Айлин Гоудж
Сестра ми (12)

Единадесета глава

— Божичко, задушавам се… ще припадна…

Ани погледна момичето, което седеше до нея на задната седалка в лимузината. Проблясъците на фаровете я правеха да изглежда по-млада от деветнайсет години и уплашена.

— Не се плаши — каза й Ани. — Нали си пяла тази ария сто пъти. При това не е нужно да я изпееш цялата. Просто началото, та господин Донато да се впечатли.

— Нямам това предвид. — Момичето завъртя очи. — Проблемът е в роклята… Стяга ме и е толкова дълга… Ще взема да се спъна. Как ли са ходели някога жените с такива рокли?

Тя оправи гънките на роклята си от виненочервено кадифе.

Да се спъне? По-скоро щеше да се случи нещо по-лошо. Очите на Ани се спряха на корсажа на ученичката на Жилар — гърдите на момичето доста обезпокояващо се показваха над роклята — и за един кратък миг Ани си представи как Сузан поема дъх да започне арията си и в този миг корсажът се разпаря и гърдите й изскачат.

Боже, каква сцена ще бъде! Донато и мъжете на партито ще зяпнат, жените ще се изчервят и ще зашушукат, че това е направо скандално. А всичките гости щяха да бъдат най-големите търговци на едро и дистрибутори. Ако това се случеше и Донато разбереше кой тайно е вкарал тази надарена певица на партито, „Жиро“ нямаше да има никакъв шанс.

Не, всичко трябваше да мине добре. Новият магазин на Донато, клон на известната фирма „Донато“ от Милано, със своите мраморни подове и изписани тавани щеше да е най-елитният магазин за хранителни стоки в източната част, а може би и в целия град. Щяха да го открият през есента. Ани искаше „Жиро“ да бъде между избраните производители на шоколад, чиято продукция да се продава там. И щеше да направи всичко, за да го постигне.

Разбира се, можеше да постъпи по обичайния начин: да изпрати мостри и след това да се обажда по телефона, но така правят всички. Защо да стои, да чака и да бъде само една от тълпата.

Не, по-добре да опита… Да опита нещо, което да привлече вниманието на Донато. Ако успееше днес, хранителният магнат нямаше да забрави „Жиро“ до края на дните си.

Гресира се скърцащото колело — нали така казва Доли. И през шестте години работа в „Жиро“ не беше ли го доказала много пъти? Ани си спомни за къдрокосия брадат Нат Кристиянсен, който купуваше храни и напитки за „Карлайл“. Беше го преследвала месеци наред, беше му изпратила безброй писма, беше му се обаждала непрекъснато и дори го беше завела на обяд, но Нат, въпреки че се държеше приятелски весело, въпреки че се смееше на шегите й и дори флиртуваше по малко с нея, в крайна сметка не се съгласи да сключи никакъв конкретен договор. Изпусна се да каже обаче, че е голям почитател на Г. К. Честъртън. И за късмет, докато преравяше антикварните книжарници, един ден тя намери едно първо издание на негов криминален роман с автограф, уви книгата в цветна хартия и я изпрати на Кристиянсен с цял плик бонбони от „Жиро“. Само след седмица беше негов гост за обяд и докато се хранеха и бъбреха, постигнаха договореност „Жиро“ да доставя шоколадите, които хотелът дават на клиентите си след вечеря.

Защо да не успее и сега? Момичето, Сузан Макбрайб, ученичка на Жилар, пееше като ангел. И приличаше на ангел със свежия прасковен цвят на лицето си и червената си коса. А Донато, както беше успяла да научи Ани, за престоя си в Ню Йорк, свързан с отварянето на новия магазин, беше купил не един, а два сезонни абонамента за Метрополитън Опера. Какъв по-добър начин да се грабне вниманието му от този една красива млада жена да се появи неочаквано и да му изпее най-известната серенада от операта „Ромео и Жулиета“.

— Не се безпокой. — Ани потупа студената влажна ръка на момичето. — Всичко ще бъде наред. Просто, докато влизаш, си повдигни малко полата.

