Айлин Гоудж
Сестра ми (15)

Четиринадесета глава

— Май не ти харесва — прошепна Емет в тъмнината.

Ани се почувства виновна. Отдавна бяха подготвяли това посещение на камерен концерт в Сен Шанел, а тя проваляше всичко. От всички страни ги заобикаляха прочутите готически стъклописи, проблясващи в полумрака като тъмни рубини. Пред тях челистът свиреше Моцарт и музиката се разнасяше с непозната за нея яснота. Но тя не можеше да се концентрира, не можеше да не мисли за Джо.

Два месеца, два месеца и единайсет дни, ако трябваше да бъде точна, му бяха необходими, за да отговори на нейното писмо и нейните картички. Не се беше обаждал и по телефона. И ето, най-накрая, тази сутрин нейната хазайка — мадам Бегбеде, й беше донесла желаното писмо заедно с писмата на Лори и Доли. Беше го познала веднага по едрия почерк на Джо и в желанието си да го прочете по-бързо, направо разкъса илика. Бил щастлив, че тя напредва така добре в „Жиро“, питаше я дали й харесва Париж през май и дали е разгледала Халите и другите забележителности.

Нито дума за това, че му липсва или че не може да чака повече. Не пишеше нищо за себе си, освен че е зает с ресторанта и че Рафаел бил ухапан лошо от едно от кучетата си.

Беше толкова разочарована, че й се искаше да заплаче.

Дори сега, в компанията на Емет, който беше толкова забавен, тя изпитваше дълбока носталгия. Вероятно и мястото оказваше своето въздействие, ангелската музика също. Твърде голямата красота или твърде голямата любов можеха да разбият сърцето също както и отсъствието им.

— Личи ли ми? — прошепна тя на Емет.

— Не е нужно да стоим до края.

— Но…

И преди тя да успее да му припомни колко пари е похарчил за билетите, той я затегли навън. Измъкнаха се по тясната пътека. На слабата светлина Ани се препъна в неравния старинен каменен под и щеше да падне, ако Емет не я беше задържал. Ръката му беше здрава и сигурна и тя се почувства окуражена. Дори неговият мирис — мирис, който тя свързваше с лагерни огньове, есенни листа и стара кожа, излъскана до блясък от носене, я караше да се чувства добре. На двора тя се обърна към него и каза:

— Ем, няма абсолютно никаква причина да пропуснеш концерта заради мен. Мога да се прибера у дома и сама.

— Слушай, Коб, аз имам още по-добра идея — намигна й той и я прегърна. — Знам едно кафене наблизо. Когато на човек му е лошо, едно „Перно“ и едно рамо, на което да поплаче, са за предпочитане пред Моцарт.

— Престани да бъдеш толкова мил! Караш ме да се чувствам още по-виновна.

— В такъв случай ще ти позволя да платиш за питиетата.

— Окей — засмя се тя. — Става.

Докато се разхождаха в меката лятна нощ покрай дебелите каменни стени, Ани започна да се чувства не само егоистка, но и даже малко смешна. Вероятно правеше от мухата слон. Имаше ли значение какво беше написал Джо? Важното беше, че беше писал. А и нейното писмо до него също не беше толкова открито.

Ани погледна към Емет, който беше облечен в сиви панталони, бежов блейзър и бяла, закопчана догоре риза. Изглеждаше много привлекателен и можеше да мине за млад адвокат или борсов посредник, ако не бяха ботушите му. Ани не го беше виждала без тези стари каубойски ботуши от потъмняла кожа, вече доста оръфани и износени. Те му придаваха онази особеност, която тя толкова много харесваше, сякаш с тези ботуши искаше да каже, че е човек, който много обича да пътува, така че по-добре никой да не се привързва към него.

Беше му благодарна, че е приятел… и че в същото време изобщо не я задиря. След всичките тези седмици на работа заедно, след прекарванията в бистрата, той дори не я беше целувал за „лека нощ“. Беше ли привлечен от нея? Понякога тя усещаше нещо помежду им… някаква енергия, някаква топлина… А друг път не беше сигурна какво точно изпитва той, освен че му е добре с нея.

Докато пресичаха Сена по моста Сен Мишел един старец, който продаваше картички, й изпрати въздушна целувка и Ани се зачуди какво ли ще е, ако Емет я целуне.

„Господи, какво става с мен? Мислех си, че става въпрос за Джо, не за Емет.“

Кафенето беше съвсем близо до моста, с малки масички и столове, препълнено с хора, които бъбреха весело, жестикулираха и създаваха впечатление, че са гости на весело и шумно парти, на което е поканен всеки. Ани и Емет трябваше да почакат няколко минути, докато една двойка освободи масичка наблизо. Седнаха.

