Айлин Гоудж
Сестра ми (20)

Деветнадесета глава

Ани се беше вторачила в празния склад. Върху закованите прозорци имаше надпис: „Дава се под наем“. Определено кварталът не беше нещо особено — Девето авеню между Четиринадесета и Петнадесета улици, а самото помещение бе забутано между една мрачна бръснарница и сервиз за електроуреди с два стари телевизора, хвърлящи мигащи, синкави отблясъци върху заснежения тротоар. Би ли могло това да е мястото? Потръпвайки от всеки порив на силния вятър, Ани погледна адреса, който й бе дал Емет и който бе надраскала на гърба на една касова бележка от бакалницата. Това беше, нямаше грешка. Но, боже, какво сметище! Забеляза празните четвъртлитрови бутилки, нахвърляни пред вратата, и сърцето й се обърна.

Бивш магазин за кафе, й беше казал Емет, и имал голяма кухня. Може би не беше толкова зле, колкото изглеждаше. Може би след като й го покажеше отвътре, нещата нямаше да се окажат толкова лоши.

Последното помещение, което беше разгледала, на Хъдсън Стрийт, изглеждаше почти идеално. Имаше чудесно местоположение и едва ли се нуждаеше от обновление. Но затова пък наемът беше три пъти по-висок.

Ани погледна часовника си. Дванадесет без четвърт. Емет щеше да се появи всеки момент. Изведнъж усети, че няма търпение да го види. Да чуе гласа му да обяснява как тази или онази стена трябва да се махне и какво прекрасно пространство ще се получи.

Не за пръв път през последните четири месеца Ани се учуди какво щастливо обстоятелство беше появата на Емет Камерон точно когато животът й бе стигнал най-ниската си точка. Спомни си неговото обаждане две седмици след онази ужасна нощ с Джо. Каза й, че е в Ню Йорк; че е получил работа във фирма за недвижими имоти на приятел на негов приятел, благодарение на връзките, които установил във Франция, и би ли могла тя да вечеря с него същата вечер в хотел „Челси“?

Като го видя да я чака с бира в ръка на масивния старомоден бар с каубойската си ухилена физиономия, тя почувства, че някакъв товар се смъква от плещите й и сякаш вече можеше да слезе от неустойчивата платформа, върху която се бе опитвала да запази равновесие.

Час, а може би два… дали ще успее да избяга от всичко за толкова време? И тогава Емет я посрещна, прегърна я, беше толкова солиден. Ани се почувства сигурна, здраво стъпила на земята, а същевременно странно заредена; всяка клетка на тялото й оживя и настръхна.

След това в сепарето на кана вино обсъждаха всичко… страхотната сделка на Емет с обзаведеното студио на улицата точно срещу Лъндън Терас и големия шанс да се включи в бизнеса с недвижими имоти, където много хора на неговата възраст вече били направили милиони от даване под наем на офис помещения.

Той не съжаляваше за времето, прекарано при Жиро. Самият живот в Париж си струваше робския труд. Но правенето на шоколад било нещо, с което никога нямало да се захване.

Тя, от своя страна, му бе казала колко е развълнувана, че започва свой бизнес и за изтощителното и безрезултатно до момента, търсене на подходящо помещение. Емет не знаеше дали ще може да помогне, но каза, че щял да говори с момчето от фирмата, което специализирало продажби на дребно.

Оттогава го бе виждала много пъти. И Емет, слава богу, не я напрягаше. Държеше се, като че беше загърбил онези диви нощи в Париж. Това бе голямо облекчение, защото в момента всичко, което можеше да му даде, бе едно необвързващо приятелство. Този, когото все още желаеше, когото обичаше, бе Джо… и той много й липсваше. Океан по-широк дори от Атлантическия ги разделяше сега — море от ледена учтивост, в което тя се давеше всеки път, когато се разминаваше с Джо на стълбите или когато му промърморваше „здравей“ при пощенските кутии.

Два пъти се беше опитвала да се извини, но чувстваше, че това няма да е достатъчно. Усещаше, че Джо не се опитва да бъде лош или да я накаже. Не, беше по-лошо, по-дълбоко. Тя беше счупила нещо ценно, нещо, което за разлика от дупката, която Джо бе пробил в стената с юмрука си, вероятно никога не би могло да се поправи отново.

— Здрасти, ранобуднице!

Ани се обърна и видя Емет да се приближава към нея: червеникавата му коса бе побеляла от сняг, дъхът му излизаше на дълга бяла струя. Яката на палтото му бе вдигната, но иначе изглеждаше, сякаш се разхожда по огряна от слънчева светлина ливада. Самата тя почувства топлина като го видя.

— Страхувах се да не те накарам да чакаш. — Тя се засмя. — Историята на моя живот.

— Пак си направила онази физиономия — каза той.

— Каква физиономия?

— Дето я правеше пред Помпю — че не си съгласна, но все пак ще направиш каквото искат от теб.

— Ами…

Той леко сложи пръст върху устните й — докосването му бе изненадващо топло, въпреки че не носеше ръкавици.

