Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Such Devoted Sisters, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna(2015)
Разпознаване и корекция
egesihora(2014)

Издание:

Айлин Гоудж. Сестра ми

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Иван Тотоманов

История

  1. —Добавяне

Двадесет и пета глава

Още преди да чуе глас по телефона, пращенето и бръмченето по презокеанската линия накара сърцето на Доли да подскочи.

— Анри — извика тя, — ти ли си?

Беше толкова отдавна… седмици бяха минали от последното му обаждане, месеци — от последната им среща… Месеци, които й се бяха сторили като сто години.

Мама Джо имаше навика да ги нарича кучешки години, такива, при които времето така се точи, че вместо една година имаш чувството, че са минали седем от кучешкия живот.

Не че Доли бе прекарала всичките тези месеци, потънала в мечти по Анри. Всъщност миналата Коледа бе най-доходната Коледа, която някога бе имала, и оттогава бизнесът не бе показал признаци на замиране. През последния месец бе ходила с Бил Нюкъм на цели две представления — на „Тоска“ и на новата постановка на „Целуни ме, Кейт“. Той най-сетне бе престанал да се старае да й продаде някоя осигуровка и бе по-мил от всякога. Беше взела участие в събирането на средства за движението за Бангладеш, а също и в комитета на благотворителния бал, на който събраха четиристотин хиляди долара. После, миналия месец, щандът на „Жиро“, който Помпю бе оформил с нейна помощ, получи втора награда на годишния преглед на шоколада в „Плаза“.

О, да, беше развила наистина бурна дейност.

Толкова бурна, че вечер, когато най-сетне се мушваше в леглото, се чувстваше самотна като кученце, оставено навън в студа… така беше дори в редките нощи, в които не беше сама.

— Кукличката ми, да не те събудих? — дочу тя слабия и изкривен от смущенията по линията, но толкова скъп глас.

— В никакъв случай. — Тя погледна меко светещия циферблат на малахитовия часовник над камината, който показваше един и половина през нощта. — Абсолютно невъзможно ми беше да заспя. Може би преядох на вечеря — каза тя и само второто беше лъжа.

В действителност бе седяла в тъмното, с подвити крака, в един от старинните си столове и се бе любувала през големия прозорец на милионите приказни светлини на „Зелената таверна“ в далечината след Сентръл Парк. При това пиеше коняк, от който беше сигурна, че ще й стане още по-зле.

Колко странно съвпадение! Дали не бе някакъв знак на съдбата, че Анри се обади тъкмо когато тя бе с любимата му нощница — лъскава, сатенена, с цвят на праскова — цветът на сингапурска кърпа за глава, с презрамки като спагети и с деколте, способно да докара пневмония или да излекува импотентност, в зависимост от това дали го носиш, или го съзерцаваш. Кожата й тръпнеше от допира на материята.

— Всъщност съм си организирала самосъжалително парти.

— Не те разбрах?

— Самосъжалително парти. Нали разбираш — седиш си и много се самосъжаляваш. За предпочитане е наоколо да няма никой, който да те напляска и да ти каже: „Абе, госпойце, стига с тея глупости“.

— Иска ми се да бях там — каза той, явно развеселен.

— В такъв случай това нямаше да е никакво самосъжалително парти. Щеше да е… е, прекалено съм възпитана, за да кажа какво щеше да е. Поне не по телефона.

Тя се усмихна и доближи слушалката до устата си, като почти я целуна. Конякът явно оказваше своето действие — тя усещаше как разлива топлина вътре в нея. Или пък може би гласът на Анри имаше такъв ефект?

Тя се молеше Анри да се обажда с добри новини, защото и бездруго през последната седмица й се бяха случили повече неприятности, отколкото можеше да понесе. Бебето — по-точно това, че Лоръл бе решила да го задържи, бе благословия. Господ е свидетел, че тя наистина мислеше така. Но този факт със сигурност я беше поставил в пълна безизходица, без никакъв избор.

Ами Вал Карера, който като черен гологан беше изникнал след всичките тези години и точно когато Лоръл бе най-зле, бе връхлетял върху нея — най-вероятно с цел да създаде колкото е възможно повече проблеми. Само при мисълта за това я побиха тръпки.

— Ами базарът? Доволна ли си от резултатите?

За миг Доли не разбра въпроса. После се сети, че той няма представа за Лоръл… нито за малкия Адам… нито за Вал. Едно време тя би побързала да му съобщи новините; тогава всяка подробност изглеждаше еднакво важна и следваше да бъде обсъдена с него. Нима вече са толкова далече един от друг?

— Ах, да, базарът… — сепна се тя. — Трябваше да дойдеш. Беше супер.

— Много ми се искаше да дойда. Все пак, след като ти си оформила щанда, а Помпю е бдял над него като квачка, отсъствието ми не е било толкова фатално, нали?

Тя почти видя как той вдига рамене по типичния за французите начин.

— Освен това не можех да оставя дъщеря си. Децата бяха толкова зле, че Габриела не беше на себе си…

— Разбирам. — Тя все още не можеше да възприеме Анри в ролята на дядо. — Божичко, изобщо не се чувствай виновен. Децата по-добре ли са вече?

— Малкият Филип отново започна да наддава, обаче Бруно… Габи се притеснява за него — той вечно е болнав. Мисля, че с времето ще му мине, но… тя е майка, а майките все се притесняват, нали така?

— Е, да, предполагам — отвърна Доли и си помисли, че тя никога няма да стане майка… но с това бебе на Лоръл май вече беше нещо като баба. С нетърпение очакваше мига, когато ще прегърне малкия Адам — с мокрите му пеленки и всичко останало.

Сега обаче Анри чакаше отговор.

— Както и да е, та за базара. Клариса Хонкинс беше един от арбитрите тази година, макар тази стара търгашка да не разбира нищо от шоколад. Дори съм убедена, че не яде друго, освен лимони — от най-киселите. И Роджър Дилън — помниш ли го Роджър? — та той каза, че „Жиро“ щял да излезе на първо място, ако не били кестените, които Клариса ненавиждала. Колко гениално от моя страна — да сложа на централно място тъкмо глазираните кестени!

