Айлин Гоудж
Сестра ми (2)

Първа глава

Ани лежеше в леглото и се взираше в дракона на стената.

Не беше истински дракон, само неговата сянка. Всички подпори на балдахина на китайското й легло бяха във формата на дракон, с опашки, започващи от матрака, извити, почти гърчещи се, завършващи с огромни ръмжащи глави с раздвоен език. Тя си спомни как майка й беше изпратила леглото за петия й рожден ден чак от Хонконг, където се беше снимала в „Пътуване до Китай“. Беше сигурна, че на Диъри изобщо не й е хрумнало, че такова страховито нещо може да накара едно малко момиче да сънува кошмари. Но Ани не се беше уплашила. Още в мига, в който го видя извадено от сандъка и разопаковано сред пукането на сламата, се беше влюбила в него. Драконите не се страхуваха от никого и от нищо… и тя искаше да е като тях.

Но точно сега, отворила широко очи в тъмнината, Ани изобщо не се чувстваше смела. Имаше чувството, че е по-скоро на седем, отколкото на седемнадесет години — малко, изплашено дете, свито под завивките като зайче в дупката си, притеснено, че ще се случи нещо лошо.

Лежеше неподвижно и се ослушваше. Чуваше само бързото биене на сърцето си и нормалните скърцания в Бел Жарден. Едва сега до нея долетя звукът, който преди миг си беше помислила — не, беше се надявала да си е въобразила: тихото ръмжене на Алфа ромеото „Спайдър“ на Вал, фучащо по Кантили Роуд. Звукът от двигателя на спортната кола ставаше все по-силен, после позамря и накрая се задави леко, когато той превключи на по-ниска предавка. Сега се изкачваше по покритата с чакъл алея.

Вечерта, докато се приготвяше да си ляга, беше чула втория си баща да излиза и беше изпитала облекчение.

Беше се молила да се забави, дори цяла нощ. Но сега се беше върнал. От страх стомахът й се сви на студена топка.

Тя седна в леглото, притисна възглавницата към гърдите си и засмука палеца си, чийто нокът беше почти изяден. Винаги се беше чувствала на сигурно място тук, в своята стая, а сега тя й изглеждаше по-скоро като клетка… или като бебешка кошарка. Хвърли поглед към стените, изрисувани с герои от Мама Гъска, към тоалетката със смачканата басмена пола и къщичката на куклите — точно копие миниатюра на Бел Жарден. С изключение на леглото с драконите стаята й беше обикновена детска стая, пълна с неща, които тя беше надраснала отдавна. Дали Диъри беше престанала да забелязва, че тя расте… или просто, когато беше пияна, това не я интересуваше?

Ани се втренчи в светлосинята библиотека. На Лунната светлина тя изглеждаше бяла. Там бяха любимите й детски книги. Как беше завиждала на техните героини. Безстрашната Елиза и изобретателната Мадлин. Авантюристката Пипи Дългото Чорапче. Лаура Ингалс, момичето — пионер. И нейният идол, Нанси Дру.

Нанси Дру сигурно щеше да знае как да постъпи. Ако Вал се опиташе да я закачи, тя би го ударила по главата и би уредила да го арестуват. Или пък щеше да се качи на спортната си кола и щеше да изчезне с трясък в нощта.

Само че Нанси Дру нямаше единадесетгодишна сестра. Сестра, за която Ани би сторила всичко, още откакто беше в пелени, и която обичаше повече от всичко на света. При мисълта да остави Лоръл сама тук с Вал стомахът я заболяваше още повече и тя започваше да гризе още по-усилено палеца си. Усети вкуса на кръв, топла и солена.

За да се успокои, насочи вниманието си към плана, който беше начертала в ума си. Следващия път, когато Вал излезе на среща или по работа, тя ще събере два куфара — един за нея и един за Лоръл. После двете ще избягат. Беше взела шофьорска книжка миналата година, а внушителният стар линкълн на Диъри все още беше паркиран в гаража. Перлената огърлица и диамантените обици, които Диъри й беше дала и които тя предвидливо беше скрила от Вал, си бяха нейни. Можеше да ги продаде и да използва парите за храна и бензин.

И къде ще отиде с този бензин? Какво ще правят след като пристигнат на някое място? Кой би ги скрил от Вал? Единственият роднина, за който Ани някога беше чувала, с изключение на чичо Руди, който не се броеше, защото беше брат на Вал и освен това беше още по-лигаво влечуго, беше леля Доли, с която не се беше виждала и разговаряла от десет-дванадесет години. Ани имаше неясни спомени за усмихната жена с лимоненожълта коса и блестящи червени устни, която й помагаше да изкопае дупка до Китай на слънчев плаж — Санта Моника, или май беше Пасифик Палисейдс.