— Искам само да не казваш нищо, докато не видиш отвътре. Разбрахме ли се?

Емет измъкна връзка ключове от джоба си и отключи металната ролетка, а после и входната врата.

— Не гледай така мрачно, Коб — каза той, когато влязоха вътре. — Второ качество е, но не е южен Бронкс!

Ани погледна празните кръгли дупки пред бар плота, където бяха стояли високите столове. Фасове и целофанови обвивки бяха разпилени по изтритите разкривени теракотени плочки, а край стената, където омазненият грил стоеше като древна ковачница, видя мишовина — или може би просто мръсотия — пръсната навсякъде.

Разочарованието й нарасна и тя се обърна към Емет.

— Не е точно това, което имах предвид. — Каза го меко, та той да не си помисли, че не оценява усилията му.

— Виж, това наистина е дупка. Но не разбираш ли, че точно това я прави съвършена — увери я той. — Най-малкото би могла да бъде. По дяволите, една добра бригада чистачи и няколко пласта боя и почти си стигнала целта.

Това би могло да е вярно, но дори обновено, това място бе далеч от обстановката на Медисън Авеню. Или дори от Хъдсън Стрийт. От друга страна, нищо, което тя можеше да си позволи, не се намираше на Медисън Авеню. И откъдето и да започнеше, бизнесът й трябваше да работи на едро. Вече бе говорила с купувачи от няколко универсални магазина и Мъри Клайн при „Забар“. Някои бяха учтиви, други не й отделиха и по две секунди, но всички се бяха съгласили да опитат мострите й — ако започнеше да ги произвежда.

А пък Емет изглеждаше така уверен, сякаш едно движение на четката щеше да реши всичко. Вече разбираше как е успял да уговори синдиката на Уестчестърските лекари да купи онази сграда с тавански помещения, която дори шефът му не успял да продаде. В крайна сметка нали се бореше за собствената си комисиона. А скоро сигурно щеше да продава собственост и сам.

А също и край на дрипите. Сега бе облечен в шикозно палто от камилска вълна и добре скроен костюм от фин сив плат, за който сякаш бе платил прескъпо, въпреки че познавайки Емет, тя знаеше, че го е взел на сметка някъде по Пето авеню. Около врата му самодоволно бе вързана яркочервена вратовръзка от плътна коприна. Единственото нещо, което напомняше за стария Емет, бяха каубойските му ботуши — жълто-кафяви, набръчкани от времето, с шевове, скъсани на няколко места, но лъснати и с нови токове. Той обичаше да казва, че е израснал в тях, както филодендронът расте в саксията си. Нестандартните му стъпала нямало да знаят какво да правят с нови обувки. Често твърдеше, че дори спи с ботушите си… но тя знаеше, че не е вярно.

Въпреки това си го представи заспал, проснат на леглото само с ботуши: токовете набръчкали чаршафа, а квадратните върхове — вирнати към тавана. Почувства да я облива топлина. „Съжалявам“ — каза на самата себе си. Тази част от отношенията им бе приключила.

— Сравнено с моето студио, това място има размерите на Медисън Скуеър Гардън — продължи той. Дъхът му излизаше на замразени облачета. — Трябва да го видиш… може би хамстер би се чувствал добре там. Отиваш в тоалетната, където би трябвало да е душът, а го намираш в кухнята. Голямо пестене на време… Мога да мия чиниите, докато се къпя.

— Радвам се, че виждаш веселата страна на нещата. — Ани прекара пръст по мръсния, потънал в прах бар плот.

— Виж, когато си прекарал почти целия си живот с раница на гърба, се научаваш да цениш тези малки домашни неудобства.

— О, Ем, не знам… толкова е… — Тя отново се огледа, после влезе в банкетната зала отзад. Повечето столове бяха напукани, от разкъсаната тапицерия се подаваха снопчета сива вата, като някаква странна плесен.

— Просто се чудя — толкова работа и разходи… и за какво? Само за да започна, а след това да се местя на по-добро място, и то ако бизнесът въобще потръгне.

— Аха, значи не харесваш квартала?

Тя погледна през мръсния прозорец и видя на отсрещния тротоар опашка от унили хора, които чакаха за безплатна супа.

— Виж — продължи той, — ще ти кажа една тайна. Планира се цялата част на юг от тук да бъде преустроена с огромни сгради стил Джон Портман… знаеш, фоайета с изкуствени водопади и може би онези стъклени панорамни асансьори. Все още е тайна, тъй като не са приключили преговорите за няколко по-големи стари здания, но и тях ще вземат.

Сините очи на Емет блестяха. С близнатия си стърчащ перчем, бръкнал дълбоко с ръце в джобовете си, той и напомняше на непослушния Том Сойер, когато се опитва да убеди приятелите си, че боядисването на оградата е забавление, а не работа. — Ще се обзаложа с теб на долар срещу десетцентова монета, че този квартал ще израсне като райграс от тор преди да се усетиш.

— Ем, ти наистина имаш подход — засмя се Ани. — Да, това представя ситуацията в нова светлина. Аз определено ще си помисля. Първо обаче ще намина и ще огледам отново с предприемача.

