Айлин Гоудж
Сестра ми (36)

Тридесет и пета глава

Лилии… Огромен букет от лилии, месести и бели като свещи, изплува пред погледа й. В светлината, проникваща през спуснатите щори, те сякаш светеха със собствена светлина. Сладки… миришеха прекалено сладникаво… някак изкуствено, като захаросани рози върху сватбена торта. Само че лилиите се използва за погребения…

Доли се опита да разтвори по-широко очи, но върху клепачите й сякаш имаше торби с пясък. Можеше да гледа само през тънки процепи. Всъщност чувстваше цялото си тяло като след цял ден, прекаран на плажа — горещо и смъдящо; пясъкът се беше наврял във всяка гънка на тялото й и дращеше.

— Не съм… — Тя понечи да каже, че още не е умряла, не още, и на тези лилии не им е тук мястото, но от гърлото й излезе само грак.

С едното си присвито око видя нечия сянка да се разгъва от един тъмен ъгъл. Сетне нечии ръце я обвиха, устни се притиснаха към бузата й, към челото. Тя затвори очи — усилието да ги държи отворени беше прекалено голямо, пък и освен това не й трябваха очи, за да разбере, че сянката бе Анри. Усещаше неговата топлина, масивността му, грубата му буза, мустаците му… гъделичкаха я. Дрехите му смърдяха — сигурно беше спал с тях, воняха й на прекалено много цигари — но, Господи, това беше най-хубавата миризма, която беше вдъхвала някога.

Може пък наистина да беше умряла и това да беше раят?

— Анри — изграчи тя.

— Доли… о, кукличката ми. — Неговият глас също звучеше дрезгаво. Доли се опита да си вдигне ръцете — едната, изглежда, беше свързана със система, — за да го прегърне, но от усилието болка прониза гръдния й кош. Можеше да си позволи само най-малките движения, но дори и от тях тъпа пулсираща болка се качваше нагоре по китките и се разливаше по цялото й тяло.

— Не… — Тя усети Анри леко да притиска раменете й към дюшека. — Не бива да мърдаш. Трябва да лежиш абсолютно неподвижно.

— Къде… — Тя вдигна клепачи и го фокусира. Гледаше право в чифт изсветлели, почервенели от умора очи, които блестяха от сълзи.

— „Ленъкс Хил“. Казват, че е добра болница. Не трябва да се вълнуваш.

— Откога съм тук?

— От вчера вечерта.

— А колко е часът сега?

Той хвърли поглед към часовника си.

— Четири и половина. Слънцето почти залезе.

— Искаш да кажеш, че през цялото това време съм била изключена като лампа?

— Не си ли спомняш, че снощи племенницата ти беше тук?

— Ани ли?

— Да. Също и Лоръл… тя се обади два пъти през нощта и тази сутрин дойде да те види. Ти отвори очи, но не знаехме дали я виждаш. Толкова се страхувах… ужасно… но докторите ме успокоиха. Казаха, че ще те ремонтират.

— Като видях тези цветя, помислих, че съм умряла. — Доли се усмихна с усилие. — Обаче умрелите надали ги боли толкова.

— Имаш голям късмет. Четири счупени ребра и сериозно мозъчно сътресение… много лошо, но ти си силна. Ще се оправиш.

— Да де, нали каза, че ще ме ремонтират.

Анри се засмя.

— Това е добре. Щом можеш да се шегуваш, това е най-добрият знак.

— О, стига! Оох! — Краката я заболяха ужасно, сякаш ги режеха.

Тя се хвана здраво за ръката на Анри, а светът се завъртя на спирала около нея. Цветята на нощното шкафче се разлюляха като от силен вятър.

— Лилии — каза тя с мъка и си даде сметка, че това сигурно се дължи на болкоуспокояващите, с които са я натъпкали. Сякаш главата й бе отвинтена от тялото. — Те нямат цвят. Не понасям лилии…

— Знам, кукличке. Фелдър не те познава като мен. Когато се оженим, ще имаш рози, жълти и яркочервени… и ще носиш червено… — гласът му пресекна, очите му плувнаха в сълзи, — червена рокля, като онази, която носеше, когато дойде в магазина ми за пръв път.

