Айлин Гоудж
Сестра ми (25)

Двадесет и четвърта глава

— Донесете ми бебето!

Лоръл чу думите да отекват така силно, като че ли крещеше. Сестрата дори не вдигна поглед от термометъра, в който се взираше на слабата светлина, идваща от малката лампа над леглото. Лоръл прочисти гърлото си, опитвайки се да бъде любезна, но настойчива.

— Искам да видя бебето си, моля!

Сестрата вдигна поглед, взря се в Лоръл със същия интерес, с който наблюдаваше термометъра, и каза:

— Добре, но защо точно сега? Защо не се опиташ да поспиш? Ще се почувстваш по-добре сутринта.

— Сега е сутрин. — Лоръл мразеше сестрата в този момент, мразеше ледения й глас, мразеше услужливостта й.

Закръглената млада жена с бледа червеникаворуса коса и син пластмасов етикет, на който пишеше „Карен Конловиц“, погледна часовника на ръката си и каза ведро:

— Да, така е.

Според часовника на Лоръл беше 5:30 часът. Тя беше лежала тук в полутъмната стая, втренчила поглед в тавана, слушайки слабите звуци от движението по улицата долу през цялата нощ. Очите й бяха подпухнали и зачервени. А сега тази сестра беше нахлула в стаята, за да измери температурата и кръвното й, без дори да я попита дали е будна и има ли нещо против. Като че ли беше пъпеш в супермаркет, който го стискат, за да разберат дали е узрял.

Но по-лошо от сестрата, по-лошо от парещото усещане между краката й и сгърчения стомах беше ужасното чувство за празнота, което изпитваше дълбоко в себе си.

Чичо Руди. Как можа да направи всичко това? Не само се опита да й отнеме Адам, но и да я накара да повярва, че баща й е мъртъв.

Спомни си вчерашния шок, като видя Вал да влиза в стаята. Беше толкова объркана, че просто не знаеше какви чувства изпитва… толкова много години беше мислила, че е мъртъв. Седяха един до друг и разговаряха близо час и скоро, взирайки се в него, тя откри колко е остарял. Кожата му бе набраздена от множество бръчки. Спомняше си твърдата му буйна коса, която сега беше оредяла, всъщност имаше цвета на пожълтелите клавиши на старо пиано. Все още се обличаше добре. Коприненият му блейзър изглеждаше скъп, но беше смачкан, поизбелял и вероятно на повече от десет години. Погледът й попадна и на маншетите на ризата му, които бяха започнали да се оръфват. И той нито веднъж не спомена къде живее или какво работи.

Освен за чичо Руди единствената друга тема за разговор беше нощта, в която тя и Ани избягаха. Каза й колко разстроена била Ани за Диъри и как, когато се опитал да я успокои, се разбесняла, почти изпаднала в истерия и го обвинила в убийството на майка си. Дори й показа бледорозовия белег на челото си, където Ани го бе ударила с „Оскар“-а на Диъри. Изглеждаше толкова развълнуван от разказа си, че очите му се наляха със сълзи. Каза й, че всичко, което иска, е те отново да са едно семейство, да се съберат заедно.

Сега, премисляйки всичко, Лоръл разбра, че освен радостта, че е жив, тя изпитва и съжаление към него… а също и вина, като че ли отчасти е отговорна за начина, по който неговият живот се е провалил. Въпреки това беше сигурна, че за тази история има и друга гледна точка. Със сигурност знаеше, че Ани щеше да й даде друго обяснение. Но защо, за бога, никога досега не й бе споменавала нищо?

Може би, ако бяха останали в Лос Анжелос и Ани се беше разбрала с Вал, тя нямаше да е тук в тази болница и всичко това може би нямаше да се случи. „Аз им вярвах — помисли си тя, — вярвах на Ани и чичо Руди… и ето докъде ме докара това.“

Но един друг глас се обади в нея: „Какво всъщност е направил Вал за теб? А виж какво е направила Ани. Ако искаш истинското обяснение за случилото се през онази нощ, попитай Ани!“

Но всъщност дали всичко това имаше значение сега? Всичко, което знаеше, всичко, от което се интересуваше, беше това, че поради серия ужасни обрати бебето й беше отнето. Лоръл започна да чувства тежест в гърдите. Знаеше, че не трябва да се поддава на паниката. Беше сигурна, че не е подписвала никакви документи и може би не беше толкова късно… тя все още можеше да промени решението си. Или можеше да намери подходящо семейство, което да осинови Адам. Всяка агенция за осиновяване сигурно разполагаше със стотици, дори хиляди добри хора, които мечтаеха да осиновят здраво дете.

