Айлин Гоудж
Сестра ми (21)

Двадесета глава

Руди се втренчи в играчката, която висеше над празното детско кошче. Най-красивата играчка в магазина — наниз от малки пухени мечета, всяко от които държеше миниатюрна въдица, от чието влакно висеше друго мече. В най-долната част на играчката имаше музикална кутийка. Руди дръпна връвчицата и се заслуша в познатата мелодия.

— Иска ми се да идвам тук следобедите, когато съм изморена и не съм в състояние да рисувам — тихо каза Лори. — Обстановката ме кара да се чувствам някак си… свързана. Сякаш наистина ще имам това дете. И че наистина ще ставам майка.

Сърцето на Руди спря. Очите й, които сякаш бяха станали още по-красиви (ако това въобще беше възможно), синевата в тях, която му напомняше на бебешки пелени, го обгърна… а после изведнъж изчезна, както омарата сутрин, когато слънцето напече. В широката работна риза и дънкова пола и с отчаяното си изражение, което не успяваше да прикрие напълно, тя изведнъж му заприлича на майка си — беше досущ като Ив, когато беше бременна с нея.

Майка? Господи, сериозно ли иска да задържи това бебе? Последния път, когато беше говорил с нея по телефона, а това бе само преди две седмици, тя беше твърдо убедена, че не може да се справи с такава тежка отговорност.

Сърцето му се свиваше само като си помислеше за какво трябваше да я уговори и как беше дошъл чак до Ню Йорк и беше оставил на произвола на съдбата две сериозни дела. Беше я помолил да се срещнат някъде, като си мислеше, че тя ще избере някое кафе или онзи ресторант, където се бяха видели за последен път. Тя обаче бе избрала този детски магазин. Руди беше изненадан. Но какво от това? В крайна сметка в действията й имаше резон. Една бременна жена в детски магазин. На кого би му направило впечатление?

Сега оставаше да я убеди… да я убеди колко по-добре ще е за нея…

Но трябваше да бъде изключително внимателен. Ако тя разбереше, че той иска детето за себе си, никога не би се съгласила.

— Лори, я по-весело! — Той взе едно пухено зайче от кошчето и лекичко я побутна с него. — Недей така. Клиентките ще си помислят, че те малтретирам или нещо от този сорт. — Той кимна към жените, които се бяха скупчили около панерите с бебешки дрешки.

— О, чичо Руди, не си виновен ти — отвърна Лори с въздишка.

Едва ли имаше нужда да му се казва. Божичко, ясно му беше, че в момента не й е до него. Тя го харесваше, беше й винаги приятно да го вижда, но нищо повече от това… дявол да го вземе, беше точно като онези добри духове в бутилките, които се показват от време на време, за да изпълнят по някое и друго желание. Руди си спомни как беше намерил два билета на черно за концерта на „Ролинг Стоунс“ на Медисън Скуеър Гардън и как ги даде на нея и приятелката й. Струваха му по сто долара единия, но си заслужаваше да види блясъка в очите й. Тогава тя беше само на шестнайсет…

Заболя го под лъжичката, сякаш бе тичал прекалено много. Детенце! Негово собствено. Това е нещо съвсем различно. Когато хората го погледнат, няма да виждат някакво нищожество или добрия дух от бутилката, а просто… един добър позастарял татко.

— Ти за какво идваш тук, да разгледаш или за нещо друго? — попита той, надявайки се да не му каже, че вече си е купила някои от тези неща и ги е подредила вкъщи за бебето.

— Не, просто гледам. — Тя вдигна едни сини ританки, преметнати върху един от панерите. — Какъв е въобще смисълът да купувам подобни неща, ако… — Тя спря изведнъж и пое дълбоко въздух. После тихичко продължи: — Преди две седмици си бях уговорила среща с една дама от агенцията за осиновяване, но в последната минута реших да не отида. Помислих си какво би станало, ако го оставя? Бебето, искам да кажа. Пак бих могла да ходя на вечерно училище или на нещо подобно… и… и… знам, че ще бъде много егоистично от моя страна… искам да кажа, че едно дете трябва да си има родители… и майка, и баща, но какво да правя като искам да го имам? — Сините и очи се разшириха, тя прехапа долната си устна, за да спре напиращите сълзи.

Руди се наведе напред. Господи, точно това беше шансът му.

— Виж, мисля, че мога да ти помогна.

