Айлин Гоудж
Сестра ми (16)

Петнадесета глава

Доли усети, че самолетът се снижава, погледна надолу и видя острова. Беше толкова зелен! Не се виждаха пътища или постройки, сякаш там не живееше жива душа. Изобщо не приличаше на Бермудите, където Дейл я беше завел на сватбено пътешествие. Там беше като в типична английска провинция — каменни стени, миниатюрни голф игрища, подстригани ливади, добре оформени огради от храсти. Въпреки всичко това обаче гледката изобщо не можеше да се сравни с Гренада. Зачуди се дали Райската градина е била нещо подобно, протегна се в седалката и си помисли за Анри — очакваха я цели четири дни в рая! После си спомни, че това би могло да е последното им прекарване заедно. Усети, че стомахът й се свива, сякаш самолетът беше пропаднал внезапно надолу.

„Трябва да му кажа. Така не може да продължава. Не мога повече да се промъквам зад гърба на жена му и да го виждам само пет-шест седмици в годината. Твърде много го обичам.“

Бързо отхвърли тези мисли и си представи изненадата на Анри, когато се покажеше в плантацията. Колко възхитен щеше да бъде. И малко обезпокоен също, може би. Нали я беше предупредил да не идва? Доли си припомни разговора по телефона миналата седмица, когато Анри й каза, че му се налага да лети до Гренада, за да оправи нещата в плантацията. Беше решила да не пропуска случая да прекарат един уикенд в тропиците, само той и тя. Но Анри беше отказал. Страната била в хаос и групи на крайно левите призовавали към неподчинение. Можело да бъде опасно. Доли не се страхуваше от физическата опасност и не даваше пет пари за комунистите или за бандитите, плашеше я само перспективата да загуби Анри. Как ли щеше да понесе това? Но можеше ли да не му каже?

Чу, че нещо се счупи — беше стиснала чашата толкова силно, че тя беше станала на парчета. Студени капки и парченца лед поръсиха лимонената й пола.

Не трябваше да му каже направо. Гренада… един остров… един друг свят… където щяха да бъдат заедно без „Жиро“, без нейните племеннички, без Франсин и децата на Анри. Едно спокойно място, където човек може да забрави всичко на света и където тя би могла да отложи поне още малко ужасното съобщение, което й предстоеше да направи.

Погледна часовника си — беше два и четири минути. След малко кацаха. Като че ли не го беше виждала сто години. Преди три месеца и половина бяха прекарали една нощ на изложението на сладкарите в Монреал — няколко откраднати часа между посещения на павилиони, срещи с клиенти и потенциални купувачи, обсъждане на нови продукти.

По телефона в магазина винаги беше едно и също — говореха какво се продава най-много, за колебанията на валутата, за новите договори с хотелите… и никога за това колко си липсваха един на друг. Дори когато й се обаждаше у дома, обикновено късно нощем, тя се чувстваше така, сякаш изпълняваше старинен менует — казваше му колко много й липсва, колко много го обича, но не споменаваше това, което не й даваше мира, това, че след осем години той беше толкова близо до развод, колкото и в началото… а тя със сигурност не се подмладяваше.

Самолетът вече кръжеше над летището и Доли забеляза пътища, сгради и купчини боклуци, разхвърляни из полето. Не без ирония се поздрави за пристигането си в Рая. Минути след приземяването — с доста подскоци по неравната писта, се изсипа пороен дъжд и мокра до кости тя се скри в бараката, която служеше за терминал. Хвана един носач да й занесе багажа до такситата, паркирани отпред, и избра това с най-малко изкривени ламарини.

Пътуваха в дъжда по път, който беше толкова тесен и изровен, че й се струваше, че всеки момент ще изхвърчат в канавката. Минаваха през палмова гора; тук-там се виждаха малки къщи, боядисани в розово и жълто.

Скоро щеше да е с Анри. След час Бартоломю — управителят на Анри, щеше да я вземе от хотела. Тя му се беше обадила предварително и му беше казала, че иска да изненада Анри, но че не иска да се изгуби в джунглата в опити да открие плантацията. Бартоломю се беше съгласил да я вземе и да запази тайната й. Щеше да има един час на разположение, за да си смени мокрите дрехи, да вземе душ и да се приготви за срещата.

Сърцето й подскачаше. Как ставаше така, че след толкова години и това огромно разстояние, което ги разделяше, дори мисълта за Анри я вълнуваше?

