Айлин Гоудж
Сестра ми (7)

Шеста глава

Дори и в Лос Анжелос зимата беше отвратителна.

Докато плуваше в басейна, се опитваше да не обръща внимание колко студена е водата и как главата му пулсира и да не мисли за агентката по недвижими имоти и нейните лайняни клиенти, които сигурно обикаляха в момента къщата му, надничаха в шкафовете и сочеха пукнатините в гипса.

Вместо това Вал мислеше за Ани.

Гадна малка кучка.

Тя беше виновна за това.

Защо? Беше ли я наранил по някакъв начин?

„Добре де, бях изпил няколко питиета онази нощ… не можеш да разпънеш на кръст човек за това.“ Що се отнася за казаното или направеното от него, едва ли е било много. Ако беше вдигнал ръка срещу нея, значи си го е заслужавала. Без значение каква беше причината, тя нямаше право да го удря по този начин. Петнадесет шева. Господи!

Малката кучка беше още по-побъркана от старата. Обвиняваше го, че е убил Ив. Каква вина имаше той, че тя беше нагълтала онези хапчета?

Ако изобщо някой беше виновен, това беше Ив — остави го в такъв критичен момент да се грижи за две заядливи деца. Само да не беше толкова безпаричен! Нямаше пари дори за самолетен билет до Ню Йорк, за да се види с Доли, да разбере дали е искрена с него. Спомни си последния си телефонен разговор с нея, начина, по който Доли беше изпаднала в сантименталност, сякаш беше отдавна загубилият се брат, а не влечугото, което я беше зарязало заради сестра й. Дали знаеше нещо за момичетата? Дали знаеше къде са?

Ани не го интересуваше, тя можеше да ходи където си иска. Десет минути, само толкова му трябваха с нея. Десет минути да й покаже с длан по дупето, че не може да се измъкне безнаказано след такова отношение към него.

С Лоръл обаче беше различно. Ако успееше да си върне дъщерята, сигурно щеше да се намери начин да сложи ръка на нейния влог. Беше споменал за това на един адвокат в карате клуба, а онзи му беше обяснил, че при това затруднено положение наистина може да внесе подобна молба.

Вал си представи една хубава къща, не толкова грандиозна като тази, но стилна, в Уестуд Вилидж или Пасифик Палисейдс. Познаваше и един човек, с чиято помощ би могъл да удвои, ако не и да утрои парите си.

Но първо трябваше да намери Лоръл. Без нея нямаше да има никакъв шанс да се докопа до парите под попечителство.

И когато си я върнеше, щеше да направи всичко възможно, за да е сигурен, че Ани Коб никога няма да може да я види отново. М-да, това щеше да бъде великолепен начин да я научи, че не може да се изпречва на пътя му.

Петдесет дължини. Вал се хвана за въжето и се измъкна от басейна. Дишаше тежко, сърцето му биеше силно, кръвта препускаше по вените му.

— Господи, как може да плуваш в тая мръсотия? — Стържещ глас проникна през червения порой, който бушуваше в ушите му. — Трябва да го изчистиш.

Вал присви насълзените си от хлора очи и ги фокусира върху ниската фигура, просната на близкия шезлонг. Както винаги, изпита недоверие. Никой не би си помислил, че Руди е негов брат. С около тридесет сантиметра по-нисък, тантурест, плешив и грозен — много по-грозен, отколкото Вал можеше да си представи дори и в най-лошите си кошмари.

В хавайската си риза и розови шорти, с кръглото си лице и къси крака, зачервени под блестящия пласт плажно масло, Руди му напомняше за печено прасе.

