Айлин Гоудж
Сестра ми (14)

Тринадесета глава

Париж

Ани наблюдаваше как дребничкият побелял мосю Помпю наднича в съда с глазурата, която тя разбъркваше. Старият майстор бързо докосна разтопения шоколад, за да провери температурата с опакото на пръстите си, защото, както й беше обяснил, те били по-чувствителни от върховете. Тя задържа дъха си с разтуптяно сърце. Беше ли всичко наред? Въпреки школовката си при „Жиро“ тя все още се затрудняваше с едно наглед толкова просто нещо като разтопяването на шоколада и все загаряше дъното на съда, или пък какаовото масло ставаше на бучки. Дали пък водната баня не беше твърде гореща? Помпю казваше, че температурата не трябвало да надвишава 89 градуса. Но измерването на температурата беше най-трудната част. Той не вярваше в термометрите — според него те не бяха достатъчно точни. До момента шоколадът — или глазурата, както я наричаха, изглеждаше добре, тъмнокафява и блестяща. И все пак тя усети, че е напрегната, когато Помпю потопи дългата лъжица от неръждаема стомана в съда и я доближи до устните си. Опитването беше само първата проверка, преди тя да добави горещата сметана, която да превърне сместа в ганаж — пълнежа на трюфелите. Майсторът всъщност проверяваше нея. Днес следобед, когато Анри Батист пристигнеше от Марсилия, Помпю със сигурност щеше да му докладва как се справя. И щяха ли и на нея да покажат вратата, както на двамата предишни стажанти — на разсеяния италианец, който все обърквал лешниковата паста с бадемовата и вместо коняк сипвал контрьо в бонбоните с ликьор; или на младата французойка с двете леви ръце, която все изтървавала всичко? Стажът при „Жиро“ беше безценен и чакащите нямаха край. Само след седмица-две, ако човек не покажеше желание и упоритост за работа и необходимата сръчност, го заменяха. А ако Помпю дадеше неблагоприятна оценка за нея, Анри щеше да я освободи. Дори това, че беше племенница на Доли, нямаше да й помогне.

Ани гризеше ноктите си и се молеше горещо да я оставят, защото искаше да учи. В противен случай цялата брилянтна кариера, която си представяше, щеше да отиде по дяволите. И как щеше да се изправи пред Джо? Щеше да се е провалила преди още да е започнала. И той щеше да разбере, че не е достатъчно умна и талантлива за него.

Но ако успееше сега, щеше да й се отвори възможност да открие свой магазин и да прави свои, ръчно приготвени шоколади. След малко повече от година щеше да получи парите, които й беше оставила Диъри. Достатъчни, за да наеме собствен магазин и да оборудва малка кухня при нисък наем.

Набръчканото лице на Помпю се напрегна, докато той церемониално опитваше глазурата. Ани усети, че дори смее да се надява. Такова просто нещо — как можеше да не се получи?

Всеки ден по сто, а може би и по хиляда пъти си повтаряше рецептите. Помпю я следеше като ястреб и я критикуваше на всяка крачка. Нищо не беше достатъчно добре за него. Ганажът не бил лош, но не точно какъвто трябвало да бъде — твърде много ликьор и недостатъчно сметана. Или глазурата, от която правеха обвивката на трюфелите, не била достатъчно твърда; лешниците не били смлени достатъчно ситно; за изливането на шоколадовия крем използвала неподходящи форми и т.н. и т.н. Вчера, когато тя изливаше горещ ганаж в неръждаема тава за охлаждане, той се беше развикал пискливо, че го излива, сякаш е бетон. Налагаше се отново и отново да му отвръща, че прави най-доброто, на което е способна. Но какво ако най-доброто, на което е способна, просто не е достатъчно? Разбира се, имаше и други места, където можеше да се учи, но в нито едно от тях нямаше да може да се превърне от Пепеляшка в принцеса.

Не, все някак си трябваше да успее.

Анри Батист, когото не беше виждала през двете седмици, откакто беше пристигнала, трябваше да дойде днес. Връщаше се от фабриката на „Жиро“ в Марсилия, където какаовите зърна от фамилните плантации в Антилите се изпичаха, смилаха и формоваха в блокове натурален шоколад, а след това се изнасяха на едро за Холандия, освен, разбира се, онази част, която заминаваше за Париж. Анри беше заминал на юг, за да наблюдава изграждането на нов склад. Ани гореше от желание да го види. Спомняше си го от неговите посещения в Ню Йорк, като сърдечен и открит човек, който все жестикулира и се смее гръмогласно. Но как ли щеше да реагира, ако му кажеха, че не се е оказала достатъчно добра? От историите, които беше чувала, можеше да си представи какви неща се случват в „Жиро“. Доли й беше разказвала как Анри изгонил един стажант, защото имал мръсни нокти — заявил, че въпросното момче имало толкова шансове да стане майстор, колкото и миньор да стане бижутер.

О, боже, ами ако изгонеше и нея?

Помпю хвана с език една капка разтопен шоколад от върха на лъжицата и тъжно заяви:

— Не, не! Букетът си е отишъл.

Ани се вцепени. Студена, жужаща празнота изпълни главата й. Сякаш отново стоеше в омазаната кухня на гръцкия ресторант и господин Димитриу я уволняваше. Като че ли всичките години, през които беше работила за Доли, бяха изчезнали.

Огледа кухнята. Почти очакваше да види, че всички са замръзнали като нея, че целият свят е спрял да се движи. Но не, всички фигури около нея, облечени в колосани бели престилки, оживено вършеха нещо, а отраженията им играеха по блестящите сини фаянсови плочки, с които бяха покрити стените. Цялото помещение беше изпълнено с шумове, свързани с производството; от време на време се чуваха откъслечни реплики на френски.

— Допуснали сте да се образува пара, виждате ли? И затова е станало като кал. Ето, погледнете!

