Айлин Гоудж
Сестра ми (13)

Дванадесета глава

Лори се взираше в голия мъж, който лежеше пред нея.

Тъмната му коса стигаше до раменете и бе превързана с лента на челото, стегнатото му мускулесто тяло беше с цвят малко по-светъл от цвета на сиена пастела, с който го скицираше. Никога не беше виждала мъж, който… но какво ли всъщност знаеше тя? Колко голи мъже беше имала възможност да наблюдава? Мъже, модели като този, разбира се, да, но последният, когото трябваше да рисуват в часа по рисуване от натура, беше кльощав и блед.

Но в този младеж — почти на нейната възраст — имаше нещо особено… някаква острота… някаква трептяща напрегнатост… като струна, натегната докрай. Тя скицираше бързо, смело, с широки щрихи. Ето, получаваше се. Малко ще засили тук… ще оправи малко сянката тук…

Улови се, че мисли за Джо, и си представи, че рисува него. След по-малко от час щеше да си тръгне за вкъщи. И тъй като Ани беше в Париж, за първи път щеше да разполага сама с апартамента… и с Джо… Когато му се обади предишната вечер, за да го предупреди, че ще дойде, той не беше отговорил и сега тя се молеше да се е прибрал.

Усети топлина в гърлото си.

Щяха ли нещата между тях да станат по-различни? Щеше ли да започне да я вижда в нова светлина?

„Ще го накарам да ме види в нова светлина. Ще му покажа колко много го обичам и колко добре може да бъде всичко.“ Докато си мислеше как може да постигне това, топлината пропълзя и по бузите й. Тя се помъчи да се концентрира върху скицата на статива си и върху модела. Той се беше изтегнал на една страна на пейка, покрита с чаршаф, в средата на класната стая, подпрял главата си с една ръка и с едно повдигнато коляно. Караше я да си мисли за Тарзан, който се пече на скала.

Едва сдържа кикота си и без да иска, натисна твърде силно пастела и той се счупи с рязък звук. В напрегнатата тишина на класната стая звукът отекна силно и няколко от нейните колеги вдигнаха глави, за да видят какво става. Лори усети, че се изчервява, а когато погледна отново към модела, видя, че той също я гледа напрегнато с тъмнокафявите си очи.

Изглеждаше й някак познат, но не можеше да се сети нищо определено. Тези очи… Студент ли беше? Не беше колега от курса, но може би го беше срещала в района на университета. И изведнъж си спомни — да, беше го виждала… миналата седмица пред студентския център да раздава листовки за антивоенен митинг. Но ако беше студент, защо беше дошъл да позира? Или може би това беше като нейните уроци два пъти в седмицата в местната гимназия — нещо, с което, да изкарва джобни пари. След часа, докато прибираше моливите и пастелите си в кутията, младежът надникна през рамото й.

— Не е лошо — каза той, докато оправяше косата си.

— Благодаря — отвърна Лори с облекчение, като видя, че вече се е облякъл — дънки, изпъстрени с кръпки, и тъмносиня фланелка. Въпреки това й беше неудобно да си бъбри с него, след като се беше взирала във всяка извивка на тялото му цели четиридесет и пет минути. Още повече, че не я напускаше чувството, че го е виждала преди, и то не само пред университетския център.

— Опитваш се да си спомниш откъде ме познаваш, нали? Но още не можеш.

Лори повдигна очи. Той я гледаше все така прямо както преди. Откъде беше разбрал какво си мисли?

— Познай от два пъти… Бобче. — Пълните му устни се разтеглиха в усмивка. Той вдигна брадичка и в присвитите му черни очи заискриха дяволити пламъчета.

„Бобче“… — старият й прякор от основното училище. И изведнъж си спомни. Това беше съученикът й от шести клас, при госпожица Родригес, момчето, което вечно я тормозеше.

