Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Such Devoted Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Айлин Гоудж. Сестра ми

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. —Добавяне

Осемнадесета глава

Стиснала здраво перилата на стълбището, Ани бавно слизаше към етажа на Джо. Площадката беше място, през което бе минавала хиляди пъти, но никога не бе забелязвала. Тази вечер тя изглеждаше мръсна, стъпалата — протрити, а въздухът — кисел. Почувства се слаба и крехка, сякаш през последния половин час бе остаряла. Защо всичко бе толкова объркано? Крушките на горните и долните етажи светеха, но тя имаше чувството, че слиза в някаква пещера.

„Бебето на Джо.“

След стотиците часове, прекарани заедно, дали поне веднъж бе забелязала тази негова черта — че би могъл да е нечестен? Не го ли знаеше досега?

Джо… очарователно импулсивният Джо… човекът, когото беше сигурна, че обича — възможно ли бе в него да живее друга личност, човек, който да й засвидетелства своята любов, след като е спал със сестра й?

Не. Не и Джо. Не е възможно.

Само преди минути би могла да се закълне за това в живота си. Но сега…

Представи си Лоръл, бяла като платно, изплашена и едновременно с това предизвикателна, сякаш го защитаваше. Защо трябваше да лъже? Защо трябваше да измисля нещо толкова ужасно?

Коленете й се подкосиха. Тя се опря на парапета, закри лице, за да прикрие риданието си. Как можа да й причини това? И на Лоръл! Как?

А Лоръл, по дяволите, как е могла тя? С него! Да е толкова глупава, толкова наивна? Да забременее на осемнайсет!

Свлече се и седна на едно от стъпалата, и си представи как се е случило всичко: Лоръл, изповядвайки сърцето си пред него, а той любезен, приемащ всичко, за да не нарани чувствата й. Но след това сигурно е започнал да я вижда в друга светлина… не така, както първия път или дори втория… може би по-късно — след седмица, месец… постепенно осъзнавайки колко красива е станала. Колко изкушаваща! А след това вероятно покана за кино или вечеря, както навремето, когато бяха тримата, без да подозират какво ще се случи… и след това просто е станало…

Яростта, която се надигна в нея, я погълна изцяло. Почувства, че се изправя на крака, сякаш не сама, а под въздействието на някаква експлозивна топлина.

„Дявол да го вземе, как смее! Как смее да ме кара да мисля, че все още ме обича… че ние… о, боже!“

Или може би си е мислил, че тя няма да разбере? Че това ще си остане малка тайна между него и Лоръл, незначителен гаф, който той ще се погрижи да не повтори? И всъщност, ако Лоръл не беше забременяла, тя наистина нямаше да разбере.

Едно… две… три… четири. Броеше стъпалата, сякаш това щеше да й помогне да проумее всичко, да открие ключа към решаването на тази загадка.

Стигна до вратата на Джо и се взря в шарената кафява боя и кръглата стъклена шпионка, която я гледаше като изцъклено, мъртво око. Почука, След това натисна звънеца. После отново почука. Заблъска вратата, докато кокалчетата на ръката я заболяха.

Джо се появи така тихо, че тя не разбра кога вратата се е отворила. Беше бос, държеше кана с кафе и все още бе облечен с дрехите, с които беше у Доли. Имаше чувството, че го гледа отдалече, но в същото време сякаш през мощен телескоп — всяко косъмче от брадата му, дори златните петънца на ирисите му бяха увеличени до нереална яснота. Чуваше се музика. Джаз. Стенли Тарентайн. Но как би могла да знае това? Тя не слушаше музиката на Джо — предпочиташе рокендрол. Не можеше да се отърве от усещането, че сетивата й са изострени до крайност.

— Ани! — Джо я погледна изненадано. — Ани, какво се е случило? Господи, добре ли си?

Тя кимна, но не успя да отговори.

— Нещо с Лори ли? Не беше весела. Сякаш нещо я безпокоеше.