Анри се изсмя и Доли почувства облекчение — той като че не се сърдеше за второто място, макар че три пъти за последните пет панаира „Жиро“ бе заемал първо място. За някои производители на шоколадови изделия, особено за по-дребните сладкари, които се бореха просто за да изплуват, наградите на списание „Гурман“ бяха трамплин за място на пазара и за по-големи продажби, и за тях това бе всичко на света. Анри обаче, изглежда, мислеше за други неща.

— Добре, обаче не се обаждам в седем и трийсет сутринта — знам, че при теб сега е среднощ, — за да говорим за работа — каза той. Гласът му звучеше напрегнато. — Откъде да започна?

— Предлагам да пропуснем началото. — Тя също започна да се напряга. — Тази част вече сме я минавали доста пъти. Знам я наизуст.

— Добре тогава — как го казвате — щастливия край?

Сърцето на Доли подскочи в гърдите й като полудяло.

— Анри, какво точно се опитваш да ми кажеш?

Последва пауза. Тя чуваше неравното му дишане.

Накрая той каза:

— Доли, ела в Париж.

— Анри, това вече го опитвахме и…

— Не, този път е различно. Аз и Франсин се разделихме.

Стори й се, че хиляда волта преминаха с пращене през линията. Едва не изпусна слушалката.

— Какво каза? — хлъцна тя.

— Франсин току-що ми показа вратата — каза той меко, но с нотка на триумф. — Всичко бе много възпитано. Тя дори ми стегна куфарите, макар да ми се струва, че го направи само за да е сигурна, че няма да отнеса нейни неща.

Веднъж и Доли да изгуби способност да говори… Тя остави коняка на масичката до себе си и тумбестата чаша иззвъня върху стъклената повърхност, преди да замре неподвижно. Сетне стана и закрачи напред-назад по дебелия вълнен килим пред камината заедно с кремавия телефон. Сатенената нощница се увиваше около глезените й с приятен хлад.

— Анри, без майтап? Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен, мила. Изглежда, жена ми си е намерила любовник. — Гласът му звучеше така радостно, както преди няколко месеца, когато й беше съобщил за раждането на внуците си — близнаци. — Както може да се очаква, тя е много дискретна, що се касае до това кой е. Няма да съм особено изненадан, ако се окаже нейният свещеник.

— Не може да бъде! — Доли дори се възмути.

Той се изсмя.

— Е, може би преувеличавам. Но знае ли човек? Не че ме вълнува, дори да беше папата. — Гласът му стана сериозен. — Обаче съм длъжен да съм честен с теб. Развод няма да има — Франсин няма да се съгласи. В това отношение, струва ми се, тя е истинска робиня на свещеника си.

Стори й се, че гласът на Анри се чува все по-слабо, сетне си даде сметка, че не телефонната връзка се влошава, а пулсът й бие с такава сила, че й пречи да чува.

— Какво всъщност ми предлагаш, Анри?

— Предлагам аз и ти… да живеем заедно. Искам да кажа — в днешно време това е нормално, нали? После… — Гласът му замря. Не беше нужно да казва онова, което знаеха и двамата: че би се оженил за нея на мига — стига да настъпи момент, в който да може да го стори.

— Ами тъстът ти, той знае ли?

— Той е стар, обаче не е сляп. Спор няма, че би направил всичко, което е по силите му, за да ни събере отново с Франсин. Но, от друга страна, си дава сметка, че силите му не са неограничени. Той се безпокои за фирмата, а и годините му си казват думата, тъй че сега имаме ново споразумение.

— Споразумение? Какво имаш предвид?

— Уговорката ни е да получа контролния пакет след смъртта му. Разбира се, длъжен съм да издържам Франсин и занапред. Но всичко е направено редовно, със свидетели, подписи и адвокат. За мен това е великолепна сделка, дори бих казал избавление.

— О, Анри! — Радостни сълзи напълниха очите й. Той го заслужаваше повече от всеки друг. Колко ли се е борил със стария Жиро, за да постигне такава гаранция?

— Скъпа, ти не отговори на моя въпрос — трезво продължи Анри.

Доли се срина обратно в креслото и пусна телефона в скута си. Виеше й се свят, вече не знаеше какво да мисли. Можеха да бъдат заедно непрекъснато, да живеят заедно! Не беше ли това всичко, за което бе копняла, за което бе мечтала едва ли не откакто се помнеше? Бракът е хубаво нещо, но можеше да се живее и без пръстен, стига Анри да й принадлежи.

Обаче трябваше да се премести да живее в Париж.

Париж бе красив и много й харесваше, но домът й бе Ню Йорк. Не можеше да го напусне, особено сега. Лоръл щеше да има нужда от много помощ. Освен това дори да постъпеше като егоистка, как щеше да бъде истинска баба на скъпоценното бъдещо бебе от пет хиляди километра?

Защото колкото и да копнееше за Анри, още повече копнееше за истинско семейство, а това бебе щеше да я свърже с Ани и Лоръл както нищо друго досега.

Ами бизнесът? Тя се бе убивала от работа, за да го изгради, и той се бе превърнал в нещо повече от начин за изкарване на пари — бе създала уютно местенце, където клиентите се чувстваха като у дома си.

Постоянните посетители идваха за своите обичайни поръчки, а сетне оставаха да си побъбрят и неусетно изливаха душите си. Нора Мългрю, чийто съпруг зъболекар имаше връзка с медицинската си сестра, не можеше да реши дали да го напусне, или не. Рамзи Бърк, отчайващ скандалджия, който всяка сутрин на път за работа се отбиваше за един-единствен трюфел, постоянно водеше полемика дали да се откаже от посещенията си при психоаналитика, след като все едно не правел нито крачка напред в борбата с ужасния си страх от височини, самолети и асансьори.