И ако се чувстваше така сега, преди още да го е видяла, как, за бога, щеше да намери сили да го погледне в очите и да му каже, че всичко е свършило?

 

 

Джипът спря и Доли свали ръце от очите си: беше ги закрила, за да не гледа как колата подскача, вземайки безкрайната поредица от опасни планински завои. Далече в полето се виждаха безкрайни редици бананови плантации.

— Стигнахме, госпожице — засмя се старият човек, сякаш не беше карал по опасен хлъзгав път, а се бе возил на колички в лунапарк. От земята се издигаха струйки пара и въздухът ухаеше чудесно. Както й обясни Бартоломю, това било от подправките, които се отглеждали навсякъде.

Но навсякъде тя виждаше само банани.

— Къде са какаовите дървета? — попита тя, като произнесе думата „какао“ провлачено, както я беше научил Анри.

Бартоломю се засмя и цялото му лице се покри с бръчки.

— Бананите пазят сянка на какаовите дръвчета — обясни той, поклащайки мъдро глава.

Доли се вгледа по-внимателно и наистина видя проблясващите на слънцето листа на какаови дървета. Сега беше сезонът за прибиране на реколтата, както и беше казал Анри.

Анри. Вече толкова близо!

Доли слезе от джипа, за да може да се огледа по-добре. Беше задушно, но на нея й се струваше дори прохладно, защото изгаряше от желание да види вече Анри. Все още не можеше да си представи как ще живее без него. Бертоломю докосна рамото й и каза:

— Хайде, госпожице, време е да слизаме надолу.

Качиха се в джипа и поеха по разкаляното изровено отклонение към плантацията.

— Хубаво миришеше, а? — Бартоломю посочи цветята край пътя.

— Никога не съм усещала толкова приятен мирис — каза Доли. — Как се казват?

— Прегръдки и целувки — усмихна се той и златните му зъби блеснаха на слънцето.

Доли се изчерви, а след това му намигна, за да му покаже, че цени помощта му.

Най-сетне пристигнаха и от пръв поглед Доли разбра, че е трябвало да обуе нещо по-практично — всичко беше потънало в кал.

Навред се виждаха какаови дървета, някои високи едва по метър, други — два-три пъти нейната височина. От клоните висяха леко пурпурни плодове с размер на футболна топка.

Доли се спря да погледа как един местен работник, гол до кръста и с мачете в ръка, сече плодовете и ги нарежда в една ръчна количка.

— А колко са големи зърната? — попита тя.

В отговор Бартоломю накара работника да среже един плод на две, после извади едно от бледите семенца, наредени в кръг около белезникавата средина.

— Нужни са много, много такива семенца, за да се направи едно малко парче шоколад.

След това Бартоломю се впусна да обяснява особеностите по отглеждането на какаовите дървета и най-накрая подчерта, че едно дърво дава само около два и половина килограма какао годишно. Дърветата в тяхната плантация били от вида „Криоло“, донесени от Венецуела, и давали по-малък добив, отколкото вида „Алемондо“. Качеството обаче било по-добро и това беше една от причините шоколадът на „Жиро“ да е световноизвестен.

Наблизо се виждаше напоителен канал, а отвъд него сгради, наподобяващи хамбари. Бартоломю й каза, че сигурно ще намерят Анри някъде там.

Доли усети, че ще се разплаче, и извади слънчевите си очила — не искаше първото нещо, което Анри да види, да са нейните подути и зачервени очи. Все още се надяваше, че той някой ден ще се ожени за нея.

Не че тя нямаше и други възможности. Например Рийз Хатауей, библиотекаря в Колумбийския университет, този сладък смешен мъж, с когото засега поддържаше само приятелски отношения. Усещаше обаче, че ако го окуражи дори и в най-малка степен, той ще си загуби ума по нея. Или Кърт Прейджър, оплешивяващият адвокат, с когото се сблъскваше в асансьора и който все я канеше да пият по едно в неговия апартамент, като изобщо не криеше намеренията си.

Бедата беше, че нито един от двамата, нито пък който и да било друг не я караше да се чувства така добре, както се чувстваше с Анри. А твърде скоро него нямаше да го има.

Как можеше да не заплаче?

— Може да е вътре — проговори Бартоломю и я върна към настоящето.

Докато вървяха към входа на един от големите складове, той й разказа, че миналогодишната реколта била добра — почти двайсет тона, докато тазгодишната щяла да излезе по-лоша, заради дъждовното време и „лошите хора“.