— Докато мислиш, какво ще кажеш да хапнем заедно някъде? Знам един чудесен деликатесен магазин само на няколко преки от тук. Дават киселото зеле и краставичките направо от кацата.

Ани се изкушаваше. Беше планирала да намине към ресторанта на Джо, за да види обновленията, които вече би трябвало почти да са завършени. Разбира се, това бе просто предлог — тя просто искаше да го види. А в ресторанта той не можеше да се измъкне или да я пренебрегне.

Спомни си последния път, когато го засече във фоайето на блока им. Помоли го да й повярва колко съжалява, умоляваше го. Е, може би „умоляваше“ беше прекалено силно. Но той би трябвало да е видял колко нещастна е тя и как иска да оправи нещата. Беше й казал, че закъснява за някаква среща, и бързо се бе отдалечил. Само очите му в мига, когато се обърна, бяха казали истината и сякаш питаха: „Какъв е смисълът отново да градим разрушеното?“

Стомахът й, който се бе успокоил след появата на Емет, сега отново се преобърна. Не, трябваше да отиде да види Джо.

Все още не можеше да направи нищо, за да не се чувства така разкъсвана. Тя харесваше Емет, харесваше го много. И по свой начин дори го обичаше. Или поне си мислеше, че би могла да го обича… ако не беше Джо.

— Благодаря ти, Ем, но имам друга среща. — Тя сведе поглед, изведнъж неспособна да го гледа в очите. — Трябва да се срещна с един сладкар, който се отказва от бизнеса и продава оборудването си. Може би ще успея да взема на добра цена някои неща, от които имам нужда.

— Ако искаш, бих могъл да свърша тази работа вместо теб — предложи той. — Ще бъдеш сигурна, че няма да се насадиш на пачи яйца. Много съм добър в машинариите, ако помниш.

Ани не знаеше какво да каже. Срещата й беше чак след четири. Но как да каже на Емет точно сега, че трябва да види един мъж, който не знае за нейното идване и който вероятно няма да иска да я види?

— Благодаря, може би ще те взема. Но нека първо сама да видя как изглежда.

Емет вдигна рамене и излязоха. Докато заключваше, той попита:

— Между другото, как е сестра ти? Не наближава ли датата?

— Не преди края на другия месец. — Ани не искаше да говори за Лоръл и за бебето. Разговорите за нея винаги й напомняха за Джо… и как Лоръл я беше измамила. Въпреки това тя чувстваше как малкият злобен шиш, забит в сърцето и, започва да се върти и да я изгаря.

— Все още ли мисли да… — Емет спря, колебаейки се дали да повдигне щекотливата тема.

— Да даде детето за осиновяване? — Ани почувства внезапна силна болка да я пронизва по-дълбоко дори от тази, причинена от предателството на сестра й. — Спомена за това, но още не е решила. — Не си даваше сметка колко силно е стиснала ръце, докато не усети как ноктите се забиват дълбоко в дланите й!

Искаше ли тя Лоръл да задържи бебето? Биха ли могли да поемат такава отговорност? Въпреки че Лоръл бе толкова способна, това щеше да стовари огромен товар върху нея. Не… да… не…

— Хей, Коб! Успокой се, а! — Осъзна, че Емет докосва ръката й. — Не е необходимо да поемаш на плещите си всички световни проблеми, поне докато не бъдеш избрана за Бог, нали? Точно сега би трябвало да се съсредоточиш върху бизнеса. — Той се усмихна. — Ако си заета за обед, какво ще кажеш за вечеря? У дома? Бас държа, че никога не си яла броколи, варени под душ.

Тя поклати глава.

— Бих искала, но ще ходя на брис.

— На какво?

— Сара, дъщерята на моята приятелка Ривка, има бебе. Трето… момче е. След обрязването има малко тържество. Искаш ли да дойдеш?

— Не. Католик съм. Църквата на съвременното морално падение.

— Какво значение има това?

Емет повдигна вежда, а едното ъгълче на широката му уста се изви надолу.

— Морално пропаднал или не, самата идея някой касапин да обрязва в семейна обстановка ме прави малко нервен.

— Аз винаги затварям очи.

— Да, ти можеш да си го позволиш.

Ани си помисли за бебето на Лоръл. Момче или момиче? Можеше и никога да не го види… и това вероятно би било най-доброто… въпреки че тя не знаеше как Лоръл би живяла с този факт.

Напоследък много неща относно Лоръл я тревожеха. Например, че беше помолила Джо да посещава с нея курса за родилки. С Джо до себе си — й беше казала Лоръл — щяла да се чувства като останалите бременни жени. Омъжените бременни жени.

А Джо, по дяволите, се беше съгласил! Но Ани си мълчеше. Коя беше тя да казва кое е правилно?

Какви права имаше върху Джо?

Погледна часовника си.

— По-добре да тръгвам. Иначе ще закъснея. — Почувства се виновна, че лъже Емет. И се учуди защо въобще се тревожи.

