Айлин Гоудж
Сестра ми (18)

Седемнадесета глава

Не смееше да погледне Ани. Гледаше надолу към килима, избелял на места и износен на други. В съзнанието си обаче живо можеше да си представи ужасеното й изражение. Не беше срамът това, което я караше да крие поглед от сестра си, а нещо по-лошо. Имаше отвратителното желание да се засмее.

Ето кое я караше да се срамува. От коя ли черна част на душата й идваше този импулс? Как можеше да иска Ани да страда? Как можа да я накара да мисли, че е бременна от Джо?

Отначало не желаеше Ани да мисли така… но след това, като разбра какво казва и до какво ще доведе то, не можеше да върне думите си или да се извини за лъжата. Сега усети, че по някакъв начин това, което бе направила, дори й харесва. Ами да си представим, че е истина! Не е невъзможно. Да предположим, че Джо е спал с нея. Може би не я обича, но я желае… тя беше почувствала това, когато бе отвърнал на целувката й онази нощ. А оттогава няколко пъти бе го забелязвала да я гледа по особен начин…

По дяволите, защо той обичаше Ани повече от нея? И защо сестра й да има повече права над него?

„Видях ги на партито у Доли. Видях го как гледаше Ани…“

Онази нощ тя, Лоръл, на практика му се бе предложила. Унизително. Несъзнателно съживи ужасния момент, когато ги бе последвала в трапезарията и ги бе видяла да се вмъкват в килера на иконома, ръка за ръка; очите на Ани изпиващи неговите с погледа на давеща се жена, гледаща своя спасител. И още по-лошо — нежността, с която я гледаше Джо. Не я бяха забелязали, сигурно нямаше да я забележат дори ако бе застанала пред тях. Имаше чувството, че се бе смалила колкото напръстник. И беше така смаяна, и усещането, че мускулите й се отпускат и няма власт над тях, бе така отчайващо…

„Той я обича. Той желае Ани. Ани, Ани, Ани…“

„Хайде, нима не го знаеше? Знаеше всичко много отдавна, но не искаше да го признаеш пред себе си. Не искаше, а и не можеше.“

А сега истината я гледаше право в лицето.

Спомни си, че веднъж бе прочела в „Поуст“ за един мъж, който изял цял автомобил. И го записали в книгата на рекордите „Гинес“. Направил го малко по малко, разбира се… от джантите за закуска до гумите за вечеря. Но най-трудно й бе да си представи как е изял стъклото. Как ли се чувства човек с всички тези остри стъкла в себе си?

Сега вече знаеше.

„Мислех, че има надежда. Мислех, че мога да накарам Джо да се влюби в мен… някога.“

Но вече нямаше никаква надежда. Никаква.

„Не е честно. Защо Ани привлича най-хубавите мъже? Тя казва, че аз съм по-красивата, но виждам как всички я гледат, как я желаят. Ами Джо… той я предпочита пред мен.“

— Джо? — чу тя гласа на сестра си. Пресекнат, сякаш току-що й бяха изкарали въздуха. — Джо?

Лоръл се бе вторачила в килима. Беше й горещо и имаше чувството, че цялата е обвита в пара.

„Да й кажа ли? Истината?“

Изведнъж я обзе срам и неочакван прилив на любов. Как можеше да нарани Ани? Тя обичаше сестра си. Ако не беше Ани…

… щеше да бъде в Бел Жарден и да яде грейпфрут, току-що откъснат от дървото, и да гледа през прозореца зелената трева и дърветата, вместо бетон и боклук.

„Не, не е вярно“ — каза си тя. Вал беше планирал да продаде Бел Жарден, нали сестра й, й беше казала. Както й да е, Ани просто искаше да я защити от него.

„Сигурна ли си?“ Или Ани бе разбрала, че е убила Вал, и затова бе настояла да избягат?

Лоръл вдигна глава към блестящата златна статуетка върху скрина в ъгъла. „Оскар“-ът на Диъри. Спомни си как избърса кръвта от него със старото си одеялце, което след това трябваше да изхвърли, защото бе цялото в кръв…

Знаеше ли Ани, че Вал е мъртъв? Възможно ли бе да е знаела и да го е запазила в тайна, точно както беше направила с чувствата си към Джо?

„През всички тези години си мислех, че й помагам като спазвам обещанието към чичо Руди, но излиза, че просто съм била глупава.“

Още по-глупава се чувстваше сега, защото бе допуснала да забременее.

Но нима това беше вина на Ани?

Не, трябваше да й каже за Джес.

Лоръл се отдаде на спомени. Спомни си как стана всичко, с най-малки подробности, дори кучето с червената кърпа и растенията, избуяващи сред шасито на стария форд, който ръждясваше в задния двор. Искаше да си припомни всичко, за да може да обясни на Ани.