Но тя трябваше първо да го види… Докато не го вземеше в ръцете си, не искаше да взема решение. Не можеше. Нямаше да е честно. Раждането на Адам беше станало толкова бързо. Когато се опитваше да си го спомни, сякаш всичко се покриваше с мъгла. Виждаше Джо — пребледнялото му лице, надвесено над нейното, показвайки й пътя като светещ фар в тъмната нощ. И непоносимата ужасна болка, сякаш я разкъсваха на парчета. И накрая нещо, което се плъзна между краката и — малкото влажно телце се показа на белия свят, ритайки с крачета.

И когато Джо го постави до нея, тя почувства как бебето утихна. Усети устните му да докосват кожата й като крилцата на пеперуда. От допира му гърдите й щръкнаха и сякаш частица от сърцето й се откъсна.

Спомни си болницата — как някакъв младеж, който изглеждаше на шестнайсет години, с акне и мъх над горката устна, прерязва пъпната му връв; и как след това сестрата с бързо движение грабна Адам и го качи нагоре по стълбите. Не беше го виждала оттогава. Цели два дни. Сега млякото напираше. Гърдите й бяха станали твърди. Изглеждаха толкова неестествени като тези от пластмаса на куклата Барби, а когато се опитваше да легне по корем, я боляха. Но това беше нищо в сравнение с жестоката болезнена нужда, която изпитваше. Не можеше да търпи и минута повече. Трябваше да види Адам, да го прегърне.

— Не ме интересува колко е часът — каза тя на сестрата, която се изненада от твърдостта в гласа и. — Искам да видя детето си. Донесете ми го или аз ще си го взема сама.

До този момент, независимо в каква ситуация и независимо какви думи бе използвала, те винаги звучаха блудкаво и бледо. Тя винаги ужасно се бе притеснявала да не обиди някого, дори и напълно непознатите, които не ги беше грижа дали ще я засегнат. Или да предизвика сцена и да стане център на внимание от страна на другите.

Но сега — не, вече не! Сякаш с раждането на Адам се бе родила и новата Лоръл. Малкото затворено пространство, в което се помещаваше душата й, някак си бе изчезнало. Имаше чувството, че излиза на прага на нов открит свят, там, където всичко е възможно, абсолютно всичко, било то ужасно или прекрасно.

— Искам си детето — повтори тя.

Сестрата се намръщи.

— Ами, честно казано, аз не…

Лоръл провеси краката си от леглото. Трепереше и цялото й тяло се тресеше като огромен варен пудинг. Рязкото движение предизвика внезапно бликването на нещо топло между краката и. Тя имаше кръвотечение и доктор Енстайн я беше предупредил, че може да става само за да отиде до банята. Но точно сега това не я интересуваше. Бебето, нейното бебе — това беше единственото нещо, за което се вълнуваше.

— Махни се от пътя ми — извика заповедно Лоръл.

— Хайде да не се увличаме. — Конловиц отстъпи назад, сякаш мислеше, че тя може да я удари. „И ще го направя — помисли си Лоръл, — ако не се махне!“

— Защо не почакате тук, докато не видя какво мога да направя?

Сестрата се втурна навън, вратата се затвори зад гърба и с трясък.

Лоръл изчака минута, после я последва в коридора. Силната флуоресцентна светлина я накара да притвори очи и подът сякаш се наклони на една страна, като приземяващ се самолет. Трудно успя да запази равновесие. Тръгна по коридора като се подпираше с една ръка на стената, за да не падне. Чувстваше как нощницата, която й бяха дали от болницата, зее разтворена на гърба й. Студеният въздух пронизваше цялото и тяло. При всяка крачка пластмасовата катарама на санитарния колан се забиваше в плътта й.