С тези думи той сякаш я сграбчи, разтърси и отприщи гласа й и думите й се изляха като порой.

— Тя наистина беше разтревожена. — Ани го прониза с леден поглед. — Бременна е.

— Господи!

Джо отстъпи назад, сякаш да й позволи да влезе, но след това се олюля, загубвайки за момент равновесие. Повдигна ръка, за да се подпре, и част от кафето се изплиска върху оръфаната изтривалка и върху стената.

— Господи! — повтори той.

Ани мина покрай него и едва когато усети влагата от разлятото кафе, се сети, че е забравила да си обуе чехлите. Все още бе по пижама под палтото, което бе наметнала преди да излезе. Вероятно изглеждаше ужасно. Никакъв грим, косата й бе разпиляна на влажни кичури там, където се бе опитала да се среши на път. Но какво значение имаше това сега? Нямаше да прави любов с Джо, не точно сега, по-точно никога.

Тя се мушна от вестибюла в гостната, без да си даде труд да свали палтото или да избърше мокрите си крака. Чу вратата да се захлопва след нея, обърна се и видя, че Джо стои на прага, без да направи опит да я последва. Следите от стъпките й по пода сякаш сочеха към него и го обвиняваха.

Само с три крачки той се озова до нея и протегна ръце, за да й помогне да свали палтото. Ани се отдръпна и се удари в таблата на леглото. Навсякъде около нея имаше остри ъгли — на огромния дъбов шкаф, на малката стъклена масичка със свещника от ковано желязо — всичко бе създадено сякаш да й причини болка. Един стар филмов плакат на Хъмфри Богарт с шлифер и цигара, подаваща се от устата му, сърдито я гледаше от стената.

— Недей! — каза тя.

Ръцете на Джо се отпуснаха. Изглеждаше озадачен. Не, повече от това — стъписан, дори смаян. Като че беше свалила маска и под нея той бе видял лице, различно от това, което винаги е познавал — лицето на непозната.

Неочаквано я обхвана чувство на дива надежда, че всичко е плод на някаква абсурдна грешка или на лош сън. Не си ли бе внушила, че Лоръл й е казала, че е бременна? Или сама си бе въобразила, че Джо е бащата на детето…

— Ани, за бога, какво става? — Той се опита да я хване за лакътя и тя почувства как пръстите му я стискат и парализират. — Слушай, не мислиш, че съм знаел, нали? Затова ли си толкова ядосана? Мислиш, че Лори ми е казала, а аз съм го скрил от теб?

— Спри — изсъска тя. Не можеше да повярва на ушите си — да лъже и да се преструва, че не знае нищо.

— Да спра какво? Дори не знам за какво говориш, по дяволите.

— Как можеш просто… да стоиш тук… и да се правиш, че не знаеш? Негодник такъв!

Видя как той почервеня, как очите му светнаха и погледът му се промени, като че ли не можеше да повярва на ушите си. С видимо усилие той пусна ръката й и възвърна самообладанието си. На стената зад него, до червено-черната абстрактна картина, имаше една по-малка, направена преди години. Екземпляр от менюто, предлагано в ресторанта на Джо и богато украсено с рисунки на Лоръл, преди всичко с изображенията на птици — двойка скърбящи гълъби, едно синьо рибарче, един паун и ято мънички врабчета. Той навярно го бе сложил в рамка и закачил на стената, докато нея я нямаше. Господи, може би наистина я обичаше. Почувства гореща, остра болка да я пронизва в гърдите.

— Добре, виждам, че не си в настроение да седнем и да поговорим спокойно, но имаш ли нещо против да ми кажеш защо, по дяволите, се държиш така? — Той говореше бавно, произнасяйки всяка дума така, сякаш искаше да успокои самия себе сп. — Искам да кажа, че ако трябва да бъда обесен, не трябва ли първо да ми бъде предявено обвинението?

— Лори ми каза. За теб и… за всичко.