Роклята наистина беше доста дълга, но нямаше време да се правят корекции, освен това беше взета под наем. Една приятелка на Глория, която работеше в магазин за даване под наем на театрален реквизит на Бродуей, я беше намерила и Ани й беше обещала да я върне на следващия ден. В момента линкълнът на Доли завиваше по Петдесет и седма улица и след малко стигна до една голяма къща, обрасла с бръшлян. Ани се измъкна първа и помогна на Сузан да излезе, като придържаше роклята й отзад, за да не се повлече по тротоара. В другата си ръка носеше сребриста чанта с емблемата на „Жиро“. Докато потреперваха от вечерния хлад и чакаха да им отворят, Ани усети как силно пулсира кръвта в слепоочията й. Захапа нокътя на палеца си. Какво щеше да стане, ако просто не ги приемеха? Или ако Сузан се изплашеше пред всички тези непознати и не можеше да запее? Ани си пое дълбоко дъх, приглади роклята си — семпла черна жарсена рокля, достатъчно елегантна за партито, но без да може да се сравнява с ослепителния костюм на сопраното, взет под наем.

„Аз май ще припадна… и след този провал ще се простя с възможността да отида в Париж.“ За един трепетен миг Ани си позволи да си помисли за обещанието на Доли да говори с Анри за нейното стажантство. Цели три месеца в Париж, да се учи как се правят шоколади — ех, само да можеше да замине! Работата при Доли не беше скучна, но тя вече беше научила на практика всичко необходимо за управлението на един магазин, за аранжирането на витрините, за опаковките, за привличането на клиентите. Това, за което си мечтаеше, беше да отвори свой собствен магазин. А какъв по-добър начин да се научи как да прави шоколади от този да стажува при обучения в Швейцария господин Помпю, който работеше за Анри? Същият този господин Помпю, който вече петдесет години произвеждаше великолепни шоколади за „Жиро“.

Значи така, тя просто трябваше да успее. Ако Донато харесаше нейната малка изненада и предпочетеше „Жиро“, Анри, разбира се, щеше да се впечатли, защото това означаваше да удвои продажбите си в САЩ. Това, че беше племенница на Доли, не беше достатъчно, както сам той й беше казал веднъж. Стажантите се избираха само по заслуги.

Вратата се отвори. Пред тях стоеше млад мъж в тъмен костюм и раирана копринена връзка. Не приличаше на иконом, а и веселите му тъмни очи показваха, че не е.

— Здравейте — поздрави той. — Аз съм Роберто… Роберто Донато.

Очите му заблестяха при вида на роклята на Сузан и той повдигна вежди учудено.

— Аз съм Ани — каза Ани и се поколеба да влезе, уплашена, че той ще им поиска поканите или още по-лошо — ще попита защо Сузан носи такава абсурдна рокля. Но преди младият мъж да успее да каже нещо, добави: — Изглежда сме позакъснели.

Но младият мъж, когото вероятно бяха накарали да посреща гостите, очевидно беше твърде отегчен от това и само им кимна да влязат.

— Всички са горе — каза той. — Изпуснахте голямата реч на баща ми.

— Няма значение — усмихна се Ани, — ние сме тук за биса.

Стисна здраво ръката на Сузан и я издърпа през мраморния вестибюл в една кръгла стая, пред класическа бронзова статуя в цял ръст, поставена в основата на вити стълби.

Чу гласове, смях и музика да се носят от горния етаж, погледна Сузан, която изглеждаше още по-бледа, и я стисна още по-силно.

„Само да посмееш да провалиш всичко… само да посмееш!“

Горе голямата двойна врата на залата беше широко отворена. Гласовете на елегантно облечените мъже и жени се смесваха и извисяваха над мелодията на пианото. Ани усети как Сузан се дърпа.

— Не очаквах… Божичко, колко много хора… Искам да кажа, в училище пея пред хора, но тук е различно. Нямах представа, че… — Изглеждаше съвсем паникьосана.

Ани я стисна за лакътя и прошепна:

— Ще се справиш. Само помни какво ти казах… Донато е онзи висок мъж с прошарената коса, с големите мустаци. Тя посочи към мъжа, когото познаваше от снимките в „Таймс“. Той стоеше изправен до черна мраморна камина и говореше с няколко мъже — единият от тях беше Стенли Забар, чийто световноизвестен магазин в Горен Бродуей Ани редовно зареждаше с трюфели и малки марципанени плодове. Стори й се странно, че гласът й звучи толкова спокойно. Въпреки че не беше вечеряла й беше тежко, сякаш беше преяла с пържени филии със сирене. Насили се да мисли за това колко доволни ще останат Доли и Анри, ако успее да спечели тази поръчка, и побутна Сузан напред. Кой знае защо си спомни за Лори, която щеше да навърши осемнайсет години само след три дни — бяха почти на една възраст с това момиче. Спомни си я като малка, седемгодишна, как се учеше да кара летни кънки. Спомни си ожулените й крака и как тя храбро ставаше след всяко падане и продължаваше. На мястото на това момиче Лори никога нямаше да я провали.

