Айлин Гоудж
Сестра ми (24)

Двадесет и трета глава

Във фоайето на болницата „Свети Винсент“ Вал попита черноокото момиче на рецепцията в коя стая е Лоръл Карера. Докато тя търсеше в регистрационната книга, той хвърли поглед към чакащите, насядали по пейките, и към зелените плочки, протрити от безкрайното влачене на обувки. Какво въобще правеше тук? Сигурно той беше последният човек, когото неговото малко момиче, пораснало вече и самото то станало майка, искаше да види. Не беше ли показала красноречиво отношението си към него още от нощта, когато си тръгна дори без целувка за раздяла, а и през всичките последвали години?

— Няма регистрирана Лоръл Карера — каза момичето зад рецепцията. — Съжалявам, господине.

„По дяволите!“ Той потри наболата си брада и се сети, че не се е бръснал тази сутрин. Дали не се беше регистрирала под друго име? „И какво, ако е? Тя няма да иска да те види, така че защо не се обърнеш и веднага не се изметеш от тук?“ За седем години нито едно писмо, нито едно телефонно обаждане, нито дори една пощенска картичка. Ако не беше видял в списанието „Лос Анжелос Таймс“ статията за магазина на Ани, дори нямаше да знае дали са все още живи.

Но вече беше бил целия този път, беше пропилял последните си сто долара, за да дойде до Ню Йорк. По дяволите, не можеше да си тръгне просто така.

— Бихте ли проверили за Лоръл Коб?

Може би напразно, но си заслужаваше да опита.

Момичето прелисти книгата, след това го погледна насмешливо.

— Трети етаж, стая 322.

Вал се опита да преглътне, но устата му бе пресъхнала въпреки всичките кафета, които беше изпил. Беше почти обяд, но беше на крак фактически цялата нощ й тази преди нея — петчасов полет от Лос Анжелос, плюс още един, в който самолетът кръжеше над летище „Ла Гуардия“, без да може да кацне поради гъстата мъгла. И през цялото това време не бе затворил очи дори за минута. Мислеше за Лоръл. Чудеше се как изглежда и дали ще се зарадва да го види.

Таксито, което беше взел за Куинс, пълзеше през гъстата мъгла и натовареното движение. Шофьорът беше арабин или някакъв друг мохамеданин, слушаше странна музика по радиото и дори не говореше английски. Трябваше да му повтори три пъти адреса на магазина на Ани. И когато най-накрая се добра до него, трябваше да чака навън в студа целия ден, почти до вечерта, докато най-сетне Ани се появи.

Като я видя в елегантното палто и мекия вълнен шал около врата, едва се сдържа да не се изправи пред нея и да размаха юмруци. Но се овладя, защото знаеше, че ако го направи, ще му е два пъти по-трудно да намери Лоръл. Тръгна след Ани към метрото и я проследи чак до един жилищен блок. „Дали живее тук, или просто идва да посети някого?“ След няколко минути той също влезе, за да провери табелките с имената на живущите в сградата. Намери името й — А. Коб — и почти подскочи от радост. Най-сетне, най-сетне нещата започваха да си идват по местата.

Натисна бутона, на който пишеше „Домоуправител“. Една жена на средна възраст, с провесени бузи и мокра четка, прехвърлена през рамо, най-вероятно съпругата на търсеното лице, отвори вратата на вестибюла. Когато попита дали Лоръл живее тук заедно със сестра си, жената се ококори.

— О, пропуснахте най-интересното! — каза тя, явно развълнувана. — Вчера… вчера вечерта. Свалиха я по стълбите на носилка, беше бяла като платно, с бебето, а пъпната връв все още си стоеше. Наистина голямо събитие!

Вал беше толкова смаян, сякаш беше преминал през стъклена врата, без да я види. Дете! За бога! Самата Лоръл беше все още дете!

Жената го насочи към болница „Свети Винсент“. На път за болницата Вал имаше време да осъзнае факта, че Лоръл е станала майка. Но все още му беше трудно да го приеме. Бяха го държали настрана от всичко. Чувстваше се някак си измамен.

Сега, докато се качваше с асансьора на третия етаж, отново почувства, че е изигран. Ако Лоръл не беше избягала, последните седем години сигурно щяха да протекат, по съвсем различен начин. Щеше да има дете, което да го уважава, и това щеше да осмисли живота му. Заедно с Лоръл щяха да си купуват храна и дрехи, да живеят под един покрив и беше сигурен, че щеше да уреди заем от банката. А вместо това трябваше да слуша празните обещания на разни всезнайковци и да се реди на опашка за социална помощ за безработни.