— С какво? — Вал грабна една хавлия и се излегна на най-близкия шезлонг. — Да не мислиш, че старата ми остави нещо? — Той посочи покритата с плевели ливада във вътрешния двор. — Да не мислиш, че за Алфа Ромеото и линкълна ще взема кой знае колко? Дори и тази къща е идиотска тъпотия. Докато изплатя останалата част от ипотеката заедно със сметките и старите данъци на този мавзолей, няма да ми остане и едно гърне, в което да се изпикая. Ако Лоръл все още беше при мене, нещата можеха да бъдат различни, но… — Вал спря на средата на изречението при вида на Руди, който скочи и важно се приближи към шезлонга, където се беше излегнал Вал.

— Забрави за парите — отряза го Руди. — Дори ако можеш да им сложиш ръка, за което не съм сигурен, докога мислиш, че ще изкарат? Ако имаше малко акъл, щеше да си си оплел кошницата още преди Ив да умре.

В кръглите стъкла на слънчевите очила на брат си Вал виждаше отражението си. Всъщност две еднакви отражения, не по-големи от мухи.

— И как е трябвало да го направя?

— Има си начини. Винаги има начин. Кана мартини и после: „Скъпа, какво ще кажеш да подпишеш тези дребни документи?“ Бум! И имаш правата на пълномощник.

— Ив беше алкохоличка, но не беше глупава.

— Е, и? Никога ли не си чувал за пестене? — Той погледна многозначително диамантения пръстен с печат, който проблясваше на ръката на Вал. — М-да, виждам, че си чувал. Боже господи, само това ли можеш да покажеш след дванадесетгодишен брак — един проклет пръстен и куп костюми, не по-хубави от тези на някой сводник? Страшно трогателно, знаеш ли? — Гласът му се сниши до странно нежно ръмжене и той започна леко да масажира рамото на Вал. — Понякога не зная защо изобщо се занимавам с тебе.

Вал измъкна рамото си.

— Да, и аз също. Тогава защо просто не се разкараш от тук? — Болеше го от думите на Руди, но по някакъв странен начин му действаше и добре — като йод върху рана.

— Отпусни се — каза Руди. — След седмица — две момичетата ще останат без пари, хамбургерите „Биг Мак“ ще им омръзнат и ще ги намериш да дращят на вратата ти, за да ги пуснеш. Колко далече мислиш може да стигне двойка разглезени пикли от Бел Еър?

— Не зная. — Вал попипа белега над веждата си. Все още го наболяваше, а под сбръчканата рана се усещаше твърд ръб. — Ако има при кого да отидат, може би няма да бързат да се върнат.

— Като например?

— Може би Доли.

— Какво те кара да мислиш, че ще я потърсят, след като знаят чувствата на Ив към нея.

— Просто предчувствие — вдигна рамене Вал. — Държането й по телефона — страшно мила, сякаш не смърдя целият. Не мога да обясня защо, но имам странното чувство, че може да знае нещо и не ми казва. — Той удари с юмрук по отворената си длан. — Господи, само ако имах пари, щях да отида там и да проверя сам. — Помисли си да помоли Руди да му заеме няколко стотачки, но после се сети, че вече му дължи почти хилядарка. А и Руди се беше изразил пределно ясно: нищо повече, нито цент.

Усмивката на Руди като че ли малко помръкна, сякаш той знаеше какво си мисли Вал, и в черните му очички се прокрадна стоманен блясък. После той отново започна да масажира рамото на Вал.

— Трябва ти едно питие — каза той. — Искаш ли да приготвя две Блъди Мери?

По-късно, докато отпиваха от водката си под магнолията в открития бар, Руди каза:

— Извинявай за резкостта ми. Напоследък съм доста изнервен.

Руди? С блестящата си адвокатска практика и с толкова пари за какво се притесняваше пък той?

— Става дума за настоящото ми дело — продължи Руди. — Не съм излизал на въздух от месеци. — Той отправи поглед в далечината и разтърка брадичката си. — Карфици за пелени. Кой се сеща за човека, изобретил карфиците за пелени? Превръща лайната на бебетата в империя на стойност стотици милиони долари. Три бивши съпруги, осем деца, а после зарязва моята клиентка, съпруга номер четири, заради двадесетгодишна кукличка. Сега ще му го завре хубаво, ще ме извиниш за думите. Можеш да видиш досиетата и молбите до съда. Осем месеца, а те още не са се договорили за датата на делото. — Той прекара пръст по вътрешността на яката си. — Господи, дори и в облачен ден изгарям. — После погледна почти празната чаша на Вал. — Искаш ли още едно?