— Тези момчета са луди — каза той ядно. — Мислят си, че ще оправят света. Колко какао погубиха. Ето го и моя син Дезмънд — посочи той гордо към един хлапак на около седемнайсет години с млечнокафяв цвят на кожата.

— Приятно ми е — каза Доли.

Момчето се дръпна назад и се усмихна, като прикриваше устата си с ръка. Тя бързо разбра защо се дърпа — липсваха му доста предни зъби. Какъв срам. Ако момчето беше с всичките си зъби и беше малко по-налято, щеше да е направо красиво.

— Хубаво момче. Защо не отиде на зъболекар. — Знаеше, че това може би звучи грубо, но искаше да види каква ще е реакцията на Бартоломю.

Старият човек сви рамене и потупа развлечените си панталони.

— Слушай — каза Доли нетърпеливо, разбрала всичко, — можеш да си мислиш, че съм прекалено настойчива, и ако ти харесва, дори ми откажи, но те моля да вземеш моята визитна картичка. Заведи детето на добър зъболекар и ми изпрати сметката. Ти се отнесе мило с мене и искам да ти се отблагодаря по някакъв начин.

Бартоломю само се ухили и мушна картичката в джоба на ризата си. Добре, че не се наостри. За нея това не беше повече от един щедър бакшиш, докато за него беше прекрасен подарък.

— Бартоломю! — прозвуча дълбок глас някъде иззад Доли. — Къде се бавиш толкова? И с кого си дошъл?

Тя позна гласа му. Сърцето й подскочи. Анри!

Докато се усети, той стоеше пред нея и я гледаше объркано. Руменина заля лицето му. Беше по бяла риза с къси ръкави, с разкопчана яка. Повдигна едната си ръка да защити очите си от слънцето и се вгледа още по-напрегнато в нея.

— Анри — прошепна тя едва чуто.

Той не отговори. Гледаше я сякаш не вярваше на очите си, на лицето му не потрепваше нито един мускул.

„Ядосан е, че дойдох.“

После, докато старият Бартоломю гледаше развеселено отстрани, Анри нададе кратък радостен вик и я грабна в прегръдките си, зарови лице в косите й и зашепна името й толкова унесено, сякаш вече изобщо нямаше да се откъсне от нея.

— Анри, трябва да поговорим.

Трябваше да му каже.

— Предпочиташ да говорим или да се любим отново? — подразни я Анри.

Доли затвори очи, за да задържи сълзите си.

— Аз съм сериозна, Анри, аз…

Но Анри без съмнение смяташе, че тя се разстройва заради предстоящата раздяла за нови два-три месеца, и я накара да замълчи с целувка.

Предишния ден се беше опитвала да заговори отново и отново, но той все я прекъсваше с целувка. Но вече нямаше време нито за отлагане, нито за извинения. Никога вече нямаше да лежи до Анри по същия начин. Никога нямаше отново да се люби с него. И кого щеше да обича тогава?

Само племенничките си ли?

Тя си помисли за писмата, които Ани й беше изпратила от Париж и които преливаха от ентусиазъм и топлота. Но не се ли заблуждаваше Доли в Ани, както в Анри през всичките тези години? Господ й беше свидетел, че обичаше това момиче. Беше готова да си отреже някой пръст заради нея, но Ани никога не се отдаваше докрай. Не беше толкова резервирана, както някога, но всеки път, когато Доли се опитваше да бъде съвсем открита с нея, Ани леко се отдръпваше. Зад усмивките и прегръдките й винаги се четеше, че е нащрек.

Лори също беше много мила, но откакто замина да учи, Доли я виждаше вече твърде рядко.

Доли винаги беше искала да ги превърне в свои дъщери. Те обаче бяха и щяха да си останат момичетата на Ив. Сърцето й трепна от завист.

„Ето я историята на живота ми. Вечно втора. С Анри също. Той никога няма да се разведе с Франсин. Никога няма да остави децата, въпреки че Жан-Пол отдавна живее самостоятелно, а Габриела е омъжена и очаква дете.“

Не всичко се коренеше в Анри. Тя се беше променила… Не беше вече младата и несигурна вдовица, срещнала го преди много години в Париж. Сега можеше да се каже, че има свое семейство и свой бизнес. Беше човек с положение и беше осъзнала, че връзката й с Анри не й дава достатъчно. И чувствата й към него може би й пречеха, да намери някого, с когото би могла да има всичко.