О, разбира се, те щяха да преживеят и без нея — всички до един. Но всъщност въпросът съвсем не бе в това. Истината бе, че на нея й бе приятно да вижда всичките тези хора и обичаше да си представя, че и тя означава нещо в техния живот — нещо, па било то и съвсем незначително.

С кого щеше да си приказва в Париж? Френският й не стигаше да я отведе по-далеч от първата спирка на метрото. Освен това, ако работеше за Анри, нямаше да е същото, както да работи в своя магазин. Щеше да е просто работно място, начин да е по-близо до Анри.

Тя обичаше Анри, бе луда по него. Все пак дали някога се бе замисляла сериозно какво би означавало наистина да се пресели в Париж… Сети се за старата поговорка: „Пази боже от сбъднати мечти“.

Толкова дълго беше мечтала за това, че сега, когато мечтата бе станала достъпна, се чувстваше някак измамена, като че ли току–що й бяха съобщили, че през цялото време е мечтала не за това, за което е трябвало да мечтае.

А може би работата бе там, че искаше и вълкът да е сит, и агнето да е цяло: Анри и животът тук.

— Къде си сега? — попита тя.

— Взел съм стая в „Ланкастър“. Смятах, че може би до една-две седмици ще избираме заедно жилище.

— Анри, знаеш ли…

— Ако има нещо… имам предвид, ако има друг…

— Не, не, вярвай ми, не това е причината.

— Значи не си престанала да държиш на мен?

— Не, за бога.

— Тогава за какво спорим? Доли, говоря с лекота за това, че съм напуснал дома си, но трябва да ти кажа, че след толкова години не е толкова лесно. Имам нужда от теб, скъпа, повече от всякога. Имам нужда да сме заедно.

— Не разбираш ли, Анри? — опита се да обясни тя. — Ти искаш от мен съвсем същото… да оставя дома си и семейството си, дори страната си. Всъщност, обзалагам се на чифт каубойски ботуши от змийска кожа, че няма жив американец, на който да не му се свива гърлото, щом чуе химна.

— Е, ще свикнеш и с „Марсилезата“, не е толкова безнадеждно — пошегува се той, но тя долови в гласа му умора и отчаяние и сърцето й се сви.

Отново усети колебание. Преди години, когато Анри не можеше да й предложи нищо по-добро от живота в полутонове и полусенки — животът на любовница, агонията от незнанието какво да направи бе непоносима. Сега той предлагаше много повече, а все още нещо я спираше. Коя бе причината — дали чувствата й към Анри се бяха променили, или нейният живот в Ню Йорк й бе станал по-скъп?

Каквато и да бе истината, заради него, а и заради собственото си аз тя трябваше да вземе решение на трезва дневна светлина, с глава, която да не е замаяна от коняк.

— Анри — каза тя твърдо, — ще реша утре сутринта. Недей да си мислиш, че ме е страх да ти кажа какво мисля сега. Истината е, че не знам точно какво мисля. Знам само, че каквото и да кажа сега, няма да има грам смисъл. Можеш ли да почакаш до утре?

— Имам ли избор? — въздъхна той.

— Никакъв.

— В такъв случай, скъпа, приятни сънища. Обичам те.

Доли затвори телефона. Главата й бучеше. Помисли си, че да заспи след всичко това е толкова вероятно, колкото и да се разходи до Луната.

 

 

— Прилича ми малко на вуйчо Хърби.

Ани откъсна очи от бебешките креватчета зад стъклото и се обърна да види леля си, сияеща в смарагдовозелен костюм от вълнено букле и овързано около врата шалче — един от нашумелите модели на „Хермес“. Доли бършеше очи с изцапана с червило кърпичка. На златната верижка с миниатюрни талисмани около китката й подрънкваха тенис ракета, шотландско коли, костенурка, свирка, катинарче и други дребни фигурки, сред които Ани забеляза талисмана, който тя и Лоръл й бяха подарили миналата Коледа — мъничка златна бонбониера във формата на сърце.

Ани си спомни как Доли бе изпаднала в сълзливо умиление, докато отваряше кутийката, и удоволствието, примесено с неудобство от врявата, която леля им бе вдигнала около малкия подарък.

„Хайде, пак се започва“ — помисли Ани с неудобство. Този път леля й явно имаше намерение да се дави от сълзи на умиление от най-сладкото и най-скъпоценно бебе в цял свят; доколкото я познаваше, Доли щеше да се суети около тях и бебето по двадесет и четири часа на ден.

— Ив разправяла ли ти е за вуйчо Хърби? Беше брат на майка ни — продължи да бърбори Доли. — Беше с много гъста черна коса и зачервен нос, който с годините ставаше все по-морав. Мама ми казваше, че това било от бурен живот и аз започнах да се крия под леглото при всяка буря… — Тя се засмя. — Божичко, какъв образ беше! Държеше кухненската врата отворена и мръсните му кокошки щъкаха навсякъде, а той ги хранеше с остатъците от храната си, като че бяха кучета.

— Мисля, че прилича на Диъри — каза Ани, като отново насочи вниманието си към бебешкото отделение.

— Виж му брадичката как е заоблена и има трапчинка.

Всички бебета спяха, но не и Адам — той беше буден и махаше с юмручета. Мъничкото му розово краче изрита одеялцето.

Тя усети как Доли до нея се стегна и леко въздъхна.

— Може и да си права. От друга страна, на тази възраст е трудно да се прецени, нали?

— Иска ми се Диъри да можеше да дойде и да види внука си.

Ани отдавна не се бе сещала за майка си и се изненада от внезапната си мъка при мисълта, че майка й трябваше да бъде тази, която да стои до нея в този момент, а не Доли.