— Не, благодаря. Ще пия нещо по-слабо.

За минута-две Руди се загледа в някаква птичка, после заяви:

— Тя е точно твой тип.

— Кой?

— Моята клиентка. Бъдещата бивша — номер четири. Хубава жена. С цици като дини. Страхотна е, казвам ти. — Той отпи голяма глътка от питието си и се втренчи във Вал. — И е богата. Поне ще бъде, когато приключим с делото.

— За какъв ме мислиш, по дяволите, за човек, който ще спи с някоя само заради пари?

Руди продължи да го гледа невъзмутимо, после сви рамене и каза:

— Че какво толкова?

Вал си спомни за погледите, които му хвърляха в клуба, за тихите разговори, които често спираха в мига, в който той влезеше в сауната — „Зная какво говорят, че съм използвал Ив, че съм я затрил“ — и нещо в него се пречупи. Той сграбчи брат си за ризата и го вдигна от столчето. Все едно вдигаше дете. Руди се мяташе и гърчеше, удряше с юмруци и го риташе. Лицето му се зачерви от яд като сварено.

— Вземи си думите обратно! — настоя Вал.

— Пусни ме! Не исках да те обидя, за бога!

Вал пусна Руди и го стовари толкова рязко върху стола, че той едва не се прекатури. Лакътят на Руди закачи чашата, тя се хлъзна по ръба на бара, поля с доматен сок ризата му, падна и се счупи в обраслите с трева тухли на двора. Малките парченца се разхвърчаха като искри около глезените на Вал. Ситуацията му напомни абсурдно за една телевизионна реклама: „Какво ще кажете за един хубав хавайски пунш?“

Гневът му се стопи и той съжали, че се е отнесъл грубо с Руди. По своя странен начин Руди сигурно се опитваше да му помогне.

Господи, ако не беше Руди, сигурно още щеше да обикаля отвратителния тротоар на Таймс Скуеър и да прави задни салта и да върви на ръце за жълти стотинки. Идеята за каскадьор в Холивуд беше на Руди. А после прекосиха цялата страна на автостоп и Руди по някакъв начин успя да мине покрай охраната в „Юнивърсъл“ и два часа по-късно намери работа за Вал. Майчице, как само умееше да приказва. Но не и когато ставаше дума за жени.

Майка им, Господ да успокои капризната й душа, не беше направила и наполовина на това за Вал. Представи си как Шърли го гледа, чу дрезгавия й пиянски глас: „Виждате ли? Винаги съм казвала, че ще свърши зле…“

Руди беше умен, главата му беше като шибана енциклопедия. Знаеше всичко за цветята и дърветата, знаеше как се правят атомни бомби и всичките петнадесетбуквени думички, които си разменяха адвокатите. Партньор в голяма фирма, къща в Брентуд, мерцедес, вила в Малибу. Единственият проблем на Руди, според Вал, бяха жените.

Вал предполагаше, че Руди се чука само, ако си плати за това. Вероятно си мислеше, че е прекалено нисък или прекалено грозен, за да си падат жените по него. А всъщност му липсваше самочувствие.

Руди подсуши ризата си с една салфетка.

— Майчице, няма нужда да се държиш като лайно! — Той хвърли прогизналата от кетчуп и водка салфетка. — Чисто нова риза. Никога няма да се изпере.

— Натопи я в мляко.

— Откъде знаеш подобни неща? — Руди го погледна учудено.

— Изглежда като изкуствената кръв, с която ме заливаха когато бях каскадьор — страшно трудно излиза. Научих трика с млякото от вестниците. Нали знаеш, „Съвети за добрата домакиня“.

