Айлин Гоудж
Сестра ми (28)

Двадесет и седма глава

Управителят заведе Ани до масата и тя бързо седна и въздъхна с облекчение. Бе успяла да дойде преди Фелдър. Ресторантът „Четирите сезона“ беше прекалено голям и неуютен за сама жена, особено жена с омачкана пола и разрошена коса, както тя се носеше напоследък. Обикновено не се интересуваше много как изглежда, но днес това можеше да наклони везните не в нейна полза и беше важно, защото от този мъж зависеше нейното спасение.

Сигурно трябваше да дойде с някой адвокат или с някое от приятелчетата на Емет от Уол Стрийт. Какво разбираше тя от големи финансови сделки? Ако не беше такъв прекалено доверчив идиот в тази област, нямаше сега да е тук.

Сърцето й заби учестено и тя се хвана, че си гризе нокътя на палеца — с този навик никога нямаше да успее да си пусне подходящ маникюр. Ядосана на себе си, Ани тръсна ръката си и седна върху нея. Огледа се. Салонът започваше да се пълни с мъже и жени с еднакви делови костюми в строго сиво, в тъмносиньо, на тънко райе. Само една жена беше достатъчно смела да си сложи огромна черна капела и ярко розово шалче около шията. Ани се зачуди дали не е филмова звезда или моден дизайнер.

Но къде се губеше Фелдър? Може би трябваше да се обади и да потвърди срещата. Господи, ами ако бе решил да не дойде?

Глупости. Разбира се, че щеше да дойде, нали той бе направил резервацията? Независимо от тази мисъл, която би трябвало да я успокои, тя почувства влага под мишниците си. Дощя й се да избърше челото си с елегантно нагънатата във формата на конус бяла ленена салфетка в чинията пред нея.

— Да ви донеса ли нещо от бара, докато чакате? — осведоми се управителят.

— Перие — каза тя. Щеше да й оправи поне стомаха. Хвърли поглед на часовника си, елегантен златен „Пиаже“, подарък от Емет за тридесет и втория й рожден ден, само преди месец. Фелдър трябваше да пристигне всеки момент. Дали не беше по-подходящо да го изчака, преди да поръча нещо за пиене?

Докато наблюдаваше сервитьора да се отдалечава ловко между масите, се ядоса сама на себе си. По дяволите, ако не може да реши как да постъпи за нещо толкова дребно като поръчването на питие, как щеше да успее да убеди Фелдър да сключи с нея сделка за милиони?

Едва устоя на изкушението да извади от чантата си огледало и червило. Искаше да изглежда спокойна и изискана, не неуверена като ученичка. Бездруго достатъчно време загуби вкъщи с подобни глупости. В един момент тази сутрин се бе затрупала с блузи, поли и пуловери, които бе опитвала и се бе отказала да облече. Накрая се спря на този костюм в тиквено жълто и златно, на пурпурното копринено поло, едновремешния златен ланец, който носеше като колие, и чифт огромни подрънкващи обици. Какво съвпадение, че ги беше купила точно от магазина на Фелдър! Според нея общият ефект беше доста делови и в същото време предизвикателен.

Перието й пристигна в заскрежена стъклена чаша с парченце лимон, закрепено на ръба, и тя бавно отпи, докато наблюдаваше четиримата мъже на отсрещната маса. Те дружно и гръмко се смееха; единият й изглеждаше смътно познат. Да не беше някой телевизионен артист? Дали не беше го гледала в „Далас“?

— Госпожица Коб?

Ани вдигна очи към набития мъж на средна възраст с четинеста сива коса, който се бе надвесил над нея. Това ли бе фамозният Фелдър? Как ли бе успял да се приближи до масата, без тя да го забележи? Вероятно защото никак не приличаше на образа, който си бе създала за него от четеното във вестници и списания: тя очакваше да види импозантен мъж, излъчващ суровата сила и чар на холивудски магнат от началото на века. Знаеше безброй истории за това как Фелдър оцелял от Холокоста, как пристигнал в Америка от концентрационния лагер и как като младеж обикалял задните дворове на фабриките за трикотаж, изкупувайки отпадъците, които после продавал в магазина за платове на чичо си, как постепенно се издигнал и създал изумително печелившата верига от магазини за стоки с намалени цени…

Ако се изключеше безупречно скроеният костюм, човекът, който стоеше насреща й, със същия успех можеше да бъде месар, водопроводчик или бояджия.

Беше с доста широка челюст, на някои места недостигната от самобръсначката, и с нос, който й напомни на рисунката на Юлий Цезар от учебника й за Шекспир. Сивата му подстрижка беше строго армейски тип, лицето му бе като изсечено от дърво.

— Ани, просто Ани.

Тя се надигна, за да се ръкува с него, и слисано установи, че ръката й е изтръпнала. Подаде му я като мокър парцал и единственото, което можа да стори, бе да се усмихва широко, макар вътрешно да се свиваше. Той не отговори на усмивката й. Дотук тя бе успяла да каже само името си и вече усещаше, че губи играта безвъзвратно. А трябваше на всяка цена да я спечели. Емет я беше предупредил да намали темпото, Доли също, но тя бе прекалено отдадена на мечтите си и се остави да бъде съблазнена от водопадите и мраморните пътеки на новия елегантен „Райски вълнолом“ на Глен Харбър.

Като капак на абсурдните наеми, които вече плащаше за магазините си на Медисън Авеню и Кристофър Стрийт, после и в Саутхамптън, сега си беше сложила шията на дръвника с наемането на помещение в „Райския вълнолом“. От друга страна, нали беше на гребена на вълната? „Тут де суит“, който добиваше популярност по-светкавично от супернова звезда, нямаше начин да тръгне на загуба.

Или поне така си мислеше тя.

До настоящата дата бяха наети по-малко от половината скъпи, облицовани с дъбова ламперия магазини, и въпреки монументалния лукс само тънък поток клиенти удостояваше с присъствието си мраморните пътеки, стъклените асансьори и дори слънчевия атриум с кремавите салонни маси и столове.

Магазинът й, който се намираше на партера, смучеше парите й като вампир.