Сетне почувства угризения. Горката Доли, тя толкова се стараеше. Сигурно не й беше лесно — без съпруг и собствени деца. Дали още се виждаше с Анри, или всичко беше свършило завинаги? Всъщност можеше ли да има такова „завинаги“, когато си толкова влюбен, колкото Доли бе влюбена в Анри?

Сети се за Джо и леко се отпусна. Имаше чувството, че Джо е центърът на вселената й, оста, около която се върти нейното съществуване, същността на нейното аз, и че без него ще се разлети на всички посоки.

Ами Емет… коя част от пъзъла бе той? Онази нощ в апартамента му… под душа… после в леглото… Господи, беше толкова приятно. Как би могло нещо толкова хубаво да е само каприз? Цяла седмица и нещо тя го отбягваше, но не би могла да го отхвърли завинаги. Даваше си сметка, че не обича Емет по начина, по който обича Джо, но това, което чувстваше, със сигурност бе нещо повече от проста симпатия. Ани замислено загриза нокътя на палеца си. Бе толкова объркана! Адам размаха стиснато юмруче над главата си и така силно заприлича на невъздържан политикан, който сипе хули срещу увеличението на данъците, че тя се усмихна. Може би все още не беше прекалено късно за нея и Джо.

Всичко щеше да се промени от сега нататък. С грижите около Адам, Лоръл нямаше да има време да се мотае около Джо както преди. Дори бе отворила дума да се изнесе в самостоятелно жилище. В първия момент Ани беше против, но после си помисли, че може и да е по-добре. Може би бе дошло време Лоръл да се погрижи сама за себе си.

— Карамфили — каза Доли. — Помня, че когато ти се роди, баща ти напълни стаята на Ив с розови карамфили, гора от карамфили. Сигурно беше изкупил цветята на всички цветарници от Бел Еър до Уестуд. А Ив каза, че се чувствала нещо средно между труп, погребван от мафията, и победител на конните състезания в Кентъки.

Ани се усмихна, но веднага си спомни огромния букет розови рози, който Джо бе изпратил на Лоръл, и нещо я бодна в сърцето.

— Май е време за хранене — каза тя. Сестрата тъкмо се навеждаше над кошчето на Адам и го вдигаше. Ани с нетърпение очакваше да дойде моментът, в който тя също ще може да го подържи.

Доли се обърна към нея, сините й очи блестяха, цялата бе зачервена от вълнение.

— Мислиш ли, че ще ми разрешат да го подържа? Само за минутка, няма да им се пречкам.

Ани потисна досадата си, макар че й се искаше да каже: „Защо ти първа?“

Сетне, чувствайки се пълна егоистка, каза бързо:

— Кажи на сестрата, че си баба му. То си е така де. — Стори и се, че Доли иска да я разцелува, и инстинктивно се отдръпна.

— Отивам да видя как е Лоръл — каза тя. — Целуни Адам и от мен.

 

 

Лоръл беше станала и се бе облякла с дрехите, които Ани бе донесла предишния ден — поло и широк син джемпър за бременни, който й висеше като срутена палатка. Изглеждаше слаба и уморена, с лилави сенки под очите, и все пак излъчваше щастие.

— Я виж кой е дошъл — каза шеговито Лоръл. — Все си мислех, че аз съм тази, която има нужда от реанимация. Изглеждаш още по-зле от вчера.

— Мисля, че се държа доста добре за човек, който току-що едва не е получил инфаркт. — Ани пресече стаята и седна на леглото до Лоръл.

— Това ме подсети, че ти така и не ми каза къде те откри Луиза.

— За твое сведение бях в приемната на „Кендал, Дейвис и Джеркинс“. Когато ми казаха за теб, само дето не припаднах на място.

— При адвокатите? — Очите на Лоръл заискриха. — И какво прави там?

— Тъкмо щях да ти кажа — „Тут де суит“ става корпорация. Вече подготвят бумагите, представяш ли си?

— Всъщност по-лесно, отколкото това, че съм станала майка. — Лицето на Лоръл грейна в усмивка, очите й се навлажниха. — Мога да стоя и да го гледам с часове, без да ми омръзне. Видя ли го днес? Нали е най-хубавото бебе на света?

— По този въпрос спор не може да има! Мисля обаче, че ще си имаш работа с женкар. Трябваше да видиш как правеше мили очички на една от сестрите.

— Знам, той си пада по всичко с цици. Да знаеш как мачка моите… — Тя докосна предницата на дрехата си и трепна.

Ани гледаше сестра си: толкова хубава, толкова щастлива. Забеляза, че за пръв път, откакто Лоръл беше в болницата, косата й бе измита, прихваната на тила с дебела сребърна шнола и пада по гърба и като сноп, отразяващ светлината, струяща от прозореца. Лоръл миришеше на хубаво, на сапун и розова вода. Ани тъкмо усети семето на омразата, пазено дълбоко в нея месеци наред, да се разпада, когато погледът й попадна върху вазата с вече позавехнали рози, чийто аромат се носеше във въздуха на прекалено затоплената стая.

Замисли се за Джо и сведе поглед, за да не срещне очите на сестра си. Топлотата в нея внезапно изстина.

След момент на неловко мълчание тя пое дъх и се изправи.

— Готова ли си да тръгваме? Да кажа ли на сестрата да донесе Адам?

— След малко.

— Всичко съм приготвила вкъщи — каза Ани. — Даже кошчето… Снощи Емет ми помогна да го сглобим.

— Знам, той мина сутринта и ми каза. Какъв човек! Винаги всичко прави на място. Помниш ли като се оплаках, че вечно мръзна, и той ми донесе онези ужасно дебели алпийски чорапи? Виж какво ми донесе този път.

Тя измъкна една фланелка от чантата, подпряна на пода до леглото, и я разгъна. Ани видя нарисуваната на нея крава и се усмихна.

— Не се смей — каза Лоръл. — Сестрите ми казват Лори кравата. Макар че Адам суче всеки път като че ще му е за последно, ми се налага да използвам толкова тампони, че ме заплашиха да ме доят с помпа…

— Нямаш вид на човек, който страда прекалено.