От устата на Руди започнаха да пръскат слюнки, все едно се беше задавил. Звукът приличаше на хъркането на извънбордов мотор, който има затруднения при запалването. Едва след малко Вал осъзна, че брат му се смее.

Руди го потупа по рамото.

— Знаеш ли, братче, понякога ме шашваш. Наистина. Мисля, че ти и Роберта ще си допаднете.

— Роберта?

— Виж, мисли за това като за милосърден акт. Ще й направиш услуга. Нейният съпруг сигурно не я чукал като хората от потопа насам. А ако в замяна на това тя поиска да ти изкаже благодарността си, е, за какво са приятелите? Ти на мене, аз на тебе. Това е американският стил.

— Милосърдие ли? — Вал погледна грапавото лице на Руди и усети, че започва да се пали от идеята. Може би за разнообразие щеше да му се случи нещо хубаво. — А ти какво ще получиш? Защо изведнъж се загрижи толкова за сексуалния ми живот?

Руди се опита да се престори на невинен, но брат му го познаваше по-добре от всеки друг.

— Е, истината е, че Роберта мисли да отстъпи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, той толкова е промил мозъка й, че тя го мисли за цар на вселената и е почти готова да подпише каквото и лайняно споразумение да й предложи той и така може да изпусне милиони.

— И твоят тлъст хонорар се изпарява, така ли?

Руди вдигна рамене.

— Е, аз получих голяма предплата.

Вал усети, че има и още нещо, защото забеляза странния, стоманен блясък в погледа на брат си. Ставаше дума за нещо друго, а не само за спадането на хонорара му. Може би самият той си падаше по Роберта и беше решил, че след като той не може да я чука, най-приемливо е да го направи брат му. По този начин, тъй като мускулестият Вал галеше наистина добре, тя нямаше толкова да бърза да се откаже от богатството.

Вал изви ръката си, възхищавайки се на блясъка на диаманта върху малкия си пръст, и си помисли, че този дребосък, брат му, наистина е куражлия.

— Ще си помисля — каза той. — Само това мога да ти обещая. — Но вече беше изкушен. Без съмнение парите нямаше да му се отразят зле. А и какво друго му оставаше в момента?

— Можеш да се срещнеш с нея на чашка, докато го обмисляш — настоя Руди. — Без ангажименти.

— Майната ти, Руди. — Вал усети, че отново му става кофти. — Надявам се, не си забравил, че имам и някои други проблеми.

— А… да. — Очите му се присвиха и почти изчезнаха сред гънките плът около тях. — Наистина ли мислиш, че Доли може да знае нещо?

— Както вече ти казах, само имам такова чувство.

— Знаеш ли какво? — започна Руди с тих, почти змийски глас. — Вдругиден ще летя до Ню Йорк, за да видя един клиент и да взема някои показания. Дело за попечителство — бившата съпруга на моя човек се опитва да му попречи да вижда детето си, защото бил педераст. Трябва да докажа на съда, че независимо, че носи женско бельо, той все пак си остава най-добрият татко. Няма обаче да ми отнеме много време. После мога да се отбия при Доли и да проверя разказа й.

Вал го погледна недоверчиво.

— Ще го направиш ли? Ей, това е страхотно. — Как можеше да се съмнява в Руди? Когато положението станеше напечено, Руди не се ли притичваше винаги на помощ? С пресипнал глас Вал добави: — Благодаря.

Руди вдигна рамене.

— Стига де, не се размеквай. За какво са братята?

 

 

След два дни, щом се настани в „Пиер“, Руди тръгна към магазина на Доли с едно такси, което подскачаше из дупките на „Мадисън“. Дали Вал беше прав? Дали Доли знаеше къде са Ани и Лоръл? Той се оживи, изпълни се с надежда и почти се сгърчи на седалката… но стомахът му беше свит на топка.