Значи трябваше да се стигне до това — един последен откраднат миг от истинския живот, който всеки един от тях водеше. Едно дълго и прекрасно сбогуване, което вече свършваше.

— Анри, има нещо, което искам да ти кажа от известно време и което трябва да бъде казано.

— И какво е то, кукло моя? — Той се обърна на една страна, подпря се на лакът и се усмихна толкова слънчево и невинно, че тя почти загуби куража си.

— Ти никога няма да се разведеш с Франсин. — Това беше констатация и нямаше нужда от отговор.

— Работата не се свежда само до развод — каза той. — Ако я напусна, ще загубя всичко — работата на живота си. Бизнесът е собственост на Огюстен, въпреки че на практика аз го управлявам. Той има властта, правото по закон да вземе… — Той прекъсна за миг и разтри очите си. — Но, виждаш ли, старият Жиро се интересува не от закона, а от нравствеността. Аз знам, че ме уважава, дори, че ме обича, но негова първа грижа винаги ще остане дъщеря му.

Тя беше чувала всичко това и преди, но трябваше да го чуе отново, за да се увери, че няма надежда и че постъпва правилно. Изведнъж, грабната от внезапно и отчаяно желание, тя каза на един дъх:

— Бихме могли да започнем всичко отначало, нали? Да започнем наш бизнес! Ще запазим моя магазин, ще сменим само името. Ще намерим друг доставчик. И ще правим шоколадите сами. Бихме могли…

Анри бавно и тъжно поклати глава.

— Доли, „Жиро“ е моят живот, но да речем, че дори напусна, как ще живеем? За да се изгради бизнес като този, трябват много, много пари. А Франсин е права. Ако си тръгна, ще имам само дрехите на гърба си. Доли, ангел мой, помисли. Помисли за какво всъщност ме обичаш. Без моята независимост и моята гордост аз няма да съм този мъж, когото обичаш.

По дяволите, ами нейната гордост? Тя нищо ли не значеше?

— Аз наистина те обичам и по някакъв странен начин дори те разбирам, но, Анри, аз… аз не мога повече така. Всичко това… ме убива.

— Ако се съгласиш да дойдеш в Париж… — започна той.

Тя поклати глава и заплака.

— Няма да стане и ти го знаеш. Дори да те виждам по-често, аз все ще искам нещо, което ти никога няма да ми дадеш. Не разбираш ли, Анри? Ако не се ожениш за мен или ако поне не можем да живеем заедно… тогава аз… тогава ще е по-добре да остана без теб.

— Но ти имаш любовта ми — каза той с пресекващ глас.

— Да, знам… и това е, което ме убива.

— Доли, аз разбирам, че досега не съм могъл да ти дам това, което и двамата желаем, но не може ли да намерим начин да…

Тя решително тръсна глава и го прекъсна:

— Не, ще се чувствам… виждал ли си някога човек да води престаряло куче, само защото не може да понесе да го изостави?

— Не разбирам какво…

— Така ще бъде по-добре, не виждаш ли? По-добре е да оставиш едно такова животно да умре, отколкото да продължаваш мъките му. Но хората не мислят така, нали? Те все искат всичко да продължава, без значение на каква цена. Понякога това има смисъл, но понякога е по-добре да нямаш нищо, отколкото част от нещо, което обичаш и което те наранява.

— Не мога да си представя, че бих могъл да обичам някоя друга жена така, както обичам теб.

Доли затвори очи и остави думите му бавно — бавно да проникнат в нея, за да може да си ги спомня отново и отново през самотните дни, които я очакваха.

И не, всъщност не Доли Дрейк обичаше той, а Дорис Бърдок — жената с платиненорусата коса. Жената, която в сърцето си все още беше малкото момиче от Клемскот, което обичаше с часове да разглежда шарените каталози и да мечтае за красива къща и за чудесен, красив мъж, който да живее с нея там. Само че Хенри очевидно нямаше да сподели нейната мечта.

Доли отново почувства, че губи нещо ценно, което всъщност никога не е притежавала. Но след това си помисли, че не всичко е свършило още, поне не, докато не се е качила на самолета.

— Стига думи — каза тя. — Ела при мен. — Тя се усмихна през сълзи и макар че сърцето я болеше, протегна ръце към него. — Самолетът ми отлита чак след три часа — цяла вечност.