Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Such Devoted Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Айлин Гоудж. Сестра ми

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. —Добавяне

Двадесет и осма глава

Лоръл хвана топката и я подхвърли обратно на Адам, а той подскочи с ръце към небето да я спре. Изпод фланелката му с надпис „Важна птица“ се подаде коремчето му, още бебешки закръглено.

Топката се плъзна по бейзболната му ръкавица, но той не успя да я задържи и тя отлетя, шумно се удари в задната врата на къщата и падна на земята. От удара по тревата се посипаха малки люспи боя — като конфети.

Къщата имаше нужда от боядисване. Господи, струваше й се, че само няколко месеца бяха изминали, откакто двамата с Джо старателно бяха закърпили и боядисали цялата фасада. Всъщност това бе по времето, когато току-що се бяха нанесли. Адам тъкмо бе започнал да пълзи. Нима бе възможно да са изминали цели шест години оттогава?

Тя обхвана с поглед двуетажната сграда с очарователни сини щори на прозорците. Почти цяла година двамата с Джо бяха работили до премала, за да я оправят — стържеха пласт след пласт боята, датираща от времето на Депресията, върху полиците над камшика и дървените каси, циклеха и лакираха паркетите, заместваха старата дограма на прозорците с нови двойни рамки, боядисваха и шпакловаха, докато вратовете им се изкривяваха и ръцете им бяха готови да окапят.

Но къщата беше хубава и си струваше потенето и усилията. Бейсайд се намираше едва на половин час път с трамвай от града, като в същото време имаше всички предимства на живота в предградията. Заливът Литъл Нек беше на пет минути пеша, както и училището на Адам. През топлите месеци тя си имаше цветна и зеленчукова градина, а Адам разполагаше с целия покрит с гъста трева заден двор за игра.

— Маа-мо!

Лоръл хвърли поглед към Адам, който стоеше пред редицата високи хортензии, делящи техния двор от този на съседите Хесъл. Държеше бейзболната топка и пристъпяше от крак на крак като че ли му се ходеше до тоалетната. Щом видя, че тя го гледа, Адам запрати топката към нея и този път тя я метна обратно отдолу, достатъчно ниско, за да може да я хване, без да трябва да подскача. Дори и така той за миг се поколеба и тя помисли, че ще я изпусне, но след миг той я хвана в ръкавицата си и погледна майка си сияещ, като че ли току-що беше предотвратил гол в Световните състезания. Тя почувства прилив на гордост и обич и се провикна:

— Много добре! Сега е твой ред. Искам да ми покажеш как прави Реджи Джаксън.

— Внимавай да не ти пробия дупка в ръкавицата с тая топка!

— Ама аз нямам ръкави… — Лоръл бе толкова поразена от мъжествената решителност върху малкото личице с цвят на кехлибар, че остатъкът от изречението замря на устните й. Тя видя сина си да върти ръката от рамото, и, набрал инерция, да запокитва топката с такава сила, че загуби равновесие и падна на колене в тревата. Топката изхвърча нагоре и за момент увисна във въздуха, отричайки земното притегляне — като съвършена бяла дупка, пробита в бляскавото есенно небе.

Сетне топката се срина, минавайки през клоните на старата ябълка, обрули две-три късни ябълки и тупна на няколко стъпки от Лоръл в крехката почва на зеленчуковата леха. От мястото си тя виждаше мръснобялата сфера, полускрита от проядено от бръмбар есенно листо, близо до последните тиквички, които със сетни усилия се държаха за стеблата си. Всичко останало: тикви и шарен боб, бе обрано още преди няколко седмици, и с настъпването на есента и това циганско лято тя бе доволна, че се е запасила с цели редици буркани в старомодния килер, въпреки горещината, която трябваше да понесе по време на консервирането.

Наблюдаваше сина си, докато той се навеждаше да вдигне топката, и си мислеше за силната прилика с истинския му баща — както преди секунда бе размахал победоносно юмруче, с блестящи тъмни очички. За момент като че ли съзря Джес Гордън да стои на стълбите на студентския център и да ораторства пред малка хипнотизирана тълпа, разсичайки въздуха с юмрук.

Адам бе наследил от баща си гарвановочерните коси и острите черти, а също и склонността му да се раздава. В училището класният на Адам й бе казал, че малкият е в състояние да си подели сандвича или бисквитата с всяко хлапе, което си поиска, дори ако това означава да остане без обяд.

Лоръл се сети за небесносиния плик от Джес, получен по пощата, когато Адам навърши три години. Той й съобщаваше, че се бил присъединил към Корпуса на Мира и че живеел в Мексико, в просто юкатанско село. Помагал на местните фермери, почти издъхващи от постоянната суша. Пишеше, че непрекъснато имал диария, но бил по-щастлив от всякога. Бил срещнал една местна девойка, Роза Торентес, и щели да се женят…

Споменът за нейната собствена прибързана сватба в градското кметство изплува в съзнанието й. Без бяла рокля, без воал, без букет. Дори без ориз. И все пак тя бе толкова полудяла от радост, че липсата на голяма сватба не бе в състояние да я впечатли. Всичко, за което бе мечтала, стоеше до нея, и името му бе Джо.