Забеляза един санитар, който буташе количка с бельо за пране, и си помисли, че сигурно му изглежда като луда. Косата й висеше на мазни влажни кичури около лицето й, от нея се разнасяше силна миризма на пот, болест и лепкава кръв, с която бе омазана цялата й нощница. Веднъж, през една ваканция край езерото Ероухед, разхождайки се в гората заедно с Ани и Диъри, тя мушна главата си в една празна лисича бърлога. Миризмата беше толкова силна, като че имаше зъби и козина. Ето така се чувстваше сега, като настръхнала лисица, оголила зъби. Достигна вратата на асансьора и усети нов изблик на въодушевление. Още само минута-две и щеше да е при детето си. Но кой бутон да натисне — горния или долния? Тъкмо се чудеше, когато вратата се отвори и един разтревожен мъж в бяла лекарска престилка, със стетоскоп, подаващ се от предния му джоб, пристъпи напред.

— Извинете — сграбчи го тя за колосания ръкав, — на кой етаж е детската стая? Къде са бебетата?

Той я погледна с любопитство, но преценявайки, че няма време да прави оценка на външния й вид, отговори почти механично:

— Осми. — Вдигна пръст нагоре и бързо премина край нея.

Лоръл влетя в асансьора секунда преди вратата да се затвори. Беше празен и тя видя, че тръгва нагоре. Слава богу! Натисна бутона за осмия етаж, подпря се на стената и затвори очи.

Секунди по-късно вече се клатушкаше в един оживен коридор, в който припряно тичаха сестри и санитари. Толкова много хора и то в 5:30 сутринта. Дори някои пациенти бяха станали и се разхождаха. Една жена с раздърпана нощница премина край нея, бутайки поставка, от която висеше банка с разтвор, свързан с китката й. На стените около Лоръл имаше големи оцветени стрелки, които показваха пътя до различните крила. Но коя сочеше към детската стая?

Почувства се дори още по-замаяна.

— Дръж се — изсъска тя, но в ушите си като че ли дочу гласа на Ани да произнася тези думи.

Мобилизира волята си и продължи с бавни малки крачки. После видя нещо пред себе си — едно стъкло, вградено в стената на коридора и осветено точно като витрината на магазин. Това трябваше да е детската стая. Тя се насили да върви по-бързо, независимо от парещата, пулсираща болка между бедрата си.

Миг след това вече се взираше през стъклото в множеството редички ярко бели креватчета; във всяко от които имаше по едно мъничко безценно бебе. И едно от тях беше нейното. Нейното бебе. Нейният син.

Опита се да отвори вратата, на която с големи червени букви пишеше: „Вход за външни лица — забранен!“ Оказа се отключена. Отвори я и влезе. За нейна изненада никой не се опита да я спре. Изглеждаше, че има само една дежурна сестра — висока мургава жена, която сменяше пелените на едно червендалесто бебе върху специално пригодената за това маса до срещуположната стена. Жената вдигна очи, видя Лоръл и така се стресна, че се ококори точно като в анимационните филми. Лоръл я напуши смях.

— Достъпът до тази стая е разрешен само за персонала на болницата — заяви строго жената. — Трябва да ви помоля да напуснете!

И се изправи, хванала току-що преповитото бебе като щит, царствена като масайска принцеса. Лоръл изплашено започна да се моли:

— Ако обичате, аз само исках… — Устата й щракна, като че мощен лост, контролиращ челюстите и, я беше затворил. Загледана в редичките бебета, пъхнати в малките легълца, тя изправи рамене и каза:

— Дойдох за бебето си. Коб… Адам Коб.

Беше й неудобно да признае, че не знае как изглежда детето й. Беше го зърнала само веднъж за кратък миг. „Боже, защо тази жена не побърза?“

— Това е абсолютно забранено — отвърна сестрата. — Според режима бебетата не трябва да се хранят по друго време. Моля, върнете се в стаята си, госпожо.

— Госпожица съм — я прекъсна Лоръл, издавайки брадичката си напред, — и няма никъде да отида, докато не ми разрешите да го видя.

— Ще трябва да говорите с лекуващия лекар.

— Той не е тук.