Ето. Това виновно премигване. В очите му, точно сега. Не би могла да греши. Така, значи е искал да го скрие от нея. Искаше й се да го удари, да го нарани, да го накара да страда така, както страдаше тя.

— Какво „всичко“? Какво има за казване? — Лицето му стана непроницаемо. — Бях сигурен, че един ден ще се случи. Бях сигурен, че след като срещне красив, артистичен момък, тя ще се влюби и ще забрави увлечението си по мен и всъщност дори ще се чувства неудобно. Виж, не знам защо това те вълнува толкова. То е между Лоръл и мен. Няма нищо общо с теб.

Нямало нищо общо с нея! Огромното напрежение напираше в главата й, сякаш щеше да пръсне черепа й.

— Виж, Ани. — Джо я гледаше сериозно и неумолимо. — Да започнем отначало. И този път по-бавно. Лоръл е бременна? — Той разреши косата си с пръсти. — Сигурна ли си? Имам предвид, че ако тя и някое момче са отишли твърде далеч и цикълът й закъснява, не е ли твърде рано да…

— Джо! — Ани имаше чувството, че крещи, но гласът й беше почти нормален, дори странно глух, сякаш биеше увита с шал камбана. — Джо, не мога да повярвам, че… че се преструваш, че не си ти. Знам, по дяволите!

— Ти мислиш, че аз… — Той спря и наведе глава на една страна. Гледаше я с невярващото изумление на човек, когото са арестували за престъпление, което не е извършил. Тръсна глава и малки квадратчета светлина затанцуваха в стъклата на очилата му.

— Не мисля. Знам. И ако някога се доближиш до Лори отново, ако се опиташ да й проговориш, да й се обадиш по телефона дори… ако само направиш жест за поздрав… кълна се в бога, ще намеря начин да те затворят. Ще накарам Лори да каже, че е била изнасилена. Ще кажа, че ти си я изнасилил. О, Господи, Джо, как можа? Как можа да направиш това? — Тя се разрида, преви се на две и се подпря на стената с дясната си ръка. — Вярвах ти! Лори ти вярваше! Как можа да го направиш точно на нас?

— Не съм…

— Спри! Недей да лъжеш!

— По дяволите, няма ли да ме изслушаш?

Изневиделица, като падащ метеор, юмрукът на Джо се извиси над нея и струя въздух целуна бузата й, а след това ръката му удари стената, само на сантиметри от главата й. Чу се глух тътен, последван от падащи парченца мазилка, които се посипаха по лицето й, и тя дори долови тебеширения им мирис. Усети в устата си вкуса на едри песъчинки.

Бе прекалено зашеметена, за да реагира. Почувства, че се свлича, но успя да се задържи, притискайки се до стената. Беше вцепенена.

„Този удар бе предназначен за мен! Той искаше да ме удари! О, боже, как можа всичко да се промени само за няколко часа?“

Спомни си как веднъж в Сан Франциско спирачките на трамвая, с който се спускаха по един стръмен хълм, отказаха. Чу се ужасен стържещ звук, всички закрещяха, а един мъж скочи в движение. Много й се искаше да скрие лице в полата на Диъри, но знаеше, че това няма да помогне, и се насили да гледа, замръзнала в ужас, как колите бягат от пътя им, а паважът реве и се надига към нея като огромна морска вълна. И най-лошото от всичко — прерязващата болка в стомаха, предизвикана от безизходицата.

По божията милост, или поне така каза тогава Диъри, те се удариха в някаква широка камионетка и успяха да спрат. И по чудо, освен човека, който бе скочил в движение, никой друг не беше наранен.

Но сега никакво чудо не можеше да спре този трамвай. Тя и Джо бяха в него и той беше без спирачки. И да скочиш, и да останеш — който и път да изберяха, спасение нямаше.

 

 

Две стъпала… три… пет… седем… осем. Броеше ги, докато ги изкачваше. Стигна на площадката пред техния апартамент. Ключът не я слушаше и не искаше да отвори. Най-сетне успя да влезе и щракна лампата. Лоръл, заспала на дивана в гостната, скочи и запремигва с подутите си очи.

