Айлин Гоудж
Сестра ми (6)

Пета глава

— Ани, защо да не можем да прекараме Коледа у леля Доли? — Лоръл спря на средата на тротоара и погледна сестра си.

У Ани се надигна раздразнение. „Колко пъти трябва да го обсъждаме с нея? Защо просто не ми се довери?“

Но тя преглътна грубите думи. Не, Лоръл не беше виновна. Защо ще иска да стои в голия, празен апартамент, когато можеше да има елха и купища подаръци у Доли?

Ани хвана ръката на сестра си, пъхната в ръкавица, и я стисна.

— Виж, Лори, не можем да отидем в апартамента й, защото не е безопасно — обясни кротко тя. — Ще ни видят разни хора и може да стигне до Вал.

Ами ако в този миг Вал беше в самолета, на път за Ню Йорк? Ани беше сигурна, че не му пука особено за Лоръл, но за да ядоса нея, щеше да я отведе още на минутата.

Лоръл сведе поглед и не каза нищо повече. Ани се чудеше дали не й се иска да е в Бел Жарден, с Вал, вместо с нея. Вътрешностите й внезапно изстинаха подобно на напуканите й, зачервени от студа ръце. Дали да не разкажеше на Лоръл всичко, което се беше случило през онази нощ с Вал, истинската причина, поради която беше избягала?

Не, прекалено противно й беше да говори за това. Ани искаше да го изтика от съзнанието си.

„Господи, как мога да й обясня колко се страхувам? Та тя е още дете.“

— Но ти работиш за леля Доли — спореше Лоръл. — Какво му е безопасното на това?

— В магазина никой, освен Глория не знае, че ми е леля — обясни Ани. — Но в апартамента й има портиери, домоуправители, любопитни съседи. Ако започнем да се появяваме често там, скоро всички ще научат. — Тя побутна леко сестра си. — Хайде побързай, защото иначе ще закъснееш за училище.

През повечето дни Лоръл ходеше на училище заедно с една съученичка, Руна Бахдриш, която живееше на тяхната пресечка, но днес Руна си остана вкъщи, защото беше болна от грип. Естествено Лоръл беше достатъчно голяма да отиде и сама, но Ани обичаше да й прави компания. Само че сега й се прииска да беше отишла направо на работа.

Лоръл я погледна гневно.

— Не ме интересува! Мразя това жилище! Толкова студено и отвратително… и… и… — гласът й потрепери — ще бъдем съвсем сами на Коледа.

— Ами семейство Груберман?

— Те не празнуват Коледа. — Големите очи на Лоръл заблестяха от напиращите сълзи.

Тъй като не искаше Лоръл да види сълзите, които изпълваха собствените й очи, Ани отмести поглед от нея и се втренчи в тротоара, с редиците паркирани коли, мръсните плочки и бразди от сол след снеговалежите последната седмица, потъмнелият сняг беше изпъстрен с жълти дупки от пикалите навсякъде кучета.

— Да, разбира се, те не вярват в Коледа — каза тя, като се стараеше да говори спокойно. — Нали са евреи. — От устата й излизаха малки облачета замръзнала пара.

— За тях това не е никакъв празник! — избухна Лоръл. — И Христос не е никакъв Бог! — Тя изрита една смачкана картонена чаша и я запрати към бордюра. — По-добре да бяхме евреи, след като няма да имаме дори елха.

Ани не можа да измисли нищо в отговор на това. Тя също искаше елха, не само заради Лоръл. Дали трябваше да приеме парите, които Доли й беше предложила? Сети се за първия ден в магазина на Доли, когато Доли й беше пъхнала няколко сгънати двадесетдоларови банкноти в ръката и я беше молила да ги вземе. Но Ани просто не можеше. Дори когато Доли беше казала, че това ще бъде просто заем. Кога щеше да успее да се изплати на Доли? А и ако приемеше щедрия жест, нямаше ли по този начин да предаде Диъри? Веднъж майка й беше нарекла Доли „двуглава змия“. Означаваше ли, че на Доли, независимо колко мило се държеше, не можеше да се вярва?

Вместо това тя се беше съгласила да работи за леля си и беше приела малка сума като аванс. Но оттогава бяха изминали три седмици, а тя все още не беше спестила достатъчно, за да купи всичко, от което се нуждаеха. Списъкът изглеждаше безкраен — дълго бельо, топли дрехи, здрави ботуши. Чинии, чаршафи, кърпи.

Тя погледна към Лоръл, облечена в палто с капюшон от Армията на спасението, чиито ръкави не достигаха до китките й. Светлата коса на Лоръл беше разпиляна като слънчево сияние под червената плетена шапка, нахлупена на главата й, но устните й и върхът на носа й бяха посинели.

— Не ти ли е студено? — Ани трепереше в собственото си палто от габардин, което се ветрееше около глезените й.

— Добре съм — отвърна Лоръл. — Отдолу имам пуловер. Ривка ми даде един от пуловерите на Шава, които вече не й стават.