Нямаше как, трябваше да погледне. И видя, че той има право. Капчици вода се стичаха по вътрешната страна и шоколадът беше започнал да става на бучки.

— Съжалявам — каза тя като се бореше да не заплаче, — мислех, че го правя точно така, както казахте…

Помпю я прекъсна с жест.

— Не, не! Думите, които ви казвам, думите в книгите — те са само думи. Трябва да знаеш кога шоколадът е станал ето с това. — Той потупа гърдите си. — И с това. — Той докосна с пръст пухкавото си бяло слепоочие. Сините очи проблеснаха на розовото му, някак маймунско лице.

— Позволете ми да започна отначало. Ще го направя както трябва. Аз…

Той отново я прекъсна — този път махна с полата на бялата си престилка, вече зацапана с шоколад, въпреки че беше рано сутринта. Отпъждаше я като улична котка, която му се мотае в краката. Ани усети слепоочията й да пулсират; бузите й горяха. От другия край на барплота Емет улови погледа й и я насърчи с жест. Слава богу, че го имаше Емет — винаги да я подкрепи с намигване или усмивка. Медночервената му коса грееше в помещението, изпълнено със стомана и керамика. Спокоен, уверен, той винаги й разправяше с провлачения си тексаски акцент за чудесата на Париж — за отровните водни лилии на Моне в Оранжерията; за уличния музикант пред Халите, който свирел Моцарт като ангел, за някакво магазинче, където се продавали само лули от морска пяна, оформени като главите на най-известните хора на света.

Видя го, че налива кафе в две големи порцеланови чаши. Почивка. В девет и половина Помпю им разрешаваше лукса от десет минути почивка. Емет й помаха. Но възможно ли беше да е толкова късно — вече девет и половина? Беше започнала работа в шест сутринта и й се струваше, че е изминал само един час. Внезапно се почувства много уморена, сякаш невидими торби, пълни с пясък, теглеха надолу китките й и тежаха на глезените й. Погледна месинговия корабен часовник, окачен на вратата, която водеше към горния етаж. Трябваше да побързат преди нуга сиропът, оставен на печката, да изври. Ани последва Емет в малкия склад вдясно от редицата хладилници. Той ходеше бодро и накуцването му почти не личеше. Носеше по една чаша в големите си кафяви ръце и държеше главата си изправена. Беше с червена жарсена риза, опъната по здравото му тяло, избелели дънки и каубойски ботуши, които потропваха по плочките на пода сякаш в ритъма на импровизиран танц. Ако не й беше казал за осакатения си крак, тя най-вероятно щеше да си помисли, че си е изкълчил глезена и скоро ще му мине. Когато го питаше обаче как е станало, той й отвръщаше с усмивка, широка като Тексас, и провлачваше:

— Единственият ми недостатък са луничките, проклети да са. Като малък си умирах да зяпам слънцето през някое решето.

Ани харесваше луничките на Емет. Харесваше всичко, свързано с него, дори начина, по който говореше — тексаския му акцент, който той нарочно преувеличаваше, когато се шегуваше, и всичките му южняшки изрази, които й напомняха за Диъри, а и за Доли. Въпреки цялата му откритост обаче, в известен смисъл той си оставаше загадка.

Когато го попита за първи път откъде е, той й отговори, че е по малко отвсякъде. След време тя разбра, че е израсъл в Тексас, където се установила майка му с втория си съпруг след смъртта на баща му, когато Емет бил още малко момче. След като напуснал дома си обаче, беше работил къде ли не: в едно ранчо в Ел Пасо, на петролните полета в Оклахома и в Луизиана, беше ловил скариди, беше строил кораби и беше готвил на един търговски кораб. По начина, по който говореше, изглеждаше, че е преживял достатъчно, за да бъде на петдесет вместо на двайсет и девет, на колкото беше. Но когато го попита дали е бил във Виетнам и дали там е пострадал кракът му, Емет само се усмихна и каза:

— Чувала си приказката, че алигаторите не хапели, а хапели само крокодилите, нали? Е, не й вярвай.

Не беше сигурна кога се шегува и кога не. Работеха тук вече две седмици и… въпреки всичките истории, които й беше разказал за себе си, тя все пак чувстваше, че има нещо, което прикрива.

За разлика от Джо, който беше като дълбока река тук-там със силни бързеи, Емет беше като концентрични кръгове от хвърлен камък и човек можеше в даден момент да вижда само един от тях, без да знае какво става в другите. Неясно беше например как беше успял да изкопчи този стаж, след като десетки други кандидати, някои с дипломи от реномирани кулинарни институти и опит в първокласни ресторанти, бяха отпаднали. Беше й разказал всичко за раците — от това как се залага серкмето до това как се завързват щипките им, но не й беше разказал как е дошъл тук.

Настаниха се на два от плетените столове до една дървена масичка, която, изглежда, беше от времето на щурмуването на Бастилията. Модерни метални прегради и полици бяха наредени по стените, запълнени с петкилограмови тави с най-различна глазура. До тях стояха наредени съдове с цели ядки, зърна ванилия и кафе и четирилитрови кани с ликьор, портокалова вода и цели кестени в сироп.

Емет сложи сакатия си крак на един стол и се намръщи леко. Тя видя, че го боли, въпреки че не го показваше открито.

— Изглеждаш като миля разоран път — каза той. — Отпусни се малко, Коб. Повярвай ми, старият Помпю не е толкова лош… просто изглежда така. Обзалагам се, че пие мляко, преди да си легне и спи на запалена лампа. Обикновен стар котарак.

— Май повече му отива ролята на надзирател.

— Проблемът не е в Помпю, а в теб самата — засмя се Емет. — Моето предположение за това, което те яде отвътре, е, че сигурно е два пъти по-висок от този старик и изглежда десет пъти по-добре от него. Приятел у дома, нали?

— Винаги ли си пъхаш носа, където не ти е работа?