Дали той бе изпитвал същото щастие? В тогавашното си състояние на еуфория тя не бе обърнала внимание дали той не бе по-малко ентусиазиран. Както коленичеше на земята, за да вземе топката, Лоръл замръзна на място, без да усеща как влагата прониква в плата на дънките й.

„Не плачи. Не бива да плачеш пред Адам“ — заповяда си тя. Но сълзите непослушно напираха, щипеха очите й, и с тях идваше образът, който съзнанието й въртеше като на плейбек отново и отново до безкрай: Джо и онази жена, в ресторанта. Тъкмо беше приключила с илюстрациите на „Глупавата гъска Сали“, които правеше за издателство „Викинг“, и реши да намине към ресторанта и да изненада Джо. И щом влезе в залата, го забеляза: с гръб към входа, в едно от сепаретата, с хубавичка непозната червенокоса жена. Лоръл ясно видя, че жената бе хванала ръката му в двете си ръце.

Джо седеше с гръб и тя не можеше да види изражението му, но и така си личеше, че е разстроен. Извинение? Кавга между влюбени? Или сбогуване? Тя отново преживя шока и ужаса, които бе усетила в онзи момент. Картината в съзнанието й бе като колаж от изображения: отблясъците на светлината, падаща върху квадратните златни обици на жената, посягаща да погали лицето на Джо; извивката на раменете на Джо, както се накланя напред към нея; салфетката до лакътя му, сгъната в разпадаща се линия. Беше й напомнила великденска лилия. В ресторанта, зареден с всички хитове от 40-те до 60-те, звучеше „Град без жалост“ на Джин Литни. Самата Лоръл стоеше като призрак, незабелязана от Джо и жената.

Цялата минала вечер и целия днешен ден тя прекара в напразни усилия да не си представя онези двамата, с преплетени голи тела, как си говорят весели неща, как се целуват, как се любят. Можеше ли да има някакво съвсем невинно обяснение на това, което бе видяла?

Окей, може би имаше. Но проблемът не беше само в жената от ресторанта. Напоследък Джо изглеждаше толкова далечен и загрижен. Не бяха се любили повече от две седмици. А и неговата дистанцираност не бе нещо, появило се ненадейно преди месец-два.

„Ти знаеше. Дори докато той произнасяше своето «да», ти знаеше, че той се ожени за тебе, без да те обича — не страстно, тотално, не по начина, по който ти го обичаш. Ти го прие независимо от това. Така че ако той има връзка с някоя, това не би трябвало да те шокира толкова. Поне не е с Ани…“

— Видя ли? Ау, мамо, видя ли колко високо стигна? Чак до небето! — Гласът на Адам я върна към действителността. Бършейки очи с опакото на ръцете, тя се изправи и отиде при сина си.

— Ако бях ловец на таланти — каза тя, докато го прегръщаше, — щях да те запиша в отбора на Янките или може би в НАСА. Как само я запрати! Мога да се обзаложа, че те бива и с ракетите. — Лоръл се бе изпотила въпреки хладното време. Адам се издърпа от ръцете й, разроши копринено-черната си коса и трезво каза:

— Малките момчета не могат да са астор… нафти. — Големите му тъмносини очи я гледаха със спокойна интелигентност. Сърцето й се сви — светът, в който живееше момчето й, беше толкова подреден — запълваш с цвят очертаното пространство и няма начин да сбъркаш…

Искаше й се животът наистина да е толкова прост. Искаше любовта да е като пари в банката — колкото повече внасяш, толкова повече получаваш. Всичките тези години се беше борила да спечели любовта на Джо, уверена, че това е само въпрос на време — нещо, в което сега беше започнала силно да се съмнява.

Виж, страст бе имало. О, да! Тя помнеше как бе в началото — ръцете на Джо по тялото й, нежни, знаещи. Но винаги в едно ъгълче на съзнанието й присъстваше съмнението дали той не копнее за тялото на Ани, докато гали нейното. Беше си казвала, че е естествено за брачните двойки да позагубят интерес един към друг след толкова време заедно, но защо тогава тя бе по-влюбена в Джо, отколкото в деня на сватбата си? Защо изпитваше болка всяка нощ, когато гърбът му заставаше като стена между тях?

— Мамо…

Лоръл, изкарана от мислите си, видя разтревоженото личице на Адам и почувства остра вина. Не беше редно Адам да разбере колко е изплашена. Тя искаше синът й да се чувства в безопасност и сигурност — нещата, които липсваха в нейното собствено детство.

Тя толкова силно прегърна Адам, че той започна да се дърпа. Обичаше тази миризма на малко момченце, толкова различна от онова, на което миришеха момиченцата. Порязвания от трева, потни чорапи, слаб ванилен аромат на пластилин. Тя го целуна и го пусна, той се стрелна като камъче от прашка и затича на смахнати кръгове по обсипаната с листа ливада, като се тупаше с ръце по хълбоците.

— Ррррррр… Аз съм ракета! Виж как летя!

— За къде пътуваш?

— За Марс!