Изчака отвън, докато Емет свърши със заключването. Две резета на вратата и нагънатата като акордеон рулетка пред цялата фасада. Кварталът може и да беше перспективен и да предстоеше да бъде обновен, но видът му все още бе далеч от желаното.

Емет спря едно такси, отвори й вратата и каза:

— Успех.

За миг тя си помисли, че й пожелава късмет с Джо, и усети угризение на съвестта. След това се сети, че има предвид оборудването на сладкаря от Йорквил.

— Благодаря — каза тя, мислейки за Джо, и сърцето й ускори ритъма си. Наистина й трябваше късмет.

 

 

Ламперията бе почти готова. На някои места вече я бяха закачили, на други имаше само трупчета и между тях се подаваха жици и тръби. Ани се разхождаше из най-голямата от трите стан, която бе свързана директно с кухнята. Дърводелците мереха, нивелираха, режеха летви, забиваха пирони. Острият, сладък мирис на дървени стърготини изпълваше ноздрите й. Обзе я радостно чувство на надежда. Тук всичко миришеше на ново начало.

— Не мога да повярвам — каза тя на Джо. — Миналия път, когато бях тук, това място приличаше на буни ще.

— Един от братята на Рафи е предприемач — каза той и добави със смях: — Ще се учудиш колко бързо се уреждат нещата, ако имаш връзки с пуерториканската мафия. — Хвана я за лакътя леко, толкова леко, че тя едва усети докосването му, и я поведе покрай една голяма тръба. — Би трябвало да сме готови с чешмите другата седмица, а след това остава само мазилката и боядисването. — Той спря, сякаш я чакаше да каже нещо.

Ани кимна. Не можеше да откъсне поглед от Джо. Това беше той… и сякаш същевременно не беше. Имаше чувството, че не го е виждала от години. Странно, колко е лесно да отбягваш човек, дори когато живееш с него в една сграда. Той не се качваше при тях. Когато Лоръл се виждаше с него, а това напоследък ставаше често, винаги тя слизаше в квартирата му.

Джо изглеждаше същият… така че какво се бе променило? Докато й обясняваше как ще изглежда всичко, тя внимателно го наблюдаваше. И изведнъж разбра: той се държеше на разстояние. Буквално. Те, които бяха толкова близки… а сега Джо явно поддържаше дистанция. Преди минута, когато я хвана за ръката, тя си помисли… добре, няма значение. Но след това той се отдръпна така деликатно, така естествено, че в началото тя дори не забеляза колко преднамерена е постъпката му.

Той стоеше срещу нея, небрежно опрял ръка на стената. Беше със стари избелели дънки, износена риза от рипсено кадифе и високи обувки. Кафявата му коса бе цялата в дървени стърготини. Улови погледа й, свали очилата си и бавно ги изтри с чиста носна кърпа, която извади от задния си джоб.

Ани отново бе поразена от странната красота на леко неправилните му черти — от начина по който носът му се изкривяваше в основата си и как скулите му се извиваха под различен ъгъл, което създаваше илюзията, че очите му не са на едно ниво. Изпод гъстите си ресници Джо наблюдаваше всичко около себе си с лека почуда и подозрение.

Някъде дълбоко в гърдите си почувства необичайно усещане за нещо изплъзващо се. „Можеш да направиш две великански и три миши стъпки.“ Сякаш се върна в трети клас, когато играеха „Царю честити, колко е часът?“ в училищния двор.

А сега от чие разрешение се нуждаеше, за да премине разстоянието, простиращо се между нея и Джо? Като че ли не трябваше да върви дълго… само две или три крачки. Но не можеше да се реши да направи съдбовната стъпка.

Джо сложи отново очилата си и каза весело:

— Знаеш ли, тук е доста шумно. Да влезем вътре на спокойствие. Искаш ли кафе?

Ани кимна — не смееше да се довери на гласа си.

В кухнята Джо напълни две големи керамични чаши и ги качи в трапезарията, която бе пуста, с изключение на двама тъмнокожи сервитьори, които слагаха покривки и салфетки. Джо избра едно сепаре под репродукция на Уайт, изобразяваща събиране на тикви.

— Всичко наред ли е с Лори? — попита той предпазливо и отпи от кафето като човек, на когото всъщност не му се пие кафе, но просто трябва да прави нещо.

„Не съм дошла тук, за да говорим за Лоръл“ — искаше й се да извика.

— Лори е добре — каза Ани и веднага съжали за твърдостта в гласа си. — А ти? — добави тя бързо — Как си ти, Джо?

— Добре. Добре съм. — Зелено-кафявите му очи се обърнаха към нея с въпросителен поглед, сякаш питаха: „Защо си дошла?“

— А баща ти? Чух, че е в болница?

Джо се изсмя сухо, което не скри напълно притеснението, което явно изпитваше.

— Маркъс? Една сърдечна криза не може да го сломи. Ще се оправи.

— Джо, аз… — Ани искаше да му каже колко й е липсвал, но думите не идваха. Господи, беше по-лесно, когато бяха разделени от три хиляди мили океан.

— Как върви търсенето на магазин? Намери ли вече нещо? — попита той бързо… прекалено бързо.