— Ами да — ухили се той.

— Е, тогава няма да имаш нищо против и аз да те поразпитам малко, нали?

— Казвай направо.

— Никога не си ми казвал как попадна тук. Искам да кажа как се спря на шоколада?

— По-добре е, отколкото да теглиш рибарски мрежи — сви рамене той.

— Ето, пак започваш — въздъхна тя. — Пак нарочно не ми казваш нищо.

— Аз ли? — Емет повдигна вежди — Е, за мен разправят, че с приказките си съм бил способен да накарам Ван Гог да отреже и другото си ухо.

— Нямам предвид това — усмихна се тя и отпи от кафето, много по-добро от това вкъщи. — Ти говориш, но нищо не си ми казал за себе си.

— Ако искаш, ще започна съвсем отначало. Роден съм в Северна Каролина, Форт Браг. Войнишко хлапе. После, след войната са ме занесли в Осака. Бил съм още в пелени.

— Сериозно?

— Да. Полковник Камерон е имал честта, струва ми се, да бъде последният американски офицер, загинал от японска ръка, промушен при свада в една чайна, по-скоро известна като публичен дом.

— О… съжалявам.

— Няма защо. Майка ми, Бог да я поживи, успя през годините да канонизира това клето копеле. Ако се появи отнякъде, тя сигурно ще го потопи във флуоресциращи бон и ще го закачи пред къщата. Според Райдъл той е умрял като герой, защитаващ истината, справедливостта и американския начин на живот.

— Райдъл ли? Така ли се казва майка ти?

— Родена е в Атланта и е кръстена на прапрапрадядо си, известен герой от Конфедерацията.

— Все още не си ми казал как попадна тук.

— О… това ли? Няма какво много да се каже. Работех като помощник главен сладкар в „Командър Палас“… Сигурно си чувала за него.

— В Ню Орлеан. Известно място. — Тя си спомни, че Джо й беше споменавал за него.

— Може и така да се каже. Обаче изведнъж излиза, че Прюдом и Батист са стари приятели. И преди няколко месена Батист идва на конференция на Американската кулинарна федерация и старият Пол му подшушва няколко думи, и хоп, следващото нещо, което се случи, беше да пея „Марсилезата“ и да ям кроасани.

— Сигурно е трудно да вършиш и двете едновременно — засмя се Ани.

— Сакатко като мене ли? Аз мога да върша сто неща наведнъж. Нали знаеш, който не може, е по-упорит.

— Емет, аз… не исках…

— Когато някой казва, че няма нещо предвид, обикновено има предвид точно него.

— Нямах предвид крака ти. Но тъй като ти спомена за него, ще ми кажеш ли как се случи?

— Чувала ли си някога поговорката „Не дразни лъва“?

— Аз не си пъхам носа — обясни тя. — Просто… се интересувам от теб.

И щом се чу да го казва, Ани усети, че я облива топлина. Не беше искала да каже точно това. Защо все казваше погрешните неща?

Клепачите на Емет се притвориха, на устните му се изписа леко саркастична усмивка, която сякаш казваше, че му е ясно към какво се стреми тя, но че няма да й е лесно.

— Как да ти кажа, опитах се да дам един урок на един тип, който си го заслужаваше. — Усмивката му изчезна и сините му очи потъмняха. — Дебелоглаво копеле. Аз, разбира се, щях да успея, ако той нямаше автоматичен „Уинчестър“. И с един куршум отнесе половината ми ходило.

Ани го погледна и си помисли, че каквато и да е била причината за случилото се, той сигурно би постъпил отново по същия начин. Това беше само чувство. Емет Камерон, въпреки цялото си шегобийство, не биваше да се възприема повърхностно.

— Майка ти сигурно е била много разстроена… след това, което се е случило с баща ти.

Той отново отмести очи, а тя се улови, че го гледа все по-напрегнато. По някаква причина винаги беше смятала луничките за недостатък, като безволевата брадичка и стърчащите уши, но на Емет те някак си му отиваха. Приличаше й на нещо средно между Хък Фин й Джеймс Дийн. С тъмносини очи и мъжествени черти. Представяше си го облегнат на оградата на някоя ферма, взиращ се в далечината, качил единия си окалян ботуш на най-долната пръчка.

— В известен смисъл… да. Разстроена от това, че са ме ранили преди да мога да замина за Виетнам. По-малкият ми брат замина през шейсет и девета. Беше слабичък, с писклив глас и само на осемнайсет. И също като стария си отиде. Само че от дизентерия. Но ако чуеш как Райдъл разказва за това, ще си помислиш, че е загинал, щурмувайки щаба на противника, а не проклетите тоалетни зад спалното. — Очите на Емет се насълзиха и той, без да се срамува, прекара ръка по тях. — Бедният Дийн.

В напрегнатата тишина, изпълнила малката стая, Ани започна да различава познати звуци — тихото прещракване на електрическата опаковъчна машина, бученето на хладилниците и тракането на металните колички по теракотения под.

— Все още не мога да те разбера.

— Какво не можеш да разбереш?

— Изглежда, че си могъл да се заемеш с цяла дузина други неща. Защо това? Защо тук?

Емет сви рамене и се усмихна:

— И на мен, както и на теб, ми се ще да имам свой бизнес в скоро бъдеще.

— Според мен май имаш и други идеи.

— Може би. Знам, че две седмици не е много време, за да разбереш дали ще се справиш, или не, но започвам да си мисля, че това ще е още едно от нещата, които ще зарежа.

— Защо не се откажеш тогава?

— Засега ми е добре.

— А после?