— О, колко неприятно. Аз живея на Юпитер. Надявах се, че можеш да ме закараш до нас на връщане.

Адам спря и тупна на тревата с кикот:

— Мамо, каква си глупава!

— Я виж, кой да ми го каже!

— Ако наистина живееше на Юпитер, кой щеше да ми оправя завивката нощем?

— Татко, разбира се. — Като че невидима ръка стисна сърцето й.

— Ани също!

— О, не знам… Леля ти Ани е доста заета.

— Не е толкова заета, щом става дума за мене — каза той с властността на седемгодишно момченце, глезено от всички, откакто се помни — не само от Ани, но и от леля Доли и Ривка.

— Не, естествено.

Макар Ани да бе побъркана по сладкарския си бизнес, винаги успяваше да намери време да дойде да види Адам, да го заведе на куклено шоу, в зоопарка или на миниголф.

— Тя ще дойде днес, нали? Нали? — настояваше Адам.

— После. След като поспиш.

— Оох, само бебетата спят следобед. — Той стана с вид на човек с накърнено достойнство и плахо добави: — Хващам се на бас, че Ани нямаше да ме кара да спя следобед.

— Нали искаш да оздравееш от настинката си? Освен това Ани не е тука и ще ти се наложи да послушаш старата си лоша майка. — Лоръл го хвана за вратлето и го побутна към къщата. — Освен това имам една изненада за теб, но няма да ти кажа, докато не скочиш в леглото.

Той обърна възбуденото си лице към нея:

— Ти си ги купила!

— Не казвам.

— Иха, чаршафите на Люк Скайуокър! Купила си ги! Купила си ги! — Той се хвърли в лудешки малък танц, после спря и я погледна със съмнение. — Наистина ли си ги купила?

Лоръл искаше това да бъде изненада, но, о, този поглед — тя го бе виждала на лицето на Джо, когато получеше нещо чудесно, без да го е очаквал, както когато веднъж го бе скицирала както си спеше на дивана, бе сложила скицата в рамка и му я беше подарила за рождения ден. Тя кимна, невидимите нажежени клещи стиснаха още по-силно сърцето й.

— Мога ли да стоя буден и да ги покажа на Ани?

— След като поспиш.

След като Адам, много развълнуван от новите си завивки със Звездните войни, най-сетне бе настанен благополучно в леглото, Лоръл си направи чаша чай и отиде в допълнителната спалня, която бе превърната на ателие. Много обичаше тази стая, най-малката в къщата. Имаше прозорец на изток, който сутрин пропускаше великолепна за рисуване светлина.

През късните следобеди тя шиеше тук на стария си „Сингер“ в ъгъла. В момента работеше върху чудноватата рокля на Ани за панаира на шоколада. Сестра й спокойно можеше да си позволи да носи дрехи от „Халстън“ и „Валентино“, но беше видяла тази рокля в един брой на „Вог“ и се беше влюбила. Естествено Лоръл с голямата си уста си предложи услугите, макар че нямаше никакво време.

Дясната стена бе цялата облицована с корк, с набодени с кабарчета по него десетки скици, някои с подгънати ъгли, и придаваше на стаята малко разхвърлян вид. Плотът за рисуване с няколко защипани отгоре недовършени рисунки стоеше до прозореца. До него беше триножникът с паркирана отстрани полуразпаднала се количка за коктейли, която в случая служеше за склад на бои и четки. Останалите й неща — големи листове картон, хартия, платна, четки, кутии с гипс и терпентин, спрейове с фиксаж, кутии с парченца плат, големи пластмасови буркани с боя на прах и кутия от кафе, пълна с моливи за Адам — бяха много грижливо подредени върху лавиците, които бяха окачили с Джо на южната стена. Въздухът бе пропит с острата миризма на ленено масло и терпентин — миризма, която тя като че ли носеше навсякъде със себе си: по дрехите, в косите, като някакъв екзотичен парфюм.

Лоръл седна на високия стол пред масата за рисуване и се загледа в рисунката на еднорога, който блещукаше призрачно под листа предпазващо фолио. Имаше доста идеи за следващите илюстрации на приказката и искаше да ги скицира, докато са пресни във въображението й. Откъсна лист от скицника, погледна го и въображението й изключи. Изтекоха няколко минути. Тя се облакъти на наклонената повърхност на масата и подпря главата си с ръце.

Загледа се през прозореца към задния двор, във възлестата ябълка и малиновите храсти, вече ръждивочервени поради настъпващата есен. Усети вълна на умора. Както всичките пъти, когато бе бременна: замаяна, почти дрогирана. Вътрешностите й се свиха при спомена за тези бебета… три пъти. Не по-големи от главичка на карфица, за нея те не бяха дребни и незначителни — бе си представяла всяко от тях като дете с розови бузки. Всяка поредна загуба беше ужасна, почти толкова, колкото ако загубеше Адам. Те бяха децата на Джо, неговите синове и дъщери. Ако беше успяла да износи докрай поне едно, щяха ли сега нещата да са различни? Не бе справедливо да мисли така. Джо обичаше Адам като да бе от негова плът и кръв и тя не можеше да смята спонтанните си аборти за причина за отдалечаването му. Главата й се въртеше. Тя въздъхна и се изправи. Дали не преувеличаваше нещата? Имаше и хубави моменти.