Слава богу, като пристъпваше внимателно с натруфената си кадифена рокля, за да не се спъне, Сузан тръгна напред. Докато пресичаше стаята, гостите спираха да говорят, вперваха очи в нея и отстъпваха, за да й направят път до Донато. Понесе се лек шепот — всички се питаха един друг кое е това девойче, накипрено като ренесансова принцеса.

Сузан спря на метър-два от Донато и отвори уста. В първия момент не се чу никакъв звук и сърцето на Ани замря. След това чудесният, сладък, невероятно чист глас на сопраното се извиси над всичко.

Донато не можеше да откъсне очи от нея. Устата му, малка и розова под огромните мустаци, зяпна от изненада.

Сърцето на Ани затуптя отново. Можеше и да се получи — Сузан беше добра. Но след първия момент на изненадата щеше ли той да бъде очарован… или просто обезпокоен от това натрапване?

Сузан изпя последните ноти от арията и в залата се възцари пълна тишина. Ани сякаш плуваше в безтегловност. Струваше й се, че подът се накланя под краката й ту на едната, ту на другата страна. Донато не беше помръднал. И не се усмихваше.

След това дойдоха аплодисментите. В началото съвсем приглушени, след миг силни, възторжени. Донато също ръкопляскаше и се усмихваше широко. Ани се отърси от унеса си и сякаш отново стъпи на земята. Пое дълбоко дъх, пристъпи напред и живо си проправи път към Донато.

„Всичко ще бъде наред… всичко ще бъде наред…“

Извади от чантата красив малък порцеланов супник, производство на прочутата английска фирма „Уеджууд“ — едно от антикварните открития на Доли, — пълен, с трюфели и други бонбони, и му го поднесе с усмивка заедно с визитната си картичка, на която беше изписано: „Комплименти от Жиро“. След това бързо и с възможно най-голямо спокойствие се обърна кръгом и се измъкна от стаята, хванала Сузан за ръка.

 

 

Ани, свита в люлеещия се стол във всекидневната на Джо, гледаше как Лори разопакова нейния подарък за рождения си ден — красива лакирана кутия с водни бои и набор фини четки.

— Японски са — каза й Ани. Спомни си миниатюрното ориенталско магазинче на улица „Бароу“, където ги беше намерила, и възрастния китаец, който я беше обслужил. Когато му каза, че ги купува за сестра си, която навършва осемнайсет, той й даде и едно руло оризова хартия към комплекта.

— О! — възкликна Лори, като прокарваше пръст по нежнорозовия капак на кутията. — О, Ани… прекрасни са.

Седеше с кръстосани крака до дивана, на който беше седнал Джо, рамото й почти докосваше коляното му. В момента се бе извърнала към него и му поднасяше да види кутията, но така, сякаш това не беше подарък за нея, а за него.

— Джо, виж, не е ли прекрасна?

— Прекрасна — съгласи се Джо и Ани изведнъж забеляза, че той не гледа кутията, а Лори.

Босонога, с избелели дънки и бродирана мексиканска блуза, с разпилени блестящи коси, Лори изглеждаше толкова лъчезарна, толкова хубава, че Ани усети как я пробожда завист.

И внезапно осъзна, че Лори е влюбена в Джо.

Цялата стая изведнъж стана по-светла — ореховото канапе и столовете, индианската черга, свещниците от ковано желязо върху ниската секвоена маса — всичко изведнъж се увеличи, като че ли гледаше през телескоп: Доли в разкроената си зелена рокля и сребристи ламени токчета — досущ шарен папагал, кацнал на стола до радиатора; Ривка, седнала на канапето до Джо — усмихваше се ведро и изглеждаше невероятно млада за майка, родила девет деца. Джо с вечния тъмносин пуловер и избелелите от пране дънки се усмихваше на Лори, наведен напред, с лакти, опрени на коленете.