— Ти? По какъв начин?

— Може ли да говорим? Тук?

— Разбира се, че можем. Никой не ме познава.

— Не че е нещо тайно… просто… — Той си пое дъх и се изправи в цял ръст, доколкото му позволяваха неговите метър и петдесет и шест. Понякога го правеше в съда, когато се стараеше да изглежда по-внушителен пред някой свидетел. — Лори, имам един човек, който наистина би се заинтересувал и…

— Искаш да кажеш да осинови детето? — Гласът и премина в шепот. Очите й се устремиха отново към него — големи, изплашени очи.

— Да.

— Семейство?

Руди усети, че започва да се изпотява под вълненото сако и шалчето. Сякаш бе на плажа в Малибу.

„Кажи й, че си ти! Обясни й, че ти си най-добрият баща, който едно дете може да има… няма да има нещо, което да му липсва на този свят — къща в квартал с престижни училища, вила на брега на морето, най-добрата бавачка, а когато му дойде времето, ще има и кръжоци, и клубове, и уроци по музика, всичко, каквото ти дойде на акъла. Но най-важното, че ще го обичаш като истински баща… не въпреки факта, че е дете на Лори, а точно заради това…“

— Виждаш ли…

— Защото трябва да бъде семейство — поясни тя. — Иначе не бих и помислила за подобен вариант. Искам да кажа, че ако детето ми няма да бъде отгледано в стабилно семейство… в истинско семейство… защо да го давам?

— А какво ще кажеш, ако съм аз? — подхвърли той сякаш на шега. — Ако го осиновя аз?

— Ти? О, чичо Руди! — Лицето на Лори се разведри и за момент тя дори се засмя, закривайки устата си с ръка.

От къде можеше да знае, че той говори съвсем сериозно? И все пак това го нарани. Точно зад този неин смях той улови следа от нещо, което не можеше да отгатне напълно… дали не беше отвращение? Отвращение от мисълта, че той може да държи детето й в ръцете си. Устата му се напълни с горчилка.

Дявол да го вземе, дори и да намереше идеалната двойка, тя пак можеше да се откаже, и после какво? Не можеше да я принуди. Не че би искал да го направи. Всъщност никога не би го направил. Кого другиго обичаше на този свят освен нея?

„Стой! Ти си добър адвокат, най-добрият в семейните дела в Лос Анжелос… и ако в деветдесет процента от случаите успяваш да надхитриш и безразличното жури, и твърдоглавия съдия, с това ли няма да се справиш?“

Пое си дълбоко въздух.

— Искам да кажа, че те нямат деца и не могат да се почувстват истинско семейство… но са най-приятната двойка, която човек може да си представи — започна той. — Мъжът се занимава с недвижими имущества, имат голяма хубава къща, много пари, обожават децата. Всяка събота прекарват с едно копе… с едно мексиканче, за което се грижат като за родно детенце. Дори са го научили да играе шах. Жената пък гледа кученца в задния си двор. Много сладки кученца. Цялата къща е пълна с кученца. От години се опитват да имат дете, но прогнозите на докторите хич не са обнадеждаващи. Трябваше да видиш лицето й, докато ми обясняваше, че иска да си има детенце… направо сърцето ми се късаше. А иначе са чудесни хора. Биха били много добри родители.

— Каза ли им? Искам да кажа за мен? — Тя изглеждаше впечатлена.

— По дяволите, не, разбира се. Никога не бих и помислил да го направя преди да говоря с теб.

Тя беше толкова близо до него, че той усещаше аромата й… аромат на розова вода и лосион. Мирис на бебе. Вътрешният му копнеж изведнъж стана остър до болка, забушува в черепа му, накара кръвта да свисти в ушите му. Но гласът му остана спокоен.

— Дон е един от важните клиенти на фирмата, повече заради сделките с недвижимо имущество, но тъй като аз се занимавам със семейните дела, той реши, че може да успея да му помогна, така да се каже, да си намери дете за осиновяване.

В действителност той му беше дал номера на един човек в Пасадена, който се занимаваше с доставка на деца за осиновяване от Бразилия и Колумбия. Напълно законно. Което решаваше проблема на Дон… а, от друга страна, Дон беше идеално алиби за Руди.