— Мисля, че да — отговори тя. — Но все още не съм решила. Малко е мръсно.

— Трябваше да видиш това място, преди да го взема. Абсолютен коптор — каза той. — Изглеждаше като след новогодишна забава на ангелите на ада.

Но това, което Ани виждаше в момента, беше една дупка, пробита в стената на една всекидневна. Дупка с точния размер на юмрука на Джо, с парчета мазилка по неравните краища и тънки пукнатини по стената — като мънички светкавици, а до нея, като изблик светлина след експлозия, лицето на Джо, някак си осветено — като лице на пророк от ренесансова картина. Нещо в изражението му в този миг беше възбудило дълбоко и остро съмнението й и тогава тя се беше почудила: „Боже, дали не ми казва истината за Лоръл?“

Сега, след три месеца и двадесет и един ден, седнала срещу Джо под прозорец, загледана в лъскавата повърхност на масата, Ани си помисли: „Дали не е прекалено късно? Наистина ли разрушихме всичко между нас?“

— Ако съдя по местата, които видях досега, мога да си представя — каза тя, отхвърляйки болезнения спомен. Стисна ръце и почувства как ноктите й се забиват в плътта й. Дланите й бяха влажни и горещи.

Джо се наведе към нея и смръщи лице.

— Ани… добре ли си?

— Да, разбира се… — Тя се съвзе. — Не, не съм добре. Джо, мисля, че не съм добре от септември. Не знаеш колко пъти исках… наистина исках да поговорим за това, да ти обясня, но може би беше прекалено рано. Може би…

Странно изражение премина по лицето на Джо, изражение, което не можеше напълно да разчете, но това я изплаши и я накара да спре.

— Виж — каза той, — ако това въобще означава нещо за теб… Аз… не трябваше да избухвам по такъв начин.

— Как не е трябвало? — извика тя. — Как ти… след всичко, което направих и казах?

Сега, след като всичко се бе изяснило, обвиненията й изглеждаха още по-нечестни. Преди всичко тя не му беше казала за Емет. Дори Джо да бе спал с Лоръл, това по-лошо ли беше от нейната връзка с Емет?

— Ти просто каза това, което мислеше, че е вярно. — Той вдигна рамене. — Не се измъчвай. Винаги си била по-строга към себе си, отколкото към другите.

Ани се почувства странно изненадана. Как може да е толкова благороден? Или може би просто не го е грижа и не иска да се нервира… и е загърбил цялата случка, извървял е дълъг път напред, толкова дълъг, че тя никога не би могла да го настигне?

— Джо… — почувства, че гърлото й се свива, и трябваше да спре, за да поеме дъх. — Не исках. Не исках да кажа онези ужасни неща. Не бих могла да те виня, ако не можеш да ми простиш.

— Но аз ти простих. — Той почти се усмихна. — Простих ти много отдавна, Ани. Не си говорим за това, нали? Защото мисля, че ти също го знаеш. Никога не е било въпрос на прошка, нали?

И тя разбра, че е грешила като е мислела, че Джо не изпитва нищо. Погледът му, въпреки че бе твърд и външно любезен, изглеждаше ужасно напрегнат.

— Това, което казвам, не променя нищо — продължи той. — Да простиш не е същото като да забравиш, Ани. Знам това по-добре от всеки, повярвай ми. — За миг той се втренчи в пространството, сякаш обърна взора си навътре, опитвайки се да види нещо в себе си. След това, фокусирайки я отново, изкриви устните си в бавна, тъжна усмивка — Моля те, не ме разбирай погрешно. Мисля, че така стана по-добре.

Ани се почувства крехка като яйчена черупка. Нищо, с което се бе сблъсквала в живота досега, не бе я карало да се чувства така безпомощна и изоставена. Дори когато беше малка и висеше на тротоара пред училище, загледана в растящите сенки: тогава чакаше Диъри да я прибере и се молеше дано не е забравила или дано не е прекалено пияна…

— По-добре? — прегракнало каза тя. — Как можа да го кажеш? Джо, имам нужда от теб.

— Нямаш нужда от мен, Ани… ти нямаш нужда от никого. Мисля, че сегашната ситуация е поради факта, че се влюбих в теб, но може би също заради това, че не можех да си призная дълго време. Твоята сила, твоята решителност… те са като този огън в теб, който те кара да грееш, и всеки иска да е по-близо до теб. Но истината е, че не можеш да влезеш в огъня, без да се изгориш. — Той я погледна с безкрайна тъга. — Ани, няма да стане — това между мен и теб.

Сълзи напълниха очите й, с усилие на волята тя успя да ги задържи да не рукнат. Искаше да му каже, да го убеди, че греши… странно греши… че наистина има нужда от него, че единствената причина да е силна е че трябва да бъде такава. Кой друг щеше да се погрижи за нея и за Лоръл? Но погледът в очите му казваше, че е прекалено късно.

— Обичам те, Джо — каза тя вместо това. — Повече, отколкото можеш да си представиш.

Лицето му се изкриви сякаш от болка… след това той се стегна и тръсна глава.

