Айлин Гоудж
Сестра ми (22)

Двадесет и първа глава

Емет старателно обърса мокрите си ботуши в изтривалката на вратата. Ани му махна от щанда, където обслужваше една клиентка, да я почака за минута.

— Ще взема едно от тези. Само едничко. — Пълната жена в палто от видра посочи към един от подносите с шоколадови десерти. Не бяха толкова изискани колкото трюфелите на „Жиро“ — тези бяха с големината на топка за голф. Една грешка, която Ани бе направила при поръчките за доставки и която в крайна сметка се оказа не грешка, а сполучлив ход. Жената се изсмя нервно. — Би трябвало да съм на диета.

— Защо винаги става така, че жените, които няма защо да се притесняват за теглото си, се подлагат на диети? — усмихнато се обади Емет.

Ани му хвърли един бегъл поглед. Беше се облегнал небрежно на мраморната плоча на щанда до касовата машина. Той забеляза погледа й и й намигна. Ани усети как се изчервява, наведе глава и продължи да опакова трюфела — първо в малка винена хартийка, след това в пликче с надписа на магазина.

Подаде го на жената, която се беше изчервила и се усмихваше от удоволствие. Ани се радваше да види Емет, но същевременно се дразнеше от него.

Беше се съгласила да се срещнат и да вечерят заедно, но не тук, а в „Паоло“. Беше шест без четвърт и още най-малко петнадесет минути трябваше да стои в магазина. А после трябваше да се оправя със сметките за днес, да види какво има в наличност в подносите на витрината и в хладилника и да пресметне какви продукти ще са й нужни за утре. А трябваше да провери и дали Дъг е оправил охладителя за утре.

Дявол да го вземе този Емет! Много добре знаеше, че точно сега тя няма време да приказва с него. Защо тогава й се усмихваше така загадъчно… сякаш имаше да й каже някоя голяма тайна. А тя беше съвсем наясно с нещата.

Бузите на Ани се затоплиха, когато си спомни как Емет тихичко, почти между другото, я бе поканил да заминат нанякъде през уикенда. Тя му отказа, а той просто сви рамене, сякаш искаше да покаже, че е въпрос на време да се съгласи. В крайна сметка какво я спираше? Някога бяха любовници, защо да не станат и сега?

Не бе в състояние да му го обясни. Дори тя самата не знаеше какво точно я спира. Когато беше с Емет, тя го усещаше… това желание, дори тласък да го докосне, да почувства как неговата длан покрива нейната; да погали брадичката му, където острата покарала брада отстъпваше място на гладка като велур кожа. И да, по дяволите, тя си спомняше моментите, прекарани с него в леглото, мускулестите му крака, широката му тъмна фигура, надвесена над нея. Чувстваше го вътре в себе си, пламтящ, пулсиращ… когато всяко движение все повече я приближаваше до приятния бяс на оргазма…

Божичко, трябваше да спре тези фантазии на колежанче. Тя не обичаше Емет — и не беше възможно, защото инак едва ли щеше да е още толкова привързана към Джо.

„Сексът“ — помисли си тя. Неконтролируем като приливите или слънцето. Но в нейния случай сексът щеше да развали едно идеално приятелство и да я върне към онези неща, които бе по-добре да остави в Париж.

Но с Емет имаше и друго, освен секса. Макар че, ако трябваше да си го признае, сексът играеше голяма роля — Емет беше невероятен любовник. Но беше и много добър приятел. Не по начина, по който се държеше Джо — като по-голям, внимателен брат; Емет я дразнеше и я караше да е постоянно в напрежение. Той… той просто влизаше някак си под кожата й… а това хич не беше приятно понякога.

Емет знаеше за нея неща, които тя не искаше да се знаят от никого и това я изнервяше. Както сега например. Как ставаше така, че дори и когато не показваше и най-малък признак, че започва да влиза под кожата й, Емет го разбираше?

Топлината, избила по бузите й, се измести нагоре и стисна главата й като обръч. Една част от нея искаше Емет просто да си отиде… и да престане да я кара да чувства неща, които тя не искаше да чувства… а пък другата част бе доволна, че той е тук и е така настойчив. Ако не беше Емет, тя вече щеше да се връща вкъщи, после да се помотае и да си ляга. Сутрин ставаше в пет, отиваше до пазара и купуваше пресни плодове на едро, после идваше тук, приготвяше нещата за работа през деня, непрекъснато следеше двамата си помощници, Дъг и Луиз, да не запалят нещо или да не заспят, докато бъркат глазурите в големите котли, после обикаляше цял ден и обслужваше търговците на дребно или пък ходеше на разни срещи с хотелиери и снабдители на универсални магазини. Така че по това време на деня вече беше готова да се срути. И въпреки всичко появата на Емет беше като хладен ветрец през задушен ден. Някак си я съживяваше.

— Подранил си — каза тя, когато закръглената дама излезе.

— Трябваше да покажа едно таванско помещение в Трибека и си помислих, че може да намина да видя дали няма нещо за помощ. — Той хвърли поглед към слабичката Луиз, която приличаше на Туиги с късо подстриганата си коса и минипола. Луиз улови погледа му, изчерви се и сведе очи. — Но, изглежда, всичко е наред. А какво стана с онова кранче, дето ми каза, че тече?

— Дъг сигурно го е оправил преди да излезе.

— Имаш ли нещо против, ако го погледна?

— С тези дрехи? Ще се омажеш целия с шоколад.

Но Емет вече бе свалил блейзъра и запретваше ръкави. Погледна я и се ухили.

— Е, значи ще имам невероятен вкус. И няма да ми откажеш да прекараме заедно уикенда. — Той отново й смигна. — А ако пак ми откажеш, ще те изнудвам. За твое собствено добро. Преди да си загинала от работа. Между другото и с мен, и без мен, заслужава си да видиш Кейп Мей. Усещането е, че сякаш се връщаш обратно във времето.

— Мислех, че е летен курорт. — Ани затвори подвижната врата на хладилната витрина.

— Сменяш темата. Но да, права си. Само че никой ли не ти е казвал, че най-подходящото време за посещение на летни курорти е през зимата?

— Защо мислиш така?

Емет сложи ръка върху рамото й.

— Защото е студено и ветровито и за да не умреш от студ, влизаш на топличко. И освен това ще сме едни от малкото посетители.

Тя понечи да каже нещо.

Той сложи пръст на устните й.

— Не сега. Не е нужно да решаваш веднага. Ще говорим, когато отидем на вечеря. — Той се отдръпна с усмивка толкова сигурна и бавна, колкото изгревът рано сутрин. — Но ще те оставя да си помислиш, докато отида и видя какво става с онова кранче.

Докато го наблюдаваше как излиза през вратата към кухнята, Ани си мислеше: „И какво ще му кажеш тази вечер? Не бива, защото не съм влюбена в теб, но нали разбираш каква е работата — с удоволствие бих се оставила да ме свалиш.“