Айлин Гоудж
Сестра ми (33)

Тридесет и втора глава

Руди блъсна стъклената врата на фитнес клуба „Венеция“, където работеше Вал, и бързо огледа мърлявото помещение с плесенясали стени и лайняно зелена ожулена рецепция. Почуди се дали Вал е все още тук, или е приключил за днес и е изчезнал. Боже, какво сметище! До там ли я бе докарал готиният му брат, това ли бе най-добрата работа, която бе могъл да си намери — да преподава карате на педали в някакъв изпаднал клуб на Уошингтън Булевард?

Шест години бяха изтекли, откакто за последно беше видял брат си. „Някои неща не се променят никога“, помисли Руди. Дали Вал все още му имаше зъб? Дали щеше да го прати по дяволите дори след като Руди му каже защо е дошъл? Започна да му се гади, капки пот покриха челото му. Наистина беше малко запарено тук, но той знаеше, че потта му се дължи на друго, както и болките в стомаха. Стегна се срещу вълната от смайване, която заплашваше да го погълне, и се концентрира върху хлапака на рецепцията, който го питаше:

— С какво мога да ви помогна?

Руди гледаше пъпчивия акселерат, седнал зад металната масичка, на която бе отворен брой на списание „Ринг“.

— Търся един човек.

— Ти член ли си?

— Не.

— То си личи.

Безочливият хлапак го бъзикаше за ниския ръст и изскочилото шкембе, което скъпото му сако не успяваше да прикрие.

— Откъде си толкова сигурен, по дяволите?

— Ами… не съм те виждал преди. — Нахалникът примига и се облегна назад, явно стреснат от ядния отговор на Руди.

„По-полека, не проваляй работата преди още да си прекрачил прага.“ Руди пое дълбоко дъх и изстиска от себе си усмивка, която можеше да погълне цял автобус.

— Нали ти казах — търся Вал Карера. Чух, че работел тук. — Стараеше се да говори любезно.

— Тъй ли? О, разбира се, тук е. Мисля, че няма час в момента. Може да е в залата за вдигане на тежести.

Руди понечи да тръгне към вратата.

— А, не можеш да влезеш, ако не си член. — Младежът се надигна. Беше едър поне два метра. — Трябва да проверя дали ще мога да ти го намеря — каза той недоволно, като че ли го откъсваха от преките му задължения на безделник.

Заболя го сърцето. Планът му беше да се стовари изневиделица при Вал, преди той да усети какво му се готви. Подозираше, че ако бе отишъл да търси брат си вкъщи, онзи би му хлопнал вратата под носа. Затова реши да дойде тук, а сега този глупак с лице като пица щеше да му провали плановете…

Руди измъкна портфейла си от змийска кожа със златни ъгълчета — струваше почти колкото банкнотите в него, измъкна една двайсетачка и я плъзна към якия дангалак.

— Ето ти един хубав паричен знак, с който да си отбелязваш страницата, до която си стигнал.

Дангалакът развъртя кръст, за да завре банкнотата в джоба на тесните си джинси. Малките му очички изразяваха събуден интерес:

— Вал да не се е забъркал в нещо?

Явно хлапакът прекаляваше с гледането на истории за ченгета. Руди дори се усъмни дали трябваше да му дава банкнотата.

— Нищо подобно. Аз съм негов приятел. Чух, че може да е тук, и реших да намина и да кажа здрасти.

— Ами, аз нямам право да те пускам, ако нямаш карта… — очите му нервно зашариха към вратата с надпис ОФИС, — но мога да направя и изключение. Залата за тренировки е в дъното на коридора, няма начин да я пропуснеш.

Руди тръгна бавно по мрачния, смърдящ на мухъл коридор. Стените и таванът бяха целите в пукнатини и лепкава влага. Пъхна глава в първата врата отдясно — зала с добри размери, пълна с велосипеди, машини за гребане, наклонени плоскости и всевъзможни гладиатори. Вътре имаше около половин дузина мъже, повечето млади и мускулести, но Вал не беше сред тях. Дали не се бе измъкнал без оня юнак на входа да забележи…

— Момчета, някой да е виждал Карера? — извика той през звуците на въртенето на велосипедни педали и вдигане на тежести.