По-вероятно беше Ривка да е видяла, че Лоръл има нужда от пуловер, и да е изнамерила някой, който да й стане. Ривка беше толкова добра, на практика беше причислила двете с Лоръл към голямото си, шумно семейство и Ани не можеше да не й бъде благодарна за старите дрехи, за допълнителните одеяла, за прясно изпечения кугел^[1] и франзелите бял хляб, замесен с мая и яйца, които им изпращаше.

— Чудесно — отбеляза тя, докато завиваха по Авеню К, което беше по-широко и беше обградено от жилищни сгради от червена тухла.

— Знаеш ли какво? Днес след училище Ривка ще ми покаже как се шие и когато се усъвършенствам, ще ти направя нещо… — Гласът на Лоръл заглъхна и тя погледна Ани изпод червената си шапка с виновно изражение. — Ани, съжалявам, че ти се ядосах. Но би било хубаво да имаме една малка елхичка или поне няколко клончета.

— Да… наистина би било хубаво. — Ани се насили да го каже весело, но се чувстваше отвратително.

Странно, но приемаше по-леко избухването на Лоръл, отколкото кроткото й примирение. Ани жадуваше да подари на сестра си една хубава Коледа. Но боровите дръвчета, които докарваха в града от северната част на щата, бяха много по-скъпи, отколкото Ани си беше представяла. Украшенията също струваха цяло състояние. Не, въпросът не подлежеше на обсъждане.

Миналата година по това време бяха карали Коледа в Бел Жарден с Диъри. За разнообразие майка им тогава беше в добра форма. Бяха прекарали толкова добре, докато украсяваха елхата, Диъри пееше „Рудолф, еленът с червения нос“, а Лоръл пригласяше с измислени от нея безсмислени стихчета. Окачваха цветни светлини и украшения, подготвяха детските ясли за Мария и Йосиф, тримата влъхви, магаре, няколко овце и разбира се, бебето Исус. Само че един от пластмасовите крака на Исус беше счупен, така че Диъри извади тубата с лепило и каза: „Ще те залепим, за да можеш някой ден да вървиш по вода, малки човече. Ами че ти имаш да вършиш цял куп чудеса.“

Ани си пожела сега да се случи някакво чудо, например от небето внезапно да падне елха.

На пресечката между К и Шестнадесета прекосиха напряко през ливадата на ъгъла пред спретната тухлена къща, на чийто комин беше кацнала накриво изрязана фигура на Дядо Коледа. Замръзналата трева скърцаше като счупено стъкло под мокасините на Ани. На средата на пресечката, на отсрещната страна на улицата, Ани видя държавното училище №99, масивна мрачна тухлена сграда, заобиколена с висока ограда с вериги. Толкова различно от „Грийн Оукс“ с неговите ливади, игрища и тенис кортове. А тук имаше само бетонен двор и предпазни заграждения. Нещо като затвор. Не й харесваше, че Лоръл трябва да идва тук всяка сутрин.

Ани си спомни идването си тук да запише Лоръл. Беше толкова нервна, когато обясняваше, че е настойничка на Лоръл и че нейните училищни документи са изгорели при пожар. Секретарката на училището не беше никак подозрителна, а само отегчена. Сега Ани знаеше, че е така, защото повечето от децата бяха нелегални, с родители от Хаити и Никарагуа, които нямаха дори зелени карти.

Ани усети, че Лоръл малко изостава и забавя крачка, сякаш стъпваше по лед и трябваше внимателно да подбира пътя си. „Сигурно мрази училището“ — помисли си Ани и отново беше на път да се разплаче.

— Коледната пиеса на класа ни ще бъде в петък вечер — каза Лоръл, когато стигнаха бетонните стъпала, водещи към няколко покрити с рисунки и надписи врати. — Аз отговарям за декора. Ще бъде наистина хубаво.

— Нямам търпение да го видя.

Лоръл беше толкова артистична. Ани си спомняше прекрасните картички, които рисуваше за Диъри в болницата — учудващо живи кучета, маймунки, катерички. Имаше усет и към цветовете, като онзи ден, когато спаси стария вълнен шал, който Ривка искаше да изхвърли, защото забеляза колко много ще подхожда на тапицерията на овехтелия им диван.

— Мислиш ли, че Доли също ще дойде?

— Мога да я попитам. Обзалагам се, че ще й бъде приятно. — С престорена оживеност Ани добави: — Виж, Лори, що се отнася за Коледа… Защо не поканим Доли у нас? Ще вземем клончета зеленика и ще окачим имел. И ще изпеем всичките коледни песни.

— Семейство Груберман ще ни чуят. — Ани забеляза, че в ъгълчетата на устата й се прокрадва лека усмивка.

— Нека — заяви Ани с приповдигнато настроение. — Нека всички в Бруклин ни чуят!