За какво говореше той? Дали от лекарствата не беше толкова замаяна, че вече не чуваше свястно? Нима това наистина беше предложение за женитба?

— Анри, ти…

— Не, моля те, остави ме да довърша. Знам, че чаках прекалено дълго да кажа това… и ти може би вече нямаш желание да го чуеш, но — да, искам да станеш моя жена. Аз напуснах „Жиро“… което означава, че и ти ще трябва да напуснеш. Мислиш ли, че ще можем да започнем още веднъж отначало?

Лицето му беше мрачно, линиите около очите и устата му — по-забележими от едно време. Той изглеждаше уморен… и доста уплашен. Като че ли не успяваше да повярва в стойността на този велик дар, който й предлагаше.

Доли се бореше срещу прилива на мъгла, който се опитваше да я глътне… опитваше се да каже на Анри това, което искаше да му каже вече шеста година. Толкова много неща. Искаше й се да му каже, че никой друг — а тя беше опитала — не може да се мери с него. И това, че няма никакво значение, че ще трябва да започнат всичко отначало, от нула; всяка минута щеше да е удоволствие за нея. И да, тя ги искаше… в дома си, в леглото си — четката му за зъби да е сложена до нейната в шкафчето за лекарства в банята й, халатът му да виси на вратата на банята, дори искаше горчивата миризма на неговите цигари „Голоаз“.

Сърцето й биеше като полудяло и с всеки удар донасяше нова физическа болка, но това вече нямаше значение. Важно бе единствено да го каже правилно, да произнесе думите…

Вместо това успя да каже само:

— Да… пробваме.

 

 

След три дни Доли вече можеше да сяда. Тъкмо пиеше чай и се чудеше дали ужасното нетърпение да се измъкне от това потискащо място не е признак, че се е оправила, когато влезе Ани.

— Здрасти! — поздрави я племенницата й, сложи няколко лъскави списания на масичката до леглото на Доли и се наведе да целуне леля си по челото. Беше облечена в кремави габардинени панталони и тюркоазен пуловер.

— Помислих си, че ще искаш да почетеш нещо, освен таблоидите, които видях да предлага някаква захаросана стриптийзьорка на съседната врата. Все пак са подобри от „Мама, изнасилена от извънземни, роди двуглаво бебе“.

— Нали знаеш поговорката — две глави са повече от една — пошегува се Доли.

— Май си по-добре, а? — усмихна се Ани.

— Ами оправям се — каза Доли. Ани беше идвала да я види всеки ден, понякога дори по два пъти дневно, и винаги носеше нещо дребно, за да я разведри — букет жълти хризантеми, кошничка с малини, дори любимото й червило. Ако имаше нещо хубаво освен Анри и цялото това мъчение, това беше възможността да прекарва тези скъпоценни часове с племенницата си.

И все пак нещо в съзнанието й се извиваше и се въртеше като човек, измъчван от кошмар. Тя знаеше какво е и изпитваше ужас от него. Но сега, с Анри до нея, можеше да се осмели да рискува — да произнесе думите и дори може би да сложи край на това вечно угризение, на вината, която я гнетеше. Да, моментът като че ли беше подходящ най-сетне да се изясни с Ани… да й каже истината за това, което беше застанало между нея и Ив. Чудото бе станало: тя имаше възможността да започне наново с Анри. Представяше си живота си като стара къща, която трябва да бъде изчистена от паяжините и мръсотията, за да има място за новите обитатели. Искаше — не, трябваше да започне новия си живот чиста като стъкло.

И все пак се колебаеше. Какво щеше да стане, когато Ани разбереше истината? Ами ако решеше да няма нищо общо с нея?

Сърцето й подскочи и Доли премина в по-безопасни води:

— Как се разбра с Фелдър?