— Виж… в… сауната — изпъшка един хипопотам от пейката, докато тласкаше нещо, което приличаше на петстотин кила, и кимна към една врата зад редицата стационарни велосипеди.

Руди прекрачи вратата и се оказа в неголяма съблекалня с дъх на кисело, задръстена от сиви като боен кораб шкафове и дървени пейки.

Десетина души се обличаха и събличаха, някои бяха голи или с кърпи през кръста, други се бръснеха или си сушаха косата пред редицата умивалници с огледала. На стената отдясно Руди видя една метална врата като за хранилище на месо, на която пишеше: „Сауна“. Той понечи да влезе, сетне се сети, че е с дрехи. Щеше да изглежда доста странно да влезе в банята с всичките тези дрехи на гърба си, нали.

Докато си смъкваше панталона, се зачуди дали идеята му е чак толкова добра. Не че се притесняваше от голотата си, но до Вал щеше да се чувства като гол охлюв, който само чака да бъде размазан. Сърцето му се разтупка, сетне той си помисли, че надали ще са сами в сауната. Вал едва ли щеше да рискува да си покаже злобата пред други хора. Освен това, като се замислиш, какво толкова имаше да губи?

Руди грабна една влажна кърпа от скамейката до вратата и я зави около закръгления си кръст. Още не бе направил и крачка към сауната, а целият плувна в пот. Божичко, колко мразеше да е толкова… толкова изложен на показ.

Обаче всичко зависеше от Вал. Руди трябваше да види Лоръл и малкия и Вал беше неговият пропуск. Ако успееше да накара Вал да се откаже от глупавата си омраза и да му помогне да говори с Лоръл… само да поговори, за бога, това бе всичко, което искаше. Да я накара да разбере, че той, Руди, не бе имал за цел да й навреди. Тя не бе отговорила на нито едно от телефонните му обаждания, беше затваряла телефона веднага щом разбереше, че е той. Той чакаше и чакаше… с надеждата, че ще й мине. Но повече не можеше да отлага; ако и сега не успееше да стори нещо, скоро щеше да стане прекалено късно…

Някаква метална врата се затръшна с трясък. Руди хвърли поглед към големия стенен часовник и видя, че вече е почти три и половина следобед. Трябваше да побърза. След час трябваше да бъде при доктора.

Отвори вратата към сауната и почти ослепя от плътната пелена пара. Зърна края на скамейка, после призрачно стъпало, нечия ръка. Вал? Въздъхна дълбоко, за да усмири блъскащото си сърце, и парата задръсти белите му дробове. Закашля се с чувството, че ще се задуши. Топлината, досега едва поносима, като че ли се покачи още. Божичко, хората си даваха парите за това и го наричаха забавление. Руди за пръв път влизаше в сауна и искрено се надяваше повече да не му се налага да стъпи на подобно място.

— Ти ли си, О’Донел? — Дълбокият глас на Вал се разнесе странно изкривен. Руди се вкамени: нима вътре бяха само двамата с Вал? Господи! Очите му постепенно започваха да свикват. През мъглата различи самотна фигура върху долната скамейка. Мускулест белокос човек, съвсем гол, се бе излегнал на дървената скара.

Стомахът на Руди изкъркори и за миг го обзе непреодолимо желание да се изпари преди Вал да го познае.

В следващия момент в съзнанието му изплува образът на Лоръл — как стоеше на замръзналия тротоар, бременна, с огромен корем, как му махаше за довиждане. Той просто трябваше да я види… за последен път. Както и момченцето, което за малко, за много малко не стана негово.

Руди се приближи към брат си.

— Здрасти, Вал.

Брат му се загледа втренчено в него, по лъщящото му от пот лице се изписа растящо изумление. Студените му черни очи фиксираха Руди като поглед на змия.