Първия път, когато отиде на гости в разнебитената къща, където Джес живееше с още пет момчета, забеляза, че отдавна посивялата боя се лющи на големи парчета, подобно на мъртва кожа, а верандата е подпряна от една страна с куп нахвърляни тухли и прилича на килната лодка. Няколко оплетени един в друг велосипеди бяха захвърлени до стар разкъсан фотьойл, чийто пълнеж висеше на големи мръсни валма. На вратата боята се беше олющила по начин, който смътно напомняше контурите на Африка. До нея, задъхано от юнската жега, лежеше голямо златисто ловджийско куче с прашна червена носна кърпа, завързана около врата. То вдигна глава, като я чу да се качва по стълбите, и замаха опашка от радост.

Лоръл се чудеше дали Джес си спомня, че я е поканил, за да решат какво да правят с плакатите. С Джес никога не можеше да бъде сигурна. Да определи поведението му беше равносилно да предрече кой ден следващия месец ще вали.

Той беше различен… изглеждаше по-възрастен от другите момчета на неговата възраст, с които Лоръл се срещаше в училище. Беше й казвал, че е пътувал из страната с товарни влакове, че е брал праскови и портокали, а миналата година прекарал цяло лято в Калифорния и участвал в организирането на сезонните работници. Веднъж й каза, че щял да се запише в Корпуса на Мира, ако преди това не го викнели в казармата.

От онзи час по рисуване се бяха виждали няколко пъти. Веднъж се сблъска с него в студентския център и седнаха и поговориха около половин час. Друг път пиха кафе и когато той чу, че тя дава частни уроци, я покани да се присъедини към тяхната група, която подготвяше студенти и ученици за предстоящите изпити. А иначе не беше нищо сериозно. Никога не се бе опитвал да я целуне или дори да я хване за ръката. С Джес винаги беше приятно и необвързващо.

В този смисъл Джес беше като Джо — изглеждаше, че не иска нищо от нея. Но имаше нещо в Джес, което караше сърцето й да бие по-бързо, нещо, което я караше да настръхва, както при допир на нокът до черната дъска или виенето на полицейска сирена в мрачна улица. Джес не го показваше, но тя знаеше, че това нещо е там, в него.

Лоръл се наведе и потупа кучето преди да почука на вратата. Изчака, но никой не отвори. Слава богу, че вратата имаше голямо стъкло, през което се виждаха хора, насядали в ъгъла на гостната. Не можеше да види Джес, но поне имаше хора. Почука отново, този път по-силно.

Накрая едно босо момиче с дълги плитки, обуто в джинси, й отвори и я погледна странно.

— Защо не влизаш направо? Помислих, че е заключено — каза то.

— Съжалявам, не знаех — отвърна Лоръл.

— Тук никой не заключва — каза момичето, сякаш Лоръл бе извършила ужасно груба грешка. — Не сме такива хора.

— Ъъъ… Джес вкъщи ли е? — попита Лоръл, леко уплашена. А все още дори не бе прекрачила прага.

— Горе е, мисля — отвърна момичето, махна с ръка към стълбата и пак отиде при другите.

Докато се казваше по разкривените стълби, Лоръл се почуди каква ли е причината Джес да не е със своите съквартиранти… може би е с някое момиче? Спря по средата. Чувстваше се неудобно и несигурно. Но той й беше казал да дойде. И какво, ако е с някоя? Просто щеше да си тръгне.

На горния етаж се чуваше да тече душ. И преди тя да продължи, водата спря и вратата на банята се отвори. Джес се появи в облак от пара, който сякаш сграбчи потока слънчева светлина, процеждащ се през един висок прозорец.

Беше гол с изключение на една хавлиена кърпа, увита около кръста му. Черната му коса беше мокра, ситни капчици блестяха по гърдите и ръцете му.

— Здрасти — поздрави тя. Не знаеше какво друго да каже. Захили се глупаво, след това се сети… плакатите. — Каза да намина, за да поговорим за плакатите.

— Какви плакати?

— За благотворителния проект.

— А, да, разбира се. Изчакай малко да облека нещо.

И изчезна в една от спалните, но остави вратата наполовина отворена, така че тя успя да види как се вмъква в чифт протрити дънки. След това й извика:

— Хайде, влизай.

Стаята му беше малка, но подредена. Няколко плаката бяха забодени с кабари по стените: на Джоан Бейз и един на Джери Рубин, облечен в риза, направена от американския флаг, и знаме, на което пишеше: „Освободете Чикагската седморка“. Една пластмасова касетка за мляко до леглото служеше едновременно за нощно шкафче и библиотека, а над нея имаше малка лампа. На лавиците по стената бяха наредени още книги и прилежно сгънатите му дрехи. Иначе беше голо… почти монашеска обстановка. Единственият признак на излишен разкош беше цветното стъкло на прозореца, останало може би от предишен наемател. Светлината, нахлуваща в стаята, имаше розов, приветлив оттенък. Прозорецът гледаше към запуснат, насред който имаше ръждясал стар форд, обрасъл с цветя в бурени двор.