Ако не беше Руди… Руди, винаги му натякваше грешките, когато беше най-отчаян, нещо, което напоследък се случваше все по-често.

Триста двадесет и втора стая беше в дъното на коридора, последната отдясно. Вратата беше оставена отворена. Вътре имаше две легла, но едното бе празно. На другото седеше подпряна с възглавници слаба жена. Дългата й руса коса беше вързана на опашка. Гледаше втренчено през прозореца и не го видя, така че той имаше време да я огледа добре.

Лоръл? Тази млада жена е неговото малко момиче!

Сърцето му като че спря, въздухът стана тежък като гъста мъгла. Сети се, че е по джинси и блейзър, измачкан от пътуването. Господи, тя щеше да го вземе за някой скитник!

Лоръл носеше болнична нощница; лицето й беше чисто, без никакъв грим. Но дори така тя изглеждаше като филмова звезда. Не, по-скоро изглеждаше като една от онези кънтри певици, момичетата с дълги коси и дълги пръсти, чиито гласове ромоляха като планински ручеи. Не всички бяха красиви, но Лоръл беше… беше най-красивата жена, която бе виждал. Слънчевите лъчи падаха върху скулите й, но той можеше да се закълне, че светлина излиза от самата нея. И тези очи. Очите на Ив… Господи, човек можеше да бъде заслепен от тях.

— Лоръл? Детето ми! — успя да прошепне Вал и прекрачи прага.

Тя се обърна и от движението на главата й, с което завъртя дългата си шия, той видя колко е грациозна — като балерина. „Тя е моя. Аз съм я създал.“ Почувства се по-силен, по-уверен. Тя беше негова, частица от плътта и кръвта му. Как можа да го отхвърли?

Тя се вторачи в него, очите й бяха огромни и неразбиращи. След това го разпозна и кръвта се дръпна от лицето й. Долната й челюст увисна.

— Вал? — извика тя прегракнало. — Господи, ти ли си? — Притисна длани до устата си и проговори през белите си пръсти, които се плъзнаха по бузите й. — Но ти… ти си… Мислех, че си мъртъв!

Вал залитна.

— Мъртъв! Господи, къде научи това?

През главата му бяха минали хиляди причини за желанието й да не се виждат, но никога тази.

— Чичо Руди ми каза, че си умрял същата нощ, когато избягахме. Че Ани…

Спря, преглътна шумно и потрепери. Сякаш някой беше отворил прозорец и полъх леденостуден въздух бе нахлул вътре.

— Т… той ме н… накара да о-обещая, че няма да к… казвам на никого.

Руди? Той й беше казал това? Краката му се подкосиха, тъпа болка се разля из цялото му тяло. Но защо? Защо ще го прави?

Нямаше смисъл. Абсолютно никакъв смисъл. Както мишка се опитва да се измъкне от капан, така умът му се луташе в различни посоки, без да достигне до някакво решение.

— Как… как ме намери?

Той разбра, че тя също се опитва да проумее всичко това. Ръцете й се отпуснаха и той видя червените следи, оставени върху лицето й от пръстите й.

— Прочетох за сестра ти във вестника.

Успя да запази гласа си спокоен, но мислите бушуваха в главата му. Това не му бе идвало наум, когато прочете статията, но сега разбра, че от самото начало Руди е знаел къде живеят Ани и Лоръл.

— Ани ли ти каза, че съм тук? — Гласът на Лоръл беше пълен с недоверие.

— Не точно… Аз… я проследих от магазина до апартамента ви. Жената на домоуправителя ми каза къде да те намеря.

— Ох!

Радваше ли се тя, че го вижда? Не можеше да каже. Може би след като шокът отминеше…

— Изглеждаш чудесно — каза й той. — Чух, че имаш бебе.

— Така е.

Очите й се насълзиха и за миг той си помисли, че тя ще заплаче. Нещо лошо ли беше казал?

Опита се да си спомни как изглеждаше Ив, когато се роди Лоръл… но всичко, което си спомняше от онази нощ, бяха многото цигари, които изпуши, първо в болницата, а след това в „Ръждясалия пирон“ на булевард „Сънсет“, където се напи до забрава заедно с една тумба приятели.