Тя беше убедена, че в крайна сметка търговският комплекс ще се прочуе, но това щеше да отнеме повече време, отколкото бе предвидила. Пък и това бе само върхът на айсберга. Трябваше да си признае, че се е изхвърлила с откриването на новата фабрика в Трибека, заедно с оборудването и персонала, необходим за производството, счетоводството, експедицията и прочее. Финансово се беше изкачила на върха на пясъчен замък, който всеки момент можеше да се срути. Още колко време щеше да е в състояние да продължи — освен бездруго тежките оперативни разноски — да плаща наеми до небето и същевременно да изплаща банковите си заеми? Нейният обикновено сдържан счетоводител Джаксън Уедърз миналата седмица й изложи всичко най-подробно: ако не успее да преструктурира спешно финансите си, „Тут де суит“ ще излети яко дим през комина, или ще изтече по канализацията, при това tut de suit^[1].

Същия този ден тя прочете в „Уол Стрийт Джърнъл“, че „Фелдър“ има намерение да се преустройва, като превърне някои от помещенията в сградата си на малки магазинчета, включително магазин за деликатеси, така че незабавно позвъня на Хайман Фелдър. Неговата секретарка й препоръча да изпрати рекламни и информационни материали, ако има такива, заедно с образците. Сетне, само седмица по-късно, самият Фелдър и се обади и я покани на обяд.

— Хай^[2] — поздрави я той с дълбок, грубоват глас.

— Здравейте — отвърна тя.

— Не, имам предвид Хай — поправи я той. — Всички — дори склададжиите ми, ме наричат Хай. Гласът му мигновено събуждаше спомени за шофьорите на таксита и продавачите на хотдог с горчица и кисело зеле от Кони Айланд.

Той се отпусна в стола срещу нея. Един сервитьор като че ли се появи от нищото и Фелдър си поръча „Дюър“ със сода и капка лимонов сок.

— По-млада сте, отколкото очаквах — започна той. — Мога ли да ви попитам на колко сте години?

— На тридесет и две. Но възрастта ми сама по себе си не ме притеснява — добави тя със смях. — Притеснява ме фактът, че не знам как от двадесет и шест стигнах до тридесет и две — струва ми се, че стана за по-малко от две седмици.

Той се засмя.

— За бога, дъщерите ми са по-възрастни от тебе! Когато Бруклинският тунел беше в строеж, аз вече бях в бизнеса. — Той хвърли поглед към чашата й. — Сигурна ли си, че няма да пийнеш нещо истинско?

— Може би още едно Перие.

— Тука храната е добра. Яла ли си някога на това място?

— Един-два пъти. Всъщност рядко обядвам по ресторанти. Обикновено ям сандвичи или кисело мляко. Аз съм доста заета, госпо… Хай. Ако ме хванете да лежа в неделя, ще е под някоя машина, която се опитвам да накарам да заработи.

Той се ухили.

— Тъй ли? Значи разбираш от техника? Това е малко необичайно за хубава дама. Аз нищо не разбирам от машинарии, но знам всичко възможно за това как се работи осем-девет дни седмично. — Той излови едно малко кубче лед, пъхна го в устата си и шумно го засмука. — Това, че ми се обади, беше много умно от твоя страна.

На Ани отведнъж й се стори, че температурата в стаята се е качила с петдесет градуса. Дали това означаваше, че той сериозно мисли да сключи сделка? Господи, Фелдър имаше четиридесет и два огромни магазина само в източната част на Щатите. Щеше да се наложи фабриката да работи двадесет и четири часа на ден само за да се опита да ги снабдява всичките, но тя щеше да успее да покрие всички платежни и дори щяха да й останат пари.

— Прочетох, че смятате да направите значителна реорганизация на магазините си, които бездруго са хит — каза тя.

— Умееш да ласкаеш, това ми харесва. Нещото, което се научава след толкова години в бизнеса, е, че това, което има успех днес, може да няма успех утре. Отворих първия си магазин след края на войната, когато думата „намаление“ беше ключова. Сега времената са по-добри… и изведнъж всичко стана бутик… дрехи бутик, калъфки за възглавници бутик, шоколадови бисквити бутик. От друга страна, ако някой реши да се набута със сто долара за чифт дънки, какво лошо има в това да му предложиш чаша кафе или папая джус? Играта е на съвсем друго ниво.

Ани не можеше да реши дали Фелдър й допада, или не. Държеше се сърдечно, но под повърхността можеше да е по-твърд от гвоздей.

— Харесаха ли ви образците, които ви изпратих?

— Ще ми се да можех да кажа да. Истината е, че не мога да се докосна до такива неща. — Той сложи ръката на обемната си талия. — Разни глупави доктори ми казват, че ако не махна част от това нещо, в близко бъдеще ще направя госпожа жена ми много богата вдовица.

— Но…

Той я спря с жест.

— Това, което ми хареса, бе, че ти се обади. И то в същия ден, когато информацията излезе в пресата. Ти имаш усет и реагираш бързо. „В килера на Фелдър“ — харесва ли ти името? Звучи добре, нали? Представям си нещо като… ами дъхави френски сирена, висококачествено колумбийско кафе на зърна, такива неща. Също и сладки неща, но пакетирани в кутии — като в супермаркета, само че по-добро качество.

— Чудесна идея, но това, което имах предвид за вас, е цял отделен бутик за шоколадови изделия — каза тя, като преглътна паниката, хванала гърлото й като в клещи. — Нещо като… миниатюрна версия на „Тут де суит“. Донесла съм снимки — Тя извади стар брой на списание „Ню Йорк“ от куфарчето, подпряно на стола й, и го разтвори пред Фелдър. — Това е една статия за мене, публикувана миналия септември.

— Я, този свещник ми харесва. Откъде си го изровила? От какво е направен, от птичи гнезда ли?

— Знам един цветар, който ги прави. Всеки свещник е различен. Той прави и всичките ми кошници, и ги украсява с картинки и панделки с различен цвят, в зависимост от годишния период или конкретния празник.

— А това какво е? — Той сложи пръст в ъгъла на снимката върху изображението на нещо като каменна чаша.

— Вана за птици. Спасих я от двора на една къща, която рушаха.

— Добра идея. Обичаш ли птици? Тук правят невероятно хубаво пиле. И гъската със сос от червени боровинки не е лоша. Без майтап. Искаш ли да поръчаме нещо?

„Не, искам да ми кажеш, че умираш от желание да имаш по едно очарователно магазинче, пълно с моите шоколадови бонбони изделия във всеки един от магазините ти.“ Но, разбира се, тя не можеше да каже това. Трябваше да кимне и да се усмихне, като в същото време се съпротивляваше с цялата си воля да устои на някакво силово поле, което теглеше — като с магнит, палеца към устата й.