— Помислих си, че ще са ти полезни — каза Ани, прокашля се и добави: — Радвам се, че ти харесват.

И бързо наведе очи към тъканата черга и се загледа в един черен жребец, или в нещо, което приличаше на жребец и което се подаваше изпод крака на масата. Знаеше, че ако погледне сестра си, няма да може да овладее нито мислите, нито думите си.

— Да ги харесвам ли? Обожавам ги — усмихна й се лъчезарно Лори. — Ти винаги избираш идеалното нещо и то винаги ми е от полза.

— Нали затова сте сестри — намеси се Доли. — Лелите са тези, които подаряват чудесни, но безполезни неща, които човек не би си купил никога сам. Ето, заповядай. — Тя й подаде малка синя кутийка, превързана със сатенена панделка. Беше от „Тифани“, Ани позна от пръв поглед. — Честит рожден ден!

Ани се усмихна като си помисли за малките сини кутийки като тази, наредени в собствената й тоалетка. Бяха шест и във всяка имаше малка сребърна игла или гривна, или медальон, или чифт обици — беше ги получавала за всеки рожден ден, откакто беше дошла в Ню Йорк. Гледаше как Лори развързва и отваря кутийката. Вътре блестеше златен медальон във формата на сърце с мъничък диамант в средата. Красиво, но твърде сладникаво някак си. По-скоро подходящо за малко момиче. Лори сигурно си помисли същото, защото въпреки че усмивката не слезе от лицето й, лъчезарността й видимо се позагуби.

— Права си — засмя се тя. — Никога нямаше да си го купя, нямаше да мога и да си го позволя, но много ми харесва. Много мило, че си се сетила да го купиш.

Докато гледаше как сестра й прегръща Доли, Ани си помисли колко добре се преструва Лори — Доли никога не би предположила, че тя не харесва подаръка. „Де да можех да приличам повече на нея в това отношение… Е, не толкова пряма и малко по-мила с Доли.“ Ани не можеше да се отпусне с леля си — винаги я гризеше някакво подозрение, че Доли не й е казала всичко за онова, което се е случило между нея и Диъри, и това някак си помрачаваше всички чудесни неща, които леля й беше направила за нея.

— Моята Сара има същия медальон — каза Ривка. — И носи в него снимка на съпруга си, на Ицхак. — Тя хвърли многозначителен поглед на Лори. Ако Лори беше нейна дъщеря, сигурно нямаше да я пусне в колежа в Сиракуза за още един семестър. Дъщерите трябва да се омъжат и да създават дом. Вероятно на двадесет и четири години Ани вече й се струваше стара мома. Сякаш прочела мислите й, Ривка въздъхна и каза: — Все още не мога да свикна, че живеете толкова далече.

— Говориш така, като че ли Манхатън е друг континент — засмя се Ани.

— За тебе може и да не е, но аз трябва да пътувам цял час с метрото, за да видя моите две калифорнийчета.

Ани също тъгуваше за Ривка. Виждаха се от време на време, но вече не беше същото, както когато тя и Лори живееха в Бруклин. През последните пет години двете живееха под наем в един малък апартамент над този на Джо.

— Следващия път аз ще дойда да те видя — обеща тя.

— А следващия път, когато аз дойда в Манхатън — каза закачливо Ривка, като помаха закачливо с пръст, — ще бъде, за да танцувам на сватбата ти.

Ани усети, че се изчервява, и едва се сдържа да не погледне към Джо. Ривка стана от канапето, оправи някаква невидима гънка на бялата си блуза и каза:

— Кой иска кейк?

Беше го приготвила сама и беше, разбира се, кашер.

— Няма ли първо да духам свещи? — попита Лори.

— Не и преди да си отворила моя подарък — каза Джо, стана и отиде в спалнята. След малко се върна с пакетче, увито в хартия и превързано с дебел червен вълнен конец. Лори бавно го разопакова и извади малка, ръчно боядисана кутийка. В кутийката имаше плетена гривна от сребро.

— Индианците в Мексико ги правят — обясни Джо. — Наричат ги кръстове на приятелството.