— Момче или момиче? — се сети да попита.

— Момче.

Не личеше да е много щастлива. Дали не беше искала да е момиче?

Вал се ухили:

— Охо, значи съм дядо. Какво ли знаеш ти? — Замълча. Усмивката му изчезна. — Измина много време. Мислех, че си ме забравила.

— Щях да ти пиша, но…

Гласът й заглъхна. Челото й се сбърчи, като че ли изведнъж се сети, че е излъгана от Руди.

Ярост се надигна у него и го удари в слепоочията. Стаята изглеждаше като окъпана в червени шестоъгълници. Руди… Този мръсник! Де да беше тук сега! Щеше да смаже лицето му в… и това щеше да е само ордьовър. Дали Руди и Ани бяха замесени в това заедно? Да, сега разбираше. Руди й е давал пари, помогнал й е да си намери квартира. Какъв идиот е бил, за да попадне в клопката на брат си.

Почувства ръцете му да се свиват в юмруци и положи огромно усилие, за да се отпусне. Не трябваше да допуска Лоръл да види колко е ядосан. Само щеше да я изплаши.

— Виж, най-важното е, че съм тук сега.

— Аз… аз не знам какво да кажа.

— Какво ще кажеш да прегърнеш стария си баща? Измина толкова много време.

Вал се приближи към нея и седна на ръба на леглото. Малко несръчно я придърпа и обгърна с ръцете си. Отначало тя като че леко се съпротивляваше, но после той почувства как се отпусна в ръцете му и как напрежението й изчезна. Чудеше се дали вече не е късно да се опита да й бъде баща. За момент през съзнанието му премина мисълта, че може би още не е толкова късно да промени живота си в положителна посока, и това малко го засрами.

Лоръл се отдръпна и като малко дете изтри носа си с опакото на ръката.

— Чичо Руди се занимава с осиновяването — каза тя и подсмръкна. — Той… дори е намерил семейство. Каза, че били много добри хора. — Направи малка пауза, за да поеме дъх. — Затова ме оставиха тук, в тази стая, вместо в отделението за майки. Не трябва да бъда заедно с другите майки. Сигурно си мислят, че ако видя другите жени с техните бебета, ще скоча през прозореца или ще направя някоя друга глупост, а те не искат да носят отговорност за това.

Така… Без съпруг. Детето беше копеле. Също като него и Руди. Вал се замисли.

„Руди! Ще го убия! Ще съсипя това гадно животно!“

— Как се отнасяше с теб Руди! — попита той по-грубо, отколкото бе възнамерявал.

— Беше добър с мен — отвърна Лоръл, като че се опитваше да се защити, после сграбчи чаршафа, който я покриваше, и започна да го навива, докато най-накрая не заприлича на усукан карамел.

— Идеята за бебето беше моя. Имам предвид… той не каза, че трябва да се откажа от него. Той просто… ох, по дяволите…

Брадичката й потрепери безпомощно и очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по съвършените й бузи.

Всичко си дойде по местата. Бебето… същото, за което Руди беше казал, че осиновява. Тогава, когато брат му го спомена, Вал си беше помислил, че е много странно някой да разреши на един самотник на средна възраст като Руди да осинови дете… но си представи, че Руди като печен адвокат сигурно има всякакви връзки. А през цялото това време той е имал предвид детето на Лоръл. Неговото собствено внуче.

Да, той беше жестоко измамен. Два пъти. Но в сравнение с Руди това, което Ани беше направила, бе съвсем нищожно. Най-малкото тя никога не беше го заливала с куп глупости, претендирайки, че е на негова страна. Прииска му се да грабне тежкия стол до леглото и да го хвърли. Не искаше да го признае, но през цялото време дълбоко в себе си нима не бе знаел какво лайно е Руди?!