Леля Доли.

Какво беше станало с нея? Отдавна, много отдавна, Ани си спомняше как беше дочула Диъри да казва на Вал с горчив, отвратен тон, че сестра й Дорис се омъжила за богат съпруг, преместила се в голямата ябълка и заживяла щастливо. Ани си беше представила леля си като червей, пълзящ в гигантска ябълка. Едва в шести или седми клас откри, че Голямата ябълка е Ню Йорк. Но дали леля Доли все още беше в Ню Йорк? Дали би искала да види племенничките си? Вероятно не. Сигурно имаше основателна причина Диъри да й е толкова сърдита.

А дори и да имаше къде да отидат, какво щеше да прави с Вал? Разбира се, тя не му принадлежеше, той не й беше баща. Истинският й баща беше починал при самолетна катастрофа толкова отдавна, че изобщо не можеше да си спомни как изглеждаше. Не, Вал нямаше да я преследва, ако избяга — те никога не се бяха разбирали. Дори не се харесваха. Но с Лоръл щеше да е различно. Лоръл беше негова плът и кръв. Не че й обръщаше особено внимание. Тя беше като играчка за него, да си поиграе с нея десетина минути, докато му доскучае, и да я даде на някой друг. Минаваха седмици, през които почти не я забелязваше, а после изведнъж я взимаше в скута си и я гъделичкаше, докато не заплачеше, или я тъпчеше със сладолед, докато не се разболееше. И все пак той беше законният й баща. Бягството на Ани беше едно, но ако вземеше Лоръл, Вал щеше да го обяви за отвличане.

Вал можеше да се опита да издейства и арестуването й и хвърлянето й в затвора. При тази мисъл сърцето на Ани подскочи.

Но какво друго можеше да направи? Тя обичаше тази огромна стара къща, покрития с плочи покрив в испански стил и завъртулките от ковано желязо, бледо-жълтата гипсова мазилка, украсена с тропически храсти. На испански Бел Жарден означаваше „красива градина“ и дори отвътре, когато всички прозорци бяха затворени, можеше да се усети ароматът на орловите нокти и жасмина, както и на благоуханните, звездообразни цветове на лимоновото дърво под прозореца й.

Болеше я да си мисли, че може да напусне не само Бел Жарден, но и добрите си приятелки Наоми Дженкинс и Малъри Гейлорд. Както и че няма да започне следващата седмица ученето си в колеж, както беше планирала. Още от детската градина й вървеше в училище и тя беше изпреварила толкова много съучениците си, че учителката й в четвърти глас, по средата на годината, я беше преместила в пети. Мисълта за колежа и за живота след него — далече от Диъри и Вал — я беше крепила през всичките тези години подобно на някакъв нереален мираж, трептящ на ръба на безкрайна пустиня. На седемнадесет години тя беше най-малката във випуска в „Грийн Оукс“. Беше приета в Станфорд… но се беше отказала от него в полза на Калифорнийския университет в Лос Анжелос. Отчасти защото знаеше, че няма достатъчно пари за колежите към най-добрите университети, но най-вече за да бъде по-близо до Лоръл.

Но да живее тук с Вал? Боже мой, не! По-добре да умре.

Сети се за предишната вечер и още по-силно се сви и разтрепери. Вал я беше последвал нагоре по стълбите, беше седнал на леглото й и беше казал, че иска да поговорят. По гърба я бяха полазили тръпки само като го гледаше как се е настанил като огромна тромава полярна мечка. Не му беше мястото в нейната стая, заемаше прекалено много място и сякаш й отнемаше целия въздух.

— Виж — започна направо той. — Няма да го увъртам, вече не си дете. — Огромната му длан се стрелна и я хвана за китката, а после, за неин ужас, я вдигна да седне до него на леглото.

— Работата е там, че сме разорени.

Смаяна, Ани замръзна. Той беше толкова близо, че усещаше миризмата му. Освен на одеколон миришеше и на пот, сякаш беше вдигал тежести. А начинът, по който я гледаше, опъваше още повече обтегнатите й нерви.

— Трябваше да освободя Бонита — продължи той. — Всъщност тя напусна. Не съм й плащал от три месеца.

Изведнъж Ани пламна от гняв.

— Пак си профукал всичко?

Той не я погледна.

— Не е така. Тия неща не стават толкова бързо. А и нямаме приходи. Майка ти… не се е снимала във филм от петнадесет години. И когато затвориха училището… — Той сви рамене. — Знаеш как става.