 

 

— Не, скъпа, виждаш ли как си го изкривила? Дай да ти покажа.

Ривка придърпа един стол и седна до Лоръл, която се бе навела над стария „Сингер“ в ъгъла на претъпканата дневна. В скута на момичето бяха прострени парчетата плат, които Ривка й беше дала да се упражнява да шие. Тя показа на Лоръл как да премери шева и да го отбележи с карфици, а после как да го закрепи здраво под иглата, докато натиска педала, за да задвижи машината.

Лоръл кимна и опита отново. Пръстите й бяха побелели от усилието да натиска плата, докато тропосваше, така че да не се получат гънки.

„Горкото момиче — помисли си Ривка, забелязвайки източените й ръце, които стърчаха от прекалено голямата тениска, тънки и прави като карфиците, придържащи парчетата плат, които шиеше. — Толкова много се старае. Истинска малка женичка!“

Беше като Сара на нейната възраст, въртеше се около Ривка в кухнята, късаше парчета тесто да го точи, нетърпелива да счупи яйцата, да натопи в брашно пилешките крилца, дори да обели картофи за кугел. А въпросите й бяха направо нескончаеми!

„Ривка, защо изхвърляш това яйце?“

„Скъпа, ако има кръв по белтъка, значи не е кашер.“

И вчера:

„Ривка, защо твоите матзох стават толкова бухнали, а моите приличат на топки за голф?“

„Има малка тайна. Вместо вода, в тестото слагам сода. Освен това всяка матзох трябва да оформяш нежно, все едно вдигаш новородено бебе.“

Сега Лоръл беше решена да се научи да шие и Ривка не се съмняваше, че ще успее. Имаше хъс. Не толкова, колкото по-голямата си сестра, не като войник, който отива на война. Да, Лоръл беше тиха, но беше и умна. Виж как успя да приласкае мълчаливия Шмуели и да го извади от черупката му, просто като го помоли да я научи на иврит. Лоръл беше забелязала онова, което никой не беше видял — че деветгодишният Шмуели, по средата между деспотичния Шаим и шумния Яков, също имаше нужда да бъде изслушан и да му бъде обърнато внимание.

Лоръл вдигна поправения си шев, за да го види Ривка.

— Така по-добре ли е?

Ривка кимна.

— Идеално. Утре ще те науча как да режеш по кройка. — Тя се обърна да вдигне Шейни, която пълзеше в краката й. — Какво имаш в устата? — попита тя и извади макарата, която бебето смучеше, после извика: — Яков! Колко пъти да ти казвам да не оставяш игрите си разпилени?

Лоръл вече беше протегнала ръце да поеме Шейни, която започна да шава.

— Искаш ли да я сложа да поспи?

— Истинска кукла си. Май ми четеш мислите, а? — каза Ривка като си мислеше за шолента^[2], който трябваше да приготви за следващия ден и за купищата латке^[3], и с благодарност й подаде бебето.

Докато наблюдаваше как Лоръл отнася Шейни, която щастливо се сгуши в прегръдката й, у Ривка се надигна прилив на нежност към момичето. Кой би си помислил, че само за няколко кратки седмици това малко девойче ще стане почти част от семейството?

Малко по-късно, докато Ривка режеше лук в кухнята, Лоръл влезе с нещо под мишницата — изглеждаше като скицник.

— Шолент — обясни Ривка на Лоръл, която надничаше през рамото й — трябва да се пече на много слаба фурна цяла нощ, за да може на Шабат, когато не готвим, да бъде готов, топъл и вкусен.

— Ще ми покажеш ли как се прави? Може би ще успея да изненадам Ани. — Снишавайки глас, тя добави поверително: — Не ми се ще да го казвам, но Ани е ужасна готвачка. Загаря всичко. Ако не готвя аз, ще умрем от глад.

Ривка се засмя, когато видя проблясването в очите на Лоръл. Това синеоко русокосо дете не преставаше да я изненадва.

Лоръл отвори скицника си и седна на кухненската маса.

— Ривка, ти си толкова добра — започна срамежливо тя, като извади от спираловидната тел на скицника един молив. — Аз… искам да направя нещо за тебе. Ъъ, мога ли да те нарисувам? Нещо като портрет?

Ривка разпери ръце.

— Да ме рисуваш? Кога сядам достатъчно дълго дори за снимка, бих искала да попитам?

— О, не е нужно да стоиш на едно място. Просто се преструвай, че мене ме няма тук.

Ривка чуваше момчетата, които се караха в съседната стая, а Шава им крещи отгоре да престанат, защото имала да учи. Въздъхна и си помисли, че откакто беше осемнадесетгодишна булка, застанала в колосаната си бяла рокля пред фотографа, никой не беше гледал на нея другояче освен като на чифт ръце, топъл скут, рамо, на което да си поплаче. А това момиченце искаше да я рисува!

