Айлин Гоудж
Сестра ми (8)

Седма глава

Лоръл надникна през процепа между завесата и стената. От тъмния край на сцената, където стоеше, можеше да види цялата публика. Всеки сгъваем стол беше зает, отзад гъмжеше от хора, облегнати на стените.

Погледът й обхождаше ред по ред, но Ани и леля Доли все още не бяха пристигнали. Къде ли бяха? Беше почти шест и половина и пиесата беше по средата! Дали не им се беше случило нещо? Вчера по новините чу за онази ужасна автомобилна катастрофа на Оушън Паркуей, при която бяха загинали шест души. Дали и те не бяха ранени и не лежаха край пътя целите в кръв, или…

Не. Това беше прекалено ужасно. По-добре да спре. Ставаше й лошо. Стомахът й сякаш се тресеше като желе. Ами ако й станеше толкова лошо, че да й се доповръща?

— Четвърта група — чу тя шепота на госпожица Родригес. — Кити, Лоръл, Хесус… вие сте следващите. Подредете се ей там, когато ви дам знак.

Тя погледна зачервената си учителка, която събираше всички заедно. Лоръл с неохота се присъедини към останалите и се промъкна до Хесус.

„Пппрррр!“ Хесус беше пъхнал ръката си под мишницата, мърдаше я и издаваше звуци подобни на пърдене.

Лоръл искаше да го ръгне със скиптъра си от папиемаше, но не посмя. Вчера, по време на играта по правопис, при първото си излизане той сбърка думата „конституция“, а когато тя спечели и се връщаше към чина си, се опита да я спъне. По-предния ден открадна парите й за мляко и я заплаши, че ако го издаде, ще я пребие от бой.

Учителката ги погледна навъсено и вдигна пръст срещу Хесус.

— Престани, Хесус. Ако ми потрябват звукови ефекти, ще ти се обадя.

Госпожица Родригес, пълничка и с продълговато лице, с огромни кротки очи, опулени от изненада, напомняше на Лоръл на пони. Но понякога беше наистина добра. Лоръл си спомни първия си ден: беше толкова уплашена, че повърна на пода в банята. Госпожица Родригес задържа всички навън, докато не почистиха, така че другите деца да не й се подиграват.

— Искам всеки от вас — продължи госпожица Родригес с тих, делови и строг тон — да помни, че майките и бащите ви стоят там и очакват да ви видят в най-добрата ви светлина. Зная, че искате и те да се чувстват толкова горди с вас, колкото съм и аз…

Докато госпожица Родригес ги агитираше, Лоръл отново се измъкна да надникне през завесата.

Нищо, освен едно размазано море от лица. В сумрака те сякаш плаваха като мехури, поклащаха се и се люлееха. После Лоръл започна да различава отделните лица, майки с бебета, които се въртяха в скутовете им, бащи все още с работни дрехи, баби от провинцията с черни дрехи и кърпи. Но не и Ани. Не и ярко облечената леля Доли.

Тя започна наистина да се плаши, стана й горещо, сърцето й се разтуптя, сякаш напираше да излезе и се удряше в ребрата й.

А ако наистина се е случило нещо? Ако са ранени? Или пък ако Вал е открил Ани и… този път Ани не е успяла да се измъкне?

Тогава се сети за чичо Руди, как я гледаше, сякаш искаше да я излапа. Лоръл потрепери. Дали чичо Руди не търсеше и нея?

Тази мисъл беше толкова ужасна, че започна да й се вие свят, а главата й се носеше като балон, завързан на връв.

— Моята майка не е тук — тихо каза Хесус зад нея и накара Лоръл да се обърне бързо. — Тя си е вкъщи.

— Е, може би просто е закъсняла — предположи госпожица Родригес, после се извъртя и изсъска: — Лоръл, какво правиш там? Иди на мястото си.

Лоръл се отдръпна от завесата с плувнали в сълзи очи. Чувстваше се ужасно. Мисълта, че Хесус ще й се подиграва, беше единственото нещо, което я възпираше да не заплаче.

— Ъъ, тя си спи — отвърна Хесус с подчертано безгрижие. — Рече ми да не я закачам.