— Хесус! — извика тя — Господи, нищо чудно, че не те познах. Последния път, когато те видях, ти беше висок само метър и петдесет и…

— И носех дрехи — усмихна се той някак подигравателно, сякаш знаеше, че откритата му голота я е накарала да се чувства неудобно.

Лори усети как се изчервява дори по врата. Толкова ли беше очевидно? Можеха ли момчетата само като я погледнат да разберат, че тя няма никакъв опит в отношенията си с тях? И затова ли Джо се отнасяше с нея като с дете?

Вгледа се в Хесус и си спомни за коледната пиеса, след която бяха станали приятели… в известен смисъл. Хесус почти не й говореше, но спря да я тормози… и дори се биеше с другите момчета, ако я закачаха. Но после майка му умря и той се премести. В дом за сираци, както беше казал някой.

— Как…

— Сега съм Джес, а не Хесус — прекъсна я той. — Джес Гордън. Семейство Гордън ме отгледаха и даже ме осиновиха. Макар че се чудя защо… В онези дни бях направо непоносим, не ми пукаше от нищо и от никого.

— Да, знам.

— Биваше си те, Бобче. Харесвах те. — Той се усмихна спокойно и сърдечно. — Ама че начин да се срещнем отново.

— Е, радвам се, че все пак ти е провървяло.

— Аз също. Моят баща… ще го харесаш. Той сега е пенсионер, но преподаваше литература в една малка гимназия в Нюбърг, там живеехме. Наблъска ми в главата всичките граматики и правописи — спомням си как ме побеждаваше във всяко състезание по правопис, нали?

— Не беше трудно. Ти щеше да отпадаш винаги пръв, ако не заплашваше децата, че ще ги биеш, ако не грешат нарочно.

— Но ти не се страхуваше от мене.

Тя сви рамене и махна на къдрокосата си приятелка Шари Маколив, която се беше запътила към вратата с огромната си черна папка под мишница. Беше четири без десет и вече трябваше да тръгва към автобусната спирка на „Грейхаунд“, за да хване автобуса до Манхатън. Но Джес с чудните си очи и подигравателната си усмивка някак си я задържаше.

— Имаше други неща, за които да се безпокоя тогава — каза тя.

Помисли си за чичо Руди… и за тайната, която беше запазила от Ани през всичките тези години. Всичко беше започнало с Вал… но сега чичо Руди се беше превърнал в нейния „мистериозен приятел“. От първата им среща, а след това в прогимназията и после в колежа по музика и изкуства Руди идваше три-четири пъти годишно, в училище, и я развеждаше с лимузина, карана от шофьор. Разпитваше я за учителите й, за приятелите и за враговете й, за любимите й състави и дори за любимите й телевизионни програми. Един ден дори ходиха до Ривърсайд Парк, близо до езерото с лодките, седяха на една пейка и хвърляха трохи на гълъбите и фъстъци на катеричките. Чичо Руди никога не говореше за себе си. Беше странен в това отношение… Искаше да знае само за нея. А понякога тя го улавяше да я гледа толкова напрегнато, като че ли беше ученик, който се взира в черната дъска, за да запомни какво домашно има за другия ден. Никога не я докосваше, нито я прегръщаше, нито я държеше за ръка. Винаги я поздравяваше само със: „Здравей, хлапе“. И след това й отваряше вратата на колата.

Тази година за рождения ден й беше подарил красива малка фигурка на Мадоната от слонова кост. Беше стара и сигурно струваше много. Странно за чичо Руди, който изглеждаше толкова груб, да избере толкова изтънчен подарък. Може би тайно в сърцето си беше религиозен или мислеше, че тя е. Все едно, това я трогна. Но когато тя леко го целуна по бузата, Руди я погледна така, сякаш му беше дала нещо безценно.

— Ти беше много смело момиче.

Думите на Джес я стреснаха толкова, че тя пусна рисунката, която навиваше. Тя падна на пода, покрит с изтрит линолеум, и се разви. Лори я вдигна и го погледна объркано, все едно че той говореше за някого другиго.