Ваканцията в Барбадос, където през цялото време не спря да вали, а на тях въобще не им пукаше. Стояха си в стаята, пиеха пунш след пунш, любеха се и ядяха мънички сладки бананчета, не по-едри от пръста й.

Друг спомен смени първия — денят, когато една тръба се бе спукала в банята на втория етаж и водата бе протекла през тавана право върху завършените й илюстрации за „Джаберуоки“. Илюстрации за, които бе положила робски труд седмици наред, всичките безвъзвратно развалени. Тя бе безутешна, макар че Джо опита всички средства, за да я развесели. Нищо не бе в състояние да я утеши.

Нито дори вечерята у Ривка същия петък — имаше традиционен еврейски празник, ден за успокоение и радост, и тя я бе чакала с нетърпение. Сега обаче нямаше никакво желание да се забавлява. Все пак сложи хубава рокля, нагласи Адам в костюмче и отидоха.

Седеше на масата на Ривка, обкръжена от децата и внуците й, и слушаше шегите на господин Груберман как догодина щяло да му се наложи да наеме стадион, ако семейството им продължи да расте със същото темпо.

После, след благословията, се случи нещо чудесно. Джо до нея се прокашля и каза:

— Има една молитва, която бих искал да прочета на английски. Може ли?

Господин Груберман, с богато избродирана шапчица и строг, черен костюм, малко се учуди, но кимна:

— Да, разбира се, карай.

— Тя е от Притчите. — Джо намери това, което търсеше, в малкия молитвеник, който Ривка им бе дала, защото наред с еврейския текст включваше превод на английски, и с прочувствен глас започна да чете:

— „Кой ще намери жена добродетелна? Нейната цена е по-висока от бисер; сърцето на мъжа й е уверено в нея, и той не ще остане без печалба; тя му отплаща с добро, а не със зло, през всички дни на живота си…“

Лоръл слушаше и сърцето й се трогна, а очите й заглождиха от напиращите сълзи. Унищожените рисунки избледняха. Единственото, което наистина имаше значение, бе този мъж до нея, финият му профил, изваян на фона на меката светлина на празничните свещи, тихият му глас, отекващ в стаята като музика. „Той ме обича — помисли тя и усети щастие да блика в нея. — Обича ме…“

Сега, години по-късно, таванът беше отдавна замазан и боядисан без следа от мокри петна, а тя вече не бе уверена в неговата любов.

Лоръл отпусна лице в дланите си и затвори очи. Беше така уморена! Истината бе, че имаше нужда от следобедната дрямка на Адам много повече от него. Той все се жалваше, че следобед спят само бебетата и че той бил прекалено голям за това, и вероятно беше прав. Но освен дните в седмицата, когато Адам ходеше на училище, това бе единственото спокойно време, когато тя имаше възможност да работи. Имаше толкова много работа — още две илюстрации за книгата на Мими за следващата седмица, а дори корицата още не бе започната.

Ами Джорджия Милбърн, която вчера се бе обаждала два пъти да я пита дали е направила онези скици за „Костите на просяка“… Ани беше обещала да ги направи преди уикенда, обаче как да ги направи?

Господи, защо сама настоя да ушие роклята на Ани? Защо винаги толкова се стараеше да достави на сестра си удоволствие? Понякога изглеждаше, като че ли се бори, за да изкупи някаква ужасна несправедливост, която бе причинила на Ани. Но каква? Не бе заради Джо. Той бе дошъл при нея по собствено желание. Не беше ли така?

Не беше и самата Ани. Тя беше страхотна. И толкова добра с Адам. Само дето понякога можеше да бъде толкова опустошителна. Като торнадо — винаги влиташе през входната врата, високите й токчета тракаха, златните обици хвърляха мълнии, оставяше след себе си дъх на мускусен парфюм като водопад, както се носеше от една стая в друга, раздавайки прегръдки, целувки, подаръци, комплименти, съвети. Когато Ани бе наоколо, Адам ставаше див, трескав, направо неконтролируем — а после, половин час след като тя си заминеше, просто припадаше от умора. Тя го намираше свит на кълбо върху мокета в стаята си, заспал както си е играл с конструктора, или заровен в дивана във всекидневната. Когато се събудеше, ставаше невъзможен със своето мрънкане, като питаше до безкрай кога пак ще дойде Ани, докато на Лоръл не й идваше да изкрещи.

Все пак тя разбираше детето. След Анините посещения предметите наистина изглеждаха някак по-сиви. Тази къща, пълна с ярки покривала и тъкани гоблени по стените, с мебели от белен бор и пиринчени купи, пълни с борови шишарки и кедрови стружки, наистина като че губеше цвят, избеляла като пердета, стояли на слънце прекалено дълго. От присъствието на Ани дори въздухът като че оживяваше и искреше като шампанско — достатъчно е само да вдишаш, и си леко пиян, — но щом сестра й затвореше вратата след себе си, всичко ставаше безизразно.