— Аз не страдам. Просто ме е страх. — Лоръл се облегна с ръце зад тила и устреми поглед към тавана. — Знаеш ли, тази сутрин, като го кърмех, го гледах и си мислех: ами ако му объркам живота? Искам да кажа, той е толкова… толкова доверчив. Пък и нищо не знае, не е ли така? Ако аз всичко правя грешно, кой ще ме спре? Как да разбера дали постъпвам добре?

Ани се замисли за всичките грешни стъпки, които сигурно бе направила с Лоръл. Къде щяха да са сега, ако бе постъпвала по друг начин, по-малко под влияние на импулсите си? Може би все още в Калифорния, при Вал.

Стомахът й се сви на топка при мисълта за пастрока й. Лоръл й беше казала за неговото посещение предишния ден. Цели пет минути минаха, докато се съвземе от шока и докато си спомни, че вече няма никакъв легален начин той да им навреди. Дали обаче нямаше да се опита да се види с Лоръл, и дали Лоръл… дали тя не би поискала да се върне при Вал, след като вече нямаше защо да се страхува от него?

— Мисля, че ако го обичаш, дори и да направиш някоя грешка, това няма да е от кой знае какво значение — отговори Ани.

— Ани? — Лоръл колебливо захапа долната си устна.

— Да?

— Виж, знам, че ти винаги си полагала много усилия за мене… и… че в повечето от случаите не ти е било много лесно. — Тя се изправи и от рязкото движение лицето й се зачерви. — Просто искам да знаеш, че… дори и невинаги да го показвам, аз съм… всъщност не мисля всичките ужасни неща, които ти наговорих онази вечер след… след онзи скандал. — Очите й издайнически заблестяха и тя ги избърса с нервен смях. — Виж ме само — тека отвсякъде. Изобщо не предполагах, че ще се разкисна толкова.

Ани също усети сълзите да напират в очите й. Наистина ли щяха да превъзмогнат съперничеството, появило се помежду им? Дали един ден, след години, когато и двете се омъжеха и имаха семейства, щяха да се обърнат назад и да се почудят как са могли да допуснат един мъж — вече само смътен спомен — да застане между тях?

Не знаеше. Знаеше само, че обича сестра си.

— Не се тревожи — каза тя на Лоръл. — Запасила съм се с купища салфетки — за всеки случай.

 

 

— Ей, малкия, ти още не ме познаваш, обаче само почакай и ще видиш! — говореше Доли на бебето в прегръдките си. — Така ужасно ще те разглезя, че ще решиш, че си се родил направо в райските палати.

Бебето я гледаше втренчено, леко смръщено, като че ли се мъчеше да я фокусира. Толкова много коса! А я виж как се е смръщил… като порасне, определено няма да се срамува да си каже мнението.

Под бдителния поглед на сестрата, която стоеше на входа на бебешкото отделение, Доли нежно докосна свитото бебешко юмруче и усети как Адам я хвана здраво за пръста. Сърцето й подскочи.

Изведнъж, без предупреждение, личицето на Адам се сгърчи и той започна да крещи. Доли взе да го друса, обаче от това бебето само заплака по-силно. Тя панически се обърна към сестрата, която най-невъзмутимо я гледаше, скръстила ръце пред мършавите си гърди.

— Да не би да е гладен, как мислите?

— Вероятно има колики — отвърна сестрата. — Преди малко му бе следобедното хранене. Подпрете го на рамото си и го потупайте по гръбчето.

Тя предпазливо го повдигна до рамото си и внезапно се почувства ужасно несръчна — беше убедена, че не го държи както трябва. Пък и какво ли разбираше от бебета? Бе получила единствената приблизителна представа какво е да си майка, когато я оставяха да се грижи за Ани като малка. Обаче когато Ани беше съвсем малко бебе като това тук, но за нея се грижеше бавачка — една солидна германска дама, госпожа Хилдебранд, която бдеше над бебешката люлка на Ани като нацист от отряда за бързо реагиране и не допускаше никой да припари в радиус от шест стъпки.

Адам вече направо се дереше, риташе и размахваше юмручета. Доли също бе на път да се разплаче. Знаеше, че кучетата усещат този, който се страхува от тях; може би това важеше и за бебетата. Дали пък това мъничко човече не бе усетило липсата й на опит? Ако бе така, значи то показваше повече прозорливост от нея, въпреки четирийсет и две годишния й опит. Ако можеше да говори, може би дори щеше да й каже, че само си губи времето с него, след като може да се вее в Париж с Анри.

Замислена за собствената си неадекватност, Доли се опитваше да успокои Адам и с усилие на волята се сдържаше да не връчи внука — племенник на сестрата и да не се хвърли посрамена към първия телефон, по който да съобщи на Анри, че пристига.

Нещо я задържаше. Тя закрачи напред-назад по коридора пред бебешкото отделение продължи да успокоява Адам, да го люлее и да му говори, като че ли той можеше да разбере какво му казва.

— Знам, знам, че никак не ти се харесва да те прехвърлят от ръце на ръце като чувал с картофи, но мама е ей там в края на залата и ще си стигнеш вкъщи, преди да се усетиш. Ще те откарат дотам не как да е, а в лимузина с шофьор. Как ти се струва? Ще се почувстваш като Елвис Пресли. Истината е, че дори донякъде си приличате, с тая черна коса… Ако имахме малко гел за коса, щяхме да те превърнем в истински сладък помпадур. — Тя тихичко затананика „Обичай ме нежно“.

Постепенно Адам спря да реве. Доли тъкмо започна да се чувства по-уверено и почти изпита гордост от себе си, когато чу бебето да сумти… и усети нещо топло и миризливо да се излива по предницата на блузата й. Объркано погледна към нарастващото петно с цвят на горчица, изтичащо изпод разхлабената пелена.

Сестрата се засуети край нея.