Вал, който имаше черен колан, преди няколко години беше учредил училище по карате, но като всичко останало, с което се захващаше — да бъде агент по недвижими имоти или дистрибутор на чуждестранни коли, — и то се беше провалило.

— Какво ще стане сега? — се насили да попита Ани. Мразеше да се чувства толкова безпомощна, да зависи от него за разни неща, дори за храна и джобни пари. Защо не беше достатъчно голяма, за да се разпорежда сама със себе си!

Той сви рамене.

— Най-вероятно ще продадем къщата. Руди казва, че можем да получим добра цена за нея, но тъй като дължим доста пари, няма да ни остане много.

Братът на Вал, Руди, беше с няколко години по-голям от него, нисък и грозен, но много по-умен — известен адвокат по разводите. Вал винаги го цитираше и никога не правеше нищо, без да поиска съвета му… но Диъри никога не беше харесвала Руди, нито пък му се бе доверявала, и слава богу, че беше достатъчно умна, за да постави под попечителство парите, които беше оставила на Ани и Лоръл — по петдесет хиляди на всяка. Единственото лошо нещо беше, че Ани не можеше да ги докосва, докато не навърши двадесет и една година. А в момента това й изглеждаше след цяла вечност.

— Можем да потърсим нещо по-малко — каза Вал. — По-близо до центъра… откъдето ще можеш да хващаш автобус за работа.

— Аз ще уча — напомни му Ани. Опитваше се да запази спокойствие. — Мислех да се захвана с някаква почасова работа в университета. Може в някое кафе или в една от книжарниците.

— Виж сега. Руди е съвсем сигурен, че може да ти уреди нещо в юридическата си кантора. На цял работен ден. Можеш да пишеш на машина, нали?

Изведнъж тя разбра. Сега, след като беше пропилял всичките им пари, той искаше тя да заеме мястото на Диъри. Да ходи на работа, да забрави за колежа и да издържа и тримата. Дори не си правеше труда да го прикрива! Дощя й се да го удари, да размаже юмруците си върху самодоволната му мутра. Но можеше само да седи и да трепери безмълвно.

Вал сбърка безсилния й гняв с тъга, прегърна я и започна да я потупва неловко, сякаш искаше да я успокои.

— Да, и на мене ми липсва — прошепна той.

Тя се опита да се измъкне, но той я притисна още по-силно. Прегръдката се превърна в нещо повече… той я галеше по гърба, по бедрото, грапавата му буза беше опряна до нейната, усещаше в ухото си горещото му забързано дишане.

Призля й.

Ани се стегна, бутна го силно и скочи. В устата й загорча. Помисли си, че ще повърне.

— Извини ме, но трябва да си измия зъбите. — Каза първото нещо, дошло й на ум. После се втурна към банята и заключи вратата. Взе един горещ душ и остана там цял час, докато пръстите й заприличаха на бледи стафиди.

Когато се върна в стаята си, Вал си беше отишъл.

През целия днешен ден беше успявала да го избегне. Но сега се беше върнал и ако отново му се приискаше да влезе в стаята й… на вратата нямаше ключалка, която да го спре.

Сякаш в отговор на мислите си Ани чу как входната врата се трясва, а после и тихия тропот на обувки по покритото с плочки антре. Задържа дъха си, докато пред очите й не се появиха червени петна.

Чуваше го как изкачва стълбите, чуваше тежките му стъпки, равномерни, но заглушени от ориенталската пътека. Точно пред вратата й стъпките се забавиха… и спряха. Сърцето й биеше толкова силно, че беше убедена, че и той го чува.

След малко — след цяла вечност, тя чу Вал да продължава, чу шепота от обувките му върху килима да става все по-слаб. Вървеше към стаите си в дъното на коридора.

Ани пое дъх бързо и замаяно. Беше се зачервила и се чувстваше слаба, все едно имаше треска. И беше мокра от пот. Малко плуване — точно това се нуждаеше. Басейнът беше идеалното решение — толкова хладен и спокоен.

Насили се да изчака, докато се убеди напълно, че Вал си е легнал. След това се измъкна. Излезе на пръсти в коридора, само по нощница, и тръгна по дебелия килим към тясната стълба за слугите, която щеше да я отведе направо в кухнята и на покритата веранда, а после и във вътрешния двор.