Лори мълчеше и не сваляше очи от гривната, прокарваше пръсти по нея, омагьосана от проблясващата повърхност. Беше навела глава и косата й скриваше лицето й, така че Ани не можеше да види изражението й. После Лори бързо погледна нагоре и пак сведе очи, и Ани видя защо не скача да прегърне Джо и дори защо не му казва колко много я харесва — в очите й блестяха сълзи и бузите й се бяха зачервили, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Мина почти цяла вечност. Накрая Лори се изправи и отиде до Джо, наведе се и го целуна, но не по бузата, а по устните — преднамерена се забави за част от секундата повече, отколкото изискваше учтивостта.

— Благодаря ти, Джо — промълви тя.

Джо изглеждаше доволен, но малко смутен. Дали само й се струваше, че беше отвърнал на целувката на Лори?

Мислите, които се мъчеше да отхвърли не само тази вечер, а от месеци, много преди Лори да замине за колежа, нахлуха в главата й. Появиха се различни картини — слабичката дванайсетгодишна Лори, която тича по тротоара да го настигне; Лори в неговата кухня да меси брашно заедно с него; Лори, сгушена до Джо на неговото легло, докато гледат „Нашествието на похитителите на тела“ по телевизията, заравяща лицето си в рамото му на страшните сцени. След това си спомни сестра си на тринайсет — височко кльощаво девойче — да се подхлъзва и да пада в парка. От коляното й рукна кръв, чорапът подгизна, а Джо я грабна на ръце и се втурнаха към улицата. Стояха и чакаха, а Ани отчаяно махаше, за да спре такси. Шофьорът обаче видя кръвта, включи на скорост и понечи да тръгне, а Джо посегна и го сграбчи за ризата, почти го измъкна от прозореца и студено и спокойно му обясни, че Лори е само на тринайсет и я боли, и че ще му плати допълнително, за да почисти колата. Пребледнелият шофьор поклати глава, съгласи се и без повече приказки ги закара до входа на болницата за бърза медицинска помощ, където Лори, мигайки през сълзи, трябваше да изтърпи да й направят осем шева на коляното.

Но не шевовете и кръвта запомни Ани в този ужасен ден, а начина, по който Лори гледаше Джо от тогава насетне — гледаше го така, сякаш беше убил сто дракона и се беше изкачил на кула, висока колкото Емпайър Стейт Билдинг, за да я спаси.

„Тя го обича.“ Тази мисъл звучеше в главата на Ани отново и отново като натрапчива рекламна песен и тя не можеше да се отърве от нея. Всъщност винаги го беше знаела, нали? Разликата сега беше, че Лори не беше вече хлапе с ударен крак… и Ани не можеше повече да се преструва, че това е просто едно неузряло увлечение. Но не това я притесняваше всъщност. Това, което караше сърцето й да засяда в гърлото, беше внезапната пареща мисъл, че Джо може би също се влюбва в Лори. И защо не? На осемнайсет Лори изглеждаше много по-голяма от повечето момичета на нейната възраст. Все още малко отнесена от време на време, но като цяло толкова уравновесена и мила и толкова сръчна — например в рисуването и шиенето на дрехи. „Аз, разбира се, се грижех за нея, но много често тя се оправяше сама. Може би Ривка неслучайно я наричаше «моята малка женичка». И какво от това, че Джо е на трийсет и една? Много мъже харесват по-младите жени.“ Пък и напоследък Джо все по-често говореше, че трябвало да си намери съпруга и да създаде семейство, и се шегуваше, че щял да има поне половин дузина деца.

„Стига, не ставай смешна. Джо сигурно обича Лори, но не по този начин. Той я обича така, както се обича малка сестра.“

„По начина, по който обича теб.“

Усети остра болка в гърдите. Така ли гледаше той и на нея — просто като на добър приятел, сестра или нещо такова?

Спомни си деня и даже точния момент, когато за пръв път осъзна, че е влюбена в Джо. Преди четири месеца, докато се прибираше вкъщи със Стив Хоган от кино, върху нея внезапно връхлетя някакъв откачен колоездач, точно когато слизаше от бордюра, на крачка пред Стив. Тя падна на платното, удари си главата и си обели колената. Но най-лошото не беше болката, нито онзи идиот, който дори не спря, а това, че тя не можеше да спре да се смее. Ако до нея беше Джо, щеше да я грабне на ръце и да я притисне до себе си, така както беше направил с Лори, когато си удари коляното. Щеше да знае, че тя е в шок и почти в истерия. Но Стив, този мил, отличен студент по право в университета в Ню Йорк, с когото тя излизаше вече цяла година и за когото мислеше, че може да се ожени, просто приклекна на платното и я потупа по гърба, сякаш се опитваше да успокои малко дете. И тогава тя разбра — сякаш колелото, което я беше блъснало, внезапно й бе донесло просветление, — че единственият мъж, когото иска в този момент и завинаги, е Джо.