Дали Джо имаше същото усещане? Сигурно имаше. При тази мисъл Лоръл понякога полудяваше от ревност: мислеше си, че Джо непременно копнее за Ани.

Понякога като виждаше как от присъствието на Ани лицето на Джо се оживява, колко щастлив изглежда, като зареден в нейно присъствие, Лоръл имаше чувството, че потъва в земята. Налагаше се да си напомня, че и тя е интересна и активна личност. Освен че се грижеше за Адам и за голямата къща с градина, две от книгите, които бе илюстрирала, бяха номинирани за наградата „Калдекот“. Изложбата й в галерията „Робсън“ на Спринг Стрийт беше предизвикала два уважителни и един блестящ отзив в пресата; тя дори бе продала шест от картините, при това на възмутителните цени на галерията, на един малък музей до Филаделфия. Шиеше сама почти всичките си дрехи, печеше собствен хляб и беше много добра готвачка. Тогава защо, за бога, да се чувства второ качество?

Нямаше абсолютно никаква причина. Освен ако не се броеше фактът, че съпругът й изглеждаше хипнотизиран от Ани, докато към нея показваше… привързаност.

Слава богу, че не Ани бе тази, с която имаше връзка. Мисълта стоеше някъде в ъгъла на съзнанието й. С друга жена може би щеше да се справи, но с Ани? Господи, недей!

Гледката на Джо и хубавата червенокоса жена, която отдалече малко приличаше на Ани, отново изплува пред очите й. Тя усети болезнени спазми в корема, напомнящи спазмите, предшестващи спонтанните й аборти.

Трябваше да престане. Трябваше да спре да се самоизтезава и просто да попита Джо. Сигурно имаше някое съвсем невинно обяснение и като го узнаеше… колко глупава щеше да се чувства, нали?

И все пак щеше ли това да поправи всичко останало? Хилядите пъти, когато го беше забелязвала с поглед, зареян в пространството, и с онзи потиснат вид, като че ли носи целия свят на плещите си и няма с кого да сподели мъката си. Все пак, дявол да го вземе, се предполагаше че тя е най-добрият му приятел, нали? Ами нощите, когато тя бе лежала на своята половина от леглото, вцепенена от копнеж, молейки се той да поиска да се любят.

Веднъж, задавена от смущение, го бе попитала дали нещо с нея не е наред. Дали не иска нещо по-вълнуващо от съпруга, която се мота из къщата по джинси и фланелка и дори не се сеща кога за последен път си е правила труда да си сложи грим… а той бе толкова изумен, че я прегърна и я люби толкова нежно, че после тя се разплака. Но не от радост, а защото просто бе опитала това, което беше в началото, което за малко да стане нейно, и това прониза сърцето й.

Дори да нямаше връзка с онази жена, Джо вече бе я напуснал някак си. Макар че как може да те напусне някои, който поначало никога не е бил напълно с тебе? Господи, какво можеше да стори? Какво трябваше да направи? Да стои до своя мъж, като че ли е героиня на някоя кънтри-уестърн песен, и да се надява, че той все някога ще се върне? Нима бе толкова жалка и безпомощна?

Мисълта, че ще загуби Джо, я ужасяваше. Тя го обичаше, дори нещо повече — беше израснала с тази любов; как можеше да се откаже от нея? Нима чувствата й щяха да избледнеят, както според нея тя бе избледняла за Джо?

„Ани. Какво щеше да направи Ани на мое място?“

Защо все се връщаше към Ани, Ани, Ани? Този живот си бе неин, а не на Ани, и тя съвсем нямаше нужда Ани да й се вре. „Помниш ли как скочи до тавана, като й каза за Вал?“ Един ден, докато обядваха в малко индийско ресторантче, тя между другото спомена на Ани за писмото на Вал, в което той казваше, че иска да я види и да се запознае с внука си — Адам бе на две годинки по онова време, и че тя се е съгласила да й дойде за малко на гости.

— Как можеш? — Ани я зяпна невярващо. Вилицата й с трясък падна в чинията й. — Как можеш дори да го помислиш?

— Адам има право да познава дядо си — бе казала Лоръл тихо, но твърдо, — дори ако този дядо е малко побъркан, както Вал.

— Побъркан? Мислиш ли, че само това му е проблемът? Божичко. Лори, този човек е способен на всичко. Откъде знаеш, че няма да забърка някоя каша?

— Каква например? Говориш като че ли е някакъв престъпник. Той не е толкова лош, Ани. Всъщност на мен ми е жал за него. Нищо хубаво не му се случва и си няма никого, освен мен и Адам.

— И затова ти имаш намерение да запълниш дупките, така ли?

Лоръл я беше погледнала внимателно и нещо в очите на Ани я наведе на мисълта, че под стоманената непробиваема броня Ани също може да се чувства несигурна.

— Това не е състезание — каза тя. — Аз не ви сравнявам, нито казвам, че си постъпила неправилно като ме отведе от него.

Това бе накарало Ани да замълчи, но ако се съдеше по напрегнатата й физиономия, далеч не бе убедена.