Той свали крака си на пода и се наведе към нея толкова близо, че тя усети топлия му дъх, миришещ на горчиво кафе. Взря се в очите й, разпери големите си ръце и проговори с такова напрежение, че я стресна:

— Земя. Собственост. Сгради. Старият не е притежавал нищо и много се е гордеел с това. Било му е добре в армията. Обаче тъкмо се установявали някъде с Райдъл и трябвало пак да се местят. С втория ми баща беше съвсем различно, но в крайна сметка завърши по същия начин. Нют притежаваше къща в Ел Пасо, или поне така си мислехме преди да умре. — Очите му проблеснаха трескаво. — Когато един ден наистина се заселя някъде, а аз все едно ще го направя някога, ще пусна толкова дълбоки корени, че да излязат чак в Китай.

— Но да имаш собственост не значи да живееш. Това не е нещо, което правиш всеки ден — настоя Ани.

И в същото време си помисли за Бел Жарден и изпита носталгия по дома на своето детство. Дори стомахът й се сви от болка, като че ли беше изпила кафето твърде бързо.

— Собствеността — отвърна Емет, като изрече думата толкова внимателно, сякаш беше бижутер, който оглежда диамант с дефекти, — по начина, по който аз гледам на нея, има това предимство, че колкото е повече, толкова по-свободен те прави в ежедневието.

Ани разбра. Сигурност. Нещо, което тя не бе имала никога. Винаги се бе чувствала отговорна. Като че ли дори на любовта на Диъри не можеше да се разчита. Може би затова й беше трудно да повярва, че Джо би могъл да я обича. Като че ли любовта беше нещо, което всеки би могъл да има, нещо като да откъснеш ябълка от дърво.

Спомни си как Джо я целуна и колко чудесно се почувства, и как топлина заля корема и гърдите й.

Е, да, може би в някои отношения любовта наистина беше лесна. Но да се довериш беше трудно. Може би хората не казваха истината, когато се уверяваха един друг, че си имат доверие. Може би дълбоко в себе си всеки се страхуваше, също като нея, от това, че има твърде голяма нужда от някого.

Ани изведнъж усети, че розовото й настроение се изпарява. Ами ако Джо срещнеше някоя друга, докато тя беше далече? Ами ако беше прочела в целувката му повече от това, което той беше вложил в нея? Ами ако се окажеше, че изобщо не я желае?

Усети, че Емет е млъкнал и я гледа.

— Ами ти? Какво правиш тук?

Но преди да успее да му отговори, чуха крясъците на Помпю:

— Нугата! Нугата!

Ани се втурна към кухнята, Емет я последва. Помпю вече изливаше горещия карамел и ядките в тавите върху мраморната маса с метални крака.

— Бързо! — викаше той и махаше с черпака на мъжете да се размърдат. Погледът му премина през Ани, сякаш без да я забелязва — това беше мъжка работа.

Видя й се смешен. Тя можеше да свърши два пъти повече работа от него с една ръка. И все пак направи път на Емет, който заедно с двама от щатните работници се хвана за работа. Единият беше слабичкият Тиери, с вързана на опашка коса, а другият беше Морис, който винаги изглеждаше полузаспал. Нищо чудно, защото Морис ставаше всяка сутрин преди изгрев, за да напазарува продуктите, необходими за деня — днес това бяха пресни череши, малини и ягоди. Мъжете потупваха горещата нуга с метални бъркалки, за да я изравнят преди да се охлади и да стане твърде крехка за работа.

Уханието на карамел и ядки я накараха да си спомни за карнавалите и фойерверките в детството си. Гледаше как Емет нарязва топлата изравнена нуга на квадратчета с „китарата“ — голям инструмент с метални жички, който наподобяваше огромна резачка за яйца. Внезапно осъзна, че Помпю се взира в нея с малките си сини очи изпод рошавите си сиви вежди. Отчаянието, което беше изпитала преди малко, отново я обзе и сви стомаха й.

Защо не можеше да е като Лори, на която неща като готвене и печене се удаваха по най-естествен начин? Дощя й се да захвърли престилката и да избяга от тази кухня и тези неодобряващи очи, които отразяваха самопрезрението й. Но изведнъж нещо в нея я накара да се стегне, да изправи рамене и да тръгне към стария мъж с мисълта, че не всичко е по негова вина.

— Покажете ми — каза тя твърдо. — Моля ви. Още веднъж. Искам да се науча.

За нейна изненада Помпю не й обърна гръб, а просто сви рамене и повдигна вежди. Крайчетата на устата му се извиха надолу — изражение, което тя вече разпознаваше като типично френско.

— Лесно е — каза той меко. — Хайде, ще ви покажа пак. Понякога е необходим един провал, за да се научи човек.

Тя се намръщи, но го последва до готварския плот — редица от газови котлони под блестящ стоманен абсорбатор. Помпю започна да пуска големи колкото тухла шоколадени блокове за разтопяване и да й обяснява как трябва да се прави това — внимателно, както се къпе бебе. Ако дори една капка пара докосне сместа, какаовото масло ще се отдели на бучки. Следваше сметаната, винаги от Елзас, защото съдържаше по-малко мазнина. Той изля сметаната в отделен съд, загря я и когато тя почти завря, я прецеди в разтопения шоколад. И накрая идваше ред на парче сладко масло от Шарент, съвсем малко, повече за вкус, отколкото за обогатяване.

Помпю внимателно разбърка ганажа, докато той стана равномерно гъст и с цвят на кафе, след това вдигна тавата и я занесе на един от рафтовете, направени от дървени врати.

— Това го измисли мосю Анри. Хитро, нали? Не можахме да измислим подходящи полици, затова намерихме тези стари врати от разрушени сгради.

Ани го слушаше и се надяваше, че не се е провалила. Започваше отначало. Представяше си, че върви по пуст плаж и следите от стъпките й остават по мокрия пясък. Вече знаеше всичко, което й показваше Помпю, но това не се броеше. Днес беше днес и тя се преструваше, че научава всичко за пръв път.

— Ето, виждате ли — продължи Помпю. — Няма бучки, няма парченца, отлично. Сега ще се охлади, а след това ще го опаковаме.