Затвори очи. Беше отново на четиринайсет години. Спомените му се върнаха в онзи задимен от цигари и вонящ на алкохол апартамент, където беше израснал. Спомни си как стоеше и гледаше Шърли, която умираше на леглото. Лицето й бе… странно посиняло… и Господи, цялата й възглавница беше напоена с кръв. Спомни си как се беше почувствал… като че ли всеки момент щеше да повърне. И беше толкова уплашен! Много пъти тя беше изпадала в кризи, беше повръщала на леглото, на пода… но никога кръв. Почувства, че го обзема паника. Но Руди бе с него. Той сигурно знаеше какво да прави. „Не трябва ли да повикаме някого? — беше попитал Вал. — Някой да помогне!“ Но Руди беше поклатил глава и бе казал: „Не!“. Ако я закарали в болницата и се окажело, че няма нищо сериозно, просто щели да заприличат на двама глупави ревльовци и… когато Шърли се оправела, щяла да им се кара. „Но кръвта? — попита Вал и се разплака. Спомни си колко зле изглеждаше Шърли напоследък, почти не се хранеше и непрекъснато се оплакваше от болки в стомаха.“ Но Руди само се изсмя: „Давай, извикай лекар, извикай скапаната линейка, но откъде ще вземеш пари, за да платиш?“

Вал се почувства уплашен, но в същото време не намери какво да каже на Руди, който изглеждаше толкова сигурен в думите си, така че не му остана нищо друго, освен да последва брат си извън стаята и просто оставиха Шърли да лежи на леглото.

А след няколко часа, когато наистина се обади и линейката пристигна, Шърли вече бе мъртва.

Чак сега Вал разбираше. Руди сигурно е знаел през цялото време, че тя умира. И е искал тя да умре.

Тази мисъл го разтърси. Разбира се, тя не беше идеалната майка, но да бъде оставена да умре? Господи! Само ако знаеше…

Но Руди е знаел.

Също както е знаел и за Лоръл.

„През цялото това време той е знаел къде е Лоръл… и го е криел от мен!“

Ръцете му се сключиха около металната табла на леглото толкова силно, че побеляха. Имаше чувство, че ледени иглички се забиват в пръстите и китките му. Представи си, че стиска врата на Руди, и почти чуваше пукането на всеки прешлен… звукът, който издава огромна хлебарка, когато я смачкаш с пета.

Тогава разбра нещо важно — Лоръл не знаеше, че Руди планира да задържи бебето за себе си.

Най-после успя да проговори и сам се учуди от твърдостта на гласа си.

— Нека да ти кажа някои неща за добрия чичо Руди — започна той.

 

 

Докато чакаше куфара си на лентата за багаж, Руди не можеше да спре да си подсвирква. Какъв ден! Какъв прекрасен ден! Мислеше да доведе Алисия, детегледачката мексиканка, която беше наел, но след това разбра, че не иска никого около себе си. Просто той и малкият Ник, това бе името, което щеше да му даде — Никълас Карера. Искаше неговият син да се запознае с баща си без намесата на никакви бавачки, защото Ник трябваше да знае кой се е появил пръв в живота му.

Ами нещата на бебето? Дали беше взел всичко? Нямаше да си губи времето в Ню Йорк, за да купува един куп неща, и затова взе всичко със себе си. Мислено провери списъка на вещите — памперса, одеялцата, бибероните, шишетата, пелените, обувчиците с цип, ританките, камизолките, кутиите с детски храни. И… разбира се, „Доктор Спок“! Беше заспивал на два пъти в самолета, опитвайки се да прочете книгата. Сега вече на всяка цена щеше да го направи. Той и бавачката, двамата трябваше да се справят с всичко.

Докато наблюдаваше как скъпият му куфар с месингови ъгълчета се тътри по лентата, му хрумна, че след по-малко от час ще държи на ръце малкия Ник — своя син.

Обзелото го вълнение така повдигна духа му, че трябваше да погледне надолу към краката си, за да се увери, че те все още докосват земята. Но след минута, докато нагласяваше куфара на малката сгъваема количка, която носеше със себе си, отново започна да се безпокои.

Може би трябваше да се обади на Лоръл в болницата. Тя преживяваше труден момент. Бедното дете… да роди сама вкъщи. По дяволите, не можа ли да го направи в болницата! По този начин щяха да й отнемат малкия Ник, преди да го е видяла. И може би нямаше да й е толкова трудно да се раздели с него.

Руди се молеше на Господ да можеше да й каже истината… но ако го направеше, тя вероятно щеше да се откаже. И как не? Кой би желал самотен стар ерген да отглежда детето му, когато са му обещали Ози и Хариет? И още повече, тя щеше да разбере, че той я е лъгал. Не, не можеше да си го позволи. Да вземе Ник — само това искаше. Нямаше нищо по-важно от това.