А ако Доли нищо не криеше?

Ако не успееше да измъкне нищо повече от това, което вече беше казала на Вал?

Вал. Независимо от възбудата си, Руди се усмихна при спомена как беше изработил брат си. Накарал го беше да си мисли, че старият Руди му прави голяма услуга, първо като го урежда с Роберта, която да държи Вал зает в леглото и извън него, така че той да се заплесне, и второ като му предлага съвсем между другото да отиде при Доли. На напълно егоцентричния му брат, никога не би му хрумнало, че Руди прави това не заради него, а заради Лоръл.

Руди си представи племенницата си, застанала на вратата в Бел Жарден — сладкото й личице и тези големи сини очи. Знаеше, че се плаши от него. Но как можеше да я вини? Кое дете не би се уплашило?

Само да можеше да й покаже, че няма да я нарани за нищо на света. Чувстваше се толкова непохватен и глупав в нейно присъствие. Както онзи път, когато й беше подарил кукла — най-скъпата в „Бълокс“, направена от порцелан, облечена в копринена рокля с волани, без да съзнава, че е прекалено крехка за едно дете. Спомни си как Лоръл, едва на шест години, случайно я изпусна върху покритата с плочи веранда. Наблюдаваше ужасена как се разбива на хиляди парченца, а после избухна в сълзи.

Тогава му се беше приискало да я прегърне, да избърше сълзите й, да й купи хиляди други кукли, от тези, които трябва. Но знаеше, че ако го направи, тя вероятно ще се разплаче още повече. А там беше и Вал, който винаги го наблюдаваше и изпитваше съжаление към него. Горкичкият сантиментален Руди, който не може дори да си уреди среща за събота вечер, камо ли да се надява за жена и собствени деца.

Така че я беше оставил да плаче. После се беше отдръпнал… и я беше наблюдавал от безопасно разстояние.

Сега всичко се беше променило.

Руди си спомни безумното обаждане на Вал, бръщолевенето му за „малката кучка“, която го била ударила, и усети как стомахът му се свива. Още докато успокояваше Вал и го водеше да го зашият, Руди почувства как в него бавно се надига гняв. Усещаше, че това е станало по вина на Вал. Егоцентричното копеле. Още от самото начало пет пари не даваше за тези момичета, дори за Лоръл, собствената си дъщеря. Макар Вал да настояваше, че не е направил нищо, което да изкара Ани извън релси, Руди подозираше, че е било точно така — и сигурно е било лошо, нещо наистина лошо, за да накара разглезената тийнейджърка да изчезне посред нощ в неизвестността и да взема малката си сестра със себе си.

Докато се вглеждаше в антикварните магазини и бутиците за дрехи, покрай които профучаваше, Руди си мислеше: „Той не заслужава Лоръл“.

Ако по някакъв начин откриеше племенниците си, нещата щяха да бъдат различни. Ани не го интересуваше — с жестоките си очи и резки жестове тя винаги го беше карала да стои по-далече от нея. Не, тя можеше да прави каквото си ще. Той се притесняваше за сладката Лоръл. И ако я откриеше, щеше да намери начин да я задържи само за себе си, далече от Вал и неговия ламтеж за парите й.

„Ами Лоръл? Дали ще се радва да ме види? Или ще ме погледне с огромните си очи, сякаш съм някакво чудовище?“

Колата едва пълзеше, пробивайки си път през натовареното движение по Мадисън Авеню — свиреха клаксони, шофьорите крещяха през прозорците си, свистяха спирачки. Руди беше далече от всичко това. Спомняше си една случка от гимназията, станала преди векове, която обаче беше отпечатана в ума му като гравюра.

Марлен Къркланд. Хубава, руса, известна. Как изобщо бе могъл да си помисли, че има някакви шансове за успех с нея? Марлен, около чието шкафче винаги имаше поне половин дузина момчета, момчета с къси коси, чортови ботуши и маркови пуловери. Марлен, която носеше тънка златна верижка около хубавия си глезен и чиято гривна — талисман леко подрънкваше в тихата класна стая, можеше да накара в гърлото ти да заседне буца.