Но още не беше посмяла да му го каже. Имаше още време. Може би след няколко дни, след великденската ваканция, когато Лори щеше да е заминала в колежа…

— Честит рожден ден! Честит рожден ден! — Силният контра алт на Доли прекъсна мислите й. Присъедини се и Джо, и Ривка с колебливото си сопрано: кръглото й лице бе огряно от светлината на потрепващите свещи на тортата, която носеше от кухнята: — Честит рожден ден, скъпа Лори. Честит рожден ден!

Лори си пое дълбоко дъх и с очи, вдигнати към Джо, духна свещите.

Не й трябваше кристална топка, за да познае какво си пожелава. Ани се почувства виновна, че си пожелава същото в този момент, но, дявол да го вземе, защо Лори трябваше да има повече право на Джо, отколкото тя? Все едно, Лори бързо щеше да го забрави. В Сиракуза сигурно имаше десетки момчета, които щяха да хукнат подир нея и преди да се усети щеше да се влюби в някое, и Джо, разбира се, щеше да се върне в ролята си на по-голям брат. Докато Ривка нарязваше великолепната кокосова торта, а Лори раздаваше парчетата, Ани отиде и седна до Джо.

— Как мина снощи? — попита тя. — Имам предвид партито ти. — Джо отскоро се беше насочил и в нова област — зареждане с храни, и тя знаеше, че още не всичко е изгладено докрай. Ресторантът обаче вървеше добре и беше пълен почти всяка вечер. През последните шест години се беше превърнал в своего рода местна атракция.

— Не лошо, само спиртникът се повреди и Рафи ходи да придума една съседка да ни заеме нейния. И тя, представи си, нахълта при официалните ми гости със спиртника в ръка и по шорти и маратонки.

Ани се усмихна и завъртя очи.

— Повярвай ми, разбирам те.

— Така ли?

— Вчера предлагам една мостра на купувач, който ме предупреди, че е алергичен към ядки. Казвам му да не се безпокои и като знам абсолютно сигурно, че трюфел „Фламбоаз“ не съдържа ядки, му предлагам един. И той отхапа от него, стана бял като платно и хукна към тоалетната.

— Аха — намигна Джо, — оплескала си работата.

— Не съвсем. Права бях за „Фламбоаз“, но по погрешка му дадох друг трюфел.

Ани си спомни колко силно се смути и колко дълго се извинява, но с Джо сега можеше да се посмее. Винаги, когато му разказваше за неприятностите си в работата, те не изглеждаха вече толкова лоши.

— Още ли си твърдо решена да отвориш собствен магазин? — Очите му проблеснаха леко предизвикателно иззад кръглите стъкла на очилата с метални рамки, с които беше заменил старите правоъгълни.

— Да… ако изобщо успея да се организирам. Имам да се справя с някои малки детайли, като например как се прави шоколад и откъде да намеря достатъчно пари.

Тя сви рамене и се постара гласът й да не звучи напрегнато, защото не искаше нито той, нито който и да е друг да разбере колко отчаяно желае това. Какво щеше да стане, ако Анри, въпреки нейния, триумф при Донато, не и предложеше желания стаж? И дори това да се случеше, какво щеше да стане, ако парите от наследството на Диъри, на които тя толкова разчиташе, бяха изчезнали по някакъв начин — например откраднати от Вал, чието мълчание през всичките тези години я безпокоеше почти толкова, колкото и поведението му някога?

— Не се страхувам за теб — каза Джо. — Знам, че ще намериш начин да постигнеш всяко нещо, което наистина искаш.

Очите на Джо, тези зелено-кафяви очи, излъчващи спокойно задоволство, я успокоиха и я изпълниха с приятна топлина. Щеше й се да протегне ръце и да го прегърне, да зарови лицето си в пуловера му и да чуе как бие сърцето му, за да провери дали бие така силно, като нейното.

„О, Джо, ако знаеше какво си пожелавам точно сега, пак ли щеше да си толкова сигурен, че ще го получа?“

Трябваше да му каже какво изпитва и да престане с това бебешко бленуване; дори ако той не изпитваше същото, поне щеше да знае чувствата й и да се справи някак си с положението.