Личеше си, че Лори се бори вътрешно. Много добър ход от негова страна, че намеси Дон и жена му. Звучеше напълно правдоподобно. Съвсем друго е да познаваш хората, на които ще дадеш детето си, а не само да гледаш списък с имена, който не ти говори нищо. А може би по начина, по който бе представил нещата, той й бе направил услуга, защото поне не я натоварваше с излишни грижи. Беше й нарисувал розова картинка, в която бебето й пълзи из разкошен дом, а осиновителите му се радват на всяка нацапана пеленка, сякаш е някакъв безценен подарък.

— Не знам… — Погледът на Лори се зарея към дрънкулката с мечетата. Тя я подръпна лекичко и малките животинчета зазвънтяха и затанцуваха. Тя се мъчеше да не заплаче.

„Сега му е времето, давай“ — помисли той. Трябваше да се възползва, докато тя все още се бореше с дилемата и не се бе отказала. По същия начин както с онова дело преди няколко години. Руди си спомни как бе погледнал съдията Уивър и бе разбрал, че той все още не е взел решението си въпреки всички показания, обвинения и искове. И че ако той не каже или не направи нещо, Уивър ще се оттегли от залата и в крайна сметка ще заключи, че не може някакъв си дрипльо да получи права на пълноправен баща. Тогава му дойде една блестяща идея и той взе един лист, надраска една-единствена дума: „Плачи!“ — и го бутна пред очите на клиента си. Горкият човечец, можеше въобще повече да не види дъщеря си, освен в случай че не е придружена от назначен от съда попечител, и въпреки това сдържаше чувствата си точно както го бяха учили в снобските училища, които беше посещавал.

Човек би си помислил, че този Ашгуд е актьор, а не потомък на първите заселници в Америка. Разрида се като на сцена. Дадоха му шест седмици годишно за визитации, при това без попечители или каквито и да било надзиратели. Е, не бяха дванайсет, както поиска Руди… но бяха много повече от това, на което въобще се беше надявал.

— Направи го заради детето, не заради семейството — обърна се той към Лори. — И за себе си също. Ти си млада, ще имаш и други деца… по-късно, когато се омъжиш и имаш хубава къща с ливада и овощна градина, и така нататък. Защо ти е да си объркваш живота сега, когато си толкова млада, и да усложняваш нещата не само за себе си, но и за детето? Тези хора са наистина подходящи, Лори. Помисли си. Говоря ти сериозно.

— Аз мисля — погледна го тя невероятно сериозно. — Мисля всеки ден. Не мога да спя при мисълта какво ще стане, ако си дам детето на някои непознати. И искаш ли да ти кажа нещо наистина ненормално? За първи път се радвам, че баща ми е мъртъв. Може и да не е бил най-добрият баща на света, но ужасно би го боляло, ако знаеше, че се намирам на място, където не би могъл да ми помогне.

Бодежите под вълненото му шалче станаха непоносими и го накараха да се пресегне и да потърка врата си, но от това го засърбя още повече. Вал! Боже Господи! Той не спираше да го притеснява. Обади се и миналия месец да го моли за пари, при положение че му дължеше вече пет хилядарки. Спомена, че щял да напуска здравния център — собственикът бил тъпанар и непрекъснато го преследвал и го карал да върши най-мръсната работа, обаче на него му писнало. Обеща да му върне парите веднага щом се захване с нещо ново.

„Да-да, когато ми цъфнат налъмите!“ — помисли си Руди. Напуснал? По-скоро го бяха изхвърлили, а шефът му беше „тъпанар“, защото Вал сигурно не се бе появявал в половината от часовете, които е трябвало да води… а може и да си е падал по някои от ученичките.

Е, не му беше за пръв път. Беше се случвало толкова често през всички тези години, че Руди се чудеше защо брат му си прави въобще труда да измисля оправдания. И все пак му беше написал чека, нали? Нещо като кръвен данък. Вал не знаеше, че Руди му е длъжник, а не обратното — за Лори и за цялата топлина и благодат, които тя бе внесла в живота му. Не че по принцип бе отнел нещо на брат си. Вал никога не бе искал да има деца и не можеше да поеме отговорността да бъде баща. Може би защото бе прекалено ядосан на Ани. Да, Вал беше бесен, защото го бяха изиграли.

Искаше му се да каже на Лори, че няма нужда да тъжи по баща си, но как би могъл да го стори, без да си признае, че я е лъгал през всичките тези години?