— Защото знае, че шъ я притесниш — високо прошепна Руна Бахдриш и сръга Хесус с патерицата си. Руна играеше ролята на Малкия Тим, носеше размъкната блуза и панталони до коленете, а дългите й тъмни плитки бяха прибрани под плетена шапка.

— Шшт, тихо! — Госпожица Родригес плесна тихо с ръце. — Педро, изправи короната си. На път е да падне.

— А, госпожице Р… така не е гот.

— Духовете не изглеждат гот, Педро. Ти си Миналата Коледа, а не Елвис Пресли. И трябва да кажеш „не е хубаво“, а не — „не е гот“.

Надзъртайки иззад сгъваемия параван, който отделяше групичката й от ярко осветената сцена, Лоръл можеше да види Анди Макалистър, който играеше Скрудж, облечен в нощница и шапчица на райета, да се клатушка по сцената точно както правеше и в училищния двор през междучасията.

— Ти си просто ня’ква капчица соус! Ъ… ъ… малко петно от гу-урчица! — измуча той с носовия си бруклински акцент и на Лоръл й се прииска да се разхили независимо от всичките си тревоги.

Тя прехапа устни. След минута идваше нейният ред на сцената.

Лоръл беше Духът на коледния подарък. Носеше червена плюшена рокля, толкова дълга, че се влачеше по пода, и корона, направена от изкуствени листа от зеленика. Трябваше да произнесе цели шестнайсет реплики. Ако обаче през цялото време си мислеше за сестра си и леля си, как щеше да си ги спомни?

А декора — колко много се беше старала за него! Нейна беше идеята за чукалото на Скрудж — лъвска глава с пръстен в устата — направена от станиол, който беше залепила върху кашон от хладилник (донесен от бащата на Марта Соседо, който работеше в магазин за мебели, и боядисан така, че да прилича на врата). За рога на изобилието на Духа на коледния подарък беше събрала ябълки, портокали, грозде, дори и тиква, беше ги напръскала със златиста боя и ги беше натрупала в огромната стъклена купа за пунш, която училището използваше, когато се канеха родителите на празненства или открити уроци. А също и костюмите — високата черна шапка на Скрудж, която беше взела на заем от господин Груберман, и роклята на Бел, която беше направила от комбинезон на волани и Шава й беше помогнала да я боядисат розова.

Когато госпожица Родригес й предложи да измисли декорите, тя се почувства много несигурна. Но госпожицата беше харесала рисунките й в клас и я увери, че ще се справи. Сега Лоръл трябваше да признае, че учителката беше права. Толкова се беше радвала. Мислеше си колко изненадана ще е Ани, когато дойде и види какво е направила.

Но Ани я нямаше.

А не би забравила, не можеше да забрави нещо толкова важно, освен ако…

Ако не е станало нещо лошо, Лоръл беше сигурна в това.

— Кого търсиш, Бобче? — иронично пошепна в ухото й някакъв глас. Уф — Хесус! Още първия ден в училище той я беше нарекъл „Фасулче“, а после стана „Бобче“. — Президента ли?

— Н-никого — заекна Лоръл и се изчерви. Мразеше Хесус. Защо не я оставеше на мира?

Той се приближи още повече. Миришеше на вкиснато, все едно отдавна не се беше къпал.

— И твоята ли майка не е дошла, а? — Гласът му стихна до заговорнически шепот. За кърви път й прозвуча… е, мило.

— Майка ми е мъртва. — Лоръл беше шокирана, че е признала истината.

— Аха, и мойта. Винаги казва това, за да я оставим аз и брат ми на мира. Непрекъснато е уморена.

— Защо?

— Работи. Денем в пицарията на Сал, а след туй ходи да чисти в „Съни вю“ — нали знаеш, на Кони Айлънд Авеню, дето всичките старци седят като мумии? Щото баща ми е кучи син.

— Какво общо има той?

Тъмните очи на Хесус заблестяха презрително.

— За човек без мама и тати ти си пълна дупка, Бобче.

Лоръл замръзна и го погледна гневно. Каква глупачка беше да си мисли, че Хесус може да се държи приятелски.

— О, я се разкарай.

Хесус сви рамене и пъхна ръце в джобовете си.

— Аха, и тя туй му вика. И сега го няма. И никога няма да се върне. — Той беше заковал поглед в пода, забил брадичка в гърдите си, гъстият му черен бретон се вееше над челото.