— По-добре ли се чувстваш? — попита Емет.

— Да, доста.

— Ще ми кажеш ли какво е?

— Не мога — каза тя.

— Толкова ли е лошо?

— Не, просто… просто е глупаво. Всъщност няма какво да кажа.

— Нека се опитам да позная — висок, кестеняв и красив?

Въпреки хладния въздух Ани усети, че се изчервява.

— Има само две неща, по-твърди от стоманен пирон — женската воля и мъжкото сърце.

Ани го погледна и видя, че се усмихва закачливо, с проблясващи сини очи, сякаш искаше да й прочете мислите. Но тя усети съчувствието зад усмивката и се приближи до него, привлечена от топлината му, подобна на лагерен огън в студена нощ.

— Няма причина… абсолютно никаква причина той да изпитва чувства към мен, само защото аз съм тук, а той е там — каза тя забързано, повече да убеди себе си, отколкото Емет. — Искам да кажа, че ние сме просто приятели, добри приятели. Защо трябва изведнъж да започне да ми пише любовни писма, след като дори не ме обича?

— Но ти го обичаш — каза Емет леко предизвикателно.

— Не! Искам да кажа… може би. Господи, Емет, вече не знам. Колко дълго можеш да обичаш някого, без той да изпитва същото към теб?

— Доста дълго, струва ми се — каза той с присвити очи, сякаш гледаше срещу слънцето.

Ани знаеше, че не говори само за нея, но преди да може да се увери, че това е така, един забързан млад келнер се появи и Емет поръча питиетата.

Ани както винаги се учуди на доста сносния френски, който говореше. Той й беше казвал, че не го е учил в училище, а в Нови Орлеан. Докато тя, въпреки четирите години, прекарани във френско частно училище, едва можеше да си поръча кроасан, без да си преплете езика. Но за Емет това беше нещо естествено. Той лесно се приспособяваше към нещата и към хората. Ето например онзи ден — бяха спрели да позяпат красивите гълъби, които една жена хранеше в парка, и само за няколко минути Емет научи цялата й история — за мъжа й, който участвал в съпротивата през войната; за тримата й синове, който била надживяла; за ревматизма, които не й давал мира в студените нощи; за гълъбите, които хранела всяка сутрин и които била кръстила на прочутите Генерали на Франция. После възрастната жена, трогната от вниманието на Емет, посочи един красив гълъб с тъмночервени пера и каза, че ще го нарече на него. Емет се беше засмял и беше казал: „Има и по-лоши неща, отколкото да си гълъб“.

Леко унесена от перното, Ани внезапно каза:

— Преди малко излъгах като ти казах, че не съм сигурна дали обичам Джо. Обичам го. Защо е толкова трудно човек да признае това? Защо се чувствам така, сякаш признавам някакво ужасно престъпление?

Усети, че отново е на ръба на плача.

— Защото се страхуваш да не изглеждаш глупаво — каза той. — И не само ти, Коб. Повечето хора предпочитат да ги блъсне автобус, отколкото да се покажат глупави. Особено в любовта.

— Само да знаех какво изпитва той… тогава бих могла… Е, тогава ти не би седял тук и не би слушал тези глупости.

— Сигурна ли си, че той не показва чувствата си? Да не би да си ти?

Ани усети, че думите му улучиха целта, и наведе очи към чашата си. Усети, че е леко пияна. Господи, щеше ли сега да се покаже още по-глупава?

— Мисля, че е по-добре да си тръгвам — каза тя. — Не знам за теб, но на мен ми е трудно да ставам всяка сутрин в пет, ако не си лягам вечер в десет.

След няколко минути, докато пресичаха отново реката, Ани се сети, че само след няколко седмици ще бъде в Ню Йорк, а Емет… кой знае къде щеше да бъде? Може би никога нямаше да се видят отново. Мисълта й беше неприятна и тя бързо я отхвърли. В момента той беше тук и тя му беше благодарна за всичко, което правеше за нея. Спряха на моста да погледат една баржа, украсена с феерични светлини, и Ани импулсивно се наведе и леко целуна Емет по устните. И неочаквано Емет я целуна толкова силно, че тя не можеше да се откъсне от него. С едната си ръка я притискаше през кръста така че тя не би могла да се измъкне, дори да искаше… макар че тя не направи дори и опит. Усети, че кръвта се отдръпва от главата й и я обзема шемет. Господи… как можеше да се чувства така, след като желаеше Джо, а не Емет? И Емет наистина ли искаше точно нея? Или имаше някоя, която го чака у дома… някоя, за която не й беше казал?