Стигна до открехнатата врата на стаята на Лоръл и спря, после се вмъкна вътре. Докато гледаше сестра си, спяща по гръб, с ръце скръстени върху одеялото, се сети за репродукцията, показана им от учителя й по рисуване, господин Хоник, миналата година. Известна картина от художника Миле на удавената Офелия, чието лице плаваше над водата, дългата й златиста коса се носеше като водорасли около неподвижното й бяло лице. Усети буца в гърлото си и преди да успее да се спре, вече се беше навела и се ослушваше за дишането на Лоръл.

Дишаше, но толкова тихо, че приличаше на ветреца, нахлуващ през отворения прозорец. Ани малко се отпусна. „Не се тревожи, Лори. Няма да те оставя. Ще се грижа за тебе.“

Случаят, когато двегодишната Лоръл се разболя от скарлатина, отново нахлу в главата й. Никога нямаше да забрави как онази сутрин погледна в креватчето на сестричката си и я откри да се бори за въздух, с посиняло лице и размахани малки ръчички. Ани, само на осем години, побъркана от страх, грабна Лоръл и затича из къщата, като крещеше и викаше Диъри. Усещаше как крехките гърди на Лоръл се напъват отчаяно, чуваше ужасните й хрипове. Независимо от това колко малка беше Лоръл, тя все пак беше прекалено тежка за Ани и непрекъснато се изплъзваше от ръцете й.

Най-накрая откри Диъри в безсъзнание върху дивана в хола, с празна бутилка от бренди на масичката за кафе пред нея, изтощена вероятно от прекараната в будуване нощ край Лоръл. Ани плачеше по-уплашена откогато и да било, удряше я, буташе я, крещеше в ухото й, опитвайки се да я събуди. Но Диъри не се помръдваше. Нямаше никого другиго. Това беше свободният ден на Бонита, а Вал беше излязъл. Ужасена, Ани си мислеше: „Аз съм малка, не мога да направя нищо, не мога да спася Лоръл.“

А после един вътрешен глас изкомандва: „Мисли!“

Тя си спомни как преди много време, когато самата тя имаше лоша кашлица и се задушаваше, Диъри я беше натопила в димящата вана и това й беше помогнало да диша по-леко.

Ани замъкна Лоръл в голямата баня на Диъри и пусна крана с топлата вода. После, седнала на тоалетната чиния, наведе Лоръл с лице към ваната и започна да я тупа по гърба, молейки се това, което я задушава, да излезе по някакъв начин. Не се случи нищо такова, но парата се кълбеше ли, кълбеше, мокрите кичури коса полепнаха по лицето на Лоръл и дишането й постепенно започна да се нормализира, а ужасният морав цвят изчезна.

После изведнъж Лоръл започна силно да плаче. Щеше да се оправи. Лицето на Ани беше мокро — от парата, помисли си тя, но после осъзна, че тя също плаче.

След което разбра още нещо: тя беше истинската майка на Лоръл, Господ я бе изпратил да се грижи и да защитава сестра си. Винаги.

Надвеси се и леко целуна сухото, хладно чело на сестра си. Лоръл беше странна — никога не се потеше, дори и през най-горещите дни. От нея винаги се носеше свежият мирис на бебе, също като от малките тензухени торбички с изсушени цветя, които Бонита пъхаше между чаршафите в гардероба за бельо.

Ани се потеше като прасе. В часовете по физическо, когато играеше баскетбол, се притесняваше, защото само след две минути игра тениската залепваше за гърба й. Когато имаше контролно, особено по математика, дланите й се потяха, а обувките й се превръщаха в блата. Дори косата й се потеше, за бога! Веднъж, в четвърти клас, на вечерта, посветена на родителите, когато всички трябваше да се държат за ръце, докато пееха „Красивата Америка“, Джойс Леонарди пусна отвратен ръката й и проплака: „Прихваща ме!“

Дори сега дланите й бяха нотни. Ани прекара пръсти през косата си, малко шокирана от късотата й. Беше я отрязала миналата седмица с ножиците за шиене на Диъри и все още не беше свикнала, че не е с дълга коса. Въпреки това не съжаляваше. По някаква причина се почувства по-добре, когато видя всичката тази тъмна коса на куп около краката си… сякаш сваляше старата си кожа и отваряше път на нова Ани: силна, смела, неотразима.

Слезе на долния етаж, на покритата тераса, която гледаше към вътрешния двор. Луната светеше през ниските палми в огромните теракотени саксии до френския прозорец и хвърляше остри издължени сенки върху пода, покрит с испански плочки. Ани излезе навън в сухата хладна септемврийска нощ и видя басейна, който блестеше в мрака; стъклената му повърхност примигваше с искри оранжева светлина, отразена от ниските електрически лампи.