Лоръл го погледна. Изведнъж разбра, че той не се преструва. Всичко останало, гадните неща, които правеше, те бяха преструвка. Но сега беше истинско.

Тя го докосна по ръката.

— Недей така…

Хесус подскочи, сякаш го беше убола с игла, и рязко вдигна глава. На бузите си имаше червени петна като на клоун, черните му очи блестяха.

— Радвам се, че се махна — изсъска той. — Мразя този кучи син.

Лоръл се сети за собствения си баща. Спомни си как веднъж, в детската градина, му беше направила подарък за Свети Валентин — кутия от пури, която беше обвила с хартия и я беше покрила с блестящи лентички. Беше прекарала часове в рязане, лепене и украсяване. Искаше да стане красива. За да я хареса Вал, а да обикне и самата нея.

Той изглеждаше много доволен, когато му я даде, целуна я и каза, че страшно много му харесва.

После един ден тя я откри в дъното на гардероба му, полусмачкана под някакви кутии за обувки. Извади я и я изхвърли в кошчето за боклук. Толкова беше наранена, че дори не можеше да заплаче. Никога не каза на Вал за това, а и той не я попита.

Да, тя разбираше Хесус. Но той сигурно щеше да се притесни, ако му го кажеше.

Тя го побутна.

— О, що не се разкараш?

— Върви на майната си — ухили се той.

— Шшт. — Госпожица Родригес се намръщи и сложи пръст на устните си. В средата на сцената Дики Думбровски монотонно мърмореше рецитацията си.

— Странен глас го извика по име и го покани да влезе…

Госпожица Родригес махна с ръка към Лоръл.

— Твой ред е!

Лоръл усещаше лицето си като гумено, очите и пламтяха. Всеки момент щеше да се разплаче. А всички щяха да я гледат. О, Господи!

— Вижте Духа на коледния подарък… — оповести Дики Думбровски с жабешкия си рев.

— Виж ми кура — измърмори Хесус, докато Лоръл се промъкваше покрай него и тя, изненадана от самата себе си, се изхили. Желанието да се разплаче изчезна.

Излезе на сцената. Беше почти благодарна.

 

 

Гласът на Руди се носеше нагоре по стълбите. Към нея. Ани лежеше свита в тясното пространство между бюрото и стената в кабинета на Доли. Не можеше да чуе думите му, а само безизразното му ръмжене, подобно на стържеща машина. Всеки миг очакваше да чуе скърцащите му стъпки по малките стълби. Без значение колко се свиваше или колко по-навътре се вмъкваше зад бюрото, той щеше да я намери. И щеше да хукне и да каже на Вал… а Вал щеше да дойде и да отведе Лоръл.

В главата й нахлуха спомени — седеше в часа по английски на госпожа Померанц, взираше се в слънцето, което хвърляше отблясъци върху пропитата с роса ливада, и слушаше плочата, пусната от учителката, на която някакъв смахнат британски актьор четеше „Издайническото сърце“ от Едгар Алън По. Чуваше как Сузи Бел се хили на някои наистина страховити места, които звучаха доста тъпо в светлата класна стая, а през прозореца нахлуваше мирис на прясно окосена трева.

Но тук, на близо пет хиляди километра от Бел Еър, свита, с притиснат към стената гръбнак и с изтръпнали колене, Ани се чувстваше като участник в тази история… чуваше силното туптене на онова сърце… само че в случая бумтеше нейното сърце. Сякаш тресеше бюрото, а дюшемето под краката й подскачаше. И, о, боже, Руди сигурно също го чуваше!

Но може би нямаше да я открие. Слава Богу, че беше горе, когато той дойде. Всъщност тъкмо беше тръгнала надолу, когато чу звънеца на входната врата, а после и познатия дрезгав глас, който извика:

— Здрасти, Доли! — Тих смях. — Хей, не е ли чудесно? Без майтап, радвам се да те видя. Добре изглеждаш, направо страхотно. Хващам се на бас, че си изненадана да ме видиш, а?

Ани хукна обратно по стълбите и се свря в скривалището зад огромното бюро на Доли.

От кога беше тук? Като че ли от часове. Но едва ли бяха минали повече от петнадесет минути. Страшно много й се пишкаше, но не смееше да помръдне. Господи, за какво ли си говореха толкова време той и Доли? Дали Руди знаеше нещо? Затова ли го е изпратил Вал?