— Не, просто си мислиш, че е така. Не разбираш ли… любовта и доверието вървят заедно, две неща с цената на едно. И не можеш да ги разделиш. Ако се опиташ… всичко се разпада.

Заболя я — остра болка в гърдите, жесток спазъм в стомаха. И в същото време си помисли: „Той е прав“. Това беше ужасната истина. Той беше прав, абсолютно прав… с изключение на едно нещо. Ако тя никога не беше го обичала, както казваше той, тогава защо сега се чувстваше като прободена в сърцето?

— Мисля… че и двамата казахме достатъчно — каза тя. — Най-добре е да тръгвам. — И тежко стана от пейката.

Джо не се опита да я спре.

— Кажи на Лори, че ще я взема утре в седем — извика той след нея.

Точно така. Утре беше техният курс за бъдещи майки. Тя почувства бърз и неочакван пристъп на злоба. Всичко беше така удобно… също като истинска брачна двойка. Всеки би си помислил, че това бебе е на Джо. И изведнъж й мина през ума: „Може би Джо се влюбва в нея?“

„Защо не? Лоръл е красива, талантлива, привлекателна. Защо да не се влюби?“

От тази мисъл я заболя още по-силно. Защото да изгуби Джо заради Лоръл означаваше да изгуби и самата Лоръл… те бяха двамата, около които се въртеше целият й живот, единствените, които наистина обичаше. И как щеше да живее след това?

 

 

Ани гледаше как облеченият в бяло мохел^[1] — благ мъж към четиридесетте с къса тъмна брада, оголи малката главичка на бебето с някаква щипка и рязна препуциума само с едно точно движение. Чу как Сара лекичко писна и с периферното си зрение я видя как скрива бледото си изпито лице в рамото на съпруга си. Трепна. Знаеше как се чувства Сара… искаше да поеме болката на сина си върху себе си.

Всъщност и тя се отнасяше към Лоръл по същия начин, или поне така бе в началото. Сега всеки път, когато погледнеше големия корем на сестра си, зараждащите се чувства на любов и съчувствие биваха прерязвани от пристъп на яд. Все още не можеше да й прости. Ако не беше Лоръл, сега тя, Ани, щеше все още да е с Джо. А Лоръл, дявол да я вземе, дори не съжаляваше. „Ами да — помисли си Ани. — Тя се радва, че скъсахме с Джо. Не я е грижа колко много ме нарани.“

„И по начина, по който се държи, затвърждава мнението, че бебето е на Джо.“

— Виж колко е храбър! Само изцвърча — прошепна й Ривка. Кръглото й лице сияеше. — Да не са му уроки, но с това дете ще се гордеем един ден, чувствам го.

Бебето Юселех се разнищя. Мохелът внимателно уви парче хартия около току-що обрязания му пенис и сръчно го пови в чиста пелена. После подаде бебето на развълнувания дядо Езра и започна монотонно да произнася благословии, клатейки се напред-назад на пръсти.

Всички погледи на двадесетината присъстващи бяха насочени към малката звезда на шоуто. Освен този на Ани. Тя наблюдаваше Лоръл, която стоеше настрана от гостите, струпани около покритата с драпирана покривка маса. Изглеждаше мрачна и измъчена. Дали не си мислеше, че никога няма да държи своето бебе, както в момента Сара прегръщаше и успокояваше малкия Юселех?

Искаше да отиде при сестра си. Лори сигурно се чувстваше ужасно. Искаше времето някак си да се върне назад и тя да утеши Лори, както когато Лоръл беше бебе.

В душата й се надигна горчива вълна. Защо, питаше се тя за стотен път, защо Лоръл искаше да я нарани като се престори, че бебето е от Джо?

Защо?

Видя как Доли отиде до Лоръл и прегърна тънките й рамене. Изпита ревност. Или беше злоба? Тя беше тази, която трябваше да утешава Лоръл, а не Доли. Защо не можеше да го направи? Защо не можеше да прости на Лоръл? Защо не можеше да повярва, както Лоръл настояваше, че щяла да й каже истината за Джо, ако Ани се била овладяла и не била хукнала да се кара с него?

Видя как Лоръл склони глава на рамото на Доли: дългата и коса закри лицето й. Дали не плачеше? Почувства се наранена както малкия Юселех, само че раната и бе в сърцето. С леки, колебливи движения тя се запромушва през малката стая, претъпкана с брадати мъже в тъмни дрехи и меки шапки и жени в рокли с високи яки и дълги ръкави. Картината се допълваше от развълнувано море от бебета, които пълзяха в краката й, току-що проходили деца, които залитаха и се удряха в коленете й, а също малки момчета и момичета с безброй камиончета и пумпали.

Глупаво беше да води Лоръл тук. Трябваше да предвиди, че на Лоръл ще й дойде прекалено много да гледа всички тези щастливи деца, които ще й напомнят какво й предстои да изгуби. Определено трябваше да я убеди да не идва.

Сега Лоръл изглеждаше нещастна, а Ани не можеше да превъзмогне обидата си и да я утеши. Защо Доли трябваше да се намесва? И всъщност какво правеше тук? Ривка и Доли не бяха близки, а просто познати. Вероятно се беше самопоканила.