— Виж, няма да го дадеш на съвсем непознати хора — каза той. — Детето ще е много добре. И ще му дадеш страхотен шанс в живота. Ще му осигуриш нормален живот. Двама родители, които го обичат, вместо един.

— Защо правиш всичко това? Защо се грижиш толкова много?

Очите на Лори се свиха подозрително. Той усети, че по челото му избива пот. Божичко, само това оставаше — да започне да се поти като прасе и да му проличи, че крие нещо… най-скъпото си.

„Спокойно, не се напрягай. Не пришпорвай нещата, защото може да изгърмиш.“

Руди сви рамене и пусна синьото зайче в кошчето.

— Е, ако е престъпление да се грижиш за най-близките си и да се опитваш да им помогнеш…

Тя докосна рамото му.

— Чичо Руди, не исках да кажа, че…

— Знам, знам. — Той се усмихна. — Предполагам, че ти е много тежко. Господи, само като си помисля за онзи, дето…

Той спря и нервно пъхна ръце в джобовете на сакото си. Ако започнеше да мисли за момчето, което бе докарало тази беля до главата на Лори, сигурно щеше…

— Не го обвинявай — каза бързо Лори. — Той дори не знае за бебето. Въобще не съм му казвала.

— Защо?

— О, има много причини. Но не е това, което може би си мислиш. Щеше да помогне, ако знаеше. Дори нещо повече… щеше да го обърне на… на нещо като преследване. — Тя потръпна и се присви. — Не искам това. Повярвай ми, така е много по-добре.

— Окей, не му бери грижата тогава. Но ти? Ти какво искаш? Кажи ми. Каквото и да е, ще ти помогна. Просто ми кажи! — Той проточи врат към нея като костенурка. — Страх ме е да не сбъркаме нещо и…

Наблюдаваше я как гризе долната си устна и надеждата му отново се пробуди. Искаше му се да изкрещи, че той ще е бащата на детето и че ще се грижи по-добре за него, отколкото който и да било друг.

Но точно сега едва ли можеше да очаква от нея да проумее колко много се нуждае той от това дете и колко много ще го обича.

— Мога ли да си помисля?

— Разбира се — отвърна Руди. — Те ще почакат, докато вземеш някакво решение.

— Дали ще има някаква възможност да се срещнем?

Стомахът на Руди се сви, но лицето му остана безизразно.

— Да, и на мен това ми беше първата мисъл, но после си помислих, че не съм запознат с тези неща. И се консултирах с един-двама души, един психотерапевт, с който се познавам, и още един приятел адвокат, който се занимава точно с такива дела непрекъснато, и те ме посъветваха едно и също нещо. Казаха ми, че ще стане голям гаф, ако те оставя да се видите. Повярвай ми, Лори, те са минали през много такива случаи и знаят какво е най-добре за теб. Най-доброто за всички. Довери ми се.

— Добре, обаче…

— С какво мога да ви помогна? — Една едрогърдеста продавачка с посивяла коса, събрана на кок, се приближаваше към тях по тясната пътека между двата реда кошчета.

„По дяволите — помисли си Руди. — Беше готова. Почти я бях убедил.“ Идеше му да изрита тази стара кучка затова, че ги бе прекъснала.

— Не, благодаря — отвърна Лори и леко се изчерви. — Може би по-късно.

— Видях, че гледате кошчетата. — Старата дама не се отказваше, а напротив, нахално упорстваше за повече внимание. — Ако смятате, че мога да съм от полза с каквото и да било, повикайте ме. Нали знаете, че има разпродажба. Всичките модели на този етаж са с двадесет процента по-евтини, но това е само до края на месеца.

— Много мило — каза Лори.

— Първото ли ви е? — попита продавачката и погледна корема на Лори.

Лори кимна, бузите и пламнаха.

— А вие вероятно сте дядото. — Жената намигна на Руди. — Имам си шест внучета и не бих заменила никое от тях за каквото и да било на света.

Дядо? На Руди му се искаше да откъсне пухената тапицерия по ръба на кошчето и да я напъха в гърлото на тази дърта кучка.

— Кога ти е терминът, мила?

— През март — промърмори Лоръл и още повече се изчерви.

— Надявам се, че е в края на март. Нали знаеш старата поговорка, че март идва като лъв и си отива като агънце. Ти вероятно искаш едно малко агънце, нали?

И се забърза към друг клиент, като подхвърли през рамо:

— Ако искате нещо, обадете ми се.