В известен смисъл Ани се страхуваше повече от Руди, отколкото от Вал. Защото Руди беше много по-умен, а Вал го слушаше и го следваше. Както когато Диъри започна много да пие и Руди убеди Вал да я изпрати в „Брайъруд“ и дори подготви всички юридически документи. Тя прекара там три месеца и когато излезе, приличаше на зомби, седеше с часове на едно и също място и се взираше в нищото. След месец и половина Ани я откри на пода в банята, студена като лед, бездиханна, в мивката над нея имаше празно шишенце аналгетик. Два дни по-късно я погребаха.

И начинът, по който Руди гледаше Лоръл. Беше толкова гаден. Не говореше много с нея, дори не се опитваше да си поиграе… просто непрекъснато я гледаше втренчено, като дебел сом, наблюдаващ дребна рибка.

Беше много по-трудно да излъжеш Руди, отколкото Вал. Дали Доли щеше да се справи? Искаше й се Глория да не си беше тръгнала толкова рано, тя поне можеше да осведомява Ани за развитието на събитията долу.

Една нова мисъл я накара да се разтрепери. Какво щеше да стане, ако Доли не се сдържи и му каже всичко? Изглеждаше толкова добра и мила, но Ани все още си спомняше думите на Диъри, че на сестра й не бива да се вярва.

Ани започна да трепери, зъбите й тракаха, сякаш замръзваше от студ. Но всъщност цялата гореше, от нея течеше пот, стичаше се по челото и в очите й, солена и щипеща. Ризата й беше залепнала за гърба, а отдолу сутиенът и бикините й бяха ужасно влажни, все едно беше облякла дрехите върху мокър бански костюм.

Всеки миг сега… да, беше сигурна в това… Руди щеше да запълзи по стълбите, а кръглата му блестяща глава с редките зализани черни коси щеше да се покаже на етажа.

Щеше да се опита да я накара да му каже къде е Лоръл, но тя нямаше да го направи, никога. Дори и ако я заплашеше, че ще я затвори. Защото ако Руди кажеше на Вал, Вал щеше да отведе Лоръл.

„Моля те, Господи, не сега… точно когато нещата започнаха да се оправят.“

Харесваше й да работи в „Жиро“, дори повече, отколкото си мислеше в началото. А и Лоръл сякаш най-после свикваше с училище. Цяла седмица не беше говорила за нищо друго, освен за коледната пиеса…

Боже мой, пиесата! Ако не тръгнеха веднага, в тази секунда, щяха да закъснеят. Дори можеха да я изпуснат. Но точно сега не можеше да изприпка надолу и да припомни на Доли.

Какво щеше да си помисли Лоръл? Щеше да е ужасно разочарована… и вероятно уплашена до смърт.

„Трябва да й съобщя, че съм добре…“

Добре ли?

Ривка! Можеше да се обади на Ривка и да я помоли да изтича до училището и да каже на Лоръл, че ще закъснее. Ани се притесняваше да я помоли, но Ривка винаги беше толкова мила. Освен това ситуацията беше критична и Ани знаеше, че тя няма да има нищо против.

И изведнъж се сети, че не, днес беше петък вечер, Шабат. На Ривка беше забранено дори да светне лампата. Ривка никога, ама никога не излизаше на Шабат, с изключение до синагогата. Ани дори не можеше да й се обади. След залез-слънце Ривка изключваше телефона.

Мислите й се пренесоха в миналата петъчна вечер, когато тя и Лоръл седяха на масата у Ривка и ядяха традиционната вечеря. Представи си как Ривка пали свещите, две от тях в тежки старовремски сребърни свещници, как закрива очи с ръце и започва да пее молитва на иврит. Ани не разбираше нито дума, но молитвата звучеше свещено, древно и успокояващо, като ромола на поточе, което тече от стотици години и ще продължи да тече още толкова.

Затвори очи и се опита да върне спокойното, хубаво усещане, което беше имала на масата на Ривка, с ръце сгънати върху снежнобялата покривка, с лицата на децата около себе си, блестящи като лъснати лъжици на светлината на свещите, с устни, произнасящи молитвата…

А сега тя също се молеше.