Свали нощницата си и се гмурна.

Почувства се чудесно, когато студената вода проряза голото й тяло. Преплува под вода половината басейн, после подаде глава на повърхността и пое жадно нощния въздух, изпълнен с аромата на орлови нокти и слабия дим от подпалени клони някъде в каньоните. Усети лекия ветрец и чу шумоленето на хибискуса, заобикалящ двора — в горния край ливадата се издигаше и завършваше с ред палми. Под тях тревата беше покрита със сухи кафяви папратови листа. Отдавна никой не беше почиствал мястото. Хектор, градинарят, беше напуснал, а Вал не си помръдваше и пръста. Отново имаше някакъв план и се опитваше да събере група инвеститори, за да може да отвори собствен здравен санаториум. И този път щеше да се провали… както винаги.

Стомахът й се сви. Хванала се за ръба на басейна, тя мърдаше с крака във водата. Трябваше да направи нещо… и то скоро. Иначе трябваше да остане с Вал, натъпкана в малка къща, където нямаше да има къде да се крие от него, и привързана към бюрото да печата писма за онзи мръсен трол Руди.

Спомни си как Руди гледаше втренчено Лоръл. Изпъкналите му очи неотменно я следяха, както крастава жаба следи дъгоцветно водно конче. Рядко се доближаваше до нея, но очите му винаги я наблюдаваха. По тялото на Ани премина тръпка. Какво искаше Руди от Лоръл? Същото нещо, което тя подозираше, че Вал иска от нея ли?

Не, беше прекалено долно… прекалено немислимо.

Независимо от това тя трябваше да се измъкне.

В ума си чу майка си, Диъри, с ясния й глас, който си спомняше още от малка, да казва провлечено: „Добрият Господ е чудесен да му се молиш, малката, но когато нещата загрубеят, по-добре сама се залавяй и ги оправяй“.

Ани се ядоса. „О, така ли? Ами ти защо се самоуби тогава?“

Отблъсна се от хлъзгавите плочки с крака и яростно заплува из басейна. От спортовете най-много й се удаваше плуването. Беше нещо, което можеш да правиш сам, без да зависиш от някой от отбора, който може и да те провали. И ако се потиш, никой няма да забележи.

Постепенно гневът й се уталожи и премина в тъга. Ех, ако Диъри беше говорила с нея, преди да посегне към онези хапчета. Ако поне се беше сбогувала! Докато излизаше от басейна и обличаше нощницата си (защо не се беше сетила да си вземе кърпа?), изведнъж й дойде наум, че сега наистина не зависи от никого.

Само да можеше да сложи ръка на парите под попечителство! Може би ще успее да поговори с господин Мелхер, да му обясни колко е важно. Утре ще се обади, ще си уреди среща с него.

Трепереща от студ, цялата мокра, тя тръгна по терасата и с крайчеца на окото си забеляза внезапно движение. Замръзна на място и вдигна поглед. Вал стоеше под арката, водеща от дневната към стълбите до терасата. Сенките около нея от черни станаха сиви и за миг тя си помисли, че ще припадне. Не се чуваше никакъв друг звук, освен тихото капене на водата, която се стичаше от мократа й коса върху плочките.

Бавно и грациозно той слезе по четирите стъпала и отиде до нея. В оранжевата светлина на фенерите, която се процеждаше през широкия френски прозорец, широкото му загоряло лице, на райета от сенките, й напомняше за тигър. Беше облечен в тъмносиня сатенена пижама с бял монограм — неговите инициали: ВК.

— Облечи нещо — каза той. — Ще настинеш.

— Тъкмо влизах вътре.

Звукът на собствения й глас имаше ефекта на щракването на капан и я разтърси. Тръгна забързана към арката. „Боже, нека ме остави на мира.“ Усети погледа му върху себе си и осъзна, че с тази мокра нощница, прилепнала към тялото й, все едно е гола. От притеснение й стана горещо.

Влезе в пещероподобната дневна и тъкмо стъпи на килимчето пред камината — тъмна пещера, достатъчно голяма да изпечеш цял бивол, — когато усети ръката на Вал, изненадващо топла и суха, върху мокрото си рамо. Сърцето й сякаш спря. Тя се завъртя рязко и удари коляното си в масивния резбован стол с щампована кожена дамаска. Болка проряза крака й и сърцето й заби силно. В лицето й нахлу кръв, слепоочията й запулсираха.

После видя, че той само й предлага горнището на пижамата си, което беше свалил, докато тя беше с гръб към него. Почувства се объркана, не знаеше как да реагира. По присъщия му груб начин той се опитваше да бъде мил… но това само я накара да го намрази още повече. Защо не я оставеше на мира?