Около час по-късно, когато лукът й доматите вече къкреха, Ривка изми ръцете си и ги избърса в престилката. На масата Лоръл все още беше наведена над скицника си, моливът й се движеше бързо — беше толкова погълната от рисуването, че не забеляза как Ривка се промъкна зад нея.

Ривка видя рисунката, закри с ръка устата си и тихо възкликна:

— Ами, че туй съм аз!

На парчето хартия Лоръл я беше уловила съвсем точно. Не като Мона Лиза, боже опази… но още по-добре. Беше предала изражението й, изтормозено и зачервено, с малките къдрици, които се показваха изпод шала й, дори и петното от брашно на бузата й, и виж как жената на рисунката сякаш наистина се движеше.

Развълнувана и изпълнена със страхопочитание, Ривка разсеяно избърса брашното от страната си. После се наведе и целуна блестящата глава на Лоръл.

— Значи ли това, че ти е харесала? — Огромните очи на Лоръл се вгледаха в лицето й.

— Да, харесва ми.

— Някой ден ще стана художничка — каза тя. — Ще продавам картините си и ще печеля достатъчно пари, за да не се налага Ани да работи.

— Истински Пикасо — усмихна се Ривка.

— Мислиш ли, че ще успея?

— Скъпа, можеш да постигнеш всичко, което си наумиш.

— Голяма късметлийка съм — цитира Лоръл един от любимите изрази на Ривка.

— Само внимавай да не станеш клюкарка като мене. — Ривка се разсмя като си спомни тревогите си как ли ще се справят Ани и Лоръл, толкова млади момичета, без баща и майка. Сега обаче виждаше, че ще успеят. Двете, щяха да се оправят чудесно.

 

 

Ани провери листа с поръчката, закачен върху стоките.

2 дузини пралинови костенурки

1 дузина черен шоколад с лешници и ром

1 дузина бял шоколад еспресо

4 дузини трюфели с шампанско

1,4 кг горчив шоколад с бадемова глазура

1 Coquille St. Jacques

Всичко това беше подредено в пластмасови форми и после поставено в голямата златистокафява кутия на „Жиро“ на щанда пред нея. Всичко с изключение на Coquelle St. Jacques — те бяха опаковани отделно, в по-малка кутия.

Тя я извади от долния рафт. Никога досега не беше виждала Coquelle St. Jacques — специалитета на „Жиро“ — като се изключеше снимката в каталога, и затова сега изгаряше от любопитство. Внимателно повдигна капака. Чудесен вкусен аромат — смесица от шоколад, ванилия, кафе, ядки — се понесе от кутията. Нежно махна вътрешната покривка от гофрирана хартия.

Беше изключително.

— О! — тихо възкликна тя.

Раковина от млечен шоколад, излята във формата на гигантска мида и запълнена с по-малки раковини. Горчиво-сладки мидички. Спираловидни охлюви. Шоколадови миниатюрни охлювчета. Изпъстрени с петна раковини. Морски кончета от млечен шоколад. И — нещо от пещерата на Али Баба — перлена огърлица, нанизана от мъниста бял шоколад.

Само ако можеше Лоръл да види всичко това! Ани се надяваше, че човекът, на когото щеше да ги занесе, който и да беше той, щеше да ги оцени така както сестра й.

Тя погледна към фактурата — Джо Доуърти. Адресът беше на ресторант — „При Джо“, улица „Мортън“.

С този неин късмет. Да ходи чак до Вилидж. А навън валеше силен сняг. Е, поне щеше да е в топло такси. И може би, тъй като беше почти четири часът, Доли щеше да я освободи да се прибере вкъщи щом достави пратката.

Тя отиде в тесния склад под стълбите, за да вземе палтото си, и тъкмо го обличаше, когато чу Доли да вика:

— Господи, така ще умреш от студ!

Доли се втурна и смъкна палтото й преди да е успяла да го закопчее.

— Мила, не можеш да се разхождаш в подобно време с палто, тънко като носна кърпичка — смъмри я Доли. — След като не ми позволяваш да ти купя ново, поне ми позволи да ти дам назаем моето. Никъде няма да излизам, освен ако спешно не се наложи.

Ани проследи погледа й, видя тротоара и улицата зад него, които изглеждаха като сплескана торта след рожден ден на четиригодишни: цялата белота и красота бяха стъпкани и смазани.

Доли взе своето палто, закачено небрежно на гвоздей на стената — луксозно самурено палто дълго до глезените, което сигурно струваше цяло състояние. Сърцето на Ани се сви. Щеше да се чувства като глупачка в него, като просякиня, маскирала се като дукеса.

— Не, благодаря… По-добре не. Ще го изцапам.

— Глупости. — Доли й подаде палтото. — Ако се тревожех за всяко петънце, което сложа на дрехите си, би трябвало да се разхождам чисто гола. Много повече съм загрижена да си здрава. Хайде, сега го облечи.