В страха си беше доволна, че никой не може да я види в този момент, свита като уплашена мишка. Какво щеше да стане, ако Лоръл разбере, че тя често се чувства така? Дали малката й сестричка все още щеше да има вяра в нея, ако знае, че понякога нощем, дори без причина, Ани се буди изпотена, с разтуптяно сърце, уплашена от нещо ужасно, което непременно ще се случи?

Осъзна, че Руди е спрял да говори.

После чу гласа на Доли, тих и оживен, с лек акцент от Тенеси, като шепот на трева. Странно, в този момент той й напомни на молитвата на Ривка над свещите и й подейства успокояващо. Почувства как топката в стомаха й се отпусна.

Наложи си да се изправи бавно. Ставите й изпукаха, мускулите й, свити толкова дълго в една поза, я заболяха. Все още трепереща, тя се пресегна за телефона на бюрото и отиде на пръсти до малката тоалетна — Доли винаги го носеше там, когато Анри се обадеше от Париж, сякаш тя и Глория не знаеха за него.

Имаше още един човек, на когото можеше да се обади освен на Глория и на Ривка. Не го познаваше добре… всъщност истината беше, че почти не го познаваше. Но имаше чувството, че всичко ще е наред.

Спомни си топлата усмивка на Джо Доуърти, когато вчера се беше отбил да й каже здрасти. Беше обяснил, че е тръгнал за среща с някакъв доставчик, но не изглеждаше да бърза особено. Ани се почувства леко напрегната в очакване да спомене на Доли за смачканите шоколади, но той не каза нищо. А после, когато я покани на обяд… дали беше просто от любезност? Може би, но в малкия гастроном зад ъгъла, където се натъпкаха с пастърма и си дърдориха повече от час, тя започна да си мисли, че е спечелила приятел.

Толкова ли беше идиотско да смята, че той няма да откаже да й помогне?

После се сети как я беше срязал при първата им среща. Какво щеше да стане, ако сега се ядосаше, че го безпокои точно преди вечеря? А и защо ще иска да й прави услуги? Нищо не й дължеше.

И все пак…

Ани взе телефонния номер от бележника на Доли и го избра бързо, преди да промени мнението си.

На другия край на жицата телефонът започна да звъни. Звънеше отново и отново. А ако там нямаше никого?

Сетне запъхтян женски глас изписка:

— Ресторант „При Джо“.

Чуваше шум, гласове на хора, дрънчене на чаши. Помъчи се да говори спокойно и овладяно и попита:

— Джо там ли е? Джо Доуърти?

— Изчакайте.

Измина минута, която й се стори цял час. Сърцето й отново се разтуптя.

После чу гласа на Джо, задъхан, като че ли беше изкачвал стълби. Може и така да беше.

— Ало. Джо е на телефона. — Не й се струваше ядосан, просто запъхтян.

— Ани е. Ани Коб — избъбри тя. — Джо… зная, че ще прозвучи смешно, но… имам нужда от помощта ти.

Пое си дъх и разказа накратко част от историята, така че той да разбере защо е толкова отчаяна. Почувства се много странно, сякаш беше останала без опора под краката си като се разкриваше пред него и му доверяваше тайната си, но нямаше кой знае какъв избор, нали?

Настъпи продължително мълчание и Ани изведнъж се уплаши, че ще й каже, че е прекалено зает. Или още по-лошо, ще я посъветва да говори с Руди, да му обясни как стоят нещата, така че той да я разбере. О, Господи, защо не кажеше нещо? Каквото и да е!

Усети как слушалката се изплъзва от потната й ръка. Черната тишина сякаш нарастваше и я поглъщаше.

После Джо отсече решително:

— Имаш късмет. Тази вечер се появи целият ми персонал, така че сме готови с подготовката. Ще бъда в училището на сестра ти след около половин час, ако пътното движение не ме убие. Ще я заведа у вас и ще те изчакаме там.

После попита за адреса и затвори телефона.

Ани захлипа и придърпа пуловера върху лицето си, за да не я чуе Руди. Е, все още не бяха съвсем спасени, но след като знаеше, че Джо е готов да помогне, се чувстваше като в края на дълъг път.

 

 

Лоръл се поклони заедно с всички и наведе ниско глава, така че дългата коса да закрие лицето й. Никой нямаше да я види, че плаче.