— Опа, май е било нещо по-сериозно от газове. Не мърдайте, ще донеса кърпа.

Доли стоеше закована на място и се чувстваше като куче, оваляно в тор — беше убедена, че и мирише по този начин. Сетне започна да се смее, взря се в тъмносините очи на Адам и прошепна:

— Окей, малкият, показа си рогата. И все пак съм луда по тебе. Сега какво ще правим, можеш ли да ми кажеш? Какво да кажа на Анри?

 

 

Докато се връщаше към бебешкото отделение, Ани видя зелена светлина над вратата на единия от асансьорите. Разнесе се звън и вратата плавно се отвори. Излязоха две сестри, следвани от висок мъж с очила, износени дънки и морскосин пуловер. Той приведе глава, като че ли се боеше да не се удари в горния праг. Кестенявата му коса бе разрошена, лицето му бе с такъв цвят, все едно бе тичал нагоре по стълбите, а не бе взел асансьора. Сърцето й подскочи.

— Джо — повика го тя тихо.

— Здравей, Ани.

Изглеждаше изморен. Дори очилата не успяваха да прикрият тъмните кръгове под очите му.

Искаше й се да го прегърне… но усещаше, че не бива. По дяволите, нея също я болеше.

— Как е Лори? — попита той.

— Добре. Тъкмо отивах към бебешкото отделение да помоля някоя от сестрите да й занесат Адам. Ще го водим у дома.

— Знам, затова съм тук. Имах работа насам и реших, че може да имате нужда от превоз.

— Благодаря, но Доли ще ни закара. Джо, аз… — Тя преглътна с усилие и усети гърлото й да се свива, като от нещо горчиво. — Благодаря ти, задето помогна на Лори да премине през това изпитание без поражения. Ако не беше ти… — Тя не искаше да си представя какво можеше да стане. — С една дума, щастлива съм, че беше край нея.

Той сви рамене, сякаш за да омаловажи ролята си.

— Хлапета като Адам, които толкова бързат да се пръкнат на бял свят, нямат нужда от много помощ. Само като го видиш, си личи, че е борбен. Освен това е сладък.

— Никак не прилича на Лори.

— Очите му — каза той и тържествено докосна с показалец едното стъкло на очилата си. — Приличат ми на твоите.

Ани усети как я облива топлина. Господи, дали този човек си даваше сметка какво въздействие има върху нея? Ако имаше намерение да спазва дистанция, дали бе нужно да й напомня колко малко им остана да се сближат? Искаше й се да изкрещи, да се хвърли на шията му, да го накара да свали тази учтива маска, дори да го удари — каквото и да е.

Вместо това тя се усмихна.

— Баща му е пуерториканец. Всъщност Лори се запозна с него в шести клас в Бруклин. Той играеше в оная пиеса, от която ти отиде да я вземеш. По-късно се срещнали в Сиракуза. Интересно съвпадение, нали?

Джо се изчерви и се обърна настрани, погледът му проследи количката с мръсно бельо, която един тъмнокож санитар тъкмо вкарваше. Стори й се, че забелязва нещо в очите му… следа от чувство, появила се и изчезнала толкова бързо, че не бе сигурна дали не си е въобразила.

Ревност? Дали не ревнува, че не той е бащата на детето?

Забеляза, че носи някакъв пакет под мишница, и попита възможно най-небрежно:

— Това за Лори ли е?

Той измъкна пакета, като че ли бе забравил за неговото съществуване, и каза:

— Доктор Спок. Много основна книга.

Беше излишно да му казва, че Лоръл вече има два екземпляра — един от Ривка и един от Доли.

Напрегнато мълчание — като бавно потъваща лодка — се възцари за момент между тях. Сетне той посочи унилата зала с пластмасови маси и столове и попита:

— Искаш ли да пием кафе?

Ани имаше чувството, че още едно кафе ще й пробие дупка в стомаха, но с учудване установи, че кима в знак на съгласие:

— Само че бързо. Обещах на Лори да се върна веднага.

Залата за посетители бе почти празна; само един мъж с перука седеше прегърбен, опрял ръце в коленете си. Джо пусна няколко дребни монети в автомата, после седнаха на два стола един до друг, с почти допрени колене, стиснали в ръце димящите пластмасови чаши. Ани имаше чувството, че е статуя, изваяна от лед, но сърцето й препускаше и дъхът не й достигаше.

„Знаеш ли колко пъти съм хващала слушалката да ти се обадя? Знаеш ли, че един път дори стигнах дотам, че дойдох посред нощ до вратата ти и едва на прага се сепнах и си тръгнах?“

Гледаше втренчено охлузените му кожени обувки, целите в петна. Джо имаше дълги стъпала — не големи, просто дълги и тесни, а глезените му бяха възлести. Неизвестно защо тя си спомни за Емет, за първата им нощ в Париж, как преди да се вмъкне в леглото той се беше изсулил от ботушите си. Необичайното бе, че вместо да се отврати, тя изпита някаква нежност.

Но сега във въображението й краката, преплетени в леглото с нейните, бяха тези на Джо, дъхът му бе в косите й, ръцете му…

— Как е? Имам предвид бизнеса — попита той.

— Прекалено добре — каза тя и изпита моментен ужас при мисълта какво би станало, ако той можеше да прочете мислите й. — Наех едно ново момиче да помага на Луиз в кухнята. Ако нещата продължат така, ще ми се наложи да организирам работа на смени и да назнача още хора. Вече едва смогваме да изпълняваме поръчките.

— Ако имаш нужда от нещо, казвай! — рече той. — Мога да ти пращам по едно-две от моите момчета, когато наистина си на зор.

— Благодаря ти. Ще го имам предвид. — Тя погледна втренчено мазното петно, което плуваше на повърхността на кафето й и преливаше във всички цветове на дъгата — приличаше на машинно масло, после постави чашата на малката масичка, чиято повърхност бе цялата прогорена от цигари.

— Как върви ресторантът след ремонта?