На другите врати изстиваха тави, пълни с различен на вкус ганаж, от който щяха да бъдат направени световноизвестните трюфели „Жиро“. В неговите ръце всичко изглеждаше лесно, разбира се, но би ли могла тя сама да се справи? Щеше ли някога сама да бъде способна да създава такива чудеса? Помпю прекъсна мислите й като я хвана за лакътя и я заведе до машината за темпериране.

— Сега идва ред на кувертюра — продължи лекцията си той. — Това е най-важният момент. Без него трюфелът е като бедно грозно момиче със сърце от злато. Кой ще се ожени за такова момиче?

Ани се засмя на шегата му и се престори, че й е смешно, въпреки че я беше чувала поне десетина пъти. Тук беше по-лесно, защото в случая машината щеше да свърши цялата работа — нямаше да има никакви ликьори, сметани и масло.

— Виждаш ли, необходимо е кувертюрът да се охлади леко — в началото до двадесет и девет градуса, а след това бавно да се затопли отново до тридесет и три градуса, така че да се образуват подходящите кристали. Това е решаващо. Ако не се оформят необходимите кристали, по трюфелите ще се образуват бели нишки… катастрофално. — Гласът му потрепери леко при мисълта, че някой негов трюфел може да бъде сполетян от такава съдба. — Процесът на темпериране осигурява блестящия тъмен цвят на трюфелите и ги предпазва от разтопяване при стайна температура. След това машината полага кувертюра върху блокчетата ганаж на конвейера.

Докато гледаше как металните лопатки разбъркват кувертюра, Ани си спомни каква идея й беше хрумнала само преди минута. Да създаде съвсем нов вкус, такъв, за какъвто Помпю дори не е помислял, и да го направи толкова добре, че дори Анри да се впечатли. Прехвърляше мисълта в ума си като сребърен долар, намерен на тротоара — човек не може да повярва, че е истински. Можеше и да стане. Можеше и да се окаже провал. И какво от това? Щеше да изглежда още по-голяма глупачка в очите на Анри и той още по-бързо щеше да я изпрати да си събира багажа. Но не беше ли поемала още по-големи рискове? Някъде в дълбините на паметта и зазвуча сухият смях на Диъри, далечен и дрезгав, като от плоча на седемдесет и осем оборота. Спомни си думите й: „Давай напред с пълна пара. Трябва да се хвърлиш с главата надолу, иначе изобщо не си заслужава.“

Не можеше да се съсредоточи. Цялата работа беше почнала от малкото бистро, където бяха вечеряли с Емет предишната вечер. Круши. За десерт келнерът беше донесъл кошница с круши — най-хубавите, които беше вкусвала. Вече беше сита, но изяде две, и то лакомо като хлапе. Шоколад и круши. Щяха ли да си подхождат? Може би. Или може би щеше да е по-добре да комбинира шоколада с крушов ликьор? Беше виждала бутилки ликьор с цели круши вътре. Бяха й казали, че бутилките се прикрепят на дървото, когато плодовете са още в зародиш. Истинско чудо. Истинско чудо щеше да бъде, ако успееше в осъществяването на тази си идея.

Разбира се, трябваше да пита Помпю. Но как? Нямаше значение. И то веднага. Със свито гърло тя все пак успя да го попита, като през цялото време беше сигурна, че ще й откаже, или още по-лошо, че ще й се присмее. След една дълга минута обаче, в която той потупваше с показалец долната си устна и се вглеждаше в нея, като че ли беше състезателен кон, на който трябва да се реши да заложи, той кимна.

— Е, добре. Но да се създаде нов вкус е по-трудно, отколкото си представяш. Вероятно ще го разбереш като опиташ.

„Надява се, че ще се проваля.“ Стори й се, че за миг прочете в очите му съжаление. Изглежда, не искаше сам да я отблъсне. Изглежда, реши, че е по-добре тя сама да стигне до заключението, че не я бива.

И може би това беше истина.

Ани охлаби връзките на престилката си и после ги стегна толкова силно, че се впиха в ръцете й. Стягането я накара да се поизправи и да си спомни коя е.

Каза си, че е Ани Коб. Може би не беше гений, но Господ все пак й беше дал мозък и гръбнак. Трябваше да ги използва — на всяка цена.

Макар и със свит стомах тя се почувства по-добре и отиде до склада, за да вземе блок шоколад.

 

 

Емет тъкмо сваляше една тава с топъл кувертюр от машината, когато видя Ани да се носи към кухнята като галеон с издути платна, на път да открие новия свят. Мислено я поздрави и си помисли, че ще успее. Вярно, беше твърдоглава и не й беше ясно какво точно да прави, но имаше качества и желание. Напомняше му за Линдберг, който страшно искал да прелети пръв Атлантика. По същия начин и той искаше да притежава нещо — къща и земя, а може би дори небостъргач. Защо не? Защо и двамата да не получат това, което искат?

Спомни си за Атланта и за всичките черни, които маршируваха и искаха да щурмуват щатския капитолий на Джорджия. Всички скандираха: „Джулиан Бонд“. Някакви загубени политици бяха изхвърлили Бонд от законодателното тяло и те искаха да бъде възстановен. Хората се блъскаха и крещяха с изкривени от ярост лица. Атмосферата беше нажежена, миришеше на барут и омраза. Имаше и много бели. Млади, стари, мъже, жени, тийнейджъри, надигащи се като вълна срещу барикадите на униформената полиция. Крещяха обиди, хвърляха камъни, бутилки и всичко, което им попаднеше под ръка. Отвсякъде се носеше: „Мръсни негри! Маймуни! Назад! Не знаете да напишете проклетите си имена, а сте тръгнали да завладявате света!“

Черните лица бяха мрачни, но все пак горди, въпреки страха. Между тях се виждаха и бели.