— Аз ли? Да ти кажа, умирах си от страх!

— Е, има различни видове смелост — каза той.

— Сигурно си прав.

Помисли си за Ани и за това как тя успяваше да се справи с всичко — работеше до късно в магазина на леля Доли, пресмяташе внимателно парите. Това, което Лори изкарваше като бавачка на деца, едва ли можеше да се брои за нещо, но Ани винаги говореше за „нашите“ пари. И винаги намираше достатъчно за нея — за дрехи, за обувки, за бои и дори за кино с приятелите й.

Лори изпита внезапна нежност към сестра си, която се държеше толкова добре с нея и показваше такава твърдост и смелост… каквито тя никога не би могла да има.

— Слушай — каза Джес, — аз… ние организираме един антивоенен митинг следващата седмица. Може би си чула за това?

— Да, май видях плаката.

— Това интересува ли те?

— Може би.

Тя, разбира се, беше против войната, но в момента единствено искаше да се прибере вкъщи при Джо. Слава богу, Джо беше късоглед и не му бяха изпратили повиквателна.

Джес стоеше пред нея небрежно, с палец пъхнат в разръфаната гайка на колана, очите му проблясваха и я оглеждаха.

— Имаш ли една минута? Да пием по едно кафе и да поговорим.

— Бих искала, Хесу… Джес. Но точно в момента бързам. — Тя видя, че класната стая е почти празна и че само две момчета си прибират рисунките и нещата. Преподавателят — господин Хенсън, стоеше на вратата с напръсканите си с боя дънки и измачканата си риза и говореше с Еми Лий — тихо и срамежливо китайско девойче, чиито рисунки с ъгловатите си ярки петна винаги й изглеждаха в контраст с нея.

Помисли си, че двете с Еми много си приличат — външно едни, вътрешно — съвсем други. Ако можеше и Джо да види това.

Мислите на Лори се отправиха напред. Тя си представи Джо и учуденото му изражение при нейната поява. Щеше да му каже, че идва за изложбата в Мет. Сряда беше почивният му ден, тя много добре го знаеше, и щеше да му предложи да отидат заедно на изложбата… а след това може би на вечеря, на кино и…

Лори видя, че Джес се взира в нея с тъмните си очи. Тя се вгледа в изпъкналите му скули, в блестящата черна коса, в избелялата червена превръзка на челото му и потрепери от внезапен страх.

Страх от Джес ли?

Може би не Джес я плашеше, а Джо, мисълта за това, което можеше да направи или каже, когато тя… когато тя…

Господи, би ли могла? Би ли могла наистина да направи така, че всичко да се случи? Би ли могла да накара Джо да я обича точно по този начин?

Джес сви рамене, наведе се и вдигна раздърпаната си раница иззад стола.

— Няма проблем — каза той и й намигна лукаво, сякаш можеше да прочете мислите й. — По всяко време. Можеш да дойдеш да ме видиш по всяко време, Бобче.

 

 

— Лори, какво правиш тук?

Джо я гледаше учудено. Тя носеше индианска памучна дреха в малиненочервен цвят, обшита с малки кръгли пайети, които блестяха на светлината на лампата.

— Джо! — Тя го прегърна и го целуна по бузата. — Изненадах ли те?

— Е, нека кажем, че не те очаквах.

— Това значи ли, че няма да ме поканиш да вляза?

— Всъщност тъкмо излизах. — Като видя разочарованието, изписано на лицето й, той обясни: — При майка ми. Обещах й, че ще отида за откриването на първата изложба на неин приятел в Сохо. Искаш ли да дойдеш?

— С най-голямо удоволствие.

Видя как очите й светват и усети кратко и рязко стягане в гърдите.

Познаваше този поглед, всъщност го отбягваше от доста време. От месеци, може би от години се преструваше, че не разбира какво означава той, и отказваше да приеме значението му… и това, което евентуално трябваше да предприеме самият той. Сега тя беше тук и в интерес на истината това беше ли чак такава изненада?