Ани стоеше и се взираше в протегнатата ръка на Вал, докато той не я свали. Пижамата се смъкна на малка купчина на килима. Черните му очи се свиха. Изразът на широкото му, плоско лице беше смесица от враждебност и гняв.

Тя се опита да мине покрай него, но той грубо я хвана, притисна я към себе си, придърпа главата й и я погали тромаво.

— Дай ми малко време, дете. И на мене не ми е лесно.

Тя усети познатия мирис на алкохол. И се уплаши още повече. Вал не беше пияница като Диъри, но обичаше двойните уискита… а когато изпиеше две-три, ставаше злобен и доста луд.

Погледът и се спря върху стария куфар, който Диъри беше донесла преди години от някаква древна плевня. Огромен и обемист, с ръждив метален обков, пристягащ кожата, той миришеше на старост и на тъмни товарни трюмове. Като малка веднъж се пъхна в него да види как е вътре и капакът случайно се беше затвори и я остави в ужасна, миризлива тъмнина. Крещя дълго, докато накрая Диъри отвори капака и я измъкна.

Все едно отново беше в куфара, хваната в капан. Задушаваше се. Стомахът й се сви при мисълта, че Диъри вече я нямаше, за да я спаси.

После гневът взе връх и тя се дръпна от Вал. Сви се и се разтрепери толкова силно, че трябваше да стисне устни, за да не й тракат зъбите, и просъска:

— Ти си виновен! Никога не си я обичал! Оженил си се за нея, защото е била известна и богата. А после, когато… не можеше да работи повече, я третираше като… сякаш изобщо не съществуваше.

— Тя беше алкохоличка — изръмжа той и в зачервените му очи проблесна възмущение. — Още преди да я срещна. Както се казва: станеш ли пияница, винаги оставаш такъв.

Зад рамото на Вал, върху полицата на камината, лъщеше „Оскар“-ът на Диъри за най-добра женска роля, който беше спечелила за „Алея на бурите“. Ани си спомняше колко горда беше през онази далечна нощ: остана до късно, за да гледа майка си по телевизията, и видя как Грегъри Пек скъсва плика и обявява името на Диъри, а после самата Диъри — как се носи към сцената, обсипана със сияещи пайети, как благодари на всички и размахва триумфиращо блестящата статуетка.

В очите й нахлуха сълзи, но тя се овладя. Нямаше да плаче пред Вал. Нямаше да му достави това удоволствие.

— Ти си виновен за пиенето на майка ми. — Може би не беше съвсем вярно, но изобщо не съжали, че го е казала.

— Милка кучка такава. — Вал я сграбчи, пръстите му се забиха под мишниците й и я стиснаха. — Ти дори не ми даде шанс. Разглезена пикла с навирен нос, припкаща към онова скъпо училище, за да се учи коя вилица да използва и как да язди кон като някоя английска госпожичка. Още от първия ден се настрои срещу мене! Малката принцеса Ани! Гледаше ме като че ли съм боклук.

Очите му проблясваха в тъмнината, черните им дъна отразяваха цял спектър от стари обиди.

Ани беше потресена. Никога не беше виждала Вал толкова разгневен, дори и онзи път, когато беше ударил Диъри. Усети опасност, сякаш из неподвижния, ароматен въздух пукаше статично напрежение.

— Качвам се горе — каза тя разтреперана и пак прехапа устна, за да не тракат зъбите й. — Студено ми е.

Устните му се разтеглиха в студена усмивка, той се наведе и с месестия си пръст вдигна падналата на килимчето пижама. Хвърли я към нея.

— Облечи я. — Не беше предложение.

Ани се дръпна, сякаш й хвърляше змия, и пижамата падна на пода.

Вал тихо изстена и пристъпи към нея.

Отначало си помисли, че ще я удари. И наистина, все едно я удари — устните я заболяха. Беше тъмно, главата й се беше замаяла. През болката усети вкуса на кръв — нали беше захапала устната си, за да не трепери. После осъзна какво става: той я целуваше.

Опита се да извика, да се измъкне, но той я държеше здраво. Сладкият аромат на одеколона му, смесен със застоялия мирис на уиски, внезапно я завладя и я задуши. В главата й се въртеше някакъв глупав рефрен: „Има нещо в този мъж…“

В гърлото й се надигна истеричен смях.

„Това не е истина. Боже, моля те, нека да не е истина.“

— Исках да ме харесваш — каза той с гласа на малко капризно момче. — Опитах се, но ти… ти не ми позволи. Щях да ти бъда добър баща. Аз… щях да те обичам.