Тя се наведе напред, с поглед, устремен към него, мислено привличайки вниманието му. Уверена, че няма опасност погледът му да се сведе към менюто, докато говори, тя каза непринудено:

— Вие сте много умен човек, и сте прав — на всички ни се налага да се променяме в крак с времето. Тези хора наистина търсят качество и са готови да си плащат за него. Те купуват „Хааген-дази“ в пинтови контейнери и бисквити „Дейвидс“ на практика по долар парчето. — Тя пое дълбоко въздух. Искаше й се артерията на шията й да престане да пулсира толкова силно: — Миналата година „Тут де суит“ стигна един милион оборот. Тази година изгледите са да е четиридесет процента отгоре.

— С още половинмилионен дълг в негарантиран дълг, може би около шестдесетпроцентов скок в разходите за заплати и профсъюза по петите ти, плащанията върху ипотеката на новата ти фабрика и лизингово задължение към оня нов град — призрак — търговския комплекс в Глен Харбър. Е, можеше да е и по-зле!

Веселякът, добродушният чичо Хай, бе отстъпил място на безмилостния Хайман Фелдър от легендите.

Ани поразена се дръпна назад. Имаше чувството, че с нея са злоупотребили, като че ли се бе опитал да пъхне ръка под полата й.

— Как… От къде разбрахте всичко това?

— Аз съм като тебе, Ани. — Той се усмихна и усмивката бе тази на чичото — любимец на всяко хлапе — добрият чичо Хай, който никога не идва без нещо сладко в джоба. — Нямам време да се мотая. Ако не си бях приготвил домашното, сега нямаше да седя тук с тебе.

— Но…

Той вдигна ръка отсечено като регулировчик.

— Но не трябва да ме разбираш криво. Нямам намерение да те нокаутирам. Мислиш ли, че съм построил „Фелдър“ с дебела сметка в банката и тухли от лято злато? Беше време, когато имах три ипотеки върху къщата ми и се опитвах да измъкна четвърта. Така че бъди благодарна, че не си се разпродала на части, защото тогава наистина щеше да имаш проблеми.

— Вече получих няколко предложения за това, но на този етап нямам такова намерение.

— Фелдър не е един от тези хора. — Той се засмя и грабна едно маково хлебче от кошницата за хляб, която келнерът тъкмо слагаше на масата. — Имам повече главоболия от цял полк фригидни съпруги. Ще преживея и без твоето.

— Тогава какъв договор смятате, че можем да сключим? — Ледът бе разчупен, защо да не използваше момента докрай.

— Слушай, ние тъкмо се срещнахме. Трябва да се опознаем малко.

— Много добре разбирате, че не моля за никаква услуга. „Фелдър“ може да спечели доста от това, което предлагам.

— Може да си права. Евентуално, след време. Но като начало, кой ще извади мангизите за клонестите свещници и птичи вани? Моето предположение е, че не ги дават евтино. — Той се наведе напред, толкова близо до лицето й, че тя можеше да види косъмчетата, стърчащи от носа му. — Пък и твоите шоколадови неща трябва да са скъпи за произвеждане. И колко отгоре смяташ да ги маркираш? Така че колко доходи може да има?

— Ами златната бижутерия? — парира тя. — Вие продавате бижута, нали? Скъпи са, но носят добра печалба. Важното е, че и двамата преследваме един и същи клиент, от типа, който повече се интересува от качеството на стоката, отколкото от цената й — разбира се, в разумни граници. Шоколадовите бонбони на „Тут де суит“ са един от върховете на лукса. Моите клиенти смятат, че си угаждат, по същия начин, както когато си купуват копринено бельо или „Шанел-5“ — те го взимат, защото е най-доброто.

— Харесва ми твоята самоувереност. „Най-доброто.“ Звучи велико, но кой го казва? Ти ли? Откъде АЗ да знам, че ти си най-добрата? — Той я гледаше втренчено, изразът му полуусмивка, полунедоумение — сякаш целеше да я предизвика.

Ани бе срещала този привидно невинен и хитър израз и преди, на лицата на шофьорите на такси, които те карат по най-дългия обиколен път, и на месарите, които казват: „Малко е повече“… Е, Хай явно бе от породата на измамниците. Но пък кой от онези, достигнали дотам, където бе той, не бе мошеник? Освен това, въпреки грубите му улични маниери, той изглеждаше истински заинтригуван. Затова въпросът бе как да наклони везните в своя полза, как да го убеди да й позволи да отвори щандове в магазините си.

„Той иска да напирам. Изпитва ме.“ Не беше в стила на Фелдър да отстъпва. Е, нито пък в неин стил.

Само да не бе толкова горещо, като в сауна… Но Фелдър не даваше никакви признаци на прегряване.

Мислите й препускаха в галоп. „Хайде, Ани, и друг път си бивала натясно.“ Една идея й хрумна. Годишния панаир на шоколада на списанието „Гурман“ щеше да се проведе седмица след тази събота в „Плаза“. Щяха да се съберат производителите на шоколад от цял свят — най-големите имена, като „Годива“, „Крон“, „Тоблер-Сушард“, „Перуджина“, „Джиандуха“ и всичките малки великани като „Манон“ от Белгия и „Тъчер“ от Швейцария. И, разбира се, „Жиро“. Както винаги, щеше да има банкет, танци, речи и — да, разбира се, награди. Да се състезаваш с онези велики сили бе малко като Давид срещу Голиат, но за съвсем нова организация като нейната да спечели наградата за общо отличие можеше да бъде манна небесна: страхотна безплатна реклама, изключителен стимул за продажбите на дребно и много нови договори с хотели и деликатесни магазинчета.

Ани си спомни колко бе развълнувана в годината, когато „Жиро“ спечели първо място. Други години бяха втори, а един път едва трети. Тя знаеше също, че Доли има намерение и тази година да отнесе една от наградите, но бе получила неофициалната благословия на леля си, която каза: „Единственото нещо по-хубаво от това «Жиро» да спечели първо място, би било да видя теб да си излезеш с този трофей.“

За „Тут де суит“ това щеше да бъде първо участие в състезание. Досега Ани не се чувстваше достатъчно уверена, за да представи новата си серия от чудесни малки пасти и еклери, съвсем наскоро пуснати в продажба в нейните магазини и още в процес на експериментиране. Сега обаче бе твърдо решила, че „Тут де суит“ трябва да спечели. Вече месеци наред на практика не се прибираше вкъщи дори и нощем. Експериментираше безкрай с нови вкусови съчетания, нови опаковки и начини на излагане. Нямаше намерение да пропусне нито един детайл, па бил той и най-дребният… дори роклята, която Лоръл й шиеше. Всъщност тъкмо на следващия ден щеше да посети къщата на Лоръл и Джо в Бейсайд за последна проба.