Тя не му беше казала, че ще дойде точно тази вторник вечер, но нима той дълбоко в себе си не знаеше, че ако не тази, то някоя друга ще дойде? Трябваше да се изправи лице в лице с това и то колкото по-рано, толкова по-добре.

Обвиняваше се, че е страхлив и че бяга от отговорност, точно както беше направил с Карин.

Само дето Лори не беше Карин — разликата беше прекалено голяма. Тя говореше тихо и понякога изглеждаше отнесена в мечтите си… но можеше да държи на своето. Не така рязко като Ани, но по свой начин, Лори можеше да е също толкова решителна, колкото сестра си.

Той знаеше, че тя няма да се откаже от това… от тази идея… не и преди…

… той да направи нещо.

И какво, дявол да го вземе, се очакваше от него? Какво би могъл да каже, което не би разбило сърцето й или не би я накарало да го намрази?

Но той не искаше това. Не можеше да понесе мисълта, че Лори ще го мрази.

— Мислех, че не се разбираш с родителите си — каза Лори, докато пресичаха Двайсет и втора улица към Седмо авеню, където можеха да хванат такси към града. Пръскаше съвсем слабо и ситни капчици замъгляваха леко очилата му, което придаваше на уличните лампи допълнителни приказни пръстени от светлина. Той усещаше близостта на Лори с цялото си същество. Тя беше наметнала едно старо негово кадифено сако и го държеше за ръка.

— Майка ти сигурно има нещо предвид с тази покана.

— Нека не правим от това голям въпрос. Всъщност да, предполагам, че нещата са се нормализирали малко. Знаеш ли, миналата седмица майка ми и великият Маркъс Доуърти най-после благоволиха да ядат в моя ресторант. Мисля да сложа възпоменателна табелка на масата, на която седяха.

— Не се шегувай с това. Мисля, че е добре, че са дошли.

Странно, но в момента му заприлича на Ривка. Той и Ани винаги се смееха затова, че му се кара и се държи с него като майка, като че ли не беше с единайсет години по-голям от нея. „Единайсет години“ — каза си той и му се отщя да се засмее. Напоследък непрекъснато си мислеше, че не бива да забравя за тази разлика в годините.

— И аз така мисля. — Беше му приятно… или по-скоро изпитваше облекчение. Тази война на нерви между него и родителите му беше продължила твърде дълго и той не се зарадва ни най-малко от това, че беше спечелил. Ако изобщо можеше да се каже, че е спечелил. Просто му беше приятно, че всичко е свършило. Беше усетил, че и баща му се чувстваше по същия начин. След кафето и двата арманяка Маркъс бе станал почти забавен. Може би се размекваше, а може би и двамата се размекваха…

— Щеше да е по-добре, ако беше оставил бакшиш. Трябваше да дам на Марла пари от джоба си.

— Може да е забравил.

— Баща ми ли? Никога. Това е неговият начин да каже: „Не мисли, млади момко, че само защото съм дошъл тук, съм те пуснал от кукичката“. Предполагам, че ми напомни също така, че банковите адвокати изкарват много пъти повече от ресторантьорите.

Лори се засмя.

— Баща ти ми харесва. Има… характер.

— На нас, от семейство Доуърти никога не ни е липсвал характер.

Наближиха ъгъла. Едрият сърдечен господин Де Мартини разопаковаше портокали върху сергията си на тротоара. Изглеждаха ярки и сочни.

Това напомни на Лори, че не беше яла почти нищо.

— Яла ли си? — попита Джо — На изложбата сигурно ще поднесат някакво вино, но почти нищо за ядене.

— Не се безпокой — каза тя. — Изядох един сандвич в автобуса. Изобщо не съм гладна.

— Хайде, след такова дълго пътуване сигурно умираш от глад, почти седем часът е.