Изведнъж тя разбра, че Джес я гледа някак особено. Той стъпи върху мократа кърпа, която лежеше смачкана на топка в краката му, и се приближи към нея. Обгърна я с хладната си влажна ръка през кръста и я целуна.

Обзе я усещане за топлота и нежност… и тя се отдръпна като ужилена.

Не! Тя желаеше Джо, а не Джес. Но си спомни, че той не я желаеше. Беше я отпратил онази нощ, след като се целунаха. И не й ли каза в лицето, че не могат да бъдат нищо друго, освен приятели? Приятели! Тя отново почувства болката да изпепелява душата й. Седмици след това не можеше да мисли за нищо друго. В клас, учейки за изпит или пред статива, внезапно, като останки от разбит кораб, в съзнанието й нахлуваха спомените — устните на Джо, допрени до нейните, единият ъгъл на рамките на очилата му, допиращ скулата и, лекият, приятен дъх на джин и тоник, който беше пил в галерията. След това нежната решителност, с която я отстрани, и погледът, който сякаш казваше: „Не си създавай никакви илюзии, ние сме просто приятели!“

Спомни си колко отчаяна беше тогава… и как искаше да избяга колкото е възможно по-бързо. Сега се чувстваше по същия начин.

Джес очевидно разбра, че тя не изгаря от страст. Тъмните му очи я фиксираха с хладен интерес и тя още веднъж се порази от това колко много се различаваше от всички момчета, с които бе излизала, от техните непохватни прегръдки и целувки.

— Не си свикнала така, нали? — попита той и се засмя лениво. — Друго си е първо малко музика, малко „Крийдънс“ или Джони Уинтър, а след това може би качествена трева, купена с парите, изпратени от къщи. Виж, нямам уредба и нямам време, нито пари за дрога — продължи той с подчертано латиноамерикански акцент. Усмихна се широко. — Но имам време за теб. Ако искаш…

Той й се подиграваше. Лоръл се обърна и даже малко се ядоса.

— Мисля, че е по-добре да си вървя — каза тя вдървено.

Той не понечи да я спре. Само я наблюдаваше и усмивката не слизаше от лицето му. Какво ставаше? Защо не можеше да се помръдне?

— Обзалагам се, че си била от онези деца, които са изяждали всички сладки и накрая са получавали наградата от опаковката — каза той. — Никога не съм го разбирал. Ако искаш нещо, защо да вървиш по трудния път? Просто посегни и го вземи!

Лоръл почувства, че кожата й гори там, където пръстът му описваше линия по лицето й. След това Джес я целуна и този път тя не се отдръпна.

За своя изненада откри, че целувките му й харесват. Устните му бяха невероятно меки, но когато почувства зъбите му, леко потрепери. Те се впиха силно в нея, но не я хапеха. Усети ръцете му върху тънката си памучна блуза. Бяха едновременно влажни и опитни.

Лоръл, без да иска или да има намерение, започна да си представя, че целува Джо… и че неговите пръсти шарят по тялото й.

Джес с ритник затвори вратата. Лоръл усети нужда да каже нещо.

— Момичето долу каза, че тук не заключвате вратите.

— А, това е примамка — засмя се той. — Лесно влизаш, трудно излизаш. Има нещо, което искам да зная още от шести клас. Ти наистина ли си толкова бяла навсякъде?

Като в транс Лоръл започна да се съблича. Блузата падна в краката й, последвана от полата и сандалите, накрая от сутиена и бикините.

Застана пред Джес съвсем гола, обляна само от розовата светлина. Някъде долу чу да лае куче. А през прозореца, точно зад дясното рамо на Джес, видя пурпурната главица на едно растение — грамофонче, което сякаш кимаше на яркото слънце. С изключение на тези малки житейски доказателства тя смяташе, че това не е истина… че е само сън… и че след няколко минути ще се събуди в стаята си.

Джес, изглежда, за пръв път загуби самообладание. Устата му зейна, очите му гледаха широко отворени.

— Божичко! — прошепна той, изпускайки дъха си в дълга благоговейна въздишка, след това с едно движение смъкна джинсите си. Тя го беше виждала гол и преди… в часовете по рисуване, когато позираше… но сега беше различно… той беше…

Втренченият му поглед сякаш разсея нейната замечтаност и я разтревожи. Не беше ли по-добре да спрат веднага, да му каже, че не го е правила никога досега. Не че не беше имала възможност, но винаги в сюблимния момент нещо се случваше — или викаха в ухото й „Обичам те“ така силно, че да я оглушат, или издаваха смешни звуци, подобни на хленч, или ципът на дънките й заяждаше, докато се опитваха да го отворят. Но всичко това беше само предлог и всичко беше заради Джо. Тя искаше първия път да го направи с него.