Дали тъкмо мисълта за роклята — с елегантни очертания и гол гръб, не бе причината за внезапния й прилив на смелост?

— Ще участвам в панаира на шоколада на списание „Гурман“ следващата събота — в моя бизнес това е еквивалент на наградите „Оскар“. — Тя разгъна салфетката си и я сложи на коленете си: очите надолу, ръцете заети с нещо, та Фелдър да не забележи, че треперят. И небрежно добави: — Ако получа една от наградите, ще бъде ли достатъчно, за да се убедите?

— Ако получиш първа награда.

— Наистина ме амбицирате.

— Ти сама каза, че си най-добрата.

Ани се поколеба, преглътна с усилие — гърлото й се бе свило, и каза:

— Добре, първа награда. И след това?

— Искаш да подпиша договор на празен стомах ли?

— Всъщност да. Иначе сигурно няма да мога да преглътна и хапка.

— Е, щом е така, сигурно нямам право да оставя гладна такава привлекателна и решителна госпожица като тебе. — Той намигна и избърса със салфетка полепналите по устните му макови семки.

— Значи…

Той се засмя, поклати глава и посегна към менюто.

— Разбира се, защо не? Донеси трофея вкъщи и ще говорим за пуйката.

Искаше й се да скочи и да го разцелува; вместо това скри лицето си зад менюто, за да не забележи идиотската й усмивка. Освен това беше рано да се радва. Първо трябваше да спечели и да се разберат за условията. „Трябва да спечеля“ — каза си тя.

За момент дори почувства увереност, че наистина ще спечели. Сетне самоувереността й се изпари и стомахът й закурка. Докато Фелдър изучаваше менюто, тя за момент загриза нокти.

 

 

След по-малко от час Ани стоеше в малката опитна кухня встрани от основната производствена зона на фабриката на „Тут де суит“ на Уошингтън Стрийт и гледаше през рамото на Луиз, която тъкмо нанасяше последните щрихи на тортата с трюфели и канела — произведение от четири пласта блат, пропити с ром, между които имаше редуващи се слоеве канелено-шоколадов ганаж и маслен крем пралине — цялото това нещо намазано с ганаж, след това покрито с горчиво-сладка глазура от натурален шоколад и обкръжено с пръстен от печени лешници. Ани беше измислила рецептата един следобед в собствената си кухня и още същата вечер я сервира на гостите, които бяха дошли на вечеря.

Усмихна се при спомена за Трина Деверо, възрастната, тънка като вейка бивша балерина, с която живееха врата до врата — как, докато Ани събираше десертните чинийки, Трина прочисти фламингообразното си гърло и помоли с пискливия си момичешки глас: „Ако не те затруднява, мога ли да получа още едно парче от тази божествена торта?“

Някои от гостите последваха Трина и също си поискаха допълнително. Между тях бе и Хюбърт Диксън — неин клиент и приятел от веригата хотели „Уест Ин“. В тортата имаше калории, достатъчни да потопят траулер, но никой като че ли не се интересуваше от това.

Тя се надяваше тортата да има същия ефект върху съдиите на „Гурман“.

— Какво стана с турския сладкиш? — попита Ани Луиз, която след всичките тези години непрекъснато ядене на сладко изглеждаше все така безпризорна като малката кибритопродавачка.

Луиз издуха падналите върху очите й руси кичури.

— Искаш ли да го опиташ? Довърших го, докато ти беше на обяд. — Тя отряза парче от сладкиша върху мраморния плот в средата на кухнята. Ани отхапа парченце колкото един пръст. Чудесните различни плътности и вкусове се смесваха в устата й възхитително: хрупкавите листове маслено тесто, не прекалено тежкият, подправен с бренди сироп, млените фъстъци, смесени с дъхав, ухаещ на кардамон ганаж, всичко това заляно с крехка шоколадова глазура, покрита с прашинки млени фъстъци и парченца кристализиран джинджифил. Идеята я бе осенила на една вечеря в един турски ресторант на Трето авеню, където беше яла невероятно вкусна баклава.

— Ммм, перфектно — каза тя на Луиз. — Може би още съвсем малко кардамон?

— Нали току-що каза, че е перфектно? — Луиз спря да маже тортата и погледна Ани, като отново издуха надвисналите кичури и те се разлетяха. Беше навлякла огромна бяла престилка, дълга почти до глезените. Връзките й я обикаляха няколко пъти през тънката талия. Предницата изглеждаше като че някое дете беше рисувало по нея с пръст, топнат в шоколад.

— Е, почти перфектно.

Луиз се разсмя:

— Това трябва да ти го напишат на гроба: „ТУК ЛЕЖИ АНИ КОБ, ПОЧТИ ПЕРФЕКТНА“. — Тя облиза от пръста си малко крем. — Това ме подсети, зет ти се обади. Каза, че не е спешно, просто да му се обадиш, когато имаш свободно време.

— Искаш да кажеш някъде през 1993 година?

Ани се изсмя на шегата си, но вътрешно усети спазъм. Шест години бяха минали, а тя все така изпадаше в паника, щом чуеше неговото име или, още по-зле, щом го видеше. Като дете, което без да иска е направило пожар и трябва бързо да затъпче пламъка. Разбира се, в последно време всичко вървеше нормално. Бяха добри приятели, нищо повече. От време на време на път за месния пазар Джо се отбиваше за по едно кафе. Някой път се обаждаше просто да си побъбрят. Най-вече го виждаше на семейни празненства — в Деня на благодарността и Коледа, на пикника, който Лори организираше веднъж годишно по случай Четвърти юли, на рождените дни на Адам.

И все пак всеки път, когато той я посрещаше с прегръдка или по време на разговор докосваше ръката й, нещо в нея трепваше. Ако той усещаше същото, значи много добре го прикриваше. Беше внимателен — може би прекалено внимателен? — винаги я посрещаше с целувка, обичайна за роднини и необичайна за любовник. Стараеха се да поддържат отношенията си леки, издаващи привързаност, шеговити, — особено пред Лори.

На Ани понякога всичко това дори й се струваше истина. Но тя знаеше, че не е — беше театър с всичките му уникални ритуали, сложен като японско представление. Ако беше…

Ани решително затръшна вратата пред следващата си мисъл, която като че ли все я дебнеше и се опитваше да влезе в съзнанието й.

Тя не можеше и не искаше да си представя как щеше да изглежда животът й, ако тя се беше омъжила за Джо.