— Наистина. Джо, аз…

Той се пресегна към сергията на Де Мартини и взе чепка червено грозде — знаеше, че тя много го обича. Грабна и една жълта роза от една наполовина пълна кофа и й подаде и плода, и цветето. Очите й се разшириха от възторг. Докато тя отхапваше, той си помисли, че наистина е много красива. Сини очи, гъсти тъмни клепки, класически нос.

И устните й…

Осъзна, че иска да я целуне, и то много. И си помисли, че сигурно си загубва ума.

— Защо не ми се обади да ми кажеш, че ще дойдеш? — попита той. Преструваше се, че посещението й е случайно.

— Опитах се снощи, но те нямаше.

Наистина предишната вечер нямаше много клиенти и реши да затвори по-рано. Беше наминал един негов стар приятел от Ексетър. Къртис Френч, и бяха отишли да гледат два стари филма с Ив Диърфийлд. Всъщност беше отишъл заради Ани. Наистина ли откриваше Ани в лицето и в гласа на Ив Диърфийлд? Беше гледал всички тези стари филми по телевизията като дете, но не и откакто познаваше дъщерите на Ив. Напоследък след работа изобщо не пускаше телевизора. Но снощи се беше почувствал, сякаш наистина беше видял Ани. Усещането беше необяснимо, даже някак призрачно. Двете нямаха физическа прилика, но в движенията, в жестовете, в начина, по който Ив накланяше глава като говореше, или в начина, по който издаваше едното си рамо напред, когато говореше сериозно, имаха нещо много общо. Или онзи прекрасен момент от филма, когато тя прати Стюарт Гренгър по дяволите, а след това си изгаси цигарата в шампанското. Толкова да приличаше на Ани в този момент… и Ани би направила същото.

Ани. Той я обичаше… липсваше му… и дявол да го вземе, наистина я желаеше. Цялата, дори с нейната рязкост и остротите й, които вечно го бодяха, като колосана яка на риза. От месеци, дори от години все отлагаше да й го каже. Смяташе, че е много рано. Че не е готов за нещо сериозно. Ресторантът още не бе утвърден и той работеше здраво, за да свърже двата края. Но постепенно животът му потече в обичайно русло и тогава възможността да има семейство не изглеждаше част от неопределеното бъдеще. Той започна да гледа Ани с нови очи, чудеше се как ли ще реагира тя. Дали го обичаше? Може би. Но той знаеше, че Ани не върши нищо наполовина — а беше ли готова тя да се справи със семейство, къща и деца, освен със собствения си бизнес? Не — тя гореше от желание да се докаже по някакъв начин… като че ли не го беше направила досега. И Джо си наложи да чака, докато тя е готова и наистина пожелае съвместен живот точно толкова, колкото и той.

Но защо, ако обичаше Ани, беше така привлечен от Лори сега? Какво имаше в нея, че изпитваше желание да я прегърне и да се потопи в нея, като в хладна спокойна вода?

Наложи си да се овладее, защото действието не се развиваше на кино. Всичко беше истинско и някой можеше да пострада наистина лошо.

Само след час-два, на връщане от изложбата, Джо осъзна, че един от тези, които може да пострадат, е той.

Възнамеряваше да завършат вечерта с приятелска целувка за лека нощ и с обещанието да правят нещо заедно на другата сутрин. Но в момента, в който той отвори вратата на апартамента си, Лори се притисна до него и прошепна:

— Нека да остана при теб тази вечер, Джо.

Гласът й беше спокоен и контролиран, но той усещаше, че леко потреперва. Познаваше я много добре и знаеше, че когато тя е наистина уплашена, действа най-хладнокръвно. По това наистина си приличаха с Ани.

Усети, че дъхът му спира. Беше ли чул добре?

— Лори, аз… — Гласът му пресекна. Той се покашля и хвана ръката й. Беше съвсем суха, за разлика от ръката на Ани, която винаги беше леко влажна.