— Вече пращи по шевовете, отчасти благодарение на майка ми и баща ми. — Той се усмихна. — Да не повярваш — идват поне веднъж седмично на вечеря. Татко понякога води куп приятели на обед. Изглежда, от възрастта се е размекнал. Стават и чудеса, нали? Всъщност започнах да свиквам да се мотаят наоколо, даже взе да ми харесва — нещо като да се върнеш отново в детството. Само че ролите са разменени, този път като че ли аз съм възрастният.

Въпреки напрежението си тя неволно се усмихна.

— Радвам се.

Отново се възцари мълчание, този път още по-дълбоко. Млада монахиня — от модерните, в светлосини дрехи до коленете — седна на празния стол до апатичния мъж с перуката и го заговори. Ани не чу думите й, но изглежда, тя се опитваше да го утешава.

— Ани…

Усещаше, че Джо я гледа, но не отвърна на погледа му. Сякаш нещо й подсказваше, че се готви да й каже нещо, което тя не иска да чуе.

Съсредоточи се върху задачата да остане неподвижна, като препълнена ваза, която всеки момент ще прелее.

„Ако не отговоря и се направя, че не чувам, той няма да успее да каже най-ужасното нещо.“

— Има нещо, което смятам, че трябва да ти кажа — почна Джо с тих, едва доловим глас. — Радвам се, че те срещнах, но искам да знаеш, че все едно, щях да ти се обадя. Нищо не съм казвал на Лори, защото исках да говоря първо с теб.

Тя се насили да го погледне в очите и това, което прочете в тях, бе наистина ужасно. Съжаление. Той я съжаляваше! Боже! О, боже.

— Какво има, Джо? — настоя тя. — За бога, какво има?

Съзнанието като че ли се отдели от тялото й като някаква странна версия на Светия Дух. Всичко изглеждаше странно изкривено; колички и носилки летяха като коли по магистрала, а някакъв човек с патерици като че ли не помръдваше. Неоновите лампи над тях изведнъж се превърнаха в пещ, която топеше мозъка й, черепът й сякаш всеки момент щеше да експлодира.

Тя започна да мисли за играта, която играеха с Лоръл като малки. „Какво би било, ако…“ Просто, но ужасяващо:

„Ако се налага да умреш, как би искала да си отидеш?“ Тя самата обикновено предпочиташе чрез измръзване, отколкото чрез изгаряне, защото бе чувала, че този начин е по-безболезнен. Лори смяташе, че да бъдеш гилотинирана като Мария Антоанета или да изгориш на кладата като Жана д’Арк е къде-къде по-романтично. Ани си помисли, че и трите начина, взети заедно, биха били по-малко мъчение от агонизиращата болка, която изпитваше.

— Какво? — се чу да казва, но думите като че ли нямаха връзка с нея. Бяха като бръмчене на муха, която се блъска в стъкло на прозорец.

— Ани… — Джо посегна да хване ръката й, но тя се дръпна толкова рязко, че удари с лакът облегалката на стола. Болката отекна в рамото й — огнена, съвземаща.

— Не искам да го чуя — каза тя. — Моля те, не ме карай да слушам.

Искаше й се да си запуши ушите, както правят малките деца.

Той внимателно свали очилата си и с два пръста замасажира основата на носа си. Без да иска, Ани се загледа колко дълги са миглите му, дълги и гъсти. Пъстрите му очи бяха зачервени, като че не бе спал дни наред. Изглежда, той също страдаше.

Тя изпита омраза — мразеше го, задето я караше да изпитва съжаление към него, когато единственото й желание бе да го накара да страда, така както той я караше да страда.

— Обичаш ли я? — насили се да попита тя. — Това ли е причината?

Джо мълчеше.

Тя усети радост с остатъка от разбитото си сърце. Наистина ли я обичаше, след като се налагаше да спре и да помисли?

— Виж — каза той, като внимателно избираше думите си, — ще ти спестя евтините приказки. Ани, не искам нито да те нараня, нито да те оскърбя. Но позволи ми да ти кажа следното: наистина има повече от един или два вида любов, да не говорим за всички видове нюанси помежду им.

— Надявам се поне, че ще кажеш по друг начин това на Лори — каза тя горчиво. — Освен това се надявам, че не очакваш да ти дам медал за образцово семейство. И се надявам, че не си въобразяваш, че й правиш услуга.

— Нещата са много по-сложни, не разбираш ли? По дяволите, де да не бяха! — Той смачка празната чаша и я запрати към насрещната стена. — Щеше ми се да мога да твърдя, че само се правя на самарянин, и да се оставя да ме убедиш, че не съм прав да постъпя така.

— Иска ти се да те разубеждавам?

— Не знам — каза той. — Това, което знам, е, че моите чувства към теб не са се променили.

Ани се бореше със сълзите, които напираха и се опитваха да я задушат. Трябваше да му каже за чувствата си, трябваше да го умолява на колене да не прави това. Но нещо я спираше, като че ли устата й беше запечатана. Просто не можеше да го направи.

Може би от гордост. Не знаеше. Знаеше само, че мрази този мъж, мрази го и го обича с цялото си сърце.

Ани забеляза човечеца с перуката да плаче; монахинята го беше прегърнала. Може би жена му бе починала. Господи, каква ужасна мисъл! Монахинята го хвана под ръка и му помогна да стане.

Мъжът се препъна, перуката му се накриви и провисна на фиба, закрепена за посивялата му коса. Той посегна да я оправи и за момент й се стори, че вдига шапка за поздрав. Представи си го как ще вечеря сам довечера, с остатъците от храната, приготвена от мъртвата му съпруга.

Страдаше и за него, и за себе си, но си даваше сметка, че е стигнала до състояние, в което дори да искаше да заплаче, сълзите нямаше да дойдат. Те бяха замръзнали дълбоко вътре в нея. Знаеше, че кожата й е изстинала. Веднъж вече й се беше случвало да се чувства така — в онзи сив следобед, когато гледаше как спускат в земята ковчега на Диъри. Само че този път бе още по-мъчително, защото тя бе тази, която бе умряла.