Пиесата беше доста ужасна, но аплодисментите бяха бурни и продължителни. Изглежда, на никого не му пукаше, че Хесус е забравил повечето от репликите си или че Мери Дрискол изпусна картонената коледна пуйка и тя се изтърколи в скута на някакъв татко на първия ред. Всичките майки и бащи, сестри и баби бяха във възторг.

С наведена глава и замъглен от сълзите поглед Лоръл не можеше да различи нито един отделен човек в публиката, но беше убедена, че Ани не е там.

Хесус не изчака аплодисментите да спрат, а нададе див крясък и изчезна от сцената. Сигурно и той се чувстваше отвратително. Но силно момче като него по-скоро щеше да повърне пред всички, отколкото да се разплаче. Лоръл искаше да го последва и да му каже, че знае как се чувства… но реши, че той не би искал това.

После всички майки, бащи и баби извадиха фотоапаратите си и започнаха да правят снимки. Премигващите светкавици правеха всичко да изглежда сиво и замъглено.

Лоръл се измъкна и се запрепъва по стълбите, които водеха към салона. Останалите шестокласници се спускаха към залата, за да се присъединят към семействата си. Ехтеше от поздравления, но никой не си пробиваше път към нея да я прегърне или да я снима. Лоръл видя родителите на Мери — и двамата почти толкова ниски и дебели колкото и шоколадената Мери — да се спускат към нея и да я прегръщат така силно, че очите й насмалко да изскочат от орбитите.

Лоръл избърса очите и носа си с увисналия ръкав на роклята и се запромъква по коридора. Надяваше се да стигне до банята на момичетата преди някой да види колко е отчаяна, но изведнъж някаква огромна ръка я сграбчи за рамото.

Лоръл се обърна и видя висок мъж с избелели дънки и синя фланелка, прана толкова пъти, че изглеждаше почти бяла. Носеше очила като директора, господин Мос — квадратни черни рамки с дебели стъкла, които се смъкваха от носа му. Само дето господин Мос беше стар и гаден… а този мъж беше млад. Въпреки светлината, която се отразяваше в стъклата му, тя можеше да види, че очите му се усмихват.

— Лоръл? — запита той.

Лоръл кимна, но беше нащрек. Учител ли беше, за да я познава? Може би. Но дори и тъпите дечица от детската градина знаят, че не трябва да се разговаря с непознати.

Тя започна да отстъпва, но мъжът не се опита да я спре, а се усмихна.

— Аз съм Джо. Сестра ти каза да търся най-красивото момиче на сцената и реших, че това си ти.

Каква лъжа! Тя изглеждаше ужасно, знаеше го. И все пак той изглеждаше мил и вероятно казваше това, за да я успокои. Сигурно беше забелязал, че е плакала. Тя подсмръкна шумно.

— Ето, вземи — каза той, извади от задния си джоб сгъната носна кърпичка и й я подаде.

— Благодаря — отвърна тя и си издуха носа.

— Как мислиш, дали може да намерим някакъв стол и да поседнем? Ани ме изпрати да ти кажа, че двете с Доли са добре. Ще ти обясни всичко, когато се прибере.

Не, този мъж не й приличаше на непознат. Само като го погледнеше можеше да каже, че не е лош човек.

След това нещо й прищрака в главата: Джо… мъжът с омарите? Сигурно беше той, с тези очила и къдрава русокестенява коса, която изглеждаше така, сякаш беше прекалено зает да направи нещо друго, освен да прекара пръстите си през нея. Беше точно такъв, какъвто го беше описала Ани.

Топката в стомаха й се отпусна. Внезапно Лоръл се почувства уморена.

— Наистина ли Ани е добре? — попита тя. — И леля Доли? — Мъчеше се да не се прозине.

— Разбира се. Просто… просто имат работа. Няма за какво да се тревожиш. Ани обеща, че ще си е вкъщи още преди да се усетиш. Така че хайде да те прибера и ще я почакаме заедно. Какво ще кажеш?

— Окей — прозя се Лоръл. — Тъкмо ще видиш елхата ни. Нали ти ни я подари.

— Елха… каква елха?

— Онази, дето Ани взела срещу омара.

Джо я погледна, после се засмя.