Ани знаеше, че леля й проявява добрина, но това сякаш я задушаваше. Искаше й се Доли да престане да й подарява свои вещи, като онзи шал миналата седмица — да, наистина, тя имаше нужда от него, но защо трябваше да е от кашмир? Същата работа щеше да свърши и шал от обикновена вълна.

Но какво щеше да й стане, ако го вземе на заем? „Няма да умра, а и Доли ще бъде доволна.“

Въпреки това Ани се обърна и се престори, че изведнъж е много заета с листа с поръчката, закачен върху пазарската чанта с шоколадовите бонбони.

— Може би не е зле да го погледнеш, преди да тръгна — каза тя. — Приех поръчката по телефона, но от другата страна имаше толкова силен шум, че не съм сигурна дали съм записала всичко. Всичко наред ли е според тебе?

Доли се разсмя.

— Шумът приличаше ли на този от автомивка? Идвал е от кухнята му. Не вярвам Джо Доуърти да е излязъл от там, откакто взе това запуснато старо място.

— Ти май доста добре го познаваш — отбеляза Ани, доволна да отвлече вниманието на леля си от темата за палтото.

— Най-вече покрай баща му, Маркъс Доуърти. Той и Дейл имаха общ бизнес — Дейл купи част от една сграда с адвокатски кантори. Тесногръд, твърдоглав човек — много тежко преживя факта, че собственият му син прекъсна следването на право, за да отвори този ресторант. Добро момче, наистина успя. — Очите на Доли заблестяха. — Хей! Обзалагам се, че вие двамата ще си допаднете. Джо не е много по-голям от тебе, може би с три-четири години. — Тя намигна на Ани. — И не изглежда никак зле.

Ани повдигна вежди. М-да, точно от това се нуждаеше в момента — от принц Чаровник с бяла готварска шапка. Между магазина, грижите за Лоръл и притесненията около Вал едва ли й оставаше и по половин свободен час на седмица.

Гадже? Не можеше да си го позволи по никакъв начин.

— Е, май трябва да тръгвам — каза тя, като се надяваше да се измъкне преди Доли за втори път да започне да настоява за коженото палто. — Аз…

Лъхна ги студен въздух — един мъж, облечен като Дядо Коледа, влезе клатушкайки се в магазина. Фалшивата му брада беше увиснала като на стар козел, ботушите му бяха целите в сняг.

— Хо! Хо! Хо! Ч’стнтаапрклетаколеда!

Той се спъна и падна върху щанда. Миризмата на вкиснато, която се носеше от него, накара Ани да се отдръпне рязко, тъй като и напомни за майка й. Но той насочи вниманието си към Глория, която беше заета да връзва вълнени карирани панделки на новопристигналите пратки от шоколадови шотландчета.

— К’во стаа? Не обичаш ли Коледа? — Зачервените очи на Дядо Коледа се втренчиха злобно в нея.

Глория пусна макарата с панделки и толкова силно плесна с длани по мраморния плот, че главата на пияния подскочи като на марионетка.

— Окей, Дядо. Какво искаш първо — да бъда лоша или добра? Щото по-добра от това няма да стана, а ако до две секунди не си се омел от тук, ще стана наистина лоша.

Лицето му се сгърчи и той я погледна укорително.

— Пр’сто исках да к’жа на сички в’села Коледа.

— Ако още малко се развеселиш, човече, ще те тикнат в затвора.

Той се изправи, опита се да изобрази възмутена стойка, но се олюля и се наклони напред като сочеше с пръст към тавана.

— Дай ми с’мо една пр’клета минута!

После се приближи Доли в червеното си болеро и черни обувки на висок ток и Ани си я представи как сграбчва Дядо Коледа за яката и го изхвърля на снега.

Но Доли го прегърна през раменете и бавно каза:

— Хей, Бил. Помниш ли ме? Аз съм Доли. Доли Дрейк. Слушай, кажи на шефа си в „Мейсис“, че според мен вършиш страхотна работа. Сигурно е тежко цял ден да слушаш куп дечица да вият за Джи Ай Джо и Барби.

Ани се слиса. Защо леля й се държеше така мило със стария пияница?

— Едно мръсниче ме ухапа! Попитах го кво иска от стария Дядо Коледа, а то ме захапа. — Бил дръпна червения си ръкав, за да покаже кръг от лилави отпечатъци от зъби на подутата си ръка. — Не сти’а дето тря’а да нося тоя лайнян костюм. — Кървясалите му очи се напълниха със сълзи.

— Искаш ли да ти извикам такси? — попита заговорнически Доли.

Дядо Коледа поклати глава, изкуствената му брада се закачи на едно копче и увисна, разкривайки набола сива четина. По бузата му се стече една сълза.

— Искам само едно питие. Вън е ’тудено. Пр’клетият сняг е навсякъде… в ботушите ми, в очите ми.

Доли се замисли за миг, после го потупа по рамото и каза:

— Изчакай ме тук, Бил. Имам точно това, от което се нуждаеш.