— Ти… как можа… какво, по дяволите, искаш?

Руди преглътна гнева си и загледа брат си изучаващо. На петдесет и две години — възраст, на която повечето мъже започват да губят косите си и да изскачат от костюмите си, Вал сякаш бе в още по-добра форма, още по-як, по-изваян.

Като го гледаше така излегнат, обвит в мъгла, почернялото му мускулесто тяло да лъщи, Руди се почувства още по-отблъскващо грозен, отколкото когато бе влязъл. Дори оная работа на Вал беше — за бога, беше с размер на пожарникарски маркуч.

— Искам да поговорим — каза той, като се опитваше в гласа му да не звучи горчивина. — Просто да поговорим, нищо друго.

— Така ли? А защо всеки път, когато си говорим, аз излизам прекараният?

Вал се надигна и седна, стъпи на плочките на пода. Мускулите му се размърдаха, юмруците му се свиха.

— Вал, за бога, оттогава минаха години. Не си ли ме наказал достатъчно?

— Достатъчно? Тебе ли? — Вал се засмя гръмогласно и изведнъж скочи, извиси се над Руди като канара, очертанията на снежнобялата му глава се губеха в облака пара. — Ти наричаш това наказание? След всичко, което направи? Господи, би трябвало да ги извия тлъстия врат! — Той мушна с показалец Руди в гърдите.

Руди отстъпи една крачка; гърбът му опря в топлите плочки; в удареното място се появи тъпа болка.

— Чуй, Вал…

— Няма „Вал“…

Страхотен шамар го запрати към стената. Главата му се удари в плочките и Руди чу звук като от разчупена ледена висулка. Бяла светлина избухна пред очите му. Горещ метален вкус изпълни устата му и той се сети, че е кръв.

Черна, задушаваща омраза се надигна в гърдите му. Шамар! Щеше да понесе всичко и да го забрави, ако Вал го беше ударил с юмрук. Юмрукът показва поне уважение. Шамар се удря на жена.

Руди се изсмя високо — почти изплака.

— Давай, изкарай ми лайната, извий ми врата. Ще ми направиш услуга.

— За какво говориш, по дяволите?

— Казвам, че тъй и тъй умирам. Със същия успех мога да хвърля топа и в сауна с помощта на любещия ме брат, обвил ръце около врата ми. — Той се засмя сподавено, почти истерично. — Много мило, не мислиш ли?

— Какви лайна ми разправяш, Руди?

— Само истината, а тя, да ти кажа, е всъщност доста лайняна. — Той се потупа по корема. — Рак. От онзи тип, за който не се говори в прилична компания.

— Не ми приличаш на болен — каза Вал, но Руди забеляза несигурния израз на брат си и усети, че червеят на съмнението вече гложди птичия му мозък.

— През повечето време се чувствам нормално. Докторът ми даде да пия някаква радиоактивна гадост и цял куп хапчета. Обезболяващи. Пия толкова много лекарства, че всеки момент ще заприличам на Елвис Пресли.

— То ако ставаше с хапчета…

Този път и двамата се изкикотиха.

— Руди, заклевам се, че ако ме будалкаш, ще те убия. Направо ще помета пода с тебе.

— Окей, давай. Все пак не искаш ли първо да ме изслушаш?

— Искаш да кажеш, че има и друго? Господи боже!

— Не съм дошъл да ти кажа, че съм болен, ако това имаш предвид — почна Руди предпазливо. Не искаше всичко да се превърне в сълзливо завръщане на блудния брат. — Това можеше да го научиш и като прочетеш некролога ми. Виж, имаш ли нещо против да седна?

С опакото на ръката той избърса кръвта, смесена с пот, от брадичката си. Чувстваше страх, дори ужас. Не от Вал, а от това, което предстоеше.

Вал с жест посочи пейката, но остана да стърчи над него.