Ужасена, Ани се помъчи да се измъкне.

— Моля те, пусни ме. — После измисли нещо ново. — Лори може да се събуди.

— Тя ме използваше — продължи той, сякаш не я беше чул. — Искаше ме, защото бях на сестра й… Господи, трябваше да се оженя за Доли. Мислиш ли, че съм искал всичко да свърши така? Не знаеш какво ми беше на мене…

— Вал — молеше го Ани наистина уплашена.

Той я държеше здраво с едната си ръка, а с другата започна да я докосва. Обхвана гърдата й, погали я със странна, непоносима нежност. Ани имаше чувството, че умира.

— Исках само да ме харесваш — повтори тъжно той.

Ани събра всичките си сили, изви се силно и някак си успя да се изскубне. Шмугна се покрай Вал, чувствайки се необичайно лека, като комета, обикаляща галактика, ръцете й сякаш се протягаха напред безкрайно дълго, докато накрая пръстите й обвиха нещо студено и твърдо — „Оскар“-а на Диъри. За миг пред очите й отново се изправи майка й, на сцената в Пантидж.

„… и най-вече искам да благодаря на малкото ми момиче, което пропусна времето си за лягане, за да ме гледа…“

Завъртя се и напосоки замахна с тежката златна статуетка. С крайчеца на окото си видя как Вал мръдва встрани. По-късно Ани осъзна, че ако той не се беше преместил, нямаше да го улучи: той беше толкова бърз, а нейното замахване толкова несръчно. Но го улучи. При сблъсъка рамото й сякаш се разтърси от електрически удар. Беше толкова смаяна, колкото и Вал.

От дясната му вежда струеше кръв. Той замръзна, лицето му побеля като прясно сирене. Бавно, като насън, Вал докосна с пръсти челото си.

— О! — възкликна изненадан той, когато видя ръката си веднага да се обагря в червено, после се стовари върху кожения диван. Ръцете и краката му отхвърчаха като на марионетка, чиито конци внезапно са се оплели. След миг Вал се прекатури на една страна и замря неподвижен. Ужасяващо неподвижен.

„Убих го“ — помисли си Ани.

Някъде в съзнанието й я чакаше страхът. Но в момента се чувстваше само вцепенена, сякаш беше натъпкана с новокаин. Взряна в окървавеното, свито тяло на Вал, тя спокойно и разумно помисли: „Няма да събирам много багаж. Още един чифт дрехи, бельо, четка за зъби. И бижутата на Диъри. Ще взема малката чанта, няма да тежи много.“ Не можеше да вземе колата, това беше глупаво. Ако Вал не беше умрял, а само ранен, щеше веднага да изпрати полицията след тях.

Събирането на багажа беше лесно. Трудната част беше събуждането на Лоръл. Тя спеше като заклана. И когато най-после Ани я събуди, погледът й беше стъклен, все едно не беше съвсем сигурна дали е будна, или спи. Взираше се неразбиращо в лицето на Ани, в дънките и пуловера, които тя вече беше навлякла.

— Хайде — друсаше я Ани. — Нямаме време.

Лоръл примигна. Изглеждаше точно като кукла, от онези, които се накланят назад и очите им се затварят. Кукла със зачервени бузи и сини очи, която нямаше и най-малката представа за какво говори Ани.

— Аз трябва да се махна — обясняваше тя нежно на сестра си. — Няма да се върна тук. Искаш ли да дойдеш с мене?

Стъкленото изражение изчезна. Лицето на Лоръл се сгърчи от ужас.

— Къде отиваме?

Множественото число я окуражи.

Опита се да измисли нещо, но не можа да намери никакъв отговор. Може би точно там беше проблемът, да не се опитва толкова внимателно да планира всичко, а да решават по пътя.

— На автобуса. — Най-умното, което можа да измисли. — По-добре побързай и се облечи преди… той да се събуди.

И тъй като Лоръл изглеждаше много притеснена и уплашена, Ани я прегърна.

— Всичко ще бъде наред — каза тя. — Всъщност дори ще бъде забавно. Истинско приключение. — На самата нея й изглеждаше толкова забавно, колкото и спускането с варел по Ниагарския водопад.

Първо обаче трябваше да стигнат до автогарата. Дори не беше сигурна къде точно се намира тя, нито на кой автобус ще се качат. Е, все някак щеше да се оправи.

— Няма ли да ни трябват пари? — Лоръл вече беше станала и събличаше нощницата през главата си. — Искам да кажа, за билетите.