— Сериозно? — Той поклати глава. — Сестра ти наистина е голяма работа. — Джо клекна, за да може да я гледа в очите, и сложи ръце на раменете й.

— Тя ми каза за… за това, че сте напуснали дома си и сте дошли тук. Мисля, че сте много смели.

Лоръл отново изтръпна. Той знаеше! Ани му е казала? Само леля Доли трябваше да знае.

— Ще ни издадеш ли? — прошепна тя.

Джо продължи да я гледа със сериозен и твърд поглед, какъвто беше и погледът на госпожица Родригес, когато се изправеше пред класа да каже Клетвата за вярност.

— Не — заяви той. — Няма да ви издам.

И тя му повярва.

Той отново се изправи, все повече и повече, и сякаш стана дори по-висок отпреди. Тя погледна нагоре към него и й се замая главата. Той протегна ръка и тя я хвана без колебание. Голяма, топла и суха, ръката му обви нейната и това я накара да се почувства в безопасност.

Сети се за Дядо Коледа, дебел дух в червен костюм с бухнала бяла брада, когото мислеше за истински човек. Сега й хрумна, че ако Дядо Коледа е истински, може би не изглежда точно така. Не стар, нисък и белобрад. Може би е висок и млад, не по-възрастен от Ани, носи избелели дънки и синя фланела, прана толкова пъти, че изглежда почти бяла, с очила, които се смъкват от носа му, и очи, които се набръчкват в ъглите, когато се усмихва.

 

 

Доли гледаше как Руди излиза от вратата и се чудеше: „Дали ми повярва?“

Почувства се замаяна и се отпусна върху тезгяха, разкъсвана между облекчението и тревогата. Дали не беше преиграла? Не беше ли прекалено услужлива? След като му каза, че няма и най-малката представа къде са племенничките й, трябваше ли да продължава и да му обяснява всичките места, където биха могли да отидат? Като се държеше толкова приятелски, направо престаравайки се, дали не беше изострила вниманието му? Бог знаеше, че никога не беше харесвала Руди… и навремето изобщо не се беше опитвала да го скрие.

Спомни си за нещо. Ходеше с Вал и бяха отишли на голям прием в Бевърли Хилс. Когато Вал й представи това грозно, подрязано джудже като свой брат, беше сигурна, че се майтапи. Двамата изобщо не си приличаха. По-късно Руди я заклещи на верандата, където беше излязла да се спаси от мъжете, които я бяха нападнали. Беше пил прекалено много, но дори и тогава тя забеляза лукавия блясък в свинските му очички.

— Губиш си времето с Вал… той е влюбен в друг човек — подметна Руди.

Тя се изчерви, но преди да успее да се спре, го попита:

— В кого?

Руди се ухили и гаврътна питието си.

— В себе си. В кого другиго? И повярвай ми, не можеш да се състезаваш. Никой не може.

Сега, в магазина си, обгърнала се с ръце, за да не трепери, Доли си мислеше: „Той е груб… но изобщо не е глупав. Дали пък Вал не го е изпратил нарочно?“ Беше чувала Вал да казва за Руди, страхотния адвокат, че е майстор в разпитването на свидетели в съда: хващал ги в противоречие и ги карал да признаят неща, които иначе не биха изрекли.

Дали не се беше изпуснала за нещо, без да разбере? Или може би той беше забелязал как поглежда към стълбите, откъдето, ужасяваше се тя, всеки момент можеше да се появи Ани?

„Не — убеждаваше се тя, — бях внимателна. Все пак съм била актриса, нали?“ А дори и такава неудачница от второразредни филми като нея можеше да се справи и да се престори, че не знае къде може да са две тийнейджърки, които се предполагаше, че не е виждала от години.

Макар че последните думи на Руди все още бръмчаха в главата й като муха покрай прозорец.

— Ще ми се обадиш, когато чуеш нещо за тях, нали?

„Разбира се — беше обещала тя. — Естествено.“

Но сега, докато се изправяше и тръгваше към стълбите да извика Ани, изведнъж се сети: Руди всъщност не беше казал „ако чуеш за тях“…

Беше казал „когато“.

Грешка на езика? Или това означаваше нещо?

И в двата случая дребният страхотен Руди и неговият влюбен в себе си брат щяха да чуят нещо от нея на куково лято.