— Дай да се измъкваме от тук — прошепна Лори.

Излязоха на Седмо авеню и Руди сви очи срещу слънцето, блестящо в млечносивкава омара. Лори, увита във вълнената си пелерина с качулка в същия наситено син цвят, както и очите й, задуха в шепи, за да се стопли.

— Искаш ли кафе? — попита той.

— Благодаря, но по-добре да се прибирам — отвърна тя, без да го погледне. — Казах ли ти, че учителката ми изпрати мои рисунки на една своя приятелка-издател? И сега издателката иска да илюстрирам една книга… детска книжка. След един час имам среща с нея и трябва да си подредя нещата.

— Та това е чудесно! Сериозно ти говоря. — Руди наистина се радваше за нея — всъщност с нейния талант тя си го заслужаваше, но подозираше, че истинската причина за бързането й е, че иска да остане сама. — Ще те изпратя.

Макар че квартирата й се намираше само на няколко пресечки, Руди спря такси. Може да не искаше кафе, но не можеше да му откаже да я изпрати.

Само след няколко минути спряха пред осаждената фасада на блока й.

— Ще ти се обадя утре — каза той. — Помисли си за онова нещо.

— Добре — каза тя и Руди си помисли, че отново ще заплаче. — Наистина ще си помисля, чичо. — Очите й бяха пълни с болка. Той знаеше, че му казва истината — щеше да мисли, и то съвсем сериозно. Поне това бе успял да постигне.

Плати на шофьора и се върна в магазина за играчки. Дрънкулката с мечетата все още се полюшваше лекичко над кошчето. Той си помисли за детето — син или дъщеря, — което скоро щеше да е негово. Идеше му да се пръсне от страх… или от щастие? Руди се приближи към старата продавачка и посочи дрънкулката.

— Загънете ми я.

 

 

— Добри са, Лоръл, наистина са много добри. — Лиз Канавил вдигна поглед от купчината рисунки, разстлани на масата пред нея. — Мисля, че тук наистина си напипала нещо.

Лиз — прошарената й коса не съответстваше на младежкото й лице и стройната й фигура — стана от масата. Странно, Лори се чувстваше като у дома си в този офис с лавици, претъпкани с рисунки, ръкописи и какво ли още не. Не беше както в нейния апартамент, където се чувстваше като гост, който прекалено дълго е натрапвал присъствието си на домакините. Там бе издигната невидима стена — берлинска стена от неизречени обвинения между нея и Ани. Това беше едва второто й посещение тук, но тя чувстваше, че на това място може да се отпусне и да се чувства като Лоръл художничката, а не само като бременната Лори.

— Естествено ще трябва да ги покажа и на хората от отдела по изкуствата и съм убедена, че те също ще имат предложения по оформлението — обясни Лиз, — но не виждам никакъв проблем да те насърча да продължиш в същата посока. Лори, от години не съм виждала такава добра работа като твоята. Особено от човек, който е — тя спря и се усмихна, — който е, така да се каже, сравнително неопитен.

Лори почувства, че започва да се изчервява, но беше твърдо решена да не издава факта, че се чувства неловко. Какво би си помислила Лиз, ако разбере, че с изключение на заглавните страници за програмите на театралния отдел в училище това бе първият й сериозен ангажимент? Лори се изправи и приглади полата си. Тя бе облякла най-строгата си рокля, подходяща за наедрялята й фигура; беше я шила сама — черна, с дълги ръкави и бели маншети. Яркото копринено шалче около врата й бе завързано само и само за да отвлича вниманието от големия й корем. Надяваше се, че с коса, прибрана назад, може да мине за двадесет, двадесет и една годишна.

— Радвам се, че ги харесваш — отвърна тя. — Е, те естествено са само пробни. Крайният вариант ще е много по-добър… Ако прибавя някой и друг цвят… как мислиш?

— Ами… — Лиз почукваше стъклото на роговите си очила с молива си. Устните й се присвиха. — Бюджетът ни е много ограничен специално за този случай — един преразказ на приказка не би могъл да излезе в голям тираж още от първия път, ако трябва да съм откровена. А с цветове… ще излезе доста по-скъпо. Но ще се опитам да изчисля горе-долу колко би струвало. Междувременно можеш да направиш някои цветни, за да може да ги сравним.

— Няма проблеми — каза Лоръл.

— Какво ще кажеш за края на другата седмица?