— Доста е странно — започна Руди, като се стараеше да говори непринудено, едва ли не весело, — какви неща ти минават през главата, когато разбереш, че умираш. Например спомних си как веднъж Шърли имаше пристъп на майчински чувства и ни заведе до Кони Айланд, а на връщане ти повърна в метрото всичките хотдози, които беше изял.

— Не си спомням.

— Естествено, след като аз бях този, който отнесе пердаха.

— Защо ти?

— Шърли каза, че е трябвало да внимавам да не се тъпчеш прекалено. Ти обаче винаги се тъпчеше. — Той се изхили. — Като станеше дума за вкуснотии, беше направо ненаситен.

— Какво общо има това?

— Нищо. Освен че, като размислям, аз самият съм бил хлапе, разбираш ли, обаче от мене се очакваше да се грижа за тебе. На човек му става навик в един момент, не мислиш ли? — Той облиза устните си, които изведнъж бяха станали сухи като тебешир. — Знаеш ли, когато открих къде са Лоръл и Ани, имах намерение да ти кажа. Господ ми е свидетел, че това беше първата ми мисъл. Защото, знаеш ли, винаги се грижех за теб. — Той направи пауза, за да затвърди думите си, преди да каже втората част от лъжата. — Обаче след това Лоръл ми каза, че ако някога ги издам и ти се опиташ да се добереш до нея, Ани щяла да намери начин да те убие. Начинът, по който ми го каза — е, повярвах й. Нали видях как те беше ударила. Тя е костелив орех, да ти кажа.

— Кучка! Трябваше да й изкарам лайната с ритници, докато имах възможност. — Вал плесна с ръка по плочките до главата на Руди, която тупаше до пръсване.

— Тъй че, виждаш ли, бях един вид в задънена улица. Грижех се за теб както винаги. Може и да не съм се справил особено добре. Може би трябваше все пак да ти кажа. Обаче знаеш как е: тръгваш от снежна топка и стигаш до лавина. Виж, Вал, всъщност се опитвам да ти се извиня.

— Как така не си ми казал всичко това досега?

— Ами ти не ми даде възможност!

По лицето на Вал пролича вътрешната борба между вродената подозрителност и желанието неговият по-голям, по-богат и по-умен брат да премине отново на негова страна. Накрая Вал се отпусна на скамейката до брат си. Сърцето на Руди подскочи.

— Е, да… — Вал погледна уморено Руди. — Наистина ли си толкова болен?

Руди сви рамене.

— Смятам да ти спестя кървавите подробности.

— В Мексико има едни клиники…

— Знам, чух. Може да опитам. Предполагам, че си струва да опитам всичко. — Той докосна ръката на Вал. — Знаеш ли, казват, че като тръгнеш да умираш, целият ти живот преминава пред очите ти, нещо като моментални кадри. Само че ако си скочил от скала или си наръган с нож, нямаш много време да сториш нещо, нали? Затова ми се струва, че имам късмет в това отношение… Имам малко време да оправя някои неща, като се почне с тебе.

— Трогнат съм.

По начина, по който го каза, Руди не успя да разбере дали Вал наистина мисли така, или не. Почувства слабост; погледна надолу и видя краката си, които се бяха зачервили и блестяха като варени скариди. Боже, ако не се измъкнеше от тук спешно, щеше да припадне.

— Лоръл — почна той и спря. Задушаваше се. Опита се да преглътне, но гърлото му бе като запечатано. Накрая успя да произнесе: — Трябва да я видя, но не искам да разбере за… това. — И докосна корема си.

Вал поклати глава.

— Откажи се. Никога няма да се навие. Защо просто не й кажеш, че си болен? Тя е милозлива… Имам предвид, че ако й кажеш, че си на път да хвърлиш топа и така нататък, тя сигурно ще се разчувства и ще реши да погребе миналото.

Господи, нима Вал не разбираше, че той не иска нейното съжаление? Искаше само да… да я види за последен път, да й обясни.

— Имам си причини — каза Руди.

— Ти винаги си имал причини, това ми е известно.