Той беше мъжът на сестра й, и точка. Ако Ани дори за момент стъпеше встрани от тясната камениста пътека, с всички тях бе свършено.

„По-добре вместо на него да се обадя на Емет — помисли тя. — Да му напомня да си вземе костюма от шивача за довечера.“

Партито, на което щяха да ходят, беше по случай издаването на най-новата книга с рецепти за десерти на Танси Бун, в която бяха включени и някои от специалитетите на „Тут де суит“. Танси естествено щеше да бъде там, с типовете от медиите и хората от издателството… и най-важното, критиците от списанията „Гурман“, „Кухня“ и „Познавачи“.

Ани бе решила да извлече максимална полза от това за „Тут де суит“ и беше предложила да достави десерти за случая. Тя мислено си напомни да провери дали Танси не е добавила в списъка още гости в последния момент, а също и да прати на Фелдър по куриер последния брой на „После дойде шоколадът“, заедно с покана за партито.

Да, точно това щеше да направи: да се съсредоточи върху Фелдър, върху това да излезе от финансовата си криза, без да гледа наляво-надясно, без да се отклонява, без да има никакъв начин да кривне с Джо, даже случайно.

Остави Луиз и бързо обходи фабриката. Огледа разхвърляните работни помещения с плотове като в месарница с лавици отдолу, разположени как ли не — истински лабиринт. Работници в бели престилки и бели еластични шапки се суетяха около масите, размахваха тави с тънки като хартия формички с шоколадов десерт, фондани пралине, портокалови скалички, топнати в шоколад, трюфели, готови да бъдат сложени в кутии.

Покрай една от стените стоеше редица стоманени пещи, котлони, дълбоки умивалници, съдове за топене на шоколад; старото й устройство за опаковане, както и две по-нови заемаха другия край на голямото помещение. Когато Емет за пръв път й показваше мястото, той каза на Ани, че тук се е помещавала голяма фабрика за шапки.

Видя как пълничката, с кожа с цвят на кафе Нета, носи една тава с котешки езичета. Дали си беше спомнила да подложи картон, преди да ги пъхне във фурната? Последния път бишкотите бяха малко пресушени, а картонът щеше да запази част от влагата. Погледът й падна върху купчина дървени касети. Тези грейпфрути… ако не се използваха скоро, щеше да се наложи да ги изхвърлят, нямаше да могат дори да ги захаросат, кората трябваше да е прясна, за да не омекне прекалено.

Ани отиде при намръщения Дъг — тъмните му гъсти вежди стърчаха като нестриган жив плет. Имаше проблеми с една от лентите на конвейера — металните калъпи, които трябваше да минат под струите течен шоколад, се бяха задръстили. Когато готовите форми се охладяха и изсушаха, се пълнеха с кремове с ликьори, а накрая им се слагаха шоколадови дъна. Ако лентата не заработеше, нямаше да има бонбони. По дяволите! Май трябваше да се обади на фирмата — производител да пратят някого.

Тя заръча на Дъг да продължава с опитите и се насочи към една работна маса, където Лиза топеше захар за шоколадово-орехова глазура в широка медна тенджера. Ани я попита дали коледните калъпи са разопаковани. Лиза, с бяла шапка и престилка на хлебар, каза нещо, но думите й потънаха в шума на машините и подрънкването на тавите и тенджерите, така че тя посочи с оцапаната си с шоколад ръка експедиционната линия до отсрещната стена.

На една висока лавица Ани намери това, което търсеше — комплект викториански железни калъпи — чудати и безценни: дядо Коледа като на илюстрация от Клемънт Мур, джудже в къси балонести шалвари и шапка като чорап, ангелче с нацупено лице стил Бърн-Джонс, две преплетени на кълбо котета. Беше ги открила преди две години в антикварно магазинче на Портобело Роуд в Лондон и се бе влюбила в тях от пръв поглед. Онази първа Коледа беше произвела по сто плътни шоколадови отливки от всеки вид, и всичките бяха продадени още първия ден. Бяха се превърнали в най-великия й основен празничен продукт. Още не им бе дошъл сезонът, но тя смяташе, че ще бъдат очарователно допълнение за нейния щанд на панаира. Ани за миг затвори очи, като се опитваше да си представи къде да разположи празничните деликатеси. Потънала в мислите си, не чу стъпките зад гърба си.

— Ани?

Тя стреснато се обърна.

— Джо!

— Извинявай, нямах намерение да те стресна. — Той се усмихна с типичната си крива усмивка и вдигна ръце в знак на извинение. Беше с избелели дънки и дънково яке с подплата, навлечено върху тъмносин пуловер. Сред миризмата на какао и ванилия тя усети миризма на кръв и дървени стружки, донесена от него — явно бе ходил на месния пазар.

— Имаш ли малко време и желание да се поразходим?

Ани се усети, че кимва, макар да имаше поне хиляда задачи.

— Разбира се, защо не?

Щом излязоха на открито, Ани се зарадва, че се бе съгласила. Есента беше дошла, без да я забележи. Листата на дърветата пред фабриката бяха засипали пътеката. Небето имаше свеж ментовосин цвят. Слънцето, залязващо нейде към Джърси, все още изливаше ярка светлина и образуваше златен ореол около старите складове и зданието на фабриката. Джо вдигна лице да вдиша вечерния въздух, очилата му хвърляха слънчеви зайчета. Ани забеляза един облак да се оглежда в стъклата им. Забеляза и проблясъци от сиво в тъмната му коса.

Без да разговарят, те тръгнаха един до друг по Уошингтън Стрийт. Той беше толкова мълчалив, че Ани започна да се безпокои. Надали я беше повикал само заради удоволствието от разходка в нейната компания. Нещо не беше наред. Имаше нещо, което Джо искаше да сподели.

Дали не бе свързано с Лоръл? Ани имаше някои подозрения, че нещата между тях не вървят съвсем гладко. Лоръл никога не беше казвала нищо конкретно, но всеки път, когато говореше за Джо, гласът й изведнъж ставаше прекалено бодър, като че ли искаше да убеди сестра си, че всичко в брака й е повече от чудесно. „Може да си въобразявам“ — помисли Ани. Може би на самата нея подсъзнателно й се искаше да вярва, че работите между господин и госпожа Джо Доуърти не са толкова прекрасни, колкото изглежда. Може би затова и Лоръл нямаше желание да си споделя с нея. Пък и независимо от тяхната нова близост, независимо от това, че вечно клюкарстваха по телефона и си разменяха шеги, дистанцията си оставаше — невидима, но осезаема.