И все пак — заради Вал, който го подбуждаше и дори го наставляваше какво да каже, Руди се беше осмелил да покани Марлен на училищния бал. Уплашен до смърт, той се беше престорил на невъзмутим и дори груб, докато се приближаваше към масата на Марлен в кафенето със своите петдесет и шест сантиметра, треперещи в кубинките му.

— Чух, че няма с кого да отидеш на бала — изтърси той, забравил всичките изискани фрази, на които го беше учил Вал. — Тогава защо не дойдеш с мене?

Руди никога нямаше да забрави изумлението върху красивото й лице. Приятелките й около нея започнаха да се кикотят. Руди усети как се изчервява, как изгарящата го топлина стига до корените на намазаната му с брилянтин коса. Видя как тя хвърли поглед към Вал, който стоеше наблизо, после очите й се присвиха и Руди осъзна, прекалено късно, за да се измъкне, че тя смята всичко за някаква шега.

Марлен го погледна право в очите и каза:

— По-скоро бих прояла лайна.

Всяка дума, дори и сега, беше като дупка, издълбана в сърцето му.

Дали Вал беше нагласил всичко? Руди никога нямаше да узнае със сигурност.

Но беше сигурен, че никога не иска да види подобно презрение в погледа на Лоръл.

Усети как таксито рязко спира. „Мадисън“ и Седемдесет и втора — магазинът на Доли беше малко по-надолу по пресечката. Той плати на шофьора, слезе и се попрегърби, за да се скрие от дъждеца, който пръскаше по лицето и палтото му. Въпреки че беше още ранен следобед, улицата изглеждаше мрачна като пещера. Беше забравил колко тъмен става градът, когато е облачно, с всичките тези високи сгради, които спират светлината и те карат да се чувстваш като буболечка в кутия. Мина покрай модните магазини, претъпкани със скъпи дрехи, шапки, антики, бижута и за миг се почуди дали не губи времето си. Дали не беше напразно търсене, както в Лос Анжелос, когато цели два дни помагаше на Вал да търси момичетата.

Накрая, между претенциозен бижутерски магазин и магазин за мъжки дрехи, забеляза „Жиро“. Табелата беше със златист надпис на зелен фон. Имаше стъкло, но никакви цветя, нищо освен купчина мръсен сняг, останал от последната виелица. Миниатюрна коледна елхичка, осветена с малки бели лампи и украсена със златисти бонбони, блещукаше на витрината. Напомни му за Коледата, която го чакаше у дома — сам, изтрезняващ от прекалено многото уискита, които щеше да изпие в кантората на коледното тържество.

Сърцето му се сви. Защо Вал имаше всичко, а той нищо? Вал, толкова погълнат от себе си и от парите, че не осъзнаваше, че оставя най-голямото съкровище да се изплъзне от ръцете му.

„Ако Лоръл беше моя дъщеря, всичко щеше да е различно.“

По дяволите, той избързваше. Първо трябваше да разбере дали Доли знае нещо. В момента всичко зависеше от нея. Дали беше казала на Вал истината? Или просто параноята на Вал го правеше подозрителен?

А ако знаеше нещо? Със сигурност нямаше да му каже тайната. За нея, без съмнение, беше все едно да го каже на Вал.

Е, ако лъжеше, веднага щеше да усети. Беше много добър в четенето на мислите на хората. Когато някой клиент не беше откровен с него, веднага познаваше това по изражението му. Както например, когато Роберта Силвър му се беше заклела, че е била сто процента вярна на съпруга си по време на брака им. Да-да, ще й повярва той.

Да, щеше да разбере. И щеше да проследи Доли и рано или късно тя щеше да го отведе при Лоръл.

Настроението му отново се подобри и Руди отвори стъклената врата.