Болката от това, че Джо я отблъсна, беше толкова силна, че не можеше да се пребори с нея. Знаеше, че не е правилно и е детинско от нейна страна, но не можеше.

Джес се наведе над гърдата й и леко я захапа. Тя потрепери от острото сладко усещане.

— Звярът и Красавицата — каза той с усмивка. — А ти, скъпа, си най-красива между красивите. Бедата е, че много рядко общувате с нас, простосмъртните.

Постави ръка си между бедрата й — жест, който я стъписа — но не я раздвижи, нито я натисна… просто я държеше там. Непозната топлина започна да облива тялото й.

След това с изненадваща нежност той я вдигна и я занесе до леглото.

 

 

Докато гледаше обърканата Ани, Лоръл осъзна нещо странно — възможността да забременее никога не бе минавала през ума й. Нито веднъж. Въпреки че някъде дълбоко в себе си знаеше на какво се излага и тайно искаше нещо такова да се случи… нещо фатално, превратно.

Случилото се обаче бе останало тайна и за нея самата. Единственото, което знаеше, бе, че не беше искала да забременее. Сега обаче, вече в четвъртия месец, не можеше да се преструва, че не е станало нищо.

Не беше казала на Джес, а и не възнамеряваше. Бебето не беше свързано с него — бяха се любили няколко пъти, но после цяло лято не й се беше обадил. От началото на учебната година преди две седмици го беше виждала само веднъж. Така че започна да мисли за бъдещото си дете като за рожба на Джо, зачената от нейната любов към него.

Но трябваше да каже на Ани какво всъщност се беше случило.

— Той… — Ани преглътна с усилие. — Джо знае ли? Казала ли си му?

— Не.

— Защо?

„Защото бебето не е негово.“ Думите бяха на езика й.

И тъкмо щеше да ги произнесе, когато нещо вътре в нея я възпря.

— Не съм казвала на никого — каза тя, удивена и ужасена от собственото си лукавство.

Не лъжеше. Или поне не съвсем. Тогава защо се чувстваше така виновна? И защо й се повдигаше? В началото въобще нямаше проблеми — това беше друга причина, поради която не бе отишла на лекар. Но сега се чувстваше ужасно.

— Не вярвам — каза Ани. — Джо не би могъл…

Гласът й секна.

Лоръл мълчеше, стиснала устни, притиснала колене до гърдите си.

— Отдавна ли… отдавна ли се срещате?

Ани беше толкова разстроена, че гласът и странно променяше височината си, като звук на изкривена грамофонна плоча. Ясно обаче се долавяше горчивината й.

— Не — отвърна Лоръл. — Бяхме заедно само няколко пъти.

Ани дишаше тежко. Накрая, сякаш взела важно решение, каза:

— Добре тогава. Просто трябва да му кажеш.

Студена пот обля Лоръл. Искаше й се да изтича до тоалетната, но не го направи. Насили се да остане на мястото си. Трябваше да каже на сестра си истината. Не беше честно да я кара да си мисли, че Джо е виновен. Освен това тя щеше да разбере още при първия разговор с него.

„Но успя да я накараш да си мисли това, което искаше, нали?“ Всъщност това не беше лъжа. Ани бе изтълкувала сама нещата по този начин. Ако вярваше на Джо, не би трябвало да се съмнява в него.

„Не — сепна се тя. — Не бива! Това ще разбие сърцето й. Така както е разбито твоето.“

Изведнъж Лоръл ясно осъзна двете възможности, които стояха пред нея. От една страна, да се прости с Джо завинаги, да се прости с мечтите си и да заживее с болката. Да разкаже на Ани не само за Джес, но да й покаже, че знае за любовта й с Джо. Щеше да й бъде много трудно. Най-трудното нещо на света… но можеше да го направи. Ако искаше, можеше.

Обзе я странна, необичайна бодрост… и за един кратък миг тя сякаш успя да види жената, която би могла да бъде… жената, която щеше да бъде, ако го направеше.

Но си спомни как ги видя на забавата у Доли, спомни си и болката, която изпита. И как се чувстваше година след година, винаги следвайки сигурните стъпки на Ани. И сега това — единственото нещо, което наистина някога бе желала, а Ани й го бе отнела. Целият й копнеж и злоба изригнаха.

— Не мога да мисля за това точно сега. — Контролираше се достатъчно добре, за да го каже. — Прилошава ми.

— Но… — започна Ани и спря.

— Не можем ли да поговорим утре сутринта? Наистина искам да си легна.

И изведнъж разбра колко е изтощена. Вече не й се повдигаше, но бе така уморена и натежала, че едва се държеше на крака.

„Ще й кажа утре“ — помисли си тя.