделник. — Гласът й беше безизразен. — Опитвам нещо различно — въглен и пастели. — Тя погледна към ръцете си, с черни следи от въглен по пръстите. — Обаче не върви. Този еднорог не е… — Тя преглътна и отмести поглед от него.

Джо се приближи и надникна през рамото й. Крилатият еднорог, целият в плавни преливащи линии, целият гъвкаво движение, сякаш литна към него от почти завършената рисунка. Изключително. Лори беше толкова талантлива! Като че единственият талант, който й липсваше, бе умението да вярва в себе си.

— Не е това, което исках — довърши тя.

— Какво искаш да кажеш?

Лоръл сви рамене, ръката й литна към лицето, оставяйки диря от черни сажди.

Джо усети пристъп на отчаяние. Защо винаги трябваше да й измъква думите с ченгел? Тя беше толкова изразителна в творбите си, но ако трябваше да се говори, млъкваше и се превръщаше в тухлена стена.

— Много е хубава — каза той меко; погледът му се върна към рисунката. Еднорогът беше почти триизмерен, като че ли излиташе от листа. — Наистина е чудесна. Може би е най-доброто, което си правила. — Наистина го мислеше.

Лоръл се смръщи и се втренчи в пода.

— Не е — каза тя със същия ужасен безизразен глас. — Това е просто един кон с криле и рог.

— Има ли значение?

Тя го погледна учудена, че той не вижда това, което за нея е очевидно.

— Той трябва да бъде… вълшебен. Децата, които четат приказката, трябва да повярват, че съществува.

— Лори, това е само приказка — напомни й Джо.

Очите й се напълниха със сълзи, твърди и блестящи като ледени капки.

— Не разбираш ли? Ако вярваш в нещо, то става реално. Като Дядо Коледа и феите. Когато рисувам нещо, аз вярвам в него, без значение колко е фантастично. Затова става.

— И ти не вярваш в еднорозите? Или само в този еднорог? — Той се усмихна. Наистина искаше да я разведри.

Тя го гледаше втренчено, върху финото й лице бе изписана ужасна тъга. Джо усети как неудържимо се плъзга към самотното бъдеще, от което толкова се страхуваше.

— Изглежда, че не вярвам. — Тръпка мина през тялото й. Тя пъхна ръце под мишниците си и скри босите си крака под стола, като плътно прилепи колене. После тихо, много тихо, като дъждовни капки, които се плъзгат по прозорец, или като листа, носещи се заедно с дъждовен поток, каза:

— Джо, искам да… да се разделим за известно време. Моля те, недей да спориш. Моля те. Струва ми се, че няма да мога да понеса да говорим за това в момента. Ако не те обичах, щеше да е различно. Щях да съм по-силна. Но… Господи, толкова е трудно. — Тя дълбоко, на пресекулки въздъхна.

Джо я зяпаше, без да може да повярва на това, което чува, и в същото време почувства странно облекчение, сякаш бе знаел, че това ще се случи, и го беше очаквал.

— Лори, какво има? Какво става? — Направи крачка към нея, но тя го спря с ръка.

— Знаеш ли — каза тя след малко, донякъде възстановила самообладанието си, — няма никаква полза да започнем да си хвърляме обвинения. Когато Ани ми каза за… за баща ти, аз се почувствах така… така… не че е нещо ново за мен да се чувствам някъде встрани. Новото бе, че аз вече не вярвам в нас двамата. Всичките неща, които желаех, за които се надявах… просто няма да станат, нали? Само моята вяра не стига.

Джо толкова отдавна знаеше, че този момент рано или късно ще настъпи, че като че ли вече го бе преживял. И все пак тъгата го погълна като морски прилив. С всяка фибра на тялото си, той желаеше да може да предаде някак на Лори колко отчаяно я обича, колко много му е нужна.

— Извинявай, че не ти казах за татко. Тъкмо щях да… — Той спря и сви рамене. — Предполагам, че не става дума за това, нали?

— Не.

По погледа й Джо позна за какво мисли и преди да успее да се спре, произнесе:

— Ани?

Тя го погледна право в очите.

— Да.

Господи, тя беше разбрала всичко погрешно. Трябваше да я убеди някак си. Не можеше да отрече чувствата си към Ани… но каква бе истината? Нямаше линии, разграничаващи чувствата му, имаше само безрадостно съзнание, че обича две жени, две сестри, които бяха толкова различни, като ден и нощ, както и това, че двете половини на разделеното му сърце никога нямаше да са равни на едно цяло.