— Почвам ги от понеделник сутринта — обеща тя. — И ще приготвя окончателния вариант след месец и половина. Така става ли?

— Не пришпорвай нещата. Все още не сме определили нищо. Вероятно няма да влезе в печатница преди лятото, за да е готово точно за Коледа. — Тя спря за момент, погледна издутия корем на Лоръл и се засмя. — Май ти ще си готова преди това.

Лоръл се изчерви. Двойно — и за предния път, когато бе успяла да се сдържи. Лицето й гореше, сякаш я осветяваха с прожектор. Чувстваше се като балон — куха и мека въпреки издутия си корем, наедрелите гърди и подпухналите глезени. Имаше чувството, че всеки момент ще пробие тавана и ще литне над шарените галерии и витрини. Божичко, защо всички трябваше да й го напомнят? Защо всеки трябваше да я бие по главата с този факт в момента, в който се покажеше навън?

— Знаеш ли, винаги съм се чудила как майките успяват да се справят — продължи Лиз. — Искам да кажа да работят вкъщи с дете на ръце. Сигурно ще бъде голяма промяна.

— О… ще се оправя. — „С дете, на ръце! Ако само знаеше…“ Лори отчаяно се опита да насочи разговора в друга посока. — Какво ще кажеш, ако нарисувам мечката малко по-страшна? — Тя посочи най-крайната рисунка на бюрото на Лиз.

Това бе доста стара история, преразказ на „На изток от слънцето, на запад от луната“, една от любимите приказки на Лоръл. Тя се бе постарала да улови най-подходящото настроение, но в същото време да не рисува прекалено реалистично, за да не плаши малките читатели.

— Смятам, че си го уловила идеално — заяви Лиз, след като се вгледа внимателно в картинката. — Автентична и естествена е, точно както в картинките на Уолт Дисни. Може би малко по-малко зъби тук… но иначе ще се придържам към това, което си направила. — Лиз хвърли поглед към часовника сп. — Охо! Много съжалявам, че толкова бързо трябва да приключим, но имам още една среща.

Лиз стана да я изпрати, но Лори махна с ръка.

— Моля те, не се притеснявай! Няма нужда да ме изпращаш.

— Добре, тогава ще се видим в понеделник.

— До понеделник.

Лиз се засмя.

— Крайните срокове… не те ли притесняват?

Докато слизаше с асансьора, Лори си мислеше за крайните срокове. Не срокът до понеделник я притесняваше, а този до утре. Трябваше да даде отговор на Руди. Във фоайето, облицовано с полиран мрамор я обзе паника.

„Как ще го направя? Как ще си дам детето?“

„Трябва да го направиш — й подсказваше един вътрешен глас. — Това е единственото разумно решение, което можеш да вземеш.“

Но ако наистина бе така, защо се измъчваше? Защо й се струваше, че ако послуша разума, ще разбие сърцето си?

Може би трябваше да каже на Джес. Но това нямаше да промени нещата. А освен това вече се беше опитала да го стори.

Докато си пробиваше път към метрото през тълпата на тротоара, Лори си припомни този ден. Тя седеше на тревата пред рала „Хил“, а Джес висеше на главата и като някои разярен пророк от Стария Завет — въздухът около него направо свистеше. Убиецът от прословутото масово клане в Май Лай беше оправдан. Тия в правителството бяха пълни идиоти. А той лично искаше да вдигне във въздуха целия Вашингтон.

— Джес. — Тя дръпна края на тениската му, която се беше показала от изтърканите му дънки. Тениската беше черна, с отрязани ръкави, които откриваха мускулестите му загорели ръце.

— Този човек е касапин, шибано животно! — Джес продължаваше да се гневи, без въобще да я чува. — Да, ясно е, че той е действал по заповед на Медина. Но какво от това? Коли също е виновен, но той е повече изкупителна жертва. Не, не мога да повярвам!

— Джес, самата война е идиотска. Моля те, не се вживявай чак толкова.

Той я погледна и ръцете му се отпуснаха.

— Не може да си стоим просто така и да бездействаме!

— Съгласна съм с теб, но трябва да мислим и за нас самите. Спомни си кога за последен път сме си говорили за нещо друго, освен за сменянето на системата?