Не че Вал идваше на гости особено често — след онзи пръв път беше долетял само още два пъти. Истината бе — нещо, което Лоръл благоразумно премълча, — че Вал не можеше да си позволи да плаща билетите.

Ани сигурно щеше направо да побеснее, ако разбереше за парите, които Лоръл пращаше на баща си. Не че бяха много — чекове за малки суми от време на време, така че Джо да не забележи и да не започне да задава въпроси. Още преди години Вал бе започнал да се обажда и да обяснява смутено за финансовата дупка, в която бил попаднал временно, та дали не би могъл да вземе на заем, само колкото да изчака резултатите от сделката, която очаквал всеки момент да стане.

Странно нещо, до тук всичките сделки на Вал пропадаха заедно с парите, които той така и не връщаше. Лоръл не се сърдеше. Тя изпитваше жал и нещо като вина, като че ли и тя имаше пръст в неговото окаяно положение, което, разбира се, не беше вярно. Още по-странно бе, че Руди й липсваше. Тя не бе отговорила на нито едно от дузините му писма, и винаги му затваряше телефона, но все пак всеки път, щом се сетеше за чичо си, усещаше буца в гърлото си. Би трябвало да го ненавижда за това, което бе сторил… и все пак интуитивно знаеше, че неговите лъжи за Вал и после за семейството, което уж искало да осинови Адам, не бяха изречени с цел да й навреди. Дори в известен смисъл той й бе сторил услуга — защото ако не беше той, тя може би наистина щеше да даде да осиновят Адам. Само като си помислеше какъв би бил животът й без Адам, се поболяваше.

Изпита отчаяна нужда да сподели чувствата си с някого. Дали да не разкаже на Ани за случката с Джо? Струваше й се, че ако не поговори с някого за това, просто ще експлодира. Може би Ани ще може да направи нещо.

Докато си мислеше колко би било хубаво да се разтовари, Лоръл се изправи и започна да закрепва празен лист хартия с парченца лепенка, а след това грубо скицира с въглен контурите на еднорог. Не обикновен еднорог — този имаше криле, блещукащи като дъга, и летеше високо в небесата, сред звездите.

 

 

— Още малко по-късо според мен — говореше Ани. — Съвсем мъничко.

Лоръл, коленичила с карфици в устата върху рогозката с ресни във всекидневната, изплю карфиците и рече:

— Може и още по-късо. Чух, че минижупът отново идва на мода.

— Тези, които се снимат във „Вог“, сигурно могат да си го позволят, но не и аз. Не стига, че гърбът ми е гол… пък и няма да участвам в конкурс за бански костюми. Бих предпочела съдиите да се съсредоточат върху трюфелите ми, не върху краката.

Лоръл учудено погледна сестра си.

— Те направо ще полудеят от сладкишите ти. За какво толкова си се притеснила?

— За всичко… — Тя си сложи самоуверената усмивка, но Лоръл улови моментния жест: Ани едва се сдържаше да не загризе нокти. Лош признак. Инак никой не би предположил, че Ани някога изпитва несигурност.

Лоръл клекна на пети и погледна нагоре към сестра си. Ани изглеждаше разкошно с вечерната рокля, която допреди малко беше само парцал, висящ на закачалката. Върху Ани парцалът бе придобил форма, която сияеше, вълнуваше се, танцуваше — пясъчно кадифе, златисторозово като кована мед, меко като коприна. Изглеждаше изключително. С кръгло деколте, омекотяващо острите Анини рамене, роклята падаше меко, като подчертаваше малките й гърди. Гърбът бе изрязан доста ниско, но Лоръл смяташе, че изглежда забележително. Гърбът на Ани, която се въртеше, докато Лоръл закрепваше подгъва с карфици, беше пленителна гледка — движението на мускулите под гладката маслинена кожа беше като мъртво вълнение.

Колко мъдро! Ани поддържаше косата си къса, типично в неин стил — практично, модерно и подходящо. Някак неусетно, между другото, Ани се беше превърнала в красавица — не от типа на Грейс Кели; по-скоро с екзотичната красота на София Лорен. Огромните й очи бяха подчертани с очна линия и спирала, широките и устни бяха оцветени с не особено модерно тъмнолилаво червило — но на нея й отиваше страхотно…

В сравнение с нея Лоръл се чувстваше като мишка със старите си джинси и памучната карирана риза, изтъняла от пране.

Откога не беше ходила на фризьор, нито си беше правила маникюр… Носеше косата си по същия начин, както в училище и в колежа — с път по средата, в момента завързана на неразресана конска опашка ниско на тила и прихваната с ластика от списание „Таймс“, пристигнало сутринта. Тя загледа ръцете си, ноктите с ивици червено и жълто от плакатните бои, които бе размесвала за Адам, получил специално разрешение да рисува на статива й, докато оправят подгъва на Ани. Какъв ти маникюр!

Ани, досущ като красивата кръстница от „Пепеляшка“, се наведе и докосна рамото на Лоръл.

— Наистина трябва да дойдеш — каза тя. — Ще се позабавляваш. Познаваш повечето от хората, които ще присъстват.