В гласа на Вал се промъкна ирония. Край на съчувствието към умиращия брат. „Да ти го начукам в гъза, Вал!“ От друга страна, нима Вал някога се беше интересувал от нещо друго, освен от собствената си особа?

— Ще го направиш ли? Ще говориш ли с нея? — Той се опитваше да не се моли, но имаше толкова голяма нужда от това, че…

— Не знам — започна да го усуква Вал. — Слушай, тъкмо съм се оправил с нея, нямам желание да усложнявам нещата. Може да ме разбере криво, ако се опитам да те вмъкна в живота й.

„С други думи, не искаш кладенецът да пресъхне.“ Руди познаваше този уклончив поглед… по дяволите, Вал измъкваше пари от Лоръл. Нямаше нужда да преглежда портфейла му, за да разбере защо се колебае.

Изведнъж Руди видя бъдещето съвсем ясно. Вал щеше да затъва все по-дълбоко и щеше да иска все повече пари от Лоръл. Сетне, един ден, след години, когато стане жалък старец, разорен и прекалено слаб или прекалено болен, за да си изкарва хляба, наистина щеше да започне да я смуче. Щеше да натисне правилно копчетата, щеше да я накара да го съжалява и да се грижи за него. Божичко! А него, Руди, нямаше да го има, за да направи каквото и да било.

— Колко? — изръмжа той. — Колко искаш? Ще ти платя.

— Я стига! Какво си въобразяваш, че съм някаква низша форма на живот, която ще направи всичко възможно да изстиска болния си брат ли? — Вал се опитваше да се направи на обиден, но Руди усещаше как му щрака мозъкът.

— Не съм казал такова нещо — каза Руди с внезапна умора. Беше прекалено отпаднал, за да му каже да спре с простотиите. — Виж какво, приеми го като… наследство, един вид. След като умра, всичко отива за Лоръл и момчето, тъй че по този начин ще съм се погрижил и за тебе.

„А Лоръл ще се отърве от въдицата ти, надявам се.“

— Господи, Руди…

— Как ти звучи цифрата триста хиляди?

Вал насмалко да падне от пейката.

— Будалкаш ли ме? Триста бона? — През облаците пара Руди забеляза как брат му широко отвори очи, с алчно недоверие.

— Разбира се, няма да ги вземеш на куп. Парите са вложени в инвестиции, които изкарват добър доход.

— Колко?

— Грубо около три хиляди на месец. Не е богатство, но ако стоиш по-далеко от надбягванията и игралните маси, би могъл да живееш съвсем сносно.

Вал стана и закрачи напред-назад; босите му крака шляпаха по мокрите плочки; правеше се, че мисли, но беше очевидно, че вече е взел решение.

— Не знам дали ще те приеме в къщата си… ще се притеснява за момчето. Обаче онзи ден говорих с нея и тя каза, че през уикенда отива на някакво голямо събиране в хотел „Плаза“. Мога да й се обадя… един вид да я разчувствам, и после да я помоля да се срещне с тебе във фоайето или да пийнете по едно в бара.

— Ами… добре. Благодаря, Вал. — Да произнесе тези думи беше като да изплюе стъкло, но Руди съзнаваше, че без помощта на баща й нямаше да се добере до Лоръл. Пък и какво значение имаше Вал? В мислите на Руди Вал вече беше останал някъде на заден план. Той мислеше за Лоръл, представяше си какво щеше да й каже… и се молеше този път тя да го изслуша. Трябваше да го направи, наистина имаше нужда от това.

— Не прегря ли вече? — попита Вал през мъглата и се насочи към изхода. Руди се изсмя насила и смехът му отекна в гърдите като падащи камъчета. Не искаше брат му да разбере колко болен и отчаян е всъщност. Предпочиташе да опъне петалата на място, отколкото да достави на брат си това удоволствие.

— Да вървим. Още малко и няма да мога да си дам органите за науката, защото ще ги оставя в сауната. — Той се надигна и усети краката си омекнали.