Ани, която се беше срещнала същата сутрин със супермаркетния магнат, се оживи, направо цъфна:

— Казва, че все още иска да сключи сделка с мен… и че ако леля ми толкова ме цени, че да се хвърли пред таксито, само и само за да се опита да го убеди, аз трябва да съм наистина страхотна. — Тя се ухили. — Обаче знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Мисля си, че ти си страхотната. — Очите й внезапно станаха необичайно ярки. — Не знам дали трябва да ти благодаря, че едва не се уби заради мен, но може би ще помогне, ако ти кажа, че те обичам…

Доли почувства удар, сякаш таксито отново я блъсна. Наистина ли Ани беше казала тези думи? През всичките тези години никога не я беше чула да каже, че я обича. Очите й плувнаха в сълзи и тя бързо ги попи с края на чаршафа, за да не протече тушът от миглите й.

— Миличка, толкова се радвам да чуя това, но…

Сега беше моментът. Трябваше да го хване, преди да отмине. Да каже истината за скъпата, саможертвена леля Доли.

— Като заговорихме за любов, очаквах, че ще намеря Анри да лагерува тук както обикновено — прекъсна я Ани, която вече се чувстваше неудобно от толкова много признания и се страхуваше да не последва сълзлива сцена. Тя се изсмя весело и добави: — О, знам! Сигурно е отишъл да поръчва поканите за сватбата, нали?

— Не бързай толкова. Анри няма да получи развод поне още шест месеца, а може би и повече. — Доли се опита да се изправи малко, но болката отново я прониза.

Ани се спусна да й оправя възглавниците.

— Обаче — добави Доли, — след като съм чакала толкова дълго, какво са още някакви си шест месеца?

— Права си. Анри определено си заслужава чакането. — Очите на Ани се замъглиха и Доли се почуди дали тя не мисли за Емет. Беше й казала, че се е преместил в Калифорния. Отвори уста да й каже да отива при него, да не го оставя да й се изплъзне, но…

Но виж какво се беше случило последния път, когато беше решила да оправя живота на Ани — за малко ли я убият.

— Ани — започна тя, като хвана влажната ръка на племенницата си и меко я придърпа да седне на леглото. — Има нещо, което ми тежи на съвестта от много отдавна. Все се канех да ти кажа, и ако не го направя сега, докато лежа тук с всичките ми защитни релета изключени, не знам дали някога отново ще събера кураж.

— Става дума за Диъри, нали?

Доли кимна. Нещо стегна гърлото й.

— Майка ти беше добър човек — започна тя — и не искам да мислиш, че това, което се случи с нея, си е било по нейна вина, защото това не е истина. Аз бях причината за всички тези нещастия и за нея… и за вас със сестра ти. Бог ми е свидетел, че не търся прошка от тебе, след като дори самата аз не мога да си простя. Знаеш ли, аз направих нещо ужасно… нещо, което разби кариерата и сърцето на майка ти. Просто искам да знаеш, че…

— Не е нужно да ми казваш — прекъсна я Ани и стисна силно ръката й. Болката отново я заля. — Доста време се чудех какво може да се е случило между вас с Диъри, какво може да е било толкова ужасно, че да я накара да не ти говори толкова години. А сега… — тя спря, сякаш внимателно подбираше думите си — … сега знам, че каквото и да е било, то няма да промени моето отношение към теб. Аз не съм майка ми — продължи тя меко — и каквото и да е това, което е застанало между вас, не аз съм тази, която ще те съди. И каквато и да е причината, която те кара да мислиш, че носиш отговорност за станалото… е, тя също е имала право на избор. Аз я обичах. Тя беше моя майка. Но не беше идеална.

Доли усети как я обзема облекчение — като необятна океанска вълна. Все едно, че години наред беше търкала петно, което все не искаше да излезе, а сега изведнъж беше изчезнало завинаги.

— Аз също я обичах — каза тя. О, колко беше приятно да може да изрече тези думи, без да се чувства най-долна лицемерка!

— Знам — каза Ани. — Иначе щях ли да съм тук?