Стигнаха до Мортън Стрийт и завиха към Хъдсън и към залязващото слънце. Тази част на града едно време се е състояла най-вече от складове на презокеански товарни кораби и огромни печатници. Сега Ани забеляза тук-там пред окадените издигнати скелета сгради и забързани работници, които се движеха насам-натам с колички, натоварени с дървен материал, каменна облицовка и цимент. Тези сгради скоро щяха да бъдат превърнати в жилища и щяха да се напълнят с децата и внуците на онези, които едно време бяха работили по четиринадесет часа на ден на същото това място. Боже, колко бързо се променяха нещата! Понякога й се струваше, че всички, освен нея тичат напред.

Най-сетне Джо се обърна към нея и каза:

— Баща ми става все по-зле.

— Джо… Съжалявам. — Искаше й се да го хване за ръката, но успя да се сдържи.

Бе забелязала, че Маркъс наистина беше започнал да изпада все повече, откакто майката на Джо бе починала миналия май. Още един микроинфаркт… сетне бяха започнали онези странни скокове в настроението и провалите в паметта. Докторите бяха нарекли това болестта на Алцхаймер, но според Джо това бе начинът, по който баща му се справяше с излезлия си от релси доскоро подреден живот.

След като не можеше да върне нито здравето си, нито жена си, старецът просто, както се бе изразил Джо, заключваше вратите и удряше кепенците.

— Дори с остатъка от акъла си старото копеле е непоносимо! — Гласът на Джо бе сърдит, но тя виждаше следите от умора и загриженост върху лицето му. — За последния месец и половина сменихме три болногледачки. Последната ми показа ръката си — цялата в синини. „Надявам се, не мислите, че съм от онези, които биха ви съдили“ — каза. Само имала нужда от малко почивка, но кой би могъл да си позволи да си вземе отпуск с всичките тези сметки, които трябвало да се плащат в днешно време? — Джо прокара пръсти през косата си и се изсмя с недоумение. — Божичко, можеш ли да си представиш?

— Какво смяташ да правиш?

— Работата не е в парите — продължи той. — Ако иска, да ме съди. Лошото е, че баща ми се разпада на парчета. — Той пое дълбоко дъх. — Миналата седмица се срещнах с Наоми Дженкинс, онази съветничка, за която ти разправях. Тя помага на семейства в подобни ситуации. Нали знаеш, помага им да решават дали не е време… Тя беше при баща ми онзи ден и днес дойде да ме види в ресторанта.

— Е, и?

— Препоръчва да го дадем в старчески дом. Наистина няма друг начин.

— Джо, толкова съжалявам! — И преди да помисли какво прави, тя хвана ръката му и силно я стисна. Дълго стоя така, свързана с него от съчувствие и копнеж, уплашена да продължава от мисълта, как би се изтълкувало това, и в същото време още по-уплашена да продължи…

Джо първи се дръпна и се наведе да вдигне една монета, лежаща на пътеката. Стара монета, почерняла от времето, прикрита под слоя паднали листа; как ли бе успял да я забележи? Той за момент я загледа втренчено, после я запрати върху плочките някъде далече и въздъхна.

Обърна се към Ани и на красивото му, интелигентно лице изплува тъжна усмивка.

— Знаеш ли какво ми каза синът ми снощи, докато му оправях одеялото? „Да ти кажа, татко, понякога втори клас не струва.“ — Джо се засмя истински развеселен. — Това горе-долу казва нещата с две думи, не мислиш ли? Понякога животът нищо не струва. Мисля, че баща ми би се съгласил.

„Аз също“ — помисли си Ани, като нямаше предвид възрастта или старчески домове. Мислеше колко е несправедливо да обича толкова силно двама души, като Джо и Лоръл, и в същото време да знае, че едната любов ще унищожи другата.

Не бе справедливо и спрямо Емет. Бяха заедно вече от толкова време, понякога дори имаше чувството, че са женени, но тя така и не посмя да направи решителната крачка. Може би никога нямаше да може, не и докато не повярва, че на Джо му е все едно. Или пък ако на него не му е все едно, на нея да й стане безразлично. Господи, защо се разсейваше с всичките тези чувства, точно когато „Тут де суит“ изискваше всичките й сили? Защо не можеше да остави всичко друго настрана?

Шест години минаха, време беше да приеме действителността. Да, време бе. Но какво точно ставаше с нея?

— Съжалявам — рече тя, без да е сигурна за какво точно, — наистина не е справедливо.

— Още не съм казал на Лори. Тя много ще се разстрои. Странното е, че те са толкова различни хора, а се разбират още от самото начало. Тя много го обича. Намери хиляди начини да му влезе под кожата, докато аз все тръгвах с рогата напред и свършвах с това, че се вбесявах.

— Ще трябва да й кажеш.

— Знам. — Той сведе поглед, но не достатъчно бързо и тя успя да съзре нещо в очите му… нещо тъмно и тревожно.

— Джо… Всичко наред ли е между теб и Лори?

Той помълча прекалено дълго; сетне сви рамене.

— Разбира се. Защо питаш?

— И аз не знам. Забрави! Бездруго не ми влиза в работата.

Той се усмихна:

— Е, наистина си се променила.

Благодарна, че сменят тона, Ани с лекота премина към обичайните шеги.

— Само през работно време — парира тя. — Вечерно време пак ставам много любопитна. Ривка казва, че съм толкова добра в тази роля, че мога да давам уроци.

Той докосна ръката и.

— Как е Ривка напоследък?

— Все така се занимава с преброяване, този път на внуците си. Мисля, че е стигнала до девет, като още две са на път. Неудобно е да си призная, че не мога да им запомня имената… — Тя млъкна за момент. — Джо, ако мога да помогна с нещо за баща ти…

Той вдигна рамене.

— Благодаря ти, но няма нужда. Само исках да се разтоваря пред някого. Всъщност успях да накарам болногледачката да ми обещае, че въпреки синините и всичко останало ще остане до края на месеца.

— Господи, Джо, с какво я подкупи?

— С екскурзия с параход до Бахамите. Повярвай ми, докато се качи на борда, ще си е изкарала парите с честен труд.

Ани се засмя:

— Сигурна съм в това.

— Знаеш ли, понякога си мисля, че ще е по-добре за всички, ако старецът просто умре. — Погледът му беше насочен някъде далеч. Той млъкна и потри челюстта си с разкаян вид. — Господи, това никога не съм го признавал пред никого.

— Всичко е наред — каза му тя. — Не те осъждам. Всъщност смятам, че и баща ти би го предпочел.