Той си спомни, че искаше да затвори очи, да обърне гръб, да запуши здраво ушите си, за да се отърве от свирепите крясъци и обиди. Не искаше да бъде част от всичко това. Та той дори не живееше в Атланта. Това беше родният град на майка му, където тя се беше преместила, след като Нют почина. Той не беше живял с нея от петнайсетгодишен, когато беше напуснал дома, за да работи в петролните полета, където му се налагаше да вдига варели и сандъци горе-долу с неговото тегло. Някога ръцете му бяха меки, но в деня на случката бяха загрубели като платно, оставено на соления вятър.

Имаше и други неща, които искаше да забрави. Цял живот Райдъл насаждаше семейната догма в него с тих и благоговеещ глас — героизмът на баща му, богатото наследство на благословената Америка. Искаше да забрави и Дийн, погребан в Арлингтън, клинично умрял от дизентерия, но всъщност заради Райдъл — тя беше изсмукала истината от него и го беше напълнила с лъжи.

При тази си визита тя се беше опитала да направи същото и с него. Неспирно му натякваше за неговия дълг към флага, за добрите момчета във Виетнам, за паметта на баща му и брат му. Не й беше достатъчно жертвата на единия и син, та сега искаше и неговата кръв. Два гроба един до друг, като трофеи.

Знаеше, че е дошло времето да й каже, че има предвид някакъв друг син, момче, което изглежда и говори като него, но не е той. В този ден той не изпитваше принадлежност към нито една от двете групи — бели или черни, той просто искаше да си върви по пътя, да намери свое място и с времето да пусне истински корени.

Но точно тогава, с всичките тези крещящи хора около него, виещите сирени, трошащите се бутилки, Емет не можеше да се престори, че е някъде другаде. Райдъл, огромна като валяк, облечена в копринени чорапи, с направена червена коса, блестяща на слънцето като рицарски шлем и съвсем бяло лице, се обърна към него и зашептя в ухото му с негодувание: „Няма причина за всичко това, няма никаква причина. Бели боклуци, това са тези хора. Бели боклуци и селяндури. Истинските хора знаят как да се отнасят с цветните и винаги са го правели дори преди войната. Да се отнасяме с тях почтено, ни учеше твоят татко. Ние винаги така сме правили, нали знаеш. Какво пък, Кловис беше на практика член на нашето семейство! А Руби — спомняш си Руби, нали, сине? — тя плака на погребението на дядо ти, сякаш изпращаше някой от своите…“

И тогава той видя нещо, което го накара да забрави за думите на майка си — едно черно момче на не повече от дванадесет-тринадесет години лежеше на паважа, а един грамаден мъж го налагаше с приклада на пушката си. На няколко метра от тях стояха двама полицаи, които преднамерено гледаха в друга посока.

Емет усети, че нещо го тегли да се намеси, усети как майка му го хваща здраво за ръката и му казва, че това не е негова работа и не бива в никакъв случай да се меси.

За бога, според нея целият негов живот не беше негова работа.

За миг всичко дойде на мястото си и той разбра защо не се интересува от нищо. Беше се крил и не беше искал да признае, че мрази майка си. Че я мрази заради всичките глупости, с които беше тъпкала главата му, и най-вече за това, че беше изпратила брат му на смърт.

Не, той нямаше да бъде като нея и нямаше да стои и да слуша брътвежите й, докато онова момче ставаше на кайма.

Отскубна се и се хвърли напред. Кръв. Спомняше си, че най-напред го удариха по устата, а след това бели ръце се протягаха отвсякъде и започнаха да дерат гърба и ръцете му. Човекът с пушката не приличаше на човек въобще… широко лице, изпъкнали очи, без врат… с глава, сякаш побита на раменете. Момчето също не му изглеждаше истинско — приличаше му на захвърлена кукла.

Кръв се стичаше по лицето и дрехите му. Боже милостиви, що за човек беше този с пушката? Тук не ставаше въпрос за раса или цвят, а за убийство на беззащитно, малко момче.

— Мръсно копеле! — изкрещя Емет и се хвърли с юмруци напред. С ударите си обаче не постигаше нищо, сякаш удряше тухлена стена. След това чу оглушителен трясък и изпита внезапна, ужасяваща безчувственост в крака си. Чу се женски писък. Беше майка му. После писъкът се превърна в грохот, който отекна в главата му като излитащ самолет.

Сигурно беше припаднал, защото следващото нещо, което си спомняше, беше болничното легло и Райдъл, надвесена над него като арктическа луна, начервена с ярко червило. Тя пак шептеше: „… изрязаха половината от костта на глезена ти. И три пръста. Някои мускули и нерви също… но не се безпокой, докторите казват, че ще ходиш отново, обаче трябва да забравиш за армията. Няма да те вземат. Господи, какво направих, за да заслужа това? Винаги съм искала да бъда добра майка и да давам за пример на моите момчета техния баща, но изглежда, че каквото и да кажа, никой не ме слуша… и ето докъде я докарахме…“

Една твърда, но внимателна ръка извади Емет от унеса му. Той се обърна и видя Ани. Беше съвсем слаба и с огромни сини очи, без грим, но не й и трябваше. Носеше прави дънки и черна ватирана блуза. Никога не носеше миниполи или къси панталонки.

— Дай да ти помогна — каза тя и се пресегна да хване дръжката на тежката тава.

Съжаление? Помощ за сакатия? Емет усети, че изпитва неприязън, но след миг реши, че тя сигурно няма това предвид.

Той се усмихна и каза:

— Благодаря, ще се оправя и сам.

Ани не се отмести. Стоеше толкова близо, че той усещаше парфюма й, силен и ориенталски, примесен с натрапчивата миризма на шоколад. Имаше малко шоколад и на бузата. В един миг му се прииска да го близне от там.

Боже господи!