Ани не беше мислила за това. Нямаше да може да заложи огърлицата и обиците до утре сутринта, когато щяха да отворят магазините. А дотогава искаше да е на хиляди мили разстояние от Бел Жарден.

— Аз имам пари, Ани — изчурулика Лоръл. — Почти сто долара. Спомняш ли си коледното парти на Диъри, когато господин Оливър си помисли, че е загубил портфейла си с всичките си пари? Е, аз го намерих под канапето… чак след седмица. — Тя се изчерви. — Знам, че трябваше да ти кажа, но…

— Лори! Не си го задържала, нали?

Бледите страни на Лоръл се зачервиха.

— Разбира се, че не съм! Просто не ти казах за наградата, която той ми даде. Аз… спестявах, за да ти купя нещо за рождения ден. После Диъри… — Тя спря да закопчава блузата си. — Ани, не ми се сърдиш, нали?

Ани отново я прегърна и по тялото й се разля облекчение.

— Глупавичката ми Лори. Хайде, обличай се, защото иначе никога няма да тръгнем от тук.

Лоръл й хвърли продължителен поглед, прекалено обременен с проблеми за единадесетгодишно дете.

— Заради Вал е, нали? — прошепна тя. — Нещо е направил? — Не „татко“ или „тате“. Още от мига, в който беше проговорила, го наричаше Вал.

Ани кимна със свито сърце.

— Ани — прошепна Лоръл стеснително, когато тръгваха. — Може ли да взема Бу? — Бу беше старото й бебешко одеяло, разпарцаливено и цялото на бучки от стотиците пранета. Не искаше да признае, че все още спи с него, но Ани знаеше колко много означава Бу за нея.

— Разбира се — отвърна тя.

На входната врата Ани се спря, защото се сети за още една скъпа вещ. „Оскар“-ът на Диъри. Не можеше да понесе мисълта, че ще го остави, но много се страхуваше да влезе. Какво щеше да стане, ако Вал се беше съвзел и пак се опиташе да я нападне? И все пак не можеше да си тръгне без онова, което означаваше толкова много за майка й.

— Чакай тук — прошепна тя.

С разтуптяно сърце Ани се промъкна в хола, грабна „Оскар“-а от килимчето, върху което го беше изпуснала, бързо отвърна очи от неподвижното тяло, проснато на дивана, и изскочи навън. Лоръл я гледаше ужасено. Ани погледна статуетката в ръката си и на мъгливата светлина от входната лампа видя, че блестящата й повърхност е изцапана с кръв. О, Господи!

Без да промълви дума — огромните й тъмни очи бяха като дупки на тебеширенобялото й лице — Лоръл взе статуетката от Ани и я избърса с ценния си Бу. После й я върна и Ани бързо я набута в издутата пътна чанта. Доверчивият поглед на Лоръл й даде сили да отвори вратата.

След няколко минути, докато вървяха в тъмнината по дългата виеща се алея към портите от ковано желязо, Ани хвърли последен поглед към Бел Жарден. На слабата светлина на сърповидната луна къщата се издигаше като огромна бледа скала над вълнистото море от орлови нокти, олеандър и хибискус. Видя как първите проблясъци на зората докосват покрива и върховете на палмите, които обграждаха алеята, после се обърна и ускори крачка.

„Оскар“-ът в тежката пътна чанта я удряше по крака. Смелостта й отново се изпари. По дяволите, къде отиваше? И какво щеше да прави, когато стигне там? Какво щеше да стане, ако телефонът на спирката не работеше и нямаше да може дори да извика такси?

После усети как невидима ръка я побутва по гърба. Нежен гърлен глас провлечено й каза: „Щом си решила да ходиш някъде, не си губи времето с връзките на обувките си“.

Ани се стегна, вдигна тежката чанта по-високо и закрачи по-бързо. Хвана ръката на Лоръл — хладна и суха, за разлика от нейната потна длан. Усещаше ударите на сърцето си дори в ушите; беше ужасно уплашена и несигурна, но най-важното сега беше да заблуди Лоръл, че знае къде отиват и че изобщо не се страхува. Внезапно това се оказа най-важното нещо на света.

— Надявам се, че си си обула чорапите — заговори оживено тя на сестра си, която се тътреше безмълвно до нея, прегърнала дрипавото си бебешко одеяло, изцапано с кръвта на баща й: бледо слабо момиче със златиста коса, облечено в розови панталонки и блузка с буфан ръкави. — Знаеш, че ти стават пришки, ако не носиш чорапи. А ни предстои дълъг път.