Лоръл сви рамене.

— О, не знам…

Ани я канеше не за пръв път. Лоръл се разкъсваше между желанието да достави удоволствие на сестра си, да й бъде подкрепа в толкова важно събитие и омразата си към големи събирания, на които се чувстваше неудобно. Тя си спомни последното парти, на което бяха ходили с Джо — беше по повод две десетилетия в бизнеса на неговия доставчик на вино. Всичките тези хора, съвсем непознати, които се смееха гръмко и крещяха, за да се чуят през звуците на оркестъра, и се блъскаха около нея като допираха студените си мокри чаши до голите й рамене. Тя не знаеше какво да говори с тях, опитваше се да говори остроумни и интересни неща на хора, които дори нямаше да си спомнят името и в момента, в който видеха гърба й. Искаше й се да си е вкъщи, облечена в стария си хавлиен халат, уютно разположена с някоя книга, или да гледа някой изтъркан филм по телевизията.

— На Джо би му харесало — каза Ани.

Лоръл почувства пристъп на омраза. „Кое те прави такъв специалист по Джо?“ — прииска й се да отвърне рязко, но не го направи, защото си даваше сметка, че Ани иска да й помогне. Доброжелателно. Истината бе, че през всичките тези години, Ани нито за миг с нищо не бе намекнала, че Джо за нея е нещо повече от приятел и зет.

— Сигурна съм, че е така — отговори тя спокойно.

Всъщност тя вече бе предложила на Джо да отиде сам или да придружи леля Доли.

— Помисли си и ми кажи.

— Добре. — По-лесно бе привидно да се съгласи, отколкото да спори с Ани — това беше като да решиш някой от ония китайски пъзъли, където колкото повече се стараеш, толкова повече се заплиташ. — А сега стой мирна, за да изравня подгъва.

Забоде още няколко карфици и се изправи.

— Готова си. Иди да се огледаш. Огледалото е в спалнята, само моля те не обръщай внимание на лудницата. Дори не съм си оправила леглото.

Всъщност цялата къща бе лудница. Лоръл се огледа. Легото на Адам бе пръснато по цялата стая, която не бе чистена с прахосмукачка и й личеше. Възглавниците на дивана бяха целите в трохи от бисквити, а върху масичката имаше дебел пръстен от портокалов джус. Откакто се беше върнала от ресторанта вчера, единственото й желание бе да спи.

Внезапно си даде сметка, че Ани все още е в стаята и я зяпа, без да помръдне.

— Леглото ти не ме интересува. Интересува ме какво става с тебе. Изглеждаш ужасно. Какво се е случило?

Изведнъж Лоръл усети смъртна умора. Как можеше дори за момент да допусне, че ще й олекне, ако сподели с Ани?

— Нищо — каза тя рязко. — Просто бях задрямала, преди да дойдеш, затова леглото не е оправено.

Ани наново се взря в нея.

— Да не си болна?

— Искаш да кажеш дали не съм бременна? — отвърна рязко Лоръл.

— Бременна ли си?

Лоръл рязко пое дъх.

— О, Господи, защо всеки път, когато не съм добре, смяташ, че трябва да съм бременна? — Тя се сети за Джо, спящ, без да я докосне, нощ след нощ. — Ако толкова искаш да знаеш, това би било цяло чудо.

За момент Ани онемя от изумление. Сетне се съвзе и попита:

— Какво става с вас двамата?

— Нищо, което един свестен знахар да не може да оправи. — Лоръл се изсмя сухо. — Искаш ли кафе? Имам и малко бананов сладкиш…

Ани се отпусна в люлеещия се стол от кленово дърво до камината, без да отговори на предложението. Роклята се долепи до тялото й, като образува малки блещукащи езерца — карфиците стърчаха като някакви антени. Очите на Ани бяха все така устремени в лицето на сестра й.

— Говори ли ти се за това?

— Всъщност не.

— Да не сте се скарали?

— Не, нищо подобно. Хайде да говорим за нещо друго. Нямам настроение за кръстосан разпит.

— Изглеждаш уморена.

— Вече ти казах, че съм.

— Какво е направил Джо?

Лоръл се чувстваше, като че ли виси на ръба на пропаст и ръцете й всеки момент ще се откъснат. Би било толкова лесно да се пусне. Да падне в скута на Ани и да се остави да я утешат.

— Радвам се, че роклята ти харесва — каза тя весело. — Не бях сигурна какво ще излезе от нея. Кадифето се шие по-трудно от коприната: трябва да спазваш посоката на тъканта, освен това се хлъзга и шевовете излизат криви. Не знам колко пъти го ших от лявата страна. Да не говорим за ципа…

— Джо те обича — продължи Ани настойчиво. — Трябва да го знаеш.

— … затова ми се наложи да изрежа малко гърба, обаче смятам, че така е по-хубаво, не намираш ли? — Сетне самообладанието я напусна и тя изхлипа — О, Ани, той има любовница…

И задъхано разказа на Ани за жената в ресторанта, колко бе ужасно и как й се искаше да умре на място. Дори сега, докато говореше за това, с всяка изречена дума нещо в нея се късаше.