— Ани! — извика тя. — Какво се е случило? Изглеждаш като пребита. Къде беше? Какво има?

Всичко изведнъж заплува пред очите й. Тя се олюля, свлече се на стола до дивана и закри с длани лицето си, за да защити очите си от светлината, която сякаш искаше да ги прониже.

— Джо… казах му. — Гласът й идваше на бързи, прекъснати стонове. — Но той… той каза… — Тя спря, спомняйки си погледа, изпълнен с болезнена обърканост, който бе видяла на лицето му.

И тогава разбра, че всичко е кошмар, защото чу Лоръл да казва с тих и ужасен глас:

— О, Ани! Не исках да те карам да мислиш, че е Джо, наистина не… поне не в началото… просто така се получи. Джо… той не е… той никога… — След това странен предизвикателен лъч проблесна в очите й, гласът й стана по-силен, по-уверен. — Не, всъщност исках. Желаех да е той. И все още го желая.

Ани не можеше да повярва на ушите си. Вдигна поглед, опитвайки се да го фиксира върху сестра си. Бавно, за да няма абсолютно никаква грешка този път, тя попита:

— Да не би да казваш, че Джо не е баща на твоето бебе? Че ти и той не сте имали връзка?

— Беше едно момче от училище — каза Лоръл. — Джес Гордън. Познавам го от Бруклин. Беше само… не съм влюбена в него, не изпитвам нищо към него.

— Но си влюбена в Джо.

Лоръл издържа погледа й и вдигна брадичка, сякаш я предизвикваше.

— Да. — Никакво извинение. Никакво съжаление.

— Защо излъга тогава? Защо ми каза… — Задъха се, но стисна устни преди да се разридае.

„Дори не му дадох шанс да ми обясни. Не му повярвах. Боже, о, боже, дали някога ще ми прости?“

Тихо, с ясен глас, в който не се чувстваше никакво съжаление, Лоръл отговори:

— Ани, не съм ти казвала, че той е бащата. Не съм го казвала.

Обхвана я гняв — остър, изпепеляващ гняв. Изправи се, сякаш я издигна невидима сила.

— По дяволите, Лори, не ми прехвърляй вината! Не смей! Може да не си го казала с думи, но искаше да повярвам, че е Джо!

— Не съм го искала. Но когато осъзнах, че си разбрала погрешно думите ми… — Гласът на Лоръл секна, очите й се присвиха. Ани видя, че тя трепери. — Ти го обичаш, нали? Искаш го за себе си. Не се безпокоиш за мен, че съм бременна. А за Джо. Бясна си, защото смяташ, че си го загубила. Не е ли така? Кажи де, не е ли? — Тя почти пищеше.

Преди да успее да се овладее, Ани се наведе, сграбчи слабите рамене на Лоръл и я разтърси.

— Как можа? Боже, как можа? Не съм ли се грижила винаги за теб, не съм ли правила всичко за теб? Как можа да го направиш точно на мен? Как?

Контрастирайки с абсолютната белота на лицето, огромните, ясни очи на Лоръл като че ли пронизваха Ани чак до тила.

— Никога не си ме питала — каза тя с горчивина, която съвсем не бе присъща на онази Лоръл, която Ани познаваше досега. — Винаги си смятала, че където и да отидеш, аз ще те последвам… но, Ани, ти никога не си ме питала. Винаги си правила това, което си искала. Така че сега може би е моят ред. Може би и аз веднъж ще бъда първа.

Ани отстъпи назад, зашеметена от силата на внезапната омраза, която изпита. Как можеше да мрази собствената си сестра толкова много? Но точно сега наистина го чувстваше. Така силно мразеше Лоръл, че трябваше да притисне ръцете си до тялото, за да не я удари.

— Прави каквото искаш тогава — отговори тя троснато, — но не очаквай да съм при теб, когато наистина имаш нужда от мен.