Тя изчезна в задната стая и след малко се появи с опакована като подарък бутилка вишновка, която един клиент й беше донесъл предишния ден.

— Весела Коледа, Бил. — Тя му я подаде. — А следващия път, когато някой елф те ухапе, му отвърни със същото. — И му намигна.

Той погледна Доли продължително и напълно трезво, с благодарност, а после с олюляване се отправи към вратата и със звъна на камбанката изчезна в снежната вихрушка. Ани се обърна към Доли.

— Наистина ли го познаваш?

Доли сви рамене.

— Виждала съм го да се шляе из квартала, когато не работи, а е така почти постоянно. Добър човек. Просто пие повече, отколкото трябва.

— Защо тогава му даде тази бутилка?

Доли й се усмихна тъжно.

— Както каза той, навън е студено. — Очите й заблестяха и за миг Ани си помисли, че ще се разплаче. После леля й вдигна фината си ръка, мека като пухче, и докосна бузата на Ани. — Има всякакви грехове на този свят, мила… но да ти се иска да ти е топло не е един от тях. Ако Бил някога се откаже, ще бъде когато той реши, а не когато аз му кажа.

Ани се засрами и внезапно се изпълни с уважение към леля си. Защо Диъри толкова много я мразеше? Какво толкова ужасно беше направила Доли?

Отиде и взе самуреното палто на Доли, което леля й беше метнала на един стол.

Доли запляска с ръце от удоволствие, пръстените, които покриваха ръцете й, забляскаха.

— Хей, виж се… направо като кинозве… — Тя се усети и довърши колебливо: — Като модел.

„Дали е права? — почуди се Ани. — Приличам ли на Диъри?“

Но преди да се замисли за това колко много й липсва майка й, Доли вече я прегръщаше и й казваше оживено:

— Хайде, хуквай. И предай на Джо поздрави от мене.

 

 

Ани не погледна надолу, докато слизаше от таксито, а когато го направи, вече беше твърде късно. Кракът й се плъзна по заледения бордюр и тя падна. Приземи се по задник със силно тупване, което я раздруса; чантата с бонбоните изхвърча от ръцете й.

Докато се изправяше и вдигаше златистата чанта, тя се молеше бонбоните да не са пострадали. Господи, чувстваше се като глупачка и без да се налага да дава куп обяснения и извинения.

Заведението на Джо се оказа в стара тухлена къща във федерален стил, типична за Вилидж, тясна като комин, с няколко стъпала, които водеха към тапицирана врата с овално стъкло. Под покритото със сняг прозорче Ани видя знак, който сочеше към друго стълбище, което слизаше надолу към мазето.

Мина през порта от ковано желязо, после през някаква врата, влезе в тесен коридор и веднага усети мириса на прясно изпечен хляб. В дъното се виждаше кухнята, тенджери от неръждаема стомана и мед висяха над тежките черни кухненски печки. Чу гласове, тракане на съдове, съскане на пара.

А после трясък от глинен съд, разбиващ се в пода.

— Дяволите да те вземат! — изрева един глас. — Тъп задник такъв! С две леви ръце!

Ани подскочи.

Гласът, идващ от кухнята, отекна и се насочи сякаш право към нея. Ани се сви, спомняйки си за Оз, който крещи на Дороти: „Коя си ти да разпитваш големия и страшен Оз!“

Появи се някаква фигура, висока сянка, която затанцува върху отворената врата към кухнята, следвана от собственика си — слаб мъж на около двадесет години. Височината му накара Ани да се почувства нисичка със своите метър и осемдесет. Беше със сини дънки, мръсна престилка и избеляла блуза с навити ръкави. Въздългата му коса беше прибрана зад потното чело, а очите му гледаха мрачно иззад запотените очила. Все пак не беше големият и страшен Оз.

Ани се поотпусна, въпреки че той не се усмихваше. Лицето му беше зачервено, върху изпъкналите му високи скули сякаш с креда беше нарисувано по едно червено петно.

— Какво искате? — изръмжа той.

— Аз… — За миг всичко се изпари от главата й и преди да успее да продължи, той избухна:

— Вижте, страшно съм зает. След няколко часа пристига група от двадесет и четири души, една от фурните току-що ме изпръска с мазнина, двама от сервитьорите ми са болни, а подът изглежда все едно е избухнала бомба, така че, за бога, казвайте по-бързо какво искате.

Нещо прещрака в Ани.

— Не искам нищо — каза тя с най-надменния си глас и бутна чантата в ръцете му. — Ако вие сте Джо Доуърти, просто се подпишете на тази глупава фактура и веднага ще се махна от тук.

Той се вгледа в нея, влагата по очилата му започна да се изпарява и откри нежни, големи кафяви очи, обградени с такива гъсти мигли, че всяко момиче би му завидяло. Червенината се отдръпна от бузите му. Той изглеждаше огорчен.