Той й хвърли един гневен поглед, който явно значеше: „А какво друго има значение?“

Сетне изведнъж осъзна, че тя има право, и седна пред нея на тревата с крака, разперени около нейните. Усмихна и се с широката си усмивка, която навремето стопяваше всякаква съпротива в нея, но сега почти бе загубила ефекта си. Лятото, което беше прекарала далеч от Джес, й бе дало възможност да го погледне в друга светлина — той изглеждаше по-голямо дете, отколкото беше мислила в началото, беше просто едно хлапе, което се бунтува заради самия бунт. А и защо не й се бе обаждал, нито и бе писал цели три месеца?

— Хей, Бобче — каза той и се пресегна да навие кичур от косата й на дългия си загорял показалец. — Може би си права… може би наистина не трябва да се връзвам толкова много. Хайде да отидем у нас… и после ще си поговорим за каквото искаш.

Това беше моментът. Той седеше тихичко до нея и тя щеше да му го каже. Но точно тогава група негови приятели се изсипа от библиотеката и се приближи с викове и шумотевица. Джес ги попита чули ли са за Медина и те започнаха да крещят и да псуват Никсън. Лори се измъкна и беше сигурна, че никой дори не забеляза.

Откакто беше напуснала училище, Джес се бе обадил само веднъж да й каже, че е в града, и да я попита дали може да намине. Но тя го беше отрязала. Какъв смисъл имаше? Нищо не можеше да направи. Не искаше нищо от него. Още повече, че нямаше никакво желание да се омъжва за него.

Божичко, защо не беше Джо? Ако той беше бащата на детето, хич нямаше да я интересува дали я обича. Защото ако беше готов да й даде поне малко шанс, тя щеше да го накара да я заобича. А може би дори не беше и така, защото напоследък беше улавяла един такъв поглед в очите му… сякаш я виждаше в нова светлина и дори си представяше как би могъл да живее с нея. Всеки път когато виждаше този поглед, тя добавяше още една сламка към купчината надежда, която тайничко трупаше.

Когато пристигна на спирка „Бродуей-Лафайет“, Лоръл си припомни, че това все пак не е дете на Джо. Освен това имаше време до утре да реши какво да прави с него.

„Недей да мислиш за това — каза си тя. — Имаш още време. Не е нужно да решаваш на минутата.“

Когато се прибра вкъщи, се учуди, че заварва Ани наведена над нещо като купчина оценки на клиенти. До лакътя й имаше кана с кафе, късата й коса бе сплескана там, където бе облягала глава на дланта си. Носеше рипсен оранжев пуловер с ръкави, запретнати до лактите, и широки синкави панталони. Тя премигна при внезапната поява на Лоръл, после се съвзе и замисленото й изражение се промени — тя се стегна, макар че промяната бе толкова неуловима, че единствено Лоръл можеше да я усети. Тя видя погледа на сестра си и нещо в нея също се затвори.

„Все още не ми е простила. Пък и защо ли?“

Знаеше, че Ани още е влюбена в Джо. Как да й прости тогава?

Но какво можеше да направи Лоръл по въпроса? И беше ли въобще отговорна за това, което се бе случило? Щеше да каже на Ани за Джес… но Ани, както винаги прибързана, просто бе изтичала надолу по стълбите, за да се срещне открито, лице в лице с Джо, без да даде никаква възможност нито на нея, нито на него за обяснение. Добре, наистина, чувстваше се виновна за това, но нейна ли бе грешката, че Ани и Джо дори и сега, след цели три месеца, почти не си говореха?

Може би така е било писано да стане. Дори и да не беше забременяла, може би нещата между Ани и Джо никога нямаше да потръгнат.

От друга страна, ако си помисли човек, с какво право се ползваше Ани пред Джо в сравнение с останалите? Лори си спомни целувката му, толкова прясна в съзнанието и, сякаш се бе случило преди секунди, а не преди месеци — първоначалното стягане на устните, после блаженото чувство на отпускане, как й отвърна… той я желаеше, макар и да не искаше да си го признае. Божичко, защо този момент не можеше да се върне, за да му покаже, че няма нищо лошо в това да я желае?

Не че оттогава не се държеше приятелски. Не, той си се държеше по същия начин както преди — шегуваше се, не се дърпаше, когато го прегръщаше съвсем приятелски. И въпреки това тя усещаше напрежението помежду им, недомлъвките около това какво тя искаше от него и какво той бе склонен да й даде. Ако само…

— Здрасти — каза Ани.