„Ще му кажа вдругиден, когато Лори си замине и ще мога да го направя спокойно. Ако той ми отговори със същото… е, Лори просто ще трябва да разбере. Тя е голямо момиче, ще го преживее. Нали винаги съм й давала всичко? Този път поне не заслужавам ли аз да бъда първа?“

— Я да видим какво си шепнете вие тук? — Ани вдигна глава и видя Лори, застанала пред тях с две чинии. Усмихваше се, но очите й бяха леко присвити.

— За теб, разбира се — подразни я Джо. — Чудех се дали сега, след като си вече на осемнайсет, ще ни запознаеш с мистериозния си приятел.

— Какъв приятел? — погледна го тя, докато им подаваше чиниите.

— Този, с когото се измъкваш винаги.

— Не знам за какво говориш! — Лори се опитваше да се засмее, но руменината по бузите я издаваше.

Нейната тайнственост не беше нищо ново, но Ани се почуди, както и десетки пъти какво всъщност криеше тя. Много пъти, когато се връщаше у дома от работа, Лори още не се беше прибрала, нямаше я и у Ривка. Лори винаги казваше, че е писала домашни при своя приятелка или че е останала до късно в библиотеката, но при тия обяснения все криеше очите си и се изчервяваше. Когато веднъж Ани сподели това с Доли, тя предположи, че по този начин Лори може би показва своята независимост. Може би наистина ходеше в дома на своя приятелка, но с мълчанието си искаше да покаже на Ани, че вече е голяма и не иска да я проверяват като малко дете. Още преди години Джо беше започнал да я закача за нейния мистериозен приятел. Лори винаги се преструваше, че не знае за какво говори, но може би тайно й ставаше приятно, че Джо проявява внимание към нея и е заинтригуван.

— Тогава защо се изчервяваш така? — попита я направо Джо с дяволита искрица в очите.

— Не е вярно! — Лори сложи ръце на зачервените си бузи. Усмихваше се пресилено и погледна Ани някак странно и отчаяно.

Какво криеше?

Джо, вероятно усетил, че е отишъл твърде далеч, се опита да заглади нещата.

— Окей, окей. Взимам си думите обратно — каза той, повдигна вежди и добави с нисък, подигравателно прелъстителен тон: — Може би просто ревнувам. Може би те искам само за себе си.

Ани усети, че й става много горещо, а след това изведнъж много студено. Но защо се разстройваше толкова много? Джо просто се шегуваше с Лори, както винаги… Какво толкова различно имаше сега?

„Ти знаеш, дори ако Джо отказва да види.“

Достатъчно. Тя трябваше да му каже какво изпитва преди Лори да бъде наранена.

Още тази вечер. Веднага щом Лори се качи в стаята си. Нямаше да чака сестра си да замине.

Доли стана и взе чантата си и Ани се обърна към нея. Тръгваше ли си вече?

— Искам да направя едно малко съобщение — каза леля им, погледна Ани и се усмихна като хлапе, готово да издаде някоя чудесна тайна. — Знам, че днес е големият празник на Лори, но, скъпа, имам нещо и за теб. — Тя извади един плик и го подаде на Ани.

В плика имаше самолетен билет до Париж. Ани го гледаше онемяла от изненада.

— Говорих с Анри — не се стърпя Доли, — всичко е уредено. Ще работиш под ръководството на господин Помпю. Той е стар пръч, трябва да те предупредя, но това, което знае за шоколада, може да изпълни цяла дузина томове.

В този миг Ани видя датата на билета — беше само след седмица!

— Толкова… скоро? — отрони тя с почти вдървени устни.

— Съжалявам, че не можах да те предупредя по-рано, но другият стажант започва работа след седмица и Помпю иска да започнете по едно и също време. — Вцепенението отстъпваше и чувствата отново я овладяха. Обхвана я необуздана радост. Париж! Най-накрая щеше да стане истински майстор, а не просто помощник-управител на магазин. Но радостта й на свой ред отстъпи при мисълта, че три и половина месеца ще бъде без Джо. Това й се струваше безкрайно дълго.