Ани се спря, почти препъвайки се в едно дебело русо бебе в син гащеризон от рипсено кадифе, което се мъчеше да се покатери по крака на масичката за кафе. „Доли само се опитва да бъде любезна“ — помисли си тя. И беше страхотна с Лоръл, наистина. Нито някакъв укор, че е забременяла… и винаги готова да я закара при акушера или до магазина за шивашки изделия, или до „Истърн Артистс“ за хартия за рисуване, моливи и пастели.

Само да не се месеше толкова! Самото й присъствие изглеждаше прекалено, и щедростта й — също. Можеше ли любезността на някого да бъде толкова голяма, така както от прекалено много сладки неща може да ти накарат да ти стане лошо?

Освен това една част от нея копнееше да бъде приласкана от Доли. Какво ли щеше да е да сложи глава на едрите й меки гърди и да почувства как пухкавата й, обсипана с пръстени ръка гали косата й?

Но докато стигне до тях, Лоръл и Доли тръгнаха по коридора към спалните. Ани се поколеба, след това ги последва.

Откри ги в стаята на Шейни, седнали на леглото върху намачканата розова кувертюра, осеяна с цял зоопарк от препарирани животни. В ъгъла стоеше детското креватче на Шейни, което Ривка пазеше за внуците си. Ани се спря на вратата. Чувстваше се неловко, сякаш се натрапваше. Не, не беше така! Та тя познаваше Лоръл най-добре! Тя й беше майка повече от всеки друг!

Доли я погледна с ослепителна усмивка и Ани дори се почувства виновна, че е така критична в мислите си. Лоръл, в красива червена широка рокля, която сама си бе ушила, дори не вдигна поглед. Ани копнееше да седне до нея, но нещо я възпря.

— Е, всеки ще се притесни — продължи Доли прекъснатия им разговор. — Да гледаш това бедно малко детенце да лежи проснато като на заколение. Трябва да си от камък, за да не му съчувстваш. Не знам как майка му…

— Не е това! — Лоръл тръсна глава и по бледите й бузи изби червенина. — Изобщо не е това.

— Защо не ми кажеш тогава? — попита Доли нежно, но твърдо. — Може би мога да помогна.

— Заради моето бебе е. — Лоръл сключи ръце около корема си, сякаш той беше балон, който трябваше да задържи или иначе ще отлети. — Не искам да го дам… но се страхувам да го задържа. Не се чувствам готова да бъда майка. Просто не знам какво да правя.

Ани отвори уста — искаше да каже на сестра си да не се безпокои. Но не излязоха никакви думи. Почувства се разкъсана — едновременно беше и ужасно ядосана на Лоръл, и я съжаляваше. От месеци се беше опитвала да поговори с Лоръл за бебето и все си мислеше, че това ще стане насаме, когато са само двете. Защо Лоръл не можа да изчака още няколко часа, докато се приберат вкъщи?

— Ох, лошо, лошо — засуети се Доли като квачка, пъхнала Лоръл под крилото си. Ани ги наблюдаваше безпомощна и разстроена. И внезапно гневът срещу леля й се стопи — видя сълзи в очите на Доли.

— Знам, че досега не съм го показвала, но се притеснявах за теб. И за този… този ужасен избор, който трябва да направиш. И се страхувах също от това, че ще ти дам лош съвет. От… това, че ще ти повлияя.

— Какво би трябвало да направя според теб? — попита Лоръл толкова тихо, че Ани трябваше да наостри уши.

Доли прехапа устни, сякаш водеше борба със самата себе си, после, изглежда, взе решение.

— След като обърках собствения си живот, не бих посмяла да кажа на друго живо същество какво би трябвало да прави. Всичко, което знам, е, че ако аз бях на твое място… ако по някакъв начин бях благословена с чудото на сътворението… но не, не съм човекът, който ще отговори.

— Мислиш, че трябва да го задържа?

Една сълза се търкулна по силно гримираната буза на Доли.

— О, скъпа, ако го направиш… не казвам, че трябва… то ще бъде най-обичаното бебе в цялата вселена! От теб, мен и Ани… не бих могла да искам по-голяма благословия на този свят.

Ани почувства, че в гърдите й се надига ридание. По някакъв начин, въпреки смешното си суетене, Доли бе намерила точните думи, за да облече с тях това, което Ани чувстваше в сърцето си… че въпреки факта, че Лоръл няма съпруг, дори приятел, въпреки че образованието й щеше да пропадне, а може би и животът й… въпреки всичко това би било неправилно, би било ужасно да се даде това дете за осиновяване.

— Доли е права — каза тя на сестра си колкото можеше по-ясно и твърдо, после седна до нея. Протегна ръка и докосна хладните й спокойни пръсти. — Ще се справим някак си. Винаги сме успявали, нали?

— Ти си успявала винаги, Ани.

В гласа й се усещаше обвинителна нотка, но много бегла. Това, което преобладаваше, бе тъгата.