Той пак докосна ръката й и каза:

— Благодаря ти.

— За какво?

— За това, че не ми каза какво безсърдечно копеле е синът на стария Маркъс Доуърти.

Тя впери поглед в него и бавно произнесе:

— Мисля, че за това, което правиш, се иска много сила и… много любов.

— Колко странно. — Той погледна към небето, сякаш търсеше потвърждение. Тя гледаше хипнотизирана как адамовата ябълка на шията му прескача. Сълзи заблестяха в очите му. Накрая каза със свито гърло: — Никога не съм мислил за него по този начин. Говоря за любовта. За мен той е просто баща ми…

Джо хвана здраво ръката й и тръгнаха обратно по Уошингтън Стрийт, огрени от златното библейско слънце, като че ли това бяха правили цял живот. За първи път от години тя се чувстваше спокойна и необичайно доволна от присъствието му.

В същото време нещо тъмно потръпна вътре в нея.

Едно изречение на Диъри изплува в съзнанието й: „Не разлайвай кучетата“.

 

 

Ани пиеше на малки глътки шампанско в помещението на „Забар“ на мецанина. Опитваше се да приеме интериора. Под тавана бяха окачени цедилки, ярки емайлирани чайници, тройни редици метални кошници, пълни със салфетки за чай и подставки за гърнета и тенджери. Стените също бяха отрупани с всевъзможни кухненски прибори — от миксери до чинии. Ани правеше опити да обработва околната среда. Тук целуваше нечия буза, там стискаше нечия ръка, спираше да побъбри с онези, които познаваше — Ейвъри Съфолк, който беше направил интервю с нея за статия в „Кюизин“; Танси Бун, в шифонова рокля на цветя, с която приличаше на кола от Парада на цветята. Тя стоеше на стража до пирамидата от екземпляри на книгата си; а също и Лидия Шер, издателката на Танси от „Спийдуел Прес“, на която Ани подхвърли идеята за готварска книга, посветена изцяло на трюфелите.

До девет часа всичките багели, бяла риба, сьомга от Нова Скотия, ньоки ал песто и спагети „Примавера“ от долния етаж бяха унищожени и сервитьорите в колосани снежнобели куртки започнаха да сервират кани с кафе и чаши и тави с десертите на Ани. Тя видя, че много хора въпреки обилното количество току-що погълната храна, ги разграбват.

Но нещо не беше наред. Дори по-лошо — когато похвалите и поздравленията за тортата с трюфели и тъничките кофички от бял шоколад, пълнени с мус с бренди, заваляха от всички страни и хората ентусиазирано й стискаха ръката, правеха екзалтирани изявления и й изпращаха въздушни целувки, обичайното чувство за триумф отстъпи място на главоболие.

Тя си запроправя път към масата с десерти с мисълта, че една доза кофеин ще оправи нещата, когато се появи Емет, хвана я под ръка, изтегли я настрани и попита:

— Добре ли се забавляваш?

— Разбира се — отвърна тя с пресилена лекота. — Защо не?

И с жест обхвана помещението, в което се намираха, с всичките му тенджери, тигани и скари с всякакви размери. Чувстваше се наистина у дома си, макар че едва ли би облякла тази изискана копринена рокля и тези обици, за да си опече тава бисквити с лешници например.

— Гледаш като… — каза той нежно и приглади един кичур на слепоочието й.

— Като?

Сините му очи искряха.

— Ами като генерал Макартур, атакуваш Корехидор. Отпусни се, Коб, това е само някакво си парти. Не е нужно да завладяваш всички с чара си.

Ани го изгледа със смесица от нежност и раздразнение. Понякога можеше да бъде доста досаден… особено когато бе прав. Вечно я будалкаше, бодеше, предизвикваше, караше я да погледне нещата от всички страни, особено когато тя нямаше никакво желание за това; както когато тя обмисляше онова предложение от „Дженерал Фудс“ да сключат сделка за разширение на нейната серия от причудливи замразени десерти. Спомни си, че бяха в леглото, когато каза на Емет, че има намерение да сключи сделката. Той сложи длани под главата си и впери поглед в тавана… и досега го виждаше как беше подпрял крака си на най-долната пречка на пиринчената табла. А в момента с типичния си замислен, отмерен глас, който понякога толкова я дразнеше, но винаги я караше да се замисли, той продължи:

— Според мен хората, които искат необичайните десерти на „Тут де суит“, знаят къде да те намерят. Това, че се налага да се отбият от пътя си, за да ги получат, им придава особено значение, не мислиш ли? С други думи, ако просто ги хвърлиш в количките им в супермаркета, някак си няма да е същото.

Ани бе възразила, че с парите, които щеше да изкара от тази сделка, ще си изплати заемите от банката и дори ще й останат. Но дълбоко в себе си тя знаеше, че той бе прав. Нещо щеше да изчезне безвъзвратно, и това нещо бе качеството и печатът на „Тут де суит“.

Два дена по-късно тя се бе обадила на „Дженерал Фудс“ и бе отказала сделката.

Не, Емет, въпреки неравната си походка и непринудената усмивка, никак не бе лесен. Всеки път, когато Ани се опитваше да наложи своето, той веднага отвръщаше на натиска с натиск. Никога не успяваха да постигнат съгласие кой филм да гледат, в кой ресторант да отидат. Освен това той можеше да бъде невероятно нетактичен, както миналата седмица. Ани тъкмо отправяше една специална поръчка за голяма сватба, когато той заяви, че мусът, върху който тя бе работила часове, имал вкус на шоколадено нишесте, и тя бе готова да го убие.

Едно бе сигурно: през шестте години, които бе прекарала с Емет, Ани никога не бе скучала с него. Имаше много случаи, в които така я бе вбесявал, че имаше желание да го удари, но никога не й беше омръзвал.

В този костюм в антрацитносиво на тънко райе с цвят на бургундско вино, Емет изглеждаше доста представително, както подобава на нов партньор в голяма агенция за недвижими имоти. Като се изключат новите му обувки, които само за няколко седмици щяха да изглеждат също толкова износени, както и старите, никой не би предположил, че този мъж едно време е монтирал сонди в петролни кладенци или е издърпвал мрежи на борда на лодка за лов на скариди. Ръждивата му коса, макар добре подстригана, също не бе съвсем обуздана — няколко немирни кичура стърчаха отпред, а отзад, върху яката на ризата му от „Брук Брадърс“, тя стоеше на туфи.