— О, Господи. Съжалявам. Виж, може ли да започнем отначало? — Той прекара дългите си пръсти през кестенявата си коса и се усмихна смутено. — Аз съм Джо Доуърти и имах такъв ужасен ден, че няма да ми повярваш. Май излязох извън релси.

Ани си помисли за бедното момиче, без съмнение някоя миячка на чинии, която се опитваше да живее с петдесетте цента на час и на която преди малко той беше крещял. Дори господин Димитриу в „Партенон“ не би я нарекъл задник. И ако той… щеше да му отвърне със същото. Не вярваше на сегашното му добродушно държане.

— Добре. — С решителен жест тя му подаде фактурата. — Подпиши тук. — После се сети, че бонбоните може би са пострадали, преглътна и каза: — Чакай. По-добре провери дали всичко е наред. Аз… се подхлъзнах и паднах на идване и някои може и да са се начупили.

Чакаше го отново да избухне, но след един напрегнат миг той я изненада, разсмя се. Спокоен, тих смях, който я накара да се усмихне.

— Май че и за тебе този ден не е бил от най-хубавите — кротко отбеляза той. — Съжалявам за падането… и престани да ме гледаш така, сякаш ще те нарежа и ще те сервирам за вечеря. Наистина съжалявам, че се развиках. Може и да не ми повярваш, но аз всъщност съм благ човек. Доста съм търпелив, но когато избухна, наистина става напечено.

— Страхотно. Но какво ще кажеш за бедното момиче, на което крещеше?

Доуърти я погледна учудено, после се ухили и след миг вече се превиваше от смях. С тресящи се рамене той се облегна на стената и свали очилата си, за да избърше сълзите от очите си.

— Аз изпуснах чиниите. Псувах себе си. — Той поклати глава, все още смеейки се. — Извини ме за нецензурния ми език, но не знаех, че си тук.

Ани се почувства пълна глупачка. Не знаеше какво да каже. После и тя се разсмя.

— Защо не отидем в канцеларията ми и да видим щетите — предложи Джо и я поведе по слабоосветения коридор към друга врата, от която се влизаше в малка неугледна стаичка. — Погледни от друг ъгъл: едва ли би могла да забъркаш по-голяма каша от тази, която направих аз.

Той остави чантата върху бюрото, отрупано с хартии, и покани Ани да седне на стола, заклещен между шкафа и празния аквариум, в който имаше стъклени пепелници.

— Между другото, аз съм Джо Доуърти — каза той.

— Всъщност май вече го казах?

— Зная.

— А ти си… — Той я погледна въпросително.

— Ани — изтърси тя, без да се замисля, въпреки че в „Жиро“ използваше само средното си име, Мей. Защо сега го беше пропуснала?

— Сигурно отскоро работиш за Доли — отбеляза той.

— Започнах миналата седмица.

— Странно, бих те оприличил по-скоро на студентка. „Васар“ или „Сара Лорънс“.

Ани сви рамене.

— Ами, щеше да сгрешиш — отговори равнодушно тя. Колежът, за който преди мечтаеше, сега й изглеждаше на светлинни години.

— Ей, ама и аз какви ги приказвам. Зарязах ученето по право, за да отворя това заведение. А най-невероятното е — той се ухили, — че независимо от кавгите, аз го обичам. Моят старец си мисли, че това е временна лудост. Дори пази място за моето име върху табелата на вратата на старата му кантора. „Пот, Ван Гелдер, Доуърти и Блудният Син.“

— Баща ти адвокат ли е? — От разказа на Доли беше решила, че бащата на Джо е някаква голяма клечка в бизнеса с недвижими имоти.

— Беше. Сега е съдия. Почитаемият Маркъс Доуърти. — Той свали очилата си и започна да ги бърше с престилката си. — Ами, това е. Целият ми живот се състои от две половини. Както виждаш, не си единствената, която бяга.

Ани се смръзна. От къде знаеше? Дали Доли не му беше казала? Насили се да се усмихне.

— Кой е казал, че бягам? — Лицето й сякаш щеше да се пропука от напрежение.

Джо сви рамене и качи крака си на въртящия се стол пред бюрото си.

— По един или друг начин, не бягаме ли всички ние от някого или от нещо? Искам да кажа, не е ли това целта на този град? — Без очилата му тя видя, че очите му всъщност не са кафяви: бяха някаква смесица от зелено и кафяво, променливо лешникови.

За малко беше пропуснал да стане красавец — не обикновен красавец, а истински, зашеметяващ красавец, като филмова звезда. Само дето нито една от чертите му не изглеждаше точно на място. Едната му скула се издигаше малко по-високо от другата, носът му беше извит леко наляво (дали не беше чупен?). Усмивката му също беше незабележимо крива, като че ли не можеше да реши дали да се усмихне, или не. Не, не като филмова звезда, помисли си тя, по-скоро като рок идол. Мик Джагър, Джордж Харисън или Питър Нунън. Някои от тях бяха направо грозни, но притежаваха и някаква… енергия. Стремителна, рязка, почти груба енергия, която побъркваше девойките.