— Чуй — добави Доли. — Знам, че ще е трудно, но това не означава, че трябва да се откажеш от училището. Можеш да се прехвърлиш в Нюйоркския университет или в „Купър Юниън“, или още по-добре в „Парсънс“. Бих могла да помогна… мога да наема бавачка.

И хвърли на Ани бърз, извинителен поглед.

— Засега не искам да чуя и дума против. Всичко правиш съвсем сама… точно както трябва да бъде… и аз ти се възхищавам. Аз никога не бих се справила, като теб. Но това е друго. Смятам, че не трябва да се самодоказваш, като казваш „не“.

— Това не е работа на Ани. — Лоръл изгледа Ани така, че тя се смръзна. — Това е моя работа. — Изправи се и добави: — Трябва да отида до тоалетната. — По лицето й грейна едва забележима усмивка. — С това бебе ми се пикае през пет минути.

Лоръл излезе, а Ани се вторачи в детското креватче в ъгъла. То бе отгледало девет бебета, както казваше Ривка, а и му личеше. Емайлът на таблите беше издраскан и нащърбен, орнаментите във вид на мечета в основата бяха така избелели, че едва личаха, а летвите бяха изгризани от поникващи зъбчета. Тя се почувства… предадена. Въпреки че никога не бе искала това да е състезание или борба. От друга страна, нали тя и Лоръл трябваше да са от един отбор?

Спомни си, как когато Лоръл беше бебе, а самата тя дете, се бореше с неудобните безопасни игли на пелените й. Веднъж, докато я преобличаше, й обърна гръб само за секунда… а Лоръл някак си се преметна от масата. Ужасена, Ани се протегна слепешката и по някакво щастливо стечение на обстоятелствата успя да я хване за глезена, точно преди тя да удари глава в пода. Усети леко дръпване, сякаш бе изпуснала разтягащ се акордеон. Изведнъж видя, че главата й, малката й мека главичка се люлее само на сантиметър от една дървена играчка с остри ръбове. Чу силен плач и си помисли, че плаче Лоръл… но след това разбра, че плаче тя.

Плачеше й се и сега.

Почувства, че Доли докосва рамото й.

Ани се обърна към нея.

— Защо никога не сте имали деца? — попита тя с неочаквано любопитство. — Имам предвид ти и твоят съпруг.

— Опитвахме. Но Дейл… ами всичко си имаше, но предполагам, че някъде нещо е липсвало. А по-късно, с Хенри, мислех, че…

Тя спря, сви рамене и натисна слепоочията си с тъмночервения си маникюр, сякаш споменаването на Хенри й носеше главоболие.

— Все още го обичаш, нали? — каза меко Ани. Това наистина не бе въпрос. Знаеше как се чувства Доли.

Доли отново вдигна рамене, но Ани видя, че устните й треперят.

— Ние, от семейство Бърдок, не се предаваме лесно.

— Значи и аз съм същият инат — каза Ани със сух смях.

Доли се обърна към нея и стисна раменете й така силно, че Ани почувства ноктите й да се впиват в тях. Платинените фиби се бяха измъкнали от френския кок на Доли и на оранжевата светлина на включената нощна лампа с образа на Патока Доналд тя изглеждаше като луда. „Доли никога не е била красива“ — помисли си Ани. Хубава — да. Но никога изключително красива, каквато беше Диъри. Но любящите чувства, които се излъчваха от нея, бяха дори по-мощни от красотата… и привличаха хората, като магнит. Дори и Ани, която й се съпротивляваше толкова дълго, вече не можеше да устои на мощното привличане на обичта й.

Ако само можеше да си позволи да я прегръща от време на време, да й позволи да я утешава. Спомни си думите на Джо: „Ти нямаш нужда от никого“, и почувства, че нещо вътре в нея почти се прекършва. Ако успееше да го направи — да се освободи поне малко от собствената си суровост и самостоятелност, тогава може би щеше да успее да намери начин да поправи и нещата между себе си и Джо.

Сякаш буташе огромен невидим камък… буташе го с всичка сила. Усещаше ръцете, краката, цялото си тяло, и ума си също, да се напрягат, за да го поместят. Но независимо колко усилено се опитваше, той не се помръдваше. Защо, боже, защо? Може би беше изплашена… изплашена, че ако го отмести, няма да може да го спре?

Камъкът беше тук, точно пред нея… ако можеше да разбере точно какъв е, щеше да го избута, нали?

Несръчно прегърна леля си — всъщност леля й я прегърна с топла, мека прегръдка… — но въпреки това не можа да се отпусне напълно.

Шансът, осъзна тя с болезнено разочарование, се беше изплъзнал още веднъж.

— Мислиш за Лори, нали? — каза Доли. — Трудно е да си на задната седалка, след като си била зад волана.

— Да, нещо такова.

Доли я изненада — сграбчи я така силно и здраво, че дъхът й секна.

— Веднъж направих грешка — каза Доли с дрезгав напрегнат шепот. — И никога няма да забравя урока, който научих. Най-важният урок от всички. Ти и твоята сестра. Не позволявай на нищо… и на никого… да застане между вас, защото ще съжаляваш цял живот.