Погледна към ръцете си, в които стискаше възглавничката за карфици във формата на сърце, и внезапно си даде сметка колко комично изглежда — като някаква неудачна метафора, — и започна да се смее безпомощно. Сълзите течаха по бузите й. „Спри!“ — заповяда си наум. Но не успя да се овладее и я налегна паника. Ани всеки момент щеше да се втурне да я утешава, а това беше последното, от което Лоръл имаше нужда. Ани щеше да й отнеме остатъка от достойнство и да го задуши.

Ани обаче не мърдаше от мястото си. Вместо това тя изведнъж започна да се смее. Тя се смееше!

Лицето на Лоръл защипа, като че й бяха ударили шамар.

В следващия момент Ани се спусна да я утешава.

— Господи, как ме уплаши! За момент помислих, че… — Тя грабна ръката на Лоръл и започна да я мачка, като все още се смееше с облекчение, останала без дъх. — Лори, сладката ми, ти нищо не си разбрала! Джо няма любовница. Жената, която си видяла, трябва да е същата, за която той ми говореше — някаква обществена съветничка. Той ми каза, че баща му гонел болногледачките. Мисля, че съветничката се казваше Наоми. Та тя му препоръчала да го даде в старчески дом. Наистина е ужасно за Маркъс, но…

О, да, Лоръл разбра, и още как. Ясно като бял ден.

Нямаше никаква връзка с друга жена. Имаше нещо по-лошо — истинско предателство. Джо беше взел важно решение относно баща си, без изобщо да й спомене нищо.

Затова пък се беше доверил на Ани, забележете: не на жена си, а на Ани!

През цялото време е било така: Джо и Ани.

Изведнъж си смениха ролите: Ани бе тази, която внезапно изглеждаше болна, маслинената й кожа бе станала жълтеникава като пестил. Тя грабна Лоръл за раменете и я разтърси.

— Лори, какво има? Побеляла си като платно. Господи, нали не мислиш, че ще те лъжа за нещо толкова важно? Това ли е? Мислиш ли, че те лъжа, за да те успокоя?

— Не. Не, разбира се.

Струваше й се, че гласът й идва нейде отдалече, като ехо от някой планински връх; в същото време страничните звуци излизаха на преден план: Адам, който пееше високо и фалшиво в съседната стая… чукането на кълвача на черницата отвън… тиктакането на стария часовник върху камината…

— Лори, какво има? — Гласът на Ани прозвуча обезумяло.

Лоръл се обърна с накъсани движения като кукла на конци, една от онези, които бе гледала едно време като малка в „Ед Съливан Шоу“. Как се казваше, Чарли Маккарти или Едгар Бергем? Не, Берген беше вентрилокистът. Той…

Зяпаше Ани, като че ли я виждаше за пръв път; нещо в нея се срути като лавина от любов, мъка, тъга, омраза.

— Ти — каза тя силно, за да надвика шума в ушите си. — Ти си причината.

Ани рязко се отдръпна и вдигна ръка пред устата си.

— Какво?!

— Седиш и се усмихваш, като че ли трябва да съм доволна. — Тя отстъпи назад, без да гледа, и настъпи някакъв чарк от играчките на Адам — глезенът й болезнено се изкриви. Взря се свирепо в Ани. — Как можеш? Как можеш да се преструваш, след като и двете знаем, че той иска да бъде с тебе? Поне имай доблестта да си признаеш… Ти също го желаеш. Нали това е причината да пренебрегваш Емет през всичките тези години? Престани да се правиш на благородна и поне си признай… — Тя се почувства окончателно разнищена. — Признай си, че го искаш за себе си!

В стаята настъпи напрегната тишина. Лоръл трепереше. Ани я гледаше втренчено, очите и бяха като петна от въглен върху лист бяла хартия.

— Мамо?

Лоръл подскочи като ударена и се обърна. Адам бе застинал в дъното на стълбите. Беше облечен в една от ризите на Джо със завърнати ръкави, висеше му до пода. Предницата бе изцапана цялата с боя; той държеше в ръка дебела четка. Очите му бяха огромни и уплашени. Господи, о, Господи, откога стоеше там?

Искаше й се да изтича към него, да го покрие с целувки, да го успокои, но не можеше да помръдне — краката й бяха залепнали за пода. Вместо нея Ани, с лъскавата кадифена рокля с недовършен подгъв, който се замотаваше в глезените, и с карфици, проблясващи в отслабващата светлина, изпърха до Адам и го хвана за ръката.

— Мили боже, я да те видя! Май си боядисвал блузата, а не листа. Хайде да ми покажеш какво си нарисувал, преди да умра от любопитство…

Гласът и бе прегракнал; тя явно също бе разстроена, но доста добре се владееше. И закриляше Адам, както едно време беше закриляла малката Лори.

Хвърли остър поглед през рамо към Лори и задърпа Адам по стълбите към горния етаж. Лоръл за момент продължи да гледа след тях, сетне рухна на дивана с отчаяното желание да заплаче, но твърдо решена да не го направи.