Скоро, може би след година-две, когато осиновяването приключеше, все щеше да намери начин да й каже истината. А дотогава тя може би ще разбере, че е взела правилно решение. Това, че синът й е във възможно най-добрите ръце, с един баща, който го обича повече от всичко.

Руди намери телефон и бръкна в джоба си за дребни. Ръцете му трепереха, докато пускаше монетата в процепа. Господи, защо беше толкова нервен? Всичко бе уредено, нали? Това, което трябваше да направи, беше само…

Телефонът даваше свободно.

— Болница „Свети Винсент“ — носово се обади операторът от другия край.

— Стая триста двадесет и втора, моля.

— Момент… Ще се опитам да ви свържа.

Чу се прещракване и телефонът отново зазвъня. Звънеше и звънеше… И тъкмо когато си мислеше, че Лоръл е до тоалетната или някъде другаде, и когато сърцето му заби толкова лудо, че имаше чувството, че ще изскочи навън, слушалката се вдигна.

— Ало? — Гласът на Лоръл, но звучеше някак различно, толкова приглушено, сякаш беше настинала или бе плакала.

Нещо не беше наред. Чувстваше го по силното бучене в ушите си и мириса на изгоряло в ноздрите си.

— Аз съм чичо Руди — каза той.

Мълчание. Би си помислил, че е затворила, ако не чуваше учестеното й дишане.

— Да, знам — най-накрая каза тя. Гласът й беше леденостуден.

— Какво става? — започна той, но сякаш буца заседна в гърлото му и се чу само хриптене. Трудно му беше да си поеме дъх. Имаше чувството, че диша под вода.

Тя проговори отново, думите й бяха накъсани.

— Знам всичко. Ти ме излъга. Ти… ти ми каза, че той е строителен предприемач, а тя… тя отглежда кучета… и от години искат да имат дете. Разказа ми за голямата им къща близо до плажа. И много други неща. О, чичо Руди, как можа? Как можа да направиш това?

— Лоръл, скъпа, ти не разбираш. Само ако ме изслушаш…

— Не. Не искам да те слушам! — Тя се разрида. — Ти излъга! Ти просто ме използваше, за да ми вземеш детето. Вал ми каза всичко.

— Вал? — „Господи, какво общо има пък той с всичко това? Как я е открил?“

— Лоръл, моля те, изслушай ме. Ще ти обясня всичко.

— Както ми обясни за баща ми.

— Това беше…

— Стига! — прекъсна го грубо тя. — Не искам да те слушам. Няма никакво извинение за лъжа като тази. Господи! Аз бях на единадесет. Можеш ли да си представиш как съм се чувствала, мислейки, че баща ми е мъртъв, че моята собствена сестра го е убила?

— Не съм искал да те нараня. Аз… — Той се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му. Не можеше да си спомни кога за последен път е плакал, но сега имаше чувството, че всеки момент сълзите ще потекат от очите му. — Аз те обичам.

Никога през живота си не беше казвал тези думи. На никого. Дали значеха нещо за нея? Въобще значеха ли нещо?

— Сбогом — каза тя.

Чу се щракване и връзката прекъсна.

Руди се опря на стената на телефонната кабина. Подът сякаш се надигна, а хората, бързащи край него, нарамили куфарите си, се сляха в едно. Почувства толкова силна болка в гърдите, че не можеше да мръдне от мястото си. Имаше чувството, че хиляди студени иглички се забиват в ръцете му. Дали не беше сърдечен пристъп? Господи! О, Господи!

След няколко минути болката поотмина… но мъката му беше огромна, непоносима. „Изгуби всичко“ — помисли си той. Ники, Лоръл. Всичко, което беше желал, всичко, за което го беше грижа и което бе обичал.

И всичко заради Вал… всичко заради него.

Този празноглавец не го беше грижа за Лоръл ни най-малко. Всичко беше заради неговото самолюбие. Като че ли дъщеря му беше някаква награда, която той беше поставил на пиедестал. Защо ли Руди не можеше да я накара да разбере, че ще бъде по-добре без Вал? Защо ли не можеше да разбере, че той, Руди, е единственият, който се опитва да я предпази?

Той се свлече разтреперан върху скамейката в кабината. Дишането му бавно се нормализира, съзнанието му се избистри. Една мисъл се загнезди в главата му, трептейки като капка отрова върху опашката на скорпион.

Някой ден, някак си, той ще успее да намери начин да се отърве от Вал и когато това стане, всичко ще бъде чудесно.