— Лори, аз…

— Защо просто не си тръгнеш, Джо? — Тя му хвърли яростен поглед, сетне рязко го спря с ръка. — Чакай! Баща ти знае ли какво имаш намерение да направиш?

— Дори да му бях казал, нямаше да ме разбере. Много е зле. Помниш ли, че като го посетихме миналата седмица, каза, че Хитлер току-що бил нападнал Полша? Е, вчера дори не ме позна. От друга страна, предполагам, че това не е нещо ново. — Той криво се усмихна. — Така е още по-тежко. Цял живот все исках от стареца повече, отколкото можеше, или искаше да даде. А сега вече е късно.

— Той те обича, Джо. Може невинаги да го е показвал, но аз знам.

Дори да не бе съвсем истина, той й бе благодарен, че го казва.

— Може би. Сега знам само, че ненавиждам това, което се налага да направя. Може да не е бил най-великият баща на света, но имаше твърдост и стил. Някога виждала ли си как се събаря петстотингодишна секвоя? Така го виждам баща ми, докато гледам как отпада… — Стори му се, че и той започва да губи опора и всеки момент ще се срути.

Не искаше да си отиде. Ако много настоеше да разнищят проблема още сега, тя вероятно щеше да се предаде и нещата щяха да се позагладят поне за няколко дни. Но в крайна сметка нищо нямаше да се промени. Може би тя беше по-мъдрата. А и не й ли дължеше поне това да уважи желанието й? Кой знае, може би това по някакъв начин щеше да им помогне. Господи, ако това бе правилно, защо болеше толкова дяволски силно?

— Ще взема някои неща — каза той. Думите му отекнаха глухо в собствените му уши.

— В апартамента ли ще бъдеш? — Тя го погледна тъжно, после бързо добави: — Адам ще иска да знае.

— Да, разбира се. — Апартаментът? За момент не можа да си спомни, сетне мъглата в мозъка му се разсея: старата квартира на Двадесет и първа улица, която бе задържал, защото наемът бе незначителен и можеше да преспи там, когато бе прекалено разбит, за да кара до вкъщи. Все пак да живее там… Адам да му идва на гости като на някой мил чичо, да остане без тате, който да му оправя завивката нощем?

Усети напрежение в основата на носа и в очите. Не трябваше да мисли сега за Адам. По-късно, когато сърцето му престане да препуска като прегрял мотор, ще може да си го позволи…

— Ще му се обадя утре по някое време — каза Джо на Лори.

— Какво да му кажа на закуска?

Джо се поколеба. Даде си сметка, че на карта беше нещо повече от сигурността на Адам — може би цялото им бъдеще, на него, на Лори… Господи, бяха имали толкова много, всичките тези години заедно, не само Адам, но и всичките тези споделени години. Някои чудесни, някои смешни — като онова парти, което бяха дали по случай една книга, която Лоръл бе илюстрирала — за момченцето, което мразело къпането, докато в мазето не се върнали каналните мръсотии… някои тъжни, както всеки път, когато бяха губили бебе. Шеги, които само Лоръл би разбрала. Спомени. Албуми със снимки, които биха били досадни на всички, освен на тях. Не, не искаше да загуби всичко това. Нищо от това.

Един образ изкристализира в съзнанието му: Лоръл в хубавичка рокля на цветя, готвеща се за рецитал на пиано в Карнеги Хол, за който имаха билети. Седеше пред тоалетката с глава, килната на една страна, докато закопчаваше перлената си обица, и той виждаше отражението й в огледалото. Тя като че ли му се усмихваше, веждите й бяха леко привдигнати. Без да разменят дума, той разбра, че тя има нужда от помощ да закрепи мъничката закопчалка на ухото си.

Защо ли мислеше за това сега? Толкова дребно нещо. А може би това бе истинският смисъл на брака — не дивата страст, а простият мълчалив език, използван между съпрузите. Не велики подеми и падения, а малки спокойни мигове, които, събрани заедно, бяха като молекулите, които образуват Вселената.

И тогава Джо най-сетне направи това, което му се искаше да направи още в момента, в който я видя. Пресече стаята с две дълги крачки и силно я прегърна. Парфюмът й — като дъх на диви цветя, смачкани под безгрижен ботуш, го обгърна с внезапна замайваща сладост.

— Кажи му, че ще се върна — прошепна той и сетне я пусна.