Ани се усети, че се е втренчила в него, и бързо отмести поглед.

— Да. Сигурно е така. — Усети облекчение, той нямаше лично предвид нея. — Идването тук прилича на присъединяване към цирк, нали?

Джо се разсмя.

— Да, нещо като да вървиш по въже. Една погрешна стъпка и с тебе е свършено. — Той взе фактурата от ръката й и се подписа със замах. — Зарежи бонбоните. Дори някои от тях да са смачкани, времето е твърде гадно, за да се връщаш за нови.

— Ще се чувствам по-добре, ако поне провериш — настоя тя, защото не искаше да се чувства благодарна в случай, че не е станала беля. — Бих могла да кажа на Доли да не ти ги пише в сметката.

Джо сви рамене и взе чантата.

— Щом настояваш…

С първата кутия всичко беше наред, само няколко бонбона с бадемова глазура се бяха смачкали. Но когато Джо отвори кутията с Coquuelle St. Jacques, Ани едва не се разплака. Всичките красиви крехки раковини бяха сплескани, огърлицата с перли от бял шоколад беше скъсана и разпиляна.

Джо погледа останките известно време, после вдигна рамене.

— In arena aedificas. На латински означава: „Ако построиш къщата си върху пясък, бъди готов да се срути“. Както и да е, няма да отидат на боклука. Персоналът ми ще изяде всичко, което не пълзи.

Като видя колко много се старае да компенсира предишното си държане, Ани започна да се усмихва.

— Отскоро си в Ню Йорк, нали? — попита той. Беше по-скоро констатация, отколкото въпрос.

— Защо… личи ли си?

— Усмивката ти определено е от оттатък Мисисипи. — Значи беше забелязал.

— Как се усмихват нюйоркчани?

— Не се усмихват.

Тя се изхили.

— Става ли изобщо някога по-лесно?

— Не. Само че постепенно се свиква. Ще видиш сама.

Ани се изправи.

— По-добре да тръгвам. Трябва да се прибирам вкъщи. — На вратата тя се спря и се обърна. — Ами… благодаря.

Беше вече в коридора, когато чу да вика:

— Чакай!

Какво имаше пък сега?

Джо се втурна покрай нея, а после по стълбите вляво, които вероятно водеха към ресторанта, и след минутка се появи с голяма пластмасова кутия. Връчи я на Ани така, все едно съдържаше скъпоценна корона.

— За да се извиня, че се държах като идиот — каза той. — Весела Коледа.

Ани чу слаб стържещ звук и надникна вътре. Голям рак, с вързани с гумени ленти щипки, мърдаше немощно сред малко вода и водорасли. Беше толкова изненадана, че едва не изпусна кутията.

Погледна Джо, красивото му, неправилно лице и зеленикавокафявите му очи, които бяха изпълнени с добри намерения. Не, не беше шега.

Но какво, за бога, щеше да прави с… този рак? Нямаше дори и тенджера, в която да го сготви. Сети се за някои от нещата, от които имаше належаща нужда и които искаше… но това… ами, беше толкова далече в списъка, че беше направо смешно.

— Ъъ, благодаря — успя най-накрая да каже тя, леко изчервена. — Сигурна съм, че… ще бъде… страшно вкусно.

— С малко масло и лимон.

— Ами… благодаря.

— Няма защо. И, виж, отбий се някой път.

Докато се мъкнеше под падащия сняг към метрото на Уест Форт и се чудеше как да обясни на Лоръл, която изпитваше болка, ако някой случайно настъпи мравка, че ще трябва да сварят това създание живо, забеляза някакъв мъж да продава коледни елхи от един камион. Сърцето й се сви.

Ех, ако можеше да си позволи да купи. Иронията в цялата ситуация беше, че ако си го беше купила в магазина, този рак щеше да струва много. Поне колкото една хубава елха.

После я осени идея.

Приближи се към камиона. Мъжът беше едър, брадат, облечен в червена карирана риза на дървар и прикрепваше една кръстачка към стъблото на гъсто борче. Размаха чука за поздрав.

— Какво мога да направя за вас, госпожице?

„Хайде, карай направо“ — каза си тя.

— Ами… чудех се дали… ще искате да замените една от елхите за… за…

— Кво имаш тук? — Той пусна чука.

Ани отвори кутията и му показа.

Мъжът я погледна така, сякаш му беше предложила парче зелено сирене от луната. Но след като побутна рака и видя, че е жив, а тя се съгласи да вземе най-неугледното му дръвче, за което той едва ли щеше да получи добра цена, сделката стана.

На Уест Форт тя слезе внимателно по покритите с киша стъпала към метрото и докато непохватно влачеше след себе си елхичката, си помисли колко радостна ще е Лоръл и как ще украсят елхата с хартиени ленти, пуканки и звезди от станиол.

Може би все пак Коледата щеше да бъде хубава.