Обзе го лека паника. Що за чувства? Та той не беше тийнейджър, той нямаше нужда от нея. Беше имал работа с много жени… преди и след като пострада кракът му. Спомни си за омъжената жена от Нюуили, която се беше захласнала по него само защото беше сакат. Като че ли това беше някаква нова мода. Но тя беше просто развлечение, а и той беше същото за нея.

Внезапно разбра, че ако се остави на чувствата си, ще се влюби в Ани, и то много силно. Тя също имаше нужда от нещо, но не от наполовина осакатен скитник, разбира се. Каквото и да търсеше тя в момента, то беше повече, отколкото би могъл да й даде един мъж. Тя се движеше по неведомите пътища на душата си, за които няма карта. Емет тръгна с тавата, а Ани го последва в другата стая до машината, където той внимателно изсипа кувертюра в едно корито от неръждаема стомана.

В края на конвейера Тиери нареждаше тъмнокафявите блестящи трюфели.

— Искаш ли да излезем на вечеря? — попита тя с нисък глас. — Намерих едно чудесно малко кафене. Правят най-прекрасния омлет на света. И е евтино. А ако си наистина беден и музикален, ми казаха, че позволяват да си изкараш вечерята като посвириш малко. О, кажи да, Ем… ще бъде толкова хубаво!

Очите й просветнаха, но той усети, че това не е заради него. Тя беше развълнувана от своето откритие и от идеята си, за която я беше чул да разговаря с Помпю. Разбра, че не бива да я разочарова или да се издава, че не е шегобиецът, на който се прави.

— Разбира се — каза той със сияеща усмивка. — Дори ще донеса хармониката си.

 

 

Ани се вгледа в малката метална кутия в ръцете си. В нея лежеше само един трюфел, покрит с кувертюр и смлени печени горчиви бадеми. Беше ли добър? През последната седмица беше направила четиринайсет пробни партиди и всички, които бяха опитали нейния трюфел, бяха казали, че им харесва. Но Емет, Тиери и Морис не се брояха, защото бяха нейни приятели. На нея й харесваше, но как можеше да е сигурна, че точно този, който беше избрала, е най-добрият? При последната проба Емет се беше захилил и си беше въртял очите в екстаз, но когато тя го притисна и призна, че почти не прави разлика между двете проби. Добре че Помпю беше обещал да не докладва на Анри за нейната работа, преди да е опитал и той новото производство, за което нищо не знаеше. Той щеше да бъде съдията… и в крайна сметка единственият, чиято дума щеше да тежи.

Ани изкачи тясната стълба, водеща от кухнята до магазина. Ръцете й потреперваха леко, но тя се стараеше да върви бодро. Стъпваше точно в средата на всяко стъпало. Приглушеният глас на Анри Батист достигна до ушите й и се смеси с бученето на кръвта. Ами ако не го харесаше? Ами ако наистина не беше нещо особено?

Тази мисъл усили паниката й. Ако опитът беше напълно неуспешен, това пак нямаше да е толкова зле, защото можеше да се приеме, че е имала лош ден. Но ако кажеше, че е обикновен, това вече щеше да е истинска преценка. Но дори така да беше, това не биваше да я отчайва.

Изкачи стълбите и сви наляво, където червендалестата Мари-Клер в безупречно бялата си престилка, шапчица и ръкавици сръчно нареждаше готовите трюфели в кутии с кафяво-златистия знак на „Жиро“. Над главата й на полиците бяха наредени още неопаковани кутии, метри сатенени панделки във всеки цвят, дебели рола златиста опаковъчна хартия, лепенки със знака на „Жиро“, кафяви картонени кутии и какво ли още не. Ани кимна на Мари-Клер, а тя й отвърна с усмивка, без да прекъсне работата си дори за секунда.

Ани мина през тясната врата, влезе в магазина и както винаги се спря на прага малко объркана. Магазинът на „Жиро“ беше чудесен — дори този на Доли не можеше да му съперничи. Беше застлан с ориенталски килим и пълен с прекрасни произведения на изкуството от цял свят, изработени в различно време. Над витрините, в които беше изложена продукцията, имаше рафтове с наредени ръчно боядисани дървени кутии. Капакът на всяка кутия беше украсен с различна сцена — букет цветя, плодове, преплетени лози, птици, играещи деца. Любимата сцена на Ани беше една жена, която пъди гъските от прага на опасаната си с рози къщичка. Мари-Клер й беше казала, че клиентите могат да получат шоколадите си, опаковани в една от тези уникални кутии, срещу хиляда франка.

Но това, което Ани най-много обичаше, бяха самите шоколади. Те бяха навсякъде: изложени в сребърни подноси като скъпоценности или в изящни кошнички, или в кристални съдове. Освен трюфелите имаше и малки сладкиши, които мосю Помпю печеше сам. Те напомняха на Ани за изящни кутийки за бижута, украсени с виолетки, миниатюрни сребърни звънчета и златни листенца.

Но точно в момента Ани трябваше да мисли за Анри, защото й предстоеше разговор с него. Той стоеше изправен до Сесил, високата слаба жена, която отговаряше за магазина, когато него го нямаше. Тъкмо тази жена беше създала правилото никога да не се пита дали шоколадите се купуват за подарък — всяка покупка от „Жиро“ беше подарък.

В сравнение с елегантната дама, Анри изглеждаше неугледен в измачкания си костюм и с разрошената си коса. Приличаше повече на професор, отколкото на управител на шикозен магазин. Не беше красив — широкото му сурово лице напомняше на Ани за селянин, нарисуван от Ван Гог. А и от това, което й беше разказвала Доли, тя знаеше, че Анри не би се поколебал да запретне ръкави и да се захване с черна или тежка работа. Можеше да си представи защо Доли се е влюбила в него, женен или не.

Анри я видя и се усмихна, мустаците му се извиха леко нагоре.

— А, как върви, Ани? — извика той, а след това, като гледаше зад нея, добави: — О, Бернар, на какво държим честта да се изкачиш по стълбите посред бял ден?