— Здрасти. — Лоръл хвърли палтото си на плетената облегалка на един от кухненските столове. — Какво правиш толкова рано вкъщи? Мислех, че си още навън с клиентите.

— Бях — промърмори Ани и прелисти листата пред себе си. — Можеш ли да повярваш? Единадесет проучвания и най-ниското е около два пъти по-високо от това, което бях изчислила.

— Защо не си го направиш сама?

— Искаш да кажеш да събарям стени, да инсталирам електрически кабели, водопроводи и тем подобни? Ако можех, сигурно бих го направила. — Тя се изсмя, но Лори не се шегуваше.

— Не исках да кажа това. Имах предвид защо да плащаш на някой си, вместо да контролираш нещата сама? Така или иначе ще висиш над главата на всеки. Освен това по този начин би могла да намалиш разходите си с петнадесет до двадесет процента.

Ани зяпна от изумление, но бързо дойде на себе си и се изхили:

— Трябва да призная, че съм учудена. Какво знаеш за строителството и предприемачите?

В момента, и който изрече тези думи, усмивката й изчезна и температурата в стаята сякаш спадна с десет градуса. Тя явно беше отгатнала причината: Джо.

Лоръл си помисли, че Ани знае, че тя прекарва повече време с Джо, не само това в часовете за бъдещи майки, но и в ресторанта… с предприемачите, строителите, бояджиите…

Лоръл сви рамене.

— Какво си мислиш? Не си пилея времето. И аз знам туй-онуй.

— Не се и съмнявам. — Ани й хвърли един пронизващ поглед, събра нещата си и стана. Столът й изскърца зловещо по линолеума. — Време е да слагам за ядене.

— Яденето е в печката — каза Лоръл. — Пълнени патладжани. Сготвих ги тази сутрин преди Ру… — тя се усети — … преди да свърша с рисунките.

— Как мина срещата?

— Добре беше. Хареса скиците ми.

— Щях да се учудя, ако не ги беше харесала. Наистина са чудесни. — Каменното изражение на Ани омекна и в теменужените й очи блесна гордост. Сърцето на Лоръл се сви — така й се искаше да преодолее тази пропаст помежду им.

Спомни си за Джо. Щеше да го види след по-малко от час. Часовете им започваха в осем. Да, наистина й се искаше отношенията й с Ани да не са толкова обтегнати. Но как, от друга страна, да съжалява за това, че влошаването на отношенията между Джо и сестра й я бяха сближили с Джо?

— Приготви масата, а аз ще стопля яденето — предложи Лоръл. — Само да си събуя обувките. — Тя седна, изхлузи ниските си мокасини и разтрива подутите си крака. — Ако продължавам със същата скорост, глезените ми ще заприличат на бурета.

— Това е добре. Поне ще престанеш да ми носиш обувките. Истинско проклятие е да имаш по-малка сестра, която носи същия номер обувки. — Нищо не се каза за бебето, но Лоръл усети как напрежението леко спадна. Ани се приближи до нея и Лоръл по стар навик опря глава на слабото й рамо. Ани започна да разтрива стегнатите мускули на врата й. Лоръл си спомни времето, когато бяха само двете — две оцелели в една и съща лодка, които гребяха отчаяно към брега.

Как стана така, че хоризонтът се замъгли дотолкова? Какво се случи, че се отдалечиха така една от друга? Въпреки допира на Ани, а може би точно заради това, Лоръл започна да усеща как очите й се пълнят със сълзи. Този кратък момент щеше да приключи много скоро, нямаше смисъл да се лъже.

Усети как бебето се размърда — отначало леко се завъртя, после я прободе, сякаш бяха забили нож в корема й. „Не мога да оставя това дете. Ще е глупаво. Егоистично.“ И сега дори и на сестра си не би позволила да я убеждава и утешава. Ани искаше да й помогне, то си личеше, но нещо я спираше. Презрение? А може би си мислеше, че ако се предаде, ще загуби и Джо завинаги?

Сестра й се отдалечи от нея и тръгна към редицата яркожълти шкафове, които Лоръл бе изрисувала преди години в стил Салвадор Дали с разни чинии, купички, чаши, ножове и кошници с плодове и зеленчуци. Докато гледаше как Ани сваля чиниите и чашите, усети как сълзите й се стичат по бузите. Защо, по дяволите, си бяха толкова чужди точно сега, когато толкова много се нуждаеше от подкрепата й?