— Върви — каза му Ани с безизразен глас. — Върви при Лори.

 

 

По-късно същия ден Доли набра номера на хотел „Ланкастър“ и зачака, заслушана в бръмченето на линията. Беше в офиса си. Тук се чувстваше по-делово, по-сигурна, че се контролира, отколкото вкъщи. Все пак дори и тук, при мисълта какво я чака сега, й призляваше.

Най-накрая я свързаха със стаята на Анри. Тя се молеше да е излязъл — изведнъж й се прииска да отложи разговора, макар да знаеше, че утре и вдругиден решението й ще си остане същото. Щом трябваше да го направи, по-добре веднага.

— Анри?

— А, скъпа, четеш ми мислите. Тъкмо бях изгубил търпение и мислех да те набера.

Щом го чу, й се зави свят, като че ли беше пила шампанско на гладен стомах. Как бе успяла да забрави само за няколкото часа от последния им разговор какво е въздействието на гласа му върху нея!

Доли се запъна, сетне се сети за чувствата, които изпита, докато държеше бебето в прегръдките си. Сякаш още усещаше малкото топло телце в ръцете си. То бе оставило своя отпечатък върху цялото й същество. Вече знаеше, че Адам е олицетворение на онова, което щеше да загуби.

— Анри, не мога. Просто не мога да го направя — каза тя и усети как между тях се отваря огромна болезнена пропаст. Сълзите заструиха по лицето й по-бързо, отколкото можеше да ги попие с кърпата. — Станах баба. Лоръл има чудесно бебе и наистина станах истинска баба. — „Нали и Ани каза така“ — помисли си тя и продължи: — Бебето се казва Адам и е толкова хубаво, най-чудесното бебе на света. Лоръл има нужда от мен, бебето също. А и аз имам нужда от него. Сигурно бих умряла от мъка по него, ако дойда, и не смей да ми казваш, че не е така. Не ми казвай, че бих могла да им ходя на гости и те да ми идват на гости, защото няма да е същото, и ти го знаеш. И още нещо: можеш ли да ми кажеш къде в цял Париж ще си купя топъл нюйоркски геврек в неделя сутрин? — Тя спря не защото й бяха свършили аргументите, просто дъхът й секна.

По линията настъпи дълга тишина, после Анри въздъхна:

— Спомних си нашите последни минути в Гренада… така и не си казахме довиждане, не и с думи. Може би сме знаели, че ще дойде време да си ги кажем.

Тя се усмихна през сълзи, учудена, че болката е толкова остра. Сърцето й бе разбивано толкова пъти, че си мислеше, че вече нищо не е останало за разбиване. Слава богу, че той я разбра и нямаше да я разубеждава. Всъщност сигурно е бил подготвен още от явното й колебание миналата нощ. Мракът я заливаше като излязла от бреговете си пълноводна река. Нима имаше нещо по-чудесно от щастието да прекара остатъка от живота си с Анри?

— Обичам те! — каза му тя.

— Макар че не мога да ти купя геврек? — пошегува се той, но тя долови болката в гласа му.

— Mais oui, chéri — избърбори тя на ужасяващия си френски. — О, Анри, какво мога да кажа?

Последва дълго мълчание, в което Анри като че губеше битката. Накрая той проговори, но гласът му се беше променил към онази висока, задавена интонация, която има човек, който едва сдържа сълзите си.

— Просто кажи довиждане. След всичките тези години кой би могъл да каже какво ще донесе бъдещето?

Доли знаеше, че е време да затвори, и стисна слушалката, като че ли, ако я пуснеше, щеше да прекъсне някаква жизненоважна артерия, която никога нямаше да бъде съединена отново. Докато отчаяно се държеше за последната сламка, усети как всичко се разпада — всичко, което ги свързваше, нейните надежди и мечти, дори спомените за Анри до нея в леглото, ръката му, която я подкрепяше, докато тичаше из Париж на невъзможно високите си токчета. „Господи, нали не сънувам?“

— Au revoir — каза тя тихо в слушалката. Една сълза се откъсна от брадичката й и преди да падне върху навития кабел на телефона, блесна като капка дъжд.

— Au revoir, ma poupee.

Доли сложи слушалката на вилката много внимателно, като че ли най-малкият натиск можеше да я разбие на парчета. После, изправила гръб, започна да подрежда купчината поръчки, фактури и сметки на бюрото си. В четири един журналист от „Newsday“ щеше да й взима интервю, после имаше среща с Хелмут Кнудсен, за да види проектите му за новите кутии за празника на Свети Валентин. Утре имаше обяд, организиран от комитета за подпомагане на децата, след това…

Тя спря, ръцете й застинаха върху картоните с имената, адресите и рождените дати на постоянните клиенти, на които винаги изпращаше кутийка с трюфели за рождените им дни.

Изплака, сетне си пое дъх и помисли: „Трябва да правя нещо, да съм все заета, за да не мисля. Освен това днес положението не е по-различно от вчера, тъй че за какво се тръшкам?“

След като подреди бюрото си, Доли извади пудриерата с огледалце и армията от червила, които държеше в горното чекмедже — Бил Нюкъм щеше да я вземе в седем и половина. Този път беше купил билети за „Брилянтин“ и тя трябваше да се направи на красива. Избърса разтеклия се грим под очите си. Реши да облече червената си рокля от „Халстън“ с тънките презрамки — ако имаше късмет, след представлението Бил щеше да я заведе някъде да потанцуват и вечерта тя щеше да е останала без дъх и да заспи още преди да си е свалила обувките.

Нямаше намерение да го покани да остане да спи при нея, колкото и да му се иска, защото няма нищо по-лошо от това да плачеш във възглавницата за отсъстващия мъж… и да се надяваш, че присъстващият няма да чуе.