Вече нямаше значение дали ще му каже какво изпитва. Все едно ще бъдат разделени. А Лори… е, Сиракуза беше много по-близко от Париж. Лори щеше да се вижда с Джо през почивните дни и по празниците… И може би като я нямаше да им пречи, той и тя щяха…

— Е, кажи нещо, за бога! — каза Доли и вдигна ръце. — Ако аз трябва да загубя най-добрия управител, който съм имала, ти поне можеш да бъдеш само щастлива от това.

— Аз… не знам какво да кажа… Толкова е… — Ани стана и прегърна леля си. — Не знам как да ти благодаря.

И наистина й беше благодарна, но не можеше да не си мисли, че Доли е избрала най-неподходящия момент, за да влезе в ролята на добрата орисница.

 

 

Чу да обявяват полета на „Ер Франс“ и се обърна към Джо.

— По-добре да вървя.

Наведе се да вземе ръчния си багаж, но Джо я изпревари и го вдигна.

— Ще те изпратя до изхода.

— Не е нужно.

Чувстваше се неловко да стои с Джо в залата за международни полети, с всичките тези забързани хора около тях. Двамата се държаха по-скоро като непознати, отколкото като най-добри приятели. Внезапно й се прииска да го прегърне и да извика пред всички, че го обича. Но, разбира се, нямаше да го направи. Вместо това тръгна сковано до Джо, поглеждайки го с крайчеца на окото си, без да се обръща към него. Джо беше облечен както винаги — с памучни панталони, закопчана догоре риза и късо кожено яке. Косата му беше добре пригладена и сресана. Само очилата му бяха леко килнати. Тя почувства как сърцето й се свива. Защо не кажеше нещо, каквото и да е, за да й покаже какво изпитва и дали изобщо ще му липсва?

Но Джо не проговори. Стигнаха до терминала и той остави куфара й на един от пластмасовите столове, после се обърна към нея леко я докосна по бузата.

— Няма да ти обещая, че ще ти пиша, защото само ще те разочаровам. Не съм много по писмата.

— Нищо, аз бездруго ще бъда много заета, та да ти отговоря. — Ани сведе поглед, за да не види разочарованието в очите й.

— Ани… — Той повдигна брадичката й, погледна я и тя усети, че й става топло в полото и вълнената пола, които Лори й беше ушила. — Това не значи, че няма да ми липсваш.

— Така ли? — „Боже, каква глупост казах!“

— Кой сега ще ме буди в неделя сутрин като тропа по вратата и ми крещи: „Ставай! Последните новини!“

— Ами иначе господин Абдула щеше да е разпродал вестниците преди да се измъкнеш от леглото.

— Аз пък си мислех, че просто обичаш да ме гледаш по пижама.

Тя се засмя и се почувства по-добре.

— Не се ласкай. Виждала съм и по-атлетични тела.

— Ани, наистина ще ми липсваш. — Усмивката му угасна и очите му станаха сериозни.

— Джо, аз… — Тя усети остра пулсираща болка в гърлото си, като че ли някой я натискаше с палец. Точно в този момент по високоговорителя викаха за последен път пътниците за Париж. Залата вече беше почти празна — … Трябва да вървя — каза тя едва чуто и понечи да се обърне.

И изведнъж той я взе в прегръдките си и я притисна до себе си — толкова близко, че тя усети да я залива някакво странно усещане, което почти я просълзи и остави сладко-горчив вкус в устата, й, като от зелена ябълка.

И я целуна. Плътно и силно — целувка, която прободе сърцето й. Устните му бяха нежни и тя усети как върхът на езика му докосва зъбите й. Вдъхна мириса на Джо — мирис, за който й напомняше пуловерът, който тя все взимаше назаем от него и в който толкова обичаше да се сгушва. Джо я притисна още по-силно в обятията си.

„Боже, боже, мили боже, наистина ли се случваше всичко това?“

Заля я радостна топлина, почувства се натежала, връхчетата на пръстите й изтръпнаха. Главата й се замая.

Зашеметяващо и романтично като във викториански роман. Ани леко се отдръпна и прочете в очите на Джо, че зад спокойната му външност също се крие вълнение.

„Кажи, че ме обичаш, кажи, че ме желаеш.“

Но той каза само:

— Довиждане, хлапачко.

Докато вървеше към самолета, Ани наполовина го мразеше за това, че я беше целунал и я беше пуснал да замине в Париж, където тя щеше да си мисли за тази целувка седмици наред, без да знае какво е означавала.