Емет се отдръпна и залитна, и й се стори, че той също е леко пиян. И щеше ли всичко това да се случи, ако бяха съвсем трезви? Тя се вгледа в него, усети топлия му дъх на бузата си и си помисли, че точно от това е имала нужда вече толкова време. Може би наистина имаше нужда от уверение… уверение, което Джо не й даваше, доказателство, че заслужава да бъде обичана и желана.

— Господи — промърмори Емет, — къде да отидем сега?

— Не и в моята квартира — каза тя и се усмихна леко. — Госпожа Бегбеде ще ни изхвърли и двамата. — Обзе я внезапна безразсъдност. — Ти какво предлагаш?

— Мисля, че е ясно, нали? — Той отстъпи назад, а след това грабна ръката й и я стисна силно.

И преди Ани да разбере какво точно става, седяха в едно такси и се носеха по булевард „Сен Жермен“ към площад „Виктор Юго“, където живееше Емет. Ани усети, че е едновременно превъзбудена и странно отпусната… като че ли се беше качила на увеселително влакче и тъй като не можеше да слезе в движение, трябваше да стигне до края.

Емет отвори масивната дървена врата и се заизкачваха по витите стълби. Той палеше лампите на всеки етаж, защото докато стигнат до следващия, лампата загасваше.

— С часовници са — обясни той, — така че никой да не може да ги забрави запалени. Умно, нали? Само ние — тъпите американци, се държим така, сякаш електричеството, петролът и газта са в такова количество, че винаги ще ги има.

Как можеше да е толкова спокоен? На нея краката й се подкосяваха и сърцето й биеше толкова бясно, че тя едва изкачваше стълбите. „Не трябва да съм тук! Трябва да си тръгна веднага.“

Стори й се, че Емет изглежда малко не на място с каубойските си ботуши сред диваните, тапицирани със сатен, креслата в стил „Ампир“ и малката кръгла масичка, покрита с дантела и отрупана с порцеланови статуетки.

Въпреки че накуцваше, Емет се движеше учудващо ловко в тази обстановка.

Тя продължаваше да се пита какво прави тук. Нали не го обичаше.

И в същото време усещаше, че той я привлича, и дори си представи как сваля дрехите й и я покрива с целувки. Не, тя не го обичаше… Но, дявол да го вземе, наистина го желаеше. Искаше го точно сега, в този момент, без значение, че не можеше да си обясни защо и без да мисли за възможните последствия — по начина, по който изгладнял човек иска да яде.

Но би ли могла да го направи?

Емет, усетил объркването й, се приближи до нея, прегърна я и леко я целуна по челото. Усмихваше се. Може би защото… намираше нещо детинско в нея? Ани се смути и се ядоса и на себе си, и на Емет.

— Емет, не трябваше да идвам тук. Това е… лудост. Аз не те обичам, а и ти не ме обичаш.

— А и не си такова момиче, което би легнало с някой само за развлечение, нали? — каза той подигравателно.

— Не и ако искам след това да останем приятели.

— За нас ли се тревожиш, или за онзи у дома?

— Джо — каза тя името му, сякаш за да го използва като щит. После излъга: — Не, това няма нищо общо с него.

Тон сви рамене, отстъпи една крачка и се захили:

— По дяволите, Коб, можеш да си излезеш от тук веднага и ти обещавам, че никога отново няма да отворя дума за чувства.

— Ем…

— От друга страна — добави той спокойно като подпря брадичката и с показалец, — ако останеш, ти обещавам нещо много по-добро.

Целуна я отново и на Ани й се стори, че я пронизва лятна светкавица. Помисли си, че всъщност няма нужда от Джо, и изпита малък себичен триумф. След това луната, която блестеше през прозореца, се разрасна, нахлу в стаята и ги погълна.

 

 

— Ани — прошепна Емет, заровил лице в косите й.

Ани. От първия ден при „Жиро“ не я беше наричал по друг начин освен Коб. За първи път я наричаше Ани. Какво искаше да каже с това? Какво искаше от нея?

Ани потрепери и усети, че изгубва контрол, сякаш влакчето, на което се беше возила, вместо да спре, беше паднало от края на света. Ами Джо? Защо, след като си мислеше, че не му дължи нищо, й се струваше, че го е предала?

— Няма защо да ходим никъде, Ани — каза Емет нежно и погали косата и врата й. — Вече пристигнахме.