Ани се стресна от мисълта, че Помпю я е последвал крадешком. Разбира се, старият всезнайко не беше устоял на изкушението да види в какво глупаво положение ще изпадне. Бузите й горяха, но тя си наложи да не се обърне — нямаше да му достави удоволствието да види колко е нервна. Съсредоточи вниманието си върху Сесил, която се беше върнала зад щанда и подреждаше няколко кошнички. Звънчето дръпна и една едра жена плахо влезе в магазина, сякаш смутена от неговата изисканост. Сесил й кимна окуражително.

Ани чу Помпю да се смее тихо и дрезгаво зад гърба й.

— Може и да съм на възраст вече, но все още се чувствам силен, а след няколко седмици, когато направя баните в Баден-Баден, ще стана като момченце. А вие?

Анри въздъхна и лицето му се помрачи. Ани се вгледа внимателно и забеляза колко много е уморен. Не беше обикновена умора… той някак си се беше свил и остарял.

Липсваше му Доли. Беше сигурна, защото често забелязваше същото тъжно изражение и на нейното лице. Те се виждаха горе-долу през месец и дори писмата и телефонните обаждания в промеждутъците не бяха достатъчни, за да запълнят празнината между срещите им.

Въпреки че беше тъжен обаче, Анри решително се бореше да не му личи. Той се здрависа сърдечно с Помпю и го потупа по рамото. След това целуна Ани и по двете бузи, очевидно зарадван, сякаш не я беше виждал от години, а не просто от няколко месеца.

— Господин Анри — попита Помпю, — мина ли всичко добре в Марсилия?

— В Марсилия ли? Да. Но току-що научих, че имаме проблеми в Гренада, в плантацията.

— Не сериозни, надявам се.

— Счупени прозорци, пожар в склада. Саботажи, както разбрах. Имаме сведения, че са дело на комунистите. А и правителството, такова, каквото е, също създава само неприятности. Изглежда, че ще трябва да отида там, за да установя на място колко са големи щетите и дали политическата ситуация е толкова лоша, колкото казват. Господин Жиро казва, че трябва да продаваме!

Той, изглежда, се вглъби в мислите си, но след миг преодоля мрачното си настроение и ведро и сериозно се вгледа в Ани.

— Прости ми, задето дори не попитах за теб. Има ли нещо, за което искаш да говориш с мен? Надявам се, че господин Помпю не те е тероризирал до степен да си загубиш гласа?

Сивите му очи излъчваха внимание и добросърдечност. Ани усети как свитият й от страх и ужас стомах се отпуска. Анри не беше Помпю. Дори и да трябваше да я освободи, той не би го направил жестоко.

Не, Анри нямаше бързо да се освободи от нея, но щеше ли да е по-добре това? Нямаше да понесе неговото съжаление! А на всичкото отгоре и той самият не се чувстваше добре. Но как ли щеше да оцени един трюфел точно сега, дори да беше добър?

— Господин Анри, не искам да ви отнемам повече времето — започна Помпю, без да поглежда към Ани, — но госпожица Коб…

— Създадохме нов вкус — прекъсна го рязко Ани. — Искаме вашето мнение.

Ако Анри не го одобреше, нека вината да бъде само нейна.

Анри сбърчи чело и Ани усети, че сърцето й отива в петите. Внезапно си представи как изглежда в очите на Анри — облечена в дънки и памучна фланелка, с влажна разрошена коса, без грим и дори без червило. Защо трябваше да я взима на сериозно?

Тя му подаде кутията с разтуптяно сърце. Анри се вгледа в самотния трюфел продължително, като доктор, който изучава кокоши трън. Струйки студена пот обляха Ани. Емет беше казал, че е хубав, но можеше и да преувеличава. А Помпю беше отказал да го опита, като заяви, че не иска да влияе на Анри със собственото си мнение.

В момента отхапваше от твърдия външен кувертюр, поръсен с горчиви бадеми. Дали не трябваше да използва друг вид ядки? Но тя ги беше опитала всичките и най-добре според нея подхождаше горчивият бадем.

Гледаше с изпънати нерви как Анри лапна целия трюфел и как замислено задъвка. И тъкмо когато й се струваше, че не може да понася неизвестността и миг повече, Анри се усмихна.

— Отлично! Чудесен състав и вкус… прекрасен е. Комплименти, Бернар. Това е постижение. И ще бъде добре приет от нашите клиенти, сигурен съм.

Помпю! Беше си помислил, че той го е направил! Стана й лошо. Какво да прави сега? Как можаха нещата да се извъртят така?

— Виждате ли… аз… всъщност… — Ани гледаше как Помпю се изчервява и заеква. Стана й по-леко. Помпю беше тиранин, но не беше подлец — щеше да каже на Анри истината.

И изведнъж й хрумна нещо. Може би да остави нещата така щеше да е по-добре за нея. Как казваше Диъри — за всяко нещо си има начин.

— Господин Помпю е истински майстор — каза тя бързо. — За мен е голяма чест да работя при него.

Здравата се подмазваше, няма що.

Не прекаляваше ли? Май не — видя как възрастният човечец гордо се изпъчи и й хвърли поглед, изпълнен с истински възторг. Добре, беше направила правилния избор. Ако беше настояла, че трюфелът е нейно създание, Помпю сигурно щеше да се смути и да се настрои срещу нея, а в крайна сметка тя се сблъскваше всеки ден с него, а не с Анри. А ако Помпю решеше да се отнася благосклонно с нея и да я вземе под крилото си, тя наистина щеше да научи много от него и нямаше да остане само с тази малка победа.

А когато този стаж свършеше, тя вече щеше да е нещо.

Усети прилив на щастие, който като че ли я изпълни с ярка светлина. Оранжево слънце заблестя в гърдите й и я стопли с лъчите си. Тя беше вълшебна. Нищо не можеше да я спре.

Да, за всяко нещо си имаше начин.