— Нямаше да съм тук, ако това не беше добре за бизнеса — каза тя. — Тъкмо преди малко говорих с Ед Сандерсън и знаеш ли какво каза той? Каза, че иска да направи обширен материал за мене.

— Сигурен съм, че му се иска — намигна Емет похотливо, с което изтръгна от Ани усмивка.

— Говоря съвсем сериозно, Ем, и ако не спреш да ми се подиграваш, ще…

Той я хвана под мишница и я привлече до себе си, толкова близо, че бакенбардите му погъделичкаха бузата й; дъхът му бе топъл, с лек дъх на карамфил:

— Какво? Ще ме изриташ от леглото ли?

— Напротив, ще те държа там, докато не започнеш да се молиш за милост.

— Това ще ти отнеме доста време.

— Мога да чакам.

Той леко докосна слепоочието й с устни и прошепна:

— Какво ще кажеш да се измъкнем сега и да отидем у нас, за да почнем?

Ани усети как й става горещо. Защо трябваше да я изкушава точно в най-неподходящия момент? Искаше й се да остане сама след това парти, да подреди мислите си, да си припомни разговора с Джо.

Тя поклати глава.

— След малко. Има още някои хора, с които ми се иска да поговоря.

Мрачен израз премина бегло през квадратното обрулено лице на Емет. Сетне той я пусна и леко вдигна рамене. Ани усети пристъп на безпокойство. Тя го отблъскваше, и той го знаеше. Това, което я безпокоеше, бе, че той не протестираше. Ани знаеше от опит, че Емет е най-кротък, когато е най-обезпокоен.

Колко дълго щеше да остане край нея този път?

Споменът я върна към миналия октомври. Този месец ставаше една година, откакто Емет й бе предложил за кой ли път да заживеят заедно, да си намерят достатъчно голям за двамата апартамент. Тогава по възможно най-милия начин му обясни, че още не е готова… никога нямаше да забрави лицето му в този момент: не сърдито, не и огорчено, просто като врата, която се затваря. Това беше в нейния апартамент, тъкмо след вечеря. Той учтиво се извини, взе си сакото, окачено на облегалката на стола, преметна го през рамо и… излезе.

Тя бе сигурна, че Емет ще се върне, но той не го направи. Той се оттегли за цели осем месеца. Никакви обаждания по телефона, никакво наминаване, никакви посещения в магазина.

Липсваше й повече, отколкото си мислеше, че е възможно. Не като горчиво-сладката болка, която изпитваше по Джо. Беше по-скоро като че ли от рана — беше уязвена, без да може съвсем да го повярва, и бясна, най-вече на себе си, че толкова много се вълнува. Сетне, когато разбра, че той се е сгодил с друга жена, която бе срещнал по време на работата си с недвижими имоти, изпадна в депресия, която седмици наред я караше да се чувства измръзнала и с главоболие дори в най-топлите дни, като че ли бе на границата да се разболее от лош грип.

Ясно си спомняше деня в началото на юни, когато Емет без предупреждение се бе появил на вратата й — с джинси и блуза от „Хенли“ и с омачкана книжна кесия в ръце.

— Бях на гости на едни приятели в провинцията през уикенда, и намерих тези неща в задния им двор — каза й той без предисловия и й подаде кесията. — Помислих си, че ще ти харесат.

Ани погледна в кесията и сърцето й трепна. Пърхутки! Той помнеше колко ги обича и как се ядосваше, че не ги продават по магазините. Изведнъж тя заплака, сълзите й се стичаха и капеха от брадичката й върху плика с леко повехнали пърхутки.

— Можеш ли да останеш? Мога веднага да ги опържа, ако имаш време.

— Мога да остана — каза той тихо и в сините му очи тя прочете, че има намерение да остане не само за петнадесетина минути или час, а за доста по-дълго.

Той така и не й разказа нищо нито за жената, за която насмалко не се бе оженил, нито защо е развалил годежа. А и Ани никога не го попита. Тя беше доволна, че той се е върнал в нейния живот и в леглото й — Емет не отваряше въпрос и да заживеят заедно. Ани знаеше, че тази мисъл му се върти в главата и понякога е на върха на езика му, но той благоразумно мълчеше.

Но колко дълго щеше да продължи мълчанието му? Доколкото Ани го познаваше, надали безкрай.

Тя се върна към настоящето и загледана в стената, отрупана с медни тигани от всички големини и безброй емайлирани тенджери, изведнъж се почувства самотна и загубена. Като че плуваше върху айсберг в средата на безбрежен океан. Не искаше да го загуби. От друга страна, как да му каже, че го обича, обожава… но недостатъчно, за да се омъжи за него? Да си продаде любимата къща — приют за чайки, и да се премести при него? Тя беше мислила за това и на няколко пъти за малко да направи този скок… но все нещо я спираше.

Може би Джо. А може би просто не бе създадена за брак с никого. Помисли за сестра си, за която да бъде съпруга и майка бе толкова естествено, колкото за птицата да свие гнездо. Къщата на Лоръл не беше просто място, където се спи, яде и се приемат гости. Това беше дом, пристанище, убежище, напълнено със стари мебели, които Лоръл сама бе реставрирала, с дреболии, събирани с години, с четени и препрочитани книги, пухени завивки, които тя бе шила, бебешки играчки на Адам, които сърце не й даваше да изхвърли. Ани обичаше своя дом и работата си и съвсем не мечтаеше за живота на Лоръл… но в този момент чувстваше необичайна празнота.

— Ем, съжалявам…

— Е, чудо голямо. — Той й хвърли поглед — остър, преценяващ, сетне отмести очи. — Ако не възразяваш, аз също съм малко нещо разбит. След часовете, които прекарах да се правя на велик, краката повече не ме държат. Имаш ли нещо против да изчезна?

— Само ако ми обещаеш да вечеряме заедно утре вечер.

Той й намигна.

— Въпросът ти е уреден.

Тя наблюдаваше широкия му гръб да се отдалечава към стълбите, изпращан от одобрителните погледи на доста жени. Усети мрачното й чувство да се усилва. Колко ли още ще издържи — питаше се тя, — преди да си отиде, този път завинаги? Изведнъж я налегна умора. Искаше й се да изтича след Емет, да му каже, че е променила решението си, — но краката й като че бяха завинтени за пода. Тя си спомни всичките филми с хора, гонещи влакове, без никаква надежда да настигнат своите любими, които през сълзи и с тревога гледат през прозореца на вагона, докато влакът изпуска пара и ги отнася.

Макар да не беше помръднала нито с милиметър, имаше чувството, че е гонила влак, който вече е изпуснала.