— Виж, имам чувството, че каквото и да кажа, няма да се получи, и освен това…

Беше му на устата да каже, че обича сестра й, но наистина ли имаше предвид това?

Но как беше възможно да обича Ани, ако се чувстваше така привлечен от Лори?

— … не искам да те нараня — завърши той. Чувстваше се слаб и страхлив. Чу някой да слиза от горния етаж и леко я дръпна през прага и затвори вратата. Беше тъмно, но той не посегна да запали.

— Ти не ме обичаш — каза тя и издаде звук, който беше нещо средно между хлипане и смях. Отметна глава и на слабата светлина, която се процеждаше под вратата, той видя в очите й да блестят сълзи. — О, разбирам.

— Аз…

— Обичаш ме, но не си влюбен в мен.

Това, че в такъв момент тя успява да се държи така храбро и да се владее толкова добре, го накара да се чувства още по-зле. Ако се беше разплакала или избухнала, щеше да му е много по-лесно да й каже колко е трогнат от нейните чувства и да я успокои, че все някой ден ще го преживее. Но явно, без той да забележи, Лори беше пораснала.

— Исках да ти кажа, че нещата биха могли да бъдат различни — почна той меко и внимателно, — ако те срещнех за първи път след десет години. Но тогава аз ще бъда на четирийсет и няколко, косата ми сигурно ще пада или може би ще бъда съвсем плешив, ще пуша пури и ще чета „Уолстрийт Джърнал“. А ти… сигурно няма да искаш дори да ме познаваш.

— Ти никога няма да четеш „Уолстрийт Джърнал“ — усмихна се тя и с незнайно откъде появила се дързост продължи: — Джо, това не е детско увлечение. Аз те обичам. Винаги съм те обичала. — Очите й меко блестяха.

И преди да успее да я спре или да спре себе си, тя обгърна ръце около врата му и го притегли към себе си. Той усети хладното й, сякаш копринено тяло да се притиска към него и докосна устните й, тръпчиви като диви плодове. Те ставаха все по-меки и по-сладки и той… той трябваше да я откъсне някак си от себе си, за да не го отвлича в погрешна посока.

Каза си, че тя е само дете, но знаеше, че не е вярно. Лори не беше дете, никога не беше била дете. Поне откакто той я познаваше. Понякога се смееше, понякога беше сериозна, но винаги малка жена. Същата тази Лори, която никога не забравяше през лятото да сложи кедрови стърготини в малки торбички и да ги нареди между своите пуловери и пуловерите на Ани. А пък през зимата винаги слагаше семенца на первазите за птиците. Обикновени неща… но и не съвсем обикновени, защото във всичко, което правеше, изпъкваше нейното диво, чудесно въображение, също като причудливите неща, които се появяваха изпод молива или четката й.

Но той трябваше да спре, и то точно сега. Преди да е станало твърде късно. Преди да е поел по пътя, който завинаги щеше да го отдалечи от Ани.

Джо се отдръпна, едно от копчетата на ръкавите му откъсна един от пайетите й с рязък звук. Той усети, че трепери и че е на прага да направи нещо, за което винаги ще съжалява. Трябваше да спре. Сега. Веднага.

— Лори, това не е… не е така. Просто… Просто не…

— Ани ли имаш предвид? — Гласът й трепереше и той усети, че тя всеки момент ще се разплаче. — Мислиш, че всичко това е защото Ани е заминала? Че аз някак си… че като сме сами сега… че аз просто преигравам?

— Не, това няма нищо общо с Ани. — Но по начина, по който го погледна, той разбра, че не му вярва.

— Добре тогава. — Тя посегна към вратата и я отвори рязко. — Добре. Е, лека нощ. — И му се усмихна измъчено.

После излезе и той чу токчетата й по стълбите. Заболя го. Измъчваше се от желание да я повика. Да я сложи в леглото си, да я прегърне, да се люби с нея. Но ако го направеше, нямаше ли да я нарани още повече?