— Тогава, боя се, че ще трябва да извикам доктор Таубман… той е дежурният лекар. Ако имате проблем…

— Нямам проблем. Само си искам бебето.

Кафявите очи на сестрата проблеснаха.

— Тук си имаме правилник, млада госпожице. И той не е въведен без причина. Не можем да позволим на всяка, която иска, да нахълта тук, без да се е измила, без маска и Бог знае с какви микроби…

— Аз не съм всяка… аз съм неговата майка! — Почувства, че нещо в гърдите й се откъртва, съвсем определено усети, че белите й дробове и сърцето й сякаш се разпадат. Очите и се напълниха със сълзи. Чувстваше се ужасно изморена. Краката й трепереха от усилието да се държи права, а бе изгубила и много кръв. — Аз съм неговата майка — повтори тя. — Моля ви, искам просто да го прегърна. Само за няколко минути.

Сестрата я погледна в упор, след това видимо се умилостиви.

— Добре. Но тук. Не мога да ви позволя да го вземете в стаята си.

— Това не ме интересува — каза Лоръл, почти припадайки от облекчение. — Мога ли да седна?

Сестрата й посочи люлеещия се стол в ъгъла. Лоръл потъна в него благоговейно, затваряйки очи за момент. Когато ги отвори, видя чифт мургави ръце да протягат към нея едно пухкаво бяло вързопче. Едно обло червено личице се взираше в нея от свободния край на иначе здраво пристегнатата пелена. Сърцето й се преобърна.

— Ох — пое въздух тя.

— Повиваме ги по-стегнато първите два-три дни — обясни сестрата. — Това ги кара да се чувстват по-сигурни.

Лоръл протегна ръце. Слабостта й се изпари, мускулите й укрепнаха, тя усети неподозирана сила. Всичко си дойде на мястото. Всичко беше наред. Сълзите й, стичайки се по брадичката й, капеха върху пелената, образувайки малки сиви кръгчета.

Той я гледаше. Кръглите сини очички я фиксираха с внимание, което предизвикваше трепет в гърдите й. Носле, не по-голямо от напръстник и мънички устни, присвити в съзерцание, сякаш преценяващи я. И толкова много коса! Когато махна одеялцето от главичката му, кичур черна коса щръкна като козината на котенце.

— Адам — прошепна тя.

Опита се да си представи как ще го даде на някой непознат и ще си тръгне, ще се върне в училище, а след това ще го забрави. Не, не можеше да направи такова нещо.

Ако се откажеше от него, всичко щеше да се разпадне. Без него тялото й щеше да стане прекалено леко и несръчно. Представи си, че ако го изостави, кръвта й ще продължи да изтича между бедрата, докато стане празна като хралупа. Беше мислила, че ако Джо го няма, ще й е трудно… но това беше много, много по-лошо. Липсата на Адам щеше да я убие.

„Но как ще се грижа за него? Ами Ани? Ще трябва да намеря друга квартира, където да живеем. Място, където Ани няма да може да ръководи живота ми и този на Адам също.“

Тя наведе поглед към него. Той се взираше в нея, направо я пронизваше с поглед. „Сякаш се опитва да запомни лицето ми“ — помисли си тя и сърцето й отново започна да се къса при мисълта, че може би това е последният път, когато той я вижда, освен, разбира се, в сънищата си. Не можеше да го изостави. Не и сега. Никога.

Не я беше грижа какво трябва да направи… какви жертви ще трябва да даде. Той ги заслужаваше.

Моят син. Моят.

Адам обърна пухкавата си главица към гърдите й и я зарови в нейната нощница. Лоръл я повдигна и усети устните му мигновено да се вкопчват в гърдата й, започвайки лакомо да сучат. Почувства остра болка, когато венците се сключиха около нежното зърно. Облегна се и затвори очи. Силно дръпване я разтърси от главата до петите и млякото потече към бебето.

Тя започна да разбира… майчината любов, любовта, която прави от чувствителните хора глупаци, а от плахите — тирани. Ако трябваше да го нарисува, щеше да й е необходимо платно, по-голямо от плакат на „Милки Уей“. И Адам щеше да бъде точно в центъра, като първата вечерна звезда, тази, на която изповядваш своите желания.